istoria

 

 

Обявяване на независимостта на България през 1908 година

 

 Милен Куманов


737px Tzar Ferdinand at proclamation of Bulgarian independenceЕдна от големите неправди на Берлинския договор от 1878 г. е не само разпокъсването на току-що освободената българска държава, но и налагането на редица ограничения на самото Българско княжество, които сериозно накърняват неговата независимост. Така например, още в чл. 1 на същия диктат се изтъква, че то се поставя под сюзеренитета (върховенството) на Високата порта. В следващите членове на международния договор се определят и редица конкретни задължения, произтичащи от зависимостта на Княжеството от Османска Турция. Между тях са поемане на част от дълга на империята спрямо западноевропейските държави, спазване на режима на капитулациите, признаване на привилегированото положение на поданиците на западните велики сили, разрушаване на военните крепости, намиращи се на негова територия и пр. Особено тежък за българския народ е годишният данък, който той трябва да изплаща на своя сюзерен.

Повечето от тези задължения Българското княжество наистина съблюдава през следващите няколко десетилетия на своето съществуване. От друга страна то се старае да действа и като независим от империята субект не само по отношение на вътрешнополитическия си живот, но и във вътрешните си взаимоотношения. Първият успех, който Княжеството постига във външнополитически план, е правото, което си извоюва да изпрати свои дипломатически агенти в съседните балкански държави, в това число и в самата Османска империя. След това следват сключените консулски и други конвенции, участие в международни конвенции и пр.

Един от най-сериозните удари срещу Берлинския договор е последвалото съединение на Източна Румелия с Княжество България през есента на 1885 г. След този акт, завършил с пълен успех, стремежът на българския народ към независимост по отношение на своя петвековен поробител става още по-силен. Една от съществените придобивки, които последвалите български правителства си издействат, макар и неофициално, е правото им да сключват непосредствено търговски договори с редица европейски държави. С този акт се преодолява и икономическата бариера на страната с външния свят, което изиграва изключително важна роля за нейното по-нататъшно икономическо развитие.

Особено голяма помощ на България за преодоляване на трудностите ѝ, произтичащи от васалното ѝ положение спрямо Османска Турция, изиграва Русия. Тя първа от подписалите Берлинския договор държави декларира, че няма да се ползва от привилегиите в България, които този договор ѝ предоставя. Нейният пример обаче не е последван от останалите велики сили. Поради това отхвърлянето на васалитета и свързания с него режим на капитулациите се налага като една от главните насоки във външната политика на Княжество България от Освобождението до началото на настоящото столетие, независимо от обстоятелството коя партия през този период е била начело на управлението на страната. Разбира се, тази задача по едни или други причини невинаги е била манифестирана открито от управляващите български фактори, но независимо от това, тя никога не слиза от предния план в тяхната външнополитическа дейност.

Идеята за отхвърляне на зависимостта от Турция излиза на преден план отново през първото десетилетие на XX век, когато начело на управлението на страната застава еднопартийното правителство на демократите. Както свидетелства в своите мемоари „Странички от нашата нова политическа история" тогавашният министър-председател Александър Малинов, още при първата си аудиенция в двореца в качеството му на ръководител на правителството, той повдигнал между другите въпроси и този за независимостта на България. За негова голяма изненада, това зарадвало твърде много княза и той дълго поговорил с него на тази тема и накрая му заявил: „Тегне, много тегне тоя въпрос на мене и на България." После се посъветвал с него какво да се предприеме, за да бъде той ликвидиран един път завинаги. На този въпрос министър-председателят отговорил, че трябвало да се потърси първият удобен случай, след което двамата събеседници минали към обсъждане на други проблеми. Всъщност Ал. Малинов нямало и какво друго да каже на държавния глава, тъй като премахването на зависимостта на България от Турция не бил един обикновен двустранен въпрос, а сложен възел, в който се преплитали и непосредствените интереси на великите сили, подписали Берлинския диктат. А те, с изключение на Русия, както вече се отбеляза, съвсем нямали намерение да се отказват от привилегиите, които международният договор от 1878 г. им предоставял.

Въпреки последвалия чувствителен напредък в икономическото си развитие, особено през първото десетилетие на XX в., България все още не разполагала с необходимата икономическа (а оттам и военна) мощ, за да може да се реши сама със свои собствени сили да пристъпи към премахването на тази въпиюща за нея неправда. По тази причина тя нямала друг избор, освен да чака благоприятна външнополитическа ситуация и особено съдействието на някоя от великите сили, вън от Русия, която също би била заинтересована от ликвидиране на нейния васалитет по отношение на Османска Турция.

За щастие не се налага да се чака дълго. В началото на юни 1908 г. в гр. Ревел се провежда среща между монарсите на Русия и Англия, придружени от представители на правителствата на двете империи. На нея е постигнато между другото съгласие и за съвместни действия спрямо Турция, за да пристъпи тя към реформи в своите Европейски предели, които обещава още след потушаване на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.

За да се предотврати евентуалната външна намеса в работите на империята и за да се укрепи нейното вътрешнополитическо положение, намиращият се в нелегалност комитет „Единение и напредък" предприема действия за конституционното преустройство на държавата. Тяхната акция се посреща като посегателство спрямо едноличните права на султана, поради което той незабавно взема мерки за предотвратяване намеренията на своите политически противници. Опитът му да потуши избухналата Младотурска революция в средата на юли 1908 г. завършва с неуспех.

Новите управници, след завладяването на политическата власт, излизат незабавно с декларация, с която прокламират равноправие за всички народности в империята, независимо от тяхната етническа принадлежност и вероизповедание. По тази причина предприетата от тях акция се посреща с голяма радост и надежда от поробеното българско население в Македония и Одринско. Самата ВМОРО също се поддава на тези обещания и излиза от нелегалност, а ръководените от нея чети също се легализират. Нещо повече, някои от най-изтъкнатите дейци на организацията като Яне Сандански и др. участват лично в борбата на младотурците срещу опита на султан Абдул Хамид II да възстанови предишното си положение на абсолютен монарх.

Скоро обаче проличава, че декларацията на младотурците е по-скоро демагогия, отколкото действително намерение, тъй като те не променят по същество своето отношение към немюсюлманското население в империята, сред които е и българското и че в това отношение те продължават линията на бившите султански правителства. Това предизвиква всеобщо разочарование сред поробеното българско население и силна тревога сред управляващите среди в София.

Избухването на Младотурската революция заварва княз Фердинанд вън от България. Всяка година по това време той се отправял към Байрот (Германия), за да присъства на устройваните Вагнерови тържества, и да се наслаждава на музиката на своя любим композитор. Оттам князът се отправил за Карпатите, за да отдъхне някоя и друга седмица сред тяхната великолепна природа. По тази причина, веднага след известията за избухналата революция, министър-председателят му изпраща писмо, с което го помолва да прекрати своята почивка и да се завърне в София, за да обсъдят създаденото ново положение в Османската империя. Вместо да се отзове на този повик, князът сам повиква Ал. Маринов при себе си на доклад. Разговорите между двамата започват в Карпатите и продължават във фамилното имение на княза в Пусто поле (Унгария). Своето обстойно изложение пред него министър-председателят, както сам той посочва в споменатите вече мемоари, завършил със заключението, че повелително се налагало провъзгласяването на независимостта на България. Князът очевидно се съгласил с него, тъй като му стиснал ръката и заявил: „най-сетне, който не рискува, не печели". При все това не се стига до някакво конкретно решение. От Унгария Ал. Малинов се отправя за Париж, за да си отдъхне и той малко от напрегнатата дейност, която имал през последните месеци в България. Разделяйки се с него, княз Фердинанд му предложил да сподели обсъжданата идея за обявяване на независимостта на Княжеството с френския президент, но той отказал, тъй като смятал, че било твърде рисковано да я разгласява, когато тя била още на етап обсъждане и би могла да бъде осуетена от евентуален колективен отпор на западните велики сили.

При все това, във Франция узнават за готвената от България акция. Министър-председателят подозира като източник на тази информация княза, макар че последният отрекъл. В Лондон тя била разгласена от българския дипломатически представител по онова време Димитър Минчович, за което бил незабавно наказан от правителството.

В края на август 1908 г. става неочакван скандал с българския дипломатически представител в Цариград, което заставя правителството да излезе от пасивното си положение. Както е известно, на динето, дадено от Високата порта по повод рождения ден на княза, не е поканен българският дипломатически представител. В отговор последва неговото отзоваване в София.

В началото на септември последва ново събитие, което допринася за по-нататъшното задълбочаване на конфликта между двете държави. На 5 септември избухва стачка на служителите в Компанията на Източните железници, която обхваща и онези от тях, обслужващи железниците в пределите на Княжеството. В отговор на действията на Високата порта да потуши със сила стачката и в пределите на България, последва окупирането на железниците в техния отрязък на българска територия.

Тази акция на правителството на Ал. Малинов заварва княза във Виена. Той веднага повиква министър-председателя от Париж, за да изслушат заедно информацията на правителството, направена от пристигналия за целта в австро-унгарската столица министър Андрей Ляпчев. След направеното от него изложение Фердинанд реагирал много остро и настоял правителството да върне обратно жп линията на чуждестранната компания, тъй като това вече бил обещал на своите приятели австрийците. Но и А. Ляпчев, и Ал. Малинов, категорично се противопоставят на това му искане, като изтъкват пред него, че осъществяването му би предизвикало неодобрение от целия български народ. Министър-председателят дори дал да се разбере, че ако князът държи на това си искане, той е готов да направи „кабинетен въпрос", т. е. да подаде оставката на правителството. Тогава князът предложил обсъждането на въпроса да се отложи за следващия ден, но тогава той изобщо не го повдигнал. Така окупацията на железниците станала реален факт.

Ал. Малинов използвал новата си среща с княза отново да повдигне „големия въпрос" (провъзгласяването на независимостта), като се опитал да го склони да уточни датата за неговото решаване. Но и този път последвал уклончив отговор от страна на Фердинанд.

След завръщането си в България, министър-председателят продължава да „бомбардира" с телеграми княза, като настоява за неговото завръщане в страната и слагане край на многократно обсъждания от двамата въпрос за независимостта. Фердинанд отговарял рядко и неясно на тези телеграми, което давало основание на правителството да го заподозре, че отново се кани да отложи тази акция за неопределено време. Този път обаче Ал. Малинов бил решен на по-енергични действия: в случай, че подобни намерения на княза се окажат реалност, той да му поднесе оставката на кабинета.

Всъщност опасенията на министър-председателя се оказват напразни, тъй като след избухването на Младотурската революция Фердинанд нито за минута не е стоял със скръстени ръце. Възможно е той да е сметнал за ненужно да държи в течение първия си министър за действията, които сам е предприел по това време, тъй като в мемоарите си Ал. Малинов нищо не споменава за тях. Но това ни най-малко не означава, че е бездействал. Напротив по него той води разговори с най- високопоставени лица в Австро-Унгария, има специална аудиенция и при самия император Франц-Йосиф II. Оказва се, че е намерена държавата, която би могла да окаже съдействие на Княжеството за преследваната от него в продължение на цели три десетилетия мечта. И това става не случайно, а просто защото непосредствените интереси на Дунавската монархия диктуват това. Както е известно, по силата на Берлинския договор от 1878 г. Австро-Унгария бе успяла да си осигури окупацията на Босна и Херцеговина за един период от 30 години. Този период изтичаше през 1908 г., след който тя трябваше да се откаже от това си право. Вместо това виенската дипломация, очевидно не без подкрепата на Берлин, решава точно обратното — да присъедини двете славянски области към пределите на империята. За да отклони вниманието на Високата порта, а също и на международната общественост, Виена дава съгласието си на княз Фердинанд два дни преди готвената акция — провъзгласяване независимостта на Българското княжество от Османската империя.

Получил одобрението на Австро-Унгария, княз Фердинанд незабавно телеграфира до София целият Министерски съвет да го причака на пристанището в Русе, където той щял да пристигне от Виена. Желанието му озадачава министър-председателя, но той се подчинява на искането му и заедно с останалите си колеги се отправя за далечния крайдунавски град. Срещата с княза се очаквала със смесени чувства, тъй като не се знаело какви известия носи той.

След като яхтата акостира на русенския бряг, князът поканва при себе си министрите. След това се отделя насаме с Ал. Малинов и му съобщава решението си да се пристъпи към акцията. Постигнато е съгласие самото прокламиране на независимостта да се извърши в старопрестолния град Търново (дн. Велико Търново). Отправяйки се към този град, във влака Ал. Малинов подготвя и текста на самия княжески манифест, който трябвало да бъде прочетен пред местното гражданство.

Самата церемония става на 22 септември (стар стил) 1908 г. в историческата черквица „Св. четиридесет мъченици". На нея освен граждани на Търново присъстват и по-голямата част от народните представители, начело с председателя на Камарата — Христо Славейков, повикани специално за тази цел спешно от София. След като княз Фердинанд прочита манифеста за обявяване независимостта на България от Турция, към него се обръща председателят на Народното събрание с думите: „Ваше Величество, с провъзгласяване на независимостта на България се изпълнява едно от най-важните желания на народа. За тая акция, поддържана и от държавата с немалко значение, аз, от името на народното представителство, Ви моля да приемете титлата български цар".

В същия дух прави предложение и министър-председателят Ал. Малинов. С нескривано задоволство Фердинанд отговаря, че приема направеното му предложение и от този ден започва да се титулува официално „цар на българите".

Такава е накратко историята около прогласяването на независимостта на България. В българската историческа наука нито преди, нито сега, в наше време, не е отричано голямото, историческо значение на този акт, което е и съвсем очевидно. Защото с неговото осъществяване България наистина скъсва с едно унизително положение, наложено ѝ от един международен диктат и става равноправен член на европейската общност; получава правото да влиза свободно във всякакви политически, икономически и културни контакти с която и да било страна в Европа и в света.

Не така стои въпросът с новата титла на Фердинанд. Както е известно, отношението на българската общественост по този въпрос не е било еднозначно. Левите сили в страната в лицето на социалисти, земеделци и радикалдемократи открито се обявяват срещу нейното предоставяне на държавния глава. Мотивите им са, че тя ще засили още повече апетитите му за власт и ще съдейства немалко за по-нататъшното утвърждаване на неговия „личен режим" в страната, на който те са категорични противници. Опасенията им до голяма степен се оправдават, тъй като именно след получаването на тази титла Фердинанд внушава идеята на правителството на демократите да извърши промени в Търновската конституция, на което да придадат законна форма. Кабинетът на Ал. Малинов подготвя прередактирането на основния закон в желана от Фердинанд насока. И точно когато очаква от него благодарност, последва искането му да напусне управлението на страната. Извършените в Конституцията промени се прокарват от наследилото го коалиционно правителство на народняците и прогресивните либерали в свиканото за целта през лятото на 1911 г. Пето Велико Народно събрание.

Обявяването на независимостта на България предизвиква сериозно усложнение между нея и Османска Турция. За преодоляване на избухналата криза между двете държави отново идва на помощ Русия. Този въпрос е доста подробно осветлен в историческата литература. По него няма разногласия между авторите, занимавали се с проучването му, поради което не смятаме за потребно да се спираме на него.

В заключение отново искаме да наблегнем на голямото значение на извършения в Търново акт и да добавим, че вместо очакваното възходящо развитие на България, тя твърде скоро тръгва по пътя на катастрофите. Кои бяха причините за това е въпрос, който излиза извън задачите на настоящата работа.

 

Литература

Тодорова Цв., Обявяване на независимостта на България през 1908 година и политиката на империалистическите сили. С., 1960.
Попов P., Балканските държави и краят на кризата от 1908—1909 г. — Сборник „В чест на академик Димитър Косев. Изследвания по случай 70-годишнината му". С., 1974.
Пантев Α., P. Попов, Кр. Шарова, Е. Стателова и Цв. Тодорова. Външната политика на България и опозиционните партии (1900—1914). —Известия на Института по история. Т. 23. 1974.