istoria

 

 

Последните Асеневци. Коломан I (1241 — 1246 г.) и Михаил Асен (1246 — 1257 г.)

 

Петър Мутафчиев

 

Иван Асен II нямал възрастен наследник. Престолът бил зает от едва седемгодишния му син Коломан I от втората му жена, унгарката Ана. Унгарско било поради това и неговото име. Българите го наричали Калиман. Поради малолетието на новия цар държавата се управлявала от регентство.

Още през първите години на Иван Асеновото царуване в дълбочините на Азия се разигравали събития от всемирноисторическо значение. Татарските орди на Чингис хана завоювали почти цяла Азия и вълната на тяхното нашествие вече се разливала из черноморските степи. Куманите, техни обитатели, били смазани и остатъците им се разпилели във всички околни страни. Голяма част от тях намерили убежище в тогавашна България, други се спрели, едва след като минали протоците, в малоазийските провинции на Никейската империя. От днешна Русия татарите ударили на Унгария, която сред огън и кръв пребродили до бреговете на Адриатика и оттам през сръбските земи и Дунавска България отново се запилели на североизток. За да се спаси от разорението им, България трябвало да стане татарски данник. По отношение на новия си съсед на югоизток, никейския император, тя също се оказала безсилна да запази суверенитета над своите територии. Заседнал здраво в Югоизточна Тракия, Йоан Ватаци сторил намерение да подчини и земите на солунския деспот. Не минало година след смъртта на Иван Асеня II и той през българското Беломорие предприел поход срещу Солун, но не успял да осъществи напълно намерението си. В 1246 г. опитът бил повторен. През Галиполския полуостров и земите около Долна Марица Ватаци се запътил към Македония, когато до него стигнала вестта, че едва 12-годишният Коломан I бил умрял и на престола бил издигнат Михаил Асен, син на Иван Асеня от третата му жена Ирина, дъщеря на Теодора Комнин. Между българите се носел слухът, че Коломан е бил отровен; вероятно е неговата мащеха да не е била безучастна в това престъпление. Като регентка на своя син, който бил също невръстно, 7 — 8-годишно дете, тя сега поела управлението. Тогава никейският император изоставил първоначалната си цел на похода си и обърнал оръжие срещу българите. Сега се разкрило печалното състояние, в което се намирала оставената от Иван Асеня II голяма България: отбраната на крепостите била всецяло занемарена; техните стени, порутени, не били в състояние да удържат и най-малък напор; съзнанието, че няма кой да се грижи за сигурността на държавата било всеобщо, а мълвата за неестествената смърт на невръстния цар и за това, че престолът е зает от друго дете, вместо което управлява една чужденка, още повече засилила унинието и чувството на безнадеждност.

Войските на Ватаци атакували Сяр и без всяка мъчнотия го превзели. Тамошният български войвода Драгота, който с остатъка от гарнизона се бил оттеглил в цитаделата на града, предал и нея. Без съпротива паднал и естествено твърдият Мелник, след което примера му последвали всички градове и крепости на Българския Юг. В продължение на два-три месеца Ватаци завзел беломорските земи заедно с Одринско, а в ръцете му паднала и цялата Родопска област и Македония до Вардар, заедно с Велбъждско. Наскоро след това той влязъл и в Солун. Слепият Теодор Комнин от своя страна завзел областта около Воден и Острово, а един негов далечен роднина Михаил, който с титлата деспот още преди това бил заграбил властта над Епир, сложил ръка върху Албания и Западна Македония — Охридско, Битолско и Прилепско. Нигде войските на българския цар не се явили, за да направят и най-малкия опит да възпрат неприятелите. Асеневска България се видяла лишена от трите четвърти на своите земи, без да е загубила нито едно сражение за защитата им. Тъй се отплатила на наследниците на Ивана Асеня II Никейската империя, на която той бе позволил да стъпи в Балканския полуостров, и такъв е бил резултатът от роднинската политика на Иван Асеня II към семейството на епирските Комниновци. Но разпадането на царството не свършило с всичко това. Маджарите, които никога не забравяли претенциите си върху Белградско и Браничевско, не пропуснали да се възползват от явното безсилие на българската държава и отново завзели тия северозападни области*.

mihail asen iiЦарица Ирина и нейните сътрудници се помирили с всички тия загуби. С Ватаци бил сключен мир. Също и с маджарите. Зависимостта от татарите — част от които при един от наследниците на Чингис хана образували в южноруските земи могъщото ханство, наречено Кипчак или Златна орда, — се усилила**. Българският цар се превърнал в безпомощен татарски данник. Появата на татарите в черноморските степи носела за нас и други съдбоносни последици. Ония кумани, които намерили убежище в България, се оказали крайно неспокоен елемент. При все че скоро почнали да се претопяват в българската среда, нагоните им към своеволие и самовластие не ги напуснали. Езикът и старата си езическа религия те забравили, но останали със своите нрави. Особено необуздани били куманските първенци, които влезли в средата на българското болярство. Техните потомци се издигат като най-влиятелен елемент в това последното и стават представители на центробежните тенденции в държавата, която и без това бе загубила по-голямата част от своите земи.

Сърбите, които при Иван Асеня II търсели покровителството му и се намирали в положението на български васали, след неговата смърт също почувствали, че могат да водят самостойна държавна политика. Асеневият зет крал Владислав бил свален от престола и заместен от най-младия от синовете на Стефана Първовенчани — Стефан Урош I. При него средновековна Сърбия за пръв път, макар и без особен успех, почнала активно да участва в международните заплитания на Балканския полуостров и да ги използва. Поради това, че Урош почнал война срещу Дубровнишката република, тя потърсила помощта на българския цар, с когото още от времето на Иван Асеня II се намирала в най-добри отношения. Направените в Търново постъпки свършили успешно и между двете страни бил сключен нападателен съюз срещу сърбите. В договора преди всичко се уреждали и бъдещите стопански отношения помежду им: поданиците на двете страни добивали правото на свободна и безмитна търговия във всички техни територии. По-важни са били обаче неговите военни и политически условия. Уговорено било, че при войната, която търновският цар трябвало да започне със сърбите, Дубровник ще действа с флотата си срещу техните приморски градове в Южна Далмация и в случай, че бъдат превзети, републиката се задължавала да ги предаде на царя, като признае заедно с това властта му и над всички земи, които той сам би отнел от общия неприятел. Очевидно правителството на малолетния цар се надявало чрез завоевания за сметка на сърбите да запълни поне част от териториалните загуби, които България понесла на северозапад и юг. Войната почнала в 1253 г. и българските войски навлезли в Сърбия, като стигнали чак до р. Лим. За по-нататъшното развитие на военните действия обаче нямаме никакви сведения. Предполага се, че Урош, който сега си бил осигурил приятелството на силния Ватаци, успял с неговото посредничество да спаси държавата си от по-нататъшни изпитания. Мирът между българи и сърби бил възстановен без каквито и да било териториални промени. Надеждите на царица Ирина и нейните сътрудници се оказали напразни.

Още по-несполучливо свършил след това и опитът да се възвърнат земите, които никейците бяха откъснали от българската държава. Енергичният Ватаци, който в края на царуването си успял да сложи ръка и над цяла Югозападна Македония с Воден, Костур, Прилеп и Велес, в 1254 г. умрял***. Неговият син и приемник Теодор II Ласкарис, зет по сестра на Михаил Асеня, бил физически слаб и болнав. Никой не вярвал, че той ще бъде в състояние да запази полученото от баща си държавно наследство. Ето защо, веднага след като вестта за смъртта на Ватаци стигнала в Търново, там решили, че е настъпил часът, за да отнемат от Никейската империя заграбените тъй лесно български земи. Ненавършилият пълнолетие Михаил Асен потеглил към тях и единствено слухът, че българите са в настъпление, предизвикал отмятането им и сгромолясването на византийската власт в по-голямата част на Българския Юг. Не само земите около Родопа и Пирин, но и тия на запад от Струма и Вардар се вдигнали срещу чужденците. „Тъй като тамошните жители бяха българи, пише по тоя случай съвременният на тия събития византийски летописец Георги Акрополит, те с радост минаваха на страната на едноплеменниците си и стръсваха игото на другородците." Съветниците на Ласкариса смятали положението за загубено. Сам той обаче проявил енергия, каквато никой не очаквал. С набързо събрана войска прехвърлил Хелеспонта и стигнал Одрин. Научил тук, че българският цар се намирал негде наблизо, Ласкарис незабавно се отправил срещу му. Михаил Асен повярвал в донесенията на съгледвачите си, че противникът му е близо, едва когато той се явил пред неговия стан. Изненаданите българи не били в състояние да окажат никаква съпротива и трябвало да се спасяват с бързо нощно отстъпление. По дирите им Теодор Ласкарис дошъл до Боруй. Стените на тоя важен български град, както някога и тия на Сяр, се намирали в плачевно състояние. При това отбраната му била предоставена единствено на неговите жители. След като го превзел, императорът свърнал назад към Родопа. Лишени от достатъчни гарнизони, тамошните крепости също не могли да отбият неприятелските пристъпи. Единствено твърдината Цепина се държала и всички усилия на Ласкариса да я овладее останали напразни.

teododr laskarisОт византийците се бил отметнал тогава и някогашният войвода на Сяр, Драгота, комуто още Ватаци бил поверил началството над Мелнишката област. Поради това след неуспеха си пред Цепина императорът се насочил към Мелник. Драгота укрепил Рупелската теснина, но отбитите от нея ромеи през склоновете на Пирин обходили българските позиции и българите, за да избегнат обкръжаването си, трябвало да я изоставят. Тежко раненият при това отстъпление Драгота се поминал. Мелник паднал, след което Ласкарис се запътил към Западна Македония. Там се повторило станалото в Родопската област. Изоставените на собствените си сили градове един след други трябвало да отварят вратите си пред победителя. Само защитниците на Велес, петстотин храбри мъже — местни жители, се съгласили да предадат града си, след като им било разрешено да се оттеглят при сънародниците си на север. В похода си из Македония императорът достигнал Овче поле, отгдето потеглил обратно през Струмица и Сяр. На следната година Михаил Асен възобновил военните действия и привлечените като съюзници кумански отреди нахлули в Тракия. Но повторната поява на Теодор Ласкарис с голяма армия му отнела увереността в благоприятния изход на борбата. Почнати били преговори за мир, който бил сключен при условия, крайно неизгодни за българите. Чрез него България повторно загубила земите около Шар и Осогово със Скопие, Прищина, Призрен и Велбъжд, а също и областта на гр. Враня. На ромеите била отстъпена и крепостта Цепина, която до тоя момент още продължавала да се държи. Тъй Никейската империя станала непосредствен южен съсед на Сръбското кралство. В български предели останали там само земите около Ниш и Тимок. От името на търновския цар мирът бил подписан от руския княз Ростислав, който наскоро преди това бил дал дъщеря си за жена на Михаил Асен.

Ростислав, син на Черниговския княз Михаил Всеволодович, при татарско нашествие в руските земи избягал в Унгария, гдето бил приет с почит и получил за жена дъщерята на тогавашния маджарски крал Бела IV. След това като маджарски наместник му било поверено управлението на областта Мачва (между Сава и Долна Дрина). По-късно, когато при възшествието на Михаил Асеня маджарите завладели Белградско и Браничевско, те също били присъединени към дадените на Ростислава земи. Към края на царуването на Михаил Асеня Ростислав омъжил дъщеря си Мария за младия български цар.

Тая несполучлива война и позорният мир, с който свършила, направили неудържимо положението на Михаила Асеня върху българския престол. Недоволството от неговото царуване, започнато с катастрофални загуби на тъй обширни държавни територии, след всички тия нови поражения, стигнало крайни предели. Не минали няколко месеца, след като мирът с никейците бил сключен, и Михаил Асен бил убит негде вън от Търново от братовчеда си Коломан II, който взел вдовицата му и се провъзгласил за цар. Но и Коломан не се ползвал с доверието на патриотите-боляри. Освен това едва-що посегнал към властта и към Търново се запътил с войска Ростислав, който, под предлог да освободи дъщеря си, сам бил блазнен от от надеждата да заеме българския престол. Но очакванията на Ростислава да овладее в настъпилия смут столицата се оказали суетни. Лишеният от подкрепа на болярството, а застрашен и от похода на Ростислава, Коломан напуснал Търново и скоро бил също тъй убит, неизвестно от кого и при какви обстоятелства. С него изчезнал и последният мъж от рода на Асеневци. Самият Ростислав пък, след като се убедил, че не ще може да осъществи намерението си, се задоволил да получи дъщеря си и потеглил назад. Походът му обаче не минал безследно за тогавашна България. На обратен път руският княз окупирал някои от останалите северозападни български земи, навярно заедно с Видин. Въз основа на това той си прикачил и титлата български цар (imperator Bulgariae).

Но с това спокойствие в страната не настъпило. Едновременно с Коломана за български цар се провъзгласил друг от видните по онова време велможи, известен на съвременниците си с името Мицо — умалително от Димитър или от Михаил. Мицо бил женен за една от дъщерите на покойния Иван Асен. Ленив и изнежен човек, той нямал доверието на българите. Поради това болярите отказали да го признаят и избрали за владетел едного от средата си — болярина Константин. С това многозаслужилата династия на Асеневци била прекратена.

 

*На полето срещу тия думи авторът е отбелязал в ръкописа: „Ростислав Мих(айлович)“
**На полето срещу този пасаж авторът е отбелязал в ръкописа: „Xoдатайств(ува) пред Ватаци за Комн(ин)."
***В полето на ръкописа авторът е написал на това място: „Марица - граница. Скопие и Велес - ромейски. Acrop. 78."