istoria

 

 

Тридесетгодишната война

 

В  края  на ХVІ  и началото на ХVІІ в. настъпили сериозни промени в разположението на силите на международната сцена. Османската империя престанала да играе активна роля при решаването на западноевропейските проблеми. Поражението на османлиите при Лепанто през 1571 г., нанесено от обединените сили на Испания и Венеция, а заедно с това нарастващата мощ на Сефевидите в Иран принуждавали Истанбул да насочи вниманието си на изток. В Западна Европа също настъпили сериозни изменения. Испания значително отслабнала. Холандия формирала своята колониална система. Френският абсолютизъм проявявал стремежи към разширяване на владенията си. Англия също била готова да завоюва нови територии. Хабсбургите и Италия се подготвяли за нов конфликт. Център на международните противоречия станала Германия.

Старият феодален ред, свързан с апостолическия римски престол, запазил своята мощ и бил решен да води борба срещу новите сили, издигнали знамето на Реформацията. Хабсбургската династия била опора на световната средновековна система, на феодалните сили. В края на ХVІ в. испанските и австрийските разклонения на Хабсбургите виждали, че трябва да се обединят, за да възродят империята на Карл V. Сериозна пречка за осъществяването на плановете на Хабсбургите, които се опитвали да запазят своето господство в Европа, били протестантските князе в Германия, които успели да запазят своята независимост чрез Аугсбургския мир от 1555 г.

В началото на ХVІІ в. Свещената римска империя на германската нация се оказала в центъра на противоречията между враждуващите сили. Напрежението нараснало неимоверно много, когато през 1608-1609 г. в Германия възникнала Протестантската уния, а срещу нея застанала Католическата лига. Само някои вътрешни неуредици в двата лагера бавели избухването на зреещия конфликт.

Максимилиан Баварски, който стоял начело на Католическата лига, изчаквал, понеже не били уредени взаимоотношенията между Испания и Австрия. Немските протестантски князе пък търсели разбирателство с враговете на Хабсбургите, с Венецианската република и със Съединените провинции.

Решаващ фактор при организирането и провеждането на Тридесетгодишната война бил Хабсбургският дом, възглавяващ Свещената римска империя на германската нация с център Виена. Макар и князете в Германия да укрепвали своята политическа и стопанска мощ, императорът бил безспорно ръководещ фактор. Значителни били възможностите за влияние на кайзерите Фердинанд ІІ (1619-1637) и Фердинанд ІІІ (1637-1657). Силно било въздействието на френския крал Луи ХІІІ (1610-1643), на шведския крал Густав ІІ Адолф (1611-1632). В битките се отличил талантливия пълководец Албрехт Валенщайн – имперски главнокомандващ в Тридесетгодишната война.

В историографията се приемат четири основни етапа в развитието на Тридесетгодишната война. Първият е чешкият или чешко-пфалцкият период (1618-1623), вторият е датският (1625-1629 ), третият е шведският (1630-1635 ), и четвъртият е френско-шведският (1635-1648).

В голямата война не се изчерпвала цялата политическа енергия на враждуващите групировки. По това време Европа  била разтърсвана от конфликти между Франция и Испания, между Англия и Франция. Холандците воювали с англичаните и успели да ги изтласкат от Индонезия. През 1617-1622 г., а също и през 1625-1629 г. воювали Швеция и Полша. През 1632-1634 г. се сблъскали Полша и Русия. Испано – холандската война бушувала от 1643 до 1645 г. Испания и Португалия започнали война през 1640 г. Падишахът воювал срещу иранския шах. Така че Тридесетгодишната война била кулминация на противоречията, които се проявявали и в по-кратки или в по-продължителни кръвопролитни войни, които обезкървявали отделните държави и ги изтощавали.

Тридесетгодишната война била всеобща европейска война между двата основни блока, които били непримиримо враждебни – хабсбургският и антихабсбургският. В Хабсбургската коалиция влизали Испания, Австрия, папството, неговите привърженици в Германия, в Полско-литовската държава, а в антихабсбургската – Дания, Швеция, Русия, Франция, Холандия, Англия, лутеранските среди в Германия, а също и Чехия, Трансилвания.

Това бил страшен сблъсък за установяване на икономическо и политическо господство на континента, обусловен от измененията, настъпили през периода на Късното средновековие. В него рефлектирали противоречията между феодалните сили, които бавно, но неизбежно слизали от историческата сцена, и между новата буржоазна класа. Макар в Германия, която била основният плацдарм на войната, силите на новото да били обединени в Протестантска уния, а  фронтът на старото – в Католическа лига, религиозните лозунги не били нейната най-важна характерна особеност.

Действителната същност на войната придобила твърде сложни и до голяма степен противоречиви очертания, когато антихабсбургската коалиция била оглавена от такава традиционна католическа страна, каквато била Франция.

За немските протестанти привлекателен обект за експанзия станала Чехия, която била включена в състава на Хабсбургската монархия през 1526 г. Поради това, че немските князе не гарантирали на чехите обещаните права и привилегии, отрицателните настроения добивали характер на национална политическа борба за свобода. Борбата прераснала в национално движение и се засилила особено много през май 1618 г., когато протестантските депутати от чешкия Сейм поискали да бъде прекратено нарушаването на “Грамотата на величеството”, гарантираща на чехите редица религиозни права и свободи. Кайзерът отхвърлил искането им и в Чехия настъпило голямо брожение. Недоволството заплашило да се разрази във въоръжен конфликт.

 

І. Първи период на Тридесетгодишната война – чешко-пфалцки период (1618 – 1624)

 

defenestraciaПървият период на войната бил свързан с движението на чехите против икономическия, политическия и религиозен гнет на Хабсбургската монархия. В отговор на заповедта на императора за лишаване на протестантите от длъжности на 23 май 1618 г. в Прага избухнало въстание. То било предизвикано и от опасенията, че в случай, че починел император Матей  властта можела да премине в неговия родственик Фердинанд, възпитаник на йезуитите, който бил известен с ненавистта си към друговерците.

Двамата кралски наместници Вилхелм Славата и Ярослав Боржита били хвърлени от прозорците на Сейма. Висшите духовници, свързани с Рим, били изгонени от Чехия. Образувано било временно правителство от 30 директори, възглавявано от граф Турн. Фридрих Пфалцки, ръководител на Евангелско-протестантската уния, бил избран за чешки крал. През есента на 1620 г. в Жатецка област 7000 души се вдигнали на въстание. Немските протестантски князе не оказали очакваната подкрепа на чехите. Фридрих Пфалцки, наречен подигравателно “зимния крал”, понеже управлявал само една зима (1619-1620), бил бездарен, слаб държавник. Той не могъл да обедини силите на Реформацията и да ги поведе към победи. На 8 ноември 1620 г. в битката край Бяла Хора (в близост до Прага) командващия войските на Католическата лига граф Тили разбил кралската армия. След катастрофалното поражение Фридрих Пфалцки, който освен некадърен държавник се оказал и страхлив пълководец, изоставил Прага. Войници и граждани го убеждавали да продължи борбата, но той забягнал в Холандия. Настъпващите войски на граф Тили разрушавали въстаническите бази, взели в плен голяма част от гражданите. Въстанието на чехите било смазано безжалостно. Отделни градски центрове продължавали да се съпротивляват. Град Табор се сражавал срещу императорската армия до ноември 1621 г., когато бил превзет, а Тржебон се бранил до март следващата година. През 1623 г. последните бойни части на Протестантската уния били ликвидирани.

bialahoraСлед разгрома при Бяла Хора в Чехия започнали своята дейност специални съдилища. Изправени били на съд всички бунтовници. Били издадени много смъртни присъди, наложени високи глоби. Чешката аристокрация изгубила ¾ от своите владения. В страната се заселили значителен брой германци, които изместили чехите от администрацията. Католицизмът бил обявен за официална и задължителна религия. В учрежденията бил въведен немският език. Тоталната германизация на Чехия била придружена с разрушаване на националната култура. Подложена била на унищожение богатата хусистка литература, изворите за историята на чешкия народ. Пфалц бил предоставен на ръководителя на Католическата лига баварския княз Максимилиан.

Срещу победата на императора и нарасналата мощ на Хабсбургите бързо реагирали няколко държави от Западна Европа. Кардинал Ришельо развил активна дипломатическа и организаторска дейност за сплотяване на застрашените държави. Опасността идвала от явната промяна в съотношението на блоковете в Европа. Към групата на Хабсбургите се присъединил римският понтифекс. Полша също застанала на страната на католическата групировка и се превърнала в първостепенна опасност не само за скандинавските държави, но и за Русия. Конкретно за Франция и Холандия тревога пораждала инвазията на Испания по течението на река Рейн, както и настъплението на Австрия съпътствано от надигането на Контрареформацията в Германия. Нараствала възможността от обединяването на Германия под патронажа на императора.

Всичко това предизвикало преструктуриране на европейските сили. Възобновен бил старият съюз между Франция, Венеция и Савоя. Холандия активизирала дейността си против Испания. Необходима била само една искра, за да пламне пожарът на изтреблението.

 

ІІ. Втори период на Тридесетгодишната война – датски период  (1625 – 1629)

 

Вторият период на войната започнал в отговор на засилващото се влияние на католическия блок. Наречен бил датски, защото борбата срещу императора била възглавена от Дания, подкрепяна от Франция, Англия, Нидерландия. По силата на сключената през декември 1625 г. в Хага конвенция договарящите се държави се задължавали да подкрепят финансово борбата срещу настъплението на Хабсбургите. Всяка от страните била движена от свои интереси и домогвания. Дания се надявала да откъсне от Германия южното крайбрежие на Балтийско море. Франция искала да привлече в борбата и шведския крал, за да принуди императорската армия да се бие на два фронта. Холандия обаче била затруднена от пламналата отново през 1621 г. война с Испания. Притеснени били и Хабсбургите, които трябвало да се справят с избухналата през 1626 г. селска война в Горна Австрия.

Датският крал Кристиан ІV, субсидиран от Англия и Холандия, начело на мощна армия нахлул в Германия и се съединил с протестантските войски на северногерманските князе. Кайзер Фердинанд ІІ предал командването на своите войски в ръцете на чешкия аристократ Албрехт Валенщайн, изтъкнат пълководец, който предоставил на разположение на императора и своята 30 000-на, прекрасно обучена и дисциплинирана наемна армия. Граф Тили и Валенщайн разгромили войските на Протестантската уния и нанесли поражение на датския крал. Албрехт Валенщайн преминал Шлезвиг и нахлул в Ютландия. През май 1629 г. Дания претърпяла пълно поражение и била принудена да подпише Любекския мир, като се задължила да възстанови довоенното положение. Завоеванията на католическата коалиция били легализирани чрез Реституционния едикт, издаден от императора през 1629 г. По силата на този едикт всички секуларизирани след 1552 г. земи били върнати на Католическата църква. Привилегиите на архиепископите и епископите били върнати. Църковните прелати отново влезли в управлението. Крал Кристиан ІV декларирал, че няма да се меси повече във вътрешните работи на Германия.

valenstainЗаради заслугите си Албрехт Валенщайн станал Мекленбургски, Фридландски, Захански и Хлоховски херцог и имперски генералисимус. Пълководецът се превърнал в един от най-големите магнати не само в империята, но и в Европа.

Победата, спечелена от Хабсбургите, развързала ръцете на императора и на неговия генералисимус за невиждано грабителство. Започнало преразпределение на благата. Валенщайн и войниците му присвоявали именията на абатствата, секуларизирани по време на Реформацията. Грабителската политика на имперския главнокомандващ предизвикала много сериозно недоволство сред князете – не само лутеранските, но и католическите. Ръководителят на Католическата лига Максимилиан Баварски взел незабавни мерки да предотврати по-нататъшните своеволия на висшия командир. През 1630 г., на заседание на Сейма в Регенсбург Валенщайн бил принуден да подаде оставка. Кайзер Фердинанд ІІ под натиска на князете се принудил да уволни генералисимуса, а армията му да бъде разпусната.

Съкрушителната победа на Хабсбургския блок предизвикала незабавна реакция в Европа. Кралят на Швеция Густав ІІ Адолф решил да се намеси във войната срещу Свещената римска империя на германската нация с цел да откъсне Северна Прибалтика от Германия. От друга страна, Франция, обезпокоена от мощта на Хабсбургите, търсела сигурен съюзник срещу император Фердинанд ІІ. След като критично преценил обстановката, кардинал Ришельо го открил, не без основание, в лицето на амбициозния и мощен шведски суверен. Густав ІІ Адолф наблюдавал с нарастваща тревога победата на императора над Дания. Не били тайна за него и плановете на Валенщайн, подготвени в императорския дворец във Виена, за формиране на мощна немска флотилия която да контролира Северно и Балтийско море. Швеция след като завладяла Естландия и сложила ръка върху Карелия и Ингерманландия, поставила под свой контрол Курландия. Крал Густав ІІ Адолф държал в подчинение Финландия. Балтийско море било наречено “Шведско езеро”. Експанзията на шведите била наблюдавана с тревога от виенския двор и останалите държави на континента.

Самата Швеция обаче била разделена на религиозна основа. Аристокрацията продължила да симпатизира на католическата църква и да спазва нейните обреди. Привържениците на Реформацията, по-специално средните и дребните благородници, които участвали в секуларизацията на църковното имущество, били ориентирани към лутеранските княжества в Германия. Наблюдавайки нарастващата опасност от Полша, руският цар Михаил Фьодорович, който през 1617 г. сключил неизгоден мир с Швеция, загубил Ижорската земя, Карелия и бил откъснат от Балтийско море, подел мащабна акция за предотвратяване на полската инвазия. Московската държава била заинтересована от победата на Швеция. Такава била обстановката в навечерието на новия етап от конфликта.

 

ІІІ. Трети период на Тридесетгодишната война – шведски   период (1630 – 1635)

 

braitenfeldНа 4.VІІ.1630 г. крал Густав ІІ Адолф дебаркирал с 13 000-на армия в Померания. Новият враг на Хабсбургите получил парична субсидия от кардинал Ришельо. Страхувайки се от императора, протестантските князе запазили неутралитет. Густав ІІ Адолф обаче принудил бранденбургския електор и някои по-дребни князе да му сътрудничат. Опожареният през май 1631 г. от войските на лигата Магдебург (за това, че се противопоставял на реституционния едикт от 1629 г.) станал причина и саксонския курфюрст да се присъедини към шведите. На 17.ІХ.1631 г. Густав ІІ Адолф нанесъл на граф Тили страшно поражение край Брайтенфелд и завзел голяма част от Средна и Южна Германия. Шведските войскови части се насочили и към Чехия, Моравия и Силезия. Крал Густав ІІ Адолф разчитал на френска подкрепа. Кардинал Ришельо обаче му оказал само финансова помощ, като в същото време установявал дипломатически контакт с Максимилиан Баварски и католическите прелати.

От друга страна, крал Густав ІІ Адолф се надявал да включи в антихабсбургската коалиция и Турция. Враждебните отношения на Османската империя не били тайна за никого. През 1629-1632 г. Франция и Швеция изпратили посланици до двора на турския султан в Истанбул. Намеренията на посланиците били да задействат османските армии в борбата срещу Свещената римска империя на германската нация. Тези планове обаче се оказали безрезултатни. Наистина в началото Мурад ІV проявявал интерес, но грижата му за войната в Иран отклонявала неговото внимание.

lutzenПрез май 1632 г. крал Густав ІІ Адолф влязъл победоносно в столицата на Бавария – Мюнхен. Австрийските земи на Хабсбургите били застрашени от завладяване. В Чехия нахлули войските на саксонския курфюрст. Кайзерът възложил командването на Валенщайн. На 16.ХІ.1632 г. Густав ІІ Адолф атакувал Валенщайн край Лютцен, възпирайки неговата офанзива в Саксония. Битката завършила с победа на шведската армия, но Густав ІІ Адолф загинал на бойното поле. Шведската армия принудила Валенщайн да напусне Германия и да се установи в Чехия. Тъй като влязъл в противоречие с Виенския двор, прославеният генералисимус се помъчил да неутрализира курфюрста на Саксония, да се примири с него, за да може да продължи настъплението си срещу шведите. Това негово намерение не могло да се осъществи. Нещо повече – било преценено като измяна. Мотивирайки се с допуснатите от пълководеца поражения, с продължителното му бездействие, с тайните преговори с протестантските князе, ръководството на Католическата лига се обърнало към кайзера с искане да бъде отстранен от командването. Чашата на търпението преляла, след като през 1633 г. той предприел преговори, забулени в загадъчност, с представители на Швеция и Франция, които пазел в тайна от императорския дворец. Кайзер Фердинанд ІІ се усъмнил в неговата вярност, обявил го за бунтовник и издал указ за отстраняването му от длъжността главнокомандващ армията на империята и за арестуването му. На 25.ІІ.1634 г. група офицери изпратени от императора, убили Валенщайн в замъка Хеб.

Когато новината за убийството стигнала до императорския двор във Виена, Фердинанд ІІ заявил, че се бил разпоредил не да го убиват, а само да го арестуват. Към мястото на събитието бил изпратен генерал Гьотц с полк войници, за да въведе ред. В църквите във Виена били отслужени заупокойни молебени в памет на генералисимуса, а убийците били богато възнаградени.

nordlingenМястото на главнокомандващ армията на империята било заето от престолонаследника – бъдещият Фердинанд ІІІ. Театърът на бойните действия се преместил в района между Дунав и Майнц. Шведската армия била разпръсната по цяла Германия и нейните командири мъчно постигали взаимодействие. Общият и състав възлизал на 25 000 души, докато военният потенциал на Католическата лига надхвърлял 40 000 бойци. На 6.ІХ.1634 г. сутринта при Ньордлинген сражението между императорската армия и шведските подразделения започнало със страшна сила. В кръвопролитната битка императорската армия спечелила победа. Убити били 10 000 шведи, а 6000 били взети в плен. Това било истинска катастрофа за шведската армия. Испанските войски нахлули в Германия и започнали да грабят села и градове. Немските лутерански князе се видели принудени да установят контакти с императора и да потърсят подкрепа. На 30.V.1635 г. курфюрстът на Саксония подписал в Прага мирен договор с император Фердинанд ІІ. Постигнато било съгласие за уреждане положението на секуларизираните църковни земи.

Клаузите на Пражкия договор били приети от останалите князе на Германия. При създадените условия, когато назрели предпоставките за обединяването на Германия, Франция се включила във все още незаглъхналата война. Това било продиктувано от желанието на кардинал Ришельо  да  попречи да се обедини разединена Германия. Колкото и парадоксално да изглежда, Франция, която е католическа страна и нейният суверен носел титлата “католически крал”, а самият Ришельо бил прелат на Католическата църква, застанала на страната на лутерантска Германия. Католическа Франция се ориентирала и към съюз с Швеция, в която Реформацията била победила.

 

ІV. Четвърти период на Тридесетгодишната война – френско - шведски период (1635 – 1648)

 

Последният етап на войната започнал, като Хабсбургският блок набрал достатъчно сили и си поставил за цел да откъсне немските князе от Швеция и Франция. Граф Аксел Аксеншьор се договорил с кардинал Ришельо. В състава на антихабсбургската коалиция влезли Холандия, Мантуа, Савоя и Венеция. При създаването на блока кардинал Ришельо, а след него и кардинал Мазарини, били неуморими. Владетелят на Трансилвания Георг Ракоши установил съюзни отношения с Франция и с Швеция и обявил война на император Фердинанд ІІІ. През 1640 г. в Каталония и Португалия избухнало въстание против Хабсбургите.

rocroaНа 2.ХІ.1642 г. шведите нанесли съкрушително поражение на императорските войски, а на 19.V.1643 г. френската армия, командвана от принц дьо Конде разбила императорските сили при Рокруа.

Последният етап на Тридесетгодишната война имало сравнително малко военни действия, преобладавали сраженията с локално значение.

На 2.ХІ.1642 г. шведският маршал Торстенсон разгромил императорската армия, след което прегазил Силезия и Моравия. Принц дьо Конде разбил испанците в Южна Нидерландия. В хода на войната обаче се намесил още един фактор – Дания. Швеция, която бдяла над своето влияние в района на Балтика, се скарала с Дания. Маршалът от артилерията Торстенсон обърнал оръдията си срещу датската армия. Конфликтът между двете страни продължил две години (1643-1645). Франция, която срещала сериозни затруднения в бойните операции, действала за сключването на мир между Дания и Швеция.

Освободена от грижата да воюва срещу датчаните, шведската армия се насочила стремително срещу главния противник. В Южна Чехия тя нанесла удар върху императорските сили. Тъй като кардинал Мазарини не искал да допусне шведите да победят, сключил сепаративен мир с Максимилиан Баварски. Това забавило победоносното настъпление на бляскавите шведски полкове.

През последния период на войната шведите удържали най-грандиозната си победа над императорската армия. На 5.ІІІ.1645 г. при Анкау (Анковице) маршал Торстенсон нанася страшно поражение на имперските сили. От армията на кайзер Фердинанд ІІІ 7 000 души паднали убити, а 70 бойни знамена били пленени.

В края на войната френският маршал Анри дьо Тюрен повел армията си в победоносен марш от Нидерландия до Бавария, преминавайки през Рейн, Майнц, Горна Швабия и Франкония. Заедно с шведите печели битката при Цумарсхаузен през 1648 г.

Огромно обществено – политическо значение имало завладяването на Рокруа и Дюнкерк, на Регенсбург, седалището на Райхстага, и редица други опорни пунктове на Хабсбургската коалиция. Германия била разорена. В пепелища били превърнати множество градове и села.

В същото време воюващите страни, и по специално Франция, не искали да   допуснат победа на протестантските князе в Германия. Но те били изплашени от победата на Английската революция, както и от размаха на фрондата във Франция. Това обстоятелство накарало водещите държави да приключат военните действия и да сключат мир. Сходни настроения витаели и във Виена. Над имперската столица надвиснала непосредствена опасност. Изплашеният кайзер Фердинанд ІІІ започнал да търси мир.

 

V. Вестфалски мирен договор. Последици от войната

 

miren dogovorКраят на Тридесетгодишната война настъпил с подписването на Вестфалския мирен договор на  24.Х.1648 г. в двата града на Вестфалия – Оснабрюк и Мюнстер. В него са обединени фактически два мирни договора. Единият – Оснабрюкският, е между императора на Свещената римска империя на германската нация, включително и на неговите съюзници, и Швеция заедно с нейните коалиционни партньори. Другият договор, Мюнстерският, включва документацията подписана между императора на Свещената римска империя на германската нация и Франция с нейните съюзници.

Швеция получила Западна Померания с Шчечин и остров Рюген, град Висмар заедно с пристанището, Бременското и Верденското архиепископства, а с това и устията на големите реки: Одер, Елба и Везер, както и контрибуция в размер на 5 000 000 талера.

Франция получила Елзас (без Страсбург). Потвърден бил и суверенитетът ѝ върху Лотарингия (градовете Мец, Тул и Вердюн) . В Германия увеличил владенията си  Бранденбург, към когото били присъединени част от Западна Померания, Магдебургското архиепископство и някои други области. Саксония получила Лужице, а Бавария – Горен Пфалц с титлата курфюрст. Синът на “зимния крал” получил Долен Палатинат (Рейнски) – като осмо електорство. На князете в Империята било признато правото да водят самостоятелна външна политика, с условие, че тя не е насочена срещу императора. Франция и Швеция станали гаранти на Вестфалския мирен договор, което им дало възможност да се намесват във вътрешните работи на Райха.

Райхът загубил като държава политическото си значение в Европа. Отхвърляйки своята зависимост от Империята, Швейцария и Холандия получили политическа самостоятелност. Германските князе, ограничавани до голяма степен от императорската власт, придобили правото на суверенитет. По такъв начин договорът обективно съдействал за политическото разединение на Германия. Решенията на Аугсбургския религиозен мир от 1555 г. намерили кондензиран израз в максимата „комуто е страната, негова е и вярата“ (сijus regio, ejus religio). Отново било регламентирано правото за свободно вероизповедание.

За част от участниците в Тридесетгодишната война резултатите са се равнявали на истинска етническа катастрофа. Много загуби понесла Германия. В Саксония, Бранденбург, Пфалц, Вюртенберг загинало половината от населението. В началото на войната населението на Чехия наброявало 2 500 000 души, а след нея едва около 700 000. Старото славянско население по течението на Елба и Одер било изтребено напълно. В същото време в резултат от разселването на германците по славянските територии настъпил процес на германизация на славянските земи.

Загубата на материални ценности също била огромна. Германия се лишила не само от територии, тя просто била разорена. Там, където се водели сраженията, обработваемите земи се превърнали в пустиня. От лицето на земята били изтрити стотици градове и села. Армията на Швеция разрушила и направила неизползваеми рудниците в Саксония и Чехия.

Победителите във войната Франция и Швеция започнали да определят насоките на политическия живот в Европа. Франция продължила да разширява териториите си за сметка на империята. Швеция воювала за покоряването на Дания и Полша. Претърпели поражение, австрийските Хабсбурги насочили вниманието си на югоизток. Най-тежко понесли пораженията от войната два народа- германският и чешкия, които столетия наред не могли да възстановят предишния си национален потенциал.

Тридесетгодишната война била едно от най-катастрофалните, най-опустошителните и разорителни събития в историята на Европа. В нейните пламъци били разрушени основните опори на Средновековния свят – Свещената римска империя на германската нация и нейните главни съюзници и преди всичко Испанската империя. Империята се разпадала и върху нейните пепелища започнали да се появяват националните държави. Създали се предпоставки за появата на светско, гражданско общество. Църквата престанала да бъде единствения създател и крепител на духовните и културни ценности. Наред с нея на историческата сцена застанали трите основни крепости на новата гражданска цивилизация: калвинизмът, лутеранството и англиканството. Духовните прегради пред човешката личност, поставяни векове наред от консервативната традиция, рухнали. Променили се мисленето, начинът на живот, битът и културата. В борбата със загиващия Средновековен свят се налагали ценностите на новата цивилизация – науката, разумът, индивидуализмът, професионалната квалификация, самостоятелното мислене, свободата на  самоопределение, импулсирани от зараждащия се модерен свят, извисяващ се над загасващите клади на Инквизицията.