istoria

 

 

Идеята за приемствеността в средновековната българска държава

 

Иван Дуйчев

 

640px TsarevetsДо преди около четвърт век, когато се говореше за Търново през средновековието, разглеждаше се изключително историята на града като столица на Второто българско царство, ще рече през периода от 1185 до 1393 г. Направените през последните две десетилетия археологически открития обогатиха значително знанията ни за миналото на този важен наш град. Приносът на нови исторически извори, главно от археологическо естество, разкри пред погледа на изследвачите хронологическите граници на историята на Търново, като ни позволи да вникнем поне отчасти в една много по-отдалечена епоха.

Днес вече може да се говори не само за съществуването на града през двувековния период от края на XII до края на XIV в., но с голяма вероятност и през много по-ранни векове, сиреч през късната древност и Първото българско царство. Така изследвачът на миналото на селището се изправя пред нови проблеми и, от друга страна, може да направи нови наблюдения и изводи. Това ни позволява преди всичко да внесем едно тънко разграничение в разглеждането на проблемите, свързани с миналото на Търново. Това минало прочее може да бъде проучвано като история на едно наше селище, просъществувало през много векове, и, на второ място — като история на столица на българската държава от средновековието през последните два века от нейното съществуване. Историята на Търново през дългия период, преди тук да бъде установена столицата на обновената в 1185 г. българска държава, е сравнително все още малко позната: свидетелства за нея могат да се очакват вероятно не толкова от писмени извори, колкото от археологическите издирвания. През всички векове, от древността чак до края на византийското господство над българските земи, селището Търново играе несъмнено второстепенна роля наспроти тогавашните средища на нашия държавен и културен живот, преди всичко по отношение на първите столици Плиска и Преслав. Ако и разположено на един важен път, който свързва крайдунавските области, сиреч Долна Мизия, с южните, тракийските земи, все пак тукашното селище е представлявало само една от многобройните вътрешни крепости на българската държава, поради което не се споменава нито в чуждите, нито в домашните исторически извори от тази епоха. Византийските исторически извори споменават наистина понякога и някои немного значителни български селища от онези времена, обаче когато тези селища са били разположени на границата между империята и българската държава или по някаква друга причина са изиграли известна роля във войните или мирните сношения между двете държави. Този ранен период от миналото на града представя голям интерес: когато в края на XII в. селището бива издигнато в столица на българската държава, то вече има свое минало, върху което се гради неговата роля при новите исторически обстоятелства и което обяснява превръщането му от средище с местно значение в средище на целия държавен и културен живот в страната. Когато насочваме погледа си към изучаване на Търново не вече толкова като столица на държавата, а главно като едно от нашите градски средища, това нито в най-малка степен не намалява значението му. Проучването на местната история — историята на големи и малки селища в българската земя — представя един от най-добрите подстъпи към проучването и изясняването на общата национална история. Някъде, при някои селища и области, „местната" и националната история се преливат, другаде, напротив, разграничението е ясно и въпреки това „местната" история запазва своята изключителна важност. Миналото на Търново може да бъде разглеждано като историческо явление, еднакво интересно и важно както от гледище на „местната" история, така и от гледище на общата история на българския народ през средновековието.

Едно щастливо обстоятелство — именно изобилието на исторически извори от различно естество — благоприятства особено много за проучването на миналото на Търново. Докато за най-ранния период от историята на града не притежаваме никакво писмено свидетелство и сме принудени да гадаем въз основа единствено на археологическите находки и на някои данни на топонимията, за двата последни века от средновековната история на селището ние сме осведомени благодарение на значителен брой писмени исторически извори от домашен и чужд произход. С основание може да се каже, че за никой наш средновековен град не притежаваме изобщо толкова богати и разнообразни посочвания на писмени исторически извори. При това очевидно е, че не всички писмени исторически извори за средновековно Търново са издирени и оползотворени. Един пълен свод на тези исторически писмени извори — критично издадени и грижливо разтълкувани, — което изпъква като една належаща задача за изследвачите на родната ни история, несъмнено ще ни представи една по-пълна и богата с подробности картина на средновековно Търново. Историята на събитията, главно от политическо естество, които са се разиграли тук в течение на периода от края на XII до края на XIV в., вече е сравнително добре известна1  и едва ли е потребно да бъде повтаряна сега. Понякога историята на града се смесва с общата история на страната през този период, неразлъчно се слива и сякаш се загубва. Колкото и оправдан, този метод на изследване има свои отрицателни страни. Развоят на града през XIII — XIV в. се обуславя, разбира се, до голяма степен от обстоятелството, че той през тези векове е именно столица на българската държава. Независимо от това историята на Търново е също и история на най-значителния наш град за онези времена и тъкмо като такава заслужава особено внимание. Разграничението на тези две страни на единния исторически процес не винаги е възможно, нито пък е лесно осъществимо. Това разграничение обаче би било необходимо, за да се изясни съдбата изобщо на средновековния наш град, като се направят евентуално съпоставки с развоя на града във Византийската империя, в другите славянски страни и най-сетне в европейския Запад.

Като основна отлика в историческото развитие на Търново през средновековието трябва да се изтъкне приемствеността в живота му като селище и като средище на целия държавен и културен бит на българския народ. Приемствеността в историята на селището Търново съответства на приемствеността на историята на обновената в 1185 т. и освободена от дългото византийско владичество българска държава. Казано с две думи, нито градът Търново, за който се заговорва така настойчиво в историческите писмени извори едва в края на ХII в., е някакво нововъзникнало селище, нито държавата на първите Асеневци представя някакво ново държавно образование, а е само продължение на Първата българска държава, паднала под ударите на византийските войски при императорите Йоан I Цимисхи (969 — 976) и Василий II Българоубиец (976 — 1025) в края на X и началото на XI в. Когато се разглежда историята на Търново като градско селище в нашите земи и като столица на Второто българско царство, това обстоятелство не бива никога да бъде пренебрегвано. Направените досега археологически разкрития — а работата в тази насока несъмнено трябва да продължи и ще донесе може би нови изненади! — свидетелстват, че тук, в самото Търново и в непосредните негови околности, исторически живот е съществувал през всички времена. Онова, което можеше да се предполага с голяма правдоподобност, сега повече или по-малко бива потвърждавано от разкритията на археолозите.2  При строежа на търновските дворци по времето на Иван Асен II и Иван Александър са използвани градивни материали, донесени от развалините на древния римски град Никополис ад Иструм, разположен на двадесетина километра северно от днешно Търново. Изхождайки от това обстоятелство — отбелязано между другото още от Петър Богдан Бакшев при посещението му в Търново през 1640 г.3,— може да се говори за средновековно Търново като приемник в известен смисъл на споменатия важен укрепен градски център в тукашната покрайнина. Разбира се, градивни материали от древния Никополис ще да са били взимани за изграждане на новото градско или поне укрепено селище не само през XIII или XIV в., но вероятно и по-рано. Позволено е по този повод да се постави един въпрос, който има и по-широко, принципно значение, следователно се отнася изобщо до нашите средновековни селища, в чието изграждане са използвани материали от намиращите се на същото място или в непосредна близост древни средища. „Заимстването" от старинните селища ограничавало ли се е в извличането от тях или техните развалини единствено на градиво или заедно с това са били заимствани строителни форми и принципи? Обаянието, на което римската древност се е радвала през всички времена всред населението на балканските земи, па и изобщо по света, е било толкова внушително, щото едва ли примерът на древните строители е оставал без въздействие върху майсторите от средновековието. В каква степен и по какъв начин древното строителство е оказвало въздействие върху работата на средновековните майстори изобщо и частно при съграждането на Търново, остава въпрос, по който трябва да се направят внимателни наблюдения и съответни изводи.

Ако се приеме известна приемственост между един римски градски център, какъвто например е бил древният Никополис ад Иструм, и средновековното Търново, възниква въпрос за причините, които са наложили преместването на това укрепено градско средище от равнинната местност в самата дълбина на близката планина. Не подлежи на съмнение, че това преместване се е наложило поради настъпилите големи изменения в политическия живот на цялата крайдунавска покрайнина. Няколкото века заплахи и разрушения през епохата на така наречените „варварски нашествия", когато Дунавът престанал да бъде здраво отбранявана граница на източния дял на старата Римска империя и по-късно изобщо на Източната Римска империя, принудили населението и съответно властите да се оттеглят по-навътре, към юг, към по-лесно укрепими и добре защитими места. Нападателите можели леко да заобикалят укреплението на стария Никополис и да проникват към юг. Отбраната на прохода, който води от север към Тракия и минава през землището на Търново, е била възможна не толкова в равнината, колкото в теснините на планинския проход по Янтра. Тук именно се налагало да бъде изградено укрепено средище с предназначение не да брани крайдунавските земи, а да препречва достъпа към южните области. Възникването на укрепено селище по северните склонове на старопланинската верига отговаряло на изискванията на онази стратегия, която Източната Римска империя прилагала през епохата на „варварските нашествия", особено през първата половина на VI в.4 Когато стратезите и строителите на император Юстиниан I (527 — 565) решили да засилят отбраната на балканските територии на империята чрез застрояването на няколко пояса отбранителни съоръжения, предназначени да възпрат нахлуванията главно на славяните, проходът по Янтра не е могъл да бъде изоставен. Наистина всред споменатите от Прокопий Кесарийски многочислени крепости, построени или подновени по повеля на император Юстиниан към средата на VI в.,5  мъчно можем да отъждествим с положителност някое име, което да бъде свързано с днешно Търново. Окончателен отговор на този въпрос може да се получи от бъдещи проучвания и главно от щастливи археологически открития или нови епиграфски материали. Засега за нас остава твърде вероятното предположение, че тук през първата половина на VI в. ще да е била съградена или възстановена крепост, която трябвало да брани достъпа от север към юг и следователно влизала в отбранителните пояси, замислени и осъществени от Юстиниан I.

Създадено като препятствие срещу славянските нашествия, това укрепено средище обаче наскоро било овладяно от новите поселници. Ако се съди по облика на селищното име Търново, което влиза в броя на твърде разпространените в североизточните български земи поселищни имена, свързани с растителното царство, славяни се заселили тук още много рано, през VI — VII в., като положили основата на средновековното селище. През периода на Първото българско царство, ще рече между втората половина на VII до началото на XI в., селището съставяло част от „вътрешните", доста отдалечени от границата средища. През времето от VIII до последните десетилетия на X в. за тукашната покрайнина настъпва периода на безпечност: външни заплахи не застрашават тази част от българските владения. Поради тези причини Търново като укрепено селище няма особено голямо стратегическо значение, не играе някаква особена роля във войните и стълкновенията например между България и Византия и поради това не бива упоменавано от византийски хронисти и историци. Завладяването на българските земи, завършено от император Василий II Българоубиец през 1018 г.,6  внася коренна промяна в живота на селището. Номинално северната граница на Византийската империя върви по дунавския бряг, обаче фактическото положение е много по-плачевно. Нахлуващите от север племена и народи — печенеги, кумани, узи и други — бързо сриват византийската отбрана по Дунава и много често безпрепятствено се разпореждат като пълновластни господари по всички крайдунавски земи. Както по времето на началните славянски нападения, същинската отбранителна линия, гдето имперските пълководци се стараят да задържат нападателите, върви не по брега на Дунава, а на първо място по северните склонове на старопланинската верига. Тъкмо тази византийска стратегия наложила укрепяването на прохода край Янтра, по който нашествениците от север, понякога съюзени с местното българско население, прониквали в Тракия. Византийски гарнизон, чието предназначение било да брани прохода и поради това се състоял от така назованите трапезити, подобни на по-късните персийско-турски дервенджии, бил настанен на стан по един от търновските хълмове. При освобождението на българските земи от византийско владичество през 1185 г.7  търновското възвишение, гдето бил разположен византийският гарнизон от трепезити, променило отново облика си: останало името, видоизменено във форма Трапезица, за да напомня за наличието на тези византийски пазачи на прохода по Янтра.8 Така във вечния поток на историческия живот тук селището се издигало ту като укрепено средище по важен стратегически път от север към юг, ту като спокойно и затова почти неизвестно поселение, когато пределите на държавата лежали далече на север или пък над българските земи владеела по-голяма безпечност.

Водачите на противовизантийското въстание в 1185 г. и обновители на българската държава, братята Асеневци, са имали по всяка вероятност своите родови владения в търновската покрайнина.9 Доколкото може да се отгатне, тяхното първоначално намерение далеч не е било да въздигнат това природно укрепено селище като столица на обновената българска държава. Първите Асеневци обаче много добре съзнавали, че държавата, която те изграждали, била само продължение на разгромената преди повече от век и половина от византийските войски българска държава. Това съзнание за приемственост намерило израз в някои твърде показателни проявления. Начело на новата държава за известно време10 застанал по-големият от братята — Теодор, който бил провъзгласен за български цар и тогава приел царственото име Петър.11 Не се ли таело в тази промяна на името желание да се установи поне фиктивна приемственост с владетелската династия от края на Първото българско царство, например със Симеоновия син цар Петър? Не така лесно осъществима се оказала обаче приемствеността в друго отношение. Според достоверни, съвременни на събитията известия12 едно от първите деяния на Асеневци след обявяването на въстанието и началния му успех било да се насочат към старата българска столица Преслав, за да я завладеят. Очевидно е, че не някакви особено важни стратегически съображения са налагали това. Преслав, здраво укрепен по това време и защищаван вероятно от многочислен византийски гарнизон, не представял някаква голяма пречка за разширението и утвърждаването на въстаническото движение. Когато обаче въстанието се провъзгласявало като стремеж за обновяване на съществувалата преди повече от век и половина българска държава, тъкмо освобождаването на старата столица и овладяването ѝ от страна на водачите на въстанието можело да изиграе най-решителна роля, за да засвидетелства приемствеността на историческия живот. Този опит да се завземе Преслав и вероятно той да се установи столица на възобновената държава бил вдъхновяван от подбуди, които, строго погледнато, били в разрез с непосредните стратегически планове на въстаниците: за тях Преслав бил по-леко уязвим пред очакваните удари на ромеите, отколкото природно защитеното тяхно родово владение Търново. Както можело да се очаква и както действително показали последвалите наскоро походи на византийския император Исак II Ангел (1185 — 1195) и на брат му Алексий III Ангел (1195 — 1203), средището на българското освободително движение няколко пъти било подлагано на обсада от страна на ромейските войски.13 Несъмнено било, че именно укрепеното от самата природа и от човешката ръка Търново можело при тези обсади да представя по-яко и сигурно убежище, а не Преслав. Насочването на въстаническите войски към Преслав още в началния период на военните действия прочее било налагано от съображения за установяване на държавна приемственост, а не с оглед на стратегически планове. Опитът да се завземе старата столица Преслав не успял: намиращият се там византийски гарнизон, както изглежда, оказал съпротива и едва по-късно, неизвестно по кое време, се предал в ръцете на въстаниците. Може би това било едно по-благоприятно разрешение — Търново като столица се оказало много по-яко укрепено и наистина непревземаемо през всички времена на средновековието.14

Приемствеността на обновената държава спрямо държавата на българите от Първото царство обаче намерила красноречив израз в цяла редица други прояви на държавния и културния живот. Изразяването на тази историческа приемственост съставя една от основните, ръководни идеи в живота на Търновска България — една от главните духовни сили, които оправдавали съществуването ѝ и ръководели нейния политически живот. Обновата на държавата ставала в името на някогашната българска държава. Византийското владичество от близо 170 години представяло наистина някакъв застой, но не и прекъсване на държавната идея: към края на X в. съществувала вече здраво оформена народност,15 нейните представители понастоящем възстановявали държавния организъм. Твърде малко значение имало обстоятелството, че в жилите на водачите на въстанието, братята Асен и Петър, се сливала кръвта на български и кумански първенци.16 В разгара на ожесточената борба против византийските войски българската народностна стихия бързо и неотменимо претопила всичко в едно единство, свързано с идеята за българска държава и за българска земя. За известен брой години водачите на въстанието търсели убежище в отвъддунавските области: те набирали съюзни отреди всред обитаващите там кумански множества, там те търсели прибежище при заплахи откъм Византия.

Идеята за приемственост на българския държавен живот и на българската народност е намерила особено красноречиво отражение в някои писания от времето на третия потомък на първите Асеневци — цар Калоян (1197 — 1207). В преписката между него и папа Инокентий III (1198 — 1216) откриваме няколко извънредно ценни посочвания за това съзнание на владетеля за приемственост с някогашната българска държава на цар Симеон и неговите наследници. Така в писмото до папата от 1202 г.17 цар Калоян моли първосвещеника на Римската църква да признае царското му достойнство, като привежда преди всичко доказ от историческо естество — за приемственост на неговата власт наспроти някогашните български владетели. „Първо молим от Римската църква, наша майка — пише цар Калоян, — корона и достойнство като възлюбен син, според както имаха нашите стари царе. Един бе Петър, друг бе Самуил, и другите, които ги предшестваха на царството, както намерихме писано в нашите книги: „In primis petimus ab Ecclesia Romana matre nostra coronam et honorem tamquam dilectus filius, secundum quod imperatores nostri veteres habuerunt. Unus fuit Petrus, alius fuit Samuel et alii, qui eos imperio precesserunt, sicut in libris nostris invenimus esse scriptum." Доводът за обоснование на обновената царска власт е извлечен прочее от съществуващи тогава български летописни книги, по-късно изчезнали.18 Самото позоваване на доводи от чисто историческо естество е твърде показателно: знанието на родната история е подсилвало народностното съзнание както в периода на византийското владичество, когато вече се оформили известни месианистични настроения,19 така и дори още повече при първите владетели на възобновената българска държава. Когато през 1203 г. цар Калоян минава под върховенството на Римската църква, той издава златопечатник с тържествена клетва, която утвърждава това негово решение.20 Тук той отново изтъква своята власт като приемник на предишните български владетели: „Тъй като бе угодно на Господа наш Исуса Христа — пише цар Калоян — да ме въздигне господар и цар на цяла България и Влашко, издирих писанията и книгите на нашите предци и законите на блаженопочившите царе наши предшественици (inquisivi antiquorum nostrorum scripturas et libros et beatae memoriae imperatorum nostrorum praedecessorum leges), отгде те са получили българското царство (regnum Bulgarorum) и царско утвърждание, корона на главите си и патриаршеско благословение. И като изследвахме грижливо, намерихме в техните писания, че тези блаженопочивши царе на българите и власите и наши предшественици Симеон, Петър и Самуил (Et diligenter perscrutantes, in eorum invenimus scripturis, quod beatae memoriae illi imperatores Bulgarorum et Blachorum, Symeon, Petrus et Samuel et nostri predecessores) са получили корона за своето царство и патриаршеско благословение от пресветата божия Римска църква и от апостолическия престол, от княза на апостолите Петра." Без да се засягат тук въпросите за достоверността на сведението относно съществувалите някога връзки между споменатите български владетели и Римската курия21 и, на второ място, за появата в текста на Калояновия златопечатник на името на „власите",22 особено внимание заслужава това повторно и тържествено упоменание на съзнанието за приемственост спрямо предишните български владетели: imperatores Bulgarorum. Определяйки тези владетели и като обладатели на широки отвъддунавски области, населявани по онова време от влашко и куманско население, поради което наричани в някои исторически извори от епохата с обозначението „Кумания"23, българският цар повтаря малко по-нататък в текста на своята грамота твърдението си за „закона, обичая и последованието, което са държали блаженопочившите царе на цяла България и Влашко, някогашните наши предшественици, и ние, които следваме по същия начин техните стъпки" (prisci illi nostri predecessores, et nos eodem modo vestigia eorum imitantes). Когато търновският архиепископ Василий през 1203 г. прави неуспешен опит да достигне Рим и да се представи лично с писма на владетеля пред Инокентий III, цар Калоян пише ново писмо на папата, в което повтаря твърдението си за приемственост: „...съгласно обичая на моите предшественици, царете на българите и власите — Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички останали царе на българите" (secundum соnsuetudinem predecessorum meorum imperatorum Bulgarorum et Blachorum, Symeonis, Petri et Samuelis progenitorum meorum et ceterorum omnium imperatorum Bulgarorum).24 Изразът „мои прародители", употребен в посланието на българския владетел, показва, че в стремежа за установяване на приемственост спрямо предишните български владетели цар Калоян сега е направил още една стъпка напред. Дали по силата на установено действително родство с тях, както това се предполага,25 или чрез практиката, широко разпространена през средновековието всред византийско-славянския свят на фиктивно родство като средство за легитимиране на властта,26 цар Калоян обявява царете Симеон, Петър и Самуил не само за свои предшественици, но за свои и на рода си прародители. Може да се предполага, че тази промяна се дължи до известна степен поне на едно внушение на самия папа Инокентий III. Така, като отговаря с була от 27 ноември 1202 г. на първото послание на цар Калоян, папата пише: „Ти обаче смирено поиска Римската църква да ти даде корона, както се чете в твоите книги, че е дала на Петър, Самуил и на другите твои приснопаметни прародители" (progenitoribus tuis).27 Продължението на папското писмо заслужава внимание: от това писмо явствува, че цар Калоян, настоявайки на схващането за приемственост на обновената българска държава наспроти държавата на Първото българско царство, действително наложил на представителя на Римската църква да бъде възприето това схващане. Преди да даде обещания, че ще задоволи искането на Калоян да признае неговата царска власт, папа Инокентий III потърсил да се осведоми за миналите връзки и извлякъл от архивите на Римската църква именно документите за връзките на папския престол с българския княз Борис Михаил през втората половина на IX в.: „Ние прочее, за да уверим в това по-добре, наредихме да бъдат прочетени внимателно нашите регистри (regesta), от които ясно узнахме, че в подчинената ти земя са били короновани много царе" (in terra tibi subiecta multi reges fuerant coronati). В допълнение на това папата припомня някои подробности за връзките на Римската църква с българския княз Борис Михаил, именно по времето на папите Николай I (858 — 867) и Адриан II (867 — 872).28 Заедно с това Инокентий III съобщава, че бил наредил да се направят грижливи проучвания относно признаването на царското достойнство на някогашните български владетели: „Също така ние възложихме (на папския пратеник в България Йоан Каземарински29) да издири по-грижливо както по старите книги, така и по други документи истината относно короната, дадена от Римската църква на твоите предци (progenitoribus tuis)." Ясно е прочее, че всред най-висшите и отговорни духовни, а оттам и политически сили в Западна Европа от онова време се наложило схващането за новата държава в земите на Балканския полуостров именно като продължител на някогашната българска държава. Това схващане е намерило отражение в цялата по-нататъшна преписка на Папската курия с Търново не само по време на папа Инокентий III, но и на неговите приемници.30 Когато възникнал спор с маджарския крал относно законността на обновената държава и специално на правото на нейния владетел, папа Инокентий III дал на своя легат кардинал Лъв с писмо от средата на септември 1204 г. изрични наставления в това отношение и използвал именно довода за приемствеността на Калояновата власт. Във връзка с оплакването на маджарския крал, че цар Калоян бил завзел негови и други чужди земи, Инокентий III отговарял с доводи за приемственост на българската държава и дори на властта на Асеневци: „Наистина от старо време в България последователно мнозина царе са били коронясани чрез апостолическата власт, като Петър и Самуил и някои други след тях. Наистина и поради проповедта на свещенопаметния наш предшественик папа Николай царят на българите (rex Bulgarorum), на чиито допитвания31 той твърде често отговарял, заслужи да бъде покръстен с цялото поверено нему царство. Но най-сетне, понеже гърците излязоха по-силни, българите загубиха царското достойнство, дори бяха принудени да робуват под тежко цариградско робство, докато напоследък двама братя, сиреч Петър и Йоаниций [Калоян], произхождащи от рода на предишните царе (de priorum regum prosapia descencientes), започнаха не толкова да завземат, колкото да възвръщат земята на своите бащи, така щото един ден спечелиха чудна победа над големи владетели и безбройни народи" (terrain patrura suorum non tara occupare, quam recuperare ceperunt, ita quod una die de magnis principibus et innumeris populis mirabilem sunt victoriam consecuti).32 Отхвърляйки прочее възраженията на маджарския владетел относно законността на властта на българския цар, Инокентий III заявява: „Затова ние възнамеряваме по подобие на нашите предшественици да го коронясаме за цар не върху чужда, а върху собствена земя, желаейки и той да възвърне несправедливо задържаната (от него) земя, а и несправедливо задържана (от други) земя да му се възвърне..." За онова време едва ли можело да се очаква по-голяма защита и международна подкрепа пред тогавашните държави в полза на едва възобновената българска държава на Асеневци. Все в името на това схващане за приемственост самият цар Калоян в разни свои писания говори за „цяла България", като чрез това загатва за земи, влизащи някога в пределите на българската държава, а по онова време откъснати от нея и завзети от други, например от маджарите.33 Схващането за приемственост в политическия и държавния живот е било за цар Калоян не само една отвлечена идея, а, както се вижда, основна движеща сила на неговата целокупна дейност. Българският владетел налагал тази „идея — сила" както в дипломатически преговори, така и чрез силата на своето войнство. Византийският историк от XIII в. Георги Акрополит разказва по повод военните действия на цар Калоян срещу ромейското население при избухналото антибългарско въстание през 1206 г., че българският владетел наричал себе си „ромеоубиец" и заявявал, че мъстел за злините, които някого император Василий II Българоубиец бил нанесъл на българския народ.34

Идеята за приемствеността на създадената през 1185 г. българска държава като пряко продължение на Първото българско царство намерила отражение и в културния живот. Застъпвана още отначало с особено въодушевление, тази идея се превръща в една основна насока на целия културен живот през съществуването на Второто царство. Нейните прояви се долавят в разните области на културното развитие, на първо място — в църковно-религиозния живот, после в литературата и изкуството. Доколкото се знае, Търново до времето, когато било избрано за столица на обновената държава, не заемало някакво значително място в църковната история на тукашните земи: не е известно нищо за него като седалище на предстоятел на църковната йерархия през цялото ранно средновековие. Въздигането на града като седалище на главата на българската църква, архиепископ Василий35, и, от друга страна, провъзгласяването му като столица на държавата нямало да бъдат общопризнати действия съобразно господстващия тогава религиозен дух, ако Търново не получело по някакъв начин необходимата „божествена благодат" (χάρις, gratia) преди всичко чрез натрупване в неговите храмове на светителски мощи. Не било забравено прочее как в столицата Преслав в края на IX и през X в. били събрани мощи или части от мощите на разни светци36 или как цар Самуил, за да „освети" своята резиденция в Преспа, занесъл там взетите от града Лариса мощи на свети Ахил.37 Обновителите на българската държава насочили вниманието си към най-видния от всички български светци — отшелника от Рилската пустиня и основател на Рилската обител, свети Иван Рилски, вече признат като покровител на българския народ.38 Неговите мощи до 1183 г. се намирали в Средец, отгдето били задигнати от маджарите и отнесени в Стригом (Гран), по Средния Дунав.39 Немного след обявяването на Асеневското въстание мощите били върнати в Средец по искане на самия византийски император Исак II Ангел: чрез това императорът желаел очевидно да привлече местното българско население.40 Десет години след обявяването на въстанието, именно в 1195 г., войските, предвождани от цар Асен I (1187 — 1196), се спуснали по течението на р. Струма и проникнали чак в „българските области около града Сяр".41 Тогава мощите на рилския отшелник били вдигнати от град Средец и пренесени в новоизбраната българска столица.42 Пренасянето на тези светителски мощи означавало за тогавашните люде не само „натрупване на благодат" в новата столица, но и символизирали приемствеността в духовния живот на Второто и Първото българско царство. Едновременно с това отдаването на почит към един светец от български произход означавало известна изява на противовизантийските настроения. По времето на Иван Асен II (1218 — 1241) за живота и деянията на светеца в Търново било съставено кратко проложно житие,43 а през последните десетилетия на XIV в. патриарх Евтимий Търновски съставил ново, пространно житие — най-реторичното и най-пълното от всички познати днес средновековни жития на светеца, като използвал наличните тогава писмени извори и предания.44 В Търново било съставено и второ проложно житие, което било включено в службата на светеца.45 Образът на отшелника се явил на няколко места в живописта от XIII — XIV в.46

Съзнанието за приемственост е намерило особено красноречив израз в книжнината от онези времена. Проява на тази приемственост е, на първо място, преписването и разпространението на произведения, създадени през епохата на Първото царство, главно през епохата на „златния век" на българската книжнина.47 Редом с това съзнанието за приемственост на държавния и културния живот е засвидетелствано в съдържанието на множество книжовни произведения. Така в Синодика на българската църква дейността на цар Иван Асен II е преценена в съпоставка със стореното от предишните владетели, очевидно от Първото и Второто царство. Неизвестният автор го възхвалява за това, че „прославил и просветил българското царство посече от всички български царе, които били преди него".48 Нему се отдава заслугата, че в 1235 г. възобновил (овновнтн) „патриаршията на българското царство",49 следователно не е забравено съществуването на патриаршия през X и началото на XI в. Съставителят на приписките и добавките към среднобългарския превод на Манасиевия летопис е засвидетелствал особено ясно това съзнание. Завършвайки своите добавки с времето на император Василий II Българоубиец, той пише: „От този (император) Василий българското царство бе под гръцка (византийска) власт даже и до Асеня първи, цар на българите."50 В светлината на общата духовна приемственост се упоменава дори богомилската ерес, когато православни писатели говорят за нея.51 Във всички запазени „поменици на българските царе и царици"52 поредицата започва от първите християнски български владетели. Патриарх Евтимий говори за събитията през 1185 г. и непосредно след това само като обновление на българската държава: „Когато бог благоизволи да обнови българската държава и да въздигне, да кажем според Писанието [Псалми, LXXXVIII, 18] падналата сенница, овехтяла поради гръцко насилие...", пише той.

Когато прочее говорим за Търново като столица на „Втората българска държава" или на „Второто българско царство", това ни най-малко не бива да се тълкува като признание за настъпване на някаква дълбока „качествена" промяна в историческия живот на нашия народ. Напротив, издигането на Търново и изобщо обновата на българската държава представят само един нов етап във вековното историческо битие на българския народ. Подемайки през последните десетилетия на XII в. борбата против Византийската империя, българите — както впрочем и техните западни съседи сърбите — се борят за освобождение от чуждото владичество като вече отдавна оформени народности и с ясно определената цел да обновят съществуващата някога свободна държава. Съществуването на българска държава в течение на периода от 1185 до 1393/96 г. утвърждава още повече това народностно съзнание, изразено така красноречиво именно чрез идеята за приемственост на историческото битие. Настъпилото през XIII и особено през XIV в. феодално раздробление не засяга ни най-малко, нито отслабва това съзнание: раздроблението подравя политическото единство на държавата и народа, но не и неговото културно единство. Културата — предимно в книжнина, изкуство, нрави и обичаи — запазва неизменно своето единство, ако и с известни местни различия, които ѝ придават по-голямо богатство и разнообразие. Борбите против турските завоеватели през втората половина на XIV в. се водят в името на едно вече здраво оформено народностно и верско съзнание. Борбата наистина бива загубена. Когато обаче народът ни навлиза в ерата на дългото чуждо владичество, той носи своето вече здраво оформено народностно самосъзнание — и именно това представя един от незиблемите залози за неговото оцеляване и самозапазване в течение на полухилядолетното чуждо господство. Историята на Търново е най-здравото звено между ранната българска история и новото време: това е жива, вечно жива история, която ни облъхва така свежо и днес.

 

1За политическите събития, свързани с Търново, вж. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, II, София, 1934, стр. 410 сл.; III, София, 1940, стр. 1 сл., с посочване на историческите извори и съответна библиография.
2За археологическите разкопки и проучвания, вж. главно: 3. Драгомиров, Средновековна българска аркада на Царевец, Археология III, кн. 1 (1961), стр. 27—32; Б. Игнатов, Сто години от първото проучване на църквата Св. Четиридесет мъченици в Търново, пак там, IV, кн. 2 (1962), стр. 56—63; Н. Ангелов, Спасителни разкопки на Царевец през 1961 г., пак там. IV, кн. 4 (1962). стр. 20—29; Я. Николова — Н. Ангелов, Средновековен квартал на хълма Момина крепост във Велико Търново, пак там, V. кн. 1 (1961), стр. 34—41; същите. Южна напречна крепостна стена на Царевец, Известия на Окръжния музей в Търново, II (1964), стр. 35—43; същите, Средновековна църква в западния склон на Момина крепост в Търново, пак там, стр. 19—28; H. Ангелοв, Средновековният град Търново според изворите от XII—XIV в. и досегашните археологически разкопки, пак там. стр. 1—17; Я. Николова, Нови данни за плана на средновековния град Велико Търново, Археология, VI, кн. 1 (1964), стр. 10—15; К. Mijаtеv, Das Schloss der bulgarischen Zaren in Tärnovo, Acta archeologica Acad. scient. Hung., XVII (1965), p. 77—81 : H. Ангелов, Крепостни стени и порти на хълма Царевец в гр. В. Търново. Разкопки и проучвания през 1963 г., Известия на Окръж. музей в Търново, III (1966), стр. 1—20; С. Георгиева, Hови данни за църквата Св. Петка и за джамията на Царевец във В. Търново, Археология, IX, кн. 2 (1967), стр. 27—31; Б. Κузупοв, Западната пристройка към църквата Св. 40 мъченици във В. Търново. Музеи и паметници на културата, VI, кн. 4 (1966), стр. 1 — 9; Л. Πрашκοв, Техника и материали за стенната живопис в църквата Св. Четиридесет мъченици в гр. В. Търново, пак там, кн. 2 (1966), стр. 6— 13; Миятев, Византийска сграфито керамика в царския дворец в Търново, Археология, IX, кн. 3 (1967), стр. 6—9.
3Релацията е обнародвана от Eus. Fermendžin, Acta Bulgariae ecclesiastica ab a. 1565 usque ad a. 1799. Zagrabiae, 1887 ( = MSHSM, XVIII), pp. 68—106; за Търново, стр. 77 сл.; български превод у Ив. Дуйчев, Описанието на България от 1640 г. на архиепископа Петър Богдан. По случай 300-годишнината. Архив за поселищни проучвания, II, кн. 2 (1940), стр. 174—210, специално стр. 188 сл.
4За събитията подробно вж. Ив. Дуйчев, Балканският Югоизток през първата половина на VI век. Начални славянски нападения. Беломорски преглед, I (1942), стр. 229-270.
5Procopius, De aedificiis, ed., J. Haury, p. 145, 14 sqq. — Български превод и обяснителни бележки на проф. Д. Дечев, Гръцки извори за българската история, И, София, 1958, стр. 176 сл.
6В. Н. Златарски, пос. съч., 1, ч. 2 (София, 1927), стр. 754 сл.
7За събитията и тяхната хронология вж. Ив. Дуйчев, Въстанието в 1185 г. и неговата хронология, Известия на Института за българска история, VI (1956), стр. 327—358; La date de la lévolte des Asênides. Byzantinoslavica, XIII (1952—1953), p. 227—232 = Medioevo bizantino-slavo. I. Saggi di steria politica е cultufale. Roma, 1965, p. 341—348.
8Ив. Дуйчев, Търново като политически и духовен център през късното средновековие. Археология, XIII, кн. 3 (1966), стр. 2 и стр. 9, бел. 3.
9В. Н. Златарски, пос. съч., II, стр. 434 сл.; Дуйчев, Въстанието, стр. 346.
10За подробности вж. Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие. Сб. БАН, XII. 1 (1955), стр. 52 сл; Въстанието, стр. 345 сл.
11Ив. Дуйчев, Проучвания, стр. 52, бел. 2, с посочване на извори и литература.
12Niсеtas Choniates, Historia, ed. Bonn, p. 486, 18—21. — Synopsis Sathas, Bibliotheca graeca medii aevi, VII. Venetiis, 1894, p. 372, 22—24. Срв. В. H. Златарски, пос. съч., стр. 441 сл., Дуйчев, Въстанието, стр. 345 сл.
13За подробности вж. Дуйчев, Търново, стр. 2 сл.
14Ив. Дуйчев, пос. съч., стр. 3.
15За подробности вж. I. Dujčеv, La formation de l'Etat bulgare et de la nation bulgare. L'Europe aux IXe—XIe siècles. Aux origines des Etats nationaux, Varsovie, 1968, pp. 215—224.
16По въпроса вж. главно Π. Мутафчиев, Произходът на Асеневци, Македонски преглед, IV, кн. 4 (1928), стр. 1—42; В Н. Златарски, Потеклото на Петра и Асеня, водачите на въстанието в 1185 г., Списание на БАН, XLV (1933), стр. 8—48; История, пак там, стр. 416 сл.
17Текстът вж. у Ив. Дуйчев, Преписката на папa Инокентий III с българите. Увод, текст и коментар. Годишник на Софийския университет Св. Климент Охридски, XXXVIII. 3 (1942), стр. 23, 31—23, 35; Из старата българска книжнина. II. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. Ссфия, 1944, стр. 1 сл.
18Срв. Ив. Дуйчев, Преглед на българската историография, Jugoslovenski istor. časopis, IV. 1—2 (1938), p. 47.
19Ив. Дуйчев, Въстанието, стр. 333 сл.
20Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, стр. 9 сл.; Преписката, стр. 43—44.
21Повече по въпроса у I. Dujčеv, Relations entre les Slaves méridionaux et Byzance aux Xe—XIe siècles. Cahiers de civilisation médiévale, IX, nr. 4 (1966), p. 545 sqq.; II p'atriarcato bulgaro del secolo X. Orientalia Christiana analecta, nr. 181 (1968), p. 201 sqq.
22По въпроса вж, посочванията у Ив. Дуйчев. Преписката стр. 85 сл.
23Някои посочвания за това у В. Н. Златарски, История, III, стр. 97, 370, 372, 396.
24Ив. Дуйчев, Из старата книжнина, стр. 16 сл.: Преписката, стр. 47, 20—23.
25В. Н. Златарски, Потеклото, стр. 8 сл.; История, стр. 426 сл., с по-умерено становище.
26Ив. Дуйчев, Държава и църква в средновековна България, Родина, III, кн. 2 (1940), стр. 82 сл.
27Ив. Дуйчев, Преписката, стр. 24, 34—36.
28Ив. Дуйчев, Преписката, стр. 24, 34—25, 51: „Petisti vero humiliter, ut coronam libi ecclesia Romana concederet, sicut iliustri memorie Petro, Samueli et aliis progenitoribus tuis in libris tuis legitur concessisse. Nos ergo, ut super hoc maiorem certitudinem haberemus, regesta nostra perlegi fecimus diligenter, ex quibus evidenter comperimus, quod in terra tibi subiecta multi reges fuerant coronati. Preterea continebatur in eis, quod tempore bone memorie Nicolai pape predecessoris nostri rex Bulgarorum, ad quorum consulta sepissime respondebat, cum toto regno sibi commisso ad predicationem eius fuerat baptizatus, et rex ab eo archiepiscopum postularat. Legatus quoque Michaelis regis bulgarici cum donis regalibus Adriano pape predecessori nostro regias litteras presentarat et postularat ab eo, ut aliquem ex cardinalibus in archiepiscopum eligendum dirigeret, quem post approbationem eorum ad sedem apostolicam remeantem ipse postmodum consecraret. Cumque idem Adrianus illuc cum duobus episcopis quendam subdiaconum direxisset, Bulgari corrupti donis Grecorum et promissionibus circumventi, Romanis eiectis, Grecos presbyteros receperunt..."
29За него повече вж. Ив. Дуйчев, Преписката, стр. 84 сл., 88 сл., 101, с други посочвания.
30Така всички папи, които през по-късни времена пишат на български владетели, ги сочат неизменно като владетели именно над българския народ и на българска земя: вж. текстовете у Ив. Дуйчев, Неиздадено писмо на папа Бенедикт XII до майката на цар Иван Александра, Известия на Историческото дружество, XIV—XV (1937), с. 205— 210; За документите из Ватиканския архив, отнасящи се до българската история (IX—XIV в.), пак там, XIII (1933), стр. 113—141; Medioevo bizantino-slavo, I, p. 395 sqq.
31Става дума за прочутите Отговори на папа Николай I по допитванията на българите; за подробности вж. Dujčеv, Medioevo bizantino-slavo, I, p. 125 sqq., гдето са дадени и други посочвания.
32Ив. Дуйчев, Преписката, стр. 59—64, № XXVIII.
33Ив. Дуйчев, пос. съч., стр. 66, 21—33; В. Н. 3латарсκи, История, III, стр. 149 сл.
34Gеorgius Acropolita, Historia, ed. Α. Heisenberg, p. 23, 9—13. Срв. В. Η. Златарски, пос. съч., стр. 242.
35За него вж. В. Н. 3латарсκи, История, II, стр. 473 сл., стр. 530; III, стр. 83 сл.. 158 сл., 182 сл., 203 сл. и пр.
36Ив. Дуйчев, Проблеми по средновековната история на Преслав. В: Преслав, сборник, I, София, 1968, стр. 34—35.
37В. Н. Златарски, История, I, ч. 2, стр. 664.
38В. Н. 3латарсκи, История, II, стр. 465, 469, 479; Ив. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София, 1947, стр. 226 сл.
35Ив. Дуйчев, пос. съч., стр. 222 сл.
40В. Н. Златарски, пос. съч., стр. 465.
41Πаκ там, стр. 82 сл.
42Пак там, стр. 83 сл.; Ив. Дуйчев, пос. съч., стр. 231 сл.
43Ив. Дуйчев, пос. съч., стр. 63 сл.
44Πаκ там, стр. 68 сл.
45Пак там, стр. 67 сл.
46Образът му се намира например в Боянската църква (от 1259 г.), Земенския манастир (средата на XIV в.), Погановския манастир (самия край на XIV в.) и другаде: вж. Ив. Дуйчев, пос, съч., стр. 260 сл.
47Това проучване на сборниците със смесено съдържание, преписвани от български книжовници в течение на XIII—XV в., представя специален проблем, който заслужава внимание не само от чисто книжовно-историческо гледище, но и от гледище на въпроса за приемствеността в културното развитие на нашия народ. Достатъчно е тук да се припомни, че най-големият брой книжовни произведения на писатели от старобългарската епоха са запазени единствено по късни преписи от ΧIIΙ—XIV в. Любопитен пример за „съжителство" на писмени паметници от Първото и Второто българско царство намираме между другото в търновската църква Св. Четиридесет мъченици, строена в 1230 г. по повеля на цар Иван Асен II: в нея редом с каменния стълб с надписа на този владетел намираме един стълб, върху който се чете прочутият Търновски надпис на хан Омуртаг.
48Текстът у Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, стр. 44.
49Ив. Дуйчев, пос. съч., стр. 44 сл.
50Пак там, стр. 102. Вж. също фотовъзпроизвод на тази приписка: Ив. Дуйчев, Летописта на Константин Манаси. Фототипно издание на Ватиканския препис на среднобългарския превод, София, 1963, стр. 369.
51Текстовете на Бориловия Синодик в новобългарски превод: Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, стр. 155 сл.
52Ив. Дуйчев, пос. съч., стр, 167 сл., 198 сл.