istoria

 

 

Гражданската война в България (1277 - 1280)

 

 Петър Мутафчиев


1. Управлението на царица Мария

 

G bogdanov marijaПрез течение на близо двадесетгодишното си царуване Константин Асен давал все повече доказателства за това, че му липсвали способности не само на пълководец, но и на държавник. Външната политика на България била определяна тогава не от международното положение на страната или от нейните вътрешни средства и възможности, а от роднинските чувства и сляпата омраза на българските царици. Поради внушенията на жена си, дъщеря на Теодора II Ласкарис, която горяла от жаждата да отмъсти за престъплението, извършено над нейния брат, Константин до самата ѝ смърт останал враг на Михаила VIII Палеолог. След като по-късно се примирил с него и се оженил за племенницата на императора, неприятелството му с него, предизвикано поради спора за южнобългарските черноморски градове, се превърнало в непримирима омраза само защото под влиянието на новата си съпруга и като пренебрегвал истинските интереси на царството, се намесил в един спор, който за Византия поне в началото си бил чисто домашен — спорът около църковната уния с Рим. Отдавна е сложено убеждението, че тази черта у Константин Асен се е проявила по-късно, през последните години на царуването му, и се дължала на физически недъг. При един нещастен случай той си бил счупил крака, болестта му се усилвала, докато му отнела напълно възможността да се занимава с държавните работи. Това обяснение е съвсем погрешно. Нещастието е сполетяло Константина много рано, още докато била жива царица Ирина и преди похода за освобождението на султан Изедина. Но това обстоятелство не му попречило да поеме тогава лично началството над войските си. Вярното е само, че с течение на времето неговата некадърност на владетел става все по-очевидна; растяла и незаинтересоваността му към управлението на държавата, докато най-сетне цялото ѝ ръководство минало в ръцете на жена му, царица Мария.

Крайно честолюбива, коварна и безогледна в подбора на средствата, когато трябвало да постигне веднъж поставена цел, тази византийка в още по-голяма степен, отколкото някогашната ѝ предшественица епиротката Ирина, вдовица на Иван Асеня II, си оставала чужденка всред своя народ. Нейната върховна мисъл била да обезпечи престола за своя син Михаила, тогава още съвсем малко дете. Тъй като смятала, че главната опасност за династията може да дойде от болярството, нужно ѝ било да го демобилизира и обезвреди. Една, и във всеки случай неголяма част от него, тя с подкупи или всевъзможни отстъпки привлякла на страната си. На ония пък, които поради своите убеждения или неподкупност ѝ се стрували подозрителни или неудобни, тя по един или друг начин отнемала възможността да ѝ пречат. Мнозина от тях заплатили и с живота си. Особено се бояла тя от Яков Светослав, който след като се отметнал от маджарите, вече заемал положението на съвсем независим господар на северозападните български земи. Страховете ѝ идели от мисълта, че той може да предяви претенции и над търновския царски трон. Но да застане решително срещу му тя не смеела и поради това потърсила да се отърве от него с други средства. Тя съобщила на Яков Светослава, че иска да го привлече за съуправител и за да отстрани у него всяко подозрение в намеренията си, го уверила, че е готова да го осинови. Доверчивият княз, сам вече в доста напреднала възраст, дошел в Търново, гдето обредът на осиновяването бил тържествено извършен в една от столичните църкви. След като приспала по тоя начин бдителността на съперника си, на царица Мария вече не било мъчно да го премахне: не минало много време и той бил отровен.

Отстранила по тоя начин лицата, които смятала опасни за себе си и династията, Мария предоставила на своите сътрудници и послушни оръдия да се разпореждат, както им е удобно в управлението на страната. Злоупотребленията с властта расли, увеличавала се вътрешната анархия, а заедно с нея се рушели и сетните духовни ценности, върху които се крепяла националната общност. За нея никой и не мислел. Сигурността на държавата била напълно занемарена; поддържането на крепостите — всецяло изоставено; лишена от всякакви грижи, войската съвсем се разпаднала. А в същото време външното положение на страната било крайно несигурно и царицата не предприела нищо, за да го подобри. Личната ѝ вражда с Михаила Палеолог си оставала все тъй сляпа и непримирима, въпреки това, че последиците ѝ трябвало да носи единствено България. Навярно по внушение от Цариград Ногай оставил своите татари да налитат в българските земи, без правителството на царица Мария да е в състояние да им окаже някаква закрила. Татарските шайки бродели безнаказано из страната, пленели и сеели опустошения в нея, унищожавали последните остатъци от благосъстоянието ѝ. Изоставен от всички, грабен и разоряван от чужди и свои, народът безропотно носел своя кръст. Но под товара на все по-големите беди, когато изчезнала и сетната капка надежда в земните му властници, все по-силно се навдигало у него и съзнанието, че за своето избавление той трябвало да разчита единствено на себе си. В епохи на големи нещастия само народите безвъзвратно похабени попадат в пълно вцепенение и очакват безпомощни спасението си от сили, които лежат извън самите тях. У други, чиято жизненост не е пресушена, тъкмо големите изпитания събуждат скрита енергия и порива да се преодолее съдбата. И свидетелство, че в даденото време, въпреки всичко преживяно, жизнените сили на българския народ далеч още не били умъртвени, са събитията, които сега се развръщат в нашата земя.

 

2. Ивайло

 

Мисълта да избави своя народ от злините била поета от един човек, роден и израсъл в неговите низини. Това е бил Ивайло. От кои места произхождал, не е известно. Знаем само, че в своята среда бил известен с прозвището Бърдоква. Прост и навярно съвсем неграмотен свинар, той бил една от ония изключителни личности, които носят в себе си не само страданията и копнежите на цял народ, но и мистичната вяра, че са избрани от провидението, за да го спасят. Унесен в мечтите cи, той говорел за тях на хората из своята среда, разказвал им за своите видения, за тайнствените гласове, които го подканяли да изпълни призванието си. Посрещнат отначало с подбив, той все повече заразявал своите слушатели с вярата си, възпламенявал ги със своя екстаз. Броят на увлечените от силата, която излъчвал, бързо растял и той скоро се видял начело на дружината, готова да го следва навсякъде и във всичко. Най-голямата напаст за страната били татарите и преобразеният в народен войвода свинар зовял срещу им своите необучени и зле въоръжени, но въодушевени от презрение към смъртта другари. В редица кървави сблъсквания много от татарските тълпи били пръснати или унищожени. С всяка победа славата на неочаквано появилия се герой проникнала в нови български покрайнини и името му, разнасяно от уста в уста, събирало под неговите знамена все по-голям брой ратници. Тъй в разстояние на няколко месеца българската земя била очистена от монголските хищници. Оставала втората задача — да се освободи тя от злото, което отвътре я разяждало. И Ивайло вече признат вожд на голяма народна армия, се обърнал към Търново.

Bulgaria second half of the 13th century

Тогава станало нещо невероятно и все пак знаменателно за състоянието на духовете в официална България. Правителството на царица Мария, което, самò на зàвет зад твърдите стени на престолния град, оставяло страната и народа да се гърчат всред ужаса на татарското разорение и не намирало възможност да им окаже никаква помощ, сега вече събрало жалките останки от въоръжените си сили, за да ги изпрати срещу собствения си възбунен народ. Возен на колесница, Константин Асен трябвало да поеме началството им и да възложи на военното щастие решението за съдбата на прогнилия си трон, отчаян опит, в чийто печален край едва ли и той сам се е съмнявал. Още в първото сражение царската войска била разпиляна, остатъците ѝ минали на страната на бунтовниците и самият цар паднал жертва на народното отмъщение. След този решителен успех градове и крепости отворили вратите си на победителя и признали неговата власт. Единствено столицата се държала. Там царица Мария и верните ѝ служители, свързани с нея на живот и смърт чрез общите си престъпления, все още владеели положението и не губели надежда в някаква промяна на обстоятелствата. Войските на Ивайло обаче стояли пред търновските стени.

Между това слухът за станалото в България бързо прехвърлил нейните граници и стигнал до Цариград. Михаил VIII със свойствената си проницателност веднага схванал всичкото значение на настъпилия преврат и възможните му положителни и отрицателни последици за международните отношения в полуострова. Окончателният успех на Ивайло, чието движение носело явно антидинастичен характер, могъл да сложи край на непримиримото неприятелство на търновския царски двор към личността на императора, да подобри по тоя начин отношенията между двете страни и да освободи империята от грижите ѝ за безопасността на нейната тракийска граница. Заграбил българското държавно управление, простият свинар дори можел да стане удобно оръдие в балканската политика на цариградския самодържец. Но могъщият нравствен подем, изразен в това движение, можел също тъй да добие подчертан национален характер и следователно да се превърне във вътрешна освободителна борба на българския народ, в борбата за освобождение и на ония негови части, които се намирали под византийска власт. В такъв случай вместо хилавото и вътрешно разглобено Търновско царство империята е могла да се озове пред една излекувана от недъзите си, духовно възродена и сплотена България, разправата с която би била извънредно трудна.

Изпълнен от такива страхове, Михаил VIII усилил гарнизоните на крепостите покрай българската граница, а след това потеглил и сам към Одрин, за да следи отблизо развоя на събитията. На път към тоя град той получил известие за поражението и за смъртта на Константин Асеня. Тогава той изпратил тайно свои верни люде, за да се осведоми върху истинското състояние на духовете в България и личните качества на Ивайло, главно от които зависела и възможността да задържи добитата тъй бързо власт над своя народ. Византийският историограф Георги Пахимер, съвременник на тия събития, съобщава дори, че у императора се била зародила мисълта да предложи на бившия свинар ръката на своята дъщеря, в случай, че Ивайло би се оказал способен да овладее положението в страната си. Скоро обаче Михаил VIII разбрал, че всички негови предположения и свързани с тях опасения и планове са съвсем неоснователни и безпредметни. И у него съзряло друго решение: да използва незавършената българска междуособица, за да превърне България в политически сателит на империята, като постави на престола ѝ един свой агент. Това бил синът на Мицо Иван, който живеел като частно лице в имотите, отстъпени някога на семейството му в Мала Азия, негде из околностите на стария град Троя. След като намерението на Михаил Палеолог намерило пълно одобрение на близките му сътрудници, погърченият потомък на Иван Асеня II бил извикан в Цариград, оженили го за императорската дъщеря Ирина, дали му името на неговия прославен дядо Асен и го провъзгласили за български цар. Срещу Ивайло, който дължал положението си на своите заслуги и на привързаността на масите, и срещу ненавижданата от народа царица бил издигнат един нов претендент. По отхрана и дух той бил съвсем чужд на българския народ и не само че не можел да се радва на никакво доверие всред него, но будел спомена за предателството, извършено някога от неговия баща. При все това той бил внук и носел името на един български цар, чиято памет българският народ благоговейно пазел, и хитрият византийски самодържец не без основание смятал, че тъкмо това обстоятелство ще улесни осъществяването на замисленото от него дело. Надеждите си той градял и на друго. Добре осведомен върху положението в България, той знаел, че докато царица Мария била еднакво ненавиждана от болярство и народ, Ивайло имал безусловната подкрепа на народната маса. Тя гледала на него като на свой избраник и вожд, а навярно чрез Ивайло чакала избавлението си не само от татарските вилнежи и от политическото безправие, на което го била обрекла управляващата клика, но и от социалното потисничество на земевладелците, в по-голямата си част представители на болярското съсловие. Тържеството на Ивайло е означавало не само една обикновена смяна на личностите в управлението, но истинска революция с необозрими политически и социални последици. Колкото следователно ненавистен за мнозинството от болярите и да бил режимът на царица Мария, още по-опасен за съсловните им интереси се явявал тоя, който би изразявал настроенията на простия народ. Ето защо докато движението на Ивайло рушело деспотизма на царицата, то се ползвало с тяхното съчувствие и подкрепата им. Веднъж обаче развърнато до състоянието, при което могло да обсеби върховната власт, то вече в никой случай не е могло да не се сблъска с тяхната опозиция. За българските боляри всеки цар, излязъл от тяхната или близка ней социална среда, се е явявал по-удобен от един владетел, издигнат на престола от вълната на народното недоволство и изразител на политическите и социални тежнения на масите.

За да изведе прочее започнатото си дело до желания край, византийският император не без основание е разчитал и на поддръжката на заслепеното от съсловните си интереси българско болярство. Въпреки горчивите опити на миналото то и сега се оказало неспособно да разбере съдбоносната грешка. А чрез нея народ и държава се обричали на нови размирици, които неизбежно трябваше да похабят и последния остатък от държавноохранителните сили на свободната част на племето ни.

В Тракия византийците събрали голяма войска. Тя трябвало да отведе в България провъзгласения за цар византийски храненик и агент Иван Асен III и да го наложи на неговите поданици. Наред с това, за да увеличи изгледите за успеха си, като отстрани всяка възможност за разбирателство между бунтовническия вожд и търновското правителство, Михаил Палеолог чрез едно посолство се опитал да представи на царица Мария колко положението ѝ е безнадеждно и да ѝ внуши, че едничкият разумен за нея изход е да предаде властта на неговия избраник и зет: тъй поне могъл да разчита на добър прием и обезпечени старини в родината си. Също такива внушения, изглежда, че били направени на нейните привърженици и на видните търновски боляри. Но тая стъпка на императора имала тъкмо обратен резултат. Жадната за власт византийка почувствала всичката опасност, идеща тоя път и от нейните най-близки сътрудници, и това отстранило сетните ѝ колебания. Над пресния гроб на своя съпруг тя предложила ръката си и българския трон на неговия убиец. Ивайло влязъл в Търново и няколко дни по-късно тържествено отпразнувал сватбата си с царицата. Ударът, нанесен по тоя начин на Михаила VIII, бил двоен. Че жена от неговата собствена кръв се омъжила за бивш свинар, това все още било поносимо за опортюнистичната Византия, която тъкмо сега бе почнала да използва своите принцеси като жива стока, за да печели приятелството или благосклонния неутралитет на близки и далечни варварски владетели. Много по-важно в случая било друго: че Ивайло чрез брака си с вдовицата на Константин Асеня вече станал законен български владетел и че царица Мария е могла с помощта на своя нов съпруг да продължи с увеличени възможности и средства политиката си на лично неприятелство срещу Михаила VIII Палеолог. Сам той обаче не бил човек, който можел да се откаже от веднъж замисленото си предприятие и Иван Асен III потеглил с дадените му войски към България.

Между това тук настъпил пълен прелом в настроенията. Примирението на Ивайло с царица Мария и особено женитбата му с нея нанесли смъртен удар не само на неговия престиж, но и на движението, на което той бил изразител и вожд. Увлечението на народните маси от излезлия из средата им герой се дължало на вярата, че ще ги отърве от бедите, главен виновник за които било тогавашното управление с неговите бездарни, и порочни служители. Тая вяра е била свързана с упованието им в самия Ивайло, както, от друга страна, личността на Мария е била смятана от тях за въплъщение на всички злини в българския живот. Сега на същата тая жена, над която била събрана народната ненавист, подал ръка техният цар и благодарение нему тя, заедно с трона си, запазила възможността да влияе и занапред върху управлението. Тая постъпка на Ивайло, безразлично от какви съображения е била предизвикана, представяла истинско предателство към подетото от него дело и измяна към народа, който до тоя момент вярно и неотклонно го следвал. И поради това колкото голямо до тоя момент е било въодушевлението, което го обкръжавало, толкова по-дълбоко и страшно било настъпилото сега разочарование. Забравен от собствената си държава след всички жертви, дадени от него за изграждането ѝ, изоставен и от своите първенци, българският народ сега, когато тя представлявала само една развалина, направил отчаяно усилие да я спаси, а с това и сам да си помогне. И неочакваният край на тоя сетен опит му дал да почувства, че на нищо не може и не трябва да се надява.

Изглежда, че Ивайло скоро схванал извършената грешка и поискал да я поправи. Той изменил отношението си към царицата, почнал да се отнася с презрение към нея и публично да я обсипва с грубостите си. Но това не облекчило положението му. А над него и държавата вече се трупали буреносни облаци. Татарските тълпи отново се явили в България, а от юг Иван Асен III се движел към Търново. Настъпващата опасност събудила у Ивайло духа на война. Той напуснал Търново и с малкото останали на разположението му сили се хвърлил върху татарите, поразил ги в няколко кървави битки и ги отхвърлил зад Дунава. Но не тъй лесна била разправата му с изпратените от Михаила VIII византийски войски, които и тоя път били предводителствани от прочутия Михаил Глава. Ако трябва да се вярва на поемата, съставена от един негов съвременник за прослава на подвизите му, той успял да превземе тогава много български градове и крепости. Борбата се водела с крайно ожесточение и Ивайло не знаел пощада. Поради това и ужасът, който внушавал на византийците, бил тъй голям, че според друг съвременник на тия събития техните войници избягвали и битките с него.

 

3. Иван Асен III

 

Докато обаче страната преживявала ужасите на пламналата в нея война, в Търново се подготвяла развръзката. В отсъствието на Ивайло обидената от него като царица и пренебрегната като жена Мария помислила, че може да възстанови предишното си положение и с интриги против своя мъж се опитала да спечели на страната си болярите. С това обаче тя сама ускорила своя край. Възползвани от поведението ѝ, търновските боляри свободно почнали да възбуждат населението срещу новия цар, а едновременно с това влезли в тайни преговори и с изпратения от византийците претендент. Може би нарочно пуснатият слух, че Ивайло бил разбит от татарите и че следователно съдбата му е предварително решена, отстранил и последните колебания на търновци. През февруари 1279 г. те отворили вратите на столицата на Мицовия син, който влязъл тържествено в нея, за да седне на престола на българските царе.

Царица Мария, бременна от Ивайло, била изпратена със своя син Михаил при императора в Одрин, гдето била задържана под стража.

Но положението на Иван Асена ΙII не било завидно. Доведен в България от чужди войски, той дължал короната си и на съдействието на търновските боляри, единствено с чиято подкрепа можел да я запази. Най-виден измежду тогавашните търновски първенци бил Георги Тертерий, от куманско потекло. Лично храбър и надарен с природен ум, той се ползвал с голямо влияние и Михаил VIII Палеолог, който подозирал у него големи амбиции, намислил да го спечели на всяка цена за своя зет. Най-доброто средство за тая цел били роднинските връзки. На Тертерий било предложено да се ожени за сестрата на Иван Асеня III, като срещу това му било обещано достойнството деспот и положението на пръв съветник на слабия и неопитен цар. Мъчнотията за Тертерия да приеме това предложение идела оттам, че бил женен, но съблазънта да стане фактически управител на държавата преодоляла угризенията му. Жена си заедно със своя син Теодор Светослава той изпратил в Цариград.

С поддръжката на новия си роднина Иван Асен III можел да смята положението си в столицата за достатъчно закрепено. Извън нея обаче властта му била признавана само от местата, гдето действали изпратените от Михаил VIII войски. Ивайло нито бил убит, нито пък имал намерение да се отказва от своите права. След като прогонил татарските пълчища, той се обърнал срещу византийците. Но тук изглеждало, че щастието ще му изневери. Способният Михаил Глава едно след друго завладял най-важните градове в Дунавска България и Ивайло, който с малобройните си сили напразно се мъчил да ограничи успехите му, трябвало накрай сам да се затвори в Дръстър. Обсадата на града продължила три месеца. През това време обаче Глава се разболял и заминал за Цариград, а след него суровата зима и лишенията до такава степен сломили духа на войниците му, че те трябвало да се оттеглят от яката дунавска крепост. Тогава Ивайло сам минал в настъпление. Той сполучил да увеличи войската си, а привлякъл на страната си и един от най-доверените люде на Иван Асена III, покръстения татарин и царски протостратор Касим-бег. След няколко победоносни сражения с останалите в България ромейски войски оцелелите им остатъци потърсили спасение из някои крепости и пътят на Ивайло към Търново бил отново отворен. Разтревоженият от тоя обрат на събитията и от отчаяния зов за помощ на своя зет Михаил VIII побързал отново да му се притече на помощ. Десетхилядна армия под началството на пълководеца Мурин потеглила за България. При вестта за това обаче Ивайло снел обсадата на столицата, връхлетял над противниците си, когато те минавали един от източните балкански проходи, и им нанесъл тъй страшно поражение, че малцина оцелели. Същата съдба имал и друг византийски петхиляден отред, който месеци по-късно се опитал да нахлуе в България.

С това положението на Иван Асеня III станало безнадеждно. Доведен в страната си с чужда сила, той не е могъл да разчита на никаква дейна подкрепа у поданиците си. Нова помощ от Цариград също тъй вече не трябвало да се очаква. Едничката опора, на която можел да се надява, са били болярите. Поради отрицателното си отношение към Ивайло те би могли да се явят като негови естествени съюзници. Но честолюбивият Тертерий, върху когото лежали всички упования на Мицовия син, сега вече съвсем нямал намерение да поеме защитата на едно дело, което само по себе си било загубено. Той предпочитал да работи за себе си и не се подвоумил сам да подбужда населението в столицата срещу своя царствен роднина. Иван Асен III разбрал, че всичко е загубено и поради това трябвало да мисли за собственото си спасение. Той задигнал скъпоценностите на царското съкровище и една нощ, преоблечен и придружен само от жена си и неколцина верни служители, като последен крадец се измъкнал от Търново. По скрити пътища бегълците стигнали в Месемврия, отгдето един кораб ги отвел в Цариград. Михаил VIII Палеолог бил тъй възмутен от некадърността и малодушието на своя зет, че известно време отказвал да го пусне при себе си. Бягството на жалкия византийски агент не смутило никого в Търново. То оправдало само презрението, с което дотогава всички се отнасяли към него. Не настъпило тук и междуцарствие, защото името на наследника вече се шепнело. Болярите веднага провъзгласили за цар Георгия Тертерий.

 

4. Краят на Ивайло

 

Michael VIII Palaiologos headНо извършеният в Търново преврат, който разрушил всички планове на Михаила VIII Палеолог, бил насочен не толкова срещу него, колкото срещу неговия противник в България. След като се разправил с византийците, Ивайло се готвел да поднови обсадата на столицата, когато до него стигнала вестта, че царският престол вече е зает от другиго. И при тая вест той разбрал, че станалото е непоправимо. Докато въпросът бил да се отърве българската земя от татарските грабежи или да се изгони византийският поставеник от българския престолен град, като се отразят изпращаните му на помощ чужди войски, Ивайло все още могъл да разчита на народната поддръжка. Но сега положението било съвсем друго: начело на царството стоял един български болярин. Наистина след всичко преживяно народът е чувствал, че не може да очаква от своя цар нищо за себе си. Тертерий е бил признат представител на своето съсловие, издигнат от него, и следователно по убеждение или по необходимост длъжен да се съобразява с неговите социалнополитически интереси и тежнения. Те са били противоположни на ония на народната маса. Но тя много добре знаела, че в това отношение не може да чака нищо и от Ивайло. Защото в деня, когато с нейни сили бе достигнал трона, той чрез съюза си с царица Мария бе ѝ изменил. Сега не е имало никакви основания да мисли, че ще ѝ остане верен. Георгий Тертерий е могъл да бъде смъкнат от престола само чрез едно народно движение, както по времето на Константин Асеня. А то сега е било вече немислимо. Загубил вяра в своя подам, народът не можел да се надява на никого и безразлично му било из коя среда произлизал неговият цар. Отсега нататък борбата на Ивайло за трона се е явявала негово лично дело и е могла да интересува само него и някои лично привързани нему люде. За масата от досегашните му сподвижници тя била вече съвсем безсмислена.

Тъй Ивайло се видял бързо изоставен почти от всички. Тогава тоя човек, който неотдавна бе вдигнал народа си на борба, за да го отърве от бедите и да спаси държавата от гибел, сега, след като веднъж му бе изменил, не се поколеба да стане предател и на родината си. Той се явил в двора на същия татарски хан Ногай, с чиито орди дотогава водил в нея героична борба, да проси помощ за възвръщането на престола си. Съдбата поискала да го събере тук с неговия противник Иван Асеня III, от когото той вече не се различавал. Михаил VIII Палеолог след безуспешните опити сам да помогне на зетя си също го бил изпратил да дири подкрепа у могъщия татарски повелител. Ногай дълго време залъгвал двамата съперници с обещания, докато на един пир, на който били поканени, заповядал да убият Ивайло. Същата участ постигнала и Касим-бега, който едничък го следвал в изгнанието. Свидетел на тази сцена, синът на Мицо треперел и за своя живот, но на Ногаевата жена Ефросина се удало да го спаси и препрати в Цариград. Загубил вече всякаква надежда да го види на българския престол, императорът му дал титлата ромейски деспот. Неговите погърчени потомци чак до завладяването на Цариград от турците се споменават от византийските писатели със семейното име Асеневци.

На бурния живот на Ивайло бил сложен край. Но в още по-тежките години, които след това настъпили, народът очистил неговата памет от всички грехове и той заживял в легендата с образа на герой, чиято слава прехвърлила пределите на тогавашна България, а самото му име било достатъчно, за да вдигне масите на нови подвизи. Две десетилетия по-късно, когато вихърът на османското завоевание в Мала Азия пилеел тамошното християнско население и неговите останки търсели убежище отсам морето, а тогавашното византийско правителство се оказало съвсем безпомощно да ограничи бедствието, в Цариград се явил някакъв човек, който твърдял, че бил българинът Ивайло. Тогавашният император Андроник II, за когото самозванството на пришълеца било несъмнено, заповядал да го затворят, но под напора на общественото настроение трябвало да го освободи и изпрати на Изток. Мълвата за неочакваната поява на прочутия народен вожд, украсена с пророчества за бъдните му подвизи, тъй бързо се разпространила, че стигнала до самите турци. Едва самозванецът, разказва един негов съвременник, византийският историк Пахимер, се явил в Азия, и цялата страна била обхваната от трескаво движение. Мирните и непохващали никога дотогава оръжие византийски селяни, въоръжени сега кой с каквото намери, се стичали при него и в скоро време той се видял последван от несметни тълпи. Никой от тия нещастни люде нямал представа за делото, към което тръгвал. Защото, добавя Пахимер, всички вярвали, че самото име на Бърдоквата било достатъчно да обърне в бяг неверниците. Тоя стихийно избухнал ентусиазъм обаче спомнил на Андроника някогашните събития в България и той побързал да ги предварди. Под благовиден предлог Лъже-Ивайло бил извикан в Цариград и отново хвърлен в затвора, отгдето вече никога не излязъл. Няколко години по-късно същата история се повторила, но при съвсем други обстоятелства и с още по-печален край. Слуховете за османското нашествие в малоазийските византийски области и за страданията на тамошното население будели все по-големи съчувствия към него. Тогава друг българин на име Иван, също свинар, както и някогашният Ивайло, събрал малка дружина от подобни нему люде и се запътил с нея на Изток. Византийските власти, които и сега се отнесли подозрително към него и към предприятието му, го затворили, но той сполучил да избяга, събрал отново около си малка войска и удържал няколко победи над турците. При опита си да освободи една обсадена от тях крепост той паднал в плен и бил обезглавен пред нейните стени, тъй като жителите ѝ се поскъпили да платят за него искания от неприятелите откуп.