istoria

 

 

Деспот Яков Светослав

 

Иван Лазаров

 

Из "Кой кой е в средновековна България"

Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов

 

YakovsvetoslavcoinЯков Светослав — бълг. деспот при цар Константин Тих-Асен (1257 — 1277). Той е от онези рус. князе, които през 30-те години на XIII в. потърсили спасение от татарите в някои европейски страни — България, Сърбия, Унгария и др. Вероятно произхожда от някой род на поместни князе в Киевска Рус. Независимо, че живеел дълги години в България, той помнел своя корен. Това проличава от едно запазено писмо на Я. С. от 1262 г. до киевския архиепископ Кирил, в което е записано: „... Аз получих писмото на светото ти владичество, за това благодари господство ми на преподобие твое во Христа, ...преосвещени архиепископе на всичката руска земя — земя на благодържавния мой род, на моите свети праотци, на които аз съм издънка и корен...“.

До средата на 50-те години Я. С. успял да си извоюва високо положение в своята нова родина. Сродил се с Асеневата династия — през 1258 или най-късно 1259 г. се оженил за внучка на Иван Асен II — дъщерята на Елена и император Теодор II Ласкарис. Този брак му отворил вратите на висшата политика и го сродил с могъщи полит. личности — съпругата му имала четири сестри и всички били омъжени едновременно: Ирина — за цар Константин Тих; Мария — за сина на епирския владетел Никифор; Теодора и Евдокия били дадени на видни френски благородници.

По всяка вероятност Я. С. подкрепил своя баджанак Константин Тих-Асен в борбата му с Мицо, за което бил подходящо възнаграден (получил титлата деспот — втора по стойност след царската). Това станало ок. 1260 — 1261 г. Оттогава вероятно произхождат и големите владения на деспот Я. С. в северозап. бълг. земи. Самочувствието му започнало да нараства — постепенно у него се оформила мечтата на всеки по-едър феодал — да стане самостоятелен владетел и да признава над себе си само властта на бога.

През 1263 г. се оформила голяма антивиз. коалиция, в която влизали тримата роднини по женска линия — цар Константин, деспот Я. С. и епирският деспот Михаил II. Военните успехи на византийците разклатили основите на съдружието и всеки потърсил спасение самостоятелно. Я. С. се възползвал от затрудненото положение на Константин и започнал да балансира между България и Унгария, стараейки се да се сдобие с все повече самостоятелност. През 1264 и 1265 г. воювал срещу Унгария с подкрепата на търновския владетел, нахлул на север от р. Дунав в Северинския банат и го опустошил. На следв. г. (1266) унгарците отговорили със същото — навлезли с големи сили във вътрешността на България, превзели Видин, Оряхово, Плевен. Отделни отряди достигнали околностите на столицата Търново. Статуквото не се променило съществено, но деспот Я. С. бил принуден да стане унг. васал, а България се отказала да търси разрешение на териториалните спорове с оръжие.

През 1269 г. се разкрили нови перспективи за амбициозния деспот, които той се постарал да оползотвори максимално. Починала царица Ирина, а овдовелият цар побързал да се ожени  за Мария Палеологина Кантакузина. Така деспот Я. С. останал единственият болярин (в страната), роднина на Асеневата династия. Това обстоятелство засилило претенциите му за престола. Той се откъснал напълно от Търново, започнал да се самовеличае „император на България“. Управлявал своите владения с абсолютна власт и дори започнал да сече собствени монети. За да демонстрира правата си и роднинството с Асеневци, отсякъл специална емисия монети, на които е изобразен покровителят на династията св. Димитър Солунски във воинско облекло и меч. Облеклото на светеца било ясен намек — деспот Я. С. залагал на воинските добродетели и не би се поколебал да ги използва за постигане на целта — царския трон. Още повече, че амбициите му били подклаждани от Унгария, която имала интерес от отслабена и затънала в размирици съседка.

Опасните амбиции на Я. С. били ясно доловени и оценени от царица Мария. Нейният съпруг почти не участвал в управлението поради болестта си и всички тежести на държавническите решения паднали върху женските ѝ рамене. Освен това нейният майчин инстинкт и властната ѝ натура подсказвали, че опасният претендент трябва да бъде премахнат. Тя започнала дълга и сложна комбинация, в която жертвата не успяла да заподозре намеренията на противната страна.

Царица Мария употребила цялото си изкуство и дипломат. умение, но успяла да докара деспот Я. С. в столицата. Неговите амбиции формално били удовлетворени — той бил осиновен от доста по-младата Мария и обявен за неин син след сина ѝ Михаил. На практика това означавало, че след очакваната смърт на цар Константин Тих владетел щял да бъде Михаил, а регенти — Мария и деспот Я. С. А оттук до короната имало само една крачка. Двамата противници — партньори, осиновеният и осиновителката, знаели, че съществувал подобен прецедент — вуйчото на Мария Михаил VIII Палеолог станал император, след като бил регент на малолетния Йоан IV Ласкарис, който бил детрониран, ослепен и след това удушен. Така че примирието между тях не можело да бъде дълготрайно — въпросът бил кой кого ще изпревари. По-бърза и коварна се оказала царицата.

Веднага след като осиновеният деспот заминал за владенията си, царицата изпратила по петите му убийци, които си свършили добре работата. Я. С. загинал — вероятно от отрова — типичното оръжие на жените от най-дълбока древност.

Така през 1276 г. завършил земния си път руският княз и бълг. деспот Я. С. Той бил човек, който не забравял, че е дошъл от руските степи. Кореспондирал с киевския архиепископ Кирил, а през 1261 г. издействал от бълг. патриарх разрешение да бъде преписан един сборник с църк. и светски закони (Номоканон или книга Зонара) и да бъде изпратен специално за съборната църква „Св. София“ в Киев. През януари 1262 г. преписът, поръчан и заплатен от Я. С. заминал за Киев, придружен със специално писмо. Той посветил книгата в памет на своите родители и за помен на душата си, а в писмото изрично поръчвал други преписи да не се правят.

 

Литература:

Ников, П. Българо-унгарски отношения от 1257 до 1277 г. Историко-критическо изследване. — Сп. БАН, 1920, 11, 170 — 176;
Златарски, В. История. Т. 3, 495 — 504, 537 — 543;
Дочев, К. Монетосеченето на деспот Яков Светослав. — Нумизматика, 1980, № 1, 3-8.