istoria

 

 

Патриарх Йоаким Търновски

 

Иван Дуйчев

 

В Синодика на българската църква, при упоменанието за „преосвещените патриарси на Търново", на първо място се чете възгласът: „На първия патриарх на богоспасения царевград Търново, Йоакима, вечна памят".

Това посочване на нашия Синодик заедно с някои други дребни и откъслечни вести представяше доскоро главният ни исторически извор за живота и дейността на търновския патриарх от времето на второто българско царство, познат под името Йоаким I, или Йоаким II. От разказа на Синодика относно възобновяването на българската патриаршия на българо-византийския църковен събор през 1235 г. знаем, че за пръв патриарх на обновената българска патриаршия бил признат именно споменатият Йоаким. В Синодика се казва, че участниците в събора „провъзгласили за патриарх благоговейния и свет мъж, прославен с постнически дела и живот, преждеосвещения архиепископ Йоаким не само устно, но и с писание..което всички източни епископи подписали, запечатали го с печат и го дали на благочестивия цар (Иван Асен II) и на новоосвещения тогава патриарх Йоаким за вечно неотемлимо поменание".

Към тези вести на Синодика нашите историци на българската църква — М. Дринов, В. Н. Златарски, Ст. Станимиров — не можаха да добавят почти нищо повече освен някои предположения, отчасти малко убедителни. Поради липса на положителни исторически свидетелства не бе възможно да се установи нито мястото на споменатия патриарх в редицата търновски първопрестолници, нито точната хронология на неговия живот.

За щастие, един нов извор за патриарх Йоаким бе открит неотдавна от акад. Ив. Снегаров. В един празничен миней за месеците септември-февруари, от XIV век, писан на хартия, от сръбска редакция, той откри житие на патриарх Йоаким. Въз основа на този ръкопис, съхраняван в Архивния институт на Българската академия на науките (под сигнатура: III, 421), акад. Ив. Снегаров обнародва текста на това кратко житие ведно с някои обяснителни бележки.

Този нов исторически извор във връзка с църковната ни история през първата половина на XIII век дава възможност да се уточнят и допълнят значително онези податки, които притежавахме досега за патриарх Йоаким I. Ако и да е сравнително кратко и непълно, тъй като в средата на изложението липсва един лист или нещо повече, това житие съдържа някои извънредно ценни сведения. Откривачът внимателно е анализирал съдържанието на паметника. Струва ми се обаче, че текстът дава простор за още по-нататъшно проучване и за установяване на няколко занимливи подробности.

Противно на наши жития от XIV в., които поради силното византийско книжовно влияние, отразено в тях, съдържат твърде много витиеватост, а сравнително по-оскъдни исторически податки, новото житие се отличава със своята конкретност. В него почти няма риторика. Неизвестният съставител на житието съобщава, че Йоаким, по произход българин, след като напуснал света, отишъл в Света гора, гдето приел „великия ангелски образ". Житиеписецът възхвалява послушанието на светогорския инок и добавя, че той прекарал там „много време". „След това той излязъл оттам и пристигнал при Дунава — продължава житиеписецът. — И като изсече пещера над Красен, пребиваваше там заедно с трима ученици, чиито имена бяха Диомид, Атанасий и Теодосий. Той изсече малка църквица Свето Преображение и извърши на това място много подвизи, по-големи отколкото първите".

Това място от житието е дало повод на акад. Снегаров да изкаже някои предположения относно пребиваването на инока Йоаким в днешните северни български земи. Като изхожда от сведението, че Йоаким се „поселил за подвижничество при р. Дунав", а не другаде в България, акад. Снегаров заключава, че „той е бил родом от някой дунавски край в българската държава". Споменавайки за „скалиста повърхност" при средновековния град Червен, южно от Русе, авторът изказва предположението, че „Йоаким се подвизавал може би по стръмните урви по течението на р. Лом". Няколко подробности в текста могат да ни помогнат, по мое мнение, за по-точното отъждествяване на мястото, гдето се установил Йоаким след завръщането си от Света гора. Очевидно, в думите на житиеписеца „оусекъ пещероу над Красномь" трябва да съзрем посочването на едно селищно име. От друга страна, в житието на няколко места се споменава за „изсичане" на пещера или църквица в скали. Това би било достатъчно да се досетим, че става въпрос именно за монашеските поселища по долното течение на реката Русенски Лом. Дилувиалната глина (льосът) и младотерциерните пластове покрай течението на реката по двата и бряга дават възможност за лесно издялване на монашески килии и църковни помещения край бреговете. Скалните църкви и иноческите килии при Иваново (Русенско) са най-доброто свидетелство за това някогашно монашеско строителство в тази покрайнина.

Наистина, когато се говори за скални килии и църквици в този край най-лесно би могло да се предположи, че се отнася именно до голямото някога монашеско поселение при днешното с. Иваново. Твърде близо до Иваново, на юг, се намира селото Красен. Докато селото Иваново носи сравнително ново име („Иванов чифлик"), името на село Красен е несъмнено твърде старинно. Трябва да се предположи, че в думите на непознатия житиеписец „над Красномь" се съдържа точно едно посочване за това местно име. В околността на село Красен има и досега множество скални монашески килии и църкви.

Още преди повече от четири десетилетия Карел Шкорпил даде подробно описание на тези скални килии и църкви. Така западно от с. Красен, по левия бряг на реката личат две недостъпни скални църкви. На десния бряг на реката, точно срещу селото, има други пещери с два етажа. На северозапад от селото, на левия бряг има доста голяма естествена пещера, която носи следи от някогашни обитатели. Две други килии се виждат в скалите при завоя, а има и три изкуствени пещери наблизо, в две от които се намират остатъци от църкви. Според преданието, те носят името „манастири". Със съжаление трябва да се признае, че тези важни старини и досега остават непроучени: за тях притежаваме само онова, което ни е оставил заслужилият чешки изследвач на нашите земи. Още по-жалко е това, че поради нашата немара към тези старини днес те са доста пострадали. Много от онова, което преди години е видял там Карел Шкорпил, днес не съществува. Още на негово време част от пещерите, скалните църкви и килии са били разрушени от майстори каменари.

Няма никакво съмнение, че монахът Йоаким се е поселил някъде в тази покрайнина, за да се отдаде на отшелничество. Кое е могло да го привлече тук? Очевидно, тук преди това ще да е съществувало някакво иноческо поселение. Многобройните пещерни килии и църкви са най-доброто доказателство за това. Може с голяма вероятност да се предполага прочее, че отшелникът от Света Гора е издълбал своето обиталище именно някъде в скалите при днешното село Красен. Там е била и тази „малка църквица", посветена под името Свето Преображение, за която споменава неговият житиеписец.

По-нататък авторът на житието съобщава, че българският цар Иван Асен II узнал за славата на отшелника и пожелал да го види. Действително, владетелят — за когото знаем, че правел щедри дарения на църкви и манастири — пристигнал при него, значи в околностите на Красен и му предложил „много злато". Вместо да се откаже от дарението, инокът го приел. „Старецът (сиреч монахът) с помощта на златото нае наемници (наемникы) — пише житиеписецът, — изсече (иссъкъ) пещера и създаде голям манастир на името на великия архистратег Михаил, който съществува и до ден-днешен." Там се събрали множество иноци, които живеели под ръководството на Йоаким. Излишно е да се изтъква колко ценни са всички тези известия, които ни дава това място от житието. Те представят особено важно градиво за изследвача не само на нашата църковна история, но и на нашата икономическа и социална история през първата половина на XIII век.

Поради изчезнали страници в ръкописа, втората част на житието е непълна. От запазеното разбираме, че след смъртта на търновския архиепископ (назован патриарх) Василий, на архиепископския престол бил избран предстоятелят на манастира при Красен — Йоаким. След възстановяването на патриаршеското достойнство на главата на българската църква архиепископ Йоаким бил провъзгласен — както споменава за това Синодикът — за български патриарх. Заслужава да се припомни, че из скалните иночески килии покрай течението на Русенски Лом са излезли и други висши духовни личности в България през XIII — XIV в. Така всред стенните надписи в Ивановските църкви и килии твърде често се среща името на краснописеца инок Калиник. В един стенен надпис той се подписва с хубави, краснописни букви като „архидякон Калиник". Каква е по-нататъшната му съдба — за това скалните надписи мълчат.

В Синодика на българската църква (§151) между „червенските митрополити" на второ място се споменава името Калиник. На първо място е споменат митрополит Неофит. Не е ли също и той възпитаник на скалните килии и манастири край Иваново? Дали не е неговата ръка, която е написала там смирената молитва: „Сине божи, прости Неофита от греха"? Това име се чете на няколко места по скалите. Но дали това е същият Неофит? На този въпрос едва ли можем да дадем отговор.

Няма съмнение, че иноческите килии по течението на Русенски Лом са излъчили из своите недра до висшите стъпала на българската духовна йерархия не само търновския патриарх Йоаким, не само червенските митрополити Неофит и Калиник, но и други видни дейци в нашия църковен живот от онова време.

В края на житието житиеписецът въздава възхвала на патриарх Йоаким за това, че проявявал широка благотворителна дейност. Всред другите подробности особено внимание заслужават думите, че той „избавил мнозина, подлежащи на смърт, и освободил от царския гняв мнозина, които прибягвали при него". Може би тук трябва да видим едно посочване за прилагането на така назованото „прибежно право". Но даже и така, това сведение на житието хвърля особена светлина върху времето на Иван Асен II и неговия непосредствен приемник. Житиеписецът не е пропуснал да отрази в своето съчинение една страна от острите политически и социални борби през онази епоха. В края на житието е посочено, че патриарх Йоаким починал в годината 6754 от СМ (ще рече от Сътворението на мира (света)), или 1246 г., индикт 4-и, на 18 януари.

Житиеписецът добавя, че той прекарал „въ иереиствъ" 19 години. Това посочване на житието представя малка загадка. Ако думата „иерейство" трябва да се тълкува като загатване за патриаршеското достойнство, очевидно както е забелязал и сам акад. Снегаров, това сведение противоречи на онази дата, към която трябва да се отнесе признанието на патриаршеското звание на българския църковен глава, именно годината 1235. Тук, струва ми се, трябва да се предположи една малка грешка на преписвача на текста на житието: вместо 11 години той погрешно е посочил 19. В старобългарски надпис със славянски букви тези две числа лесно биха могли да бъдат смесени. Ако това предположение е вярно, то би ни спестило някои излишни колебания и съмнения относно хронологията в живота на патриарх Йоаким.

Авторът и преписвачът на житието са били добри синове на своя народ. Като завършва житието, житиеписецът добавя молбата: чрез молитвите на патриарх Йоаким, признат за преподобен, „да утвърди господ бог българското царство на вечни векове". Тази молба може би е била отправена през времена, когато над страната ни е тегнела някаква външна опасност — било нашествията на татарите, или пък от юг, на никейския император Йоан III Ватаци.