istoria

 

 

Освобождението на България от османско иго 1876-1878 г.

 

Стефан Дойнов

 

"Из историята на българската народност и държава 681-1948", С., 1993


Zname Aprilskoto vastanieПрез 70-те години на XIX в. се създават необходимите социално-икономически и политически предпоставки за провеждането на голямо българско въстание. Икономическият упадък на Турция и засилените репресии срещу поробените българи засилват народното недоволство с всеки изминат ден.

За политическата активност на широките народни маси допринасят и някои външнополитически събития. Въстанията в Босна и Херцеговина, подготовката на Сърбия и Черна гора за война с Турция и активната руска политика на Балканите усилват надеждата, че само по пътя на въоръжената борба ще се извоюва отдавна мечтаната свобода.

Но вътрешни и международни трудности, заедно с краткото време за подготовка, осъждат на неуспех Старозагорското въстание от есента на 1875 г. Трите въоръжени надигания — в Стара Загора, с. Червена вода, Русенско и в Шуменско, са потъпкани още в своето начало. Независимо от тези несполуки, кризата в Османска Турция продължава да се задълбочава и то със същото темпо, с което нарастват революционните настроения сред българите.

Това настроение се чувства в постъпките на хиляди българи от вътрешността на страната и сред емиграцията в техните мисли и бъдещи кроежи за ново въстание. „Както и да е — пише на своята майка, баба Тонка, известният революционер Никола Обретенов, — ние не ще оставим Турция на мира, или ще измрем всинца, или ще освободим България."

В такава обстановка дейците от Гюргевския революционен комитет разделят страната на четири революционни окръга и уверено поемат курс към подготовка на ново народно въстание.

Първият революционен окръг (Търновският) обхваща централна Северна България, Габровския и Севлиевския край. За главен апостол е определен Стефан Стамболов, а за негови помощници Христо Караминков и Георги Измирлиев.

Вторият революционен окръг (Сливенският) обхваща Сливенско, Ямболско и части от Котленския Балкан. За главен апостол тук е изпратен Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов и Стоян Войвода.

Третият революционен окръг (Врачанският) включва Северозападна България, част от Софийско и Македония. За главен апостол е назначен Стоян Заимов с помощници Никола Обретенов и Никола Славков.

Четвъртият революционен окръг (Пловдивският) обхваща голяма част от Тракия и подбалканските селища на Южна България. За главен апостол е назначен Панайот Волов с помощници Георги Бенковски, Георги Икономов и Захари Стоянов.

След една паметна военно-политическа подготовка въстанието избухва на 20 април 1876 г. Въпреки решението на Общото събрание в Оборище знамето на всенародната борба да бъде вдигнато на 1 май 1876 г., поради предателство, на 20 април в Копривщица Тодор Каблешков обявява тържествено общо въстание. Още същия ден въстават Панагюрище, Клисура и Стрелча. Пред очите на неприятеля огънят на въстанието се разпростира с неочаквана бързина и обхваща нови десетки селища. Застанал начело на така наречената „Хвърковата чета", Г. Бенковски вдига на въоръжена борба селата Мечка, Поибрене, Мухово, Церово, Славовица, Ласичево. Навсякъде е установена революционна власт. Навсякъде възторзите на широките народни низини тласкат към революцията хиляди нови борци.

Въстават и големите родопски селища Брацигово, Перущица, Брестовица, Пещера и Батак. И тук, подобно на подбалканските села и градчета, знамето на революцията се развява тържествено в продължение на седем дни. Истински легендарни седем дни, през които освен нечувания героизъм, българите демонстрират най-добрите си революционни добродетели. Нито един мирен мюсюлманин, нито един представител на властта, останал далеч от така наречените „усмирителни части", не е наказан. Никаква опасност не заплашва живота му или живота на мирните мюсюлмани.

Но затова пък, когато силите на въстаниците се изчерпват и хиляди войници и башибозуци заливат въстаналия район, зверствата, палежите и насилията над българите преминават всякакви човешки представи за жестокост.

Въпреки това, когато отънят на въстанието в Южна България догаря, въстават хиляди българи от останалите три революционни окръга. Най-масова е борбата на поробените в Първи революционен окръг. Край селата Кръвеник, Батошево, Ново село, в историческия Дряновски манастир и в още много балкански махали въстаниците водят епични сражения срещу многоброен неприятел. И тук те имат съдбата на своите братя от заляната вече в кръв и пожарища Тракия.

Същата участ сполетява и Сливенската чета, в която до последния момент геройски се сражават Ил. Драгостинов, Г. Обретенов и Ст. Войвода. И точно когато въстанието в България е жестоко потушено, когато Високата порта и нейните покровители от Запад вярват, че са удържали още една победа, в страната ненадейно навлизат две чети — на Христо Ботев (29 май 1876) и на Таньо Стоянов (28 май 1876). Подпомогнат от Н. Обретенов и Г. Апостолов, големият революционер и певец за социални правдини Хр. Ботев осъществява легендарен въоръжен поход от Козлодуй до връх Вола, който завинаги ще остане да блести като ярка звезда на българския революционен небосклон. С героичната си смърт, с революционната си дейност Хр. Ботев се явява най-яркият изразител на българския устрем към национално и социално избавление.

Огромните жертви, които дава българският народ по време на Априлското въстание, изкопават дълбока пропаст между поробени и поробители, между самозабравилото се „ятаганско правителство" и българския народ. Въпреки опита на официална Османска Турция и нейните покровители да скрият „българските ужаси", въстанието изостря до крайна степен така наречения Източен въпрос. Мощно движение в полза на озлочестена България се разгръща във Франция, Русия, Англия, Австро-Унгария, Италия, Германия, Чехия, Румъния, Сърбия, Гърция и други страни. В защита на поробените издигат глас видни учени, писатели, журналисти и общественици като Дженюъриъс Макгахан, Уилям Гладстон, Джузепе Гарибалди, Ф. М. Достоевски, И. С. Тургенев, Жан дьо Вестей, Е. Красногорска и мнозина други. „Настанал е момент да се издигне глас против зверствата — провиква се във френския парламент великият писател Виктор Юго. — Целият свят се е възмутил и възнегодувал от тях. Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да я слушат. Трябва да се тури край на империите, които убиват."

Alexander II by Ivan Tyurin 1860s GIMНо всички опити да се реши българският въпрос по мирен път пропадат поради неотстъпчивостта на Турция. Добре осведомена за противоречията между великите сили, Високата порта отхвърля решенията на Цариградската (1876 — 1877) и Лондонската (1877) конференция за даване на българска автономия. Така изчерпала всички възможности, Русия, която има особени интереси в решаването на Източния въпрос, преминава към подготовка на военна акция срещу Османската империя. На 10/22 април 1877 г. канцлерът Александър Горчаков съобщава на руските дипломатически служби в чужбина, че за да защити християните на Изток и за да запази достойнството на Русия пред Европа, императорът е принуден да обяви война на Турция. Два дни след това, на 12/24 април 1877 г. в Кишинев Александър II подписва манифест за обявяване на войната.

Формирани са две армии - Дунавска под командването на княз Н. Николаевич, наброяваща около 185 000 войници, и Кавказка с около 100 000 души. Във войната на страната на Русия се присъединява Румъния с около 60-хилядна армия, Черна гора с около 30-хилядна, а във финалния етап на военните действия - и Сърбия с около 56-хилядна армия.

Срещу тези обединени сили Турция противопоставя половин милионна армия, въоръжена с модерно оръжие. Значителна част от тази армия е съсредоточена на балканския боен театър, който съгласно замислите на руския генерален щаб е разглеждан като главен оперативен плацдарм.

Веднага след подписването на Манифеста, Дунавската армия начело с главнокомандуващия княз Николай Николаевич, пресича р. Прут и се насочва към долината на Дунав. Радостта на българите е неописуема. Изразител на техния всеобщ възторг става Българското централно благотворително общество (БЦБО), което е специално „Възвание" подканва довчерашните роби да се надигнат на масова въоръжена борба.

Операцията по прехвърлянето на армията през р. Дунав се отлага ден след ден. Оказва се, че поредната война с Турция е недостатъчно подготвена не само дипломатически, но и военно. Недостатъчният и остарял понтонен парк и разлените води на реката дълго задържат войските на левия бряг. Едва след демонстративния десант при Галац и Браила, отвлякъл вниманието на противника, Главното командване решава да прехвърли основните сили в района на Свищов. Призори на 15 (27 юни) 1877 г. първите военни части, командвани от ген. М. И. Драгомиров, стъпват на българския бряг.

Pereprava cherez Dunaj

Разделени в три отряда, войските продължават своя победен марш според предварително приетия план: Източният (70 хил. души и 246 оръдия), начело с престолонаследника Александър Александрович — в посока на укрепения четириъгълник Русе — Силистра — Шумен — Варна, Западният (35 хил. души и 108 оръдия), начело с ген. Η. П. Криденер — към Никопол и Предният (12 хил. души заедно със 7444 опълченци и 38 оръдия) начело с ген. И. В. Гурко — към старата българска столица Търново. Въпреки голямата численост и доброто артилерийско осигуряване източното настъпление на войските протича твърде мудно. На линията Черна вода — Кюстенджа спира и напредването на войсковите части, определени за демонстративни действия в Добруджа.

Далеч по-различно се развиват събитията на останалите два фронта — там, където настъпват частите на ген. Криденер и преди всичко войските под командата на ген. Гурко. Превзел Никопол още на 4 (16 юли), ген. Криденер проявява колебание и по този начин дава възможност на най-способния военачалник в турската армия Осман паша да прехвърли войските си от Видин в Плевен и да го превърне в силна крепост срещу руското настъпление.

Най-активен през първия етап на войната се оказва Предният отряд. Превзел Търново на 25 юни (7 юли), без да губи излишно време ген. Гурко насочва отряда през считания за непроходим Хаинкьойски проход и неочаквано за противника превзема Казанлък и с. Шипка. Лошото взаимодействие с частите на ген. В. Дерожински, които трябва да атакуват Шипченския проход откъм Габрово, позволяват на Хулюси паша да нанесе сериозни загуби на русите и едва след това да отстъпи към Карлово.

Въпреки това появата на руските войски южно от Балкана предизвиква истинска паника в противниковия лагер. Осигурили си двата балкански прохода — Хаинкьойския и Шипченския, войските на ген. Гурко се подготвят за ново настъпление. В този момент обаче пристигат първите сведения за руските неуспехи край Плевен и за настъпление на Сюлейман — пашовата армия от юг. На 19 (31 юли) 1877 г. край Стара Загора се разгаря голямо сражение, при което 3500 руси и български опълченци в продължение на четири часа отбиват атаките на елитната Сюлейманова армия. Дочакал изтеглянето и на последния християнин от горящия град, най-сетне командващият отбраната ген. Н. Г. Столетов дава заповед за отстъпление към Казанлък и с. Шипка, където е разформиран Предният отряд.

Въпреки крайно неблагополучното съотношение на силите ген. Столетов решава да удържи шипченската позиция на всяка цена. От 9 до 11 (21 — 23) август пет опълченски дружини и войници от Орловския и Брянския полк (всичко около 7500 души) задържат отчаяните пристъпи на 30-хилядна турска войска. Критичният момент на отбраната настъпва към 17 часа на последния ден. С цената на хиляди убити неприятелят успява да овладее последното препятствие — Волинската височина. В този върховен миг на напрежение, когато буквално с гърдите си българи и руси отбиват следващите на вълни турски атаки, от редиците на защитниците се изтръгва мощно „ура". Пристига помощ — две казашки сотни и взвод артилерия. Без да изчака идването на цялата бригада, новият командир на Шипченския отряд ген. Φ. Ф. Радецки предприема неочаквана контраатака, възстановила целостта на позицията. Така само за три дни турските планове за разпокъсване на руските сили в Северна България и евентуално обединение с войските в четириъгълника или с войските в обсадения Плевен пропадат.

Неуспешните сражения край Плевен, по време на които падат убити около 26 хиляди руски и румънски войници, ведно с тежките сражения на Източния отряд край бреговете на Бели и Черни Лом, възвръщат надеждите на турското командване за изтласкване на русите отвъд Дунав. Но успешната блокада на Плевен, поверена на ген. Е. И. Тотлебен, и сформирането на нов западен отряд начело с ген. Гурко, който освобождава през ноември Етрополе и Орхание (Ботевград), твърде скоро възвръщат самочувствието на освободителите. На 28 ноември/10 декември 1877 г. при опит да разкъса блокадата, Осман паша заедно с 42 хиляди турски войници и 77 оръдия пада в руски плен. От този момент насетне Дунавската армия преминава в ново мощно настъпление, донесло освобождението на София, Карлово и десетки селища по долината на р. Стряма.

1024px Zahvat grivickogo reduta

По времето на този втори етап от развитието на военните действия, освен боевете при Арабаконашкия проход, от голямо значение за разгрома на Турция се оказва и победата край Шейново. Разделен в три колони, ръководени от генералите М. Д. Скобелев, Φ. Φ. Радецки и Η. И. Святополк — Мирски, на 28 дек. (9 януари), Шипченският отряд нанася съкрушително поражение на Вейсел паша. В руски ръце падат около 25 хиляди души, 93 оръдия и много складове с храни и боеприпаси.

Така успешно завършва и зимното преминаване на Балкана. В турската отбрана около Стара планина от Сливен до Берковица е осъществен мощен пробив. Двете основни групировки, на които противникът възлага големи надежди (в укрепения четириъгълник и по горното течение на Марица) се оказват разпокъсани една от друга на 250 км без никакви възможности за взаимодействие. Увлечени от всеобщата паника, всички противникови части, заемащи позиции далеч от старопланинските проходи, отстъпват бързо на юг. Изгубило всякаква вяра във възможността на своята армия да обърне хода на войната в своя полза, турското правителство предлага мирни преговори.

Но уверило се в неискрените турски декларации за мир, главното командване на Дунавската армия продължава настъплението и на 22 януари (3 февруари) части от отряда на ген. Гурко достигат брега на Егейско море при Дедеагач. Няколко дни по-късно в Одрин двете воюващи страни подписват примирието, а на 19 февруари (3 март 1878 г.) в Сан Стефано прелиминарният (предварителен) договор, сложил край на Освободителната руско-турска война.

Според Санстефанския мирен договор автономното княжество България обхваща Северна България, без Северна Добруджа, която преминава към Румъния, цяла Тракия, без Гюмюрджинско и Одринско, оставащи в Турция, и цяла Македония, без Солунската област и Халкидическия полуостров.

 1878.1Едва ли представата ни за Руско-турската война от 1877 — 1878 г. ще бъде завършена, ако не споменем и широкото участие на българския народ в нея. Още преди форсирането на Дунав от руската армия БЦБО се обръща към всички родолюбци, които мислят за свободата на отечеството. „Всички ние трябва да станем като един человек... четем във възванието. Нашият интерес, нашето бъдеще, самото наше спасение изисква да въстанем всинца!... Нека първият гръм на руския топ да ни намери готови за тая свещена борба."

И наистина, в дните на войната освен десетте хиляди опълченци, взели участие в едни от най-решаващите сражения, хиляди българи предлагат с готовност помощта си за успеха на руското оръжие. Благодарение на тях, в щабовете на руските военни части се събират разузнавателни сведения за числеността, въоръжението и замислите на противника. Изтъкнати дейци, като Тома Кърджиев, Г, Йонов, Ст. Стамболов, Хр. Стоянов, Тодор Велков, Филип Симидов, П. Р. Славейков, архим. Макарий и мнозина други обикалят надлъж и шир поробеното отечество и с риск за живота си събират необходимата военна информация.

Макар и лишени от своя политическа организация, по време на войната българите участват в многобройни чети, действали около старопланинските проходи, по фланговете на Дунавската армия и в тила на турските войски, гдето вилнеят башибозушки банди. Наред със старите хайдушки войводи П. Хитов, И. Марков, Ц. Петков и др. в защита на българите се борят четите на Г. Антонов, Тодор Пеев, Симо Соколов, Георги Пулевски, Петко Киряков и мнозина още.

Не по-малко полезна за успеха на руското оръжие се оказва икономическата подкрепа на българите. В годините на войната няма българско село или град, което да не осигурява за своите освободители толкова храни, плодове, зеленчуци, вино, ракия и тъй необходимите топли дрехи за войниците. Хиляди доброволци участват при поправката и направата на пътища, при пренасянето на бойната техника и боеприпасите.

Ала най-дълбока следа в сърцата на освободителите оставя медицинската подкрепа на българите. От 66 130 жертви по време на войната, 44 431 умират в резултат на различни заболявания. Няма съмнение, че тези загуби биха били далеч по-големи, ако не бяха десетките импровизирани болници и лазарети, в които неуморно се трудят хиляди български жени, фелдшери и лекари. През най-тежките месеци на войната градове като Свищов, Търново, Габрово, Казанлък, Орхание, София, Пловдив и още много селища са превърнати в истински болници, гдето намират помощ хиляди ранени и премръзнали руски войници и български опълченци.

Междувременно в хода на дипломатическите преговори между великите сили около Санстефанския договор възникват редица усложнения. Дала още преди войната съгласието си да подпише окончателен мирен договор с Турция само със съгласието на „европейския концерт", Русия се оказва в твърде деликатно положение. Сбъдват се предвижданията на някои европейски политици, че големите руски военни успехи всъщност ще доведат до тежки и безкрайни спорове по Източния въпрос. И наистина, в дните на Берлинския конгрес през юни- юли 1878 г. руската дипломация прави неуспешни опити да защити решенията на Санстефанския мирен договор от претенциите на западноевропейските си партньори. Но страхувайки се от създаването на голяма славянска държава, която ще се превърне в преграда пред тяхното влияние на Балканите, европейските велики сили (без Германия) заемат неотстъпчива позиция. В резултат на това на Берлинския конгрес току-що освободена България бива грубо разпокъсана. От земите между Дунав и Балкана се създава автономно, васално на султана, Българско княжество, в чиито граници е включена Софийска област. Южна България, под името „Източна Румелия", остава под политическата и военна власт на Турция, получавайки административна автономия. Останалите български земи (Македония, Беломорска и част от Одринска Тракия) са върнати на султана.

Така Берлинският конгрес от лятото на 1878 г. разкъсва жестоко току-що формираната българска нация, а част от нейните земи оставя под властта на четири съседни държави.