istoria

 

 

Патриарх Евтимий Търновски

 

Иван Дуйчев

 

Euthymius of TarnovoПрез XIV столетие в България настъпва втори период на разцвет на книжнината и изкуството, изобщо на културата. Привидно това е в пълен разрез с тежката вътрешна и външна криза, която държавата преживява през онези времена. Разкъсана от остри социални противоречия и борби, тя едва намира сили да се бори срещу все по-заплашително надигащата се вълна на османското нашествие.

Теоретически обединителното звено в държавата е централната владетелска власт в Търново, силно разслабена поради един дълбок разложителен процес. Вторият основен фактор на единство — църквата и Патриаршията, представящи върховен израз на политическата и духовна обособеност и независимост — губи все повече и повече своето значение поради възникналите друговерски и еретически течения сред народа. В същото време настъплението на османските турци разклаща устоите на цялото историческо битие на българския народ и изобщо на християнските държави.

Нашествениците от малоазийските области настъпват в земите на Балканския полуостров не само чрез своите победи по бойните полета, но и като носители на нов религиозен светоглед. Търсейки обяснение за техните военни успехи, балканските християнски народи го намират по най-опростения път, който съответства, на мирогледа на средновековния човек — това е заради тяхната собствена греховност, поради която божеството е вдигнало покровителството си от тях и дава победи на противниците. Държавната и църковната власт дирят отпор срещу всички тези заплахи. Подобно на другите балкански християнски държави и държавици, погледите се насочват в онези области на историческия живот, в литературата и изкуството преди всичко, гдето могат да открият сили за своето укрепване. Тежко застрашеното православие се явява главната сила за обединение срещу неприятеля от Мала Азия. Така, в този наистина решителен исторически момент, литературата и изкуството поемат една извънредно важна политическа функция, на което дължат и своя разцвет през годините непосредно преди завладяването на тукашните земи от османските турци. Нашествениците застрашават еднакво балканските славянски народи и самата византийска империя, която е средище на източното православие. Съзнанието за общата опасност принуждава южнославянските народи, в лицето на своите най-прозорливи синове, да дирят в тези години на смъртна криза единение с византийската култура и духовност. Това тежнение обяснява засилването на византийското културно влияние — въпреки всички политически съперничества и разпри — всред южнославянските народи във времето, преди да загубят своята политическа независимост, както и непосредствено след това, докато съществува византийската империя (1453 г.).

В настъпилия нов разцвет на литературата и изкуството в България, който в много отношения съперничи на разцвета при цар Симеон (893 — 927) и цар Петър (927 — 969), владее същата анонимност на книжовните и художествените творци — при огромното богатство на създадени тогава книжовни произведения и художествени творения, ние познаваме много малко имена. Всред книжовниците от нашия XIV век най-ярко се открояват имената на последния патриарх на средновековна България Евтимий Търновски, на неговия учител и наставник в духовния живот Теодосий Търновски и на неколцина негови ученици. Още по-голяма е анонимността в областта на изобразителните изкуства — строго погледнато, от този период на художествен разцвет ние не познаваме по име нито един значителен български художник.

Надарен с изключителни лични качества, Евтимий Търновски развива оживена и плодоносна дейност в няколко области на историческия живот: като църковник, като книжовник и най-сетне, в последните години от съществуването на независимата българска държава, като политически деец. С всичко това неговата личност привлича вниманието и почитта на съвременниците. Последните дни от живота му съвпадат с най- трагичното време от Второто българско царство — завладяването на двете столици Търново (1393 г.) и Видин (1396 г.) от султан Баязид I и покоряването на всички български земи под османско владичество. Трябва да отминат години, преди някой да разкаже за дейността и живота на Евтимий на фона на страшните събития, които се разиграват тук. Няколко десетилетия след бурята на завоеванието най-плодовитият Евтимиев следовник и вероятно негов близък сродник и ученик Григорий Цамблак, озовал се в изгнание, съставя похвално слово в памет на „светия наш отец търновския патриарх" Евтимий. Целта на писателя е не да изложи сухо и безжизнено отделните моменти от живота на светителя, а да създаде витиевата възхвала, за да очертае величието му и да оправдае прозвището „свети", което му е дадено след смъртта. И ние трябва да се задоволим с това похвално слово като достоверен исторически извор за живота и дейността на Евтимий. Някои загатвания в собствените съчинения на търновския патриарх и някои второстепенни исторически извори позволяват да се допълни и изправи така очертаният биографичен очерк.

Роден в столицата Търново като потомък на знатен род вероятно през последните години от първата третина на XIV столетие, Евтимий още от младини стъпил на духовното поприще, като станал инок в някой от близките тамошни манастири. Няколко години по-късно се преместил в Килифаревския манастир, основан и ръководен от отшелника Теодосий Търновски, ученик на прославения Григорий Синаит. Пребиваването тук било за него първата голяма школа в духа на тогавашната византийско-славянска духовност.

А второстепенното днес селище Килифарево по онова време заема важно място в административния живот на българската държава — то е седалище на областен управител (кефалия), от която висша държавна длъжност пази и до днес името си. През 1363 г. Теодосий Търновски отвел Евтимий и неколцина други от своите първи ученици във византийската столица Цариград. Пребиваването там разкрива за младия български духовник още по-големи възможности да се запознае с византийската култура и с духа на източното православие, както и с богатата византийска книжнина, което изиграло голяма роля в неговото формиране като книжовник. Смъртта на Теодосий Търновски (27.XI.1363 г.) не попречила на Евтимий да поддържа тесен допир с най-висшите цариградски църковни кръгове, главно поради голямото лично приятелство между родоначалника на българския исихазъм и цариградския патриарх Калист (1350 — 1353, 1355 — 1363). Така поради очевидното застъпничество на самия цариградски патриарх Евтимий можал да прекара известно време в две от най-прочутите обители на византийската столица — в манастирите „Свети Мамант", някога обиталище на пристигащите тук руски пратеници, духовници и търговци, и в „Студийския манастир", известен като най-значителен книжовен център на цялото източно православие. Спомен от прибиваването на българския инок тук се запазил продължително време — години по-късно студийските иноци си говорели за него.

Към 1364 г. Евтимий пристигнал в Света гора Атонска и се настанил за известно време в най-големия и старинен тукашен манастир „Лаврата на Свети Атанасий", а после се преместил при българските си събратя в Зографския манастир. Пребиваването в безмълвие в манастирската кула „Селина" обаче било прекъснато. В настъпилите по онова време остри църковни борби във византийското общество между крайни православни и привърженици на унията със Западната църква бил замесен, както изглежда, и българският ревнител на православието Евтимий, поради измислено обвинение бил пратен на заточение на остров Лимнос, и то по лична повеля на императора Йоан V Палеолог (1341 — 1391), който ратувал за сближение между Цариград и Рим, с надежда да получи помощ против османските нашествия. Сведенията за този скръбен епизод в живота на Евтимий са непълни и неясни — ние не знаем нито същината на обвиненията срещу него, нито продължителността на прекараното в беломорския остров заточение.

За самия Евтимий това наложило обрат в неговия живот — той се завърнал в родината си очевидно като мъченик на православието. Междувременно политическото положение на Балканския полуостров ставало все по-тежко. През последните дни на септември 1371 г. турският пълководец Евренос бей нанесъл съкрушително поражение на християнските войски, предвождани от крал Вълкашин и Углеш. Разгромът на християните в битката край Черномен (Чирмен) на река Марица откликнал най-болезнено всред балканските народи: „Нямаше вече ни княз, нито вожд, нито наставник всред людете, нито избавител, нито спасител" — записал съвременникът на тези трагични събития инок Исая. Критично било положението на Търновска България и на цялата българска земя вследствие на вътрешни сътресения и на голямата външна заплаха от страна на нашествениците. След 40-годишно управление починал в Търново цар Иван Александър (1331 — 1371), като оставил след себе си една разкъсана и разслабена държава. Неукрепналото положение на неговия пряк приемник, цар Иван Шишман (1371 — 1393), се усложнявало и поради обстоятелството, че против него в тези времена на съдбоносни изпитания се опълчвал и родният му брат Иван Страцимир, владетел на Видинското царство (1356 — 1396).

Несъмнено е, че съзнанието за това тежко състояние на българската земя също е подбудило Евтимий да напусне Византия и да се завърне в родината си. Неговото намерение било, както може да се предположи, да последва примера на своя духовен наставник Теодосий Търновски, сиреч да се отдаде в усамотение на книжовна и просветна дейност. Такава е била неговата цел, когато в непосредната околност на столицата основал манастира „Света Троица", съществуващ — в упадък — и до днешни дни. Историческите обстоятелства обаче ce сложили съвършено другояче: избран през 1375 г. за патриарх на българската църква, Евтимий трябвало да стане ръководител на книжовния и просветен живот в преживяващата криза българска държава. Сплотяването на народните сили против победоносно настъпващите воини на Исляма можело да стане само в името на православието, отъждествено с българската народност. Най-красноречиво е изразил това в кратък възпоменателен надпис един от последните защитници на българската независимост, севаст Огнян, областен управител (кефалия) при последния български цар: „Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз държах за вярата на цар Шишмана..."

На свикания нарочен църковен събор българското духовенство единодушно избира Евтимий като глава на църквата — свидетелство за голямото нравствено обаяние, с което се ползвал. С ревност той се заел да се справи със злините на духовния живот в страната. Възстановяването на нравствената чистота и верското единство били първите належащи задачи за укрепване на борбата срещу вътрешни и външни заплахи. Това принудило новия патриарх незабавно да предприеме мерки против привържениците на различни ереси, разпространени тогава в България, като някои от еретиците стигали до странни извращения и безнравственост или проповядвали чудновати учения и суеверия. Така към политическото разложение в тези времена, когато пред голямата външна заплаха на османското нашествие било повече от всякога потребно единство, се прибавяло нравствено и верско разложение. Семейството съставяло ядката на целия обществен живот, а ето и тук настъпила поквара. Според едно свидетелство на наш писмен извор, Евтимий Търновски полагал усилия да подобри и семейния живот на българското население — обилствали разводи, трети и четвърти бракове не били рядкост. Църковен събор, по внушение на патриарха, запретил четвъртия брак, като мярка срещу покварата.

Най-важното оръжие в борбата против ересите и нравствената поквара обаче се явявала книжовната дейност, чрез която Евтимий се стараел да укрепва духовете на своите събратя в тези съдбовни години. В това поле той дал най-важния си принос в борбата със злото. Преписвани поколение след поколение, богослужебните книги тогава били изпълнени с грешки в съдържание, правописание и език, а това винаги можело да стане извор за неверни тълкувания и да доведе до извращения и ереси във верския живот. Една от главните задачи за Евтимий станала проверката и поправката на богослужебната част от църковната наша книжнина. Тогава й била дадена формата, запазила се няколко века по-късно през османското владичество. Заедно с това Евтимий съставил жития и похвални слова на най-широко почитаните всред народа български и чужди светци: на свети Иван Рилски, на Иларион Мъгленски, света Неделя, света Параскева /Петка/ и други. Когато военните сили и оръжия не стигали за борба против нашествениците, погледите се насочвали — съобразно с общия религиозен дух на епохата — към светците, към тях се отправяли молитви за помощ и закрила. Във всяко от съставените от Евтимий жития се чувства тази парлива тревога на времето. С такава гореща молба завършва например неговото житие на рилския отшелник: „Моли се на всемилостивия Владика /Бога/ да спаси твоите сънародници, единородния ти български народ — обръща се той към общопочитания народен светец. — Помогни на държавния /мощния/ наш цар Иван Шишман и покори под нозете му всичките негови противни врагове! Запази непорочна вярата, утвърди нашите крепости, усмири целия свят, избави ни от глад и пагуба, запази ни от нападения на иноплеменници..." Влиянието на Евтимий се простирало далеч извън пределите на България — в отвъддунавските области и дори в южноруските земи. Няколкото запазени послания, разменени с тамошни църковни дейци, ясно свидетелстват за това и за обаянието, на което се радвал Евтимий Търновски като най-виден представител на източноправославната славянска църковност по онова време и през следните близки столетия.

Когато през пролетта на 1393 г. огромните пълчища на султан Баязид I Илдъръм се явили пред стените на българската столица и я подложили на обсада, патриарх Евтимий останал там единствен ръководител на съпротивата и насърчител на населението — царят и неговите първи пълководци се намирали другаде, за да отбиват нападателите. След продължителна обсада градът бил завладян от нашествениците. Една от първите грижи на завоевателя била да обезглави съпротивата на населението, като го лиши от неговите водачи. Чрез измама повече от стотина от първенците били жестоко избити в една от търновските църкви. Присъствието на патриарха в завладяната българска столица и застъпничеството му пред султана представяли заплаха за все още неукрепналата власт на завоевателите. След един показен опит за покушение над този духовен и политически водач на осиротелия народ, патриархът бил изпратен на заточение на юг, в Бачковската обител. С трогателни слова близък съвременник на събитията, Григорий Цамбак, е описал раздялата на населението с Евтимий. Цариградската патриаршия обаче не закъсняла да се възползва от станалата в България трагична промяна, за да разшири своята власт — на мястото на Евтимий за глава на църквата тук бил назначен един наистина недостоен църковник от гръцко потекло. Чрез това се премахвал и вторият символ на независимата българска държава — Търновската патриаршия.

На мястото на своето изгнание низложеният български патриарх продължил да работи за своя народ — чрез перо и чрез проповед. Тук той сложил последна ръка на текста на Синодика (Съборника) на Българската църква, като между другото попълнил накрая упоменанията и пред очите на новите османски завоеватели вмъкнал упоменания за последните защитници на българската независимост: „На всички боляри, малки и големи, поборници и сътрудници на благоверието и приятели на светата и божествена Църква на българското царство — вечна памет!

На Семир, Йончо, Добромир, Иванишо — изрежда той по-нататък имена на иначе непознати защитници на българската земя — и на всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра — вечна памет! На Арцо, Трошан, Ратен и неговия брат Карач — продължава упоменанието, — на Потръц, Ханко, Стан, Михаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Воислав, Константин, Годеслав, Черноглав — вечна памет!"

Така останали да живеят за потомството само благодарение на перото на заточения църковник тези герои на народа. Но и народът не забравял своя духовен пастир и просветител. Не минали много години след бурята на чуждото завоевание, непознати нам — тук и там в страната — просветени люде започнали набожно да преписват произведенията на последния патриарх на средновековна България, за да ги завещаят на потомството и да ги запазят. Именно те изградили този духовен мост между миналото и настъпилите времена на иноверско и инородно владичество, чрез който се обезпечавало много далечното бъдеще до наши дни...