istoria

 

 

Васил Левски — идеолог, стратег и организатор на националната революция

 

Николай Генчев

 

vasil levskiВасил Иванов Кунчев, останал в българската история под името Васил Левски, е роден на 6 юли 1837 г. в Карлово в семейството на влиятелен майстор от бояджийския еснаф. На 14-годишна възраст Васил остава сирак и заедно с майка си поема грижата за прехраната на многобройното семейство. Заедно с това той се учи в карловското взаимно училище, израства в будната възрожденска среда на проспериращия подбалкански край. Но скоро поради липса на средства той постъпва като прислужник при вуйчо си Васил — таксидиот на Хилендарския манастир. С негово съдействие той учи в старозагорското класно училище - едно от най-добре уредените училища в България по това време. Завършил втори клас с отличен успех, Васил напуща училището и се подстригва за дякон под името Игнатий. В това време той е вече 24-годишен младеж, страстно желаещ да се посвети на народното дело, да му служи до смърт и да работи по народната воля, както сам се изразява. И точно тогава, през 1861 г., до манастира долитат апелите на Г. С. Раковски, призоваващи българската младеж в белградската легия.

Левски не се колебае. На 3 март 1862 г. той заминава за Белград. Оттук нататък неговото развитие се осъществява под влияние на революционните идеи и на обаятелната личност на Г. С. Раковски. След разтурването на легията през пролетта на 1863 г. Левски се завръща в Карлово и захвърля калугерското расо, за да се отдаде на учителска дейност. Близо две години той учителства в с. Войнягово, Карловско, след това в добруджанското село Еникьой. От Еникьой Левски заминава за Яш, където отново търси връзка с Раковски, за да се постави в услуга на революцията. Четири години след първата легия - през 1867 г., той постъпва като знаменосец в четата на П. Хитов. През 1868 г. отново е легионер в Белград.

След разтурване на Втората легия поради тежко заболяване Левски остава за известно време в Зайчар. Оттук той изпраща своето знаменито писмо до Панайот Хитов, в което, след като му съобщава, че е намислил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, заявява: „ако рече бог,... за което, ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгуба, губа само мене си".

Тази крилата фраза на Левски изразява намеренията му да потърси нови пътища за освободителното дело. С тези мисли през пролетта на 1868 г. той заминава за Букурещ, където намира подкрепа сред дейците на „Българското общество", получава от тях средства и на 11 декември 1868 г. се отправя за Цариград, за да предприеме оттам първата си обиколка из България, която свършва към март на следващата година. На 1 май 1869 г. след двумесечен престой в Букурещ, този път от Никопол, Левски тръгва за втори път по градовете и селата на България. През втората обиколка той носи революционна прокламация от името на Привременното правителство в Балкана, съставена от Ив. Касабов, и поставя началото и на Вътрешната комитетска организация. Той посещава Плевен, Ловеч, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Пазарджик, Сопот, Чирпан, Стара Загора, Сливен, след това отново се връща в Северна България, отбива се в Трявна, Габрово, Севлиево, Търново. В някои от тези градове, като Плевен, Ловеч, Карлово, Пловдив, Перущица, Пазарджик, Стара Загора, Сливен, Левски създава първите революционни комитети.

На 26 август 1869 г. Левски се завръща в Букурещ, където в края на 1869 г. заедно с Каравелов участва в създаването на БРЦК. Главната идея на комитета да подготви освобождението на България чрез вътрешна революционна организация безспорно била възприета вследствие на опита, придобит по време на двете обиколки, които Левски извършва в България през 1868-1869 г.

Levski2Близо цяла година В. Левски се опитва да убеди емиграцията в необходимостта да пренесе центъра на движението вътре в страната и да се залови за непосредствена подготовка на общо въстание. Но той не може да преодолее нейното колебание между фразата и делото, наивната й вяра в чуждата помощ, без която тя не виждала възможности да се организира победоносно българско въстание. Отвратен от безплодието на споровете, от „тия комедии", както сам се изразява, на 26 май 1870 г. Левски напуща Букурещ и се завръща в България, за да завърши своето голямо дело. Под негово ръководство в продължение на две години в страната се създават революционни градски и селски частни комитети, броят на които все още не е установен. Хиляди български търговци, занаятчии, селяни, учители и свещеници са въвлечени в революционната организация. Комитетът в Ловеч е обявен за БРЦК, наричан още Привременно правителство. Като първи помощници на Левски в Букурещ пристигат Димитър Общи и Ангел Кънчев.

Създаването на Вътрешната организация е радикално постижение на българското освободително дело. За пръв път в историята на освободителните борби народът сам поема съдбата на България в свои ръце. Самочувствието на В. Левски като водач на революцията бързо укрепва. Той си поставя за цел да обедини под ръководството на ВРО емигрантските сили. За представител на ВРО в чужбина Левски определя търговеца Данаил Хр. Попов от Турно Мъгурели. Чрез него той обявява на емигрантските дейци от Румъния и Русия, че който иска да бъде полезен за отечеството, трябва да се постави в услуга на ВРО. Чрез Данаил Попов и Филип Тотю Левски координира дейността с Одеското българско настоятелство. В същото време той категорично разобличава непоследователността на БРЦК в Букурещ. „Като се поразгледате в миналото - пише той до тези дейци, - от края в работите си досега във Влашко, кой с кого се е турил на работа, та от кой ден до кой е вървяло като жаба през угар, после пък еди-кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други руска, трети турска, ето ти и обнародвание из вестниците, ту тоя оногози, онзи тогова, най-после даже и на дуел да се поканят, срещу такова нашите българи го казват говна и помия."

Създаването на ВРО като център на освободителното движение кара В. Левски да се заеме с разработката на нейната идеологическа и политическа платформа, за да обоснове основните начала на предстоящата революция. Изходното начало в политическата идеология на В. Левски е неговата безкрайна вяра в „естествената сила на народа". Оттук той извежда своя постулат за самостоятелно, суверенно развитие на революционното движение. Проанализирал робската действителност и последиците от надигащия се балкански национализъм, Левски отхвърля политическите комбинации с чужди сили, донесли на националното движение само неуспехи и страдания, и властно настоява за политическата еманципация на българската революция. В едно писмо до П. Хитов от септември 1871 г. той категорично предупреждава емиграцията, че тя не може да води преговори с чужди държави от името на българското движение, че революцията може да разчита само на силите на народа. „Трябва най-напред да си наредим работите извътре, че подир да им се молим за по-голямото" - пише той. Все със същите мисли Левски отхвърля предложението на И. М. Тошков от Одеса да се търси помощта и на руския император.

Предстоящата революция Левски разглежда като едно всеобщо народно въстание, съобразено с постиженията на съвременното военно въстаническо изкуство. В революцията, националноосвободителна по своя характер, според Левски трябва да участва целият народ. Израз на това негово разбиране е и съставът на комитетите, които той изгражда. От една непълна статистика за комитетите се вижда, че от 1001 комитетски членове 286 произлизат от средите на търговско-промишлената буржоазия, 7 са едри буржоа, 271 селяни, 15 души чираци и калфи, 17 чиновници, 96 учители, 95 свещеници и монаси и 214 с неопределен социален произход. Наред с организирането на революционните сили Левски предвижда да се мобилизират и материалните средства на чорбаджиите по пътя на революционния терор. В своите писма до чорбаджиите той категорично им заявява от името на революционната организация, че те или ще подпомогнат делото, или ще бъдат унищожени като опора на чуждата власт.

Очертал характера и организационната структура на революцията, посочил състава на нейните движещи сили, създал нейната материална и духовна основа, Левски определя и голямата цел на освободителната борба. В Устава проект на революционната организация, разработен от Левски през 1871 г., се посочва крайната цел-„с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)". Републиканските си идеали Левски защищава ярко в една дописка до в. „Свобода", в която пише, че „там, дето живее българинът - в България, Тракия и Македония", ще има „света и чиста република". Бъдещата демократична република, според Левски, ще осигури гаранции за човешката личност, свобода на мисълта и словото, на печата и организацията. В бъдещата българска държава - пише той, „българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в какво било. Всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласие от всичките народности ще се избере".

Така Левски застъпва радикални буржоазнодемократични възгледи, близки до идеалите на крайните революционни течения в европейската освободителна революция, облъхнати от идеите на хуманизма, от идеите за политическо и национално равенство, за социалния прогрес.

Към края на 1871 г. и началото на 1872 г., когато Левски разпраща Устава проект до комитетите, той вече не само е признат водач на най-авторитетната сила в българската национална революция - ВРО, но и гениален идеолог и стратег на освободителното движение.

След създаване и укрепване на ВРО през 1870-1871 г. в българското революционно движение се оформили два центъра - вътрешният, начело с В. Левски, който изразявал радикалните тежнения на българското общество към свобода и независимост и провеждал своята дейност в духа на революционния демократизъм, и букурещкият начело с Л. Каравелов, който се занимавал с революционна пропаганда и се люшкал в непоследователност, характерна за либералното крило на революцията. И двата центъра обаче имали една и съща задача - да ратуват за освобождението на България чрез национална революция. Но те се различавали в разбиранията си за организацията и тактиката на революционното действие. Тези различия в подхода към революцията през 1870-1871 г. значително разграничили БРЦК в Букурещ от ВРО. И двата центъра си оспорвали правото на върховен контрол върху революционното движение.

През 1871 г. обаче започва да надделява стремежът към обединение, към общо действие. В. Левски и ВРО ясно разбирали, че без да използват силите и средствата на емиграцията, нейните възможности за легална пропаганда, за закупуване на оръжие не ще могат да завършат подготовката за бъдещото въстание. БРЦК в Букурещ пък се убеждавал, че без силата и влиянието на ВРО не може да се превърне в реална политическа сила. В резултат на това общо съзнание противоречията между ВРО и БРЦК постепенно се претъпявали. Левски сам пише до в. „Свобода" и до Л. Каравелов, наричайки го „чист и свободен вестникар български". Л. Каравелов от своя страна бърза да помести неговата дописка от името на „сичките наши български юнаци, които познават своите длъжности и разбират що е свобода".

Така към края на 1871 г. двата центъра, изразяващи революционните тежнения на българското общество, се сближават и започват да търсят пътища за координиране на своите действия. Тенденцията към обединение била засилена и от призива на сърбите и черногорците за съвместна борба срещу Турската империя.

В началото на 1872 г. започнали подготвителните работи за общо събрание на двете организации. Емигрантските дейци предложили събранието да се състои в Букурещ и от България за него да дойде само В. Левски. Левски категорично отхвърлил това предложение: „Чудя ви се на умовете - писал той. А какво по-гламаво от това вие там да се съберете 20-50, нека и 500 души, пък из Българско, гдето ще се пролива кръв, викате мене един, та да се решават работи." По конспиративни съображения Левски приел събранието да се проведе в Румъния, но наредил на комитетите да изпратят в Букурещ свои представители, които заедно с емигрантските дейци да решат въпросите на бъдещото развитие на революционното движение.

Общото събрание се състояло в Букурещ от 29 април до 5 май 1872 г. На него присъствали 25 представители от България, Влашко и Бесарабия (Болград), някои от които имали повече от един мандат. Така вътрешните дейци разполагали с 33 гласа, а емигрантските - със 17. На първото заседание била избрана комисия в състав Л. Каравелов, В. Левски, Киряк Цанков и Тодор Пеев, натоварена да подготви програмата и устава на БРЦК. Още на следващия ден комисията представила своя проект за програма, предварително подготвен от Л. Каравелов и одобрен от В. Левски преди събранието. Според този проект, приет от събранието, главната цел на БРЦК е освобождението на България чрез революция: „морална и с оръжие". Програмата предвиждала да се създаде федерация „на свободни земи" на базата на доброволното обединение, при зачитане на историческите, етническите и политическите права на всеки народ. В Балканската федерация можели да влизат всички народи, включително и гърците, стига да се откажат от своите панелинистични домогвания. Програмата повтаряла Каравеловия тезис за чорбаджиите като народни предатели. За разлика от проектоустава на В. Левски програмата не уточнявала бъдещата форма на управление. Това щяло да стане след победата на революцията.

Така в новата програма надделели възгледите на Л. Каравелов. Нейните основни положения повтаряли програмата на БРЦК от 1870 г. Значителни промени били направени и в проектоустава („Наредата"), представен от вътрешните дейци. Събранието решило да се създаде общ Централен комитет със седалище в Букурещ. И по този пункт Левски отстъпил от старите си разбирания, че „БРЦК е в България" и че всички трябва да се съобразяват с неговата воля. Срещу това била учредена нова институция - комисия на представителите на частните комитети, която щяла да упражнява надзор над БРЦК.

На 5 май за председател на БРЦК бил избран Л. Каравелов. Той предложил следния състав на комитета: К. Цанков - подпредседател, Олимпи Панов - секретар, Д. Ценович - касиер, П. Хитов и В. Левски - членове.

Решенията на общото събрание в Букурещ като че ли дават предимство на буржоазнолибералните идеи на емигрантските дейци, начело с Л. Каравелов. Но това е само на пръв поглед. Левски отстъпил пред емиграцията по редица пунктове, но запазил главното - необходимостта от незабавно революционно действие. Освен това съгласно член 2 на устава всеки от членовете на комитета, „дето и да бъде, може да представлява всичкия централен комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно писмо". След завършването на събранието Левски получил специално „упълномощие", което му давало право „да представлява Българският централен комитет във всичко и действията му са неограничени, разбира се, в пределите на устава". Така Левски бил утвърден „за главен апостол на цяла България, Тракия и Македония", вследствие на което той успял да запази върховния контрол над ВРО, главната сила в освободителното движение.

На 1 юни 1872 г. В. Левски се завърнал в страната и се заел да подготви предстоящото въстание. Съобщавайки на вътрешните дейци решенията на събранието още в първото си писмо от юли 1872 г., той ги призовал да се съобразят стриктно с колективно изразената воля на БРЦК, да изпълняват „буквално неговите заповеди". „Нашето дело върви напред и ще се надяваме, че с божието име за нас ще настанат ония щастливи минути, които очаква всяко българско сърце" - писал той до комитетите. В същото време Левски възнамерявал да свика общо събрание на ВРО, за да даде отчет пред него и да предложи план за подготовката на предстоящото въстание.

С оглед на ускоряване на революционната подготовка той се заел да преустрои организацията, като привлякъл нови борци и разширил комитетската мрежа. Тъй като работата се разраствала, той и неговите пълномощници учредили през септември-ноември 1872 г. окръжни центрове - голямоизворски, пазарджишки, старозагорски, сливенски, търновски, ловчански. За общ контрол върху дейността на комитетите и за разузнаване на врага била създадена тайна полиция. Формираната тайна поща, снабдена с кодове, пароли и псевдоними, осигурявала разрастващите се връзки между комитетите.

Левски наредил на революционните дейци да започнат да събират средства, да закупуват оръжие, да изготвят мобилизационни планове. Влязла в сила практиката на революционния терор по отношение на богатите българи, които отказвали доброволно да сътрудничат на освободителното дело.

Левски полагал специални грижи за подготовката на военни ръководители за предстоящото въстание. Той поискал от Л. Каравелов да помоли сръбското правителство да приеме 150-200 млади българи в белградското военно училище.

Така през лятото и есента на 1872 г. цялата страна започнала да живее в предреволюционен подем. Вътрешната революционна организация обхванала в мрежата си почти цялата страна и насочвала към непосредствена подготовка на общонародното българско въстание.

Но в условията на този подем се проявили някои признаци на разложение. Първият помощник на Апостола - Димитър Общи, започнал да оспорва неговата власт, да интригува, да сее раздори между комитетите. Общи успял да настрои срещу Апостола някои организации. Така единството на ВРО било заплашено. Левски поискал от БРЦК да отстрани Общи от поста пръв помощник, но неговите думи не били послушани от Букурещ.

В тази обстановка на 22 септември 1872 г. въпреки забраната на В. Левски, Д. Общи организирал обир на турската поща в прохода Арабаконак. Полицията попада в следите на групата и арестува Д. Общи и неговите другари. И за да представят пред света своето дело като политически акт на една революционна хетерия, а не като разбойнически обир, Общи и сътрудниците му започнали да разкриват комитетите и дейците, които познавали. Турското правителство, не знаело дотогава за огромния размах на движението, засилва полицейско-разузнавателните органи, разкрива много комитети, унищожава или неутрализира първокласни революционни дейци. ВРО като всяка конспиративна организация, ударена в центъра, започва да се разпада.

Ударът заварил Левски в Южна България. Той веднага предупредил комитетите за опасността и тръгнал за Букурещ, за да обсъди заедно с другите членове на БРЦК създалото се положение. В Сливен до него пристига писмо от Л. Каравелов, писано на 2 ноември 1872 г., в което се препоръчва незабавно „повдигане на революцията". „Трябва да се върви на бой - настоявал председателят на БРЦК, без да губим ни минутка. На сичките тадявашни юнаци са писа и щат да заминат отсреща и надяваме се помощ от Сърбия и Черна гора."

В. Левски обаче отказва да изпълни заповедта на БРЦК, защото за него революцията трябвало да доведе до освобождението на България, а не до ненужно проливане на българска кръв. Разбиранията на Левски, че не може да се прави въстание, преди да се подготви народът за победоносна борба, и че не бива да се разчита на чужда помощ, „преди самички да изтъчем платното", са споделяни и от много вътрешни дейци и комитети. Далновидността на В. Левски в този критичен момент става още по-очевидна, като се вземе предвид, че след разкриването на ВРО посланиците на западните държави побързали да предложат на Високата порта военна помощ, ако конспиративната българска организация започне въстание.

Часът е съдбоносен и Левски решава бързо да се придвижи до Букурещ, за да защити своите разбирания. На 25 декември 1872 г. на път към Дунава той пристигнал в Ловеч, но поради полицейските предохранителни мерки не можал да се срещне с председателя на местния комитет поп Кръстю, а се задоволил само да прибере архивата на комитета, книжата, които, ако попаднели в турски ръце, можели да разкрият напълно народната организация. През следващата нощ Левски останал в село Къкрина, за да пренощува в ханчето на доверения комитетски човек Христо Цонев Латинеца. Но тук той бил заловен от турската полиция. От Къкрина е откаран в Ловеч, после в Търново и София, където заедно с групата на Д. Общи бил изправен пред специален съд, пред който защитил мъжествено историческите права на българската нация. Съдът го осъдил на смърт. На 6 (18) февруари 1873 г. В. Левски бил обесен в околностите на гр. София.

Zalava sadТака завършва своя живот най-великият син на България - гениалният организатор, политик и идеолог на българската национална революция. Образът на В. Левски отдавна е запечатан в българското национално съзнание. Той е останал като пример на всички поколения със своята патриотична всеотдайност, със своето очарование на горд и смел водач на революцията, с обаянието на човек, който е прежалил себе си в името на народа, който иска да види отечеството свободно, пък „ако щат го нареди да пасе и патките".

Левски е останал в българската история обаче преди всичко с безсмъртието на своите прозрения. Когато се изгражда неговият образ, традиционно се акцентува върху човешките му добродетели. Те безспорно правят Левски истински обичан син на народа. Но главното не е в това, че той е бил безумно смел, че е държал сметка за всеки похарчен лев на организацията, че бил фанатично обречен на делото на революцията. Този сантиментален образ на Левски закрива действителното величие на неговото дело.

Преди всичко В. Левски е велик народен водач - организатор. Като никой друг в българската история, и то в условията на робски страх, униние и тотална диктатура, той успява да създаде могъща народна организация, която пробужда и най-дремещите народни низини, да ги организира в името на една велика идея. У Левски България през 70-те години на XIX в. открива онзи дух, който и беше липсвал цели векове, у Левски нейната народна сила намира своята най-висша и благородна изява.

В. Левски е гениален политик на революционна България. Неговите прозрения за независимост и самостоятелност на българското движение, развиващо се сред хаоса на Източния въпрос, добре разбрани и осмислени, имат почти непреходно значение в българската история. Дръзкото отхвърляне на политическата опека на чуждите сили е изстрадан исторически урок, дълбоко е анализиран и осмислен в политическата идеология и революционната практика на В. Левски.

Левски е велик и със своите идеи за бъдещия свят - свят на народното равноправие и на човешката свобода. Макар и да е заел своите идеи из аналите на европейската буржоазно-демократична мисъл, той ги пречиства през своята кристална душа, за да създаде от тях платформа и знаме на народната пробуда, на националното движение.

Със своята политическа идеология, със своите качества на гражданин на новия свят, със своята гениалност на организатор и политик Левски изпреварва българското развитие с цели десетилетия. И може би са прави онези познавачи на неговото дело, които смятат, че ако беше живял в някоя по-голяма страна и ако беше писал на някой по-популярен език, той щеше да бъде известен на света като един от най-големите мъже на XIX в.