Втора българска държава

Цар Теодор Светослав (1300 - 1322)

Посещения: 1545

 

Петър Мутафчиев


Silver coin of Theodore SvetoslavЗаедно с търновската корона младият и енергичен син на Тертерия поел и едно извънредно тежко политическо наследство. Вътрешно държавата си оставала разпокъсана. Освен Видинското и Добруджанското княжества съществувало вече и Крънско деспотство. Средногорското княжество на Смилеца наистина било унищожено, но затова пък двамата братя на бившия цар избягали във Византия, гдето се турили на разположение на неприятелите на своето отечество. Освен тях явил се бил и нов претендент за българския престол: Михаил, синът на някогашната царица Мария и Константин Асеня. Свръх всичко това, крайно намаленото царство се раздирало от вътрешни противоречия. Натрупаните през периода на татарското господство страсти избухнали сега с неудържима сила. Търсели се и отговорните за миналите нещастия. Един от тях бил и тогавашният търновски патриарх Йоаким. Върху тоя върховен представител на Българската църква тежало страшното обвинение, че предал страната и народа си на татарите. Какво е било всъщност прегрешението му, не се знае: може би от омразата към Георгия Тертерий той бил един от виновниците за татарското нашествие, което в 1292 г. довело Смилеца на престола, а заедно с това и поробването на България от Ногая.

При тези условия Светослав трябвало да развърне неуморима енергия, за да стане господар на положението и да отстрани надвисналите над държавата опасности. Патриархът получил заслуженото си възмездие: хвърлен бил като последен злодей от една от търновските скали. Неговата участ споделили навярно и мнозина от съмишлениците му. Претендентството на Михаила се оказало не тъй опасно. Още докато управлявала вдовицата на Смилеца, някои български боляри, за които било явно, че татарското владичество над страната приближава към своя край, поискали от Андроника II да го изпрати в България, за да поеме държавното наследство на баща си. Андроник, който се блазнел от желанието да повтори историята с Иван Асеня III, изпълнил желанието им, но не бил в състояние да даде на Михаила никаква въоръжена помощ. Тук, в България, той също не намерил достатъчно охотници, готови да рискуват за делото му. Изоставен накрай от всички, той, според думите на Пахимера, скитал дълго време из околностите на Търново, „като водил живот, малко различен от тоя на обикновен човек и още по-малко приличен за един цар“. По-нататъшната му съдба е неизвестна.

Въпреки отчаяното положение, в което империята се намирала поради неудържимия натиск на османските турци в малоазийските ѝ земи, Андроник II не се отказал от желанието си да подклажда междуособици сред българите. Избягалият при него брат на Смилеца Радослав, след като получил тук севастократорско достойнство, сега заедно с мнозина други български емигранти, които пребивавали по онова време в Солун, бил изпратен на свой ред към България. Тоя път той бил придружен и от византийски войски. Но това предприятие свършило още по-злополучно. Деспотът Елтимир, чичо на Светослава и владетел на Крънската област, върху която неприятелите първом налетели, ги разбил и попадналият в ръцете му Радослав бил ослепен. Заловените заедно с него византийски велможи пък били изпратени на Светослава и Андроник, за да добие освобождението им, трябвало да върне в България стария Тертерий, когото до това време държал като заложник. Светослав не споделил с баща си властта, а оставил на разположението му един от българските градове, гдето многопреживелият старец завършил спокойно дните си.

Между това работите на самата Византия отивали все по-зле. Настъплението на османците в Мала Азия вземало застрашителни размери и подгонените от него жители на тамошните византийски земи на тълпи дирели спасение в балканските области на империята. Правителството на Андроника нямало никакви възможности ако не да поправи бедствието, поне да го намали. При това положение то посрещнало като дар на провидението помощта на каталаните. Това са били прочути по храбростта си испанци от областта Каталония, наемни войници по занятие, които начело със своя вожд Рожер де Флор се биели на страната на арагонския крал във войната му с Карла Анжуйски в Сицилия. Останали свободни след привършването ѝ, те сега предложили на Андроника II услугите си срещу турците и императорът бил тъй зарадван от това, че свръх заплатите, които им обещавал, дал на де Флора длъжност велик дук (началник на флота), а след това и достойнството кесар, като го оженил за племенницата си, дъщеря на избягалия от България Иван Асен III.

Каталаните, на брой не повече от седем хиляди, били изпратени през пролетта на 1303 г. в Мала Азия, гдето в разстояние на няколко месеца нанесли тъй тежки поражения на турците, че освободили по-голямата част от областите, които те били завоювали. Когато обаче дошло ред да получат заплатите си за службата, която те дотогава вършили на империята, оказало се, че в касите ѝ нямало никакви средства и Андроник II трябвало да им плати с долнокачествени монети. Към предизвиканото оттук недоволство у буйните наемници се прибавило и недоверието, което приближените на Андроника почнали да гледат на новите си съюзници. При тъй създаденото настроение, когато Рожер де Флор, преди повторно да поведе съратниците си към Мала Азия, дошъл в Одрин, за да навести намиращия се там престолонаследник Михаил, бил по негова заповед изменнически убит. След това злодеяние яростта на необузданите каталани не знаела граници. Те заседнали в Галиполския полуостров, който изцяло минал под властта им, и оттам в продължение на две и половина години (1305 — 1307 г.) разнасяли опустошения и смърт из византийска Тракия. Голямата част от областта между Марица и Цариград била превърната в пустиня, много градове и открити селища били разрушени, а населението им изтребено или продадено в робство.

Още преди появата на каталаните правителството на Андроник II било приело на служба и десетина хиляди алани. Част от тоя народ (прадеди на днешните осети в Кавказ), изтласкани из родината си от татарското нашествие, се настанили в днешна Бесарабия, гдето накрай били принудени да признаят монголската власт. След междуособицата, която свършила със смъртта на Ногая, те добили съгласието на Андроника II да бъдат приети на византийска територия като войнишко население и били настанени със семействата си из Тракия. Там те заварили и потомците на доведените някога от султан Изедина селджукски турци. Отдавна покръстени, те били известни с името „туркопули“ и образували отделен 2 — 3-хиляден отред във византийските войски. Алани и туркопули образували най-надеждната част от тогавашната византийска армия. Правителството на Андроника II поискало да използва аланите, за да поправи положението в Мала Азия, но още при първото им сблъскване с турците се убедило, че там не трябва да разчита на тях. Още по-малко надеждно могло да възлага то на туркопулите: срещу османските им сънародници тяхната помощ би била съвсем съмнителна. Поради това туркопули и алани били задържани на Запад, гдето неприятелството с българите вече вземало обрат, също опасен за империята.

След като осуетил опитите на Андроника да запали отново междуособната война в България и усмирил вътрешно страната, Светослав се почувствал достатъчно силен, за да пристъпи към възвръщане на българските покрайнини в Тракия и още в 1303 г. завзел крепостите при южното подножение на Стара планина, някои от които доброволно му се предали. Започналата по тоя начин война траяла с прекъсвания цели пет години. За да възпре по-нататъшните успехи на Светослава, Андроник се помъчил да попречи на възможния му съюз с неговия чичо, деспота Елтимир. Отношенията между двамата представители на тертериевската династия, изглежда, не са били особено добри. Като зет на Смилеца, най-доверено лице на вдовицата му и неин съучастник в управлението на държавата, Елтимир навярно се е смятал за наследник на търновския престол. Възшествието на Теодора Светослава, което турило край на тия му надежди, го превърнало в съперник на Тертериевия син и ако съперничеството им не избухнало в открита вражда, причина е била общата опасност от Византия. Там намерили убежище двамата братя на Смилеца Радослав и Войсил, а споменатият по-горе устроен от Андроника поход на Радослава бил насочен толкова срещу Светослава, колкото и срещу Елтимира. Преди да удари към земите на търновския цар северно от Балкана, Радослав трябвало да обезвреди Елтимира не само защото Крънското деспотство лежало на пътя му към Търново, но навярно и защото обхващало ако не всички, то поне част от някогашните владения на Смилецовия род из Средногорската област. Тази обща опасност е заставила Елтимира да забрави враждата си към своя племенник. И това именно сближение Цариград сега искал да разстрои. За да привлече Елтимира на страната си, Андроник го обсипал с внимание и дарове, обещал му да му даде във владение и византийски земи. Тъй като вдовицата на Смилеца оставала да живее при своя зет, решено било да се използва и нейното влияние над Елтимира. За тая цел бил изпратен със специална мисия при нея брат ѝ, виден византийски велможа.

Всички тия маневри обаче малко помогнали. Елтимир останал верен на Светослава и със съединени сили те изтласкали византийците из цялата приморска област между Стара планина и Странджа. Месемврия, Росокастро, Созопол, Агатопол и много други от тамошните крепости били превзети или доброволно отворили вратите си пред войските на българския цар. Част от тия земи, отнети от Византия, навярно въз основа на съюзния договор между Светослава и Елтимира били присъединени към Крънското деспотство, което по тоя начин се простряло на изток отвъд завоя на Тунджа. За да предвардят по-нататъшните загуби, в Цариград се решили на енергични мерки. Войските, с които империята разполагала в балканските си владения, били събрани при Виза и началството им поверено на самия син на Андроника и негов съимператор, Михаила IX. На младия и буен византийски принц бил даден за съветник познатият от предишните си походи в България и опитен във военните работи, но вече престарял и болен Михаил Глава. Оставайки сам във Виза, Михаил IX изпратил срещу българите войските си под началството на Войсила, най-малкия брат на Смилеца и Радослава. Неприятелите се срещнали при р. Скафида (дн. Факийска река, южен приток на Мандренското езеро) и в завързалата се тук битка (1303 г.) византийците претърпели тежко поражение, като дали и извънредно много жертви. Според обичая си българите освободили пленените обикновени войници, а задържали само военачалниците. Тъй като след тоя успех от българското настъпление могъл да бъде застрашен и самият Одрин, Михаил IX заповядал да се произведе нов набор на войски и за да ги въоръжи, бил принуден да превърне в злато и сребро скъпоценностите на жена си.

Светослав обаче не използвал достатъчно победата си при Скафида и се оттеглил към север. На следната година (1304 г.) византийците на свой ред нахлули в България. Очевидно това предприятие, което разчитало на изненадата, имало за цел само отмъщението и грабежа. Без да срещне нигде войските на противниците си, Михаил опустошил Средногорската област от Сливен до крепостта Копсис (при дн. с. Текия, в западния край на Стремската долина, която по името на тая крепост била наречена от турците Гьопса). След тоя лесен подвиг той побързал да се прибере в Одрин. Двамата български владетели обаче не закъснели да потърсят възмездие за стореното. Техният натиск към Одринско тъй много се засилил, че Андроник трябвало да заповяда на каталаните да преустановят действията срещу турците и да се прехвърлят в Тракия (края на 1304 г.). От тяхната помощ обаче не станало нужда, тъй като със съдействието на бившата българска царица, тъща на Елтимира, на византийската дипломация се удало да разстрои съюза между него и търновския цар. Останал сам, Светослав не можел да продължи войната и се задоволил да отнеме на крънския деспот областта около Дъбилин (дн. Ямбол), която бил му отстъпил като дял от общите завоевания. Тъй предишната скрита вражда между двамата вече минала в явно неприятелство. И именно то попречило на Светослава да продължи настъплението срещу империята, която тъкмо сега поради избухналата война с каталаните, се намирала в особено тежко положение. Неприятелството му с нея обаче продължавало и година по-късно един български отряд бил изпратен на помощ на аланите, които по това време вече напуснали византийските войски и с нападенията си над византийските крепости в Тракия още повече отежнявали положението на тази област. Накрай аланите добили съгласието на Светослава да ги приеме като военни поселници в земята му, но на път за България те били нападнати от каталаните и почти изтребени. През времето, когато каталаните вилнеели в южнотракийските земи, той направил опит да сключи съюз с тях, като предложил за жена на един от първенците им своята сестра, вдовицата на Чака. По неизвестни причини обаче тоя съюз не бил сключен. Тогава Светослав предпочел да обезпечи земите, които отнел на империята. В сключения тогава (1307 г.) мир тя признала правото му над тия земи. През целия 60-годишен период след смъртта на Калимана II, за пръв път сега Търновското царство си възвръщало една малка част от някогашните свои пространни територии. За Византия мирът с българите е бил сега повече от необходим. Каталаните напуснали Тракия, но след техните вилнежи цялата тая тъй богата област била разорена и Цариград през зимата на 1307 — 1308 г. бил спасен от глад само благодарение на подвоза на жито от България.

558px Bulgaria Theodore SvetoslavОстаналата част от царуването на Теодор Светослава протекла в мир с Византия. Две години преди края на царуването си той встъпил във втори брак с Теодора, внучка на Андроника II. Отношенията със сърбите през течение на цялото му царуване останали добри. Техният крал Милутин посетил веднъж царя в Търново. През втората половина на Светославовото царуване Елтимир се поминал и след смъртта му Крънското деспотство било изцяло включено в границите на царството.

Но присъединението на южните подбалкански земи не било единственото голямо дело на Теодора Светослава. Несъмнени свидетелства показват, че в състава на Търновското царство през негово време се намирала и цяла Южна Бесарабия до р. Днестър. Тая област, част от някогашните владения на Ногая, след смъртта му навярно е минала под властта на неговия син Чака, а когато и той бил премахнат от Светослава, останала подвластна нему. Освободен чрез убийството на Чака от един смъртен враг, Токтай се отблагодарил на Светослава, като му признал правото на владение върху тая покрайнина. Изчезването на Ногая и настъпилите след него приятелски отношения между двете страни сложили, както изглежда, край и на зависимостта на Търновското царство от татарите, която тежала над него повече от полустолетие. Отсега нататък в продължение на няколко десетилетия татарите се явяват постоянни съюзници на търновските царе. Татарските отреди заели в техните войски мястото на някогашните кумани.

По онова време Генуа бе се издигнала до положението на първа морска сила в европейския свят. Принудена да дири помощта на нейните флоти срещу неприятелите си, Византия трябвало да ѝ прави все по-големи стопански и политически отстъпки. Благодарение на това генуезците бяха почти монополизирали търговията между черноморските страни и Запад. По бреговете на Крим и Азовско море те владеели няколко особено важни центрове, а свои колонии имали и в българските пристанищни градове. Обаче безогледността, с която генуезците били свикнали да се отнасят към поданиците на Византия, навярно и тук не ги напущала. Изглежда, че и българите от своя страна не им оставали длъжни: през 1314 г. един францискански мисионер бил убит в Маврокастро (дн. Акерман, при устието на р. Днестър) от българи, които искал да обърне в католицизма, а две години по-късно един представител на републиката се явил пред българския цар, за да иска обезщетение и удовлетворение за насилия, извършени от българите над някои генуезки търговци „в Маврокастро и другаде“|. Тъй като мисията на посланика свършила безуспешно, Генуа скъсала отношенията си с Търново и забранила на своите кораби да посещават българските пристанища. Кога и как е бил приключен тоя конфликт, не е известно.

Времето на Теодора Светослава е първата светла страница в дългогодишната мрачна история на нашия народ през цялата епоха след смъртта на Иван Асеня II. Страната най-сетне била освободена от непрестанните междуособици. Заедно с тях била прекратена и византийската намеса във вътрешните работи на царството; престанали и татарските нападения, от които народът в продължение не можел да отдъхне. С твърдата си ръка енергичният син на Тертерия възстановил реда и издигнал значението на царския институт. Наред с всичко това признаци на отрезвление се явили и всред ръководните слоеве на тогавашното българско общество. Както винаги, българинът и сега се оказал способен да поумнее само под бича на нещастията. Изострените ежби сред болярството стихвали, а безогледните стремежи на някои от неговите представители вече срещали едно ново съзнание: съзнанието на ценността на държавата и за необходимостта личният интерес да отстъпи пред тоя на нейното единство. Това, заедно с постигнатите външни успехи, съживило националното самочувствие, вярата в бъдещето и във възможностите да се възстановят териториалните загуби.

Но за жалост цялата тая промяна настъпила твърде късно. Социалните недъзи, от които наред с всички тогавашни общества страдало и нашето, отдавна бяха разрушили неговото вътрешно сцепление. Противоречията между отделните му слоеве продължавали да се задълбочават, увеличавала се материалната и духовна нищета сред народните маси, расло и тяхното безправие. Държавата, която трябвало да се крепи върху тях, все повече губела вътрешната си опора, а силите и средствата, нужни за постигане на външнополитическите ѝ задачи, ставали все по-недостатъчни. Свръх всичко друго като че ли една противна съдба не забавяла да се намеси, за да попречи на вътрешното успокояване на царството и да не позволи веднъж постигнатото да бъде затвърдено.

След смъртта на Теодора Светослава (1322 г.) престолът бил наследен от неговия син Георги II Тертерий. Млад и буен човек, той веднага след възшествието си прекъснал мира с Византия. При започнатата война българите успели да си възвърнат Пловдив заедно с някои от съседните нему укрепени места. В крепостите Кричим и Станимака обаче византийците се удържали. Тоя успех на българите бил улеснен от войната, която Андроник III почнал срещу своя дядо, стария Андроник II. Дядото и внукът обаче скоро се примирили и войските, изпратени от Тертерия към Одрин, трябвало да отстъпят пред по-многочисления противник. Негде, навярно около Тунджа. Андроник III с неочаквано нападение ги разбил, след което подложил на разорение и съседните български земи. Неприятелствата между двете страни били още в пълната си сила, когато младият български цар умрял, без да остави наследник (1323 г.). Царуването му траяло едва една година.

С неговата смърт изчезнал последният представител на Тертериевата династия и останалата без цар страна отново потънала в анархия. Тогава подбалканските градове от Месемврия до Сливен се предали на византийците. В Цариград съзнавали голямото военно и стопанско значение на тая област и поради това преди всичко към нея насочвали ударите си, колчем искали да отхвърлят българите отвъд Балкана. Тук, в пространството между Тунджа и Черно море, се намирали и бойните полета, върху които се решавал вековният спор между българи и византийци. И никоя друга покрайнина в полуострова не била изложена на тъй чести и големи разрушения, както нея. Не е чудно, че нейното жадуващо за мир население, за да се спаси от разорения, спътници на всяка нова война в земите му, било готово да се приюти под скутите на по-силния, който и какъвто да бил той. До такава степен безплодните жертви и преживените страдания в борбите за собствена държава бяха разколебали духа на населението на много от българските земи, че копнежите за национална власт бяха вече почти замръзнали у него, сподавени от единственото желание за спокойствие и мир. Тъй е било не само в Тракия, но и в Македония, а не бе по-различно и духовното състояние на гръцките жители в ония области.

В същото време, когато Югоизточна България бива откъсната от царството, братът на Смилеца Войсил, който още от възшествието на Теодора Светослава живеел като емигрант във Византия и на нейна служба, се явил в земите, някога подвластни на семейството му. След като без да срещне особена съпротива завзел цялата област от Сливен до Копсис, той се обърнал към императора с уверение, че е готов да овладее и търновския престол. Младият Андроник III, съуправител на своя дядо Андроник II, потеглил към Пловдив, гдето съединил войските си с тия, които Войсил бил събрал от новите си земи. Но обсадата на града от двамата съюзници се затегнала. Оставеният в нето още от Георгия Тертерий трихиляден гарнизон под началството на храбрия и опитен войвода Иван, русин по произход, в продължение на цели четири месеца отбивал неприятелските пристъпи. Андроник вече се убедил, че не ще е възможно да преодолее със сила съпротивата му, когато до него стигнала и друга, още по-тревожна вест. Българските боляри избрали за цар видинския деспот Михаила, който начело на войските си потеглил през Източна Стара планина, за да отвоюва едва-що завзетата от византийците област между Тунджа и Черно море.