istoria

 

 

Последните години на Средновековна България

 

Христо Матанов

 

Българските земи след битката при Черномен

 

Second Bulgarian Empire after 1371В историческата наука вече се е наложило мнението, че битката при Черномен на 26 септември 1371 г., в която един сравнително малоброен османски отряд разгромява войската на крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша, е една от най-значителните победи на завоевателите в историята на тяхната експанзия на балканска земя. Последиците от Черноменското поражение се усещат пряко или косвено във всички български земи. Османски грабителски отряди проникват дълбоко на Балканския полуостров, а османските удж-бейове превземат няколкото все още съпротивляващи се български крепости в Североизточна Тракия. Още преди гибелта на двамата християнски владетели край бреговете на р. Марица завоевателите превземат след тежка обсада крепостта Ямбол. Гарнизонът и населението му плащат висока цена за упоритата си съпротива. След превземането на града мъжете и воините от гарнизона са изклани, а жените и децата поемат към робските пазари, разцъфтели през този период поради притока на „стока" от местата на християнско-мюсюлманските стълкновения. Сходна е участта на Елхово, превзето от отрядите на Тимурташ паша, а вероятно и на други по-малки български градове и крепости в Тракия. В началото на 70-те години на XIV в. в Западна Европа вече е известно, че турците са завзели обширни области от Византия, България и Сърбия и че представляват потенциална заплаха за Унгария, за Адриатическото крайбрежие и за латинските владения в континентална Гърция. Това означава, че завоевателите вече свободно оперират в Тракия и по Родопското крайбрежие, както и по трасетата на основните пътни артерии на полуострова. Османските военачалници вече са сложили ръка на основните комуникационни възли в Тракия, което безпроблемно им позволява да установят трасетата на пътищата, които водят към останалите свободни български земи.

Всъщност последиците от Черноменското поражение не се измерват толкова с новите териториални придобивки за османските нашественици, колкото с възможността трайно да се установят на балканска земя, да диктуват своята воля на българските и балканските владетели, да им наложат васална зависимост и да започнат изграждането на все още примитивните си военни, административни и аграрни институции във вече овладените земи на Тракия. След 1371 г. започва продължителният и невинаги възходящ процес на превръщането на османската държава в нова балканска велика сила.

Каква прочее е обстановката в българското пространство към началото на 70 — те години на XIV в.?

В навечерието на Черноменската битка в българските земи северно от Стара планина стават две важни събития. През 1369 г. българският цар Йоан Александър успява да създаде православна коалиция, която освобождава Видин и Видинско от унгарска окупация. Събитието за последен път обединява в едно усилията на Търновския владетел, на неговия син - видинския цар Йоан Срацимир, на деспот Добротица, владетел на североизточните български земи, и на влашкия воевода Владислав Влайку. След този безспорен успех и след близо 40-годишно царуване в една смутна епоха на 17 февруари 1371 г. цар Йоан Александър склапя очи. Въпреки противоречивите оценки за неговата вътрешна и външна политика той все пак е последният реален символ на българското единство, разклатено силно от господстващия през XIII и XIV в. политически сепаратизъм. Наследява го синът му Йоан Шишман, който имал преимуществото, че е роден в багреница, т. е. след като баща му вече е държал Търновския скиптър. В официалните си документи младият, едва 20-22-годишен български цар се величае като първопрестолен и се титулува по начин, който е трябвало да демонстрира първенството му пред другите владетели в българските земи. Ако се съди от скромната титла на неговия полубрат Йоан Срацимир във Видин, роден още докато баща му е деспот в Ловеч, и на владетелите на Добруджа, подобна идея може би е намирала някакво разбиране у тях. Тази градация на владетелските достойнства не прави особено впечатление на останалия свят, който трайно свиква с мисълта за разпадането на българското държавно единство. Византийската патриаршия в своя наръчник за писма до чужди владетели използва за двамата български царе обръщения и титли, които зачитат владетелското им достойнство, но не внушават разлика във владетелския им статут. И двамата са царе и автократори, само дето този във Видин е цар на цяла България, а другият в Търново - цар на българите. Немецът Шилтбергер ще говори по-късно за три Българии: Видинска, Търновска и Добруджанска, без да внушава каквато и да е йерархия между тях. Действителността всъщност е далеч по-мрачна: между царете Йоан Срацимир и Йоан Шишман, синове от първия и втория брак на цар Йоан Александър, цари зле прикрита неприязън, която трови отношенията между управляваните от тях български държави. И въпреки че до открити сблъсъци все пак не се стига, изворите не са съхранили нито един намек за съвместни техни действия срещу османците. Като че ли самата идея за това им е била чужда. Двамата водят самостоятелна и некоординирана политика дори с едни и същи политически партньори. Цар Йоан Шишман се меси във византийските междуособици, противопоставили този път император Йоан V Палеолог на сина му Андроник IV Палеолог, а цар Йоан Срацимир поддържа връзки с Патриаршията във византийската столица, за да откъсне видинския диоцез от Търновската патриаршия и да го присъедини към Константинопол. Бракът на видинския владетел с дъщерята на влашкия воевода Николае Александру Бесараб, която при това била католичка, го свързва политически с унгарската сфера на политическо влияние. На тази политическа ориентация отговаря и оживената търговия на Видинското царство с Дубровник (под унгарска власт от 1358 г.) и с трансилванския град Брашов. Бракът на цар Йоан Шишман за дъщерята на сръбския княз Лазар го включва в друга политическа конфигурация, по принцип враждебна на Унгария. Поради тази причина видинският цар запазва добрите си отношения с Влашкото воеводство и с Унгария, докато търновският често е принуден да воюва с власите, които започват да предявяват амбиции за власт южно от река Дунав. И докато в Търново последният български патриарх Евтимий пише жития на светци, чиито мощи се съхраняват в столицата, във Видин му отвръщат с откъсване от диоцеза му и с опити за създаване на местна книжовна традиция и местен „пантеон" от светци. Изглежда, само принудата е в състояние да накара двамата братя и владетели да уеднаквят политическата си ориентация: отначало османските завоеватели ги принуждават и двамата да станат османски васали и втори път - като последен опит за спасение - и двамата се обръщат за помощ към Унгария. Дори и тогава подтикът е не общата воля, а общата безизходица.

След като емирът Мурад I превзема оспорваната от двамата владетели Софийска област, границата между двете български царства трайно се установява по течението на р. Огоста. Търновска България държи сравнително голям участък от р. Дунав между Оряхово и Силистра, с предмостия северно от реката при Никопол и Русе, както и териториите между р. Огоста на запад и линията Силистра - Емона на изток. Видинското царство е разположено по южния и югозападния бряг на р. Дунав в протежението между Кладово и Оряхово и обхваща земите около градовете Сокобаня и Свърлиг, както и течението на р. Темска. Съотношението между териториите им е 3,6:1 в полза на Търновска България.

Владетелят на североизточните български земи деспот Добротица, родствено свързан с куманската фамилия и династия Тертеровци, в края на 60-те и през 70-те години на XIV в. значително укрепва статута си на независим владетел. Заради участието си в отвоюването на Видин от унгарците той получава от цар Йоан Александър черноморските градове и крепости Варна, Козяк и Емона, както и важния дунавски град и крепост Дръстър (Силистра). Така той овладява територия от линията Силистра - Емона на запад до черноморския бряг на изток и до южния канал на Дунавската делта на север. По своята площ Добруджанският деспотат не е голям, но за сметка на това държи важни пристанища по Долен Дунав и по черноморския бряг. Чрез земите си по този бряг неговият владетел установява (единствен от българските владетели в Мизия) обща граница с византийския черноморски апанаж с център в Месемврия (дн. Несебър), където от края на 1373 г. управлява деспот Теодор Палеолог. Деспот Добротица вероятно е зачитал идеалното върховенство на търновския цар, но иначе води напълно самостоятелна външна политика. Приоритет в нея са отношенията в черноморския басейн, където се преплитат интересите на Генуа, Венеция, Трапезундската империя и на Византия. Добротица се ориентира към съюз с Венеция, и то в момент, когато между италианските морски републики бушува война. Към края на 1373 г. дъщеря на деспот Добротица се омъжва за деспот Теодор Палеолог, което според традициите на епохата означава и съюз между тях. Връзките с Венеция и с Византия намесват добруджанския владетел в опитите да бъде детрониран трапезундският император Алексий III Велики Комнин и на негово място да бъде издигнат деспот Теодор Палеолог. През 1376-77 г. в крепостта Дръстър при обстоятелства, свързани вероятно с династическите борби във Византия, синът на Добротица Тертер убива византийския деспот. Така се слага край на близките връзки с черноморския византийски апанаж и се създават условия за разширяване на земите на деспотството по черноморското крайбрежие.

От фрагментарните сведения за историята на добруджанското деспотство проличава, че първоначално негова столица е град Калиакра, а по-късно - Варна. Смяната на столиците е напълно обяснима, тъй като за разлика от Търновска и Видинска България Добруджанска България не разполага с град, който да има традициите на владетелска резиденция. Вероятно в земите на деспотата е съществувало нещо като фамилна подялба на територията. Така например синът на Добротица Тертер е управлявал Дръстър и околността и дори е емитирал собствени монети. Османските описи на територията на деспотството съдържат податки и за други подобни обособени владения, което идва да покаже, че в него е протичал добре известният от тази епоха процес на вторична децентрализация.

И тъй през 70-те години на XIV в. възникналите от преди това в Мизия три български държави затвърждават обособеното си съществуване. В югозападните български земи, откъснати десетилетия преди това от българската държавност и вкарани насилствено и доста повърхностно в руслото на сръбското развитие, след 1371 г. настъпва истинско преразпределение на политическото пространство. Още през 60-те години на века, когато братята крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша установяват политическата си хегемония в македонските земи, сръбското влияние в тях започва да отслабва. Част от църковните диоцези са върнати под властта на Вселенската патриаршия, други си остават подчинени на Охридската архиепископия. Схизматичната Сръбска патриаршия практически губи южните си диоцези, дарени ѝ щедро от цар Стефан Душан. Българското население и манастирските центрове масово се връщат към почитаните български светци и бързо изоставят чуждия им култ към св. Сава и други почитани в Сърбия светци.

В апогея на своето могъщество братята Вълкашин и Углеша определят общ наследник на властта в земите си, който е трябвало да ги обедини в едно политическо цяло. Това е трябвало да бъде синът на крал Вълкашин крал Марко, превърнал се по-късно в герой на българския и балканския героичен епос. Баща му и чичо му го оставят да управлява в тях по време на гибелния си поход срещу турците в Тракия. След септември 1371 г. Марко се оказва владетел на територия, много по-обширна от която и да е държава в българското етническо пространство. В условията на очертаващата се политическа анархия в българските земи този факт прави силно впечатление на българите и вероятно залага основите на култа към Крали Марко. Очакванията обаче, че в Македония ще се създаде силна държава, способна да спре османското нашествие, се оказват напълно илюзорни. Владенията на крал Марко, върху части от които той никога не е имал реална власт, започват да се разпадат още в началото на 70-те години на XIV в. В резултат на това възникват нови княжества и политическата пъстрота се задълбочава, сякаш за да докаже за сетен път, че това е доминиращата тенденция на епохата. Значителна част от земите на бившето Сярско княжество за известно време са включени в Солунския византийски апанаж, управляван от деспот Мануил Палеолог (бъдещият император Мануил II Палеолог). Към 1375 г. той вече владее и земите около Воден и Бер, където преди това били владенията на властела Радослав Хлапен. Пак в началото на 70-те години в Североизточна Македония (Кумановско, Щипско, Велбъждско) като самостоятелен владетел изпъква доскорошният васал на крал Вълкашин и деспот Углеша деспот Йоан Драгаш. До 1375-1376 г. той и по-малкият му брат Константин разширяват земите си на юг. Те изтласкват византийците от Мелнишко, Струмишко и Дойранско, отнемат от крал Марко поречието на р. Черна и части от Тиквеш и така създават едно от най-значителните княжества не само в Македония, но и в цялото българско етническо пространство. Първоначално докъм 1378 г. то е управлявано от деспот Йоан Драгаш, а след това от брат му Константин (Костадин) Драгаш. В периода на най-голямото си разширение това княжество включва практически цяла Североизточна и Източна Македония: от течението на р. Българска Морава на север до Дойранско и Тиквешко на юг и от Кумановско и Овчеполско на запад до горното и средното течение на р. Струма на изток. За Константин Драгаш, изглежда, приоритетни са отношенията с Византия, която, макар и сянка на някогашното си имперско величие, все още е впечатлявала с традицията си владетелите от първо поколение. Неговата дъщеря Елена се омъжва за византийския император Мануил II Палеолог и е майка на последните двама византийски императори. Самият Константин Драгаш за втори път сключва брак с трапезундската принцеса Евдокия Комнина. Връзките му със Светогорските манастири издават амбицията му да ги покровителства по начин, характерен за византийските императори, за българските царе и за сръбските крале и царе. Самочувствието му се подхранва от факта, че е син на деспот Деян - един от видните властели на сръбския цар Стефан Душан в Македония, и че има родствени връзки с наследниците на българския деспот Елтимир, които през 40-те-50-те години на XIV в. владеят земи в Тиквешко.

Към 1376 г. сръбският властел Вук Бранкович, господар на Косово поле и Призренско, слага ръка на Скопие и на Скопската област. Тези земи остават част от владенията му чак до завладяването им от турците. Две години по-късно - в 1378 г. - изворите споменават и за новия господар на Охрид и Охридско. Това бил великият жупан Андрей Гропа, чието име недвусмислено показва албанския му произход. Няколко години по-късно в Охрид ще установи своята власт албанският властел Карло Топия, владетел на поречието на р. Шкумби и на крепостта Круя.

Крал Марко успява да задържи само владенията си в Прилеп и Прилепско по десния бряг на р. Вардар, а неговият брат Андриаш се установява в земите по поречието на р. Матка, десен приток на р. Вардар в горното ѝ течение.

След като процесът на разпадане на наследството на братята Вълкашин и Углеша завършва, в македонските земи се създава ситуация на политическа пъстрота, известна ни и от земите в Мизия. Изкушените да търсят във възникналите там териториални княжества отблясъци на неманичката държавна идеология ще останат дълбоко разочаровани. Тези княжества и владетелите им, независимо от своя произход, скъсват с тази традиция и търсят други начини да обосноват правото си на власт. Тези други начини са съобразени с епохата, в която националното невинаги е доминиращо. Разочаровани ще останат и онези, които виждат в княжествата в Македония реализация на някаква нова държавна идея, чието название би „модернизирало“ повече от допустимото опита да се разтвори парадигмата на тази отдалечена епоха. Тези княжества са продукт на своето време и владетелите им е трябвало да се съобразяват с преобладаващото българско население сред поданиците им. Така например Константин Драгаш полага много усилия да съживи манастирите, чиито патрони са българските светци, ученици и следовници на св. Йоан Рилски: св. Прохор Пчински, св. Яким Сарандапорски и др. Така става възможно вече през XV в. територията на Северна Македония да стане ведуща в българския книжовен живот и да приюти едни от най-талантливите следовници на св. патриарх Евтимий.

Политическата пъстрота във все още свободните български земи е значителна и като че ли не съвпада с традиционната представа за трите Българии. Три държавни структури съществуват само в Мизия. В Македония те са поне пет, като не вземаме предвид сравнително кратко съществуващото владение на Солунския византийски апанаж в югоизточните ѝ предели. В целия този конгломерат от политико- държавни структури не се откриват никакви следи от реална йерархия или от политическа координация, така както примерно в Западна Европа във времето на феодалната раздробеност. Всяко княжество в българските земи води своя политика, има специфична политическа ориентация и, както се оказва при конкретното проучване - дори специфики по отношение на икономическата политика и отношението към икономическите субекти. Впечатлението за пъстрота се усилва от очерталото се разчленяване на църковните структури. Странно, в този период българите и българските църковници и писатели са се усещали като една българска християнска общност, изправена пред изпитанието на агарянското нашествие и омърсяване. В същото това време българските диоцези са разпределени в няколко православни автокефални църкви, които при това съвсем не са в блестящи отношения помежду си. Търновската патриаршия остава с най-малко на брой епархии за целия период на своето съществуване и практически става държавна църква на Търновска България. Земите на Видинското царство се подчиняват на Вселенската патриаршия. Същото е положението със земите на Добруджанското деспотство, чиито епархии се подчиняват на Несебърската митрополия. Вселенската патриаршия възстановява властта си в Сярско, Зъхненско и Мелнишко, където преди май 1371 г. управляват предстоятелите на сръбската Печка патриаршия. Охридската архиепископия запазва диоцезите си в Македония, с изключение на Скопската епархия, която остава под църковната власт на Печ. При това всички тези църковни структури нямат еднакво отношение към основния политико-църковен проблем на епохата: да се сключи или не уния с Рим. В Търново и в Охрид са категорично против, докато в Константинопол се колебаят, но все пак са по-благосклонни да работят за унията.

Общото между владетелите в българските земи, изглежда, е само онова, което има отношение към османските нашественици. По едно и също време те се изправят лице в лице с османското нашествие, при което се оказва, че нито един от тях не е в състояние сам да се съпротивлява, но и никой не търси съдействие от другите. При това положение всеки е трябвало сам да урежда отношенията си с азиатските пришълци. Тези отношения също са изумително сходни: след кратка съпротива или без съпротива всички те приблизително по едно и също време се признават за османски васали. Всичко това практически блокира огромния съпротивителен потенциал на българите, разчленява го по региони и, разчленен, го подчинява на волята на местни владетели, не всички от които са осъзнавали поне в началото какво ще им донесе османското нашествие.

Докато в северните и в югозападните български земи протичат тези процеси, които условно можем да определим като закъсняла европеизация, то в Тракия, в Родопското крайбрежие, а от средата на 80 — те години на XIV в. и в Южна и Югоизточна Македония става нещо съвсем друго. Там османците налагат пряко своята власт и установяват своя военен, административен и аграрен режим, който все още е доста примитивен и с малко допирни точки с класическата османска военно-аграрна и административна система. От южните български земи само тези по черноморското крайбрежие остават под християнско управление в състава на т. нар. Черноморски апанаж на Византия.

Любителите на класическите османски обществени структури неслучайно отделят малко внимание на ранната османска власт в Тракия. В нея няма нищо блестящо и подредено. Да вземем например добре известния факт, че до 1377-1378 г. властта в Тракия не е в ръцете на емира (така до 1395 г. се титулува османският владетел), а на отделни удж-бейове. Някои от тях са помюсюлманчени малоазийски християни, други произхождат от малоазийски бейлици, традиционно враждебно настроени към османския бейлик. Едва когато през 1377 г. ромеите връщат на османците Галиполската крепост, отстъпена им през 1366 г. от савойския граф Амедей, става възможно за емира Мурад I да се застоява в Тракия, да ръководи военните походи и да установи първата си европейска резиденция в Одрин. Смутени от отсъствието на повелителя в балканските събития преди 1377-1378 г., късните османски хронисти му приписват действия и завоевания, които изцяло били заслуга на отделни полусамостоятелни турски военачалници. Не само до 1377-1378 г., но и до края на XIV в. османските административни и военни структури в българските земи са твърде примитивни. Основна военно-административна единица е уджът (удж означава буквално връх, острие, а преносно - погранична област, управлявана от удж-бей), привнесена от османците от Мала Азия. Удж-бейовете са полусамостоятелни военачалници, които владеят и воюват в стратегически важни области на фронтовата линия със света на неверниците християни. Те привличат там газии (борци за вярата), дервиши и обикновени заселници от Мала Азия, като им обещават плячка и нови земи. Поне до края на управлението на Мурад I неговата роля е да поверява на удж-бейовете земи, да им дава най-общи насоки за настъпление срещу християните и да ги възнаграждава за постигнатите успехи с огромни поземлени владения във вече завоюваните земи. В началото на експанзията главни удж-бейове в Тракия са Гази Фазъл и Якуб Едже бей. По-късно основният удж, разположен по трасето на диагоналния път от Одрин за Пловдив и София, е поверен на Лала Шахин, този по трасето на пътя по Родопското крайбрежие към Солун и Южна Македония - на Евренос бей, а уджът, насочен на север от Одрин - на Михалоглу бей. В посока към Източните Родопи действат отрядите на удж-бея Хаджи Илбег. Централната власт в лицето на емира Мурад I прави плахи опити да въведе някакъв ред в хаоса от уджови владения в Тракия и за тази цел създава първото бейлербейство с център първо в Пловдив, а след средата на 80 — те години на XIV в. - в София. Бейлербеят трябвало да запълни липсващото междинно звено в държавната и военната йерархия между удж-бейовете и емира. За пръв румелийски бейлербей е определен Лала Шахин. В този ранен период на османската власт в Тракия - противно на желанието на някои изследователи да изтъкват патриархално-номадската сплотеност на османското общество - не липсват и случаи на съперничество между удж-бейовете. Някои от тях се вплитат в конфликти помежду си с цел да се сдобият с по-перспективни от завоевателна гледна точка гранични територии. По всичко изглежда, че първите цивилни администратори в покорените български земи южно от Балкана са кадиите, чиято институция символизира трайното налагане на османската власт. Те осъществяват и преориентирането (макар в началото само теоретично) на формите на собственост според изискванията на шериата.

В рано завладените български земи поне до края на XIV в. няма следи от прочутата по-късно тимарска система. Ако са съществували истински тимари, то броят им е незначителен. Основната военна сила все още не са спахиите тимариоти, а племенните опълчения яя или пияде (пехотна войска) и мюселем (конна войска). Те са подпомагани от нередовните отряди на акънджиите, а от 70-те години на XIV в. - и от васални християнски отряди. Бойците от корпусите яя и мюселем по време на война получават заплата от по 1 акче на ден, а в мирно време се издържат от т. нар. свободни чифлици. Тези свободни чифлици поразително наподобяват свободните бащини и наследствените пронии, разпространени в християнските държави на Балканския полуостров. Всъщност тъкмо освободените от данъци свободни чифлици на яя и мюселем са първата наложена от завоевателите форма на военно земевладение в Тракия, която всъщност не представлява нищо качествено ново и непознато за християнското население в областта. В българските земи най-голяма концентрация на мюселемски свободни чифлици се наблюдава по поречието на р. Марица, в Новозагорско, Ямболско и Карнобатско.

Значителна роля в ранната османска военна организация играят акънджийските отряди, за които единствената движеща сила е желанието за плячка. С понятието „акън“ османската традиция определя поход в чужда територия, командван от бей, чиято основна задача е не да я превземе, а да я дезорганизира чрез ограбване и терор над местното население. В акънджийските отряди участват мюсюлмани, прехвърлени от Мала Азия, но и немалък брой декласирани от разрухата християни, привлечени от възможността да ограбят ближните си. Акънджиите, както твърдят съвременниците, били лошо въоръжени и организирани, но за сметка на това непредсказуеми и упорити в стремежа си към грабеж и плячка. В този ранен период османските владетели, изглежда, вече организират отряди от помюсюлманчени пленници или роби, но тези военни формирования още не са се превърнали в истинска еничарска гвардия, набирана чрез системата на кръвния данък (девширме).

Завладяването на обширни територии в Тракия дава възможност на османците да приложат за пръв път на европейска земя шериатската класификация на отделните части на поземления фонд. Нейните параметри намират най-общи паралели с познатото ни от практиката и теорията на развития ислям. Пряко завладените земи са обявени за мирие (или мемлекет) и са собственост на фиска, т. е. на владетеля. От тях той раздава огромни мюлкови владения на своите удж-бейове. Действително в периода, за който става дума, българските земи в Тракия и по Родопското крайбрежие са изпъстрени с огромни мюлкове (т. нар. гази — мюлкове), чиито владетели са все известни военачалници и които обхващат десетки села и приходоносни обекти. Гази-мюлковете са пълна собственост и нямат нищо общо с разпространеното в по-късния период служебно военно земевладение. Огромни мюлкове в земите на своите уджове получават Евренос бей, Тимурташ паша, Михалоглу бей, Карлъзаде Лала Али бей и др. Притежателите на гази-мюлкове бързо разбират, че най-сигурният начин да съхранят земите си от конфискация е да ги вакъфират, т. е. да завещаят приходите им за богоугодни и благотворителни цели, като запазят за себе си и за наследниците си правото да се разпореждат с управлението на вакъфа. Така в южните български земи възникват първите вакъфски комплекси, чрез които се издържат първите построени джамии, имарети, медресета и др. мюсюлмански институции. Вакъфските комплекси играят немалка роля в привличането на мюсюлманско население от Мала Азия в Тракия и в ислямизацията (все още твърде слаба) на местното българско население. В този ранен период и мюлковете, и вакъфите впечатляват с огромните си размери. Така например един от сановниците на Мурад I - Чандарлъ Халил Хайредин паша, вакъфира за издръжката на построената от него джамия в Сяр приходите от 19 села, които възлизат на огромната за XIV в. сума от 200 000 акчета годишно. Евренос бей получава от емира разрешение да вакъфира в Румелия толкова села, колкото си пожелае. Така в първите десетилетия на османската власт в българските земи се наблюдава процес на аристократизация на османския военен елит, който през следващите десетилетия и векове ще бъде забавен, а понякога и напълно преустановяван от централизаторската политика на султаните от класическия период.

От оскъдните данни за османския аграрен режим в Тракия през XIV в. става ясно, че в земите на фиска и в гази-мюлковете, разположени в обезлюдените територии на Източна Тракия, широко се използвал трудът на т. нар. ортакчии. Според по-късното османско законодателство ортакчиите са роби, които са закрепени към земята и не могат да я напускат, не могат да встъпват в брак с хора с раетски статут, не плащат поголовен данък и не са подсъдни на кадийския съд. Те обработват земята на своя господар с негов инвентар, засяват негови семена и му дават една втора от добива. Тези аграрни работници, както евфемистично ги наричат някои турски изследователи, обикновено са пленени християни, попаднали във владение на емира или удж-бея при традиционната подялба на плячката. Те заселват полагащата им се една пета от заробените пленници в обезлюдените си земи с цел да ги съживят и да получават от тях приходи. В Източна Тракия ортакчиите преобладават над обикновената рая. При приемане на исляма ортакчиите се освобождават от робство и в тази практика се натъкваме на един от първите механизми за разпространението на исляма в българските земи.

Поради липса на достатъчно данни ранната османска данъчна система в южните български земи остава неясна. Впрочем редица основания навеждат на мисълта, че завоевателите поне на първо време не въвеждат драстични промени в завареното положение. Това все още е време, в което повече се разчита на плячката и на приходите от васалните държави, отколкото на регулярните данъчни постъпления. Очевидно първите български поданици на емира се продължавали да плащат до болка известните им десятъчни и поголовни данъци. В някои случаи те продължавали да се събират от християнски чиновници, преминали на османска служба. В този период за обикновената българска рая разликата в данъчното облагане все още е само терминологична. Османската администрация ще нарече поголовния данък джизие, а не с широко разпространените термини димнина или капникон. Десятъкът вече ще се нарича юшур. За различните изисквани инцидентно царски и господарски работи ще се въведе изразът баду хава. Ясно е прочее, че в ранния период българите под османска власт страдат не толкова от репресията на все още неизградената сложна данъчна машина, която педантично отчита и регистрира всеки дори и минимален приход, а от общата несигурност, от грабителския инстинкт на новите пришълци, от слабата регламентираност на отношенията между коренното население и новата власт.

И тъй, през 70-те години на XIV в. в българските земи доминира политическата пъстрота, която в границите на цялата българска етническа територия граничи с политически хаос. Тази констатация важи с пълна сила както за вече завладените от османците български земи, така и за все още независимите територии, поделени на множество държавни формирования. И ако политическата пъстрота доминира и в свободните, и в завладените земи, то в тях все пак са в ход различни тенденции в общественото и политическото развитие. В османските области протича процес на централизация, който бързо ще превърне емира (от средата на 90-те години на XIV в. - султана) в основна фигура на управление. Удж-бейовете ще отстъпят ведущите си позиции на представителите на изграждащата се османска провинциална администрация. В повечето от все още свободните области тече процес на вътрешна консолидация на териториалните държави, който ще превърне голяма част от тях в добре уредени административни структури. Това обаче води до допълнителното им обособяване една от друга.

Още преди тези тенденции да са отчетливо оформени, става ясно, че двубоят между държавите в българските земи и османците ще протича при очертаващо се преимущество за нашествениците. Това обстоятелство ще трябва да се обясни освен с блокирането на съпротивителните възможности на българите от политическата децентрализация още и с фактори от демографски и социален характер. Българските земи, както и цяла Европа, страдат жестоко от демографския срив, дошъл като последица от чумната пандемия Черната смърт. В мащабите на Европа, а и на Балканите, както показват данните от поземлените описи, броят на населението се връща на нивото на XI в. Османските удж-бейове, а и османската държава като цяло, едва ли изпитват същите проблеми поради постоянния приток на свежи човешки ресурси от Мала Азия. При това не трябва да се забравя, че за удж-бейовете и емирите не представлява проблем да мобилизират до възможния предел човешкия потенциал на все още полуномадското османско общество за военни нужди. Същото едва ли може да се каже за българските държави, в които военното дело е силно аристократизирано. В технологично отношение то стои по-високо от все още зле организираните османски отряди, но им отстъпва по един показател, който в условията на тогавашното военно дело има може би решаващо значение: числеността и възможността за възстановяване на загубите. Във военно отношение българските държави се оказват в ситуацията, в която се оказва примерно Римската империя в сблъсъка ѝ с варварския свят. Поради тези причини османските уджове поотделно, а и османската държава като цяло, изкарват на бойните полета войски, които превъзхождат числено военния потенциал на отделните български държави, а и на спорадично формиращите се християнски коалиции. Въпреки това изходът на двубоя през 70-те години на XIV в. съвсем не изглеждал предопределен в полза на азиатските пришълци.

 

ВАСАЛИТЕ

 

За около десетилетие и половина след септември 1371 г. османското завоевание в българските земи се развива по доста специфичен начин. Изворите от това време оставят впечатлението, че нашествениците съчетават прякото овладяване на български територии със стремеж да поставят във васална зависимост владетелите в българските земи. На пръв поглед съчетаването между тези два подхода изглежда доста странно, но е напълно обяснимо от гледна точка на политическата разпокъсаност в българските земи и на състоянието на османското общество и държава през последните десетилетия на XIV в.

Политическата атомизация на българските земи позволява на османските удж-бейове и на емира Мурад I след 1371 г. да влизат в сепаративни отношения с отделните владетели и още в зародиш да предотвратяват възможността за изграждане на общ антиосмански фронт. Политическата конфигурация е такава, че османските военачалници лесно напипват основните пътни артерии и невралгичните погранични полоси между отделните държави и тъкмо там насочват военните си усилия. Те ту нападат, ту се стремят да изтръгнат подчинение от владетелите, ту съчетават едното с другото. В това разнообразие от завоевателни прийоми се отразява цялата сложност в развитието на османското общество в този период. От една страна, османските удж-бейове и емирът следват мюсюлманската сунитско-ханафийска теория за свещената война (джихад), която препоръчва неверниците да не бъдат покорявани веднага, а да бъдат оставени да плащат „харадж“ (васален данък) и да бъдат принудени със свои военни сили да участват в завоеванията на „правоверните“. В същата посока действат още два фактора. Удж-бейовете пренасят върху съседните им владетели в българските земи своята йерархична концепция за държавата, която изисква автономност на граничните територии. От друга страна, все още неизживяната номадска същност на османската държава ѝ налага да търси земеделски апендикси, от които да получава наготово парични суми и комплектовани военни отряди - и двете като реализация на васалната зависимост на съседните християнски територии. Извън тази схема като че ли остават акънджиите и газиите (борците за вярата), чиито завоевателни и грабителски инстинкти трудно се вписвали в теориите за отношение към немюсюлманския свят. Те са насочвани или в ничията земя, по границите между отделните български владения, или срещу владетелите, които упорстват срещу предлагания им васалитет. Съчетаването между завоеванията, грабителските походи и васалната зависимост на владетелите в българските земи характеризира османо-християнските отношения поне до края на 80-те години на XIV в. Този завоевателен механизъм не е резултат на османския военен и политически гений, а на щастливо съвпадение между разнопосочни тенденции в развитието на обществото им и състоянието на държавите в българските и балканските земи. Във всеки случай чрез различни конкретни обстоятелства се очертава една обща тенденция: всички български държави стават османски васали тъкмо във времето след Черноменската битка.

За обстановката след битката сярският книжовник Исай пише следното: „Като убиха юначния деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя като птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад... Уви, какво прискърбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове.“ Очевидно този книжовник, както и повечето му съвременници, притиснати от сполетелите ги нещастия, не са схванали веднага, че трагичното ще дойде малко по-късно и няма да се ограничи с погибелта, глада и отвличанията. Малцина са разбирали, че за бъдещето на българските държави и на християнството на Балканите въобще много по-опасна ще е васалната зависимост, на която завоевателите са гледали като на прелюдия към окончателното покоряване на християнските владения.

Още с възкачването си на търновския престол цар Йоан Шишман трябва да урежда отношенията си със завоевателите, трайно стъпили вече на тракийска земя. Изглежда, емирът Мурад I от далечната си резиденция в Бурса е поискал младият цар да засвидетелства нещо повече от добри отношения, като изпрати в харема му сестра си Кера Тамара. Можем само да се досещаме, че подобно искане предизвиква дълбоко възмущение и гняв в царския двор. Както твърди анонимният автор на Българската анонимна хроника от XV в., цар Йоан Шишман отказва да изпълни искането на османския владетел и отговорът му не закъснява. Османските военачалници в Тракия започват щурм срещу останалите в Тракия български градове и крепости и въпреки отчаяната им съпротива ги превземат. Търновска България остава без тракийските си земи и това прави практически невъзможно участието ѝ в антиосманската коалиция на деспот Углеша и крал Вълкашин.

След септември 1371 г. ясно се оформят три османски уджа, насочени срещу българските земи. Основният от тях следва диагоналния път от Пловдив за София и е командван от първия бейлербей на Румелия Лала Шахин. Вторият начело с Тимурташ паша е насочен северно и североизточно от Ямбол и застрашава българските черноморски територии, както и проходите в Източна Стара планина. Третият удж, начело на който стои Евренос бей, следва пътя от Родопското крайбрежие към Солун, Южна Македония и албанското крайбрежие. През 70-те години на XIV в. основните османски завоевания са свързани с уджа на Лала Шахин, който започва битката за овладяването на стратегически важното Софийско поле. Чрез действията на Лала Шахин, чието седалище е в Пловдив, османците заедно с преките си завоевания налагат васална зависимост на няколко български държави.

Османските историци са единодушни в твърдението си, че първият поход на Лала Шахин след Черноменската битка е към прохода Траянови врата и е осъществен още в края на 1371 или началото на 1372 г. Османците овладяват прохода и завземат земите около днешните градове Ихтиман и Самоков. Споменава се за ожесточена съпротива на местните гарнизони, които нанасят големи загуби на настъпващите завоеватели. Българите от вече покорените области постоянно се бунтували срещу наложената им иноверна власт. Това принуждава Лала Шахин да изостави плановете си за бързо овладяване на Софийското поле и да приложи изпитаната тактика за изтощаване на българската съпротива. Това става, като по-малки османски отряди започват чести набези в Софийско, по Искърското дефиле и дори северно от Стара планина. Така те налагат на защитниците изтощителна перманентна война, която - страшна със своята катадневност - им е донасяла успехи и в предишните години. И въпреки това единственото направление, по което Лала Шахин осъществява пробив, изглежда, е по пътя към днешните градове Самоков и Дупница. Софийското поле остава добре защитено и заслуга за това имали както местните българи, така и търновският цар Йоан Шишман. Той не остава пасивен наблюдател на османското настъпление в Софийско и Самоковско, въпреки че българската историография години наред отказва да му признае тази заслуга. Действително тези епизоди от съпротивата на търновския цар не са отразени в извори, които сме свикнали да приемаме за точни. Народните предания говорят за битки между войските на цар Йоан Шишман и турците в Самоковско, Софийско, в Искърското дефиле и във Врачанско, т. е. тъкмо в областите, които стават обект на завоевание през 70-те години на XIV в. Трябва да се подчертае, че писмените извори в голяма степен подкрепят преданията и придават историческа достоверност на съпротивата на българския цар. Наистина, османските автори не споменават пряко за него, но са единодушни в твърдението си, че Лала Шахин не бил в състояние да прекърши съпротивата на българите, поради което се принудил да търси помощта на емира Мурад I. Османският владетел откликва на молбата на своя бейлербей и - което е особено показателно - се намесва в събитията, като организира голям поход срещу Търновска България. Този поход, който е споменат от много османски автори, от византийския историк Халкокондил и от доста извори от западен произход, е бил подготвян в 1377-1379 г., когато Мурад I вече е превърнал Одрин в своя европейска резиденция. Разтълкувана с оглед на османската завоевателна практика в този период, насочеността на похода срещу цар Йоан Шишман означава, че той е бил смятан за основен виновник за турските неуспехи в овладяването на Софийското поле. А съпротива наистина е имало и тя е била съпроводена с тежки жертви и от българска страна. В боевете загиват не само местни българи, но и български военачалници, чиято памет е увековечена в добавките към Бориловия Синодик, писани в Търново тъкмо в тези съдбовни времена. „На Семир, Йончо, Драгомир, Иваниш и на всички други, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната Христова вяра, вечна им памет.“ И по-нататък се отдава „вечна памет“ на Арцо, Трошан, Ратен и неговия брат Карач, Потръц, Ханко, Стан, Михаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Войсил, Константин, Годеслав, Чръноглав. Отглас на съпротивата в района на Софийско е и надписът на севаст Огнян, изсечен край ботевградското село Боженица: „Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах цар Шишман.“ Официалният търновски поменик е записал имената само на загиналите боляри. Неизвестни ще останат стотиците и хилядите други българи, загинали при съпротивата срещу отрядите на Лала Шахин в Софийско, Самоковско, Ихтиманско, Врачанско и др. Широката география на легендите за съпротивата на цар Йоан Шишман и многобройните жертви сред българското болярство, отразени в добавките на Синодика, показват, че той по неволя възприема наложената му от османските турци „перманентна война“ и всъщност воюва с отделни османски отряди в районите на тяхното най-интензивно проникване. Генерално сражение той не успява да даде, поради което в легендите за неговите битки липсва обединяващо географско понятие. Затова и те не се превръщат в завършен епичен цикъл.

Според османските извори цар Йоан Шишман не дочаква нахлуването на голяма османска армия начело с емира в своя територия. Той и неговият синклит преценяват, че силите са неравни и съпротивата не може да бъде успешна. Взема се решение да се признае османският сюзеренитет. Условията, които Мурад I поставя, са сходни с тези, които и византийският император Йоан V Палеолог приема при признаването си за васал: плащане на годишен харадж и военно участие в османските походи. Споменава се, че цар Йоан Шишман плаща хараджа си за три години предварително и че бил задължен да участва в османските походи с цялата си войска. Османският владетел не пропуска да унизи българския цар, като отново поискал сестра му Кера Тамара за харема си. Този път по принуда цар Йоан Шишман е трябвало да се съгласи.

Въпреки тежките и унизителни условия търновският цар продължава да се държи достойно пред лицето на постоянно растящата османска военна мощ. През септември 1378 г., след като вече е уредил отношенията си със завоевателите, той посещава София и, изглежда напълно символично, издава две грамоти: едната в полза на Рилския манастир, другата за манастира „ Св. Богородица“ в планината Витоша. От тези грамоти става ясно, че София твърдо е под негова власт, но че и търновският скиптър владее обширни пространства на юг по поречието на р. Струма, включително и такива, които са били обект на османски походи в предишните години.

По всичко изглежда, че цар Йоан Шишман осъществява последното голямо териториално разширение за държавата си и присъединените територии са българската придобивка при сключването на васалния договор с османския емир. Съвременникът на събитията, който е правил добавките в Бориловия Синодик, изтъква достойнството, с което Кера Тамара приема тежката си участ, и величае нейната памет така: „На Кера Тамара, дъщеря на великия цар Йоан Александър, велика госпожа, съпруга на великия емир Амурат, която му бе отдадена заради българския род. А тя, като отиде там, запази православната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почина, вечна памет.“ Очевидно в Търново са смятали, че уреждането на отношенията с Мурад I, приемането на васални задължения и териториалното разширяване по Струма е равносилно на „освобождаване“ на българския род от османските набези и завоевания. Бъдещето ще покаже, че това е било илюзия.

Още в началото на проникването на отрядите на Лала Шахин западно от Самоковско османският бейлербей установява контакти с владетеля на тази област, когото османските автори наричат Саруяр, и го принуждава да стане османски васал. Саруяр не е някой друг, а деспот Йоан Драгаш, първият владетел на нововъзникналото княжество в Североизточна и Източна Македония. В следващите години обаче васалните отношения между княжеството и Лала Шахин са прекъснати, и то поради ожесточаването на съпротивата срещу нашествениците в Софийско. Тогава върху владенията на Драгашите, които вече достигат до Мелник, Дойран и Тиквеш, натиск започва да оказва и уджът на Евренос бей. Походите на неговите отряди с база в Югоизточна Македония достигат на север до околностите на Струмица и, както личи от османските извори, срещат сериозна съпротива. При един от тези походи в околностите на струмишкото село Кърчево загива бащата на Евренос бей - Пранги Иса бей. Този натиск от юг не дава съществени резултати и през 1377-1378 г. лично Мурад I и анадолските му войски се намесват, за да осигурят васалното подчинение на княжеството. Към тази дата то вече е управлявано от брата на деспот Йоан Драгаш - Константин, когото османските автори наричат български владетел. За съжаление изворите са крайно оскъдни и само загатват за съпротива на населението и гарнизоните в Струмишко, Щипско, Овчеполско, Кюстендилско и др. И в тези събития, както и при поставянето на Търновска България под васална зависимост, се очертава принципно една и съща картина: османците нападат съответните държави чрез своите удж-бейове. Те обаче, срещнали упорита съпротива, призовават на пмощ емира си и той налага своя сюзеренитет с помощта на докараните от Анадола военни сили.

В драматичните събития около защитата на Софийското поле и областта на Горна Струма изворите споменават и за сблъсъци на османските отряди със сръбски войски. Очевидно българските владетели и владетелят на Моравска Сърбия княз Лазар са осъзнавали общия интерес от защитата на тази област и може би между тях се постига някаква договореност за общи действия. Бъдещето ще покаже, че при принципното осъзнаване на общите интереси българските и балканските владетели невинаги ще проявяват достатъчно твърдост за реалното им отстояване.

Участта да станат османски васали не отминава и другите владетели в българските земи. Със сигурност е известно, че до средата на 80-те години на XIV в. васален статут приема видинският цар Йоан Срацимир. Османските извори го наричат Сарадж (видоизменено от Срацимир, Срацо) и споменават за участието му в османския поход срещу Караманския бейлик в Мала Азия през 1386 г. Липсата на каквито и да е сведения за съпротива на видинския цар през 70-те - 80-те години на XIV в. показва, че неговият васалитет е резултат не толкова на целенасочен османски натиск срещу неговите владения, колкото на създалата се около Видинското царство военна и политическа обстановка. Като други свои съвременни владетели цар Йоан Срацимир не е можел да рискува и да остане извън системата на османския васалитет. Към средата на 80-те години владенията му на изток и запад граничат с османски васални земи, а на север - с потенциално агресивната към Видинско унгарска монархия. При това положение единственият изход е да се приеме васалитет и да се осигури спокойствие поне по отношение на Търновска България, Моравска Сърбия и османските владения в Софийско, Пиротско и Нишко.

Все още неразрешима загадка е хронологията на васалитета на владетелите на Добруджа. Всъщност изворите пазят пълно мълчание за действията на уджа на Тимурташ паша, който всъщност е бил насочен към земите на Добруджанското деспотство. Само по аналогия можем да смятаме, че и тук има сблъсъци, жертви и съпротива. Едва ли българските земи в Добруджа са можели с ограничения си човешки потенциал да се съпротивляват дълго време. Така или иначе, преди лятото на 1386 г. новият владетел на деспотството деспот Иванко, когото османските автори наричат Добруджаоглу, вече е бил васал. Тогава той е бил очакван за участие в похода на Мурад I срещу караманския бей в Мала Азия. Остава да гадаем кое е решаващото събитие, накарало деспот Иванко да се включи в системата на васалитета: дали приемането на васален статут от цар Йоан Шишман, чието влияние в Карвуна е традиционно силно, или васалитетът на Византия, която чрез черноморския си апанаж е имала обща граница с деспотството.

Още по-голяма загадка е васалитетът на крал Марко, югозападен съсед на Драгашите. За разлика от песните и преданията, в които Крали Марко се бие по различни поводи с турците и ги побеждава, изворите пазят почти пълно мълчание за подобни събития. Единствено една по-голяма група късни западни извори и поствизантийската гръкоезична историческа традиция споменават, че срещу „краля на България“ Марко османският емир Мурад I организирал поход в периода 1377-1379 г. Следователно и във владенията на крал Марко в Прилепско се е разигравал принципно същият сценарий, както в случаите с Търновска България и с княжеството на Драгашите. Към средата на 80-те години на XIV в. владенията му вече са обградени от васалното княжество на Драгашите на изток и от османските владения в Южна Македония и Централна Албания. При тази обстановка крал Марко е нямал друг избор, освен да се признае за васал. Изворите обаче пазят мълчание за негово участие в османски военни походи. Изглежда, упоритата му съпротива да изпълнява това унизително задължение изиграва не малка роля в изграждането на народния култ към прилепския владетел.

С действията на уджа на Евренос бей в Южна Македония и към албанското крайбрежие ще трябва да се свърже засилването на османския натиск в Охрид и Охридско и в земите на Северозападна Македония. От началото на 80-те години на XIV в. Охрид е под властта на албанския велможа Карло Топия, който бил основният османски съюзник в албанските земи. Османските завоеватели достигат до владенията на брата на крал Марко Андриаш по горното течение на Вардар в края на 80-те години, когато османският удж-бей Игит паша се насочва от албанските и черногорските земи към Скопие. Очевидно тези периферни български територии сравнително късно стават обект на османски военен натиск и като че ли не са включени в „ класическата“ васална система на Мурад I.

В периода между 70-те и средата на 80-те години на XIV в. османските нашественици превръщат повечето владетели в българските земи в свои васали. Изглежда, това става на два етапа. Първият завършва в 1377-1378 г. и съставлява първата владетелска и завоевателна проява на емира Мурад I след установяването му на балканска земя. Вторият се отнася към първата половина на 80-те години, когато османските завоевания разширяват географския си обхват и засягат практически всички български територии.

От своите български васали османският емир е изисквал две неща: да плащат годишен данък (харадж) и да участват с военни отряди в походите му и, то предимно в Мала Азия. Изворите не споменават нищо конкретно за размера на хараджа и за числеността на васалните отряди освен общото твърдение, че примерно цар Йоан Шишман е трябвало да изпраща в османския лагер цялата си войска. Подобно задължение изглежда доста тежко със своята всеобхватност и неопределеност, тъй като в случаите с други християнски васали османците точно са фиксирали числеността на васалния военен отряд. Впрочем васалните задължения на всички владетели в българските земи са тежки, унизителни и изтощителни за ресурсите на всяка отделна държава. Напълно е възможно, както това става в сръбските земи, българските васални владетели да са били принудени да въведат специален турски данък, чрез който да покриват погасяването на ежегодния харадж. За сметка на това те са били оставяни да управляват земите си автономно, поне до края на управлението на Мурад I. Някои от тях продължават да издават грамоти, от текстовете на които по нищо не личи, че са били васали. Повечето продължават да водят практически самостоятелна външна политика било със съседите си, било с по-отдалечени политически субекти. Широката автономия създава у тях опасната илюзия, че васалитетът е подходящ modus vivendi с азиатските пришълци поне до времето, в което съдбата ще ги отърве от тях, както ги бе отървавала преди това от кумани, татари и др. номади. Малцина са си давали сметка, че според ислямските схващания васалният статут се възприема като преходен етап към окончателното присъединяване на християнска земя към държавата на правоверните.

Османският сюзеренитет върху държавите в българските земи променя решително баланса на силите в полза на завоевателите. Чрез системата на военните задължения доста ефикасно е блокиран съпротивителният потенциал на българите и се увеличава военният потенциал на завоевателите. На тяхна страна, макар и по принуда, вече воюват християнски бойци. Изворите споменават неведнъж за българи, гърци, сърби и други християни, които ежегодно воюват срещу мюсюлманските противници на османците. Според думите на един съвременен и личен участник в подобни походи християнските бойци вярвали, че по този начин наказват мюсюлманите, от които страдали в собствените си земи в миналото и в настоящето. Казано по друг начин, османците използват натрупаната омраза на християнските си васали срещу исляма, за да ги използват в унищожаването на съперничещите им бейлици в Мала Азия. Запазването на автономията на васалните български държави спестява на завоевателите необходимостта да държат там гарнизони и да администрират пряко земи, които са им съвършено чужди по своите традиции, население и система на управление.

Освен това васалните територии създават нещо като санитарен кордон между османските владения в Тракия и останалия християнски свят. Така се стеснява фронтът на османското настъпление и то се насочва само в две основни посоки: през София, Пирот и Ниш към Сърбия и към албанските и черногорските земи през Южна Македония. В тези „стратегически коридори“ османските уджове си осигуряват значително военно преимущество. И нещо друго. Съчетаването на васалната зависимост с действия по основните комуникационни артерии на Балканите изолират примерно обширната планинска област между тракийската низина, Родопското крайбрежие и течението на р. Струма и така предрешават нейната бъдеща съдба. Тъкмо затова, изглежда, историческите извори не са съхранили сигурни известия за завладяването на отделните крепости и региони в Родопите, Рила и Пирин. За сметка на това народните предания говорят за упорита, но изолирана съпротива в Раковица, Цепина, Станимака, Баткун и други крепости и градове. Очевидно тези предания отразяват тъжната истина, че въпреки значителните съпротивителни възможности на българите от Родопите, Рила и Пирин тяхната съдба не се е решавала от съпротивата в отделни крепости, а от общия ход на османското напредване в българските и балканските земи. Завоевателите са можели да си позволят лукса да не организират тук големи завоевателни кампании, а да приложат тактиката на пълзящото проникване, което е можело да продължи десетилетия наред. Много е вероятно дозавладяването на Родопската област да е било поверено на ранните мюсюлмански колонисти в източните части на областта, за които се споменава в надпис от 1388 г., и на тези по Родопското крайбрежие.

В чисто финансов аспект постъпленията от васалните данъци от българските земи и от Византия са първото регулярно постъпление в османската владетелска хазна. Не трябва да се забравя, че в този период все още не съществува онази стройна данъчна система за извличане на приходи, характерна за Османската империя в класическия период на нейното съществуване. Колко точно са платили българските османски васали на своя сюзерен не може да се установи. Приблизителна представа за възможната сума ни дава обстоятелството, че за около 20 години васалитет византийският император плаща на османците сумата от 600 000 перпера. При това Византия отдавна не е най-богатата държава в тази част на света. Във всички случаи е ясно, че васалните данъци изтощават финансово тези, които ги плащат, и създават социално напрежение във васалните владения. И това става в период, когато българите като никога преди са имали нужда не от социални конфликти, а от социална сплотеност. Всъщност османската васална система никога не задейства в идеалния си вариант поради простата причина, че тя възниква стихийно и не е плод на предварително обмислена концепция. Съществена заслуга за това тя да не реализира цялата възможна полза за нашествениците имат някои от българските васали, които много често се отклонявали от изпълнението на васалните си задължения.

Васалният статут на владетелите в българските земи при управлението на Мурад I теоретично е един и същ. Въпреки това всеки от васалите избира свое поведение спрямо османския си сюзерен. Показателно е, че след като веднъж плаща хараджа си за три години, цар Йоан Шишман нито веднъж не участва в турски походи. Османските извори определят неговото поведение като предизвикателно и подчертават, че на неговата васална вярност не можело да се разчита. Това поведение на търновския цар влияе и на владетелите на Добруджа, тъй като и те нито веднъж не се нареждат в редовете на османската войска. По подобен начин в началото се държи и Константин Драгаш, който, изглежда, е бил повлиян и от съпротивата на византийския деспот Мануил Палеолог в Солун в периода 1382-1387 г. Според един много по-късен извор към 1382 г., когато деспот Мануил обявява създаването на новата империя с център Солун и призовава сънародниците си към съпротива срещу агаряните, Константин Драгаш отхвърля васалната си зависимост.

Османският емир Мурад I, който вече твърдо държи в ръцете си балканската политика на своята държава, възприема проявите на непокорство от страна на своите васали като бунт и реагира на тях по един и същи начин. Срещу Константин Драгаш е организирана наказателна експедиция, която превзема градовете Щип и Велбъжд (Кюстендил). Това го принуждава да се върне към васалния си статут и стриктно да изпълнява поетите задължения. През 1386 г. го виждаме редом с цар Йоан Срацимир да заема с отрядите си десния фланг на османската войска. Османският автор изрично е подчертал, че и двамата владетели плащали харадж.

Чрез действията на уджа на Евренос бей османците ликвидират новата империя на деспот Мануил Палеолог, като превземат Сяр (1383), градовете в Южна Македония (Бер, Воден, Костур, Битоля и др. - в 1385-1386), и Солун (1387). По време на тези военни операции турците пленяват и продават като роби значителен брой българи от градовете в Македония, които по законите на робските пазари се озовават чак във венецианските владения на о. Крит. Венецианският нотариус, който ги освобождава от робство, акуратно е записал личните им твърдения, че те са българи от Мелник, Прилеп, Костур, Воден, Девол, Преспа и т. н.

Непокорството на цар Йоан Шишман дава формален повод на завоевателите да подновят своето настъпление към София, а оттам и към Пирот и Ниш. Всъщност това направление е толкова важно за завладяването на българските и балканските земи, че емирът Мурад I и бездруго е щял да намери повод за завладяване на опорните пунктове по пътя, водещ към Сърбия и Унгария. През 1385 г. София е обсадена от отрядите на Индже Балабан, който действал по заповед на румелийския бейлербей Лала Шахин. Османската историческа традиция е представила завладяването на София като приказка от 1001 нощ. Според нея ръководителят на софийската отбрана бан Янука е пленен с измама от един помюсюлманчен доганджия по време на лов в околностите на София, след което защитниците на града слагат оръжие. Археологическите проучвания върху укрепителната система на града показват обаче, че София е превзета с щурм, при което обсаждащите успели да разрушат значителен сектор от крепостната стена. И тук реалността се оказва по-сурова и жестока от версията, която ни предлага османската историческа традиция. Ако защитниците бяха сложили оръжие, те са щели да бъдат пощадени, а всъщност те са се съпротивлявали докрай. В такъв случай правилата на джихада са предвиждали само едно: смърт.

Според недотам сигурни известия цар Йоан Шишман се опитва да помогне на защитниците на София, но опитът му да деблокира крепостта завършва без успех. Събитията от 1385 г. всъщност дават повод на търновския цар да откаже да изпълнява васалните си задължения. Освен това той се вплита в конфликт с влашкия воевода Дан, когото побеждава и убива през 1386 г. Вероятно войната между Търновска България и Влашкото воеводство е другата причина, поради която участието на цар Йоан Шишман и на добруджанския деспот Иванко в османския поход в Мала Азия става невъзможно. Конфликтът с воеводата Дан е можел да се използва като формално извинение за това и то най-вероятно възпира Мурад I от предприемане на наказателен поход срещу Търновска България и Добруджанското деспотство. Единственият светъл лъч в поредицата от трагични за българите събития е подчертаното сближаване между владетелите на Търново и Карвуна, които съвместно възпирали власите от опитите им да се установят южно от р. Дунав. А овладяването на София означавало, че завоевателите вече твърдо са се установили в Софийското поле и са отрязали връзката между Търново и земите по течението на р. Струма. Тези техни действия, както и предишната им наказателна експедиция срещу княжеството на Константин Драгаш, предизвикват безпокойството на монашеското братство на Рилския манастир, което спешно организира преписването и укриването на „Завета на св. Йоан Рилски“. В приписка от 12 февруари 1385 г. неизвестен по име рилски монах споменава за големия страх, който владее тогава от нечестивите агарянски чеда.

Превземането на София и настъплението на османците в Южна Македония имат ефект на спонтанен референдум за отношението на васалите в българските земи към завоевателите. През 1386 г. Мурад I призовава всичките си български и балкански васали да се явят на поход срещу караманския бей в Мала Азия. От българските васали се явяват само цар Йоан Срацимир и Константин Драгаш. За пръв път в редовете на османската армия се подреждат и 1000 сръбски войници от владенията на княз Лазар в Моравска Сърбия. Не изпълняват задълженията си цар Йоан Шишман, деспот Иванко и крал Марко. За османския владетел това е знак, че васалната система се отдалечава от идеалните си параметри. В следващите години той ще се опита да накаже непокорните и да възнагради покорните си васали. Първото му действие в този смисъл е да отстъпи на Константин Драгаш почти целия анклав на Търновска България по течението на р. Струма, включително и областта на Рилския манастир.

 

АГОНИЯТА

 

Превземането на София, последвалото падане на Пирот и Ниш, проникването на нашествениците до Южна Босна през черногорските земи очертава една повече от мрачна за българите и за останалите балкански християни действителност. Единият от уджовете на нашествениците прониква до Моравска Сърбия, другият минава през Южна Македония, Албания и Черна гора и достига босненските земи. И двете посоки на настъпление застрашително приближават една до друга, ограждат отвсякъде югозападните български земи и като че ли са на път да се съединят в сръбските и южнобосненските земи. При това положение за владетелите в Македония - Константин Драгаш и крал Марко - не остава друг избор, освен да изпълняват волята на османския емир като негови васали. Вниманието на останалите владетели в българските земи и на Балканите е насочено към Моравска Сърбия и Босна, от чиято съпротива зависи по-нататъшният ход на османското нашествие.

В годините след 1386 г. отказите на цар Йоан Шишман и на деспот Иванко да изпълняват васалните си задължения се превръща в постоянна линия на поведение. Очевидна е симпатията на търновския цар към действията на сръбския княз Лазар. След 1386 г. той скъсва с турците и започва усилено да се готви за съпротива; уповавайки се на икономическия потенциал на земите си, богати на сребърни рудници, и на помощта на Унгария и на Босна. Тъкмо в тези напрегнати години между Моравска Сърбия и Търновска България е постигнато политическо сближаване; скрепено с брак на цар Йоан Шишман с дъщеря на сръбския княз. През 1387 г. сърбите разбиват една турска войска край р. Топлица, южно от Ниш. Година по-късно босненският воевода Владко Вукович нанася поражение на един акънджийски отряд, предвождан от Шахин бей, край крепостта Билеч в Южна Босна. Османските историци хвърлят част от вината за тези последователни поражения върху цар Йоан Шишман, който според тях умишлено увличал османските сили на запад и северозапад. Освен това нито той, нито деспот Иванко се явявали за участие в турските походи.

Още след поражението на Шахин бей край Билеч Мурад I започва подготовка за голям военен поход към Сърбия. В отговор на приготовленията в западните балкански земи започва да се формира християнска коалиция. Под егидата на босненския крал Твърдко I обединяват силите княз Лазар и Вук Бранкович. Коалицията се радва на симпатията и подкрепата на Унгария. Османският владетел ясно осъзнава, че ако към този съюз се присъединят поне някои от българските владетели в Мизия, неговите сили ще бъдат изправени пред сериозен християнски фронт, който ще застрашава не само посоката на настъпление на северозапад, но и десния фланг на настъпващите му войски. Поради тази причина, преди да настъпи на северозапад от Ниш, Мурад I решава да осигури, ако не пълното подчинение, то поне отстраняването на възможността за каквото и да е участие на Търновска България в християнската коалиция. Колко важно е това за завоевателите личи от факта, че на великия везир Али паша емирът поверява 30 000-на войска, която заедно с отрядите на удж-бея Тимурташ паша е трябвало да нападне и да разори земята на Шишман. Всъщност според броя на участващите бойци това като че ли е най-мащабната военна операция, която турците подготвят за целия период от стъпването им на балканска земя. Очевидно Търновска България е била смятана за сериозен противник, а нейното разоряване и неутрализиране - за задача с първостепенна важност.

Походът на Али паша започва през ранната пролет на 1388 г. Той се насочва към проходите на Източна Стара планина, което изненадва българите. Тяхното внимание е насочено към отбраната на онези български земи, които са най-близко до полосата на турското настъпление на северозапад. Оказва се, че проходите на Източна Стара планина, които толкова пъти през Средновековието са охлаждали завоевателните амбиции на ромеите, този път са оставени незащитени. Всъщност едва ли някоя от българските държави в Мизия, а дори и всички заедно, са имали възможност да противостоят на такава внушителна военна сила. Още в самото начало на похода на Али паша пратеници на цар Йоан Шишман се явяват при него в Айтос с предложение за примирие, но напразно. Предният турски отряд, командван от Якши бей, син на Тимурташ паша, изненадващо овладява крепостта Овеч. Крепостта Венчан край днешна Провадия оказва съпротива, но е превзета с щурм, а гарнизонът ѝ е наказан с посичане. Основните турски сили се придвижват през Мадара и Шумен и къде със сила, къде поради капитулация на гарнизоните завладяват изпречилите им се на пътя български крепости. Нашествениците пленяват или избиват много българи, така че първите османски описи за Североизточна България десетилетия по-късно показват значително обезлюдяване на отделни нейни области. След като овладява Червен, Али паша превзема Русе и Гюргево, после поема нагоре по течението на р. Дунав, овладява Свищов и блокира цар Йоан Шишман в Никопол. Османските автори изрично споменават, че по-сериозна съпротива турците срещат при крепостите Косова (дн. Търговищко) и Свищов.

Чрез военните успехи на Али паша завоевателите прекъсват сухопътната връзка между Търновска България и Добруджанското деспотство, достигат за пръв път бреговете на Дунав и трайно се настаняват северно от Стара планина. Ударът е толкова неочакван, а силите - толкова неравни, че нито цар Йоан Шишман, нито деспот Иванко се опитват да дадат генерално сражение. Вцепенението от неуспеха е толкова силно, че никой от българските книжовници като че ли не е намерил думи, за да предаде случилото се от гледна точка на жертвите на нашествието. Според османските автори походът на Али паша е пълен военен триумф. Действията му се изчерпват предимно с превземане на крепости, някои от които се съпротивляват, други капитулират без отпор. Цар Йоан Шишман няма друг избор, освен да търси милостта на Мурад I. Османските исторически съчинения твърдят, че чрез посредничеството на Али паша (великият везир минавал за човек, благосклонно настроен към васалите) царят се явява лично при Мурад в Одрин, изтърпява унизителна церемония по засвидетелстване на своята вярност и успява да запази короната и царството си. Разбира се, от земите на Търновска България са отнети ключови крепости и територии. Особено тежка е загубата на Силистра, която цар Йоан Шишман се съгласява да предаде на турците. Когато обаче Али паша се опитва да настани в града свой гарнизон, търновският цар, намирайки се вече зад яките стени на Никопол, отказва да предаде крепостта. Трудно е да се каже на какво е разчитал той с това открито предизвикателство към по-силния: дали на унгарска помощ, или на евентуална победа на вече формиралата се западнобалканска християнска коалиция. Във всеки случай царят е знаел, че стъпването на завоевателите в Силистра и по бреговете на Дунав вещае бъдеща гибел за царството му, но като че ли е недооценявал решимостта на Мурад I да си осигури сигурен десен фланг преди похода към Сърбия. При вестта за непокорството на цар Йоан Шишман емирът нарежда на Али паша да поднови военните действия. Този път войските му достигат до Търново и отново обсаждат царя в Никопол. А той отново, още по-унизен, се среща с Мурад I в Тузлука, отново издейства запазването на короната си, но вече при много тежки условия. Освен с предаването на Силистра търновският цар е трябвало да се съгласи с установяването на турски гарнизони в най-важните свои крепости в Североизточна България. По този начин, установявайки се трайно на север от Балкана, унижавайки и орязвайки териториално Търновска България, османският емир постига стратегическата си цел и може спокойно да довърши приготовленията си за поход на северозапад. След трагичните за българите събития, продължили от пролетта до края на 1388 г., цар Йоан Шишман окончателно се установява в Никопол: най-силната негова крепост, която му осигурява връзка с Унгария, Влашко и с все още свободния християнски свят.

Походът на Али паша има още по-тежки последствия за Добруджанското деспотство, въпреки че не то е основна завоевателна цел. Знае се обаче, че османският пълководец е възнамерявал да атакува Варна - последната столица на деспот Иванко - и дори влиза във връзка с група варненски граждани, готови да отворят вратите на крепостта. Какво точно е станало в земите на деспотството не се знае със сигурност. След събитията от 1388 г. то повече не се споменава в изворите. Загадъчно изчезва от тях и деспот Иванко. Все пак турците още нямат достатъчно сили, за да се укрепят трайно в Добруджа. Чак до края на XIV в. в изворите се срещат сведения за все още неовладени от завоевателите градове по Долен Дунав и по Черноморието. В земите на бившето деспотство възникват акънджийски бази, чрез които се осъществяват първите грабителски походи във Влашко и Молдова. Между 1389 и 1391 г. Мирчо Стари успява да прогони турците от Силистра и да завземе поне част от бившите владения на деспот Иванко. През тези години той се подписва като господар на земите на Добротица и владетел на Силистра. Въпреки че турците ще го прогонят от Силистра и Добруджа през следващите години, Мирчо Стари полага основите на трайния влашки интерес към тези земи, които осигуряват за воеводството единствения му излаз към Черно море.

Още през 1389 г. в Добруджа се появяват татарски групи начело с Актау бег. Това са остатъци от татарската войска, търсещи убежище след разгрома ѝ от русите на Куликовското поле. Още татарски групи, бягащи от войските на Тимур ленк в Дагестан, се заселват през 1397 г. около Исакча в Северна Добруджа. Тъкмо те, изглежда, унищожават последните свободни островчета, пощадени от османското нашествие. На 2 февруари 1399 г. татарите превземат и разграбват Варна. Те не само тероризират местното българско население, но и стават опасни за османската власт в североизточните български земи. За да ги поставят под контрол, османските власти изселват част от тях в Тракия във времето до лятото на 1402 г.

Изворите от османски произход дават да се разбере, че когато през лятото на 1389 г. Мурад I потегля с войските си към Сърбия, на негово разположение са поне двама от българските му васали. Когато емирът достига Ихтиманското поле, при него се явява Сарадж (цар Йоан Срацимир) с войската си. Той посъветвал Мурад I да не следва традиционния път през София, Пирот и Ниш, а да поеме през по-малко известния път към Кюстендил, Крива паланка, Страцин, Желигово, Скопие, Прищина. С други думи, цар Йоан Срацимир и хората му изпълнявали функциите на водачи на османската войска и използвали това си качество, за да я отклонят по-далеч от територията на Видинското царство.

Емирът Мурад I приема тези съвети и навлиза в земите на другия си васал Константин Драгаш. Той се присъединява към войската на сюзерена си в областта на днешния град Дупница и, поставен пред свършен факт, се опитва всячески да покаже васалната си вярност. Мурад I е посрещнат с почести в Кюстендил и там е решено в предстоящия поход войската на Константин Драгаш да изпълнява разузнавателна служба. Задачата ѝ всъщност била да преведе безпрепятствено османците през непознатия им все още път към Прищина. В самата битка на Косово поле обаче на османска страна не участва нито един християнски васал. Очевидно Мурад I и неговите военачалници са нямали вяра във васалната им вярност и предпочели да ги държат далеч от прекия военен сблъсък с християнската коалиция.

На 15 юни 1389 г. става прочутата битка на Косово поле, в която за пръв път нашествениците виждат срещу себе си обединени християнски сили - сърби, босненци, хървати, а вероятно и българи от владенията на Вук Бранкович в Северна Македония. Противно на по-късната сръбска традиция, която твърди, че битката завършва с разгром за християнските сили, съвременните известия по-скоро говорят за сражение с неясен изход, което и двете страни първоначално възприемат като своя победа. В него загиват както емирът Мурад I, така и княз Лазар. Независимо от претърпените загуби и гибелта на владетеля им чрез битката на Косово поле османците утвърждават своето военно преимущество над балканските християни. След битката, изтощена от военното напрежение, останала без авторитетния си владетел, Сърбия се признава за османски васал. Наследникът на княз Лазар - Стефан Лазаревич - с голямо усърдие започва да участва в османските походи и в Европа, и в Мала Азия. Така християнският фронт на съпротивата се оказва пробит в една от най-важните посоки на турското настъпление. От този момент насетне Унгария ще поеме функциите на щит на християнството и ще организира съпротивата на много широк фронт от Адриатика през Босна и до Влашко. Затова не е учудващо, че последните години от своето управление и двамата български царе в Мизия ще търсят унгарска подкрепа.

Още по-голямо значение за българите и за другите балкански християни имат характерът и политиката на новия османски владетел Баязид I, наричан Светкавицата (Йълдъръм). Той променя съществено не само програмата за управление, но и отношението към съществуващите все още васални територии и владетели. Ако Мурад I въпреки всичко се е стремял да поддържа системата от буферни васални държави, то неговият наследник веднага поема курс към окончателното им заличаване. Всъщност той си поставя за цел да превърне османската държава в ислямска империя чрез безогледни завоевания, без да вземе предвид, че османският държавен организъм още е прекалено архаичен, за да издържи тежестта на форсирано налаганите му имперски структури. Тази Баязидова политика ще доведе държавата му до най-сериозната ѝ криза, която едва не я унищожава в началото на XV в. Преди това обаче Баязид I, следвайки самонадеяно имперската си политика, унищожава българските държави и разпростира властта си над всички населени с българи земи южно от р. Дунав.

Още през 1389-1390 г. Баязид предприема враждебни действия дори срещу онези български владетели, които вярно изпълняват васалните си задължения. Безцеремонно са завладени Кратово и сребърните му рудници, макар че те са в територията на Константин Драгаш. Във Видин пък е настанен османски гарнизон, начело с удж-бея Фейруз. И гладът, този вечен спътник на войната и на средновековния човек в частност, не отминава българските земи. През 1390-1391 г. в тях върлува глад, който кара много българи да търсят спасение северно от Дунав.

Към края на 1391 г. друг османски удж-бей - Игит паша - обсажда и превзема Скопие, след като преодолява съпротивата на гарнизона и на гражданите. За повече от половин век след превземането му Скопие ще стане център на краище (удж-бейлик), управлявано от Игит паша и от неговите наследници. Скопското краище ще се превърне в база, от която завоевателите ще се насочват към Косово, Босна, Албания и Черна гора.

Завоеванията и действията на Баязид I са подчинени на амбициите за бързо разширение, но в същото време се отличават с голяма хаотичност и дори с липса на логика. Често мотивите за неговите неочаквани походи в балканските земи и в Мала Азия остават съвършено неясни. Не винаги са ясни и мотивите, които тласкат Баязид I към едно или друго действие спрямо Търновска България. Най-вероятно конфликтът се е подхранвал от проунгарската ориентация на търновския цар и от опитите му да се включи в унгарската система от съюзи, в които влиза и Влашко. Самият османски владетел по-късно, според думите на българския книжовник Константин Костенечки, припомнил на своя васал Стефан Лазаревич, че нищо добро не чака онези, които разчитат на унгарците, и му посочил като пример българските царе. Показателно е и това, че враждебните действия на емира срещу цар Йоан Шишман и неговите владения съвпадат по време с изострянето на османо-унгарските конфликти и с първите сериозни османски походи в южните унгарски владения и във Влашко.

В края на 1392 и началото на 1393 г. земите на Търновска България стават арена на османо-влашки конфликт, при който Баязид достига до Никопол. Там той сключва примирие с влашкия воевода Мирчо Стари. На връщане от Никопол обаче съвършено неочаквано за българите и за цар Йоан Шишман, който е съпричастен към постигнатото примирие, Баязид I се насочва към Търново и го обсажда. Яките стени на града и отпорът на защитниците му отбиват първите пристъпи на османските войски. Обсадата се затяга въпреки заплахите на емира, че ще накаже жестоко съпротивляващите се търновци.

Твърди се, че обсадата на българската столица продължава три месеца: време достатъчно, за да се свършат припасите на такъв многолюден град като Търново. Към м. юли 1393 г. обсадителите, изглежда, успяват да нарушат водоснабдяването на Царевец, което кара защитниците да капитулират и да отворят крепостните порти. Предаването на града, макар и след продължителна съпротива, кара дори и Баязид да се съобрази с ислямската традиция да не се граби и опожарява град, който доброволно е отворил своите врати на завоевателите. Намерените върхове от турски стрели в царския дворец в Царевец, както и следите от пожар в укрепителната система, показват, че без изстъпления от страна на османците все пак не се е минало. Яростта им от съпротивата се изразява в стрелба с лъкове по изображенията на светци и царе в помещенията на царския дворец и с разрушаване на част от крепостните стени с намерението поне частично да се накажат защитниците им. Баязид възнаграждава християнския си васал Константин Драгаш за участието му в търновската обсада, като му подарява мощите на св. Иларион Мъгленски, съхранявани в престолния град. Той назначава османски управител на града, оставя гарнизон в Царевец и напуска Северна България.

Търново е първата царска столица, превзета от турците. Този факт, съчетан със значителните военни успехи на Баязид срещу ислямските бейлици в Мала Азия, му дават самочувствие да се окичи с титлата султан (1394). Тя му е призната от каирския халиф Ал-Мутавикил и от този момент ще стане традиционна за всички следващи османски владетели.

След превземането на Търново положението на цар Йоан Шишман става практически безнадеждно. Върху престижа на Търновска България е нанесен непоправим удар: неслучайно някои от средновековните хроники отъждествяват падането на Търново с гибелта на българската държава. Още по-страшно е демонстрираното от Баязид I пренебрежение към лоялността на българския владетел. Оказва се, че то не дава гаранции за бъдещето. Но дори и в тази изключително тежка обстановка двамата български царе не намират пътя на сближението. През 1394 г. видинският престолонаследник Константин и видинският митрополит Йоасаф посещават Търново, посрещнати са благосклонно от турския княз и получават част от мощите на светци, съхранявани в града. От тази постъпка личи по-скоро стремеж да се използва падането на Търново в турски ръце и да се отнеме част от неговата престолна слава, отколкото съчувствие, та дори и пасивно, към агонизиращата Йоан-Шишманова държава.

За цар Йоан Шишман остава само един изход: да се надява на Унгария и да очаква, че могъщата монархия най-после ще активизира османската си политика. В очакване това да се случи той продължава да не изпълнява разпорежданията на своя мюсюлмански сюзерен. Царят отказва да се яви на общата среща на васалите, организирана от Баязид I през зимата на 1393-1394 г. в Сяр. Там обаче се явява Константин Драгаш, а вероятно и други васали от българските земи, чиито имена не са известни. След като събралите се там християнски владетели по чудо се отървават от готвената им колективна погибел, те окончателно се разделят на две групи в зависимост от възгледите си за бъдещето. Някои от тях схващат, че да се подчиняват повече е безсмислено, тъй като подчинението не носи повече сигурност. Тези васали правят опит да продължат съпротивата си. Към тази група очевидно спада и цар Йоан Шишман, чието желание за отпор го свързва с Унгария. Други васали не виждат никаква перспектива, напускат земите си и бягат в Дубровник или Унгария. Така постъпва братът на крал Марко Андриаш, а земите му по горното течение на р. Вардар са завладени от Игит паша. Константин Драгаш и крал Марко избират пътя на примирението и безропотното участие в османските походи, макар че го правели, както отбелязва Константин Костенечки, не по желание, а по принуда. Неясна остава позицията на цар Йоан Срацимир, но посещението на неговия син в Търново веднага след срещата на васалите в Сяр показва, че той по-скоро е споделял възгледите на Константин Драгаш и на крал Марко.

През пролетта на 1395 г. султан Баязид I потегля на поход към Унгария през васалните му сръбски земи. В редовете на войската му са Константин и Марко заедно със свои васални отряди. Отбит от унгарските земи, султанът продължава рейда си дълбоко на изток във Влашко. По долината на р. Арджеш власите оказват упорита съпротива и нанасят големи загуби на османската войска. Някъде там, в местността, която изворите наричат Ровине, на 17 май 1395 г. намират смъртта си и двамата християнски владетели от югозападните български земи. Разярен от неуспехите, Баязид I повежда останалите си войски на югозапад и в края на май или началото на юни достига до крепостта Холъвник (Малък Никопол), разположена на дунавския бряг срещу Шишмановата резиденция Никопол. И този път султанът се гневял на цар Йоан Шишман заради връзките му с унгарците, заради неявяването му в Сяр и на похода срещу Унгария. Изненадан от бързото развитие на събитията и от появата на османската армия откъм влашките земи, царят прави отчаяни и неуспешни опити да събере някакви военни сили за отпор. Когато разбира, че това е невъзможно, той се покорява на съдбата и предоставя исканите от Баязид кораби за прехвърлянето на войската му южно от Дунав. При това прехвърляне турците влизат в Никопол на 3 юни 1393 г., пленяват цар Йоан Шишман и още същия ден го екзекутират. Търновска България е унищожена, присъединени са и земите на загиналите край Ровине османски васали Константин Драгаш и крал Марко. В този случай османският владетел за пръв път ще приложи на практика теоретичната постановка в ислямското ханифийско право, според която ислямският владетел има наследствени права върху земите на загиналите без наследници негови васали. Завземането на земите им ще даде повод на османските завоеватели да дозавладеят все още свободните градове в някои части на Македония. Още в Никопол султан Баязид I назначава свои управители на завладените земи, които за завоевателите още дълго време ще са просто земята на Шишман, земята на Константин или земята на Добротица.

Събитията от пролетта и лятото на 1395 г. не оставят нито илюзии, нито много варианти на поведение на видинския цар Йоан Срацимир. На 28 май с. г., дни преди превземането на Никопол и гибелта на цар Йоан Шишман, във Видин празнуват тържествено деня на св. Филотея, чиито мощи вече се намирали в града. По този повод видинският митрополит Йоасаф написва Похвално слово за светицата, в което блика съпричастност и тъга за съдбата на Търново и на неговия патриарх Евтимий. От св. Филотея се очаква да спаси Видин „от всяка злоба на езичниците и от нападенията на варварите“. Очевидно е, че в града вече не хранят надежда, че спасението ще дойде чрез сътрудничество с варварите, както е в предишните години. В същото време нито дума за изживяващия последните си дни цар Йоан Шишман и за неговата последна твърдина Никопол. Ясно е, че във Видин не разчитат на единодействие с остатъците от Търновска България. Цар Йоан Срацимир е осъзнавал, че единствената християнска сила, на която е можел да се опре, е Унгария. Унгарците не само отбиват Баязидовия поход от 1395 г., но след падането на Никопол в османски ръце бързо прогонват завоевателите от Холъвник и ги лишават от това важно тяхно предмостие северно от Дунав. За видинския цар не би трябвало да бъдат тайна антиосманските приготовления в Европа, глашатай на които става папа Бонифаций IX. Цар Йоан Срацимир със сигурност е знаел, че през лятото на 1395 г. унгарският крал Сигизмунд се нагърбва с организирането на първия голям антиосмански кръстоносен поход, в който готовност за участие заявява цветът на европейското рицарство. За пръв път и европейците започват да живеят с проблемите на османското нашествие, което повечето от тях все още схващали като недопустимо разширяване на исляма в земи, които те третирали като схизматични. Всъщност тъкмо през 1395 г. французи и англичани постигат примирие във войната помежду си, която историците ще нарекат Стогодишна. При тази обстановка единствената възможност за видинския цар е била да очаква началото на ръководения от Унгария кръстоносен поход и още повече - успешния му край.

В края на 1395 и началото на 1396 г. в Буда започва да се събира кръстоносна войска. Пристигат видни френски, бургундски, английски, немски, италиански, полски и испански рицари. Сред тях личат имената на френския маршал Бусико, на бургундския граф Жан дьо Невер, графа на Уелс Херман II, бургграфа на Нюрнберг Йохан II и др. Към тях се присъединява влашкият воевода Мирчо Стари и, разбира се, значителна унгарска войска. Венециански и родоски кораби трябвало да влязат в Дунав и да подкрепят кръстоносната армия. Според съвременници на събитието западните рицари горели от желание да завладеят цяла Турция, да стигнат до Персия и Сирия и да прогонят мюсюлманите от Йерусалим. Напразно крал Сигизмунд и Мирчо Стари се опитали да внесат нотки на практицизъм в предстоящия поход, изтъквайки бойните качества на османската войска.

През август 1396 г. кръстоносната армия с численост около 20 000 души се прехвърля на три колони през Дунав и се насочва към Видин. Цар Йоан Срацимир веднага пленява османския гарнизон на крепостта и засвидетелства верността си към унгарския крал, като го посреща лично и приема във Видин кръстоносен гарнизон от 300 души. Участието му в кампанията срещу турците се изразява в плащане на значителна военна контрибуция на кръстоносците. След като урежда нещата във Видин, крал Сигизмунд насочва войската си към Оряхово и обсажда крепостта в продължение на 5 дни. На петия ден българите от града въстават, разгромяват турския гарнизон и предават града на кръстоносците. Отделни унгарски отряди проникват до Търново, но само за да установят, че султан Баязид се е насочил срещу тях с цялата си войска. По време на пребиваването си на българска земя кръстоносците демонстрират традиционно отрицателното си отношение към българското население. Независимо от помощта, която то им оказва, в тяхното съзнание то продължава да бъде схизматично. Превземането на Оряхово се оказва последната победа за кръстоносната армия. Когато тя започва обсадата на Никопол, покрай града се появява войската на султан Баязид, в чиито редове е и сръбският княз Стефан Лазаревич. Основното ѝ преимущество пред кръстоносците освен численото са по-добрата ѝ дисциплина и координираност на действията. На 25 септември 1396 г. кръстоносците, въпреки първоначалния успех на фронталната атака на френските рицари, претърпяват пълен разгром. Част от тях са убити в сражението, други са пленени и в зависимост от възрастта си са или посечени по заповед на султана, или обърнати в робство. По друг повод един османски извор съобщава, че практиката в подобни случаи е да се убиват всички пленници, ако са над двайсет години. Първото голямо кръстоносно начинание срещу османските турци завършва на българска земя с пълен крах.

Унгарският крал Сигизмунд се спасява от бойното поле на кораб по Дунава и по време на дългото си пътуване за страната си посещава някои от черноморските градове. Султанът се оказва безсилен да му попречи поради липсата на флот и все още неукрепналата, а на места и фиктивна негова власт по дунавските и черноморските пристанища. В безсилната си злоба той наредил да се строят пленените рицари по брега на Дарданелите, за да може бягащият им по море крал да се „порадва“ на тяхната участ.

Събитията край Никопол през септември 1396 г. решават съдбата на Видинското царство и неговото унищожаване става само въпрос на време. Султан Баязид I пленява цар Йоан Срацимир и го отвежда в Бурса, където следите му се губят. Въпреки че султанът се отличавал с безцеремонност към владенията на изменилите му васали, той, изглежда, не унищожава Видинската държава веднага след пленяването на нейния цар. Заради продължаващата обсада на Константинопол и заради непредсказуемостта на конфликта с Унгария Баязид I запазва още за известно време васалния статут на царството, като оставил за негов управител Срацимировия син Константин. Когато през 1397-1398 г. той се убеждава в невъзможността на унгарците да предприемат нова офанзива срещу него, от автономията на Видинско повече нямало нужда и областта е присъединена към османската държава.

На фона на тези бурни и драматични събития някак си между другото османският пълководец Тимурташ паша превзема черноморските пристанища Несебър, Созопол, Анхиало и така унищожава византийския черноморски апанаж. Една византийска хроника лаконично отбелязва, че жителите на Несебър са изкарани от града и преселени в устието на р. Ахелой. С падането на Видинското царство и със завладяването на черноморските градове приключва последното действие от българската драма, наречена османско завладяване.

За озовалите се под османска власт българи шансове за отхвърляне на все още нестабилната османска власт има и първият от тях се проявява, когато след лятото на 1402 г. османската държава се разпада заради безразсъдната политика на султан Баязид I.