istoria

 

 

Последните Асеневци. Константин Асен (1257 — 1277 г.)

 

Петър Мутафчиев

 

Konstantin i IrinaКакво положение е заемал новоизбрания цар преди да получи българската корона не знаем; известно е само, че баща му се наричал Тих, а по майка сам той бил внук на някогашния сръбски велик жупан Стефан Неман. Но основаното върху тоя факт предположение, че произхождал от югозападните български земи, гдето се намирали и неговите родови владения, мъчно може да бъде доказано.

Мицо, който основавал правата си над българския престол върху близкото си родство с Асеневския дом, не мислел да се откаже от тях и Константин тепърва имал да дири средства, за да закрепи положението си. По съвета на болярите той се оженил за една от дъщерите на императора Теодор II Ласкарис, Ирина, внучка на Иван Асеня II, и изпратил първата си жена в Никея. За да покаже, че по тоя начин е добил и наследствено право на престола, той взел и името Асен. Всичко това обаче не отбило претенциите на Мицо, който сега проявил неочаквана упоритост, тъй като навярно имал на страната си значителна част от болярството, главно привържениците на своята тъща, майка на убития Михаил Асен. В настъпилата междуособица Константин по едно време до такава степен бил застрашен от противника си, че трябвало да се спасява в крепостта Станимака, владяна тогава от никейците. Борбата траяла още няколко години. Но в нея щастието все повече изоставяло Мицо. Принуден от своя страна да отстъпва пред Константина, той накрай се затворил в Несебър и вече убеден, че делото му е загубено, предал тоя град на византийците. В награда за това императорът му дарувал имоти в Μала Азия, из околностите на древна Троя, гдето той се настанил със семейството си.

Продължителната и тежка междуособица не била единствената беда за тогавашна България. Едновременно с борбата си срещу Мицо Константин Асен трябвало да отбива и подновения натиск на маджарите. След похода на Ростислава отношенията с тях не били уредени и войната продължила. Маджарите навярно искали да изкористят стесненото положение на Τърновското царство и в продължение на цели две години пращали войските си срещу му. Как се развивала борбата, не е известно, но изглежда, че голяма част от тогавашна Северозападна България е била завзета от неприятелите. Догде обаче се разпростряло маджарското завоевание, не се знае. Обратът настъпил едва след като маджарите били отвлечени във война и с чехите. Тогава те били принудени да изтеглят от България по-голямата част от силите си и това позволило на Константина да си възвърне някои от загубените земи. Войските му дори минали Дунава и нахлули в Северинския Банат, гдето останали няколко месеца. Но истинската криза настъпила година по-късно, когато войната с чехите била свършена и маджарите отново могли да хвърлят на юг значителни сили. Голяма унгарска армия под началството на престолонаследника Стефан минала Дунава и въпреки ожесточеното противодействие на българите завзели Видин, Оряхово и Лом, като достигнала устието на р. Искър, а един силен отряд проникнал дори до самото Търново. Вследствие на тия успехи маджарският крал Бела IV си прикачил отново титлата rex Bulgariae. Но ако неговите намерения са били да подчини всецяло Търновското царство, те останали неосъществени. Оказаната от българите съпротива била все пак тъй голяма, че по-нататъшното напредване на маджарите се оказало невъзможно и завоевателният им поход бил прекратен. Окончателен и формален мир обаче между двете страни, изглежда че не бил сключен. Но повечето от земите, които маджарите тогава завзели — около Видин, на изток може би до р. Искър — останали под тяхна власт (1261 г.).

След като десетилетие и половина преди това Асеневска България бе загубила всичките си южни земи, заграбени от един неприятел, комуто сама бе помогнала да се настани в Балканския полуостров, и след като през този период една клика от безгрижни и бездарни управници бе разнебитила вътрешните ѝ сили, сега тя, раздрусана от кървава междуособица, се видяла лишена и от една пространна област, която до тоя момент никога не е била застрашавана от чуждо завоевание. Освен вековния си враг на юг тя имала срещу ѝ и друг не по-малко опасен — на северозапад. Когато Константин Асен успял да стане безспорен владетел на търновския престол, Българското царство представлявало една развалина. Неговите граници на юг достигали едва до Марица и южните склонове на Витоша, а на север от Балкана нему оставала само източната половина на Дунавска България. Едно наследство толкова по-печално, защото зад него са стояли много десетилетия на страшни усилия и победоносни борби, цяла епоха на национален подем и държавно величие, провалени от недостойни наследници на велики бащи.

Сега, в началото на втората половина от XIII в., държавата на Асеневци е била доведена до състояние, много по-незавидно от онова, в което се намирала седемдесет години по-рано, когато бе започнала своето съществувание. Защото след толкова много подвизи и жертви, дадени за своята свобода и държавно обединение, вярата на българския народ в собствените му сили и водачи е била разколебана, почти загубена. А, от друга страна, и външното положение на Търновска България е било сега далеч по-неблагоприятно, отколкото тогава. През епохата на Петра, Асеня и Калояна тя имала пред себе си една разлагаща се Византия, а след това — едва-що създадената, незакрепнала и оградена с неприятели Латинска империя. В борбите си срещу тия две сили, както и срещу епирците по-късно, тя при това разполагала с неизменната военна поддръжка на отвъддунавските си съседи — куманите. За своите западни граници тя е могла да бъде напълно спокойна; сърбите още не играеха роля в балканските отношения и за да запазят държавата си читава всред тогавашните големи сблъсквания гледаха да стоят настрана от тях и сами търсеха приятелството или покровителството на търновските царе. Маджарите, поради свои вътрешни разпри или поради съперничества и борби с други свои съседи, също не бяха опасни. Сега международната обстановка тук е била съвсем друга. Маджарите се бяха превърнали в агресивна сила, чиито пристъпи заплашваха дори българското държавно средище; сърбите, вътрешно закрепнали, се надигаха и не криеха намеренията си да участват в разподялбата на българските земи, а вместо верните кумани сега на север от Дунава владееха татарите, на чиито ханове търновският цар, за да запази от опустошения останалите под скиптъра му области, трябвало да бъде послушен данник.

Свръх всичко това с Латинската империя било вече напълно свършено: в 1261 г. Цариград бил завладян от никейците и старата Византия възкресена. Теодор II Ласкарис, който умрял три години по-рано, оставил на престола своя едва осемгодишен син Йоан IV. Но неговият регент Михаил Палеолог, един извънредно даровит и ловък, а заедно с това крайно честолюбив и безскрупулен човек, малко по-късно се провъзгласил за съимператор и поел изцяло управлението. Той бил, който дал убежище на Мицо и завзел Месемврия. Настъпилата поради това натегнатост в отношенията между двете страни той се опитал да отстрани и навярно с тая цел през зимата на 1260 — 1261 г. изпратил в Търново посолство начело с известния летописец Георги Акрополит, който тогава заемал длъжността велик логотет (пръв министър) при никейския двор. Но не минало година и Михаил всецяло заграбил върховната власт, като заповядал да ослепят повереното на грижите му дете. Династията на Ласкаревци била прекратена и ръководството на византийските съдбини — поето от тая на Палеолозите.

Българската царица Ирина е била сестра на Йоана IV. След престъплението на Михаила VIII отношенията между Цариград и Търново били скъсани. Тъй към всички неприятели на крайно окастрената и раздрусана от преживените междуособици българска държава се прибавил и един нов — възстановената и силна Византийска империя начело с един владетел неуморим, безкрайно изобретателен и непридирчив в средства, когато трябвало да обезвреди противниците си.

По-нататъшното царуване на Константина Асеня представя редица отчаяни опити да се изведе страната от тежкото ѝ международно положение и да се възвърнат поне някои от загубените нейни територии. Поради преживените размирици обаче тя е била тъй изтощена и силите ѝ тъй недостатъчни, че всеки един от тия опити е свършвал с несполуки и със загубата на нови български земи. По внушение на жена си, която горяла от жаждата да отмъсти за своя брат, Константин още през 1262 г. почнал война срещу Византия и войските му, които проникнали дълбоко в Източна Тракия, превзели някои от тамошните крепости. Но тоя успех се оказал ефимерен. Византийският пълководец Михаил Глава, българин по потекло, скоро смогнал не само да изтласка българите оттам, но настъпил далеко на север и Търновското царство загубило цялата област между Тунджа и Черно море, която, с изключение на Месемврия, то дотогава владеело. Византийците си възвърнали и Станимака, а паднал в ръцете им и Пловдив.

Войната между двете страни, ако се съди по тогавашните византийски известия, се водела само в Тракия. Македонските земи останали извън нейния обсег. Предположението, че Константин Асен завладял тогава Северна Македония, се основава на една недатирана грамота на Виргинския манастир при Скопие. Според нея той възобновил манастиря, надарил го с нови земи и потвърдил старите му привилегии. Както съдържанието на тая грамота, тъй и някои външни белези в нея будят съмнение в автентичността ѝ.

От Пловдивско византийците настъпили към югозападните покрайнини на тогавашна България — Софийско и Западна Стара планина, гдето като наместник на търновския цар и с титлата деспот управлявал боляринът Яков Светослав. Той бил един от ония руски князе, които татарското нашествие прогонило от родината им и ги принудило да търсят второ отечество в чужди земи. Дошъл в България навярно твърде млад, той достигнал тук видно положение, а след възцаряването на Константина Асеня се сродил с него, като получил за жена друга от дъщерите на Теодора Ласкариса, внучка на Иван Асеня II. Сега Константин Асен не бил в състояние да му се притече на помощ. Поради това Яков Светослав се обърнал към маджарите, които след завладяването на Северозападна България били негови непосредствени съседи. Те с готовност се отзовали на молбата му и не само отбили византийците, но нахлули с опустошения в близките техни владения. Но тая маджарска намеса утежнила положението на Търновското царство. След нея Яков Светослав трябвало да застане под политическото върховенство на маджарите, а с това неговите земи излезли от състава на българската държава. За да го привържат към себе си и го противопоставят на Константина Асеня, маджарите му предоставили владението и на Видинската област, а все по тяхно внушение, той по примера на своя предшественик Ростислава, който наскоро преди това умрял, си присвоил титлата „български цар“. Освен в тогавашните унгарски документи с нея е споменат той в Погановския и в Боянския поменици. Маджарското върховенство не ще да е било по вкуса на неспокойния и честолюбив княз, но след един несполучлив опит да се освободи от него той останал подчинен на маджарите до смъртта на техния крал Стефан V (1272 г.), след което използвал настъпилия бърз упадък на Унгария и добил положението на съвсем независим държавен владетел. Тъй свободните български земи през 70-те години на ХIII в. вече образували две отделни царства — Търновско, начело с Константина Асеня, и Западно с Яков Светослав. Във владенията на последния освен Видинската област са влизали и земите около Ниш, Пирот и Трън, а навярно и тия около Средец. Кой е бил престолният град на Светослава, не е известно. Но като се има предвид, че Видин се явява столица на отделно княжество две десетилетия по-късно може с известна сигурност да се допусне, че тоя крепък град още сега се е издигнал като политическо средище на северозападните български земи*.

Bulgaria second half of the 13th century

Константин Асен се оказал напълно безпомощен да предотврати тоя ход на събитията в Северозапада. Но между това неочакваното стечение на обстоятелствата му позволило да поднови разправата си със своя южен съсед. Във Византия по онова време се намирал султанът на селджукските турци Изедин. Принуден да напусне страната си и дошъл тук с надеждата, че Михаил VIII ще му помогне да си възвърне загубения престол, Изедин скоро се видял в положението на византийски пленник. Тогава той се отнесъл към своя роднина, хана на Златната орда Берке, който с готовност се отзовал на молбата му да го освободи. Към предприятието за освобождението на Изедина бил привлечен и Константин Асен. В 1264 г. двадесет хилядна конна татарска армия минала Дунава и заедно с приготвените за поход български войски се втурнала в Тракия. По това време Михаил Палеолог с малобройна свита се връщал от беломорските области към Цариград. Изненадан от нахлулите в земите му неприятели, той едва успял да се изтръгне от преследването им и да стигне до столицата си. Нo по-голямата част от хората му, които водел със себе си, и Изедин трябвало да се укрият в гр. Енос, при устието на Марица. Константин Асен, който лично участвал в похода, обсадил града, а жителите му, за да го спасят от разрушение, трябвало да предадат султана. Но за татарите това не било достатъчно и те извършили в Тракия страшни опустошения. Що се отнася до самия търновски цар, едничката печалба, която имал от тоя поход, е било удовлетвореното му чувство на отмъщение. Неговите съюзници — татарите, натоварени с плячка, бързали да я отнесат отвъд Дунава и съвсем нямали намерение да му съдействат да си възвърне загубените тракийски покрайнини. Те и занапред останали под византийска власт.

Но главната опасност за възстановената Византия по онова време не били българите, нито далечните татари, а западните сили — Генуа, Венеция и Неаполитанското кралство, особено това последното. Двете морски републики, непримирими съперници в стремежите да овладеят търговията със земите около Егея и Черно море, никога не били доволни от привилегиите, които империята им давала. При това всяка отстъпка, правена на една от тях, била смятана от другата като акт на неприятелство срещу ѝ. По тоя начин въпреки изкусното си маневриране помежду им Михаил Палеолог накрай еднакво имал против себе си и едната, и другата. Неаполитанското кралство от своя страна сега, при новия си владетел Карл Анжуйски, поело завоевателните стремежи на някогашните нормански крале към Балканския полуостров. Поради това избягалият от Цариград последен латински император Балдуин II, дирейки на Запад помощ, за да отвоюва загубеното си положение, намерил в неаполитанския крал най-ревностен съюзник. Унищожението на Цариградската Латинска империя е било удар върху престижа и на папството. Поради това със съдействието на тогавашния папа Климент IV между Балдуина и Карла бил сключен договор (във Витербо 1267 г.), по силата на който тоя последният се задължавал да съдейства с оръжие за възстановяването ѝ, като срещу това добивал признание на правата си върху някои от адриатическите земи на Балканския полуостров.

За да предварди възможността към тоя съюз да бъдат привлечени и българите, от Цариград потърсили да изравнят отношенията си с Търново. По това време (1268 г.) умряла и царица Ирина, непримиримият враг на Михаила VIII, а с нея, вярвало се, изчезнал и главният подбудител на неприятелството между двете страни. На овдовелия Константин Асен бил предложен мир и сближение с империята, което трябвало да бъде затвърдено чрез брака му със сестриницата на императора. Като зестра при тоя брак на българския цар били обещани черноморските градове Месемврия и Анхиало заедно с непосредствената им област. Преговорите в тоя смисъл свършили благополучно и новата българска царица пристигнала в Търново.

Но хитрият двуличен Михаил VIII не мислил да изпълни обещанието си за тази териториална отстъпка. На това обещание той по-скоро гледал като на средство, за да държи търновския цар далеко от враждебните на Византия сили. И поради това постоянно намирал предлози, за да отлага изпълнението му, докато най-сетне Константин Асен, възмутен от нелоялността на венценосния си роднина, открито се обявил на страната на враговете му. В 1273 г. едно българско посолство се намирало в Неапол, очевидно за да уговаря съюза с Карла Анжуйски, чиито войски преди това вече били завзели най-важните приморски градове на Албания и някои места във вътрешността ѝ.

В Цариград тая демонстрация на българския цар е била посрещната с пълно спокойствие: там вече били взели всички мерки срещу какъвто и да било опит от негова страна да смути спокойствието и сигурността на империята. Михаил VIII оженил незаконната си дъщеря Ефросиния за могъщия татарски хан Ногай, който заповядвал над югозападните територии на Златната орда, и в негово лице спечелил един незаменим съюзник. Пред опасността да изложи страната си на татарско нашествие Константин Асен не е смеел да си позволи никакво неприятелско действие против своя южен съсед.

За да изолира пък противниците си на Запад, Михаил прибягнал до услугите на папството, като обещал срещу това да подчини Цариградската църква на Рим. Започнатите преговори довели до Лионския събор в 1274 г., на който било тържествено провъзгласено обединението на двете църкви под върховенството на папата. Тоя последният от своя страна при изгледите да разпростре духовната си власт над схизматичната Византия възпрял по-нататъшното военно проникване на неаполитанците в Албания. Пред ясно изразената воля на папството Венеция, която била на път да сключи съюз с Карла Анжуйски за съвместни действия срещу империята, трябвало също да се откаже от това си намерение. Чрез всички тия дипломатически ходове Михаил VIII успял да отстрани надвисналата над държавата му външна опасност. Но църковната уния с Рим го изправяла пред големи вътрешни затруднения. За византийците, фанатично привързани към традициите на Източното православие, римско — католическият свят е бил отстъпник от догмите на истинското християнство и от осветените през течение на вековете църковни установления. Поради това опозицията срещу църковната политика на императора била непримирима. Тя идела не само из средата на простата народна маса; в редовете ѝ се намирали и лица от придворните кръгове, начело със самата сестра на императора Евдокия, майка на българската царица. Особено опасно за Михаил VIII било обстоятелството, гдето приетата уния е могла да засегне единствено земите, върху които се е простирала собствената му политическа власт — т. е. областите, подчинени на цариградския патриарх и на Охридския архиепископ. Извън унията оставала Търновската патриаршия, а след нея и Сръбската архиепископия. Поради дълбоката вражда, която по онова време съществувала в българския царски двор към императора, той основателно се боял, че Търново ще изстъпи не само като пазител на православните завети, но и като средище, гдето ще намират насърчение и подкрепа както противниците на църковната му политика, така и всички недоволни изобщо от неговото управление. Тия страхове не били съвсем безосновни: още преди актът на унията да бил подписан между Цариград и Търново непрекъснато сновели пратеници на Евдокия и царица Мария. По внушение на последната пратениците на търновското духовенство спечелили йерусалимския патриарх срещу униатската политика на Михаила VIII, но българското посолство, което се явило при египетския султан с предложение за нападателен съюз срещу империята, било посрещнато с пълно недоверие и се върнало назад, без да свърши нищо.

Срещу всичко това изобретателният Палеолог намислил да си послужи с едно радикално средство. Той извадил от прашните архиви грамотите, с които някога след унищожението на Западното българско царство Василий II определял границите на Охридската архиепископия. Според тия грамоти властта на нейния глава се разпростирала върху всички български и православни сръбски земи, включително и над ония, над които сега заповядвали Търновският патриарх и Сръбският архиепископ. Възникнали през по-късно време, тия последните се явявали похитители на правата на Охридския архиепископ и следователно тяхното положение и власт са били незаконни. За да се възстанови църковната традиция, земите им трябвало да минат отново под върховенството на Охрид и следователно да се подчинят на църковно — политическите разпоредби на цариградския самодържец. С тъй изкусно замисления удар срещу Търновската патриаршия представителите на Михаила VIII се явили пред Лионския събор. Те поискали съществуването на независимата Българска държавна църква да бъде обявено за незаконно и земите ѝ да бъдат възвърнати под върховенството на Охрид, чийто архиепископ бил послушен изпълнител на императорската воля. Това предложение съвпаднало и с папските стремежи за власт над православния свят. Но въпреки настояването на византийските участници в събора, окончателно решение по въпроса не било взето. Преди да посегне върху самостойността на Българската църква, Рим искал да си осигури подчинението на Византийската, представена по онова време от Цариградската патриаршия и погърчената Охридска архиепископия. Целта си относно България следователно Михаил Палеолог не постигнал, но враждата между него и търновския двор още повече нарасла.

 

*На полето на ръкописа авторът е отбелязал: „Дърман и Куделин".