istoria

 

 

Цар Иван Асен II (1218 — 1241 г.)

 

Петър Мутафчиев, История на българския народ

 


1. Балканският полуостров през първата четвърт на XIII в.

 

ivan asenПрез времето на късото царуване на Борила създадената от Асеня I и Калояна могъща българска държава била сведена до положението на второстепенна сила в полуострова. Срещу това Латинската империя въпреки многобройните си неприятели успяла да се съвземе от удара, който българите ѝ бяха нанесли при Одрин. Освен цяла Тракия тя е владеела още и цялата Южна Македония, а свръх това Тесалия, Южна Гърция и Пелопонес. Под върховенството на нейния император се намирали също завзетите от венецианците острови из Егея, Средиземно море и южната част на Адриатика. Тоя подем обаче, който се е дължал единствено на даровития и неуморен император Хенрих, след неговата смърт бил сменен от бърз и неудържим упадък. Притокът на нови авантюристи от Запад не можал да ѝ влее жизнена сила и явно е било, че тя е обречена на неизбежна гибел. Въпросът е бил само кому ще се падне накрай нейното наследство.

Положението, в което Иван Асен заварил България — вътрешно разнебитена и териториално крайно намалена, — не е позволявало и да се мисли, че поне в близко бъдеще тя може да играе що-годе значителна роля в балканските отношения. Под управлението на умния и деен Теодор I Ласкарис Никейската империя била вече закрепнала и в нейните граници се намирали всички земи около западните крайбрежия на Мала Азия. Но достъпът ѝ към Балканския полуостров, поне до третото десетилетие на XIII в. е изглеждал напълно затворен, тъй като над протоците ѝ в Егея е господствал венецианският флот.

През даденото време в Балканския полуостров почнал възходът на две нови политически сили — Сръбската държава и Епирското деспотство. До последните десетилетия на XII в. цялата сръбска история представя несполучливи или малотрайни опити за държавно обединение на сръбските племена. Но дори когато през едно или другο време се постигало нещо от тоя род, създадените сръбски държавици фактически почти винаги се намирали под политическото влияние, а най-често и под формалната зависимост на някоя външна сила. Според времето и обстоятелствата това опекунство е било упражнявано от византийци, българи и най-сетне от маджари. В много други случаи сръбските князе или велики жупани използвали съперничеството на по-силните си съседи и главно чрез него търсили да утвърдят държавната си самостойност. Тия опити обаче най-често свършвали печално и Сърбия попадала всецяло под чуждото върховенство. Последен от владетелите, при когото сърбите имало да преживеят такива повратности, бил Стефан Неман — едно след друго васал на византийци, маджари и отново на византийци. Събитията, свързани с Третия кръстоносен поход и с българското въстание, му позволили най-сетне да се отърве от чуждата зависимост. И все благодарение на особените условия, които настъпват в Балканския полуостров със създаването на Латинската империя, неговият наследник успява да затвърди постигнатото. Същинската и непрекъсната държавна история на сърбите започва следователно едва по времето, когато българите имаха вече зад себе си бляскавата епоха на своето Първо царство и бяха положили началото на Второто.

Опитът на сърбите по времето на Борила да си послужат със Стреза, за да сложат ръка на Македония, е бил осуетен, но упадъкът на България, взаимните съперничества и враждите между многобройните балкански владетели помогнали на малката сръбска държава да закрепне вътрешно и да добие признание на независимото си положение. По времето, когато Иван Асен II почнал борбата си срещу Борила, синът на Неманя Стефан получил корона от Рим. Тъй той станал „първовенчан крал" на Сърбия. Наскоро след това Сърбия за пръв път се сдобила и със самостойна национална църква начело със свой архиепископ. Дотогава сърбите се намирали първоначално под църковното ведомство на Дръстърската патриаршия, а след това на Охридската архиепископия. Едва сега било сложено началото и на сръбската книжовност. До XIII в. сърбите се ползвали единствено от произведенията на българското книжовно творчество. Въпреки всички тия постижения обаче Сърбия и сега си оставала на заден план в международните балкански отношения и настрана от събитията, в които се решавали близки съдбини на полуострова. Kaтo решаваща сила в тях все повече изпъквало Епирското деспотство.

Наследникът на Михаил I Теодор Комнин завладял цяла Македония, а не минали и десетина години, след като заел епирския престол, той превзел и Солун, гдето се провъзгласил за император. На изток неговите владения обхващали цяла Западна Тракия и опирали до течението на Марица. Деспотът Слав след смъртта на Хенриха трябвало да търси неговото приятелство. Поради безнадеждното положение на латинците в Цариград Теодор вече гледал на себе си като на определен от съдбата възстановител на Византия и бъдещ неин император. За същата историческа мисия обаче се смятал призван и наследникът на Теодор I Ласкарис, новият никейски император Иван Ватаци. Тъй между двамата представители на византийската държавна идея борбата за политическото наследство на Латинската империя се явявала неизбежна. В тая борба обаче изгледите за успеха са били на страната на епирците. Но предвидливият и извънредно деен Ватаци създал значителен флот, с помощта на който прогонил латинците из сетните, останали под властта им твърдини по западните крайбрежия на Мала Азия. Под властта на Никея паднали и някои от Егейските острови, а военните кораби на Ватаци вече държали под заплаха венецианските градове в Дарданелите и Мраморно море. Обнадеждени от тия неочаквани успехи на никейците, одринските гърци съобщили на Ватаци, че са готови да му предадат града, стига той да изпрати там свои войски. Ватаци не пропуснал благоприятния случай. Един негов отред през Дарданелите проникнал в Източна Тракия; пребродил я, без да срещне съпротива, и завзел Одрин. Тъй настъпил моментът, в който сблъскването между никейци и епирци станало неизбежно.

epir

Епирски деспотат 1205 - 1230 г. Автор: Nogin Лиценз: CC BY 3.0

 

Но лукавият Теодор Комнин не бил човек, който можел да остави съперника си тъй лесно да му изтръгне окончателния успех. За да отстрани никейците от Тракия и да разчисти пътя си към Цариград, той трябвало да се осигури откъм българите. Слав вече бил на страната му, оставало да се спечели и търновският цар.Той почнал с него преговори и скоро те били завършени с това, че между двамата владетели бил сключен договор за приятелство и мир, скрепен с брака между дъщерята на Иван Асеня II и брата на Теодора — Мануил. Българският цар се задължавал да остане неутрален наблюдател на събитията, които имало да се разиграят в Тракия. Това било напълно достатъчно за епирския господар, който трябвало да разполага с всички свои сили срещу съперника си. Наскоро след това Теодор успял да привлече на страната си одринските гърци и изгонил никейския гарнизон от града им, след което малобройните войски на Ватаци трябвало да очистят и цялата област до Галиполския полуостров.

 

2. България — единствена велика сила в европейския югоизток. Битката при Клокотница и нейните последици

 

Докато съперничеството между никейци и епирци вземало тъй остри форми, Иван Асен безшумно работел, за да излекува държавата си от немощта, в която я било довело управлението на Борила. С твърда ръка той бързо отстранил недъзите във вътрешния живот на страната, въвел законност и ред. С това духовното единство сред народа било възстановено. Оставало да се пристъпи към втората, още по-тежка задача: възвръщането на земите, които България била загубила след смъртта на Калояна. Щастливото стечение на обстоятелствата позволило на Ивана Асеня II още през първите години на царуването си да постигне без особени усилия и тук значителни резултати. В 1218 г., когато маджарският крал Андрея II на връщане от несполучливия си кръстоносен поход трябвало да мине през България, царят се съгласил да го пусне през земята си при условие, че ще му повърне обратно Браничевската и Белградската области, завладени от маджарите по времето на Борила. Искането на Ивана Асеня JI било задоволено, след което между двете страни настъпили приятелски отношения. Сближението им било затвърдено чрез брака на овдовелия Иван Асеня II с дъщерята на Андрея. Навярно тогава, след като си възвърнали земите по Долна Морава, българите завладели и западната част на днешно Влашко, между Желязната врата на р. Олта. Няколко години по-късно, когато никейците завзели Одрин и по такъв начин прекъснали териториалната връзка между останалите земи на латинците в Източна Тракия и владенията им в пространството около Средна и Горна Марица, Иван Асен II без всякакви мъчнотии присъединил и тая област. Пловдив отново станал български и границите на царството опрели до Родопите и Странджа.

klokotnicaМежду това положението на Латинската империя изглеждало съвсем безнадеждно. На нейния престол седяло едно дете, единадесетгодишният Балдуин II. Помощ срещу неприятелите си тя през даденото време не могла да очаква от католическия свят. Тогава бароните решили да потърсят покровителството на българския цар, като му предложили годежа на малолетната му дъщеря с техния невръстен император. Това предложение обещавало да направи царя фактически господар на Цариград и на земите, върху които латинската власт още се крепяла. Чрез него той добивал положението, заради което някога Симеон напразно бе водил многогодишни кървави войни срещу Византия. Поради това Иван Асен II обещал не само закрилата си над Латинската империя, но се задължил да ѝ отвоюва всички покрайнини, които тя била загубила на запад. Договорът в тоя смисъл бил сключен и потвърден с клетва от двете страни. Но тоя договор правел вече невъзможни добрите отношения между българи и епирци. За Теодора Комнин станало ясно, че на пътя към осъществяване на мечтата му да изтръгне от латинците Цариград и да възстанови Византийската империя стоял вече неговият приятел — българският цар. Преди да почне решителната борба срещу латинците, за него било необходимо да се разправи с българите и през ранна пролет на 1230 г. той нахлул с войските си в България. Но Иван Асен II не се оставил да бъде изненадан. Въоръжената среща между двамата доскорошни съюзници станала на 22 март в полето при с. Клокотница (североизточно от Хасково) и битката свършила с унищожително поражение за епирците. Самият Теодор Комнин заедно с мнозина от своите войводи и войници паднал в плен. С това била решена не само цялата война, но и съдбата на Епирската империя. Всички нейни земи без всяка по-нататъшна съпротива били присъединени към Българското царство. Тоя изумителен успех се дължал колкото на обстоятелството, че населението на повечето от тези земи било българско, толкова и на човешкото отношение на царя към пленените войници на неприятеля си: те всички били освободени и оставени да се върнат по домовете си. Тази необикновена за ония времена милост на Ивана Асеня II направила тъй силно впечатление, че всички градове и крепости на обширната Епирска империя отворили вратите си на победителя. Задържан бил з почетен плен само Теодор Комнин. Лукавият грък обаче не се променил и в нещастието си. Оставен да живее свободно в Търново, той се опитал чрез интриги да създаде недоволство против Иван Асеня II, поради което тоя последният заповядал да бъде ослепен. На своя зет Мануила, брат на Теодора Комнин, той обаче предоставил заедно с титлата деспот владението на Солун с непосредствената му околност, а освен това Тесалия и Епир. Деспотът Слав, който дотогава бил принуден да търпи политическото преобладание на епирския император и дори да му съдейства при завоеванието на Тракия, сега навярно също трябвало да признае върховенството на Иван Асеня II. По-нататъшни известия за него нямаме.

В памет на победата при Клокотница българският цар нарекъл новопостроената от него църква в Търново „Св. 40 мъченици", като заповядал да издълбаят върху една от колоните и следния надпис:

В годината 1230, аз, Иван Асен, в Христа Бога благоверен цар и самодържец на българите и син на стария цар Асен, издигнах от основи и украсих с живопис тоя пречестен храм на името на светите 40 мъченици, с чиято помощ в дванадесетата година на царуването си, когато той се зографисваше, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар Теодора Комнин плених заедно с всичките му боляри. И превзех цялата му земя от Одрин до Драч, гръцката, а след това албанската и сръбската земя. Над крепостите около Цариград, както и над самия Цариград, владееха фръзите (франките, т. е, латинците), но и те се подчиняваха на десницата на царството ми, понеже нямаха друг цар освен мене и само благодарение на мене още се държаха, защото Бог тъй заповяда, а без него нищо не става. Нека се слави той вовеки веков, амин."

Последиците от битката при Клокотница са били грамадни. След нея Българското царство се разпростряло до бреговете на трите морета. Дунавът от Белград до своите устия станал българска река: българско е било и цялото западно крайбрежие на Черно море. В пределите на българската държава се намирала цяла Одринска Тракия, Беломорската област от Галиполския полуостров до Олимп, цяла Македония и Албания от Пинд до Шкодренското езеро с покрайнините около Прищина и Призрен. Реката Морава от изворите си в планинската област отвъд Шар, та до самото си устие в Дунава текла през български държавни земи. В тия свои граници България на Иван Асеня II владеела и земи, които са оставали извън пределите, достигнати от Симеона. Държавната мечта на великия син на Бориса е била не само осъществена, но и надмината и в друго отношение. В началото на X в. Симеон имаше срещу си една могъща Византия, която никога не се съгласи да признае неговите завоевания, а оспорваше и царската му титла; имаше зад себе си и една Сърбия — която, колкото и слаба, всеки момент бе готова да се вдигне срещу българите и да попречи на борбата им с византийците. Сега, след Клокотница, в Балканския полуостров вече не съществуваше никаква сила, която е могла да изстъпи като неприятел или съперник на Асеневска България. Извън нея оставали по окрайнините на полуострова само хилави държавици, които са треперели за съществуванието си и поради това трябвало да търсят благоволението на българския цар. Латинците в Цариград, както сам той бележи в търновския си надпис, го смятали за свой върховен повелител, тъй като само чрез него още могли да крепят умиращата си държава. Мануил Комнин, владетелят на Солун, бил негов васал. Останалите от времето на Четвъртия кръстоносен поход латински княжества в Средна Гърция и Пелопонес сами са били васали на безпомощния цариградски император. Титлата „цар на българите и на гърците", която някога Симеон бе взел въпреки протестите на Цариград, сега Иван Асен II носел, без никой да е смятал да му я оспорва. Всеподавещото могъщество на България принудило и сърбите да се приютят под нейното покровителство. Сръбският княз Радослав, зет на Теодора Комнина, след Клокотница трябвало да абдикира. Но за да обезпечи малката си държава от външни опасности и своя трон от възможни покушения, неговият приемник, брат му Владислав, изпросил за жена една от дъщерите на българския цар. Чрез това Иван Асен II станал фактически господар и на Сърбия.

 

3. Устройство на Търновското царство

 

След Клокотнишката битка Иван Асен II обходил присъединените земи и приел подчинението на по-важните градове и крепости в тях. Погърчената Охридска архиепископия била оставена да съществува, но нейните епископски места били дадени на българи. Земите извън нейния диоцез били поставени под върховенството на Търновския архиепископ и висшето гръцко духовенство в тях също било сменено. Тогава Иван Асен II посетил и Света Гора, гдето направил много дарения на тамошните манастири, като ги взел и под особената си царска закрила.

В пространните владения на Българското царство настъпил за пръв път след много столетия дълбок мир. При пълната сигурност, установена във всички провинции на държавата и при спокойствието, на което се радвали всички слоеве от населението ѝ, стопанският живот в нея бърже се разцъфтял и народното благосъстояние достигнало непознати по-рано размери. Това довело до подем и на търговските сношения с външния свят. Главни посредници на тая търговия са били дубровничаните, жители на гр. Дубровник (наречен още и Рагуза) вьрху Далматинското побрежие на Адриатическо море. Със своите кервани те през Южна Босна и Сърбия или през Северна Македония разнасяли стоките на европейската промишленост и на презморските страни по цялата българска земя, като изнасяли нейните произведения. В съзнание за голямото значение на тая търговия за благоденствието на страната си Иван Асен II позволил на дубровничани свободно да се движат и търгуват из всички области на обширното му царство. Срещу това те са плащали на царската хазна установено мито за вносните и износни стоки.

Правото за свободна търговия на поданиците на Дубровнишката република било потвърдено от Иван Асеня II с особена грамота, запазена и до днес. Нейното съдържание е следното:

,,Мое величество дава това разрешение на цялата дубровнишка земя (и на нейните поданици), обични и всеверни наши гости, за да ходят по цялата земя на царството ми с каквато и да било стока, която внасят или изнасят, и в която земя или област и да стигнат: било, че отиват до Бдин или Браничево и Белград или до Търново и по цялото Загоре, или до Преслав, било в Карвунската област (дн. Добруджа) или в Крънската (дн. Казанлъшко) и Боруйската, или в Одрин и Димотика, или в Скопската област, в Прилепската и в Деволската, или най-сетне в Арбанашката земя (Албания) и в Солун. Нека те навсякъде да купуват и продават свободно, без всяка вреда. И по всички области на царството ми, и по градовете, и в клисурите да нямат запрещение, но да си ходят без грижа, като всеверни и обични гости на царството ми. Който с нещо им напакости било из клисурите или по пазарите, или гдето ида било, противно на митническия закон, нека се знае, че той е противник на царството ми и милост не ще има, но ще си навлече великия ми гняв."

dubrovnishkaПовишената стопанска дейност в българските земи се отразила благотворно и върху финансовото състояние на държавата. Навярно сега се е развило в България и рударството. Първите рудари тук били саксонски немци, привлечени от Трансилвания. Българите ги наричали с а с и. Иван Асен пръв от търновските царе почнал да сече свои монети. Дотогава из българските земи се употребявали парите на някогашните византийски императори, на Дубровнишката република и на Венеция. Венецианците, които след рухването на Византия овладели цялата търговия с Черно и Егейско море, търгували с България главно чрез тамошните пристанищни градове. Най-важното българско пристанище на Черноморския бряг бил гр. Месемврия. Наред с него върху Добруджанското побрежие се издигнал особено много през тая епоха гр. Карбона (на български Карвуна), основан навярно през XI в. от венециански търговци на мястото на древния, отдавна разрушен Дионисопол.

Първо място измежду всички български градове по събраните в нея богатства, по великолепието на сградите си и по рядкото си положение заемала столицата на царството — „Цариград Трънов", както го наричали тогавашните българи. Тук на образувания от Янтра и ограден с яка стена скалист полуостров „Царевец" се намирали царските дворци, високо над които блестели куполите на съборната архиепископска църква „Възнесение Христово". Западно от Царевец, върху един усамотен и също тъй ограден от всички страни със стръмни скали и укрепен със стени хълм, който поради външния си вид бил наречен „Трапезица", освен многото болярски домове се издигали и двадесетина по-малки църкви. Ядката на града е лежала в дола на Янтра между Царевец и Трапезица. Тук върху левия бряг на реката се е издигала и построената от Иван Асеня II църква „Св. 40 мъченици", докато пък отвъд, на десния бряг, се намирала издигнатата от Асеня и Петра — ,.Св. Димитрий", гдето се извършвала коронацията на българските царе. Останалите части на града са били пръснати из лъките под Трапезица и Царевец. За да увеличат славата на престолния си град, търновските царе събирали в него мощите на прославени из българската земя светци. Освен мощите на Илариона Мъгленски, изпратени в Търново по заповед на Калояна, тук през времето на Иван Асеня II са били пренесени от Средец тия на св. Ивана Рилски, а след това и на св. Петка от Епиватос (на Мраморно море, недалеч от Чаталджа).

Въпреки всичката си привързаност към православието Иван Асен II се отличавал с религиозната си веротърпимост. Богомилството и след Борила не изчезнало в българските земи. Сега обаче, от една страна, поради политическата сигурност на държавата, а от друга — поради законността и реда, установени в нея, и подобреното положение на народните маси, то вече е изгубило остротата на своето отрицание и останало като безвредна за държавата религиозна секта. Иван Асен II не смятал за нужно да подлага богомилите на преследване и ги оставил свободни да проповядват учението си.

 

4. Отношения на Иван Асеня II с латинци и никейци. Възстановяване на българската патриаршия

 

Надеждите, които възбудил у Иван Асеня II договорьт с латинците, скоро се оказали напразни. Против него се явявали някои от бароните. Те се бояли, че веднъж българският цар поел покровителството на малолетния Балдуин, тям не ще бъде възможно да запазят влиянието си в управлението на империята. Още по-силна била опозицията, която идела от католическите среди. Сключената от Калояна уния с Рим си останала само един формален акт, който с нищо не променил нито вътрешното състояние на българската църква, нито пък вероизповедната принадлежност на българите. Както и по-рано те се чувствали част от източнохристиянската общност. Борил не поддържал никакви особени връзки с Рим, а също и Иван Асен II. В папския двор много добре разбирали какво значи това и имали всичкото основание да не одобрят един договор, чрез който империята се предавала в ръцете на чуждия на католицизма български владетел. По тая причина срещу кандидатурата на Иван Асеня II папството противопоставило тая на Йоана де Бриен, бивш йерусалимски крал, известен като един от най-верните и предани синове на Римската църква. В присъствието на папата през пролетта на 1228 г. бил подписан в гр. Перуджа (Италия) договор между пълномощниците на цариградското правителство и Йоана де Бриен. Чрез тоя договор де Бриен получавал императорска титла и поемал управлението на империята до пълнолетието на Балдуина, който трябвало да се ожени за неговата дъщеря. Предвидено било при това новият регент да отвоюва за империята земите в Тракия и Македония, които някога ѝ принадлежали.

Йоан де Бриен поради приготовленията за новия си пост можал да стигне в Цариград едва три години по-късно. През всичкото това време сключеният в Перуджа договор бил държан в тайна и българският цар, както свидетелства и надписът в „Св. 40 мъченици", продължавал да се смята бъдещ тъст на Балдуина и върховен разпоредител със съдбата на Латинската империя. Толкова по-голямо било обаче разочарованието и възмущението му, когато измамата вече била разкрита. Първото нещо, с което Иван Асен II отговорил, било и формалното унищожение на църковната уния с Рим, и провъзгласяването на българската църква за независима от всяка чужда духовна власт. Новият български църковен глава Йоаким приел титлата патриарх.

Отношенията между България и римския престол се обтегнали. Папата предугаждал освен това, че българският цар не ще се забави да открие неприятелства и срещу цариградските латинци, поради което побързал да го изпревари. В 1232 г. по внушение от Рим маджарите нахлули в България и отново завзели Белградско и Браничевско. Братът на Иван Асеня II Александър сполучил да ги изгони оттам, но на следната година те подновили войната и завзели Западно Влашко. Поради изолираното положение на тая област българите не били в състояние да я защищават и тя останала под маджарска власт. Вниманието на българския цар било отвлечено по онова време от събитията на югоизток, гдето борбата между никейци и латинци отново почнала. Опитът на Йоан Ватаци да овладее азиатския бряг на Дарданелите бил осуетен от войските на де Бриена и венецианската флота. Под венецианско върховенство минал и важният остров Родос. Латинците не били в състояние да настъпят срещу малоазиатските владения на Никейската империя, но и тая последната още по-малко могла да се надява да ги измести от земите, които оставали под властта и. При това положение умният Ватаци намислил да се обърне към Иван Асеня II. Могъщата България е била по онова време единствената сила, която могла да окаже незаменима услуга на Никейската империя, като ѝ помогне да се разправи веднъж завинаги с нейния противник. На Ватаци е била известна обидата, нанесена на българския цар с историята по опекунството над Балдуина II и той ловко използвал тъй създаденото положение, като му предложил съюз срещу латинците и сродяване между никейския и търновския дворове. Заслепеният от огорчението си Иван Асен II без всяко колебание се отзовал на постъпката на никейския император и съюзът бил сключен. Към него се присъединил и солунският деспот Мануил, който между това, все поради безпечността на търновския цар постепенно заел положението на напълно независим господар на отстъпените му земи. Единственото искане, което Иван Асен II поставил при уговаряне на условията за тоя съюз, било да се признае независимостта на българската църква и патриаршеското достойнство на нейния глава. Изпълнението на това условие не изисквало никаква жертва от страна на Ватаци и той драговолно го приел. По желанието на царя било добито за това предварително съгласие и на източните патриарси.

bulgaria

България при управлението на Иван Асен II. Автор: Tourbillon Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Осланен на обещаното му съдействие от страна на Иван Асеня II, Ватаци през пролетта на 1235 г. почнал отново военните действия срещу латинците, завладял град Лампсак на азиатския бряг на Дарданелите, след което минал пролива и завзел Калиопол (дн. Галиполи). Тук скоро след това дошел и българският цар с жена си, дъщеря си Елена, патриарха Йоаким и много боляри. Съюзният договор бил утвърден при личната среща на двамата монарси, след което в Лампсак бил извършен венчалният обред между единадесетгодишния Теодор Ласкарис, син на Ватаци, и деветгодишната Асенева дъщеря. Българската княгиня била изпратена в Никея, гдето императрицата трябвало да се грижи за по-нататъшното ѝ възпитание. След това в Калиопол никейският патриарх в присъствието на Антиохийския и на мнозина българи и гърци-архиереи тържествено провъзгласили Търновския архиепископ Йоаким за патриарх. Тъй след повече от двеста години Българската патриаршия била възстановена.

По-важно от всички тия тържества било съглашението между двамата държавни владетели относно по-нататъшните им действия срещу латинците и бъдещето на териториите, които се готвели да отвоюват от тях. На Никейската империя били предоставени земите източно от устието на Марица покрай брега на Сароския залив и Мраморно море с Цурулон (Чорлу) и по-нататък целия Цариградски полуостров, заедно със самия Цариград. Завоеванието на цялата тая област трябвало да стане, разбира се, с въоръжената помощ на българите. Срещу нея обаче сами те не получавали нищо. Иван Асен II се задоволил само с това, че Ватаци му признал правото над земите, завладени след Клокотнишката битка, признание, което нито му било нужно, нито пък е имало някакво реално значение. Единствената видима придобивка на българите от тъй сключеното съглашение оставало следователно признанието на патриаршеската титла на търновския църковен началник, нещо, от което те също не са имали нужда, за да се чувстват съвсем независими в църковния си живот. А цената, срещу която Иван Асен II е получил това признание от никейския владетел, е била необикновено голяма: освен че с кръвта на своите войници той трябвало да помага за присъединението към една чужда държава на земи, които сам и без всякаква външна помощ можел да включи в собствената си държавна територия, но и поради съюза си с никейския император срещу Латинската империя, той навличал върху страната си неприятелството на целия католически свят. Много по-важно от всичко това обаче било, че с тъй сключеното съглашение българският цар, до тоя момент единствен разпоредител със съдбините на Балканския полуостров, съдействал да се настани тук и една външна сила, чиито стремежи рано или късно щяха да се окажат съдбоносни за българската държава.

Укрепеният град Чорлу скоро бил превзет, след което двамата владетели се явили с войските си пред Цариград. Пред неговите стени обаче те се оказали безпомощни, а нападението по море свършило с тежко поражение за никейския флот. Настъпилата зима принудила съюзниците да отложат по-нататъшните действия за следната година. С връщането си в България обаче Иван Асен II разбрал грешката си, извършена чрез съюза си с Ватаци, и поискал да я поправи. Навярно немалко влияние в тоя смисъл било оказано върху му и от папата, който го заплашвал с отлъчване от църквата и с кръстоносен поход срещу България, ако той продължава да оказва помощ на никейския император. След настъпилия у него преврат, той, под предлог, че иска да види дъщеря си, я повикал от Никея и я задържал в Търново, тогава обявил съглашението си с Ватаци за скъсано. Година по-късно той не само се примирил с латинците, но потеглил с войските си към Чорлу, за да помогне на своите нови съюзници да си възвърнат тоя град, който владеел над пътищата за Цариград. Обсадата обаче се затегнала и докато Иван Асен II се бавел там, пристигнало известие, че в България някаква епидемична болест отвлякла в гроба царицата, едно от децата му, та и самия патриарх. Поразен от неочаквания удар, който сметнал като божие наказание за нарушението на съюзните си задължения към православния император, Иван Асен II вдигнал войските си и се запътил обратно към земята си. Оставени на недостатъчните си сили, латинците също снели обсадата и отстъпили към Цариград.

След тоя нов вътрешен преврат той повторно се сближил с Ватаци и върнал дъщеря си в Никея. Заплашванията на папа Григорий IX с кръстоносен поход не упражнили върху Иван Асеня II никакво въздействие. Увещанията му към маджарския крал Бела IV да нахлуе в България, чийто цар покровителствал еретиците, също не довели до никакъв резултат.

След смъртта на втората си жена Иван Асен II се оженил за една от дъщерите на пленения при Клокотница Теодор Комнин, който заедно със семейството си продължавал да живее в Търново. Хитрият грък използвал тогава новото си положение и с помощта на българския цар прогонил своя брат Мануила от Солун и поставил на тамошния престол сина си Йоана. Със сърбите през течение на цялото царуване Иван Асен запазил добри отношения. Сръбският архиепископ Сава при връщането си от Йерусалим спрял в Търново, гдето го настигнала и смъртта. Сръбският крал Владислав трябвало да дойде сам в Търново, за да измоли съгласието на своя тъст тялото на починалия да бъде отнесено в Сърбия. Последните години от царуването на Ивана Асеня II минали спокойно. Неговото време е изобщо най-щастливата епоха в средновековната ни история. Сам той поради своята доброта се ползвал с обичта на всички свои поданици. Признание на неговите качества като човек и управник не могли да му откажат дори и тогавашните гърци. Но когато в 1241 г. той затварял очи, над българските хоризонти вече се трупали тъмни облаци. Надигнал се и първият порив на вихрите, след които от сградата на велика Асеневска България щяха да останат само жалки развалини.

 

1. Медовиков, П. Латинские императори в Константинополе и их отношение κ независимым владетелям греческих и туземному народонаселению вообше. М., 1849; В а с и л ь е в, А. А, Латинское владичество на Востоке. — Пг., 1923.
2. 3латарсκи, В. Н. Иван Асен II (1218 — 1241). — БИБ, III, 1930, № 3, 1—55; Търновският надпис на Иван Асеня II. — Пак там, 56 — 64; Ρазбοйниκοв, А. Сп. Село Клокотница. — Пак там, 22S — 273; Πрοтич, А. Художествените паметници на Иван Асеня II. — Пак там, 149 — 186; Дуйчев, И. Цар Иван Асен II. С'., 1941.
3. Герасимов, Т. Първата златна монета на цар Иван Асен II. — ИАИ, VIII, 1934, 361 — 368; Ласκарис, М. Ватопедската грамота на цар Иван Асеня II. С., 1930; Протойерей И. Γ ο ш е в. Новооткритата Ватопедска грамота на цар Иван Асен II. — БПр, II, 1933, № 1, 65 — 90; И в а н ο в, Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 577 сл. (Дубровнишката грамота на цар Иван Асеня II).
4. Васильевский, В. Г. Обновление болгарского патриаршества при царя Иоанна Асеня в 1235 г. — ЖМНПр, CCXXXVIII, 1885, № 2, 1 — 56, 206 — 238; Ηиκοв, Π. Църковната политика на Иван Асеня II. — БИБ, III, 1930, № 3, 65 — 111; Златарски, В. Н. Един гръцки фалшификат, който се отнася към българската история. — BS1, II, 1930, № 2, 231 — 258.