istoria

 

 

Севастократор Стрез

 

Иван Лазаров

 

Из "Кой кой е в средновековна България"

Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов

 

Стрез — бълг. севастократор, самостоятелен владетел в Македония през 1207 — 1214 г. Вероятно е брат на цар Борил (1207 — 1218), макар някои сведения да сочат, че е само негов сродник. С. бил племенник на цар Калоян (1197 — 1207) по женска линия и първи братовчед на друг могъщ български феодал — деспот Алексий Слав.

640px StrezПреди 1207 г. не знаем нищо за С. Той се появил на ист. сцена едва след убийството на цар Калоян (октомври 1207). Най-близките роднини на убития цар — племенниците му Алексий Слав, Борил и С. протегнали ръка към престола в Търново. Последните двама, макар и братя, не действали задружно, а тъкмо напротив — били непримирими съперници и врагове. Най-бърз, упорит и с най-голям късмет се оказал Борил, който изпреварил всички. Без да се колебае, той започнал разправа със съперниците си и евентуалните кандидати за мястото му. Алексий Слав и С. потърсили спасение извън страната; малолетните синове на цар Иван Асен I Иван Асен и Александър също избягали.

От последвалите събития проличава, че Борил най-много се страхувал от собствения си брат С., може би защото и двамата се познавали твърде добре.

С. успял да се измъкне благополучно от страната и потърсил убежище при ср. жупан Стефан Неман Първовенчани. Бил придружаван от мнозина свои близки приятели и съмишленици, решителни и безскрупулни авантюристи, които по-късно се превърнали в сигурна опора при реализацията на амбициозните му замисли.

Появата на такъв знатен беглец била посрещната с голяма радост от страна на ср. владетел. Той разчитал, че с помощта на С. ще може да постигне най-малко две цели: да се противопостави на военния натиск на цар Борил и да завладее територии в Македония. Затова Стефан Неман не криел радостта си и оказвал на С. небивали почести. До такава степен се увлякъл в своята „любезност“ и „гостоприемство“, в демонстрирането на публично внимание на своя фаворит, че мнозина ср. велможи започнали да роптаят срещу поведението на господаря си.

Показната близост между Стефан Неман и С. разгневила още повече цар Борил. Той изпратил в ултимативен вид своите искания да му бъде предаден С. Заплашвал, че ще го „... изгори на огън..., разсече на четири части, които щял да окачи по градските стъгди...“. Грозните заплахи били придружени с богати дарове, предназначени за великия жупан. Когато и те не подействали, Борил обявил, че ще започне война, за да накаже и двамата. По всичко личи, че заканата била изпълнена, но военното щастие не било на страната на търновския цар. Войските му били разбити и той трябвало да се задоволи само с гневни изблици отдалеч. На пръв поглед страшната омраза между братята изглеждала необяснима, но тук трябва да разберем, че любовта и омразата през средните векове са имали далеч по-различни измерения, отколкото днес. Освен това царската корона била твърде голям залог, пред който дори и братските чувства не влизали в сметките. А и във вените на двамата течала неукротимата кръв на Асеневци, които често служели не на разума, а на страстите си.

Ср. жупан Стефан Неман нарочно действал така, че да пререже всякакви пътища за разбирателство между Борил и С. Въпреки отправените му заплахи от Търново той демонстративно се побратимил със С. Церемонията се провела в църква, а „евангелското братотворение“ било осветено от свещеник. Смятало се, че този обичай имал по-голяма сила от кръвното родство, а нарушаването на побратимството било ужасно клетвопрестъпление.

Независимо от почестите, любезното гостоприемство и „духовното роднинство“ С. запазил вътрешната си независимост и кроял свои далечни планове. Той виждал растящото недоволство сред Немановите велможи и ясно преценявал, че полит. приятелства са преходни и нетрайни. Затова заедно със своите хора потърсил по-сигурен изход от положението си на почетен „гост-приятел-заложник“. Използвал амбициите на Стефан Неман за териториално разширение на югоизток за сметка на България. Получил известно количество ср. войски и нахлул в Македония. С незначителни кръвопролития сполучил да отхвърли Бориловата власт и установил господство над по-голямата част от македонските земи. Летописите отбелязват, че С. завладял „твърдата крепост Просек“ и „приел подчинението на други крепости“. Мнозина българи доброволно преминавали на негова страна — явно те не желаели да се подчиняват на Борил, нито пък признавали властта на латинци, гърци или сърби. Така С. подчинил македонски територии чак до Солун и Охрид. Само за няколко месеца обособил свое владение, а за престолнина избрал непристъпната крепост Просек, която се намирала по средното течение на р. Вардар, недалеч от границите на тогавашното Солунско лат. кралство.

Цената на ср. помощ била ясна — С. бил принуден, поне на първо време, да признае върховната власт на Стефан Неман. Само няколко месеца по-късно, когато се почувствал достатъчно силен и уверен, той отхвърлил ср. опека. С. започнал люта разправа с онези, които не желаели да признават властта му или пък държали на властта на Стефан Неман.

Ср. летописни сведения обрисуват с прекалено черни краски личността на С., който „... възненавидял обичащия го Стефан и като забравил всичко онова, което Стефан направил за него, потъпкал божията заповед, станал клетвопрестъпник, пренебрегнал евангелското братотворение, развалил приятелството си и станал роб на завистта и злобата...“. Освен това те описват, че С. „забравил бога, възгордял се и се показал като убиец немилостив, неснизходителен, яростен и безчестен...“ Той построил върху една скала, „висока двеста сажена“, под която се „увивала една река, наречена Вардар“, „позорище" от камъни и дървета. Там пиянствал и се веселял, а осъдените и за най-малко провинение хвърлял в мътните води на реката. Понякога, когато бил в добро настроение, подвиквал: „Пази се да не си намокриш кожуха.“ По-нататък летописецът отбелязва, че той вършел такива работи, защото се надявал не на бога, а на своята крепост и сила.

За сметка на пространните описания на жестокостите на С. ср. летописи съвсем лаконично споменават, че той се отнасял така със ср. велможи. Следователно можем да заключим съвсем спокойно, че просекският владетел започнал упорита борба със своя доскорошен покровител за собствената си независимост.

С. не бил отчаян авантюрист и разбирал, че не ще може сам да се противопостави на далеч по-силната Сърбия. Затова той променил отношението си към Борил и „се примирил с гърците и със своя гот (цар Борил)“. Омразата между братята била забравена, тъй като полит. интереси и на двамата изисквали това. С. се нуждаел от съюзник, за да може да се противопостави на своя „побратим“ и сюзерен. Борил пък имал нужда да възстанови, поне привидно, властта си в Македония. Така се стигнало до помирение. Цар Борил проявил добра воля и удостоил размирния си брат с високото достойнство на севастократор. Едно летописно известие споменава, че С. получил от брат си „половината българско царство“. Зад тези мъгляви думи трябва да видим формалното възстановяване на целостта на бълг. държава. Освен това и двамата братя показали, че виждат Македония като неотделима бълг. територия. Всичко това станало през 1209 г.

Стефан Неман не могъл да се примири с „вероломството“ на С. Неведнъж правел опити за покушение, опитвал се да подкопае властта му със заговори и интриги, подбуждал ср. „великаши“ към неподчинение. А С. отговарял на всичко това с репресии, от които така много се жалват ср. летописи.

От 1209 г. насетне в продължение на пет години севастократор С. попаднал във водовъртежа на голямата политика, опитал се да направлява събитията, в които вземал участие. Съвсем естествено той потърсил и други съюзници освен цар Борил. Подкрепил една военна акция на епирския деспот Михаил срещу Солунското кралство (късната есен на 1209 или нач. на 1210). Действията му били част от по-голяма коалиция, установена между Борил и Михаил и насочена срещу латинците. Същевременно Борил действал заедно с никейския владетел Теодор I Ласкарис в Тракия. Следователно С. и Михаил задържали ломбардските барони на място, за да не могат да се притекат на помощ на константинополския император Анри Фландърски.

Враждебните отношения продължили с променлив успех близо три години. Военното щастие невинаги било на страната на С. — понякога той трябвало да се спасява с обещания за васалитет спрямо кръстоносците. На три пъти обещавал смирение, но и трите пъти не спазвал клетвите си. Затова към нач. на 1212 г. император Анри нареждал С. редом с тримата си най-страшни врагове — Борил, Теодор I Ласкарис, Михаил I Епирски.

За С. особено трудна била 1211 г. Тогава цар Борил изпратил на брат си 52 отряда войска, с които да навлезе в земите на Солунското кралство. Отначало кампанията се развила успешно, но в Пелагонийската (Битолската) равнина С. претърпял страшно поражение. Въпреки това успял да запази владенията си и да се измъкне, без да накърни самостоятелността си.

За ок. 3 години няма никакви известия относно севастократор С. Той се появява на полит. сцена през 1214 г. Тогава била организирана коалиция между българи и латинци, насочена против Сърбия. Летописите ни осведомяват, че С. събрал „безчислена войска“ от всякакви езици (народи) и с „голяма гордост и ревящ като лъв потеглил към Стефановата земя, като замислял да я разори и да я остави в запустение...“. Сам Стефан Неман в своята автобиография допълва, че Борил бил този, който подбудил С. Чрез него търновският цар възнамерявал не само да опустоши Сърбия, но и да свали Стефан от власт и да подчини цялата страна под своя скиптър. Явно е, че притесненията на ср. жупан не били напразни. Нападението срещу Сърбия започнало от две страни. Съюзените бълг.-лат. войски напреднали към Ниш, докато С. се готвел да нападне от юг. Стефан Неман съсредоточил всичките си сили срещу Борил, докато срещу С. предприел други мерки. Изпратил брат си — архиепископ Сава — да убеди бившия му побратим да се смири.

Ср. извори настояват, че Сава употребил цялото си красноречие да убеди севастократора да не предприема враждебни действия. Присъстващите военачалници дори се разколебали, били склонни на компромис, но той останал непреклонен. Провел се разговор и на четири очи — отново без резултат. Опечален, Сава напуснал лагера, но преди това горещо се по-молил богу да спаси отечеството му от приближаващата опасност. По време на молитвата си Сава получил знак свише, че молбата му е чута. През нощта след отпътуването му С. изстенал от болка — „ангел го пробол в лютото му сърце“. Когато чули виковете му, охраната се притекла да види какво става. Тогава С. им разказал, че някакъв юноша го нападнал насън по заповед на Сава и го пробол с меч, след което умрял в страшни мъки.

Наивният разказ на ср. житиеписец предава съвсем превратно истината за смъртта на С. Целият разказ е подчинен на една идея — да се прикрие и оправдае подлото убийство, което било извършено от св. Сава. Духовникът останал с чисти ръце, физическите убийци били други, но няма никакво съмнение — целият заговор бил подбуден, подготвен и проведен от Сава. Това се потвърждава от факта, че след кончината на С. някои негови боляри, които неохотно понасяли здравата му ръка, намерили прибежище при сърбите и благодарение застъпничеството на св. Сава получили служби от великия жупан.

Скоро след смъртта на С., но не по-късно от 1215 г., земите на неговото владение се превърнали в обект на съперничество между епирските гърци и лат. кръстоносци. Сърбите не успели да отмъкнат нищо.

Така загинал един от най-колоритните самостоятелни бълг. владетели през първите десетилетия на XIII в. Върху него ср. летописи са изсипали най-много хули — наричат го убиец, немилостив, неснизходителен, яростен, безчестен; описват го като пияница и клетвопрестъпник, човек, който се отличавал със свирепоумие.

Всъщност той бил дете на своята епоха. Горд, избухлив, необуздан — истински Асеневец.

Към приятелите си бил щедър, а към враговете — безпощаден. В политиката нямал особени скрупули — спазвал клетвите само докато имал изгода. Държал преди всичко на своята независимост и се стараел да я постига с всички средства. Той бил рицар и сатрап, владетел и васал, верен приятел и коварен враг.

Споменът за С. останал сред македонските българи столетия наред. Легендите разказват за „Стрезо воевода", а понякога в песните се явява като прост хайдутин. Запазени са предания за „Стрезово кале“, сочат се места за негови подвизи.

Не е известно С. да е бил женен, нито пък се знаят негови деца или наследници.

 

Литература:

Мутафчиев, П. Владетелите на Просек. — В: Избр. произв. Т. 1, С., 1973. 225 — 285;
Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци, I, № 12, 98 — 100;
Радић, Р. Обласни господари, с. 223 — 234.