istoria

 

 

Унгария между Хабсбургите и Османската империя, 1526 — 1711 г.

 

Публикува се по: Матиаш Унгер/Ото Саболч, История на Унгария, С., 1968

Превод: Марта Бур


След Мохач

 

Orlai perenyineВестта за голямото поражение стигнала до всички кътове на страната чрез летящите конници вестители и изплашените бегълци. Тя дълбоко потресла всички и всеки посвоему реагирал на събитието в зависимост от класовата си и съсловна принадлежност.

В будимския дворец узнали за случилото се на полето Мохач на другия ден след поражението, след църковната вечерня. Започнало паническо бягство и търсене на убежище. Омразната кралица (Мария Хабсбург) на един дъх стигнала до Пожон. За да спасят богатствата си, още в същата нощ на бягството изоставили града и богатите немски патриции. При светлината на треперещи факли стотици каруци и натоварени със скъпоценности дунавски кораби се движели на запад.

Страната била изоставена, тя останала без централно управление. Кралят умрял, държавната администрация се разпаднала, властта попаднала в ръцете на произволни господари. Докато Доротя Канижаи23 погребвала в огромна братска могила падналите в битката, в бягството си надорът не пропуснал да ограби бягащата като него печска църковна управа.

При това положение и дума не можело да става за някакво централно организирано противодействие против турците. Сюлейман I почти без съпротива можел да изгаря, да обира страната чак до Буда. Само разгърналата сe народна съпротива изпробвала силата на врага. В планините Вертеш и Матра, а също и в околностите на Бач и Петерварад (дн. Петроварадин) в укрепени с каруци лагери групи от селяни „с пушки и стрели; с тояги и камъни... смело се борили за жените си, за децата си“. Янош Сапояи, който загубил брат си при Мохач, сметнал, че вече за него се е отворил път към желаната корона. В дребно-дворянския лагер пък заговорили за решението от 1505 г. и се готвели да изберат крал. Те живеели с фалшиви илюзии, смятали даже, че един национален крал ще може да възобнови онова могъщество, което страната е имала по времето на Матиаш.

С наближаването на зимата, когато турците се изтеглили от страната, междуособиците се разгорели още повече, отколкото преди Мохач. Средните дворяни от «националната партия» избрали за крал най-богатия земевладелец на страната Янош Сапояи, а знатните господари на дворцовата партия издигнали на трона малкия брат на Карл V — Фердинанд. В същото време, когато султанът в Константинопол приемал поздравленията по случай завоюването на Унгария, нито пожонският, нито будимският унгарски крал мислели за турците. Те се готвели за война помежду си.

Hans Bocksberger der Aeltere 001За очакваното сблъскване както единият, така и другият крал гледал да укрепи лагера си. С обещание за ранг, служба, имение и власт тe привличали привърженици. Така в продължение на десетилетия вярата и верността станали предмет на сделки. «Унгарците, било магнати или дворяни — писал един съвременник, — са стигнали дотам, че който имал двама синове, единия пращал в партията на Фердинанд, а другия — в партията на крал Янош.» Тъй като и двамата крале имали привърженици във всички части на страната, положението станало необозримо сложно. Знатните господари и съревноваващите се градове били в открита война. На места търговията напълно се прекратила. Държавната власт била безпомощна. В това смутно време върлували разбойници-рицари и не един път при съмнителни обстоятелства се появявали нови магнатски семейства.

На южната граница някогашният коняр на Янош Сапояи — Йован Черни, наричан «Черният човек», вербувал още през 1526 г. няколкохилядна селска армия. Сръбските, румънските и унгарските привърженици на този «цар» очаквали от него да ги защити и от турците, и от земевладелците. В желанието си да го използват за свое оръжие търсели връзка с него и Фердинанд, и Сапояи. Южноунгарските земевладелци обаче през лятото на 1527 г. безмилостно разбили това противотурско и антифеодално селско движение.

След като и двамата крале ясно разбрали, че само с външна помощ биха могли да победят, те трескаво се захванали да търсят съюзници и извън границите на страната. Фердинанд се надявал главно на помощта на брат си — императора, а крал Янош разчитал на френския дворец. Когато обаче през лятото и есента на 1527 г. станало ясно, че Сапояи е безпомощен и не може да се противопостави на Фердинанд, настъпил съдбоносен момент. Сапояи, който бил принуден от наемниците на Фердинанд да избяга в Полша, по внушение на Франция се обърнал направо към Портата. «Моят господар, кралят на Унгария, е твой заедно с всичко, с което разполага» — казал пратеникът на Янош във Високата порта. Така султанът станал арбитър в раздора между двамата крале, а Унгария се превърнала в пионка на шах-таблото на великите сили.

В 1529 г. султанът пристигнал с огромна армия. На обления с кръв Мохач той приел Сапояи, който разцелувал ръката му като негов васал. После той завзел Буда и започнал обсадата на Виена, но не успял да я превземе и върнал кралството на васала си — крал Янош.

В 1532 г. турското нападение се повторило. Унгария по това време вече била използвана като терен за преминаване на султанската армия. Все пак по пътя си към Виена тя неочаквано била възпрепятствана от замъка Кьосег. Защитата на сравнително слабия замък ръководел Миклош Юрищич. Той разполагал с няколко конници и със 700 въоръжени селяни от окръга Ваш. Въпреки това бранителите издържали 25 дни обсадата на превъзхождащите турски военни сили. Замъкът Къосег паднал в ръцете на турците едва след като се превърнал в развалини. За обсадата на Виена нямало вече достатъчни сили.

След грабежи и опустошения османската армия се върнала обратно. Към всичко това австрийската 80-хилядна армия останала безучастна. С непростимо бездействие тя наблюдавала защитата на замъка Кьосег, като се разпръснала, без да се сражава с врага.

 

Буда в турски ръце. А страната разделена на три

 

Buda Citerioris Hungariae Caput Regni avita sedes. vulgo Ofen 1617За 30-те години на XVI в. са характерни турските походи и изтощителните вътрешни раздори. Кралската власт в същност била съвсем формална, централните органи — безсилни. В 1536 г. един среден дворянин писал следното: «Всеки живее, както му дойде. Дворяните са обирани, селяните отвличани, замъците се обсаждат и се вършат всякакви злини, допустими само в родина, където няма нито крал, нито защитник. Или няма крал, или той спи, или нищо не може да прави.»

Земевладелците, които добре използвали съперничеството между двамата крале, разбрали, че положението на страната поставя под въпрос и тяхното съществуване. Затова те свикали няколко съсловни събрания без крал, където споделяли своите жалби и търсели път за разрешаването на проблемите. Междувременно очевидната безрезултатност на въоръжените разпри и разклатеното външнополитическо положение принудило кралете съперници да се помирят.

Сапояи с пълно право започнал да се страхува от турците, а Фердинанд бил тласкан към споразумение от брат си Карл V, който се готвел за решителна битка с Франция. Така най-сетне сключили мир в гр. Варад (1538). Чрез мирния договор временно стабилизирали съществуващото положение, но с условието, че след смъртта на крал Янош цялата страна ще признава само Фердинанд като неин единствен господар. А в случай, че Сапояи има син, се предвиждало във формата на обезщетение синът да получи ранга херцог на областта Сепеш и ръката на херцогиня от династията на Хабсбургите.

При сключването на мирния договор пред обществото се явил отец Гьорг (Гьорг Фрагер, монах) — най-много споменаваният политик през следващите две десетилетия. Той бил потомък на бедно хърватско дворянско семейство и като привърженик на Сапояи направил блестяща кариера. От игумен на манастир на ордена «Св. Павел» в местността Шайолад той станал епископ на Варад и авторитетен съветник на крал Янош. Той бил един от тези, които подписали мирния договор във Варад, а две години след това дал клетва при смъртното легло на Сапояи, че ще направи крал от бебето Янош Жигмонд.

Szapolyai Jnos fametszetДоговорните условия били нарушени и от двете страни. Фердинанд много повече се грижел да накара султанския дворец, да признае кралството му, отколкото да отбранява страната от турците. Сапояи въпреки всичко не могъл да се откаже от короната, след като от брака с полякинята Изабела му се родил син. И в края на краищата се стигнало дотам, че в 1541 г. Фердинанд обсадил замъка Буда, а отец Гьорг поискал помощ от султана. Монахът и туркофилският дворец на Сапояи живеели с наивната надежда, че султанът ще удържи на думата си и че ще запази Унгария за сина на Янош.

Сюлейман използвал нападението на Фердинанд като удобен повод за намеса. С голямата си армия той отблъснал обсаждащия Буда императорски генерал и докато господарите с невръстния крал гостували в султанския шатър, в будимския замък се промъквали еничари и разоръжавали замъчната отбрана. Така 15 години след поражението при Мохач турците завзели Буда. Унгария понася нова тежка загуба по вина, разбира се, не само на доверчивия монах, а главно на двамата крале и на егоистичната едроземевладелска класа.

Със завземането на Буда страната била разкъсана на три части. През следващите години турчинът укрепил и разширил властта си над средищната територия на страната. За кратко време той завзел Печ, Секешфехервар, Вац и междуречието Дунав — Тиса. Източната част на страната се обособила като васално кралство на Янош Жигмонд, а западната част станала кралство на Фердинанд, който в мирния договор от 1547 г. поел задължението да плаща 30 000 жълтици данък на султана.

 

Кралска Унгария
и самостоятелното трансилванско княжество през XVI в.

 

John Sigismund of Hungary with Suleiman the Magnificient in 1556Територията на т. нар. кралска Унгария, управлявана от Хабсбургите, непрекъснато се стеснявала в полза на османските завоеватели. А що се отнася до отвъддунавските области, те станали терен на постоянни борби. Самите Хабсбурги ги използвали за такъв терен, за отбранителен пояс пред австрийските вечни области (така се наричала онази територия около Средни Дунав, която от няколко века била владение на Хабсбургите, бел. пр.).

Политическият престиж на страната спаднал много. Останал само споменът от старото ѝ влияние и независимост. Кралете й нехаели в чужбина, обкръжени от чужди съветници. Унгарското съсловно събрание продължавало да се свиква, но то на практика почти нямало думата при решаване на въпросите. Хабсбургите се стремели да сведат ролята му само до определянето на данъците. А многобройните повтарящи се «обиди» на дворянството (че кралят не пази съсловната конституция, че се обкръжава с чужденци и че именно тях назначава в унгарските замъци) си оставали глас в пустиня. Хабсбургите укрепвали централната кралска власт против съсловията, което при наличието на турската опасност в същност било наложително. След поражението при Мохач Унгария не била достатъчно силна да се противопостави на турците и след като била лишена от собствената си сила, за нея не оставала друга възможност, освен да се помирява с хабсбургската власт, която тогава като най-голяма средноевропейска сила съсредоточавала военните и материалните ресурси на крайдунавските народи.

По-самостоятелна унгарска власт се установила в източната част на страната, където след много кризисни години се създало самостоятелното трансилванско княжество. Самостоятелният държавен живот на Трансилвания — това било необходимо при ония особени исторически условия, като се има пред вид, че турските владения я изолирали от кралска Унгария. Султанът държал за такова разделяне на страната по съвсем понятни съображения. Разделена на две, страната е могла да оказва съвсем малка съпротива, докато една обединена Унгария даже и след Мохач е можела да застрашава средноевропейските завоевания на Високата порта.

Организатор на Трансилвания станал отец Гьорг — монахът, който след 1541 г. взел в ръцете си управлението на източните територии на страната. Към Трансилвания, обкръжена от планини, се присъединили окръзите източно от Тиса и частите, откъснати от Унгария (лат. Partium). Чрез силно централизирана власт отец Гьорг обхванал народи с разни езици и със свое феодално самоуправление: секелски и саксонски столове (на унгарски думата стол означава и престол — власт, управление, бел.пр.), а също и окръзи в Трансилвания и край Тиса.

По това време за отец Гьорг самостоятелността на Трансилвания не била крайната цел. Разочарован от туркофилската политика, след 1541 г. той чакал само удобен момент, за да предаде Трансилвания на Фердинанд при условие, че ще бъде прилично обезщетена фамилията Сапояи. В 1551 г. Гьорг сметнал, че е време да се действа. Той накарал Изабела и Янош Жигмонд да се откажат от трона, а Фердинанд изпратил испанеца Касталдо да приеме Трансилвания. Монахът и в този момент не прекъсвал връзките си с турските паши, за да не предизвиква, докато е възможно, съмнението им. В страха си обаче недоверчивият наемник пълководец Касталдо заподозрял в предателство отец Гьорг, на когото Фердинанд обещал да издейства от Рим кардиналски сан, а в същото време разрешил на пълководеца си да прибегне и до убийство. Така бил умъртвен политикът, който според тогавашен летописец малко преди смъртта си казал: «Поне един път да можех да побеседвам с Фердинанд; не пращят от мозък главите на евтините му слуги... Аз обаче имам пред очите си Буда и Унгария, за чието възкресение търся ключа и разковничето.»

След убийството на монаха Гьорг двете части на Унгария били обединени, но не задълго. Във военно отношение Фердинанд не бил достатъчно силен, за да поддържа тъй много отдалечената Трансилвания, чиято роля в отбраната на Австрия била при това второстепенна. Върлуванията на незадоволените наемници на Касталдо скоро омръзнали на трансилванците и те сами потърсили връзки с турската Порта, благодарение на която Изабела и порасналият вече Янош Жигмонд (1556 г.) се завърнали в страната. Фердинанд се опитвал да задържи поне окръзите отвъд Тиса и така отново в разделена Унгария се разгорели междуособици, от които се възползвали пак турците. Те завзели замъка Гюла и разпрострели властта си над територията отвъд Тиса. Страната утихнала, след като бил сключен с турците Адрианополският мирен договор от наследника на Фердинанд — Микша (1564 — 1576). След това и Янош Жигмонд се помирил с Хабсбургите: в 1570 г. било сключено Шпейерското споразумение, според което Янош Жигмонд се отказвал от кралската титла, а в случай, че умре без мъжки потомък, Хабсбургите получават неговото наследство. Останал съвсем сам след смъртта на майка си, последният Сапояи едва преживял споразумението. «Горкият княз» според съвременниците заприличал на «сянка»; по цял ден слушал безкрайните религиозни дискусии и незабележимо, безславно изгаснал в 1571 г.

В духа на Шпейерското споразумение Хабсбургите аспирирали и за Трансилвания, ала и този път не им достигнали сили и воля, за да осъществят намерението си. С турска помощ трансилванските съсловия избрали за свой княз Ищван (Стефан) Батори. Този най-голям земевладелец в източната част на страната, знатен господар, с хуманистична култура, който учил в Падуа, бил посветен в дипломацията и във военното изкуство. (Като посланик на Янош Жигмонд той бил пленен във Виена, ала под давлението на будимския паша, който заявил, че заради него ще убие делегатите на Хабсбургите, Микша го освободил.)

Kober Stephen BathoryИщван Батори (1571 — 1586) не само защитил трансилванското си княжество от виенските машинации и въоръжени нападения, но и спечелил - при това за сметка на един Хабсбург — избора за полски крал. В Полша Батори не бил малодушна марионетка, «изписан» крал. Той съсредоточил в ръцете си значителна власт и започнал да чертае дръзки планове във Вавел, в замъка на старинния Краков. Той смятал да стане крал и на Унгария, и на Чехия, за да изгони турците. Най-творческите си години обаче прахосал в завоевателни войни с царска Русия и преждевременно, преди да започне осъществяването на големите свои замисли, неочаквано починал.

След смъртта на Ищван Батори в Трансилвания настъпили пак много тежки и пълни с изпитания десетилетия. Полша си избрала крал от шведската династия Baзa и така пътищата ѝ с Трансилвания се разделили. На трансилванския трон се качил Жигмонд Батори, който сред турската и немската опасност не виждал ясно пътя на малкото княжество. По един колеблив начин той търсел помощ от султана, а в същото време бил склонен да предаде Трансилвания на Хабсбургите. Неколкократно се отказвал от трона и хем използвал защитните криле на Хабсбургите, хем се стремял да възвърне милостта на султана. Междувременно Трансилвания била ограбвана от турски и хабсбургски армии, а и сам Батори с идването си в страната и с бягството си от нея оставял кървави дири след себе си. В периода 1586 — 1604 г. (от смъртта на Ищван Батори до избирането на Ищван Бочкай за трансилвански княз) Трансилвания непрекъснато сменяла господарите си. Това било достатъчно за големите князе от началото на XVII в. да разберат, че тя може да изпълнява някаква роля само като самостоятелна държава.

 

Турското владичество

 

В нещастната разпокъсана страна безспорно най-тежка е била участта на третата ѝ част, попаднала под турско владичество. Тъй като турчинът от 1514 г.  до края на XVII в., до изгонването му, почти постоянно разширявал своите завоевания, владенията му постоянно растели. Те достигнали чак до бившите западни граници на страната и почти 150 години турците държали в ръцете си Среднодунавската низина и част от територията отвъд Дунав. Граничната линия при това не била точно определяна, тъй като даже и мирните договори решавали принадлежността само на големите замъци. Покрай нея се образувала ивица без определена принадлежност. Там се намирали стотици села, жителите на които плащали данък и на двете страни. (С мълчаливото споразумение на двете враждебни страни жителите на тези села плащали едната половина от обичайния данък на краля, а другата половина — на султана.)

Pasha of BudaСултанският двор организирал завоюваните територии на военни начала, поддържайки готовността за продължаване на войната. Завзетите територии били разделени на вилаети, а те от своя страна — на санджаци. Начело на санджака стоял бей (или бег), а вилаета управлявал бейлербег (бег на бейовете), т. е. паша. При тези длъжностни лица дефтердарът — събирачът на данъците — имал най-важна служба. В Унгария бил организиран първо Будимският вилает, а после Темешварският, Егерският и вилаетите Канижа и Варад. Наместник на султана бил будимският паша — богат, на завидна висота знатен господар. През втората половина на XVI в. като унгарски владетел пашата кореспондирал на унгарски език с «виенския крал», с военния съвет и с унгарските знатни господари.

Въз основа на мохамеданското право султанът напълно свободно разполагал със земевладенията, с градове и села. Великият господар задържал за себе си и за най-висшите си управители 1/5 от територията (това наричали хас), а останалото подарил на феодалната си конница, на спахиите. Подареното имение обаче не било наследствено за семейството, т. е. спахията имал право само да го използва. Султанът сменял земевладелците, като често ги премествал в някоя съвсем друга част на империята. Оттук и турската пословица: «В Турция не се намира такъв, който би могъл да покаже къщата на дядо си.»

Турската земевладелска система на практика довела до грабителско стопанисване. Често сменящите се един след друг турски земевладелци не обръщали особено внимание на своите имения. Те се стремели да изсмучат колкото се може повече от своите подвластни неверници (гяури). В по-благоприятно положение се намирали тези, които живеели в хасовете, тъй като там хазната с оглед на собствените си интереси се стремяла да осигури непрекъснатост на производството. Такива хасове били Халаш, Нагкьорьош, Кечкемет и изобщо районите на по-големите селища в равнината.

Грабителската система на земевладение се допълвала от подобна по характер данъчна система. Трябвало да се плаща и на султана, и на спахиите. За държавата събирали поголовен данък «харач», в допълнение на което налагали ангария за строеж на замъци и за военен превоз. Земевладелецът получавал данък за порта (димнина) и десятък в натура, а освен това събирали пари и за щяло и нещяло (за годеж, за сватба, за всякакви разрешения и пр.). Данъчната система станала действително много тежка поради безкрайните злоупотреби и произволи.

Произволи, подкупничества, корупция — това било характерно за цялата турска държавна система. Даже и удостояването с високи длъжности в разкошния и развратен султански двор ставало срещу голям подкуп. Само с «честния бакшиш; могло нещо да се уреди. Всеки бързал да забогатее, докато не се е изчерпала милостта на султана. Служителите в администрацията се сменяли много често. В продължение на 145 години начело на Будимския вилает се изредили 99 паши.

Господството на турската държавна система, която се намирала на значително по-ниско равнище от унгарската, причинило големи щети. През 150-годишното турско владичество станал неузнаваем и самият природен пейзаж. Мястото на някогашните орни полета заели буренясали пустини, безплодни песъчливи и занемарени площи, блата и мочурища. Броят на населението намалял на 1/3, 1/4 от по-раншния. Много хора измрели, много били отвлечени като роби, а други встъпили в редовете на граничната войска или се преместили в по-сигурни краища. Благородничеството почти напълно изчезнало. Останалите на места крепостни нееднократно се принуждавали да бягат заедно с добитъка си и да търсят убежище в дебрите на горите или из блатата. «Големите бягства», за които си спомняли много поколения, укриването из блата и мочурища — такова е за унгарския народ олицетворението на 150-годишното турско владичество.

Поразяваща станала картината на цветущите някога градове. Известната из цяла Европа ренесансова палата на крал Матиаш през втората половина на XVI в. била вече развалина, а забравените там няколко негови Корвини гризели мишките. В градовете се ширел източният мързел и нехайство. Навсякъде мръсотия и крещяща неугледност. Само тук-там турчинът построил няколко джамии и бани. Старите каменни къщи били занемарени, прозорците им запушвали с пръст, тухли или слама. Доколкото може да се говори за търговия, тя била упражнявана по източен образец — по улиците — от мохамедански и сръбски търговци. Вместо помещение стряхата на някоя порта служела за бакалийка, кебапчийница, кръчма или бръснарница. Църквите били разграбени, разрушени, а мраморните плочи на гробниците били използвани от търгуващите за сядане или за маси. «О, какво опустошение и какви опустошители!» — възкликнал хуманистът Бокаций, главният кмет на Каша, когато в 1605 г. посетил Пеща и Буда.

На общото опустошение можем да противопоставим относителното развитие на равнинните занаятчийски градове. Но каква цена имало това развитие! Само от околността на Кечкемет изчезнали 37 цветущи села. Така се формирали огромните, по 200 — 300 — 100 хиляди холда градски землища, където разработването на почвата останало на заден план и на огромните пусти се занимавали с екстензивно, природосъобразно отглеждане на добитъка.

 

Из граничните райони

 

След падането на Буда в турски ръце Унгария не знаела вече какво е мир. Големите походи се редели един след друг и въпреки че пратениците на двете империи подписали мирен договор, с това не стихнала военната шумотевица. По-малки обсади на замъци, даже ограбване и контрибуция на по-далечни градове, «разгонване на сбирщина» (т. е. ограбване на тържища) — това били всекидневни явления, а беззащитните села били подлагани на «завоевания» и в «мирните времена». В същност десетилетните борби на граничарите обуздават турската империя, която през XVI в. се оказала особено силна завоевателка.

В средата на XVI в. дълбоко навътре в територията на Унгария се очертала нова отбранителна линия. Свързана надлъж, в дълбочина тя представлявала разчленена замъчна система, водеща началото си от морското крайбрежие. Най-силните замъци на тази отбранителна система били: Сигетвар, Канижа, Гьор, Ершекуйвар (дн. Нове Замку), Егер, Токай, Сатмар (дн. Шату-Маре), Варад, Гюла и Темешвар.

В отбранителната система били включени някогашните рицарски замъци, модернизирани от италиански военни инженери. Готическите им кули били махнати, а стените — укрепени, за да издържат на топовната стрелба. Издигнати били и здрави, пречупващи линията на замъчните стени «ушни» укрепления, откъдето можело да се защищават стените и с огън отстрани. Край големите каменни замъци при нужда иззиждали «по унгарски начин» т. нар. паланки. Стените на тези паланки, дебели повече от метър, били от трамбована пръст, от двете страни с плет. Плета отвън измазвали с кал, тъй като водата и огънят били голям враг на паланките.

Султанът и неговите паши предприемали редица походи, за да сломят съпротивата на граничната система. Особено упорити били походите от 1552 и 1566 г. Темешвар, Дрегей, Егер и Сигетвар тогава станали символи на родолюбие и героизъм.

Темешвар, вратата на Трансилвания, защитавал Ищван Лошонци, и то повече с наемници, издържани от него. Императорските войски оставили на произвола на съдбата и тази крепост. Въпреки всичко Темешвар издържал обсадата цели 5 седмици. Koгато след разрушаването на водната кула положението се оказало безнадеждно, Лошонци по принудителното настояване на чуждите наемници предал замъка, в замяна на което поискал от турците да му дадат възможност да изтегли войската си. Турчинът обаче по вероломен начин изклал бранителите на замъка.

По това време Али паша будимски се отправил към замъка Дрегел. Малкият рицарски замък се отбранявал от 150 войници. Капитанът на замъка Гьорг Сонди произлизал от крепостно семейство. Борбата му по начало била безнадеждна, ала той, вместо да се предаде, избрал заедно с войниците си героичната смърт.

След това стохилядна според съвременници ликуваща турска армия започнала да обсажда Егер, «вратата на горната земя» (Северна Унгария, бел. пр.). И в този важен за отбраната на страната момент кралят, егерският епископ и засегнатите дворянски окръзи изпратили незначителна помощ. Командирът на замъка Ищван Добо разполагал с 2000 въоръжени бойци, предимно селяни и занаятчии от съседните села. Но егерските герои поели борбата «с добра и силна душа». В отбраната по време на решителното нападение взели участие и жените. Така след 58-дневна обсада турчинът посрамен се изтеглил от «нищожната кошара» (така в надутостта си турците наричали замъка Егер, бел. пр.).

В 1566 г. турците предприели повторно нападение срещу замъците Гюла и Сигетвар. Самият султан, старият Сюлейман, командвал обсадата на Сигетвар, който фактически бил най-голямата преграда по пътя към Виена. Унгарските и хърватските витязи на Миклош Зрини изповядвали, че няма по-свещено нещо от това «да се служи вярно и издръжливо на милата и доведена до крайно опустошение родина». От предания е известно, че когато султанът призовал Зрини да предаде замъка с думите «Прати ми сабята си, ако искаш да живееш!», героичният капитан отвърнал: «Ела сам за сабята ми, ако искаш да умреш!» Заедно с витязите си Зрини действал именно в този дух. Те героично защитили Сигетвар и когато отбраната на горящия замък станала невъзможна, те изскочили от замъка без брони, с голи саби на сигурна смърт. Саможертвата им не била излишна. По време на обсадата старият султан умрял и наследниците му за сто години се отказали от плановете си да предприемат походи против Запада.

 Johann Peter Krafft 005

Султанският двор, който бил поставен в тежко изпитание и от Персийските войни, през 1568 г. сключил мир в Адрианопол. Граничната замъчна система задържала най-упорития натиск на турците. На граничните замъци предстояла немалка задача — да защитят «останалата Унгария» от четворно превъзхождащата сила на турските гранични замъци (обикновено 12 — 15 хиляди унгарски витязи се изправяли срещу 48 — 50 хиляди турци). А турчинът рядко оставал мирен. По-малки военни части всекидневно извършвали грабежи и опустошения, а по-големи части разгонвали и разграбвали тържищата, обсаждали по-малки замъци, нерядко ограбвали и дори изгаряли по-далечни градове, като ги принуждавали да плащат контрибуция. За всичко това и унгарските граничари не оставали длъжни. Ту тук, ту там се появявали подвижните хусари, смелите хайдути. Имало случаи, когато при Толна те спирали турски кораби, а под Сегед хващали богати турци в плен. Юнашки набези, ръкопашни боеве — такова било всекидневното занимание на граничарите.

Тъй открай и до днес
те за слава и чест
до един са радели.
И в юначен набег
в полето далек
на конете си смели
като бързи стрели,
като горди орли
неведнъж са летели.

Така писал героят поручик, първият унгарски лирик Балинт Балаша в стихотворението «Възхвала на граничарите»24.

Разнообразен, многоцветен, ала тежък бил животът на граничарите. Те трябвало да се борят не само с турците, но и с  нищетата. Кралската камара трябвало да им плаща от 2 до 8 форинта «месечни пари», т. е. възнаграждение, за да се обличат, хранят и да се грижат за добро въоръжение. Често пъти обаче те с години напразно чакали заплатата си. Тогава започнали да казват: «Нито пара, нито аба.»

Поддържането на граничната линия и без това гълтало огромни суми — годишно около 1/2, 1 1/2 млн. форинта. Тези средства се набирали и от съседните австрийци, чехи и немци, ала безспорно най-тежката жертва давали унгарските крепостни. Те се биели по границите, плащали данъци и с безплатна работа — ангария, строели граничните крепости.

 

Икономически и обществени отношения в Унгария през XVI в.

 

В отбраната на граничните замъци били ангажирани главно крепостни — «избягали» или прогонени от турците. Зад граничната ивица обаче властта си принадлежала, както и преди, без каквото и да било изменение на феодалните господари. Половината от всички унгарски крепостни работели за 16 знатни господарски семейства. Територията на феодала била разделена на райони, всеки от които обхващал по 20 — 30 села. Неограничени господари на такива крупни земевладения били напр. семействата Надашди, Батори, Ердьоди, Зрини и Турзо. В своите огромни, укрепени с по 4 — 5 кули замъци, замъчни палати и дворци те поддържали блясък и разкош. Тези господари разполагали и със собствена армия. На територията на именията си те събирали данъците, организирали военната отбрана и гражданската администрация. От властта им не са могли да се отърват и дребните дворяни. Доброволно или принудително, те постъпвали на служба при съответния знатен господар (станали т. нар. сервитори). От техни среди били назначавани началниците на замъци и стопански ръководители, а ако господарят заемал висока държавна длъжност — надор или главен съдия на страната, — измежду тях той подбирал своите «помощници».

Животът на знатния господар се свеждал до политическото ръководство, което било негова привилегия, до уреждането на имението, до забавленията и прахосването на пари. Вътрешното обзавеждане на замъците било още доста примитивно и без удобства, но в замяна на това там се пазели оръжия, дрехи и извънредно ценни накити. Прочути златари в далечни земи приготовлявали чашите, коланите, накитите, богато украсените дръжки на сабите специално за господаря. И какви ловни тържества, именни дни и сватби! Напр. през 1603 г. за сватбата на графиня Жужа Турзо селата от трите района Биче, Йетхава и Арва били задължени да представят 36 вола, 118 телета, 103 стари овни, 58 агнета, 119 прасета, 32 сърни, 185 заека, 526 пъдпъдъка, 381 петли, 785 кокошки, 420 гъски, 130 пилета, 5333 яйца, 70 мухоморки, 1600 пъстърви, 240 малки рибки, безбройно количества раци, 200 по-големи риби, 258 крини зоб и 35 каруци сено. От Виена докарали 100 кг чер пипер, 50 фунта исиот, 25 фунта естествен карамфил, 4 фунта бахар, 4 фунта шафран, 1000 лимона, 500 портокала и 100 кг и 53 фунта тръстиков мед. Само за подправките и за готвене похарчили 1084 форинта и 44 денара, когато надницата при най-напрегната работа била 15 — 20 денара.

Сянката на този блясък на господарския живот падала върху крепостните селяни. Ето как крепостните от замъчната област Канижа се оплакват около 1555 г. на съпругата на Тамаш Надашди, на известната Оршоя Канижаи:

«Знае Ваше Величие как опустошена е нашата земя, откогато този Касим бег я опустоши два пъти, не един път. До знанието на Твоето Величие е доведено и това, което направи немската армия — много голямо диво опустошение на крепостните и на Величието ти. Ние оттогава никога вече не можахме да дигнем глава. И ето сега домовладиката на Ваше Величие ни накара да свършим за цяла Канижна област извънредно тежка работа: който имаше един или два вола, всички ги изкара на оран и не една седмица или колко са орали с нас, ами до 15 дена нито добитъка, нито нас пускаха по домовете ни. Между воловете ни имаше такива, че дори без впрягане не можеха да се върнат по домовете ни, защото капнаха заради голямата непосилна оран.»

123 2Крепостните на семейство Надашди обобщили в писмото типичната за епохата крепостническа жалба. И това оплакване, макар че може да се допълни с много неща, разкрива главните причини на бедата: постоянни борби, опустошения на турски и немски армии, увеличаване на земевладелската ангария. Това последното произтичало оттам, че през XVI в. земевладелците увеличавали своите чифлици-алоди. За да разберем този процес, трябва да познаваме феодалното земевладелско право, според което цялата земя принадлежи на земевладелците, които я разделят на парцели и я раздават на крепостни или пряко я стопанисват (това се нарича мапоршаг, т. е. чифлик).

Чифлици земевладелците имали и по-рано, но площта им не била значителна. През XVI в. обаче във връзка със снабдяването на големи армии градовете нараснали в сравнение с по-раншните градове, превърнали се в центрове на по-развито занаятчийство и представлявали добър пазар за жито, вино, добитък. Всичко това подтикнало господарите, които за издръжката на блестящите дворци и за големите строежи се нуждаели от все повече пари, да разширяват своите чифлици, като присвояват (ограждат) изоставени крепостнически парцели, като прибягват до разораване на целини и в по-редки случаи до завземане земята на крепостни. В чифлиците се занимавали със същото екстензивно зърнопроизводство, както и на крепостническите парцели. На площите редували есенници, пролетници и угар. Палешникът само на няколко пръста дълбочина орял земята, която почти не получавала тор. Рядко земята се отплащала с добив, по-голям 3 — 4 пъти от засятото семе. Жетвата извършвали със сърп и по цяла зима вършеели житото под саята.

Така нечистото и смесено с плевели и смет зърно складирали в подземни ями.

Тъй като платени работни ръце по това време почти нямало в чифлиците, то тяхното увеличение извънредно много умножило ангарийните тегоби на крепостните. Ангарията се изпълнявала със собствен добитък и инструменти и нееднократно това било свързано с отиване чак в трето село. Въпреки че законите и без това определяли твърде висока норма на ангарията — 52 дни, земевладелците често пренебрегвали закона и по време на оран, сеитба и жътва ангажирали крепостните в зависимост от нуждите си. («Работата им е според усмотрението на земевладелците.»)

Естествено тегобите, нарастващи заедно с чифлиците, предизвикали съпротивата на крепостните. «С тояга, с псувни можеха да ги изкарат на нежеланата ангария.» Освен често случващите се бягства не били редки и убийства на особено жестоки земевладелци. През 1573 г. в Славония избухнало селско въстание под ръководството на Мате Губец.

Земевладелците използвали намиращата се в техни ръце държавна власт за обуздаване на крепостните и за задоволяване на нарастващите нужди от работна ръка. Още в 1514 г. те приели и утвърдили закон за вечното крепостничество, т. е. отменили правото на крепостния за свободно преместване. И макар че по-късно законът бил смекчен, на практика нищо не се изменяло, тъй като с контрола на крепостническото преместване били натоварени самите дворянски окръзи.

Огромното болшинство от населението се занимавало със земеделие и живеело в селата. Най-големите унгарски градове (Буда, Дебрецен, Пожон) имали само 8 — 10-хилядно население и вместо обединяващ цялата страна пазар стокооборотът се развивал само на тържищата по места. Между отделните области на страната съществували съвсем слаби икономически връзки. Редовно се обменяли само такива необходими стоки, чийто добив не бил възможен в дадените природни условия — напр. от равнината към планинските области и обратно. Като изключим това, другите области поради трудния превоз се стремели към пълно самозадоволяване. Ето защо за тогавашните хора не е било никак странно, че в страната нито мерките, нито цените били еднакви. Във всяка отделна област мерките ведро, фунт, аршин и пр. означавали различно количество. Даже не било изключено една и съща стока в съседния окръг да се продава на двойна цена.

Върху икономическото и общественото развитие на Унгария влияело неблагоприятно обстоятелството, че след големите открития тежестта на световната търговия се преместила от Средиземноморието на Атлантическия океан. Този факт ускорил капиталистическото развитие на западните страни и в същото време за векове забавил икономическото процъфтяване на страните, простиращи се на изток от Елба.

 

Реформацията в Унгария

 

Политически разделена на три части и притеснена от турците, Унгария в икономическо и обществено отношение безспорно изоставала от западноевропейските страни. Все пак Реформацията си пробила път и в Унгария. Бързото разпространяване на Реформацията било улеснено от липсата на единна държавна власт, от борбите около двойния избор за крал, от идейната и организационната слабост на църквата и от унгарския хуманизъм.

Реформаторите, разпространителите на Реформацията, били проповедници (предикатори), които не се спирали пред никакви трудности. В болшинството си те произлизали от средите на католическото низше духовенство и монашество. По начало те клонели към Витенберг и търсели близостта на Лутер и Меланхтон, а по-късно се насочили към западните университети, където била проповядвана Швейцарската реформация, като се вслушвали в съветите на най-авторитетните привърженици на Калвин. В Унгария новаторите се стремели да спечелят покровителството на някой знатен господар, за да развиват своята дейност свободно като негови домашни свещеници. Те обикаляли не само кралска Унгария и Трансилвания, а и в завоюваната от турците територия основали стотици нови общини.

Проповедниците отначало разпространявали идеите на Лутер, а от средата на века вече Швейцарската реформация надделявала, особено отвъд Тиса. Официалната власт безрезултатно се опитала да я спре. Решенията на съсловното събрание оставали без последствия. (Дебрецен и Бихар по това време се превърнали в крепост и огнища на калвинистите.)

Човекът в онази епоха разглеждал всички въпроси на живота — даже политическите, икономическите, социалните въпроси — през призмата на религията и ги изразявал на езика на библията. Така се обяснява фактът, че дискутирали с необикновен жар не само свещениците предикатори, а дискутирали и занаятчиите, селяните и господарите. Градовете в Северна Унгария и трансилванските саксонци останали верни на лутеранските учения, докато болшинството от жителите на земеделско-скотовъдните градове и повечето от търговците били привърженици на швейцарското направление в Реформацията, т. е. на калвинизма. Тези, които претендирали за по-радикални изменения, не се задоволявали ни с лутеранската, ни с калвинистката църква, приспособяваща се към феодалния режим. Техните учения, против които се опълчила цялата власт, всички господари, освен че засягали религиозните догми (напр. те отхвърляли Светата Троица, детското кръщение), били направо революционни по отношение на режима: няма нужда от отделно попско съсловие; праведно е да се отказва плащането на тридесятъка, на митото, не бива да се слугува на «неверни езичници господари» и пр. Всичко това се допълвало с предсказания, според които в 1570 г. ще настане второто пришествие, на земята ще се яви «хилядогодишното царство», което не познава владетели, висши духовни лица, господари и потиснати.

FerencDavidНародното направление в Реформацията довело отвъд Тиса до селско въстание през 1569 г. Един покоряващ с фанатизма си румънски селянин от областта Силагшаг — Гьорг Карачон, когото съвременниците наричали «Черен човек» събрал голяма армия. Той зовял на свещена война против турците и мнозина от селяните по границите се озовали в лагера му. Временно даже и Дебрецен паднал в ръцете му. Когато обаче армията на Карачон претърпяла поражение пред турския граничен замък до Баласентмиклош (Тьорьоксентмиклош), лагерът му се разпаднал и той сам попаднал в ръцете на дебреценските патриции, които го обесили. Фактически подобна участ последвала цялата народна реформация. По-умерените отрицатели на Светата Троица успели да спечелят и покровителството на Янош Жигмонд и се организирали като унитаристката църква25 в Трансилвания, обаче с цената на помирение с феодалната система. А онези, които останали верни на идеите си, ги заплашвал затвор, смърт. Такава била съдбата и на един от най-изтъкнатите дейци на Реформацията Ференц Давид, чийто живот бил едно искрено търсене на истината. Син на обущар от Коложвар, той станал католически свещеник, после лутеранец, а по-късно епископ на калвинистите и отрицател на Светата Троица; най-сетне, гонен като съботник, Давид умрял мъченически в затвор. Така народната реформация била съсипана от гонения.

В същност Реформацията оставила незасегнат унгарския феодален режим. В културния живот обаче тя прокарала много дълбоки бразди. Проповедниците, чийто живот бил свързан с много перипетии и изпитания, общо взето, се отличавали със своята многостранна култура. Немалко от тях били едновременно писатели, преводачи, изкусни оратори и опоненти, печатари и книгоиздатели, самоотвержени борци за унгарски език и унгарска култура.

Реформаторите пишели и проповядвали само на унгарски език. «Като говориш пред селянина на латински, все едно че говориш на каменна стена» — се изразявали те с пълно право. Те взели от ръцете на свещениците латинската библия, превели я на унгарски и по този начин могли да я използват и по-широки слоеве на обществото. «Всеки народ със свой език» — написал в увода към унгарската библия Янош Силвестър. Силвестър и Гашпар Кароли — другият преводач на библията — допринесли много за оформяването на унгарския литературен език, тъй като за богатия словесен материал на тази настолна книга трябвало да се намерят подходящи унгарски думи.

Между реформаторите имало и творци на псалми, драматурзи и даже такива, които писали «красиви истории», т. е. романи. Михай Старай, Андраш Хорват Скароши, Гашпар Хелтаи, Петер Борнемиса и до ден-днешен са ценени творци на старата унгарска литература.

Голям принос на Реформацията било разпространението на книгопечатането. Половин век след неуспешния опит на Андраш Хес те основали в господарските дворци около 20 печатници. Не по-малко значение имало основаването на училища в епохата на Реформацията. В градовете Патак, Пана, Дебрецен, Шопрон и Еперйеш (дн. Прешов) били основани такива «школи», които се превърнали в културни центрове на отделните области и продължили да съществуват с векове.

 
Против султана или против Хабсбургите?

 

Турската опасност, зависимостта от Хабсбургите, настоящето и бъдещето на Трансилвания, победа на Реформацията или на контрареформацията — всичките тези големи въпроси от «века на Мохач», образували сложна плетеница пред прага на XVII в. Голямото изпитание започнало с 15-годишното турско мурабе.

След смъртта на големия завоевател Сюлейман турската империя започнала да запада. Големите ѝ успехи били последвани от редица поражения: морското поражение при Лепанто през 1571 г. и продължителните кървави войни с Персия. Постоянните сблъсквания на унгарската граница предизвикали през 1593 г. война, в която пробляснала надеждата за изгонване на турците. Започнала борба за замъците около Буда. Отново бил освободен Естергом, пред чиито стени пожертвал живота си поетът Балаша. След освобождаването на Вишеград, Вац, Хатван, Пеща се открила възможност да започне и обсадата на Буда. Тъкмо тогава обаче надеждата бързо се изпарила. Некадърните императорски военачалници изпуснали инициативата от ръцете си. В битката при Мезьокерестеш (1596 г.), в района на палоците26 победили турците. Турците вече бягали, когато недисциплинираността и грабежите на наемниците предизвикали обрат в хода на битката, което решило и крайния изход на войната.

Всъщност след Мезьокерестеш било излишно всякакво продължаване на войната. Последвалото отстъпване и възвръщане на замъци не внесло съществена промяна в съотношението на силите. За малки частични победи унгарците заплащали с много жертви; в ръцете на турците паднали градовете Егер, Канижа; бойните действия край Дунав превърнали тамошните райони в мъртвило. Самите наемници в Унгария се отдали на грабеж, а освен това и епидемии покосявали хората.

За оплакванията на народа не искали и да чуят в пражкия Храдчани, където бил дворецът на император Рудолф (1576 — 1608). Действията на този маниак-колекционер, събирач на часовници и художествени ценности, постоянно треперещ от атентатори император, били направлявани от испански папски съветници и йезуитски изповедници. Все пак между плановете му фигурирало изгонването на турците даже и тогава, когато за това липсвала реална възможност, фигурирало и установяването на абсолютистка власт и безпощадно изкореняване на протестантизма.

Войната осигурила широки възможности на Рудолф да осъществи своите намерения. Когато неспособният и непостоянен Жигмонд Батори най-сетне напуснал Трансилвания след краткотрайното управление на войводите Михай и Андраш Батори тамошен господар станал императорският генерал Баща. Според този наемнически водач, който бил вече на служба в десетки владетелски дворци, «унгарците трябва да се управляват с чепата тояга» и докато в замъците си той трупал всевъзможни скъпоценности, селянинът сам се впрягал в ралото, наричано от народа «таратайката на Баща».

На територията на Унгария наемническата армия на Рудолф служела предимно за вътрешнополитически цели. Граф Белгиойозо, главен капитан на Каша, курдисал топове пред тамошната катедрала и така принудил протестантския градски съвет да предаде църквата на католиците. Същото нещо направили и офицерите на наемниците в окръг Сепеш. Едновременно с това камарата започнала редица процеси против дворяните с обвинения в невярност към владетеля. Особено голямо впечатление направил процесът против Ищван Илешхази, за когото всеки знаел, че е бил верен служител на краля. С всичко това се целело да бъдат сплашени протестантите, а с конфискуваните имения да се облекчат паричните затруднения на хазната.

Безцелното опустошаване на Унгария, ограбването на Трансилвания, върлуванията на чужди наемници, подигравките със съсловната конституция, коварните процеси, започнати от камарата — всичко това създавало такова противохабсбургско настроение, че за открито въстание бил нужен само водач. И когато главният капитан на Каша Белгиойозо (според него това било удобно време за забогатяване — «хайде да побързаме сега») в алчността си започнал да обсажда бихарските замъци на най-големия земевладелец отвъд Тиса — Ищван Бочкаи, тогава именно чашата преляла, намерил се и вожд.

 

Въстанието на Бочкаи, 1594 — 1606 г.

 

800px Bocskai and his hajd warriorsБиографията на Бочкаи е олицетворение на големия прелом, който се извършвал в началото на XVII в. Като най-доверен съветник на Жигмонд Батори Бочкаи бил политик на безрезервното приятелство с Хабсбургите. Той не се колебаел да праща на бесилката туркофилските си противници. По време на 15-годишната война заедно с войводата Михай той спечелил голяма победа над турците при Гюргево. След това прекарал известно време в пражкия дворец на Рудолф, където се разочаровал от политиката на Хабсбургите и при първата възможност се оттеглил в бихарските си имения. На призивите на противохабсбургските дворяни, избягали на турска територия, той още не отговарял, но когато Белгиойозо го нападнал с оръжие, той не се поколебал, наел хайдути и подготвил замъците си за отбрана.

Заедно с Бочкаи на историческата сцена се явили главните герои на епохата — хайдутите. Хайду в Унгария още през XV в. наричали онези лица, предимно от южнославянско потекло, които били наемани да откарват добитъка по тържищата за продан. След големите турски опустошения хайду се наричали повечето от онези най-мъжествени и най-подвижни унгарски селяни, които били прогонени от турците и преминали на военна служба. Много от тях служели в граничните замъци — на този, който ги наемал.

Много хайдути служели в армията на споменатия вече главен капитан от Каша Белгиойозо. Тези хайдути обаче, както пише един съвременник, «не искали да бъдат палачи на собствения си род» и тайно започнали да «трактуват», да водят преговори с Бочкаи, след което преминали в неговия лагер. «Те дали клетва, че ще го следват до смърт в извоюването на свободата на родината и вярата.» През нощта на 15. X. 1604 г. с яростни викове те ненадейно нападнали и разпръснали маршируващите наемници край селищата Диосег и Алмошд.

Въстанието се разпространило със светкавична бързина. Не изминали 2 седмици, и районите от Варад до Каша минали под контрола на Бочкаи. В откритите сражения временно побеждавал вождът на наемниците, но армията на Бочкаи пак се съвземала и Баща се чувствал като пленник в замъка Еперйеш, където смятал да прекара зимата. Дворянството по начало гледало с недоверие на «този някакъв си селски народ». През пролетта на 1605 г. обаче хайдутите изгонили Баща, завзели Северна Унгария, явили се отвъд Дунав (в Западна Унгария, бел. пр.) и започнали да нападат австрийските области. Едва тогава към Бочкаи се присъединило както болшинството от знатните господари, така и окръжното дворянство и на събранието в гр. Серенч той бил избран за княз на Унгария. Освободена Трансилвания също го издигнала на княжеския престол, а султанът му пратил кралска корона, която Бочкаи получил в турския лагер край Буда.

Бочкаи прибягнал до съюз с турците, тъй като много добре разбирал, че не ще може да устои едновременно против султана и императора. Тогава той смятал Хабсбургите за по-опасни и затова решил да се съюзи с «естествения враг». Князът до дъното на душата си бил политик реалист. Той ясно разбирал, че в пълна политическа изолация, опирайки се само на турците, не е възможно да бъдат детронирани Хабсбургите. Затова той започнал преговори и с виенския дворец чрез пълномощника си Ищван Илешхази. Преговорите във Виена били много тежки и продължителни, но обстоятелствата принудили и двете страни да се споразумеят. Бочкаи знаел, че дворянството не е съгласно на продължителни и по-големи жертви, и освен това започнали да го дразнят необузданите, често пъти опустошаващи и неговите имения хайдути. Хабсбургите били притеснени от липсата на пари и от този основателен страх, че всеки момент могат да въстанат крепостните от чешките и от австрийските области. Така през есента на 1606 г. се родил Виенският мирен договор.

Виенският мирен договор осигурил свободното изповядване на религията, но само за градовете, за дворяните и за граничните войски. Той възстановил и утвърдил съсловната конституция (уточнил напр. избора на надора, на кралския съвет и въпроса за унгарските замъчни началници). Най-значителната му клауза била провъзгласяването на независимостта на Трансилвания. В този порядък на умиротворяване бил сключен и договорът в Житваторок, с който приключила и безсмислената война с турците и според който всеки задържал намиращите се в ръцете му замъци, а унгарският крал се освобождавал от плащането на данък.

Бочкаи не останал неблагодарен към тези, които «възвърнаха старата ни свобода». На обезлюдените си земевладения отвъд Тиса той заселил повече от 10 000 хайдути (те се настанили в замъка Кало, откъдето се преместили в Бьосьормен, Нанаш, Дорог, Варяш, Хадхаза, Вамошперч, Шима, Вид; настанилите се в гр. Кьолешер, окръг Бихар, се преместили в гр. Салонта). По този начин част от хайдутите избягнали участта на крепостничеството. Хайдушката свобода означавала избавление от крепостническите тегоби, срещу което задължението било само военна служба. Така, обезпечавайки родина на хайдутите, Бочкаи обезпечил на родината добри и надеждни войници.

 

Новият пристъп на Контрареформацията в Трансилвания

 

Бочкаи умрял в края на 1606 г. в Каша. Според слухове, може би основателни, секретарят му Катаи го «поканил да яде», т. е. го отровил. Във всеки случай хайдутите ликвидирали Катаи с народна присъда: нарязали го на парчета на градския площад. Те предчувствали какви трудни дни ги очакват. И наистина едва Бочкаи затворил очите си, и кралските главни капитани започнали да възпрепятстват тяхното настаняване. «Умря Бочкаи, изпепелиха се и всички негови донации (дарения)» — казвали хайдутите. Предизвикани от това, 20 — 30 хиляди хайдути хванали оръжието. Те искали унгарски крал вместо «идолопоклонника немски император» Рудолф. Общото положение в Хабсбургската монархия и без това било много смутно, защото и австрийските, и моравските съсловия били недоволни от Рудолф. Тогава 18-годишният Габор Батори озаптил хайдутите, като ги приел за свои наемници, и с тяхна помощ завзел трона в Трансилвания. През 1608 г. съсловията накарали Рудолф да се откаже от трона и вместо него избрали за крал по-малкия му брат ерцхерцога Матиаш (1608 — 1619).

Матиаш II бил принуден да утвърди правата на съсловното събрание, привилегиите на съсловията и клаузите на Виенския мир с т. нар. закон пред коронясване.

Укрепването на съсловната власт, разбира се, било преходно, временно явление. Тенденцията на характерното за епохата развитие диктувала по необходимост усилване на централната власт. В борбата с кралската власт надделявали само съсловията в съседна Полша. Хабсбургите обаче имали по-големи резерви от сили. Матиаш II постепенно взел връх в не особено тесния съюз на унгарските, австрийските и моравските съсловия и по внушението на всевластния си съветник виенския кардинал Клезл отново се опитал да осъществи абсолютистките си планове.

Абсолютизмът във виенския дворец бил неделим от контрареформацията. Особено открито се изявило това по време на царуването на фанатичния Фердинанд II (1619 — 1637). Фердинанд бил възпитаван от йезуитите и главната цел на живота му била осъществяването на принципа: «Една държава — една религия.» Изхождайки от това, той с всички средства на държавната власт подкрепял контрареформаторските стремежи на йезуитите. По това време се изграждат пищни барокови църкви, излязла многобройна религиозна дискусионна литература, основани били училища, общежития, конгрегации, като всичко това било допълвано със заплахи, с обещания, с изгонването на проповедниците и с насилствено присвояване на протестантски църкви в интерес на католическата църква.

Pazmany Peter ismeretlen mester alkotasanНай-маститата личност на контрареформацията бил Петер Пазман. Дребен дворянин от областта край Тиса, той още като младеж приел католическата вяра, после станал йезуитски университетски професор, кардинал в Естергом и интимен приятел и съветник на Фердинанд II. С безпримерната си енергия и отлични качества на риторик той се отдал на контрареформацията, на която най-здрава опора бил орденът на йезуитите, заселени в Унгария през 1610 г. В плановете си той предвидил и важно място на образованието. В дискусионните си брошури и теологични творби Пазман показал изключителен дар и плодовитост. Контрареформацията основала своя печатница и школа. В Нагсомбаг — център на унгарската контрареформация — Пазман основал през 1635 г. йезуитски университет (този университет по-късно Мария Терезия преместила в Буда, а Йосиф II — в Пеща). Със сочната си и цветиста проза Пазман е един от създателите на унгарския литературен език. С политическата си дейност той станал крепител на хабсбургската власт в Унгария.

Пазман смятал, че здравината на властта на Хабсбургската династия и обвързаната с нея католическа църква са неделимо свързани с вероизповеданието на знатните господари. Политическата ориентация, религията на знатните господари следвали обикновено и дворяните (сервитьорите), които били под тяхно покровителство, а що се отнася до религията на крепостните, то нея по право определял върховният покровител — знатният господар. Въз основа на принципа «cuius regio, eius religio», или «на когото е земята, негова е религията». Земевладелецът, който строил църквата, съобразно с религиозната си принадлежност определял и свещеника, който ще служи там на неговия бог. И когато някой знатен господар се рекатолизирал, т. е. отново станел католик, той правел всичко възможно, за да го последват и неговите крепостни. Пазман затова съсредоточил всичките си сили за спечелване на знатните господари. В това отношение той разчитал на подкрепата на двореца, тъй като Хабсбургите добре знаели, че католизирането още повече ще обвърже знатните господари с двореца.

От началото на XVII в. в политиката на Хабсбургите все по-очертано надделявали абсолютистичните стремежи, т. е. желанието да съсредоточат цялата власт в ръцете на краля. Заедно с това дворецът се стремял да отблъсне на заден план дворянството и да го изключи от политическия живот. Хабсбургите, както и другите европейски владетели абсолютисти засилвали армията и развивали администрацията с цел да укрепят кралската власт. Този процес, общо взето, бил прогресивен, доколкото властта на кралския дворец обуздавала своеволията на знатните господари и прекратявала вътрешните междуособици (печалните последствия на които Унгария понасяла и по времето на Ягелоните, и след избирането на двамата крале). Това подпомагало общественото развитие и напредъка на икономическия и културния живот.

Абсолютизмът на Хабсбургите в Унгария обаче влияел, твърде едностранчиво. Предимството на абсолютизма се чувствало преди всичко там, където царували национални крале. А Хабсбургите били чужденци, дворецът им бил във Виена или Прага, те преди всичко се обкръжавали с немски съветници, пред очите им бил преди всичко интересът на придобилата немски облик империя, те третирали Унгария като частица от тази империя. Концепцията на Хабсбургите «една държава — една религия», била заплаха не само за унгарския протестантизъм, но тя криела в себе си и опасността от ликвидиране на съсловната конституция, на остатъка от самостоятелност на Унгария, криела опасността от прекратяване на държавния ѝ живот.

Опасността, произлизаща от хабсбургската власт в Унгария, Бочкаи разбирал много ясно. Той показал много тънък усет към реалистичната политика, като в политическото си завещание между другото писал: «Докато унгарската корона се намира у по-силно от нас племе — немците..., винаги е необходимо и полезно да се поддържа един унгарски княз в Трансилвания.» Бочкаи посочвал като най-главна задача на Трансилвания да балансира хабсбургската политика и да защищава общите унгарски интереси (преди всичко независимостта) против Виена. Тази концепция се превърнала в политическо наследство, тя останала валидна за десетилетия.

Последният потомък на знатното семейство — Габор Батори (1608 — 1613) не могъл напълно да отговори на това изискване. Князът бил даровит, кроял големи планове, обаче той водил скандален личен живот и бил необуздан тиранин. Румънските княжества, Трансилвания и Полша искал да обедини в една империя. Най-верният му привърженик Габор Бетлен се принудил заради него да емигрира в Турция. Той превърнал саксонците в свои смъртни врагове, като завземал градовете им насила. С ината си предизвикал недоверие във Високата порта и във виенския дворец. С действията си той предизвикал султана да прати армии в Трансилвания. По време на бягството му Батори бил убит от хайдутите, а съсловното събрание избрало за княз Габор Бетлен. С Бетлен започнал най-светлият период в историята на Трансилвания.

 

Габор Бетлен и Гьорг Ракоци I

 

473px GabrielBethlenБетлен се издигнал до княжеския престол от среднодворянски среди. Той е потомък на живяло край Тиса семейство, в което се преплита и секелска жилка. Дядо му участвал в битката при Мохач, баща му станал привърженик на Фердинанд, като впоследствие служил на семейство Батори. Още като юноша Бетлен навлязъл в кипежа на политическия живот и участвал в бойни действия. Той взел участие (15-годишен) във влашкия поход на Бочкаи и с негова свита ходил в хабсбургския дворец. Скоро Бетлен се противопоставил на немците и един от първите демонстрирал това: след немалка душевна борба избягал на турска територия, изоставяйки, както сам писал, родината и годеницата си (Жужа Кароли). Разбира се, тази емиграция била от полза за по-сетнешната му дейност, тъй като му дала възможност да опознае турците и да установи много полезни връзки с пашите.

Първите си политически планове Бетлен скроил под закрилата на турците. Той възглавил малката група господари, които емигрирали на турска земя поради това, че били недоволни от трансилванската политика на Хабсбургите. Тъй като не бил достатъчно силен за самостоятелна акция, той решил да спечели Бочкаи за организиране на въстание против Хабсбургите и започнал кореспонденция с него. Това обаче станало известно на Хабсбургите от едно писмо, което войниците на Белгиойозо намерили у Бетлен между вещите, които той изоставил, след като ненадейно била нападната групата на «туркофилските господари».

В двореца на Бочкаи ценели високо качествата на Бетлен, а Габор Батори, който не забравял, че избора си дължи главно на него, го отрупвал с рангове и имотни дарения. Поради необмислената тирания на Батори обаче той, според както писал един негов историограф, «се принудил да спаси живота си с твърде нежеланото бягство в Турция, тъй като не било сигурно пребиваването му в Унгария поради нейната отдалеченост и поради омразата на поповете». От Турция Бетлен се върнал като княз.

Първият период от управлението му бил изпълнен с усилия за даване на отпор против скритата и откритата намеса на Хабсбургите. Във Виена след избирането му за княз започнала безпощадна клеветническа кампания против него. Обвинявали го, че е безверник, туркофил, предател по отношение на християнството, и когато всичко това се оказало недостатъчно, се опитали да го провалят със заговори, с подкрепяне на контрапретенденти за трона, даже се опитали да възбудят против него и Високата порта. Машинациите обаче фалирали. Бетлен укрепил властта си и накрая Хабсбургите били принудени да сключат мир и да признаят независимостта на Трансилвания, княжеството на Бетлен (в 1615 и в 1617 г.).

По време на 30-годишната война князът използвал възможностите, за да премине към контранастъпление. Акцията си той подготвил толкова ловко, че главният капитан на Хабсбургите в Каша едва повярвал на очите си, когато се озовал при Бетлен като пленник. В края на август 1619 г. князът тръгнал от Трансилвания и за по-малко от три месеца завзел Пожон. Короната била вече в ръцете му и неговите войници заедно с обединените чешки и моравски армии започнали да обсаждат Виена.

Причините на въстанието обобщил протестантският проповедник от Каша — Петър Алвинци, в брошурата си «Жалбата на Унгария» (Querela a Hungariae), в която той изразил възмущение по повод нарушаването на съсловната конституция и гоненията на протестантите. Самият Бетлен в едно свое писмо, датирано от началото на декември 1619 г., така аргументира решението си: «Благородната Унгария, моята любима нация (за която ще ми бъде драго да умра), по всякакъв начин бе засягана от коронясания крал и от попското съсловие с всевъзможни злини и импедиментуми (несправедливости).» Освен това Бетлен никога не криел истинските си намерения — да обедини Унгария и да създаде национална монархия.

Външното и вътрешното политическо положение обаче не благоприятствало за такова смело начинание. Наистина унгарските съсловия смятали за обидно това, че Хабсбургите ги изтласкват на заден план и намаляват тяхната политическа роля, но в същото време не изпускали и в пред вид, че земевладелското им господство над крепостните най-добре може да гарантира силната хабсбургска власт. Освен това унгарските съсловия никога не са показвали истинска готовност за пожертвувания. С противохабсбургските борби те се солидаризирали само дотолкова, доколкото нямало възможност за споразумение. На съсловното събрание в Бестерцебаня (1620 г.), след като осигурили съсловните си привилегии, без особен ентусиазъм унгарските благородници избрали за крал Бетлен, но коронясването, както и при Бочкаи, не се осъществило. Основа за действително унгарско кралство можело да бъде съгласието на турците и една международна победа над Хабсбургите. Тези условия обаче не били налице. Турската порта предпочитала Бетлен да заеме унгарския кралски престол, но ако в замяна на това той се откаже от Трансилвания («Ние никога няма да допуснем Унгария да разполага с Трансилвания» — гласи отговорът на султанския дворец в духа на турската политическа линия, оформена след 1526 г.). Неблагоприятно за Бетлен се оказало и това, че чешките въстаници през 1620 г. претърпели тежко поражение край Прага и Бяла планина. Той в същност останал сам. Уплашеното дворянство също го изоставило. Въпреки всичко князът проявил такава ловкост, че Фердинанд предпочел да сключи мир. Мирният договор, сключен в Николсбург (дн. Никулов) (1622 г.), утвърдил точките на виенския мир и заедно с това предвидил, докато е жив Бетлен, 7 североунгарски окръга да се смятат причислени към Трансилвания.

Това било голям резултат, като се има пред вид, че тогава в Чехия царувала най-дива тирания. Бетлен и с това не се задоволявал, той търсел нови възможности. Той се опитал да си създаде връзка със западните противохабсбургски сили: с Англия, Холандия, Дания и Швеция, и още два пъти прибягнал до оръжието — в 1623 и 1625 г. Той надделял на най-известния императорски пълководец от времето на 30-годишната война — Валенщайн, ала западните сили си останали пасивни наблюдатели на тези събития. Победата на Бетлен имала локално значение и резултатът не могъл да бъде друг, освен че с нея той укрепил постигнатите позиции. Въпреки всичко Бетлен не се обезсърчавал, той търсел нови пътища: предлагал съюз на Трансилвания с Хабсбургите и сватосване с хабсбургска херцогиня, в замяна на което искал да получи Унгария като зестра (междувременно той бил останал вдовец). Тъй като не успял да осъществи този план, той се оженил за етървата на шведския крал — Каталин Бранденбург, и се помъчил да създаде един голям шведско-руско-трансилвански съюз. Но докато пратениците на великия княз достигнали до Кремъл, той скоропостижно починал.

George I Gyrgy Rkczi 1593 1648 Rembrandt van Rijn Jan Gillisz. van VlietГолямото наследство в твърде ограничени мащаби се проявило при Гьорг Ракоци I (1640 — 1648) — пълководец на Бетлен, най-богатия земевладелец на Северна Унгария и на територията отвъд Тиса. У Ракоци липсвал широкият размах, дипломатическото изкуство на Бетлен. Този удобен момент, който последната фаза на 30-годишната война предложила с победата на френско-шведския съюз, той се опитал да използва след дълги размишления и колебания, като най-сетне се включил в противохабсбургските борби. Унгарските съсловия приели със студенина тази стъпка. В случая най-голяма помощ оказало населението на Северна Унгария. Особено му помогнали словашките крепостни. Ракоци пристъпил към обединение с шведите, но този път Портата накарала своя васал да се върне обратно (във вътрешната политика трансилванските князе се ползвали с почти пълна самостоятелност, обаче по отношение на външната политика били зависими от султана). Ракоци бил принуден да сключи мир с Фердинанд III (1637 — 1654) в Линц (1645 г.). Към извоюваните от Бочкаи и Бетлен придобивки той успял да прибави това, че правото на свободно вероизповедание станало валидно и за крепостните.

От въстанията, от всичките тези борби в края на краищата не могли да се очакват някакви особени политически резултати, освен да бъде спасена унгарската съсловна конституция и независимост, което за съжаление не могло да се осъществи напълно. Осигурено било свободно изповядване на религията, обаче в кралска Унгария, особено в западните ѝ части, не било възможно да се възпрепятства победата на контрареформацията.

Князуването на Бетлен е «златна епоха за Трансилвания», т. е. той и осигурил възможната най-благоприятна участ в тогавашната противоречива обстановка. Бетлен създал силна княжеска власт, изтласкал напълно на заден план феодалните съсловия. Стабилният му бюджет имал годишно около 1/2 млн. доход — твърде голям за едно такова княжество. Това било постигнато благодарение на грижите му за развитие на промишлеността. Той приемал и настанявал гонените анабаптисти занаятчии, развивал рударството и по време на постоянните войни се стремял да пуска в обръщение монети с трайна стойност. Опазената от враговете Трансилвания и при Гьорг Ракоци продължавала да се развива, макар той повече да се занимавал с уредбата и увеличаването на собствените си имения.

Сравнително големите парични доходи дали възможност на Бетлен и на Ракоци да отделят освен за армията, която гълтала най-много средства, и за изкуството и културата. Трансилвания станала най-голям покровител на унгарската култура. Князете строели, основавали училища, в двореца си канели писатели, учени, художници. От Гюлафехервар (Алба Юлия) Габор Бетлен искал да уреди столица, достойна за могъществото му. Той издигнал хубав ренесансов княжески палат и с щедра ръка основал висша школа, която била на европейско равнище. Примерът му, особено в покровителстване на училища, следвали и Ракоците. Благодарение на «стария Ракоци» и на жена му Жужана Лорантфи Шарошпатак станал културен център с европейска известност, където дълги години преподавал големият чешки педагог Коменски (Comenius). По времето на Ракоците в Трансилвания работил и творил най-големият унгарски педагог Янош Чере Апацаи. Трансилвания била огнище и на литературата. При трансилванските князе намерили убежище и най-именитият поет на епохата Янош Римаи, и най-големият хуманист Алберт Молнар Сенци.

 

Падането на Трансилвания. Миклош Зрини

 

Меродавни по унгарския въпрос през средата на XVII в. били Виена, Истанбул и Гюлафехервар. Съдбата на Унгария решавали Хабсбургите, турските султани и трансилванските князе.

Хабсбургите претърпели големи поражения в последния етап на 30-годишната война, но междувременно в подвластните страни те надделели напълно над дворянството. Знатните господари с готовност обслужвали двореца, а средното дворянство нито могло, нито искало да се противопостави на абсолютистката държавна власт.

След Вестфалския мир Хабсбургите били заети преди всичко със западната си политика. Затова те отбягвали всякакви усложнения с турците и не един път утвърждавали «мира». С помощта на засилващата се държавна власт обаче Хабсбургите се стремели да покорят «ненадеждните» унгарски господари, да завършат делото на контрареформацията в Унгария и чрез държавни монополи да усвоят печалбите от търговията с унгарски добитък, откарван в Италия.

През 50-те — 60-те години, след продължително крушение, турската империя отново дошла на себе си. Енергични велики везири от албански произход реорганизирали армията и възбудили старите стремежи за завоюване на света.

Трансилвания нито по територия, нито по сила е можела да се сравнява с предишното си положение. Благодарение на наследството на великите князе по това време при управлението на «стария» Ракоци, на Гьорг Ракоци I и на Гьорг Ракоци II (1648 — 1660) тя изглеждала най-силна.

В този исторически етап излязъл на преден план Миклош Зрини (1620 — 1664). Неговата политическа концепция се свеждала до това — самият унгарски народ трябва да разреши своите проблеми.

Jan Thomas Portrait of Mikls ZrnyiФамилията Зрини била от хърватски произход и била смятана за вярна на Хабсбургите. Тя участвала във вековната борба с турците. Именията ѝ се простирали пред завоевателя и тя никога не жалела кръвта си за защита на собствените си замъци и заедно с това — на собствената си родина. Един от предците на Миклош Зрини паднал при Мохач, прадядо му жертвал живота си при Сигетвар. Дядо му и баща му били всеизвестни борци против турците и той самият, почти заедно с азбуката, се учел да върти и сабята.

За идеал на своя живот Миклош Зрини си избрал изгонването на турците, тъй като смятал, че условията за това са назрели: «И наистина турчинът би могло да бъде разкатан, ако се намери силна и твърда ръка.» Под «силна и твърда ръка» той имал пред вид създадена със собствени сили национална армия, която няма да се раздира от религиозни противоречия и която освен на «хилавия дворянин» все повече ще разчита на «народа от полята». «Това е основата на нашето съществуване» — продължава той, защото, ако се разчита само на Хабсбургите да изгонят турците, то тогава ще трябва да се заплаща с независимостта на страната, тъй като «те ще се надуят още повече и ще смачкат нашата нация» (в тази мисъл е концентрирана голямата истина, според която историческата тежест и роля на всеки народ зависи от политическите, военните и икономическите му постижения).

Когато започнал да осъществява това, Зрини се сблъскал с хиляди пречки. Граничната организация в средата на XVII в. трагично западала. Благородничеството почти не се интересувало от граничните замъци. Вместо да поема рисковете на борбата, то предпочитало да хазяйничи. Старата слава на граничните замъци избледняла, дисциплината отслабвала, броят на войниците намалявал. Знатните господари очаквали освобождаването на страната от Хабсбургите, ала виенският дворец смятал, че една противотурска война е много рискована, че би изисквала при всички обстоятелства много разходи, и гледал да я отлага.

Зрини се опитал да надделее на трудностите с неуморна многостранна работа. Като писател той призовавал към издръжливост, като се позовавал на героичния пример на прадядо си: в известния си епос «Сигетска опасност» той възпял «оръжието и витяза». Военностратегическите си трудове, които били на равнището на епохата («Военнолагерен кратък трактат», «Витязът поручик»), той посветил на това — как трябва да се организира и да се води армия против турците. В същото време на практика, в ожесточени гранични борби той дал пример на смелост и на пълководческо умение.

Зрини разбирал, че за да осъществи големия план, ще трябва да стане фактор, да има действителна власт, висока държавна служба. Ненавършил още 30 години, той станал хърватски бан, ала за да осъществи голямата си идея — организирането на национална армия, нему била нужна длъжността надор. И той пробвал да я заеме чрез съсловното събрание от 1655 г. Зад гърба му била цялата благородническа опозиция, той непременно е щял да спечели, в случай че дворецът го посочи между кандидатите (съсловното събрание имало право да избира надор измежду посочени от двореца двама католици и двама протестанти знатни господари). Виена обаче, съгласувано с кардинал Липаи, не го включила между четиримата кандидати. Надор станал довереният Ференц Вешелени.

Открито игнориран от двореца и подложен на интриги от страна на клира, Зрини стигнал до нови политически изводи. В труда си «Разсъждения върху живота на крал Матиаш» по начало верният към Хабсбургите бан се проявил като привърженик на идеята за национално кралство. Той посочил и кандидат в лицето на Гьорг Ракоци II. Всичките му планове обаче, които той свързвал все с Трансилвания, за няколко години трагично се провалили.

На младия Гьорг Ракоци II (1648 — 1660) липсвала необходимата дарба и съобразителност, за да може да следва пътя на Габор Бетлен. Трансилвания водела политика, която излизала далеч от рамките, определени за един васал, и на която отдавна гледали с недоверие от Истанбул. Когато тя започнала война за полския трон в съюз с шведите без разрешението на Портата, султанът жестоко отмъстил за непослушанието. Докато Ракоци заемал Краков и навлизал във Варшава, против него се отправили кримските татари и изоставена от шведите, армията му била пленена и откарана в Крим, Татарски и турски армии нахлули в Трансилвания и опустошили замогналата се по време на полувековния мир страна. Турците завзели с обсада изоставените на произвола на съдбата замъци Варад и Йеньо (дн. Инеу), заедно с които паднала под турска власт обширна и богата област. Ракоци загинал на бойното поле. Същата участ сполетяла и главния му пълководец, наследника му на трона — Янош Кемен, понеже се противопоставил на турците. На княжеския престол след това могъл да се качи само безусловно покорен слуга. Осакатена в териториално отношение, ограбена, обременена с много по-голям данък и военна контрибуция, страната не могла да играе вече значителна политическа роля. След продължилия няколко десетилетия възход Трансилвания трагично пропаднала.

Виенският дворец равнодушно, а унгарският клир с открито злорадство наблюдавали провала на Трансилвания. «Нямате вие вече Бочкаи, нито Габор Бетлен, на Трансилвания вече не може да разчитате» — казвали клириците на протестантските съсловия. А Зрини, който наблюдавал събитията не през очилата на политическото и религиозното пристрастие, си давал сметка за надвисващата опасност. Той предвиждал новото голямо нападение на полумесеца и не могъл да остане пасивен. Мимо забраната на виенския военен съвет той построил нов замък Зрини. Той сам работил при изграждането на укреплението и когато станало необходимо, го защитил със сабята си.

Писателската си дарба той посветил в служба на делото. В 1661 г. излязъл неговият труд «Лекарство против турския афион», който представлява тревожно възвание, енергичен боен зов.

«Виждам един страшен дракон, който е пълен с отрова и гняв и на коленете си държи унгарската корона; и аз, който съм почти с окован език и нямам призванието да говоря изкусно, все пак извиквам — с моето викане да бих могъл да уплаша този яростен дракон, — като издигам повика: Недей да засягаш унгареца! Унгарци, на вас говоря! Този ужасен дракон е турчинът, той ни отне Варад, Йеньо, много хиляди унгарски люде откара в робство, мнозина съсече с острието на сабята; най-хубавата скъпоценност на нашата корона — Трансилвания, той разори и разстрои, смаза нейния княз, а нашата нация, страната ни прегазва като горски нерез хубаво подреденото лозе. Попитайте се сега един — друг за кого се отнася тази опасност, кого застрашава тази вражда? Ако с чистия си разум намерим, че това не е за нас, нека да мълчим и да оставим нашата отбрана на добрата воля на другите. Но ако неразумните животни са готови да страдат до смърт при засягането на техните убежища, при отвличането на тяхното потомство, то много повече ние, които сме продължението на славната унгарска кръв, трябва да тръгнем — ако се налага и на смърт — за нашите братя, бащи, майки, жени, деца, за родината.»

Зрини наистина се оказал на поста си, след като в 1663 г. «страшният дракон», турчинът, отново нахлул в страната. Той не обърнал внимание на това, че виенският дворец го пренебрегвал и едва тогава го назначил за главнокомандващ на намиращите се в Унгария военни сили, когато и Ершекуйвар паднал в турски ръце. Главнокомандващият Зрини преградил пътя на завоевателя в Чалокьоз (крайдунавска област в Северозападна Унгария, бел. пр.), а през януари и февруари 1664 г. предприел успешен нападателен поход покрай брега на Драва. Той превземал и изгарял един след друг по-малките турски замъци, като стигнал до Есек (дн. Осипек). Там имало дъбов мост, направен от турците за преминаване на реката и на блатистия терен край нея, през който мост минавала важната снабдителна линия на турците. Зрини изненадал охраната, изгорил моста и с това за няколко месеца прекратил възможностите за ново турско нападение. Той искал да използва удобния случай, за да превземе Канижа, ала военният съвет умишлено забавил изпращането на обсадни съоръжения и фактически му отнел тази възможност. След удържаните големи победи на Зрини се паднало да преживее тежки огорчения. Докато времето минавало в нежелано бездействие, през 1664 г. турчинът отново нападнал с голяма армия. Този път Виена възложила главното командване на Монтекуколи. (Императорски пълководец, италианец по произход, меродавен на времето автор на военностратегически трудове, Монтекуколи смятал да спечели победа с онези маневри, които прилагал на западните бойни полета. Прословута е констатацията му, че за войната са необходими три неща: пари, пари и пак пари.) Турците се насочили към западната граница. Те завзели и разрушили беззащитния замък на Зрини, но при гр. Сентготхард претърпели голямо поражение. Монтекуколи обаче не продължил да преследва разбития враг, а Хабсбургите за покруса на целия свят побързали да сключат мир във Вашвар, оставяйки в ръцете на султана всички нови завоевания на турците. Станало ясно, че посредством турците Виена иска да обуздае Унгария, разбунтувала се срещу абсолютизма. Това накарало Зрини да потърси връзка с най-значителната противохабсбургска сила — Франция на Людовик XIV. Междувременно обаче в гората край Чакторня (дн. Чаковец) Зрини бил разкъсан от раздразнен глиган и с неговата смърт се осуетила подготовката за организиране на въоръжено въстание. Характерно за противохабсбургското настроение на унгарското общество от тогавашния и от следващите векове, а почти и до наши дни е мнението, че Зрини е убит от Хабсбургите. Някои без всякакви веществени доказателства били узнали, че във Виена дълго време се пазела една пушка с надпис: «Този глиган е убил Зрини.»

 
Заговорът на Вешелени

 

Позорният мирен договор, сключен във Вашвар, посегателствата спрямо съсловната конституция — това накарало и католиците господари, които били верни на двореца, да се организират против Хабсбургите. Изпълнителите на най-високопоставени държавноправни служби на страната станали заговорници: надорът Ференц Вешелени, естергомският кардинал Гьорг Липаи, главният съдия на страната Ференц Надашди, хърватският бан Петер Зрини (по-малък брат на Миклош Зрини), Ференц Ракоци I (католизиран син на Гьорг Ракоци II, съпруг на Илона Зрини). След падането на Трансилвания обаче не съществувала такава организирана власт, която би могла да бъде изходна точка за въстание. Затова заговорниците, които се събирали обикновено на някое курортно място, търсели задгранични връзки. Те очаквали помощ главно от французите, от Людовик XIV, но ходили и във Високата порта, даже правили сондажи и в полския дворец. Те нямали ясна представа нито относно бъдещето, нито по това, какво конкретно да предприемат. Те кроили разни авантюристични планове — да пленят краля Леополд I (1657 — 1705), ала не се постарали да организират средното дворянство и селячеството. Затова акцията им си останала аристократически заговор.

След продължителни колебания заговорниците най-сетне в 1670 г. решили да започнат въоръжено въстание. Не станало нужда обаче дворецът да им противодейства, тъй като само от страх пред последствията заговорниците изпаднали в паника, преди да предприемат нещо сериозно. Петер Зрини и шуреят му Франгепан побързали да отидат във Виена, за да искат милост, а другите прекратили въоръженото въстание още преди да е пристигнала императорската войска. Въпреки това виенският дворец не проявил никаква милост. Съставеният изключително от немци извънреден специален съд осъдил участниците на смърт и конфискация на имотите. Надажди, Зрини, Франгепан били обесени. Ференц Ракоци I бил освободен срещу огромен откуп и заради заслугите на майка му — фанатичката Жофия Батори, покровителка на йезуитите (Вешелени и Липаи умрели по-рано).

 

Абсолютизмът на Леополд. Въстанието на Тьокьоли

 

Benjamin von Block 001Аристократическият заговор на Вешелени дал неочаквано добър повод на Леополд I да обезсили съсловната конституция и да продължи контрареформацията с крайни средства. Император Леополд започнал да се отнася към Унгария като към завоювана, като към подчинена с оръжие област. Управлението на страната той поверил на свои хора — немци и безрезервно верни на двореца епископи. Започнали съдебни процеси против стотици унгарски благородници земевладелци и дори да не могло да се докаже «изменничество спрямо Негово Величество», все едно — кралската камара конфискувала именията. «Неверните» унгарски гранични войски били уволнени и оставени без заплата. Вместо тях в страната нахлули около 10 000 наемници и този «немски гарнизон» останал в Унгария цели десетилетия.

Окупационните войски клирът използвал за открито гонение на протестантите. Войската заела църквите, училищата и разгонила протестантските градски съветници. Клирът принудил протестантските проповедници и учители да се явят пред извънреден съд. Тези от тях, които отхвърлили измислените обвинения и останали верни на убежденията си, оковани във вериги изпращали да гребат в галерите като обикновени престъпници. По това време с право се говорело, че Унгария се е превърнала в «попски свят», или, както гласи една народна песен:

Където да погледнеш — все попът е на власт,
с имотеца ти той се разпорежда,
с парите ти се тъпче, гои се с твойта мас,
докато вехнеш ти и страдаш безнадеждно.27

Бруталните гонения, предприети от Хабсбургите, принуждавали към бягство все по-големи маси. Бягали заподозрени благородници и уволнени граничари, а също и измъчвани и ограбвани от наемниците крепостни. Бегълците, които се отправяли към Partium, към граничните територии на Трансилвания, първоначално били наричани скитници, а впоследствие с наплива на крепостни сред тях започнали да се наричат куруци. Безсмисленият абсолютизъм на Леополд I предизвикал почти полувековна война между куруци и лабанци.28

Първият призван вожд на куруците бил Имре Тьокьоли. Прадядото на този образован, подвижен, пламенен младеж бил богат тьожер — търговец на добитък. Баща му бил най-богатият земевладелец в Северна Унгария. Още юноша, той загубил баща си в момента, когато заради неговото участие в заговора на Вешелени императорски войски обсадили замъка му в Арва. Тьокьоли отишъл в Трансилвания и пораснал там — в двореца на останалия в сянка княз Апафи. Той култивирал у себе си качества на добър стопанин, на ловък дипломат и даровит войник. Той е истинско олицетворение на положителните качества и на грешките на куруцките вождове. Тьокьоли не се обезсърчавал и в най-тежките моменти, той нападал неочаквано със смели и изненадващи удари и побеждавал, обаче не разбирал от тогавашната модерна военна организация, поради което не могъл да използва успехите си и неведнъж нападенията на императорските войски го принуждавали да отстъпва.

През периода 1678 — 1685 г. Тьокьоли създал истинско княжество в областите на Северна Унгария, простиращи се на изток от р. Гарам. При организирането на това княжество той се опирал преди всичко на собствените си имения, а след брака си с вдовицата на Ференц Ракоци I Илона Зрини — и на именията на фамилията Ракоци. Неговата военна сила съставлявало «воюващото съсловие», т. е. уволнените граничари, а външнополитическата му опора била Високата порта. За няколко години и Хабсбургите били принудени да го признаят.

Освен това, виждайки успехите на Тьокьоли, виенският дворец се принудил да измени политиката си, да се откаже от откритата форма на абсолютизма, т. е. да престане да третира Унгария като своя губерния; съсловното събрание наново се събрало в Шопрон, където избрало за надор Пал Естерхази — верен на Хабсбургите знатен господар. Дворецът си позволил известни компромиси и спрямо протестантите. Що се отнася следователно до същността на нещата, измененията били незначителни.

 

Изгонването на турците

 

Насърчени от успехите на Тьокьоли, турците през 1683 г. наново се опитали да завземат Виена. Огромната армия на Кара Мустафа безпрепятствено стигнала до императорския град, откъдето уплашеният Леополд и свитата му побързали да избягат. Нападателите завзели и опожарили предградията на Виена, ала преди да навлязат в самия град, пристигнала освободителната армия под командването на Карл Лотарингски и полския крал Ян Собески. Историческата битка при Виена завършила с решаващо поражение на турците.

Обсадата на Виена била голям урок за хабсбургския дворец. Леополд решил да започне нападателна война. Ето защо побързал да си осигури тила, като сключил примирие с френския крал Людовик XIV и с папска подкрепа сформирал Свещена лига (с участието на Хабсбургската империя, Полша и Венеция; след няколко години и Петър I се присъединил към противо-турския съюз).

Започналата война преди всичко ликвидирала властта на Тьокьоли, който се опирал напълно на съюза с турците. По време на обсадата на Виена куруцкият княз бил на зенита на своето могъщество, ала след това турците го направили свой пленник. Варадският паша след «черната чорба» (черно кафе) пленил гостуващия при него Тьокьоли, понеже се надявал, че като го предаде на Хабсбургите, ще може да постигне по-благоприятен мир. Скоро Тьокьоли бил освободен, като изгубил окончателно княжеството си. Съсловията, преди всичко окръжните дворяни, го изоставили, войниците му преминали в лагера на императорската армия да помагат за изгонването на турците от страната. Единствено «в замъка Мункач се укриваше свободата» до края на 1685 г. В продължение на три години героичната съпруга на Тьокьоли — Илона Зрини, защитавала този замък от императорските генерали.

През 1686 г. най-после Буда била освободена. След двумесечна кървава обсада паднал в боя последният будимски паша и бил превърнат в развалини будимският замък, който турците се принудили окончателно да напуснат. Това било последвано от по-нататъшни успехи на противотурската коалиция въпреки проявилите се разногласия в главното командване. През 1688 г. и Белград паднал в ръцете на императорските войски. Изглеждало, че бягството на турчина ще продължи чак до Цариград. В този момент обаче Людовик XIV, на комуто се зловидели успехите на Хабсбургите, предприел ново нападение по поречието на Рейн. Така звездата на Тьокьоли още веднъж заблестяла. По трудно проходими пътища той преминал Южните Карпати, разбил първия попаднал на пътя му императорски генерал и няколко седмици се задържал като княз на Трансилвания.

 

Benczur budavar

При изменилите се условия турците успели да укрепят балканската си власт (те завзели отново Белград), но започналата да отслабва още от смъртта на Сюлейман империя този път била принудена окончателно да се откаже от Унгария. През 1697 г. много даровитият пълководец Евгени Савойски (Еуген Савояи), пренебрегвайки наредбата на виенския военен съвет, нападнал при Зента (дн. Сента) преминаващата р. Тиса султанска армия и спечелил блестяща победа. Тогава Високата порта станала по-отстъпчива. В 1699 г. с английско посредничество бил сключен Карловацкият мирен договор, според който била освободена цяла Унгария с изключение на областта Темешвар.

 

В навечерието на нови борби

 

С изгонването на турците, с прекратяването на 150-годишното османско робство била премахната най-голямата пречка, която спъвала развитието на Унгария. За изгонването на турците обаче, както и Зрини предсказвал, унгарците трябвало скъпо да заплатят. Унгария успяла да се освободи от турско иго, но за сметка на това станала по-пълна зависимостта ѝ от Хабсбургите.

Още в първата година след освобождението на Буда съсловията били принудени да направят политически отстъпки. Съсловното събрание от 1687 г. се отказало от правото на свободен избор на краля и анулирало заключителната част на Златната була. Унгария станала наследствено кралство на Хабсбургите, а с премахването на т. 31 от Златната була дворянството ѝ се отказало от правото да се съпротивява с оръжие. Това засилване на властта на Хабсбургите било естествено следствие и продължение на голямата победа над турците, понеже т. нар. «освободителна война» била организирана и ръководена от виенския дворец.

Страната, която служила цели десетилетия за бойно поле, била подхвърлена на нови страдания. Императорската войска, съставляваща 60 — 80 хиляди души, била разквартирувана по домовете на унгарските крепостни. Крепостният селянин трябвало да осигури дневната дажба от храна, т. нар. порция на ящния кон и на ненаситния наемник. Страданията на населението се увеличили главно поради това, че и военачалници, и редници, гледали на Унгария като на безстопанствена страна, която могат свободно да оплячкосват. Особено прословут станал ген.  Карафа с обира на Дебрецен и с организирания военен съд в Еперйеш.

За новото потисничество свидетелства един военен съдия, по думите на когото «под немска власт унгарците стигнаха до положението, в което се намирали според Тацит фригите: първо воловете си, после земите си и накрая жените и децата си са принудени да продадат във варварско робство, за да се откупят от немското пленничество».

Самият виенски дворец се отнасял към освободената от турците територия като към завоювана област. Обширни колкото окръзи площи той подарявал на свои генерали и военни доставчици, а на унгарските дворяни връщала имотите специална комисия, създадена за разпределяне на новите завоевания, и то само след представяне на доказателства, на грамота и след изплащането на значителен «откуп за оръжие». Дворецът продължил да налага католицизма. В цялата страна нахлули йезуити и различни монашески ордени. В Унгария били заселени немски католици, които да служат за опора на хабсбургската власт. В обосновката към един проект за такива мерки се казва, че трябвало «кралството да се германизира, та склонната към революция и метежна унгарска кръв да се укроти с немската и се насити с вярност и обич към нейния естествен господар и вечен крал».

Виенският дворец смятал, както пише Ракоци, че «камшикът е в ръцете му и свободно може да удря с него». Хабсбургското своеволие довело през 1697 г. до въстание в подкарпатския район. На Петровден, който бил за този край пазарен ден, останалите без дом крепостни и лишените от хляб граничари с неочаквано нападение завзели замъците Патак и Токай. След това те отправили призив за борба към «всички, които търсят родината си и благородническата си свобода». Въстанието обаче останало изолирано и затова скоро било потушено. Тъй като виенската политика не се изменяла с нищо, огорчението растяло, броят на скитащите селяни се увеличавал. През 1703 г. начело на съпротивата застанал Ференц Ракоци II (1676 — 1735). Под неговото ръководство недоволството прераснало в освободителна борба, която обхванала цяла Унгария.

 
Начало на освободителната борба под ръководството на Ракоци

 

II. Rkczi Ferenc MnyokiРакоци изминал дълъг път, докато подал десницата си на вожда на селяните скитници, на Тамаш Есе. Противохабсбургските традиции на фамилиите Ракоци, Зрини, Батори и спомените от Мункач (дн. Мукачево) били така вкоренени в сърцето му, че те не повяхнали и в йезуитските школи, където той бил вкаран насила, след като бил изтръгнат от ръцете на майка си Илона Зрини, и където искали да го подготвят за монах. По същия начин йезуитите искали да направят и сестра му монахиня. Когато все пак се завърнал в родината си като най-голям земевладелец на страната, Ракоци външно си оставал предан на краля знатен господар. Той довел жена немкиня, носел немски дрехи и нарочно стоял настрани от политиката. В 1697 г., когато избухнало подкарпатското въстание, той направо избягал във Виена, за да не даде повод за обвинение в съучастничество. Положението на Унгария обаче, което той много добре познавал, и приятелството му с граф Миклош Берчени го подтикнали да продължи пътя на предшествениците си. Най-напред по линия на баща си и дядо си по майчина линия той преминал към заговорничество. Ракоци потърсил и връзка с Людовик XIV, но това било разкрито и той попаднал във винернойщадския (Винернойщад — дн. Бечуйхей, край Виена) затвор, откъдето избягал и след много приключения успял да стигне до Полша, която поддържала приятелство с Франция. Сега вече Ракоци за цял живот се посветил на делото на свободата. Той потърсил съюзници за осъществяването на това дело в лицето на френския крал и на полските панове, но напразно. Тогава се явил при него крепостният му от Тарпа Тамаш Есе, за да му връчи посланието на готовото за въстание селячество: само заповед трябва и знаме и «безпътната маса ще се превърне в армия». Тъй като и хората, които Ракоци пратил да обиколят Унгария, го информирали по същия начин, той приел командването на селските армии. Така от замъка Брезап (в Полша), който се намирал близо до унгарската граница, през май 1703 г. той пратил в страната знамена с девиза: «Cum Deo pro Patria et Libertate» (C бога — за родината и свободата) и призовал на оръжие «всеки знатен и незнатен» истински унгарец:

«Обладани от обич и дълг към страната и отечеството, разчитайки на патриотизма им, ние се обръщаме към всички истински родолюбци — църковни и светски, знатни и незнатни, бойци и къщовници, с една дума, обръщаме се към всеки истински унгарец, какъвто и да е произходът му, стига да милее за старата славна свобода на страната ни, като го зовем и молим, тъй както бог вече обедини сърцата на някои и ги настрои да туптят за родината — всеки на свой ред да се вдигне на оръжие за отечеството си, за свободата си и за нацията си против империята, която с небивали насилия пренебрегва бога и нашия закон, внася смут, взема порцио, налага данък, хищнически намалява и отнема нашата благородническа свобода, потъпква нашата чест, отнема солта ни, хляба ни, господства и зверства над живота ни.»

Под знамето на Ракоци първоначално се събрали предимно селяни и «дребни дворяни», изпаднали в положението на селяни. Офицерите им били «свинари, пастири, бръснари и шивачи». Знатните господари и дворянските окръзи се отнасяли враждебно към тях. Даже едрият земевладелец и главен управител на окръг Сатмар Шандор Карои разпръснал при селището Долха въстаналите селяни от околността на Берегсас. През юни 1703 г. обаче, когато Ракоци преминал Карпатите, в последвалите няколко месеца борбата за свобода се разгърнала победоносно. Селската армия растяла като лавина. «Който хване оръжие за освобождаване на горката унгарска нация от игото, той ще бъде освободен от всякаква ангария и данък» — това обещание на Ракоци озарило крепостните с надеждата, че ще се освободят от безпощадната окупация на императорските войници и че ще се избавят от господарски тегоби. «Вместо с пушки те се въоръжаваха със саби, вили, коси» и бързо си пробиват път през Тиса. В резултат на похода в ръцете на Ракоци попаднали Дебрецен, Кало и цялата територия отвъд Тиса чак до гр. Варад.

Бързите успехи на «босяците» привлекли в лагера на въстанието една част от знатните господари и окръжното дворянство. Самият Шандор Карои един от първите дал клетва за вярност на княз Ракоци (неговите имения били на територия, завзета от куруците). Като цяло само висшият клир с изключение единствено на егерския епископ останал докрай враждебен на делото на свободата.

В края на 1703 и началото на 1704 г. събитията от всяка гледна точка се развивали благополучно. Хабсбургите изцяло били заети с войната за испанското наследство (1701 — 1714). Те водели отчаяни борби против френския крал Людовик XIV за присвояване на испанския трон (на времето това означавало господство над днешна Испания и Италия, а освен това и владеене на колониите в Америка). В първите години на войната французите имали голям успех. През декември 1703 г. куруцкият пълководец Берчени се придвижил по поречието на Baг и Морва с 25 000 унгарски и словашки въстаници. При това положение Австрия като че ли се оказала в безизходица. В началото на 1704 г. с изключение на няколко по-големи замъка цяла Унгария била в ръцете на куруците, а френската армия напредвала из баварско-австрийските области край Дунав.

 

Държавата и армията на куруците

 

Kuruc zszlГолемите успехи вдъхнали големи надежди, но не задълго. През лятото на 1704 г. Хабсбургите успели да спечелят решителна победа над французите край баварския град Хохщади западното бойно поле изведнъж се преместило към Рейн. Трябвало да се извърши подготовка за тежка, продължителна война.

Свиканото в Сечен съсловно събрание (1705 г.) се заело да организира държавата на куруците. То избрало за главен княз на цяла Унгария Ракоци, когото предната година трансилванското съсловно събрание издигнало на княжеския престол на прадедите му. За разрешаването на политическите въпроси бил организиран 25-членен сенат, а за разрешаването на извънредно трудните икономически въпроси създали стопански съвет. Делегатите в Сеченското съсловно събрание поставили следните условия за споразумение с Хабсбургите: укрепване на съсловната конституция, гарантиране правото на свободно избиране на краля и възстановяване на т. 31 от Златната була, т. е. правото на съпротива по отношение на краля. Ракоци фактически подновил политическата концепция на Бочкаи, сочейки като най-сигурно средство против хабсбургския абсолютизъм възраждането на самостоятелното трансилванско княжество.

Успехът на куруцките планове зависел преди всичко от армията. Куруцката армия била организирана със светкавична бързина. «Към това дело, което Алберт Киш (заедно с Тамаш Есе — организатора на селячеството в 1703 г.) започна през април със 70 босяци, през май се приобщиха 700, през юни 7000, а през декември 70000 бойци» — пише по-късно Ракоци в своите мемоари. Тогавашна феодална Унгария с нейното слабо развито занаятчийско производство не е могла да снабди достатъчно нито с оръжие, нито с дрехи тази многобройна армия, така че в своето болшинство тя си останала слабо въоръжена и нерегулярна или, както я наричали, «кърска» армия. При това нейният състав непрекъснато се менял (имало моменти, когато значително надминавала и 100 000 души, общо взето, брояла 70 000 души, а в годината на упадъка намаляла на 30 000 души). Най-голямата беда впрочем била тази, че след като се осъществила мечтата на Зрини — национална армия, не се намерил нито един пълководец от мащаба на Зрини. Народните командири скоро били заменени с офицери благородници. Повечето генерали били бездарници — недисциплинирани знатни господари. От по-низшите слоеве се издигнал между графовете и бароните само популярният полусляп Ботян «Слепият» (Янош Ботян), а Тамаш Есе и дребният занаятчия Орбан Целднер стигнали до ранга бригадер — военен чин между генерал и полковник.

Въпреки недостатъците си, които произтичали повече от феодалните условия, куруцката армия зарегистрирала многобройни блестящи подвизи. Куруците били неповторими майстори на дръзките походи и на неочакваните набези. През пролетта на 1704 г. до селището Сомолан (дн. Смоленице), близо до моравската граница, с помощта на селяните те пленили даже имперския генерал Ритшант. Случвало се да бяга от тях и императорът, и то в околностите на Виена, където, без да подозира нищо, излизал на лов; далеч зад бойната линия куруците пленили главнокомандващия на вражеската армия. В големите открити сражения обаче, поради липсата на добро въоръжение, на необходимата дисциплина и на модерни военни познания те не могли да постигнат решаващи победи.

 

Връхната точка на освободителната борба и нейното поражение

 

Императорът Йосиф I (1705 — 1711), който заел трона през 1705 г., се опитал с преговори да обезоръжи борците за свободна Унгария. Преговорите в Нагсомбат изобилствали с обещания, но Хабсбургите не приели условието мирът да бъде гарантиран от чуждестранните сили (Англия, Холандия) и не дали съгласието си за самостоятелност на Трансилвания. Виенският дворец използвал даже попадналата в негов плен съпруга на Ракоци — хесенската херцогиня Шарлота Амалия, за да изтръгне отстъпки. Князът обаче отклонил решително предложенията, направени с нечисти замисли, и между другото писал на жена си: «Откровено казано, пред личното поставям общото дело, следвайки гласа на дълга и на многото клетви.»

След неуспеха на преговорите борбата пламнала отново. Хабсбургите хвърляли все по-големи сили и въпреки това куруците отбелязали нови победи. Те завзели Естергом и си възвърнали Трансилвания. Ботян «Слепият» защитил Западна Унгария срещу трима императорски генерали, а Тамаш Есе се прославил пред смъртта си, като защитил Каша. От друга страна обаче, фактът, че императорската армия на ген. Рабутин, която се намирала в Трансилвания, почти безпрепятствено се разхождала из страната (първо тя обсадила Каша, а после тръгнала по посока на Буда), показал слабостта и на регулярните куруцки сили.

Съсловното събрание, свикано през 1707 г. в Онод, при усложнената политическа и икономическа обстановка прибягнало до радикална мярка—детронирало Хабсбургската династия. Омразата към Виена била толкова голяма, че делегатите от Тренчен, които настоявали за примирие, били заклани най-безцеремонно. «По дяволите император Йосиф, той не е наш крал!»— повтаряли единодушно възгласа на Берчени.

Kurucok trogatzent hallgatnakЗастаналите начело на самостоятелната страна потърсили съюзник във воюващата Европа (където войната за испанското наследство и затегналата се против шведите Северна война ангажирала почти всички европейски страни). Значителната помощ, която Людовик XIV оказал в началото на въстанието, постепенно намалявала. Той пратил злато и няколко висши офицери. По различни принципни и практически съображения обаче «кралят Слънце» се въздържал от открит съюз, а шведите направо отказали. Тогава Петър I предложил съюза на Русия. Така през 1707 г. бил подписан във Варшава съюзнически договор между Русия и Унгария. Въпреки всичко външнополитическата обстановка си оставала неблагоприятна. Петър Велики бил зает с шведите, после с турците, а французите едва удържали вече, което дало възможност за прехвърлянето в Унгария на все по-големи императорски военни сили.

Вътрешните затруднения на куруцката държава се умножавали. «Дворянството от ден на ден възстановяваше пълновластието си над крепостните и погасяваше тяхното желание да воюват, за да има кой да му работи» — констатирал сам Ракоци. Излъгани в своите надежди, крепостните започнали все по-равнодушно да гледат на хода на борбата за свобода. «Каква е ползата от това, че запасваме оръжието, щом ще си останем пак крепостни» — се питали разочарованите голтаци. В началото на въстанието въпреки различните цели противохабсбургската позиция обединила в един лагер дворянството и крепостните, обаче след време непримиримите класови интереси разложили този съюз. При това дългата война се отразила зле на икономиката на страната. Катастрофално спадала стойността на медните монети, сечени от Ракоци. Търговците приемали само «бели пари» (т. е. сребърни пари), а в джобовете на куруцките витязи звънкали само медни либертати.

Започнало да се влошава положението и на бойното поле. Истинско нещастие сполетяло най-добре въоръжената и подготвена за голямо нападение против Силезия куруцка армия. През 1708 г. тя претърпяла тежко поражение край гр. Тренчен. Оттогава започнал да се умножава броят на благородниците предатели (като дръзкия, но безхарактерен Очкаи, известния хусарски офицер Безреди и много други). Все по-широк терен печелела идеята за споразумение с Хабсбургите. Този процес подпомагала и отправената по адрес на привържениците на Ракоци папска анатема, а също и заплахите и обещанията на знатните господари лабанци. Куруцката армия под командването на Адам Балог извоювала още една победа в битката при Кьолешд (окръг Толна), но в решаващата битка при Ромхан (1710 г.) куруците не могли да отбележат успех. В ръцете на императорските войски паднал Ершекуйвар. Паднал и гр. Льоче (дн. Левоча) заради предателство. Контролираната от куруците територия се стеснявала в рамките на района, откъдето започнала борбата. Редовете на куруците се стопявали, в изтощената страна се разпространила чумна епидемия, която вземала стотици хиляди жертви.

Ракоци смятал, че все пак не всичко е загубено, като се надявал на руския цар Петър Велики. Той първо изпратил Берчени във Варшава, а в 1711 г. и сам отишъл там. Ръководството на страната преминало в ръцете на Шандор Карои, който със съгласието на Ракоци започнал преговори с императорския главнокомандващ граф Янош Палфи. Но докато князът смятал по този начин само да спечели време, Карои сключил мир в Сатмар (1711 г.). В мирния договор император Йосиф без каквато и да е гаранция обещал спазването на унгарската съсловна конституция и религиозна свобода. Така болшинството от останалите на поста си куруцки военни части сложили оръжие на полето Майтен (дн. Мафтинул Маре).

 

Nagymajtnyi fegyverlettel

«Голтаците» или се завръщали по домовете си, или ставали скитници. Сатмарският мирен договор осигурил пълна амнистия за господарите, мнозина от които се възползвали от нея. Ракоци също можел да получи имението си, което се простирало върху 2 млн. холда площ. Той обаче не приел предложената милост. «Никога не съм гледал изгодата за фамилията си, защото започнах войната изключително за освобождението на родината» — казал той и, верен на принципите си, избрал горчивата емиграция.

Със Сатмарския мирен договор настъпил застой в унгарското културно развитие. По време на борбата за свобода културата и науката отбелязали напредък въпреки тежките условия. Отново били отворени вратите на известните колежи в Патак, Нагенед и Еперйеш, отпечатан бил трудът на Зрини «Против турския афион», а също и латинско-унгарският речник на Париз Папай — един ценен наръчник, използван с векове. А Ракоци издавал първия вестник в Унгария — «Merkurius Veridicus» («Истинолюбивият Меркурий»), който на латински език осведомявал другите страни за хода на борбата. В двореца на Ракоци живял и работил известният портретист Адам Маноки.

Най-богато културно наследство от времето на Ракоци била куруцката поезия, в която преобладава патосът на голямата борба. Когато Ракоци пристигнал в Унгария като куруцки вожд, в негова чест се разнесъл поетичният зов:

Унгарци, трансилванци, чуйте днес,
за вас, за вас е тази нова вест!
Дошло е време вече да въстанем,
за пушка и за сабя да се хванем,
под барабанен вой, дошло е време
да сложим крак във стреме!29

Куруцката поезия дала израз на радостта от победата и на тъгата от пораженията. Песента «Чином Палко» е весела, подигравателна, но «Песента на бездомниците» (около 1706 г.) е пропита с тъга: «Къде е твоята куруцка чест, мой наборе опропастен?» След Майтен т. нар. късна куруцка поезия (песните «Тъгата на Ракоци» и «Песен за Ракоци») е в същност ридание по повод преживяната покруса:

Народ унгарски — хубав като пъпка —
разнищи те врагът
и те потъпка!
Народе мой! За тебе ме е страх —
скала бе ти, а днес си само прах.
През времето, което си отмина,
ти бе чудесен като на картина,
народе мой!
Но сграбчи те австрийският орел
и между ноктите му остри,
народе мой, стопи се като восък
Кога ще бъдеш пак и як, и смел?30

 

23Дорoтеа Канижаи — вдовица на надора Имре Пepeни (починала е след 1532 г.). Тя е погребала в братски могили падналите при Мохач. Тези могили наскоро бяха открити.
24Превел Йoрдан Стратиев.
Балинт Балаша (1551—-1594) е първият истински унгарски поет лирик. Произхожда от дворянско семейство. Като граничен витяз посвещава целия си живот на борба против турците. При обсадата на Естергом бил разкъсан от турски снаряд. Заедно със стихотворения от рода на цитираното той е съставил прекрасни любовни песни, фигуриращи и сега в репертоара на рециталите.
25Унитаристката религия отрича Светата троица и твърди, че Исус Христос е бил обикновен човек. По време на просветителството се разпространила в Западна Европа и в САЩ. В Трансилвания имала много унгарски привърженици.
26Палoци — унгарска етническа група с особен езиков диалект, носия, изкуство. Има спорове по въпроса за произхода им. Живеят край реките Ипой, Загва и Шайо. Това е «земя на палоците» с център гр. Мезьокьовешд.
27Превел Нино Николов
28Куруци — въстаници, борци против поробителите Хабсбурги. Първоначално те били събрани за кръстоносен поход и вероятно названието им произлиза от cruciatus — кръстоносец. Противниците им били наричани лабанци (думата лабанц, на немски Lanzer, означавала копиеносец наемник). Първоначално само чуждите наемници били наричани лабанци, а по-късно и унгарските привърженици на Хабсбургите.
29, 30Превел Нино Николов

 

 Кралство Унгария

 

Унгария в състава на Хабсбургската империя