istoria

 

 

Паисий Хилендарски или как един светогорски монах постави началото на Българското възраждане


Ивайло Тихолов

 

paisiy hilendarski portret ot hudozhnika koyu denchevНай-общо Възраждането представлява преходът от Средновековието към Новото време. Тази епоха има различни аспекти като например промяна в икономическите, социалните, културните и политическите нагласи на българите в този период. Българското възраждане е повратна точка за поробения народ. Над три столетия той се опитва да съхрани себе си в условията на чужда власт, която духовно и културно не може да се сравнява с постиженията на западноевропееца. Настъпват обаче промени и в Османската империя.

Всички те са свързани както със състоянието на българското общество, така и с това на империята. Много важен етап от Възраждането е осъзнаването на духовната и културната принадлежност на българина. Постепенно той заема все по-важно място в живота на османската държава. Захваща се с търговия и се замогва. Османските военни поражения правят българските земи със стратегическо значение за империята. Точно в тази обстановка започва своята дейност Паисий Хилендарски.

Животът и делото на Паисий Хилендарски представляват огромен интерес за историческата наука. Тези изследвания са дело както на наши, така и на чужди историци и литературни критици.

Паисий Хилендарски е роден през 1722 г. в град Банско, въпреки че в науката съществува спор относно това. Други селища от Самоковската епархия също се опитват да си присвоят неговото родно място. Едно от доказателствата е свързано с факта, че двамата братя на Паисий - Лаврентий и хаджи Велчо, са от Банско. Сведения за живота му  се черпят от неговата ,,История‘‘, от кондиките на атонските манастири или от църковни приписки. На 23-годишна възраст - през 1745 г., той постъпва като монах в Хилендарския манастир. Посещава различни градове, като организира поклонения в Света гора, работи и като таксидиот (набира дарения за манастира). Пътува до Сремски Карловци, който е най-изявеният православен културен и църковен център на полуострова. През 1762 г. завършва своята ,,История славянобългарска“, която я започва две години по-рано. След това я дава да се препише на чисто. По време на работата върху своята ,,История“ Паисий се премества от Хилендарския в Зографския манастир поради финансовите затруднения, в които е изпаднал манастирът и поради постоянните скандали между монасите. Не за пренебрегване е и обстоятелството, че в този период Османската империя е в тежка икономическа криза и това няма как да не рефлектира и върху манастирите на Света гора.  Паисий завършва своя труд в Зографския манастир и се заема с разпространението на своята ,,История“. Посещава Котел в периода 1764-65 г., а след това Самоков и други селища. Става проигумен на Хилендарския манастир, а през 1773 г. умира в село Амбелино (южно от дн. Асеновград).

Много е интересна предисторията на ,,История славянобългарска“ и факторите, които оказват влияние върху Паисий. През 1758-60 г. в Атон временно пребивава Йован Раич, който е виден сръбски просветител. От друга страна постоянните спорове между сръбските, гръцките и българските монаси относно постиженията и величието на отделните народи също повлияват върху Паисий Хилендарски. В този период се появяват и възходящи тенденции в българското общество. По време на Ранното българско възраждане се появява интерес сред българите да опознаят своята история. Всичко това има благотворно влияние върху Паисий и той започва да пише труда на своя живот. Независимо от факторите, които оказват влияние върху Паисий, едно е сигурно – през втората половина на XVIII век българите се сдобиват с ново историческо четиво, което има огромно значение за Ранното българско възраждане!

Структурата на Паисиевата история е традиционна за периода на Българско възраждане. Тя се състои от десет части и включва два предговора и един послеслов. В нея накратко и с романтичен привкус се преразказват основните моменти от българската история, като се описват събития от най-дълбока древност до османското нашествие. Набляга се на българските военни успехи, особено на тези срещу Византия, чрез което Паисий косвено се противопоставя на разширяващото се гръцко влияние по българските земи по това време. Споменава се и за делата на българските ханове и царе, на техните победи и многобройни успешни битки. Отделено е специално внимание на българските светци и патриарси, чрез което Паисий показва християнската принадлежност на  българите. Отделено е и специално внимание на българската азбука, което отново дава отговор на нападките на гръцките свещеници от Атон. Иван Вазов в одата ,,Паисий“ много точно заявява: ,,И ний сме дали нещо на света, на всех славяни книги да четат!“.

За написването на ,,История славянобългарска“ Паисий използва различни източници. За него много важно се оказва посещението му в Сремски Карловци, където се запознава с руското издание на ,,Книга историография“ на Мавро Орбини, която заедно с църковната история на Цезар Бороний стоят в основата на Паисиевия труд. Освен това той използва като исторически източник дарствените грамоти на българските царе, които са предназначени за светогорските манастири, а също и житията на Георги и Никола Софийски, на Иларион Мъгленски и др. Паисий използва за написването на своята ,,История“ най-различни по същност произведения. Обединява ги обаче едно – техният християнски характер.

"История славянобългарска“ няма да има значение за българския народ ако не са нейните многобройни преписи. Първият е направен през 1765 г. от Софроний Врачански по заръка от местните котленски първомайстори. Вторият препис е направен в Самоков през 1771 г. от поп Алекси. За тези два преписа е характерно, че докато те са се съставяли е присъствал лично Паисий Хилендарски. Те са последвани от Жеравненския, Рилския, Кованлъшкия и др. През 1781 г. Софроний Врачански прави втория си препис. През 1844 г. учителят от Дупница Христаки Павлович отпечатва своя ,,Царственик“, който се явява допълнение на Паисиевата книга. Други преписи са илюстрирани с рисунки, заети от ,,Стематографията“ на Христофор Жефарович, освен това са и дописвани и многократно променяни. Историческата наука познава около 60 преписа до този момент. Интересен е и факта, че съществува препис направен след Освобождението. Благодарение на многобройните преписи и на допълненията на Паисиевия труд, неговата книга става все по-достъпна, четена и разпознаваема от българина. Тя дори бива използвана и като учебник във възрожденското училище.

"История славянобългарска“ има огромно значение за развитието на възрожденското ни общество. Тя се явява и програма на Възраждането, като в нея са заложени основните идеи на Просвещението, а това е епохата на бурно научно, културно и политически развитие на Западна Европа. ,,Историята“ на Паисий показва и факта, че българите не са една лесна за управляване народностна маса. Те имат език, култура, християнска принадлежност и свята религия. Паисий Хилендарски показва пътя, който трябва да извърви българския народ, за да постигне и затвърди своята културна идентичност. Ненапразно в труда на своя живот той използва думи като ,,чети‘‘, ,,българин‘‘ и ,,знание“. Не по-маловажен е и фактът, че българите разполагат с история, която трябва да се помни и съхранява. Успехът на Паисиевата ,,История“ е свързан с това, че тя е разбираема и отговаря на всички въпроси, които вълнуват възрожденското общество. Паисий Хилендарски говори за библейския произход на българите, като доказва и  по този начин връзката между Бог и българина. Показва на поробения народ, че той има минало, което е славно и велико, че пред българските владетели са се кланяли царе и патриарси. Положителните възгледи, заложени в книгата, са свързани и със същността на историята. Неслучайно в един от предговорите на ,,История славянобългарска“ Паисий Хилендарски говори за изменчивостта и непостоянството на историята. Точно това са просвещенските идеи, които залягат в неговия труд. Никъде обаче в нея не се говори за политическо освобождение и за бунт. Въпреки това Паисий успява да събуди народностното съзнанието на българина.

 

Библиография:

Митев, П. Българското възраждане – лекционен курс. София. 2012.
Генчев, Н. и др. Политически идеи и движения през XVIII и началото на XIX в. История на България XV-XIX. Т. II. София. 1999.
Каймакамова, М. и др. Зараждане на българската национална идеология. София, 2006-2007.