istoria

 

 

Цар Калоян

 

Любомир Грозданов

 

Между Византия и Апостолическия престол

 

d bakalov kaloianПрез 1197 г., след като от съзаклятническа ръка пада убит и Петър II,  на българския престол се възкачва третият от братята Асеновци — Калоян. Йоан, Йоаница, Иваница, или, с името, с което остава в историята - Калоян, е роден ок. 1170 г. В годините на освободителното движение срещу Византия той е ок. 16-18 годишен младеж и вероятно активно участва в делото на двамата си по-големи братя.

За първи път името му е споменато в хрониката на Никита Хониат, във връзка със сключването на Ловешкия мир през 1187 г. Една от клаузите на договора постановява Калоян да отиде като заложник в Константинопол, като по този начин византийското правителство си осигурява гаранции, че братята му ще се въздържат от враждебни действия срещу Империята. Князът престоява около две години във византийската столица, обграден от почести и внимание, където добре опознава византийските маниери. През 1190 г. успява да избяга, завръща се в Търновград и става пръв помощник на Асен и Петър в държавните дела. След като братята му стават жертва на честолюбиви предатели, Калоян поема кормилото на държавната власт.

 

Продължаване на освободителното дело. Войните с Византия и Унгария.

 

Гениален дипломат, ненадминат воин, мъдър държавник, този изключителен човек с неукротима енергия и последователност преследва поставените цели. За краткото си, едва десет годишно царуване той ще разтърси целия Балкански полуостров и ще промени хода на историята.

Пред младия цар стоят много и все сложни задачи за решаване. На първо място предстои освобождаването и обединението на всички български земи, останали под ромейска власт. Второ, възобновената държава се нуждае от международно признание. И трето, ако е възможно, да съкруши напълно намиращата се отдавна в агония Византийска империя.

Преди всичко обаче цар Калоян трябва да се справи с болярския сепаратизъм, който вече е взел твърде опасни размери, и да стабилизира вътрешното положение в България. Царят пристъпва към разрешаването на тези проблеми с политическа прозорливост и държавническа мъдрост, необичайни за младата му възраст. Твърде често му се налага обаче да проявява непоколебима решителност и желязна воля, а някои от действията му са белязани със суровост и жестокост. Особено към вътрешните врагове на държавата. Много скоро болярската опозиция усеща връз себе си тежката ръка на царя. След като осигурява вътрешния мир и успокоява страната, той пристъпва към изпълнение на външнополитическите цели. Започва подготовката за война с Империята.

Българският цар на първо време привлича за съюзник Иванко - убиецът на Асен I. Цар Калоян е принуден да жертва личните си чувства в името на държавните интереси. Но този ренегат в момента е много ценен съюзник. След бягството си във Византия Иванко е отрупан с почести. Империята отлично знае как да използва политическите имигранти, потърсили убежище в нея, за своите цели. Към убиеца на българския цар тя показала особено благоволение. Той е въведен в средите на придворната аристокрация, а за съпруга му е обещана дъщерята на починалия в български плен севастократор Исак. Скоро след това Алексий III назначава Иванко за управител на Пловдивската област и за главнокомандващ войските, предназначени да воюват срещу България. Отдава му се да отблъсне някои леки нападения на български военни части и с това печели окончателно пълното доверие на императора. Но Иванко имал съвсем други намерения. Разполагащ с големи пълномощия в поверената му област, той започва да разширява още повече властта си, усилва войските си с нови попълнения и дори започва да строи крепости в Родопите. Докато в един момент престава да крие стремежите си към отцепване от Константинопол. Към 1198 г. действията му срещу Византия са съчетани с тези на българската армия. Никита Хониат съобщава за голямо българско нашествие в тема Македония (Източна Тракия).

Калоян постига сближение и с друг отцепник - Добромир Хриз, владетел на Струмишката област. Бивш сподвижник на Асеневци, той е изпратен през 1186 г. с отряд от 500 души в Македония и с помощта на местното българско население, успява да отнеме от византийците крепостта Струмица с прилежащите ѝ територии. Политическите сътресения в периода 1187 - 1191 г. той умело използва за собствените си честолюбиви цели. След преминаването на германската армия на Фридрих I Хохенщауфен през Балканите, Византия подновява с пълна сила войната срещу България. Походът завършва със страшна катастрофа за имперската армия в клисурите на Тревненския проход през лятото на 1190 г. В същото това време струмишкият управител скъсва връзките с Търнов и се провъзгласява за независим владетел. Независимостта му обаче е кратка. След провала на военната кампания срещу българите, империята насочва войските си срещу сърбите и им нанася поражение при р. Морава. Ромеите завладяват подбалканските територии от Ихтиман до Ниш и Хриз е принуден да сведе глава пред имперската мощ. Исак II Ангел го назначава за комендант на Струмица.

И така, използвайки обстоятелствата, той няколко пъти променя политическата си ориентация, докато накрая отхвърля властта на императора и се обявява отново за независим владетел. С помощта на местното население и с подкрепата на българския цар Добромир Хриз бързо овладява Средна и Северна Македония и премества резиденцията си в непристъпния Просек. Ромейските военни експедиции срещу него завършват с неуспех и накрая императорът е принуден да сключи мир с непокорния властел.

Цар Калоян ловко използва амбициите на двамата ренегати и ги превръща в свои оръдия срещу византийската власт, което създава големи главоболия на константинополските управници. С негова помощ са създадени две независими български княжества и сега Империята е изправена пред заплахата от война на широк фронт - Тракия, Родопската област и Македония.

И както в много случаи, когато византийците не могат преодолеят опасностите с военна сила, така и сега те прибягват до хитрост. За момента най-неудобният враг на империята е Иванко. Елиминирането му не се оказва трудно. Василевсът Алексий III признава със специална грамота правата на Иванко върху всичките завладени от него територии и го кани на лична среща в Станимака, като го уверява в добрите си намерения. Наивният българин се хваща в клопката. Още с появяването си в града, той е моментално арестуван и окован. От тук насетне името му изчезва от историята. Вероятно завършва дните си в някоя цариградска тъмница. Пловдивската област отново преминава под властта на Византия (1200 г.).

Настъпва времето българският цар да реагира подобаващо. В 1201 г. начело на мощна армия той нахлува в Тракия и завладява крепостта Констанция (до. дн. Симеоновград). Незабавно след това Калоян прехвърля Стара планина и удря Варна, която е последното византийско владение в северна България. Крепостта се защитава от многоброен, елитен ромейски гарнизон. Царските инженери построяват невиждана обсадна машина, широка колкото крепостния ров, а на височина равна с тази  на крепостта. Тя послужила както за мост над рова, така и за стълба по която щурмоваците достигат зъберите на градските стени. След тридневна яростна атака, Варна пада в ръцете на българската армия. Това става на Великден - 24 март 1203 г. Оцелелите ромеи ги очаква ужасна съдба - хвърлени са в крепостния ров и засипани с пръст... Нека дадем думата на Никита Хониат за тези събития:

nicita hon„Без да се уплаши от светостта на деня, и без да се засрами от името Христово, което той произнасяше само с уста, подтикван от кръвожадни демони, блъскаше в рова всички, които бе заловил живи, и хвърляше пръст в рова. Така мястото стана общ гроб за всички. След като разруши крепостните стени, той се завърна в Мизия, като отпразнува деня с такива жертви и кървави помени.“

Но бедите на империята не свършват с това. Едновременно с кампанията на царската армия, в пълно съгласие с Калоян, действа и Добромир Хриз. Той отнема от ромеите и Западна Македония, войските му проникват дори в Средна Гърция. Негов съюзник е Мануил Камица - бивш ромейски протостратор.  Скоро срещу империята вдига бунт и новият управител на Родопската област - Йоан Спиридонаки.

С голяма мъка Алексий III успява да потуши бунта на родопския наместник, след което се отправя срещу Добромир Хриз. Военните действия срещу него не са така успешни и императорът му предлага мир. Договорът е сключен и Хриз връща на империята Западна Македония. Това по същество представлява измяна към търновската корона и цар Калоян не забравя да му заплати заслуженото.

В края на 1202 г. между България и Византия е сключен мир. Според Хониат, инициативата за мирните преговори е на българския цар. Кое кара Калоян след такава победоносна кампания да поиска незабавен мир? Отговорът може да бъде само един - нашествието на унгарските войски в Белград и Браничево. От друга страна Византия също има сериозни основания за установяване на мирни отношения с България. От запад се задавали войските на Четвърти кръстоносен поход, а империята има своите основателни притеснения за сигурността си. През август 1202 г. синът на сваления и ослепен василевс Исак II Ангел, Алексий, влиза във връзка с водачите на похода и им предлага да го възстановят на бащиния му трон. Малко по-късно рицарите завладяват далматинския град Зара, по поръчение на Венецианската република.

Цар Калоян използва притесненото положение на империята и мирът е сключен. Клаузите му потвърждават териториалните придобивки за България, а едно от условията е унищожаването на княжеството на Добромир Хриз и присъединяването на териториите му към българската държава. Империята охотно се съгласява с този точка от договора и оставения на собствените си сили ренегат не е в състояние да предотврати неизбежното. Почти цяла Македония и цялата Косовска област, заедно с градовете Прищина и Призрен преминават в пределите на царство България. По отношение на  признаването на царската титла на Калоян от Византия, то този въпрос или не е поставян по време на мирните преговори, или ако е поставен, то империята е реагирала отрицателно. Явно ромеите на са били притиснати достатъчно, за да бъдат принудени на такава голяма отстъпка.

Както вече споменахме, през есента на 1202 г., възползвайки се от войната между България и Византия, Унгария окупира Белград и Браничево. Освен това унгарците подпомагат претендента за сръбския трон Вукан - брат на законния жупан Стефан Неманя и го поставят за наместник на окупираните български области. Мирът с Византия развързва ръцете на цар Калоян и неговият отговор е светкавичен. В началото на 1203 г. мощна българска армия разгромява унгарците и връща Белград и Браничево в пределите на Родината. Царските военни сили се намесват в сръбските междуособици като свалят унгарското протеже Вукан и връщат на трона законния владетел Стефан.

 

Преговорите с Рим. Сключване на уния и коронация на българския владетел.

 

В резултат на победоносните военни кампании, България добива престиж на могъща военна и политическа сила, превръща се във фактор в международните отношения. Въпреки могъществото обаче, тя не е призната официално от нито една външна сила, а българския цар няма статут на законен владетел. Една от приоритетните задачи на българската външна политика в този момент е търсенето на авторитетна санкция за легитимността на царската власт и международното признание на българската държава. При липсата на такава санкция всеки от съседите може да претендира за български територии, под предлог, че владетелят им е незаконен.  Калоян явно разчита да получи царската корона от Константинопол, но империята се оказва неотстъпчива по този въпрос.

papa inokentiiПостигането на тази важна цел е улеснено от амбициозната политика на папа Инокентий III. При неговия понтификат Римската курия достига небивало могъщество. Волята му е закон за всички католически монарси. Наложил върховенството си над Запада, сега папата обръща поглед към православния Изток. Все повече отслабващата Византия вече не е сериозна пречка за амбициите на Светия престол, който се стреми да обедини целия християнски свят под скиптъра на понтифекса.

В 1200 г. в Търново пристига папският пратеник Доминик от Бриндизи, който предава на Калоян писмо от Инокентий III. В посланието папата се обръща към „Благородния мъж Йоанициус",  подканяйки го да засвидетелства предаността си към Престола на Св. Петър, като същевременно намеква за "римския произход" на българския монарх. Папата не признава легитимността на царя, но дава ясни индикации, че дава възможност за узаконяване на титлата му. Цар Калоян не отговаря веднага на това послание. Погълнат изцяло от грижите за освободителната война с Византия, от една страна, а от друга, понеже  Доминик като грък, не му вдъхвал голямо доверие, Калоян го задържа около 2 години в Търнов. Възможно е българският цар да проявява известни колебания и да не бърза с обвързването с Рим. Може би все още се надява да получи короната от Византия. Мирът от 1202 г. обаче попарва надеждите му. Освен това от Запад вече се задавал Четвъртият кръстоносен поход - сила, способна сериозно да се намеси в събитията на Балканите. Цар Калоян вече няма време за колебания. Нужно е адекватно да се реагира на събитията. И той го прави с прозорливостта на гениален държавник.

В края на 1202 г. прелатът Доминик от Бриндизи потегля към Рим, носейки със себе си две писма до Инокентий III - едното от цар Калоян, другото от главата на българската църква - архиепископ Василий.

В отговора си до папата Калоян подчертава, че всъщност България отдавна търси покровителството на Рим:

„И макар, че моите блаженопочивши братя още отдавна да бяха искали да изпратят пратеници до Ваша Светост, те все пак не са могли да достигнат до вас поради много наши неприятели. И ние, опитвайки се веднъж, втори и трети път да изпратим до вас пратеници, не успяхме да доведем до успешен край това, което желаехме."

По-нататък в писмото царят ясно излага исканията си:

„На първо място ние като любим син искаме от нашата майка Римската църква царска корона и достойнство според както са ги имали нашите стари императори. Както намираме записано в нашите стари книги, един е бил Петър, втори Самуил и други , които са ги предхождали по царуване".

Отговорът на цар Калоян дава интензивен живот на кореспонденцията. Скоро в Търново пристига папският прелат капелан Йоан Каземарински, който носи писма до царя и архиепископа. В писмата си римският първосвещеник им припомня за връзките между България и Рим от времето на Борис I, но по отношение на основното искане на Калоян, Инокентий все още е резервиран. Обръщението към българския владетел остава неизменно: „Благородният мъж Калоян, господар на България и Влахия". С това папата явно желае да напомни, че узаконяването на царската (кралска) титла тепърва има да се урежда и няма да се задоволи с празни обещания от страна на Калоян. Капеланът Йоан Каземарински връчва палиум на архиепископ Василий, което е израз на каноническото му подчинение на Рим.

Преговорите с Рим парират донякъде апетитите на Унгарското кралство към северозападните български територии. Отношенията с Унгария са твърде обтегнати, а крал Емерих настоява пред папата да не признава „узурпатора Калоян".

Решен на всяка цена да спечели България, папата се опитва да убеди Емерих да престане с враждебността си към Калоян. В писмото си до унгарския крал, Инокентий търпеливо му обяснява: „двамата братя, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завземат, а да възвръщат земята на своите бащи".

В същото време Алексий III, пред заплахата от кръстоносците, бяга от Константинопол и търси помощта на цар Калоян. В Търновград пристига самият вселенски патриарх Йоан Коматир, който предлага на българския цар императорска корона и патриаршеско достойнство за главата на българската църква, в замяна на помощта му срещу кръстоносците. Велика съблазън! Но царят й устоява. Разбира се, мъдрият държавник е наясно, че едно обвързване с Византия, в момент, когато рицарите са пред вратите на Константинопол, може да доведе до негативни последствия за младата държава. Царят изпраща патриарха с един уклончив отговор и подновява енергично кореспонденцията с папата, като вече си позволява да приложи и шантаж. В писмото си от май 1203 г. Калоян съобщава на Инокентий III за византийското предложение:

"Откакто гърците узнаха това (преговорите му с Рим), патриархът и императорът ми известиха: "Ела при нас , ще те коронясаме за император и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не бива", но аз не пожелах, а напротив, прибегнах до Твое Светейшество, защото искам да бъда раб на Св. Петър и на Твое Светейшество!"

Докато текат преговорите между цар Калоян и Инокентий III, събитията на Балканите се развиват стремително. След превземането на град Зара, водачите на Четвърти кръстоносен поход сключват споразумението със сина на ослепения василевс Исак II Ангел, Алексий, относно връщането му на бащиния трон. И така, вместо към Светите земи, Походът се насочва срещу Константинопол. През лятото на 1203 г. Исак II Ангел е възстановен на престола, а Алексий IV е обявен за симвасилевс. Скоро обаче се оказва, че младият император не е в състояние да плати  обещаната сума от 200 000 марки на кръстоносците. Поради това отношенията между него и кръстоносните командири се влошават прогресивно. Негодуванието на столичните жители срещу латинското протеже прераства в открит бунт. Извършен е преврат, който завършва със свалянето на Алексий ІV и възкачването на Алексей V Мурзуфъл – роднина на Ангелите. Алексей ІV е удушен в затвора, след което умира и Исак ІІ Ангел. Това престъпно деяние предизвиква възмущението на западните рицари и те решават веднъж завинаги да свършат с Византийската империя. На 13 април 1204 г. „Царицата на градовете” е щурмувана и пада в ръцете на Христовите воини. В продължение на три дни в бляскавата столица на Изтока вилнеят смърт и разруха. Кръстоносците се отдават на разюздан грабеж, при който са унищожени и разграбени безброй паметници на изкуството и културата.

Цар Калоян не изпуска от погледа си от развоя на тези събития и решава да извлече полза от конфликта между ромеи и кръстоносци. Царят трябва да се съобразява с мощта на кръстоносната армия и решава да опипа почвата. През февруари 1204 г., докато рицарите обсаждат Константинопол, българският владетел иска от тях да го признаят за законен цар, като в замяна им предлага да ги подпомогне със 100 000-на армия срещу ромеите. Съветът на бароните отхвърля това предложение. Скоро след падането на византийската столица, царят отново изпраща посланици при латинците, този път с предложение за мир и приятелство. Отговорът им е толкова надменен и обиден, че на Калоян му става ясно, че мир с нашествениците не ще има и на него не му остава нищо друго, освен да се готви за тежка и продължителна война.

Опиянените от победата си барони му заявяват, че той не може да се отнася към тях като с равни, а като роб към господаря си; че той незаконно владее земя, която принадлежи на Византия и следователно, те като нейни наследници имат права над нея и Калоян трябва да им я върне, иначе те с оръжие в ръка ще си я отвоюват.

Преговорите с Рим обаче още не са приключили и Калоян е принуден да преглътне грозната обида. Дори им изпраща ново послание, в което любезно им обяснява, че той „владее своята земя, по-правилно, отколкото те Константинопол, защото той завзел земята, която прадедите му бяха загубили, а те завзели град, който твърде малко им принадлежи".

Baldwin I of ConstantinopleВърху повалена Византия кръстоносците изграждат нова държава - Константинополската латинска империя. За император е избран Бодуен - граф на Фландрия, граф д' Ено. Започва разпределението на ромейските територии. Маркиз Бонифаций Монфератски получава новосформираното Солунско кралство. Останалите рицари получават ленни владения в Тракия и Гърция. Много от предварително разпределените земи обаче трябва тепърва да се отвоюват. В суматохата около завоеванието, няколко византийски аристократи успяват да избягат към все още свободните земи, където с подкрепата на местното население създават нови държавни образувания, които спасяват византинизма от гибел. В Епир се установява Михаил Ангел, братовчед на Исак ІІ и Алексий ІІІ. Той се обявява за самостоятелен владетел  и превръща град Арта в своя столица. В западните покрайнини на Мала Азия Теодор Ласкарис основава Никейската империя. В същото време в Източна Мала Азия братята Алексий и Давид  Комнини създават Трапезундската империя.

Сега България се оказва притисната от две враждебни католически сили и положението е твърде тревожно. Признанието на папата е крайно наложително.

На 25 февруари 1204 г. от Рим за Търново потегля папският легат кардинал Лъв, който носи за българския владетел знаците на държавната власт - корона, скиптър и знаме. Преминавайки през Унгария, кардиналът е задържан по заповед на краля, след като последния разбрал каква е мисията на папския прелат. Емерих протестира в нарочно послание до папата за коронацията на българския владетел. Кралят настоява преди това да бъдат уредени спорните териториални въпроси между него и Калоян. Гневът на Инокентий III е неописуем. Строгият отговор от Рим принуждава унгареца да освободи незабавно кардинала.

И така, на 15 октомври 1204 г. кардинал Лъв пристига в Търновград. На 7 ноември той помазва архиепископ Василий за примас на българската църква, като с това му се дава и правото да коронова българските "крале". На следващия ден, 8 ноември, се провежда тържествената церемония по коронацията на българския владетел. Кардиналът поставя върху главата на Калоян кралска корона, съгласно официалната прокламация на Римския престол „Caloiohani illustri Bulgarorum et Blachorum regi" (Калоян, светлия крал на българите и власите). Като вече независим владетел, Калоян получава правото да сече монети със свой образ. На царя е връчено  знаме с ключовете на Св. Петър, което илюстрира почетния му васалитет към римския понтифекс.

Въпреки желанието на българския владетел за удостояването му с царско (императорско) достойнство и издигане  на  архиепископ Василий в патриарх на българската църква, папата не го удовлетворява. И сега ще обясним защо.

prepiscaСпоред средновековната римовизантийска държавна доктрина право на имперски титул имат само владетелите на Източната Римска империя и на Свещената римска империя на германската нация - традиция, която води началото си от официалното разделение на Римската империя - един император на Изток и един на Запад. Според нея удостояването с императорска титла на трети или четвърти монарх е абсолютно недопустимо. Останалите европейски суверени носят титлата rex (крал). Папата не може да не се съобрази с това и няма как за българския монарх да се направи изключение. За българите обаче това няма особено значение. В отговора си до Инокентий III, архиепископ Василий го известява, че  по разпореждане на Негово Светейшество кардинал Лъв   е коронясал Калоян за император „coronavit et benedixit imperatori Calojohanni, domino omnium Bulgarorum atque Blachorum", а него е помазал за патриарх.

Интересното в случая е, че папата не оспорва императорската титла на Калоян, с която българския монарх сам се окичва, предпочитайки да не подлага на разискване тази твърде деликатна тема. Всъщност, от тук насетне папите в посланията си до владетелите на Второто царство се обръщат към тях с титлата „император“!

Унията, сключена между България и Рим има чисто формален характер. Църквата напълно запазва своите източноправославни обреди и традиции. В политическо отношение, България с нищо не се обвързва пред Светия престол. Сега вече, като суверенен владетел, цар Калоян може спокойно да отговори на външнополитическите предизвикателства. Ръцете му са развързани за действия.

 

Сблъсъкът със Запада

 

Веднага след коронацията, Калоян пише на папата да предупреди маджари и латинци да се въздържат от враждебни действия към българската държава:

imre„Пиша Ви обаче и за унгареца, че моето царство няма никаква общност с владенията или нещо друго с него. Моето царство с нищо не му вреди, а, напротив, той напада и уврежда владенията на моето царство. Господин кардинал Лъв сам видя и ще извести на Ваше Светейшество дали аз не зачитам крал Емерих, или той не зачита мене. Нека Ваше Светейшество му пише да стои далече от моето царство, понеже моето царство няма намерение да не го зачита, нито да отива против неговите земи. Ако обаче той сам дойде против моето царство и Бог помогне да бъде победен, нека Ваше Светейшество ме освободи от всяко подозрение... Също за латинците, които навлязоха в Константинопол. Както аз не им причинявам никакво зло, нека и те ме зачитат. Обърнете им внимание на това. В случай, че те не променят държанието си към мен или ме нападнат, или убият някой от моите поданици, аз ще се смятам свободен да действам така, както намеря за добре и нека тогава Ваше Светейшество не ме смята виновен за последиците“

След смъртта на крал Емерих през 1204 г. спорът с Унгария за Белград и Браничево затихва, понеже новият крал Андрей II е достатъчно ангажиран с вътрешни проблеми и никак не му е до разправии с българите. Опасността, обаче, от страна на Латинската империя тегне с пълна сила над България. Не може да се каже със сигурност дали папа Инокентий III предприема действия в Константинопол относно отношенията с България, но враждебността на кръстоносците остава все така открита и демонстративна.

Грубо и арогантно е отношението им и към покореното гръцко население в Тракия. Латинците надменно отказват предложението на готовата за сътрудничество ромейска аристокрация. Съвсем естествено, обидените ромеи се обръщат за помощ към българския цар. В Търновград пристигат представители на тракийските градове и съюзът е сключен. Ромеите се заклеват във вярност на Калоян, обещават му да го признаят за свой цар, ако той им помогне в борбата с латинците и ако се отнася с тях като със свои поданици. За цар Калоян, който отдавна разбира, че сблъсъкът с Латинската империя е само въпрос на време, това предложение е добре дошло. Нещо повече – то очертава перспективата в бъдеще, вече с помощта на самите ромеи, да поеме наследството на василевсите.

В трескавата подготовка за борбата, цар Калоян си осигурява помощта на куманите, като същевременно влиза в преговори за съюз със селджукските турци.

Настъпила пролетта на 1205 г. Знакът за бунта на тракийските градове е даден от Дидимотихон. За една нощ жителите на града въстават и избиват латинския гарнизон. Примерът на Дидимотихон е последван от Адрианопол, Аркадиопол (дн. Люлебургаз), Цурул (Чорлу), Филипопол и др. Латинците са безпощадно избивани, а тези, които се предават, са изпращани на цар Калоян. Малцина рицари успяват да се спасят от жестоката сеч с бягство. Рицарят Рение дьо Три, който получава като ленно владение Пловдив, успява да се измъкне от града и се укрива в Стенимахос (Асеновград).

При избухването на въстанието на гръцките тракийски градове, латинските сили са разпилени. Част от кръстоносната армия, начело с императорския брат Анри, се намира в Мала Азия, където довършва завладяването на византийските територии. Солунският крал Бонифаций Монфератски с други кръстоносни отряди воюва в Южна Гърция.

Изненадан от събитията в Тракия, император Бодуен нарежда военните действия в Мала Азия да бъдат преустановени и тамошните войски да потеглят незабавно към Балканите. Сам той, начело на всички налични войски в Константинопол, се отправя към Тракия. Изплашени, жителите на Виза и Цурул отварят градските порти, но Аркадиопол, който решава да се брани, изпитва връз себе си страшната мъст на латинците.

Рицарските отряди, под командването на Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил, пристигат край Адрианопол. Малко по-късно натам се отправят императорът и граф Луи дьо Блоа, без да дочакат събирането на цялата кръстоносна армия. Когато на 29 март 1205 г. Бодуен пристига при Адрианопол, той вижда над кулите на крепостта да се веят знамената на българския император.

В същото време, с бърз марш, българската армия наближава Адрианопол и се установява на лагер на около 5 левги (20 km) от града. Силно укрепената крепост е подготвена за тежката борба и кръстоносците са принудени да започнат редовна и продължителна обсада. Латинците укрепват своя стан и разполагат обсадните машини срещу градските стени. В продължение на две седмици защитниците храбро отбиват рицарските атаки. Същевременно българското разузнаване редовно докладва на царя за действията на врага и положението на обсадените.

boiciТук е мястото да разгледаме видовете въоръжени сили, числеността, организацията, въоръжението и снаряжението на българската и латинската армия. По отношение на числеността на армиите, въпросът е спорен. Основни сведения за това ни дава хрониката на маршала на империята – Жофроа дьо Вилардуен, който е участник в събитията. Според него Калоян пристига край Адрианопол „с твърде голяма армия“ от българи и власи.  Същият автор твърди, че в царските сили влизат и 14 000 кумански конници.  Колко голяма е тази армия, ние не можем да кажем с точност. Въз основа на знанията ни за военния потенциал на България при Калоян, състава на редовната армия и съюзните контингенти на кумани и гърци, предполагаме, че общата численост на силите, които царят води срещу кръстоносците при Адрианопол, варира между 40 000 и 60 000 души.

Редовната царска армия се състои от тежка и лека кавалерия, както и от тежка и лека пехота. Войските са въоръжени с най-различен вид оръжия за нападение и ръкопашен бой – лък и стрели, късо метателно копие, прашка, дълго копие (4 m), меч, сабя, секира, боздуган, ласо. Защитното снаряжение на българския войник от това време се състои от шлем, пластинчата или халчеста ризница и щит. Тежката царска кавалерия е въоръжена с дълго копие, сабя, меч, щит, шлем и ризница; леката – с лък, късо копие, сабя, ласо. Тежките пехотни полкове притежават дълго копие, голям, тежък щит, меч, шлем и ризница; леките – лък, прашка, меч и лек щит.

cumaninЩо се касае до неизменните съюзници на Второто царство, куманите, те са лековъоръжени конници, бързоподвижни, ловки, изключителни стрелци. Хвърковатата им кавалерия е неоценим помощник при извършване на светкавични набези, обходи и внезапни удари по врага. Един от летописците на Четвърти кръстоносен поход – рицарят Робер дьо Клари, ни дава подробно описание за тях: „Всеки куманин има по 10 до 12 коня, които са тъй дресирани, че следват господаря си, където и да поиска той да отиде; той възсяда ту на един, ту на друг от тях. При пътуване всеки кон има на муцуната си прикачена по една торба с храна, тъй че той може постоянно да върви ден и нощ и за едно денонощие да измине до 7 и до 8 дена път. На тръгване куманите не товарят нищо на конете си, но щом пристигнат до своята цел, те заграбват всичко, каквото им попадне — хора и имане. Обличат се в овчи кожи и пътуват винаги въоръжени с лъкове и стрели“.

Неприятелят, с когото българската армия за първи път ще влезе в сблъсък, представлява изключително опасна бойна сила, притежаваща голяма ударна мощ.

Рицарите, тези професионални воини, си спечелват славата на непобедими бойци по бойните полета на Западна Европа и Отвъдморските земи. Каква е организационната структура на рицарската армия? Най-малката военна единица включва 1 рицар, от 4-ма до 10-ма конни сержанти, пехотинци – оръженосци, копиеносци, слуги и др. Тези единици са включени в подразделения с различна големина.

croisesРицарят е тежковъоръжен кавалерист, защитен почти изцяло с ризница. Отчасти с ризница е покрит и конят му. Тук ще направя едно уточнение  – защитното снаряжение на рицаря от началото на ХІІІ в. е далеч от общоприетата представа за бляскави, ковани стоманени брони, които го покриват от главата до петите – това е характерно за много по-късна епоха – от ХІV в. насетне. В разглеждания период рицарят е покрит от плетена или пластинчата ризница, достигаща малко под коленете му, която се надява над вълнена туника. Краката му също са защитени от метални халки. Въоръжен е с меч, копие, боздуган и щит. Рицарското снаряжение и въоръжение е много скъпо – оценява се на 45 крави, с колкото разполага едно малко село по това време.

Обучението на тези професионални бойци започва от 7-годишна възраст. В рицарско звание се посвещават едва след като навършат 20 години, при тържествена церемония.

Преди атаката, рицарската армия се построява в каре или в клин. На първа линия се строяват рицарите, отстоящи на 5 до 10 метра един от друг. Зад тях се строяват конните сержанти, копиеносците и оръженосците. При атака в клин рицарската армия образува дълбока колона. Клинът представлява строй, при който обикновено най-отпред се построяват четирима рицари, а във всяка следваща линия – по двама в повече. Атаката започва при бавен алюр, със сведени напред копия. Строят се запазва до сблъсъка с врага, като след това следва ръкопашният бой, свеждащ се до единоборство.

По отношение на числеността на латинската войска при Адрианопол сме изправени пред сериозен проблем – липсата на точна информация. Хрониките дават различни сведения за броя на рицарите, участващи в сражението. Според Вилардуен, Бодуен I има под знамената си 240 рицари, Роберт дьо Клари съобщава за 300, а други извори говорят за 300 френски и 500 фламандски рицари – иди, че му хвани края! И още един проблем, който ни пречи да добием ясна представа за числеността на латинците – всички хронисти съобщават само броя на благородниците, ни дума за сержантските роти, оръженосците, спомагателните отряди, венецианските войски. Имайки предвид обаче структурата на кръстоносните подразделения, и данните, с които разполагаме, предполагаме, че броят на латинците е около 10-12 хиляди души.

Няма съмнение – на българската армия ѝ предстои сблъсък с една страшна сила, която е в състояние да прегази всеки противник. Българските войски за пръв път се сблъскват с рицарска армия, която прилага съвсем различна тактика, и затова за Калоян е от голямо значение да получи сведения за начините, по които рицарите водят бой. В продължение на две седмици българското разузнаване непрекъснато следи кръстоносците. Царят получава така необходимата му информация за състоянието на латинските сили. Същевременно в българския лагер кипят трескави приготовления за сблъсъка. Командването решава да бъде устроена засада на кръстоносците, като мястото е избрано изключително внимателно и удачно – блатиста, пресечена местност, за което споменава Хониат: „След това Йоан със своята войска се скри в долове, навлезе в пропасти и през стръмни места се промъкна на едни височини, грижейки се противниците да не разберат това“.

Войските копаят трапове с набити в тях заострени колове, замаскирани с клони и чимове. Мястото на засадата не е точно локализирано от съвременната наука, но се предполага, че то е северно от Адрианопол – при вливането на р. Провадийска в р. Тунджа, където местността е мочурлива. По онова време долината на р. Провадийска, течаща между високи хълмове, е покрита с гори и те дават чудесна възможност за прикриването на големи сили.

Най-накрая приготовленията са завършени и на 13 април 1205 г., по заповед на главнокомандващия, голям разузнавателен отряд, начело с протостратора Коча, извършва набег срещу лагера на латинците. Нападението на куманския ескадрон предизвиква смут и един рицарски отряд веднага се строява за бой и се впуска срещу дръзките нападатели. Рицарите се увличат в преследване на хвърковатата лека кавалерия, като са засипвани със стрели от ловките кумани, които стрелят обърнати назад. След близо 4 километра препускане, изтощени и с големи загуби, рицарите се връщат обратно.

Вечерта в латинския лагер е проведен военен съвет, на който е решено занапред никой да не се поддава на подобни провокации. При повторно нападение армията трябва да се построи пред лагера в боен ред, без да се увлича в безполезно и рисковано преследване.

Настъпва утрото на 14 април 1205 г., Велики четвъртък. В кръстоносния лагер е отслужена тържествена меса, след която рицарите сядат да обядват. Ненадейно връз лагера се изсипва дъжд от стрели. Леката кавалерия на протостратора отново връхлита латинския стан. Бойните рогове свирят тревога, латинците бързо се въоръжават и се построяват, съгласно заповедите на императора от предната вечер. Военната дисциплина обаче в рицарската армия не е на висота.

bitka kartaГраф Луи дьо Блоа и дьо Шартр не издържа на предизвикателството и нарушава указанията на военния съвет. Гордият и самонадеян рицар се впуска с отряда си в преследване на куманската кавалерия, като призовава императора да го последва. След него потеглят останалите войски, начело с Бодуен I, като в лагера остават само отрядите на Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил.

Преследвайки куманската кавалерия почти 10 km, рицарските войски разреждат редиците си и разстоянието между отделните отряди се увеличава твърде много. Вероятно отново проявяват известно колебание, но в този момент куманите отново ги предизвикват с порой от стрели, дори влизат в непосредствена схватка с тях. Изпаднали в ярост, латинските войски продължават преследването, докато накрая попадат на мястото, където ги очакват главните сили на царската армия.

И тук вече нищо не може да ги спаси – нито железните брони, нито отчаяната им храброст. Многобройните български полкове връхлитат отвсякъде „като гъст черен облак“ латинските отряди. В пълно обкръжение попада първо отрядът на граф дьо Блоа, а след него и отрядите на императора. Битката е яростна и кръвопролитна, като скоро се превръща в поголовна сеч. Латинците сега си имат работа не с леките кумански ескадрони, а с тежката царска кавалерия и стоманените мечове на българската пехота. Първи се изплашват обикновените латински войници – сержанти, оръженосци, пехотинци – те панически побягват от касапницата.

Рицарите обаче продължават яростно да се бранят. Дори Луи дьо Блоа успява да се вреже в гъстите български редици, но скоро е смъртоносно ранен и пада от коня си. Верният му рицар Жан дьо Фриез му предоставя своя кон, като миг след това пада мъртъв. Хората на графа го призовават да се оттегли – „Сеньор, оттеглете се оттук, защото Вие сте твърде тежко ранен“ ; но храбрецът твърдо отказва: „Не е угодно на нашия Господ Бог, някога да бъда укорен, че съм избягал от бойното поле и съм изоставил императора“.  Малко след това братовчедът на френския, и племенник на английския крал умира.

Редиците на рицарите бързо се топят. Хората около императора падат един след друг. Някои го изоставят и побягват. Император Бодуен остава сам и вече е пленник на българския цар.

Залязващото слънце огрява за последно осеяното с трупове бойно поле. На него погива цветът на латинското рицарство. Роберт дьо Клари ни съобщава за над 300 избити рицари. Сред тях са епископ Пиер дьо Бетлеем, Етиен дьо Перш, Рено дьо Монмирай, Матийо дьо Валинкур, Робер дьо Ронсоа, Жан дьо Фриез, Готие дьо Ньойи, Фери д'Йер, Йосташ дьо Юмон, Бодуен дьо Ньовил...

Остатъците от разбитата армия, които се измъкват от кошмарното клане, бягат в лагера при Адрианопол и разказват на своите за страшната катастрофа. Решено е отрядите на Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил да поемат охраната на лагера, строявайки се в боен ред извън него, а дожът на Венеция – Енрико Дандоло, със своите войници да остане по палатките, и така да изчакат настъпването на нощта, когато да започнат отстъплението.

Преследващите български отряди достигат латинския стан и обсипват охранителните отряди със стрели до падането на вечерния мрак, след което се оттеглят. С настъпването на нощта започва отстъплението на остатъците на кръстоносната армия, като първи напускат лагера венецианците, а след тях отрядите на Манасие дьо Лил и Жофроа дьо Вилардуен. Бързината спасява латинците от пълно изтребление. На следващия ден главните сили на българския цар са пред адрианополските порти.

В паническо бягство, латинците изминават пътя до Родосто (на Мраморно море) за две денонощия. Там те се срещат с дошлите от Мала Азия отряди на императорския брат Анри и рицаря Пиер дьо Брашийо и едва сега бегълците се чувстват в безопасност. Страхът от българския цар взема една видна жертва – от лудото препускане 97-годишният венециански дож Енрико Дандоло получава отток на половите органи и след месец умира.

Ужасът от разгрома обхваща и самия Константинопол. Около 7000 кръстоносци и няколко видни барони се качват на кораби и напускат империята завинаги.

Вместо да преследва и да доунищожи разбития враг, цар Калоян започва покоряването на цяла Тракия. В победоносния си марш армията превзема и разрушава градовете Кариопол (Айробол), Хераклея (Ирегли), Панон (Барбарос), Траянопол (Лутрас), Мосинопол (до Гюмюрджина), Перитор... До края на пролетта на 1205 г. цар Калоян е господар на Тракия, а войските му стигат под стените на Константинопол. Под латинска власт остават само градовете Родосто и Селимврия.

Разгромът на кръстоносците при Адрианопол поразява тогавашния свят. Митът за непобедимостта на рицарите е разрушен. Крале, кардинали, графове и барони слушат удивени разказите на вестоносците за страховитата битка при Адрианопол. Тя прави потресаващо впечатление на хронистите, които в мелодраматичен тон, характерен за епохата, ни предават своите разкази за този паметен ден – французите Жофроа дьо Вилардуен, Робер дьо Клари, Ернул; ромеите Никита Хониат, Никифор Григора. Самият Волтер векове по-късно пише: „Победата на българите над кръстоносците при Одрин с пленяването на император Бодуен, хвърлен в затвора на търновската крепост с пречупени ръце и крака, стигаше българите да станат ужас за цяла Европа“.

Сражението при Адрианопол разтърсва из дъно новосъздадената Латинска империя. Завоевателният ѝ устрем е прекъснат, самата тя трябва да мисли за собственото си спасение. Българската победа има европейски измерения – тя повлиява пряко върху съдбата на Балканите и за спасяването на византинизма. Само можем да гадаем какво би станало при надмощие на кръстоносците; победата оказва влияние и върху отношенията Изток–Запад. И за да не бъдем голословни и обвинени в „патриотарски“ настроения, нека цитираме оценките за нейното значение на видни чужди византолози:

„Латинската империя се оказала неспособна да наложи хегемонията си на Балканите: тя така и не се възстановила напълно след поражението, нанесено ѝ от Калоян в битката при Адрианопол през 1205 г.“

Димитри Оболенски

„... истина е, че никой друг, освен Калоян, не спасява от гибел намиращата се в процес на възсъздаване Византийска империя“

Георгий Острогорски

„Тази кървава загуба довела французите до много критична ситуация. От всичките им завоевания оставали само градовете Константинопол, Родосто и Силиврия... останалите земи минали под властта на краля на България“

Шарл Дюканж

„След 1205 г., когато латинците понесли тежко поражение в битката при Адрианопол от цар Калоян, никейското правителство в изгнание започнало спокойно да изгражда административния си апарат, избрало патриарх и се обявило за официален наследник на Византия...“

Херберт Хунгер

Мисля, че това е достатъчно. Всъщност, както казва Петър Мутафчиев, плодовете на адрианополската победа ги обират не българите победители, а други. А другите са ромеите. Но да видим нататък как протичат събитията...

 

Господарят на Балканите

 

Настъпление на широк фронт

 

Въпреки голямото поражение при Адрианопол, Латинската империя далеч не е напълно съкрушена. Войната с нея тепърва предстои. Рицарите разполагат с още много военни сили, които никак не са за подценяване - отрядите на регента на империята Анри и Пиер дьо Брашийо, завърнали се от Мала Азия; да не забравяме венецианските войски; армията на солунския крал Бонифаций - един от най-опасните  противници на цар Калоян. Паниката от адрианополското поражение бързо е преодоляна и латинците прегрупират силите си за нови битки с българите.

Цар Калоян обаче не им оставя възможност за ново настъпление. Българската армия започва действия на широк фронт, като започва методично да ликвидира латинските владения на полуострова.

Към края на май цар Калоян отпраща на север спомагателните кумански отряди, съобразявайки се с техния сезонен начин на воюване (номадите не издържат на летните горещини). Начело на големи сили от редовната армия, царят настъпва срещу мощната крепост Сяр (Серес), в която се намират елитните части на солунския крал, под командването на Юг дьо Колини и Гийом д'Арл. Друга армия, под командването на войводата Чъсмен се насочва към Солун и успява да го завземе. Цитаделата обаче, в която се укрива кралското семейство, устоява на българските атаки. Бонифаций, който в същото време се намира в Пелопонес, бързо се връща за да спасява столицата си. Чъсмен не дочаква пристигането му и се оттегля.

Битката за Сяр започва с излаз на рицарски отряд под командването на Юг дьо Колини. Двете тежковъоръжени армии се сблъскват челно, като рицарите нападат с голямо ожесточение, и в началото дори успяват да надделеят над първите царски редици. Когато  Юг дьо Колини пада мъртъв, смелостта и дързостта напускат латинците и скоро отрядът им напълно разгромен. Оцелелите започват бягство назад към града, следвани по петите от българските войници. Защитниците не успяват да затворят портите и българите нахлуват в Сяр. По улиците на града започва клане. Много от кръстоносците попадат в плен, други се спасяват като се укриват из околностите. Хората на Гийом д'Арл се приготвят за отбрана в градския замък. Царят изисква от рицарите незабавно да му предадат цитаделата. Те обаче отказват категорично, надявайки се на помощ от Бонифаций Монфератски.

„Тогава Калоян — разказва Никита Хониат — приготви стълби, постави огромна стенобитна машина при хълма срещу крепостта и започна да разбива стената. Тези, които бяха в крепостта, се бранеха и хвърляха защитни средства, които се намираха по стените, и така продължаваха съпротивата. Но като видяха, че Калоян е обхванал като с огнен обръч крепостта с цялата си войска и е прекъснал всякакъв излаз, та никой не би могъл дори да се промъкне до маркиза, поискаха да му предадат крепостта.“

Преговорите приключват с тържествено обещание на цар Калоян да пощади живота на рицарите и да ги пропусне свободно да се оттеглят. Когато обаче гарнизонът отваря вратите на замъка, благородниците са арестувани, а само обикновените бойци са пуснати да си заминат мирно и необезпокоявано. Три дни по-късно рицарите са екзекутирани по заповед на Калоян.

Малко преди това, солунският крал все пак успява да изпрати в помощ на Сяр няколко отряда. Те са пресрещнати от българска военна част и унищожени. Отчаян, Бонифаций се затваря в Солун с останалите си хора.

 

Краят на съюза с ромеите

 

Почти напълно разгромил Солунското кралство, през лятото на 1205 г. цар Калоян се насочва към Филипопол. А там ситуацията е твърде напрегната. След оттеглянето на кръстоносците, останалите в града видни византийски аристократи използват случая да прогласят самостоятелна ромейска власт, отмятайки се от съюза си с българския цар. Те провъзгласяват за василевс местния първенец Алексий Аспиет и приготвят града за отбрана срещу царските войски. Българското население, в голямата си част павликяни, решително застават срещу тази измяна и обещават на Калоян пълно съдействие. Страшна е мъстта на царя! Наказателната експедиция завършва с ужасяваща разправа. След ожесточен щурм Филипопол е превзет, след което подложен на разорение. Крепостите и кулите са сринати, домовете на аристокрацията - изгорени. А предателите са подложени на страшни екзекуции - архиепископът е съсечен, Алексий Аспиет обесват с главата надолу, останалите висши благородници са одрани, обезглавени, изгорени на клада. След разгрома Филипопол представлява купища димящи развалини.

Разцеплението в българо-византийския съюз вече е факт. Набраната от векове омраза между българи и ромеи избуява с нова сила. Сега вече цар Калоян има да се бори безпощадно  с два непримирими врага - латинци и ромеи. С разгрома на Филипопол приключва военната кампания на българите през 1205 г.

Цар Калоян се завръща в Търново, където го очаква нова неприятна изненада - разкрит е заговор, в основата на който стоят ромейски емигранти и военнопленници. От тук нататък  владетелят става яростен враг на ромеите и „след като наказал изменниците със страшни наказания и новоизобретени начини на умъртвяване,  Калоян решил да води безпощадна, непримирима и убийствена война срещу  ромеите казвайки, че не може да търпи повече тяхното коварство, вероломство и  ежеминутната им променливост".

Същевременно, под ръководството на регента Анри - способен, енергичен и умел държавник и пълководец, Латинската империя започва да се възстановява от пораженията и успява да прегрупира силите си за нова борба с българите. Тя дори успява да завладее някои от градовете в Източна Тракия, след което прави опит да завземе Адрианопол и Дидимотихон.

 

Тоталната война

 

Още в началото на 1206 г. цар Калоян подновява войната, като в началото на януари изпраща силна армия на юг, в помощ на застрашените градове Адрианопол и Дидимотихон.

Армията засилва  охраната на двата града, след което главните ѝ сили се разполагат недалеч от силната крепост Русион. Там е базирана голяма латинска военна част, включваща 140 рицари и  многоброен корпус от конни сержанти, под командването на двама от най-влиятелните латински барони - конетабълът на империята Тиери дьо Термонд и сенешалът Тиери дьо Лоос.

Целта на българското командване е латинците да бъдат изкарани от крепостта. За примамка служи малък кумански отряд, който завзема едно село в близост до града. Невъздържаността и слабата тактическа дисциплина на рицарите отново им изиграва лоша шега. Конетабълът се хваща на уловката и потегля към селцето начело на 120 рицари и почти всички налични сили, като оставя в Русион незначителен брой войници. След цяла нощ яздене, на сутринта на 31 януари 1206 г. латинците достигат целта и разбиват малкия кумански отряд, след което, тръгват да се връщат. Същевременно 7000-ен корпус от царската армия обхожда латинците и се явява пред стените на Русион. Обходът е извършен същата нощ, в която рицарите яздят към селото.

В пълен боен ред седемхилядната тежка кавалерия очаква появата на армията на имперския конетабъл. Виждайки врага, Тиери дьо Термонд разделя армията си на четири отряда - напред е авангардът на Шарл дьо Френ, следван от отряда на самия конетабъл, третият отряд е под командването на Андре Дюрбоаз и Жан дьо Шоази. Колоната завършва с ариергарда на Вилен дьо Лоос. Внезапно в тила на кръстоносците се появява българска военна част и връхлита ариергарда. В ожесточената схватка, по думите на Вилардуен, този отряд е буквално смазан. Не след дълго българите смилат отряда на Андре Дюрбоаз и Жан дьо Шоази. Притиснати от две страни, рицарите не губят смелост и се бият храбро, но скоро царската кавалерия унищожава и последните два латински отряда. В епичната битка загиват почти всички латинци. От 120 рицари едва десетина успяват да се измъкнат от касапницата и да се скрият зад стените на крепостта.

След катастрофата при Адрианопол, това е второто мащабно поражение на кръстоносците от българската армия. При Русион те отново понасят грамадни загуби - ок. 110 рицари , между които видни имперски барони, и хиляди сержанти и войници. Със скръбен тон Жофроа дьо Вилардуен ни разказва за случилата се трагедия:

„Уви! Какъв скръбен ден за християнството! Защото от всичките 120 рицари не повече от десет се изплъзнаха да не бъдат убити или пленени. И тези, които се изплъзнаха, се отправиха, бягайки към Рус и се затвориха с техните люде, които се намираха вътре. Там бяха погубени Тиери дьо Термонд,  Ори дьо Лил, който беше много добър и много почитан рицар, и Жан дьо Помпон, Андре Дюрбоаз, Жан дьо Шоази, Ги дьо Конфлан, Шарл дьо Френ, Вилен, братът на Тиери сенешала. За всички, които бяха избити или заловени там книгата не би могла да ви съобщи имената. В този ден се случи една от най-големите скърби и една от най-големите загуби, и едно от най-големите нещастия, които някога са постигали християните от земята на Романия."

Това ново страшно поражение довежда регента Анри до отчаяние; в Константинопол отново са в паника и вече мислят империята за загубена. Цар Калоян не им оставя и искрица надежда. След невероятния триумф на изпратената в началото на 1206 г. армия, той решава лично да оглави новата мащабна кампания и през февруари, начело на огромни сили нахлува в Източна Тракия. Българите връхлитат като ураган. Ужасът завладява и латинци и ромеи. Няма вражески град или крепост, които да не треперят в очакване на жестока разплата. Полуостровът изтръпва пред яростната мощ на Ромеоктона. Вече и така го наричат. Ромеубиецът. Защото бе обявил изтребителна война на ромеите. Заради техните безкрайни коварства, лъжи и интриги. А и разчиства стари сметки. След Василий Българоубиец трябва да има и Калоян Ромеубиец. Сега и те, наред с латинците, минават под нож.

Унищожителната война с кръстоносците хвърля в потрес католическа Европа. Самият папа Инокентий ІІІ е твърде разтревожен за съдбата на Латинската империя и  пише писма до българския цар, в които го укорява, моли, заплашва.

„Понеже ти получи от нас чрез посланика на апостолическия престол царска диадема и военно знаме, за да бъде твоята царска власт специално от блажения Петър, ние желаем да се погрижиш старателно, освободен отвсякъде от нападенията на неприятелите, да се радваш на спокоен мир. И тъй да знаеш, прелюбезни сине, че освен тази войска, която се е приближила неотдавна, огромна войска ще тръгне от западните страни за Гърция. Затова ти трябва да се погрижиш много за себе си и за своята земя, докато можеш, за да сключиш мир с латинците, защото, ако случайно, от една страна, те, а, от друга, унгарците те нападнат, ти не би могъл да се противопоставиш лесно на усилията на двете страни. Затова ние внушаваме на твоя сияйност и искрено те съветваме, понеже казват, че ти държиш в плен константинополския император Балдуин, ти така да се погрижиш за себе си, че чрез освобождаването му да сключиш истински и здрав мир с латинците, за да спрат напълно да нападат теб и твоята земя. Защото ние наредихме с апостолическо писмо до Хенрих, брата на същия император, който стои в Константинопол начело на латинската войска, да склони латинците на мир с тебе срещу освобождаването на императора и да престане изобщо да те безпокои. И така, нека бог ти внуши да послушаш нашите напомняния и съвети, за да може твоето царство, което ти най-предано посвети на блажения Петър и на Римската църква, да се запази незасегнато от всяко смущение, за което ние желаем да положим грижливо старание и резултатен труд."

„А за това, дето уверяваш, че твърдо постоянстваш в предаността си към апостолическия престол и ако бъде необходимо, си щял да изложиш главата си за него, ние препоръчваме царското [ти] височество на Господа и въздаваме благодарност на дарителя на всички блага, който милосърдно ти е внушил това намерение. И тъй ние напомняме на твоя царска сияйност и те поощряваме в Господа, като ти поръчваме с апостолическо писмо да сключиш и спазваш мир и примирие с прелюбимия ни в Христа наш син Хенрих, славния константинополски император, и с другите пребиваващи в империята Романия латинци."

Цар Калоян не обръща внимание на посланията на понтифекса. Твърдо и неотклонно той продължава да върви към основната си цел - ликвидирането на Латинската империя. Инокентий III прави постъпки и пред регента Анри:

„До благородния мъж Хенрих, брата на константинополския император.

С апостолическо писмо нареждаме на твое благородство, като се стремиш усърдно към освобождението  на своя брат, да затвърдиш истински и здрав мир с прескъпия ни в Христа син Калоян, славния цар на българи и власи, за да просъществува занапред вярно и здраво приятелство между българи и латиняни. Пишем накратко, защото има нужда повече от дела, отколкото от думи. Наистина приятелството ще може да бъде много плодоносно и за двете страни."

Усилията на папата да помири българи и латинци остават напразни. Войната продължава със страшно ожесточение.

Офанзивата на българската армия  в Източна Тракия започва с удар по град Неапол - той е превзет и разрушен; при щурма загива почти целия гарнизон. Пленените обикновени войници са освободени, а рицарите - екзекутирани. От тук българските войски настъпват  срещу богатия и мощен град Родосто. В него се намира голям венециански гарнизон и 2000 конни сержанти от Франция и Фландрия. Тези сериозни военни сили са под командването на Теодор Врана - преминал на латинска служба византийски аристократ. Вестта за страховитата разправа с Неапол изпълва войските в Родосто с тревога и страх. Когато българската армия наближава града, сред бранителите настъпва „такъв ужас, че те разгромиха сами себе си".  Венецианците хукват през глава към корабите си, като едва не се издавят, а конните сержанти бягат по суша. Българите влизат в града и го подлагат на разорение.

В победоносния си марш царската армия превзема град след град - Апрос, Пандор, Даониум, Атира, Чорлу, Аркадиопол. При вестта за приближаването на калояновите войски повечето латински гарнизони напускат крепостите. Венецианците, съсредоточени в пристанищния град на Мраморно море Хераклея, решават да се бранят, но след светкавичен щурм крепостта е срината а италианците - избити до крак.

Цар Калоян решава да приключи кампанията с превземането на отхвърлилите властта му гръцки градове Адрианопол и Дидимотихон. Войските му блокират Дидимотихон, разполагат срещу стените му 16 катапулта и започват разрушаването на крепостта. Българите дори отклоняват река Марица от течението ѝ, за да обхванат плътно града от всички страни. В разгара на обсадата обаче, царят я прекратява и вдига армиите си обратно към България. Това решение на Калоян обикновено се обяснява с напускането на куманските съюзници. Едва ли спомагателните леко въоръжени кумански отряди са играли решаваща роля за изхода на военната кампания. Редовната царска армия разполага с достатъчен ресурс да се справи с поставените ѝ стратегически задачи. Тук напълно ще се съгласим с тезата, изказана от проф. Н. Овчаров, че не куманите са причината за внезапното оттегляне на армията, а сериозната заплаха надвиснала над северозапад от страна на могъщото Унгарско кралство. Както вече споменах по-горе, папата неведнъж пише на Калоян да спре унищожителните войни срещу Латинската империя и да сключи мир с нея. Читателят вече знае за предупреждението на Инокентий ІІІ,  че българския цар може "случайно" да бъде нападнат от унгарците. Не знаем дали се е стигнало да военен сблъсък на север, но заплахата за граничещите с Унгария територии е несъмнена. При тези обстоятелства, цар Калоян не си позволява да рискува и прекратява офанзивата в Тракия.

Оттеглянето на българската армия дава възможност на латинците да предприемат настъпление. Регентът Анри потегля на поход, навлиза в Източните Родопи и освобождава блокирания от 13 месеца в Станимака Рение дьо Три. Тук Анри научава, че брат му Бодуен не е вече между живите.

bal kulaСъдбата на Бодуен след пленяването му при Адрианопол е обвита в мистерия. Сведенията в хрониките са лаконични, а и противоречиви. За смъртта му още по онова време се носят различни слухове. Жофроа дьо Вилардуен съобщава съвсем кратко, че „император Бодуен умрял в затвора"; според Робер дьо Клари Бодуен изчезва във вихъра на боя и от тогава никой не бил чул за него. Повечето от изворите обаче говорят за екзекуция на императора по заповед на цар Калоян. Интересно е сведението на френския монах Алберик в което той препредава разказа на един фландърски свещеник, пребивавал в Търново. Според него краят на Бодуен е свързан с любовното увлечение на българската царица, която използва честите отсъствия на царя, за да флиртува с императора. Най-сетне, заслепената от любов куманка изпраща едно писмо на Бодуен, в което му излага чувствата си и му предлага да избягат двамата в Константинопол. Гордият рицар отхвърля с презрение тази съблазън. Оскърбената царица му отмъщава като се оплаква на Калоян, че високопоставеният пленник се опитал да я прелъсти. Вбесен, царят заповядва императора да бъде незабавно екзекутиран, като с нарочен царски едикт забранява да се коментира събитието. За насилствена смърт говорят и византийските историци, като разбира се, те не пропускат да намекнат за жестоката природа на цар Калоян. Според Никита Хониат, в един от пристъпите си на лудост, царят заповядал да доведат императора и да го посекат с двойна брадва. Палачът отсича краката на Бодуен до коленете и ръцете му до раменете. След това нещастникът е хвърлен в една яма за смет и оставен там  за храна на птиците небесни. След три дни Бодуен умира в страшни мъки. Още по-тенденциозен е разказът на Георги Акрополит, който сравнява смъртта на латинския император с тази на Никифор І Геник. Според него, след като отсичат главата на пленника, цар Калоян заповядва да направят от нея чаша, с която пие вино, празнувайки победите си.

Както виждаме, версиите за края на първия латински император са много, коя от коя по-зловещи, фантастични, някои плод на въображението на средновековните автори. Истината ние никога няма да узнаем - цар Калоян отнася тайната за това събитие със себе си в небитието.

На едно от многобройните запитвания на папата за съдбата на императора, българският владетел отговаря кратко и сухо, че Бодуен „изплатил своя дан на плътта, докато бил в затвора".  И така, след като научава, че брат му Бодуен е мъртъв, Анри се връща в Константинопол, където на 20 август поема върховната власт в империята.

anriИзползвайки заетостта на латинците около коронацията на новия император, през септември българският цар отново се появява в Тракия. Този път Дидимотихон пада в ръцете му, градските укрепления са сринати, а цялото население е отведено в плен.

Новият латински император предприема решителни действия, потегля на поход и дори достига до Берое, който изненадващо е изоставен от българите, а край Близм успява да освободи отвлечените жители на Дидимотихон. Анри кръстосва Тракия, след новото внезапно оттегляне на българската армия и успява да завземе някои градове, след което се връща обратно в Константинопол. От оттеглянето на българите се възползва и солунския крал, който успява да си върне властта над Сяр, Драма и Филипи.

Внезапното оттегляне на българската армия по всяка вероятност е предизвикано от ново напрежение по българо - унгарската граница. С това приключва офанзивата на юг през 1206 г.

Поставена между две агресивни католически сили, България трябва да е особено бдителна. Крайно належащо е уреждането на споровете с Унгария и установяване на сигурност на север, за да се доунищожи врагът на юг. Доскорошната тактика на могъщия цар - война във всички посоки е изоставена и се засилва неговата дипломатическа дейност.

В началото на 1207 г. цар Калоян сключва съюзен договор с никейския император Теодор Ласкарис за съвместни действия срещу Латинската империя.  През пролетта българската армия започва голямо настъпление в Тракия, като главната цел е Адрианопол. В същото време в Мала Азия никейците предприемат офанзива, която задържа кръстоносците и те не могат да окажат помощ на Адрианопол. През април градът е  обсаден. Тридесет и три  катапулта започват разрушителната си работа. Стените са атакувани от специални части (Вилардуен ги нарича "trencheres" – сапьори), които се заемат с разрушаването и пробива на крепостните съоръжения. Малко остава Адрианопол да падне в ръцете на българите. И отново щурмът е прекратен внезапно. Обсадените ликуват от ненадейното избавление, смятайки го за чудо, а хронистът на събитията, Вилардуен, отдава това на Божията намеса и с удивление съобщава „че град, който бе толкова близо до покоряването си, както този (Адрианопол), че той (Йоанис) го бе изоставил, той, който беше толкова могъщ".

Не знаем какво предизвиква внезапното прекъсване на обсадата и оттеглянето на армията. Дали нова унгарска опасност или неотложни вътрешни проблеми. Награбването на куманите с плячка и изтеглянето им от бойните действия звучи несериозно като повод за прекратяване на обсадата. Каквито и да са причините за изтеглянето от Източна Тракия, факт е, че цар Калоян не предприема нищо на юг чак до септември 1207 г. Изворите не споменават за каквито и да е действия от негова страна.

Изтеглянето на българите дава известен отдих на Латинската империя, като император Анри прави някои важни стъпки за стабилизиране на положението си. На първо място той насочва вниманието си на изток и сключва двегодишно примирие с Теодор Ласкарис. Така заплахата от страна на Никейската империя е неутрализирана. Следва втората стъпка - обединение и мобилизиране на всички кръстоносни сили за борба срещу България. С тази цел, в края на август 1207 г., в градчето Кипсела се състои среща между император Анри и солунския крал Бонифаций Монфератски. На нея те уговарят подробностите за бъдещите съвместни военни действия срещу цар Калоян. Бонифаций полага тържествена васална клетва към Анри. За да бъдат по-крепки връзките, солунският крал дава дъщеря си Агнес за съпруга на константинополския император.

Срещата не остава скрита за българския цар. И той отговаря подобаващо. Никита Хониат и Робер дьо Клари съобщават за страшен опустошителен набег на български отряди в земите на краля, в околностите на Мосинопол. На връщане от Кипсела, Бонифаций Монфератски и хората му попадат на един от тези отряди. В разразилата се схватка, българите раняват смъртоносно краля, след което избиват цялата му дружина. Главата на главния предводител на ІV кръстоносен поход е отсечена и изпратена в Търнов на българския цар.

 

Походът срещу Солун

 

Със смъртта на един от основните си врагове, Калоян преценява, че е настъпил моментът да нанесе окончателния удар на Латинската империя, като първо се заеме с ликвидирането на Солунското кралство. Стратегическият замисъл вероятно предвижда след падането на Солун и унищожаването на латинските владения в същинска Гърция, да последва щурм на самия Константинопол. За този грандиозен план можем да съдим по огромните сили, които българския цар повежда за окончателната разправа с кръстоносците.

В средата на септември 1207 г. с армия „по-многочислена от пясъка" , цар Калоян потегля на поход срещу кралство Тесалоника. Към края на месеца Солун е блокиран от всички страни по суша. Градът тръпне от очакващата го съдба. Армията е толкова многобройна, че се налага да се разположи на 2 лагера - единият край р. Галик, западно от Солун, където са войските под командването на воеводата Манастър. Другият лагер е разположен на Лагадинското поле, с полковете под личното ръководство на царя. Под знамената, освен редовните царски полкове, са свикани наемни отряди от кумани, руси, алани, хазари - безстрашни и сурови воини, „потомци на народите, които е откърмила северната страна".

Многохилядната армия е организирана в пехотни полкове и кавалерийски отряди. В нея присъстват всички видове въоръжени сили - стрелци, копиеносци, мечоносци, шлемоносци, щитоносци, прашници и „всички други видове войници", леки и тежки конници, инженерни войски с мощен обсаден парк.

Защитниците наблюдават от крепостните стени дислокацията на българските армии в равнините покрай града и сърцата им са обхванати от страх и отчаяние. Храмовете се изпълват с изплашени граждани, които отправят горещи молби към Св. Димитър Чудотворец, покровителят на Солун, да ги спаси от страшния Ромеоктон. Обреченият град притихва в зловещо очакване...

Византийският летописец Йоан Ставракий ни е оставил живописна картина на започващата обсада:

„Фалангите на войските се сгъстиха около целия град, околните хълмове се изпълниха с тях и всички височини се изравниха. Земята отдолу се тресеше от въоръжението на конете. Въздухът отгоре отекваше на цвиленето им и откликваше гръмовито и внасяше смут в сърцата на гражданите. Той (Калоян) изглеждаше като втори Ксеркс, втори Рампсак, произхождащ от Асур, втори Сенахерим, единият от които воюва срещу Елада, а другите срещу Юдея. Пред него унищожаващ огън, а зад него силен пламък, както се казва в Божественото писание: „като рай от храни пред лицето му, а зад него поле на унищожение."

Царят лично разглежда крепостта от височините, източно от Солун. Той и висшите командири преценяват, имайки предвид малобройния гарнизон, че е по-добре градът да се вземе с щурм, отколкото да се подлага на редовна обсада. Изпратени са разузнавателни отряди със заповед да преброят всички кули до една, да изчислят разстоянията между кулите на стената, да опишат всички зъбери и предни укрепления.

Вечерта на 8 октомври 1207 г. цар Калоян свиква военен съвет, на който се разработва подробен план за овладяването на крепостта. Командването решава щурмът да се извърши от всички страни едновременно. Към всяка крепостна кула трябва да настъпи по един полк, въоръжен с по 2 щурмови стълби. Завладяването на града се предвижда да започне след 3 дни при изгрев-слънце, за да се използва нощта за скрито приближаване към градските стени. Трите дни,  от съвета до началото на атаката, са оставени за подготовка на войските.

Хладната октомврийска нощ обгръща огромния стан с черното си було. Всички се прибират по палатките с мисълта за предстоящия триумф и се приготвят за сън. Станът притихва. Чуват се само стъпките на часовите, които извършват своите обходи и бдят над съня на войските. Пред входа на царската палатка, отделно от охраната, неподвижно стои караул от двама млади гвардейци с кръстосани копия. Вътре шатрата е осветена от свещите, които трябва да горят през цялата нощ. Малко след полунощ тишината е разкъсана от страшния вик на царя. Настъпва суматоха. Охраната нахлува в шатрата, висшите воеводи  веднага са събудени и един по един влизат при владетеля. Наредени покрай царското ложе, те безмълвно наблюдават предсмъртните мъки на своя велик повелител. Цар Калоян се превива от страшни болки, започва да стене и да вика. В адски болки, могъщият цар преживява до залез-слънце, когато издъхва.

Смъртта на цар Калоян е обвита в мистичната мъгла от легенди и митове. Средновековните летописи ни предават различни версии. Първата от тях, съчинена от византийците, е свързана с чудодейната намеса на Св. Димитър, покровител на Солун. Посред нощ той влиза в царската шатра на бял кон и пронизва с копието си гърдите на страшния цар. В Житието на Св. Сава се говори за невидима рана, която се отворила в сърцето на Калоян. Монахът Ефрем от ХIV в.  споменава за смърт вследствие на плевритна криза. Най-разпространената версия, възприета доскоро и в нашата историография, е заговор на недоволната болярска аристокрация, начело на който стои царският племенник Борил и царицата куманка. Като оръдие на заговора и извършител на страшното престъпление се посочва висшия командир, куманинът Манастър.

Внезапната смърт на този, в разцвета на силите си, велик мъж, прекъсва буйният възход на българската държава, всепобеждаващия устрем на нейните армии. Покрусата сред войските е отчайваща. Този, който десет години ги бе водил по бойните полета към бранни подвизи, от победа към победа, с гигантска енергия, воля и дързост, в името на свободата и целостта на българския народ, вече го нямаше. Той бе умрял. И сякаш нещо бе умряло в сърцата на всички. Волята за борба, радостта от победата, дързостта за живот. Кой сега щеше да поеме великото дело? Кой щеше да ги води към бран и победа в защита на родината?

Командирите бързо овладяват суматохата около смъртта на царя и подготвят връщането на армията в България. За продължаване на обсадата и дума не може да става. Преди отстъплението, верните бойци се погрижват за тялото на мъртвия си вожд, като го подготвят за дългия път към Търново. Вътрешностите са извадени и тялото е осолено, за да се запази до погребението в столицата.

Страшната армия започва своето тъжно отстъпление. Струпани по крепостните стени, ромеи и латинци мълчаливо наблюдават оттеглянето  на многохилядните полкове. Завръщането на армията представлява гигантска погребална процесия – „като имаха вяра в него и показваха последната си обич, понесоха мъртвия цар със себе си"....

Това е краят на едно десетгодишно бляскаво царуване, при което се достига кулминацията на делото, започнато от Асен и Петър - освобождение на българския народ от продължилия 167 години византийски гнет и обединението на всички български земи. Цар Калоян постига много повече - изважда България от международната изолация чрез сключването на унията със Светия престол, а с грандиозните си победи над ромеи, унгарци и латинци, премахва всяка външна заплаха за България и я нарежда сред великите сили на Европейския континент. Ние тук няма да се впускаме в дълги анализи на неговото управление. Каквото е имало да се каже за великия цар, вече е казано в историографията. Нека читателят сам да си направи изводите и да усети обаянието, силата и величието на владетеля с ума и сърцето си.

Bulgaria under KaloyanЗа съжаление, за вътрешните дела в държавата, както и за личния живот на царя, знаем твърде малко, да не кажа почти нищо. И това е проблем, касаещ цялата ни средновековна история - липсата на домашни извори. За делата на нашите владетели черпим знания предимно от чужди източници - византийски, латински, арабски и др., които твърде често са тенденциозни. Хронистите отразяват външната политика на държавата, а за вътрешния живот не са знаели, но и да са знаели, това тях не ги интересува. При тези обстоятелства, на нас ни е много трудно да сглобим картината на обществените и стопански отношения в средновековна България, да обрисуваме живота на обикновения народ, аристокрацията, духовенството... Да, знаем за чутовните битки и славните победи, за успехите на дипломацията ни, но как е пулсирал живота в самата България - ние знаем твърде малко.

За личния живот на цар Калоян черпим от оскъдните сведения, които ни дават изворите. Той е женен за куманка и има две деца - дъщеря, която по-късно става съпруга на латинския император Анри (често е назовавана Мария в литературата, но няма сериозни изворови доказателства за името ѝ) и син Витлеем, когото царят подготвя за духовна кариера. Името му се споменава в кореспонденцията между цар Калоян и папа Инокентий III.

 

Извори:

ГИБИ, т. 10, С, 1980, Издателство на БАН
Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол, превод и бележки Иван Божилов, С, 2000
ЛИБИ, т. 3, С, 1965, Издателство на БАН
Никита Хониат, История, т. 2, Электронная библиотека ИФ МГУ им. М. В. Ломоносова

 

Литература:

Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, т. 2 и 3, С, 1994
Георги Бакалов, Средновековният български владетел, Титулатура и инсигнии, С., 1995
Иван Божилов, Фамилията на Асеневци, генеалогия и просопография, С, 1985
История на българите, т. I, От древността до края на XVIв., С, 2003
История на българите, т. V, Военна история на българите от древността до наши дни, С, 2007
Йордан Андреев, Българските ханове и царе VII-XIV в., С, 1988
Николай Овчаров, Победите на цар Калоян, С, 2005
Петър Мутафчиев, История на българския народ, С, 1992