istoria

 

 

Животът в българското село през ХІ-ХІІ век: Всекидневие


Кристиян Ковачев

 

zemedelieПридържайки се към старата схема, заложена от класическия немски историзъм, някои историци и до днес продължават да изследват единствено глобалните политически и военни процеси, протичащи в средновековните общества. Българската историографска школа (по разбираеми причини) изостава от френската и италианската, където още в началото на ХХ в. се поставят основите на историята на всекидневието, социалната история и микроисторията. По времето на социализма повлияната от марксизма българска медиевистика се опитва да предложи един нов прочит на средновековната българска история, въвличайки и момента със селото. Въпреки това, водейки се от думите на самия Ленин, който препоръчва на историците да преосмислят някои неща от „социалнополитическа гледна точка”1, марксическата историография започва да изследва конфликта между класите (не случайно се акцентира на теми като развитие на богомилската ерес или на „антифеодалното” въстание на българския цар Ивайло). В това изследване ще наблегна върху историографията по въпроса и върху всекидневието в селото през периода ХІ-ХІІ в.

Ще започна с думите на Alan Harvey: „Селото е основа на византийската икономика и общество”2.  Селото е онзи двигател, който ще захранва дълго време с отгледаната в неговото пространство продукция византийското общество и византийският град. След включването на българската държава на юг от река Дунав в рамките на Византийската империя ромейската власт не предприема масово унищожение на българските селища, а дори точно обратното – продължават съществуването си доста възникнали преди завоеванието села, както и се появяват нови такива (като Стенимахос). Византийската власт осъзнава, че това е работна ръка, която ще може да бъде преизползвана за нуждите на византийската икономика.

Въпреки започналото след ІХ в. сгъстяване на селищната мрежа, ние виждаме прекъсване на този процес в резултат на варяго-българо-византийските конфликти в последната трета на Х в. и печенежките нашествия през първата половина на ХІ в. След средата на ХІ в. множество селища в Добруджа и Лудогорието са обезлюдени именно заради чуждите нашествия.3 След 1018 г. печенезите нахлули в тема Паристрион. Печенежките нападения били съпътстване с разрушения, грабежи, отвличания на хора. Освен печенезите в Паристрион нахлули и узите, при които заедно с бойците вървели жени и деца с цялата покъщнина.4  Всички тези нападения не само променили демографския лик на засегнатите райони, но и изцяло модифицирали селищната мрежа.

При Добруджа изниква и един нов проблем, породен от „малкия климатичен оптимум”, в резултат на който повишаването на температурите предизвиква засушаване и допълнително усложнява ситуацията при живущите в района. Впрочем този „малък климатичен оптимум”, съвпадащ хронологически с византийското владичество по българските земи и характеризиращ се със затопляне и повишаване на средногодишните стойности на валежите, се оказва добра възможност за развитието на земеделието в селата в южно- и западнобългарските земи.5

Основните елементи на развитие в земеделието (за което Джон Тил използва термина „growing into the environment”) могат да бъдат разделени на няколко типологични кръга: 1) „huerta” и овощни градини, основани на „интензивна поликултура”, свързана с отглеждане на плодове и затворена за всички селски общества; основана на трикратното увеличение на физическия труд, наличие на напоителни средства и ограничена възможност за наторяване на продукцията, вероятно поради не голямото разпространение на едри животни като конете (напомняме, че конете са сакрално животно през Средновековието и не всеки селянин е могъл да си позволи да има кон); 2) лозя, полета с коноп, полета, засети с фуражни посеви; и 3) земи със „сухи” зърнени култури.6

Още през втората половина на ІХ в. във Византийската империя се наблюдава тенденция към упадък на дребното земевладение и нарастване на едрата поземлена собственост. Концентрацията на селата съвпада с основните зони, в които се разпространява едрата поземлена собственост (долината на Марица и нейният приток Сазлийка, на Струма, Места, Арда и Ахелой, и районът Филипопол-Станимака, по полегатите южни склонове на Средна гора, в източните части на Пред- и Подбалкана).7

Въпреки кризата, настъпила при дребното земевладение и при селското стопанство, тенденцията за преобладаване броя на селата над градовете не се променя. Селските жители във Византийската империя преобладават над градските. Около всеки един град са концентрирани няколко села, които наброяват между 10-30 селски двора.8 Борис Цветков подкрепя М. Мичев в обобщението за средновековните села като „господстваща форма на териториално съсредоточаване на производителното население”9.  Впрочем, тенденцията за преобладаване броя на селата над градовете не се ограничава географски само във Византийската империя (в територията на която влизат и българските земи в периода ХІ-ХІІ в.), а е типична за цялата средновековна Европа.10 Броят на селата е различен и ние не може да фиксираме граница, която да разделя демографски селото от града. Така например село Radolibos (Източна Македония) е с население около 1000 жители.11 Площта на селото също варира. Например площта на селото при Гледачево-1 е 1325 кв. м. Въпреки че в случая с Гледачево-1 изследователите допускат, че е възможно и част от селището да е било унищожено при насипните работи в тамошната мина.12

Борис Цветков прави класификация на селата, като разделя селото на три типа: село с развити занаяти, село с аграрен характер и село със скотовъден характер.13 Разбира се, съществуват и други класификации на селата, част от които ще представим на вниманието на читателя по-долу:

Най-привилегировани били селата на стратиотите (ІХ – ХІ в.) – в тях живели селяни, вписани във воинските списъци и задължени при първо повикване от властта да се явят с коне (ако разполагат с такива), оръжие и каруци. Съществували са села, чиито жители са служели като гребци и моряци на военните кораби. Жителите на други села следели за състоянието на държавните пътища (особено главните пътни артерии Via Egnatia и Via Diagonales) и били задължени да обслужват пътуващите по тях официални лица (какъвто вероятно е случаят с Григорий Антиох и отсядането на византийската войска в Сердика). Жителите на някои села пък били привлечени в строителството на държавни кораби, мостове, крепости, за приготвянето на дървени въглища за железотопилните пещи и т. н. Селяните плащали на държавата многобройни данъци, които вероятно не били много по-високи от тези от времето на българския цар Самуил. Още в Ранна Византия била позната системата „алеленгион”, при която данъците били плащани индивидуално, но когато един селянин не е бил в състояние да плати своите данъци, то плащането се прехвърляло върху колектива.14  В периода ХІ-ХІІ в. системата била позната и по българските земи. Извор за това е византийският историк Скилица, който пише за ослепяването от Василий ІІ на 15 000 пленени български войници, за смъртта на цар Самуил и за покоряването на българските земи. Веднага след окончателното завладяване на територията на България на юг от река Дунав през 1018 г., с „победни трофеи” императорът влязъл във „Великата църква”, където „патриарх Сергий го молил много да премахне алеленгиона, щом се връща победител, защото той бил обещал да направи това, ако надвие българите, но не можал да го склони”.15

Както вече споменахме, жителите на свободните села образували общини. Те общо решавали въпросите по ползване на ливадите, горите, полските имоти, наемането на общински овчари или пъдар, разпределението на водата, строителството на мелници, мостове, водоеми. Общо са празнували и погребвали, общо отслужвали молебени за дъжд при суша и са водели дела със съседните села или с едрите собственици. Според Димитър Ангелов т. нар. „свободно селячество” било многобройно и от ХІ до ХІІІ в. е типична черта за „българския феодализъм”.16 Свободните селяни имали право да притежават дребни селски стопанства, ниви, лозя, ливади, които могли да продават, залагат, да дават в зестра или да даряват имота си, според както намерят за добре. Известно ограничение в правото на собственост те имали само в лицето на владетеля, който имал право на върховна собственост над цялата територия на държавата си. По силата на това си право владетелят можел да дарява цели села (макар и до този момент имащи статут на свободни) на определени феодали.17

Според Борис Борисов за периода ХІ-ХІІ в. съществували и сезонни селища, като Борисов аргументира своята теория със селището „Гледачево 1”. Според Борисов Гледачево 1 като сезонно селище е било обитавано най-вероятно през пролетно-летния сезон от население, чийто основен поминък е било подвижното скотовъдство. Като селището се датира между 1175-1190.18 Според комуникативната памет, някои съвременни села възникват през Средновековието като скотовъдни селища. Така например според преданието днешното село Цапарево (в близост до Сандански) е възникнало като скотовъдно селище.19

Манастирите се превръщат в демографски и икономически катализатор за „динамизация на селската мрежа”. Пример за това е Бачковският манастир, където земите, пустеещи дотогава, са облагородени след присъединяването им към манастирското стопанство. Върху тях са заселени парици, които да ги обработват. По този начин се образуват нови села и махали, за чиято защита са изградени и крепости.20 Така например архиепископът на Охрид Йоан е имал 40 клирици и 40 парици, дадени му от византийския император Василий ІІ.21 В повечето случаи императорът оставял на епископиите същия брой селяни, какъвто те са имали по времето на българските царе Петър и Самуил.22 Самите парици се делели на две категории:

1. Селяни, които имат собственост (макар и непълна) върху земята и притежават свой инвентар и работен добитък.
2. Безземлени и лишени от средства за производство селяни.

backovskiПо-горе споменахме, че към манастирските стопанства са зачислени парици, които да обработват манастирските имоти. Съществували обаче и множество зависими села, чиито жители също били парици към някой манастир. Дори имало случаи цели села да се дават на даден манастир. Така например в имотите на Бачковския манастир влизали и 12 села.23 В някои подобни селища често е имало мандра, пчелин, грънчарска работилница и т. н. Император Алексий І Комнин пък дава селото „Кутариани заедно с Валовища и Рамне” на „благочестивия императорски манастир на амалфитяните в данъчната област, наречена Космидион или Принарион”.24 „Типикът на Бачковския манастир” свидетелства, че Григорий Бакуриани дава на манастира „крепостта или селото, което се намира в същата Филипополска тема и което се нарича Петрич, а местните жители го именуват изобщо Василикис, с намиращите се под него полски имоти, т. е. местността, наречена Яново, в която сега бе построен манастирът, местността Бачково, местността Добролонг, местността Добростан, местността Бурсей, местността Лалково заедно с така нареченото Аврово... Освен това дадох и разположеното в съседство с тях село, наречено Стенимахос, заедно с построените там от мене две крепости, а също и техните полски имоти, сиреч Липица и местността, наречена Света Варвара, съседна на Пренези, със скитовете ѝ Свети Никола, Свети Илия, Свети Георги, който се намира нагоре, а също и Свети Георги, който е долу, близо до селото... Също дадох и в Тополница общината, именувана село Голево, с целия ѝ обхват и землище.”25

Нивите в отделните села се предавали по наследство и били разделени една от друга с межди, канавки или огради от пръти, камъни, посадени дръвчета. Към селския двор имало овощна и зеленчукова градини.

Основните култури, които селяните посявали, били пшеницата и ечемика. Селяните предпочитали да сеят повече ечемик като по-малко капризна зърнена култура, която давала и по-стабилна реколта. В славянските провинции на Византийската империя селяните отглеждали и просо, което било възприемано от знатните хора като лоша храна, която предизвиквала стомашни заболявания (според Ана Комнина).26 Ако съдим по изворите (особено агиографията и археологията) в българските земи били разпространени маслини, черници, орехови дървета, бобови култури, зеле, пъпеши, чесън.27  Но не може да обобщим – първо защото това е било само в някои райони, а второ изворите не уточняват кои и къде са отглеждали тези култури – дали селяните (и дали по-бедните) или по-богатите хора, дали предимно в селата или в и/или около градовете.

Селянинът най-често се хранел с ечемичен хляб, разредено с вода вино и зеленчуци. Принципно се приема, че са се хранели три пъти на ден, но голяма част от по-бедните селяни са се хранели само веднъж дневно. Според сказанието за Стефанит и Ихнилат, очите им се ококорвали, когато им се случвало да видят на масата едновременно и хляб, и вино, и вариво, и сирене, и плодове.28

В селското стопанство конят рядко бил използван за земеделска работа, защото конете били скъпи и селяните не могли да си го позволят. Сакъзов смята, че коневъдството е слабо развито в българските земи. Той твърди на базата на нов прочит на изворите, съгласно който се вижда, че българският княз Симеон е съжалявал за убития си кон.29 Вероятно доста по-рядко бил използван конят от селяните. Именно тези обикновени хора по-често използвали магарето. Това се потвърждава и от липсата на коне в некрополите още от по-ранния период. От друга гледна точка обаче моментът с оплакването на коня от българския владетел не би бил голям аргумент в защита на горното твърдение, ако разгледаме връзката „кон-воин” в българската средновековна култура.

Главната работна сила в селското стопанство си оставал волът. Обикновено селяните не държали млечни крави. Затова пък във всяко селско стопанство е имало овце и кози, които давали и мляко, и месо, и вълна. Напълно бедните селяни понякога впрягали паралелно с вола и козел за оран. Като оръдия за оран са използвани палешници и плугове. В почти всички селища има открити кости от свине. Свинете, отглеждани в селата, разположени до дъбови гори, били хранени от селяните с жълъди.

Селяните отглеждали и домашни птици. Митрополитът на Навпакт Йоан Апокавк (ХІІІ в.), който бил принуден да избяга на село, се оплаква в едно свое писмо, че живее в пристройката на храма, а до него били конете, свинете, кучетата, овцете, гълъбите, гъските, патиците, кокошките и той бил оглушал от техните ревове и крясъци.30

posudaЗаради своята прехрана и тази на своите семейства селяните от дадено село често ходели на риболов, на лов, отглеждали пчели, приготвяли дървени въглища и секли дърва за огрев, в зависимост от даденостите, които има районът.

Голяма част от селата са разположени съобразено с природните дадености. Голяма част от селата са в близост до реки, езера или морета, даващи възможност на селяните и да ловят риба. Подобен пример е селото Doxompous (Македония).31 Друг пример е и село Крупник, локализирано в близост до река Струма. Селището Перник (макар и не спадащ в категорията „село”) също се намира в близост до река Струма.

В работата по селското стопанство е било заето цялото семейство, включително и децата. Работният ден е започвал с изгрева на слънцето и продължавал до неговия залез. Жак льо Гоф допуска, че те са ходели на нивата и да работят, за да изкупят първородния грях на Адам и Ева, освен препитанието.32 Момчетата в селата започвали да работят от 6-7-годишна възраст. Децата се хранели на общата трапеза на селското домакинство.

Селяните обикновено се женели за хора от колектива на селото. За разлика от елита (където много често политическите среди определяли даден брак), то селяните били по-малко ограничавани в избора си.33

Много сили на селяните отнемала държавната трудова повинност (ангария) и особено извънредната ангария – превозване на товари със собствените им животни, разчистване на пътища и проходи за войската, ремонт и строителство на мостове, кораби, укрепления.

Страшен бич за селяните обаче се оказвали природните бедствия – суша (като тази предизвикана от „малкия климатичен оптимум”, засегнал най-вече селата в Добруджа), студ (като студът сковал Сердика във втората половина на ХІІ в.), наводнения, град, земетресение (като например това от 1063 г.) и епидемии от скакалци. Често в тези бедствия те виждали Божието наказание, сполетяло ги заради техен грях.

Често към страданията на селянина се прибавял и гладът (който настъпвал или след периоди на опустошаване на земята от чужди нашествия, или заради природните условия). Известен е гладът, който настанал във Византия по времето на Константин VІІІ (1025-1028 г.), който дори предизвикал бунтове в Империята.34

Често селяните се обединяват в общи каузи и като един колектив се опитват да се противопоставят на статуквото, като всеки опит на протест е заради икономическия фактор. Така например през 40-те години на Х в. селяните от района на Йерисос се вдигат на бунт срещу исканията на атонските манастири за притежание на земи извън Атон. В началото на ХІІ в. селяни от Крит се вдигат на бунт, когато са засегнати техните права върху водата.35 В едно прошение от монасите на Великата Лавра до император Алексий Комнин монасите се оплакват от „куманите, които живеят в Мъглен”36: „И някои от тях по време на жътва не дават доброволно на нашия манастир този техен десятък.”37

Обеднелите селяни преживявали от случайна работа – наемали се като строителни дърводелци, дървосекачи, въглищари, сезонни работници. Много пъти селяните мигрират към други места, където могли да намерят по-добро препитание. Така в документи от ХІ-ХІІ в. се съобщава за много запустели села, жителите на които са измрели или са ги напуснали.38 Често селяните мигрират към градовете (един процес, който може да назовем със съвременния термин „урбанизация”), като стимулиращите тези миграции причини са много, вариращи от разпространението на епидемии до глад. Това се оказва голям проблем за властимащите, тъй като с процеса, наречен от нас условно „урбанизация”, намалява земеделската продуктивност и се поражда необходимост у гражданите да модифицират своя статут от „консуматори” на директни „производители”.39

Често пъти на селяните била отнемана земята от по-богатите. Така патриарх Фотий през ІХ в. пише как при него привечер - по време, „когато се палят лампите”, дошъл при него един бедняк, целият в синини, с разкъсан хитон, и през сълзи му разказал как богатият съсед отнел земята му.40 Наред с това държавата заставяла селяните да плащат данъци и за запустелите участъци земя, съседни на техните, като им разрешавала да ги обработват.

По-късно обаче император Василий ІІ конфискувал именията на някои знатни люде, които били заграбили селски земи. Василий ІІ въвел гореспоменатия данък и за едрите земевладелци, но скоро след смъртта му аристокрацията и духовенството били освободени от този данък.

Императорите от Комниновата династия пък раздавали земи на свои близки. По този начин също възниквали нови села. Примери за такива села по българските земи са Дядово, Караново, Гипсово, Калугерово и Баня.41 В част от тези села ясно се открояват къщите за обикновените селяни и „къщи на кметовете”.42 За разлика от града, в селата къщите са по-разпръснати и са с големи дворове заради отглежданите от селяните зеленчуци и плодове.

Има случаи на даряване на цели села на председателя на Сената от страна на византийския император. Така например от един хрисовул на Алексий І Комнин разбираме, че „предишният император господин Никифор Вотаниат бе подарил по-рано на гореспоменатия проедър с подписана лично от него разпоредба изоставената земя ок. 334 модия, разположена в село Тадрино под + Пет + Деркос в пълно и в неотнимаемо владение...”43

Тъй като по-горе дадохме примери за ясно открояване на два типа къщи в отделни села, то трябва да направим уточнението, че строителите са част от селяните и някои от тях нямали никакъв опит в строителството. Това се вижда най-ясно при неправилните форми на къщи в някои села като Гледачево-1, Дядово, Ковачево и това при Севтополис. Част от къщите са построени от дървени греди и плет, измазан с глина.44 Литаврин допуска, че леглото на селянина е било дюшек, напълнен със слама.45

Тези, които живеели в тези къщи, били облечени често с късо наметало, преметнато през рамото, риза-хитон от грубо платно или вълна, напъхана в също такива груби панталони, и пристегнати с ремъци ботуши. Често именно това е въвличано в пропагандата на властта, като например „флиртуващият” с беднотата Андроник І Комнин заповядал на своите слуги да го нарисуват в дрехите на обикновен селянин с коса в ръцете, облечен с дълга синя риза и бели ботуши до коленете. Според Теодор Студит по време на младостта си, когато е вършел монашески подвизи, той е носел на полето оборски тор през нощта или по пладне, за да не може никой да го види.46

Мъртвите селяни били погребвани в некропол, разположен в близост до селото. В селата има по един некропол. Ако има два, те не съвпадат хронологически. Подобен пример е селото Крупник, където е регистрирана късноантична гробница в местността „Св. Георги”, а в местността „Костово орнище” пък е проучен от Живка Въжарова некропол от ІХ в. В Зрялото и Късното Средновековие некрополът на селището пък е изместен на юг. В някои села обаче липсват некрополи. Примери за това са Гледачево-1, Раднево-ЦРБ, „Бахча Бунар” при Овчарци и Трояново. Вероятни причини за липсата на некрополи в случая обаче може би и недостатъчното проучване на споменатите села.47

Голяма част от селата се намират в близост едно до друго и са неукрепени. Примери за неукрепени села за периода ХІ-ХІІ в. са Полски Градец, Знаменосец, Гипсово, Раднево-ЦРБ, Искрица, Гледачево-1, Гледачево-3-4, Трояново, в местността Бахча бунар и местността Под ямача в Овчарци.48  Създават се и махали в периферията на вече съществуващи села по инициатива на заможни собственици.49 Махалите са разположени по склонове, във височина спрямо селото, върху чиято територия възникват и в близост до пътища или водни източници.50 Зависими селяни, непритежаващи собствена земя, обработвали манастирските стопанства и по този начин също се образували някои махали.51

Някои села еволюират като форма на селищен живот и в известен период придобиват характеристики на градове. Такъв е примерът със Стенимахос, който възниква като село в края на ХІ век и еволюира до градска форма в началото на ХІІІ в.52

От казаното дотук може да се направят следните изводи:

1) Ликвидирането и/или създаването на нови села зависи от политическите събития (нашествия, решения на императори и т. н.) или от климатичните промени (суша, студ и т. н.).

2) Селското население е доста повече от градското, като обаче не може да фиксираме точни критерии за брой на населението и площ на селото.

3) Нямаме никакви извори (нито писмени, нито материални), на базата на които да твърдим, че със завладяването на българските земи от византийската армия започва процес на пълно унищожаване на българските села. Точно обратното животът в селото продължава в своя нормален ритъм, като дори възникват нови селища.

 

1Фекелджиев, Ив. Народни легенди за Иван Рилски .София. 1979, с. 11.
2Jeffrey, E., J. Haldon, R. Cormack. The Oxford Handbook of Byzantine Studies. Oxford. 2008, p. 328.
3Миланова, А. Динамика на селото в България под византийска власт (ХІ-ХІІ в.): между разорението и просперитета – В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”. Т. 97. 2011, с. 68.
4Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на Средновековна България. VІІ-ХІV в. Т. 1. София. 1999, с. 385-386.
5Миланова, А. Цит. съч. 2011, с. 68-69.
6Toubert, P. Byzantium and the Mediterranean Agrarian Civilization – In: The Economic History of Byzantium: From the Seventh through the Fifteenth Century / ed. Laiou, A. E. Washington. 2002, p. 379-380
7Миланова, А. Цит. съч., 2011, с. 70-71.
8Литаврин, Г. Как са живели византийците. София. 1984, с. 7.
9Цветков, Б. Селищната мрежа в долината на Средна Струма през Средновековието ІХ-ХVІІ в. София. 2002, с. 69.
10Вж Гуди, Дж. Европейското семейство. София. 2005, с. 87.
11Jeffrey, E., J. Haldon, R. Cormack. Цит. съч., p. 328.
12Златков, М. За интерпретацията на средновековното селище „Гледачево-1” – В: Известия на Националния Археологически институт. ХLIII. 2016, с. 342.
13Цветков, Б. Цит. съч., с. 37.
14Jeffrey, E., J. Haldon, R. Cormack. Цит. съч., p. 329.
15Македония : Сборник от документи и материали / отг. ред. Косев, Д., Хр. Христов, Н. Тодоров, В. Станков. София. 1978, с. 62-63.
16Литаврин, Г. България-Византия (ХІ-ХІІ в.). София. 1987, с. 32.
17Цанкова-Петкова, Г. За аграрните отношения в Средновековна България (ХІ-ХІІІ в.). София. 1964, с. 71.
18Златков, М. Цит. съч., с. 340-341.
19Цветков, Б. Цит. съч., с. 71.
20Миланова, А. Цит. съч. 2011, с. 71.
21Гръцки извори за българската история. Т. VІ. София. 1965, с. 41.
22Литаврин, Г. Цит. съч. 1987, с. 53.
23Миланова, А. Манастирът като фактор за развитието на селото в България под византийска власт (ХІ-ХІІ в.) – В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”. Т. 93. 2005, с. 144.
24ГИБИ. Т. VІ. София. 1965, с. 19.
25ГИБИ. Т. VІІ. София. 1968, с. 42-43.
26Литаврин, Г. Цит. съч. 1984, с. 9
27Литаврин, Г. Цит. съч. 1987, с. 17-18.
28Литаврин, Г. Цит. съч. 1984, с. 14
29Литаврин, Г. Цит. съч. 1987, с. 20.
30Литаврин, Г. Цит. съч. 1984, с. 10
31Jeffrey, E., J. Haldon, R. Cormack. Цит. съч., p. 330.
32Интервю с Жак льо Гоф за списание „Science et avenir” , извънреден брой, 2008. Превод на български език: доц. д-р Сн. Ракова.
33Гуди, Дж. Цит. съч., с. 87.
34Димитров, Д. Масата събира, масата разделя : Храната и храненето във Византия и различията по отношение на хранителните навици през Средновековието – В: Стандарти на всекидневието през Средновековието и Новото време / ред. Мутафова, Кр., Н. Христова, И. Иванов, Г. Георгиева. Велико Търново. 2012, с. 21
35Jeffrey, E., J. Haldon, R. Cormack. Цит. съч., p. 328.
36ГИБИ. Т. VІ. София. 1965, с. 24.
37Пак там, с. 23.
38Литаврин, Г. Цит. съч. 1984, с. 11
39Arthur, P. Villages, communities, landscapes in the Byzantine and the Medieval Salento – In: Paessagi, comunita, villaggi medievali. Spoleto. 2012, p. 549.
40Литаврин, Г. Цит. съч. 1984, с. 12.
41Миланова, А. Цит. съч. 2011, с. 71.
42Пак там, с. 72.
43ГИБИ. Т. VІ. София. 1965, с. 20.
44Златков, М. Цит. съч., с. 342.
45Литаврин, Г. Цит. съч. 1984, с. 14
46Пак там, с. 14
47Златков, М. Цит. съч., с. 344.
48Вж Златков, М. Цит. съч., с. 340.
49Миланова, А. Цит. съч. 2005, с. 141
50Пак там, с. 142.
51Пак там, с. 144.
52Миланова, А. Градът във Византийска България (ХІ-ХІІ в.): приемственост и промяна – В: Mediaevalia Christiana (Средновековен урбанизъм. Памет-сакралност-традиции). 2/2007, с. 17

 

Библиография:

Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на Средновековна България. VІІ-ХІV в. Т. София. 1999.
Гръцки извори за българската история. Т. VІ. София. 1965.
Гръцки извори за българската история. Т. VІІ. София. 1968.
Гуди, Дж. Европейското семейство. София. 2005.
Димитров, Д. Масата събира, масата разделя : Храната и храненето във Византия и различията по отношение на хранителните навици през Средновековието – В: Стандарти на всекидневието през Средновековието и Новото време/ред. Мутафова, Кр., Н. Христова, И. Иванов, Г. Георгиева. Велико Търново. 2012.
Златков, М. За интерпретацията на средновековното селище „Гледачево-1” – В: Известия на Националния Археологически институт. ХLIII. 2016.
Интервю с Жак льо Гоф за списание „Science et avenir”, извънреден брой, 2008. Превод на български език: доц. д-р Сн. Ракова.
Литаврин, Г. България-Византия (ХІ-ХІІ в.). София. 1987.
Литаврин, Г. Как са живели византийците. София. 1984.
Македония: Сборник от документи и материали/отг. ред. Косев, Д., Хр. Христов, Н. Тодоров, В. Станков. София. 1978.
Миланова, А. Градът във Византийска България (ХІ-ХІІ в.): приемственост и промяна – В: Mediaevalia Christiana (Средновековен урбанизъм. Памет-сакралност-традиции). 2/2007.
Миланова, А. Динамика на селото в България под византийска власт (ХІ-ХІІ в.): между разорението и просперитета – В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”. Т. 97. 2011.
Миланова, А. Манастирът като фактор за развитието на селото в България под византийска власт (ХІ-ХІІ в.) – В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”. Т. 93. 2005.
Фекелджиев, Ив. Народни легенди за Иван Рилски .София. 1979.
Цанкова-Петкова, Г. За аграрните отношения в Средновековна България (ХІ-ХІІІ в.). София. 1964.
Цветков, Б. Селищната мрежа в долината на Средна Струма през Средновековието ІХ-ХVІІ в. София. 2002.
Arthur, P. Villages, communities, landscapes in the Byzantine and the Medieval Salento – In: Paessagi, comunita, villaggi medievali. Spoleto. 2012.
Jeffrey, E., J. Haldon, R. Cormack. The Oxford Handbook of Byzantine Studies. Oxford. 2008.
Toubert, P. Byzantium and the Mediterranean Agrarian Civilization – In: The Economic History of Byzantium: From the Seventh through the Fifteenth Century/ed. Laiou, A. E. Washington. 2002.