Възраждане

Монасите и Българското възраждане

Посещения: 264

 

Исторически процеси
в структурата на монашеството през Възраждането.
Особености на взаимодействието с българското общество

 

д-р Биляна Карадакова

РИМ – Благоевград

 

Проучването на манастирите и църквите по българските земи е сред първите теми в историографията за историята на българския народ от Средновековието до наши дни. Научният интерес към църковната история поставя проф. Марин Дринов със своя "Исторически преглед на българската църква от самото ѝ начало до днес“ (Виена, 1861 г.). Описанието на църкви и манастири по българските земи датира от по-ранен период в съчинения на различни пътешественици, на католическите епископи от 17 в., в дневниците на руски монаси-поклонници, пътуващи към Света гора и много други. Освен че са ценен исторически извор за състоянието на православната църква в българските земи под османска власт, те са и показател за значението на храма като сакрален топос, носител на религиозно-обредна, културна и народностна традиция и история, който организира социалния живот. Означението на храма в българското пространство съществува не само в реалната архитектурна среда, много съществено е присъствието му в народната памет. Последното може да трае десетилетия и дори столетия до възникването на благоприятни условия за материализирането му. Епохата на Възраждането е наситена с подобни примери – почти всички български манастири и църкви претърпяват възстановяване и обновяване – от мащабите на Рилския манастир до селската черква. Процесът е толкова устойчив, че преодолява кърджалийските размирици, военните кампании, погромите в Априлското въстание и Освободителната война, продължава в първите години на свободна България, в Македония и Беломорието. Той символизира единството на национално пространство, история, култура и идеал, пулсиращи в гъста храмова мрежа. Единството между нацията и храма не се нуждае от доказателство – то е съществувало през всички векове, но през Възраждането се превръща в основание за идентичност и политическа власт. Променя се обаче характерът на взаимоотношенията между модернизиращото се българско общество и традиционната църковна система. Този процес търпи развитие и днес.

Значението на храмовете за националното историческо развитие прозира в разнообразните съчинения на български и чужди автори през ХІХ век като: Неофит Бозвели, Константин Фотинов, Неофит Рилски, Феликс Каниц, Константин Иречек, Виктор Григорович, Никола Начов, в дописките и статиите на възрожденската преса. Развитието на българската наука превръща храмовете в обект на изследване в историографски, църковно-богословски, изкуствоведски, краеведски, енциклопедично-справочни и литературни творби. Особено значение за науката има способността на манастирите и църквите да съхраняват и натрупват духовни и материални културни ценности. Тяхното проучване стои в основата на националната история. Такъв характер имат научните сборници за българските старини из Македония на акад. Йордан Иванов, в Поморавието, Стара планина и Странджа на Петър Мутафчиев, Георги Трайков, Георги Аянов, Георги Чавръков; историята на Охридската архиепископия-патриаршия на проф. Иван Снегаров; изследванията за Софийската „Мала Света гора” на Валентина Динева, за довъзрожденските културно-народностни средища на Георги Нешев, църкви и манастири в Самоков и Самоковско на Христо Темелски и т. н.

Значителен брой са историческите трудове, проследяващи развитието на конкретен манастирски комплекс и черква.1 Съвременната историография задълбочава проблема за взаимодействието между населението и църковната система до Освобождението, разкривайки пластове от езичеството, Средновековието и Новото време.2

Динамиката на историческите процеси през Възраждането налага съществен отпечатък върху организацията и дейността на традиционната манастирска мрежа. Отношението на възрожденското общество към мястото и ролята на монашеството също е дълбоко променено. Причините за последното са известни: промените в социалната и селищната система, развитието на движението за новобългарска светска просвета и култура, църковната борба, идейното развитие на формиращата се българска нация към политическа и културна еманципация и европеизация.

Реализирането на основната идея и приносите на настоящото  изследване се изразяват в:

1. Очертаване на комплексното въздействие на историческите процеси, изследвани от редица учени, върху монашеството и българското общество;

2. Разглеждане на появата на девическите манастири като пряко отражение на протичащите процеси в структурата на монашеството и в обществото.

Историческото развитие от началото на ХVІІІ век до началото на ХХ век следва своите периоди на зараждане, развитие, кулминация и спад, който бележи края на Възраждането и началото на съвременната епоха.

Едно от първите явления – доказателство за настъпващи дълбоки промени е, че монашеството започва да губи духовната си същност за сметка на обществената си значимост – засилва се светската намеса: на общини, еснафи и първенци в управлението и дейността на храмовете. Процесът е следствие от условията в българските земи под властта на Османската империя и Цариградската патриаршия. Пряката светска намеса е наложителна, защото църквите и манастирите не са признати за юридически лица и не могат формално да притежават недвижими имоти – затова титуляр на собствеността са светски лица – епитропи. Старата дарителската традиция прераства в организирано колективно ктиторство на цели села над близките манастири още през довъзрожденската епоха. Процесът е двустранен, защото и манастирското братство влияе върху общността чрез своите метоси, таксидиотството, поклонничеството, чрез редовната празнична и богослужебна обредност, също и с разнообразните социалнозначими дейности, много от които са със съвсем светски характер.3 Доминацията на общественото начало се изразява в институцията на църковното настоятелство.4

Процесът се ускорява в началото на ХІХ век, когато  възстановяването на многобройните църкви и манастири, пострадали от кърджалийската анархия и руско-турските войни, изисква усилията на целия български народ. Това велико обединение довежда до явления, непознати за европейската история:

1. Отсъствие на антагонистично противопоставяне между православната традиция и светския живот; между религията и нацията; между селото и града. Поява на понятията „българско духовенство“, „български манастири“, „български църкви“;

2. Българското духовенство се превръща в основоположник на движението  за  новобългарска просвета и култура и формира първия социален пласт на националната светска интелигенция и елит;

3. Българското духовенство застава начело на църковната борба и е активен участник в освободителното движение, а манастирите се оказват напълно въвлечени – в по-малка или по-голяма степен.

Съществено значение за ускореното храмово строителство в българските земи през първата и втората четвърт на ХІХ век имат реформените султански актове за равноправието на вероизповеданията в империята - „Гюлханският хатишериф” (1839 г.) и „Хатихумаюнът” (1856 г.). Върху тяхната нормативна основа започват да се строят храмове и манастирски комплекси, осмислени като еманация на националната духовна култура и на движението срещу гръцкото духовенство.

Част от този процес е и създаването на девическите манастири в българските земи. Те са нов тип женски духовни общества с ясен национален характер и отразяват новото обществено отношение към ролята на жените и значението на девическото образование. Появата им естествено изпреварва епохата на Танзимата, което е още едно доказателство, че са резултат от еволюционни преобразувания  в българското общество, започнали в предходните столетия.5

Условното начало на процеса по основаване на девически манастири в българските земи поставя Сопотския метох „Въведение Богородично“ (от 1665 г.). През първата половина на ХVІІІ век възникват четирите калоферски метоси-манастири. През втората половина – Самоковският девически манастир „Покров Пресв. Богородици” (ок. 1772 г.). През 30-те години на ХІХ век със съдействието на местните първенци и духовенство възникват девическите манастири – Казанлъшки „Въведение Богородично”, Габровски „Св. Благовещение”, Арбанашки „Св. Николай Чудотворец”, Новоселски „Св. Троица”, а в навечерието на Освободителната война – Батошевски „Св. Въведение Богородично” (1871 г.) и Присовски „Св. Панталеймон” (1872 г. ). Връзката на обителите с местната светска среда е особено силна, поддържат се и семейните връзки дори с роднините в Букурещ, Одеса и Цариград. Съществуват и тесни лични връзки между сестринствата, в центъра на които са Сопотският метох и Калоферският Горен метох. Обща характеристика на девическите манастири от Възраждането е липсата на каквато и да е връзка със средновековните женски монашески общности. По тази причина те и не възникват в старите български столични и митрополитски средища, а в нововъзникналите селища от градски тип около Балкана, сред устойчива народностна среда с интензивно стопанско и културно развитие. Първите игумении и монахини са от средите на местните първенци, първите руски възпитанички и изобщо образовани жени. Доказателство за новото отношение на българското общество към монашеството и църквата изобщо е изграждането на девическите манастири като собствено български женски монашески структури. Богослужението се води на български език, а запазените книги са старопечатни руски, български, западноевропейски.6

Особен исторически процес от Ранното възраждане  е самото преобразуване на битовото килийно женско индивидуално монашество в пълноценен манастир с игумения, устав, организирано сестринство, собственост, документи и най-важното – устойчивост в народната памет и пространство. Само по традиция остава името „метох“.

Специфичен момент е отсъствието на девически манастири в обширните, главно периферни зони на българското историческо пространство – това е показател за социално-културни явления, недостатъчно проучени от науката.

Девическите манастири преминават през етап на възход през 40-те и 60-те години на ХІХ в. Тогава е най-активната им дейност по образоването на девойките, строежа и украсата на храмовете, контактите с Русия и с българските общности в чужбина. През този период те намират и най-широка подкрепа от местната общност и следователно изпълняват основната си историческа задача – дефинирана при самото им основаване – да бъдат опора на българското самосъзнание и да приобщят българката към националното движение. Девическите манастири дават своите примери за образовани и енергични монахини – първи учителки на новоткритите девически училища.7 Първата българска учителка Анастасия Димитрова от Плевен е била послушница в Калоферския Горен метох. Първата учителка в Македония Неделя Петкова е възпитаничка на Сопотския метох. Първата учителка в Родопите е Рада Казалийска, учила при калоферските монахини. Първите учителки в Самоков са баба Фота и внучките ѝ монахини от Самоковския девически манастир.

Предвестник на промените в българското общество към новото време е отмирането на традиционните практики и отношения, характеризиращи контактите между духовенството и паството като хаджилъкът, таксидиотството, метосите, килийните училища. Манастирите се възприемат като доходен имот, приходите от който отиват за училищни и общински нужди. Процесът естествено довежда до систематичното им обедняване и обезлюдяване.

От средата на ХІХ век започва явно изместване на манастирите и на редица техни дейности от светското училище, модерната литература и печат, светската интелигенция и новите идейно-политически крила. Нарушеният баланс между традиционните духовни общности като манастирските братства и модернизиращото се българско общество избликва в жестока критика към монашеството по страниците на възрожденските вестници. Логично, революционните идейни крила са най-радикални.8 Силен катализатор на този процес е борбата срещу гръцкото духовенство. Всичко, което произхожда от него, е обект на отрицание, включително манастирите, гръцката книжовност, училищата, Цариградската патриаршия.

Neofit Bozveli portraitВ социално и икономическо отношение през втората половина на ХІХ век се проявява процесът на секуларизация на църковните и манастирските имоти, породен не само от законите на пазарната икономика, но и от светското отношение към църквата, подклаждано от църковната разпра. Революционният  подем обхваща дори висши духовни пастири, които прегръщат идеята за радикално реформиране на йерархията, съответно и на манастирската управа. Носители на този реформизъм са българските духовници-дейци на църковната борба Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Иларион Ловчански, Методи Кусевич. Най-голяма тяхна заслуга, заедно с усилията на целия български народ, е учредяването на Българската екзархия. Народният църковен събор от 1871 г. и приетият Устав са едно тържество на Hilarion of Makariopolis by Toma Hitrov croppedнационализма, модерността и демократизма – понятия, далечни от  управленските модели на османската и гръцката власт. Процесът на реформиране на църковната и манастирската система продължава и след Освобождението в лицето на висши йерарси като митрополит Герасим Струмишки, Доротей Самоковски, Партений Софийски и др. Основната причина е продължаващата църковна и освободителна борба в земите извън Княжество България, чието олицетворение е личността на българския екзарх Йосиф в Цариград (1877 – 1915 г.). Утвърждаването на екзархийската мрежа преминава през процес на вътрешна централизация, активно участие в международните отношения, външна конфронтация с патриаршията – каквато е обявената още през 1872 г. схизма,9 нормативно регулиране на манастирските и храмовите дейности и преместване на църковната власт към Св. Синод в София.10 Манастирите загубват своя възрожденски демократизъм и автономност и стават все по-зависими от местния митрополит.

Yosif IИсторическата значимост на Българската екзархия и на всичките български манастири се проектира според обществената им активност и принос в националното освободително движение. Те изпълняват блестящо своята историческа задача, със своите духовни сили, но се оказват безсилни пред силата на оръжието. Храмовете са символ на закрила, но и основен обект за чуждо нападение в реално и във верско отношение, както през Възраждането, така и в съвременността.

Ролята на манастирите в освободителното движение като Дряновския, Троянския, Рилския, Зографския, Хилендарския, Бачковския и много, други – големи и малки, е известна Недостатъчно оценена обаче е жертвата на девическите манастири и на техните трудолюбиви монахини. Всичките девически манастири, с изключение на Самоковския, са поле на бойните действия в Априлското въстание (1876 г.) и Руско-турската война (1877-1878 г.). Новоселски и Батошевски дават свети мъченици. Калоферските четири метоси изчезват - на тяхно място стои днешният девически манастир „Въведение Богородично“. Като по чудо оцелява църквата на Казанлъшкия манастир и старинната част от Сопотския метох. Монахините стават милосърдни сестри, а обителите им – военни лазарети за опълченци и руси.

Мъжките манастири остават настрана от подобно унищожение – отдалечени от населените места и от пътя на войските. Братствата обаче им се стопяват с всеки изминал ден. В края на 19. век средновековните обители са заплашени от саморазрушение и запустение. Отдавна загубили имотите си, тяхното съществуване е лишено от минималното обезпечение. Скромните манастирски братства нямат потенциал да възстановят обителите и да развиват каквато и да е дейност с обществена значимост. Времето на колективното ктиторство от страна на общините е напълно отминало.

Девическите манастири претърпяват и по-друго развитие. Първата грижа на оцелелите от войната монахини е да възстановят своите обители. Монахините успяват да мобилизират изтощените народни сили в тази кауза. Тя се превръща в символ на победилия смъртта, разрушенията и пожарите национален възрожденски дух. Най-голяма материална подкрепа за новото храмово строителство оказват Русия и традиционно активните български общини в Одеса и Букурещ. До първото десетилетие на ХХ век са възстановени всички девически манастири – с нови храмове, килии и обновено сестринство. Щедрите дарения на утвар, олтари, ремонти и зография дават плодоносен резултат – девическите манастири, основани през Възраждането, продължават своя живот. Трудът на монахините стои в основата на това постижение. Техните обители не достигат разцвета си от Възраждането, но оцеляват в драматичните обрати на ХХ век. Особено изключение е съдбата на Габровския девически манастир „Св. Благовещение”, основан от Йосиф Соколски. Преживял войни и османско господство, той е разрушен на 31 юли 1959 г. от комунистическите власти за построяването на партиен дом в града. Монахините са преместени в мъжкия Соколски манастир, който оттогава функционира като девически.11

Способностите на женските монашески общности са забелязани от църковната управа и започва целенасочен процес по настаняването им  в запустелите старинни мъжки манастири. Процесът не минава без съпротива, защото и без това скромният потенциал на девическите манастири, се разходва извън техните стени. В действителност църковните власти потвърждават настъпилата промяна в съотношението между мъжкото и женското монашество и вземат мерки срещу упадъка на средновековните манастири. За първи път в историческото си развитие старинни мъжки манастири като Преображенски, Килифаревски, Кремиковски, Драгалевски, Кукленски и много други из всички епархии, стават девически.

Ако количествените измерения са изражение на процес в полза на женското монашество, то той изглежда така: през Средновековието – няма данни за девически манастир. През Ранното Възраждане възникват 4, до края на ХІХ век – още 5, а днес те са 50. Голямата заслуга за запазването на средновековните храмове и обители в съвременността принадлежи на монахините.

Преживявайки драматични събития, манастирите в българските земи формират особен национален облик. Той се изразява не само в езика на богослужението и в утвърдената църковна власт, но също в особеностите на храмовата архитектура, изобразителното и приложното изкуство. Българските църкви и манастири се откъсват от средновековния атонски тип, придобиват еклектично уникален облик, разпознаваем като собствено българско възрожденско изкуство. Негови носители са бележитите зографски, резбарски и строителни школи от Дебър, Банско, Самоков, Трявна, Севлиево и т.н. Техните постижения са национално богатство и наследство.

Научният анализ на историческите процеси, повлияли върху манастирите и монашеството в българските земи през епохата на Възраждането, задълбочава представите за развитието не само на духовния живот, но и на българския народ, разглеждайки в единство църква, култура и обществено развитие. Храмовата система преживява паралелно историческо развитие по пътя към модерността. През всичките столетия тя запазва своята православна каноничност, но се превръща в първооснова, носител и образец на българската култура.

 

1Напр. Радкова, Р. Рилският манастир през Възраждането. С., 1972; Темелски, Хр. Батошевският манастир. – В: Векове, бр. 5, 1976; Темелски, Хр. Великотърновските манастири. С., 1993;
2По въпроса вж.: Бур-Марковска, Марта. За връзките между християнското население и манастирите. В: България 1300. Институции и държавна традиция, т. 2, С., 1982, с. 419-426.; Тодорова, Олга. Православната църква и българите XV-XVIII век. С., 1997.; Монахиня Друмева.В. Монашеството по българските земи (Кратко изследване въз основа на исторически и археологически проучвания), Първо издание, Света гора, Атон, 2006.; Николова, Б. Монашество, манастири и манастирски живот в средновековна България. Т.1, Манастирите, т. 2. Монасите. С., 2010; Пенчева, Жана. Български православни храмове през Възраждането.Велико Търново, 2016 и др.
3Закрила за бедни, болни, изоставени деца и сираци, образование, здравни грижи, благотворителност, представителство, общинско ръководство. Вж. също: Създаване и развитие на модерните институции в българското възрожденско общество: Исторически студии. Кн. 1. С., 1996; Сборник:  Дарителството във Великотърновския край. В. Търново,2000.
4Бур-Марковска, Марта. За функциите на църковните настоятелства през Възраждането. –В: StudiaBalcanica, 1983, № 17, с. 73-87.
5Подробно поясняване на факторите за възникване и развитие на девическите манастири през Възраждането вж. Карадакова, Б. Дисертационен труд  Девическите манастири в българските земи 18. – началото на 20. век. 2015 г.
6Приносно значение за разкриването на женското монашество в българските земи  и за положението на българката имат изследванията на: Темелски, Хр. Девическите манастири в българските земи. В:„Църковен вестник“, бр. 21, 2001 г.;  Тодорова, Олга. Жените от Централните Балкани през османската епоха (XV-XVII век), С., 2004. Паскалева, В. Българката през Възраждането. С., 1984; Георгиева, Цв., Е. Грозданова. Българката през погледа на пътешественика.-В: Българката. С., 1973, 54-62; Велчева, Н. Етно-социална характеристика на българката (по материали на пътешественици, минали през България и земите, заселени с компактно българско население, XIV-XIX в.).- Втора национална школа на младите историци. Доклади, ч. 2.С., 1981, 45-59.
7Първите учителки в Калофер са само монахини: Макрина, Никифора и Ефросиния Манолови от Долния метох, също: Таисия, Евдокия, Ана Петрова, Екатерина Недева, Христина Печева, Евпраксия Р. Попович, Теодосия Караминкова, Феврония Т. Цанкова; Монахиня-учителка в Карлово е Евгения Иванова Бояджиева; в Арбанаси – Теодора Христова – първа игуменка на девическия манастир.
8Такъв характер имат публикациите на: Иван Богоров „Няколко дена разходка по българските места“. Възрожденски пътеписи (подбор и ред. Светла Гюрова), С., 1969, с. 130.; Тодор Икономов „Пътни впечатления“, Казанлък, Възрожденски пътеписи …с. 279-280.; Живков, Н. Пътни бележки. Шарени работи (откъси). Възрожденски пътеписи …с. 334-337.; Блъсков, И. Нашето пътуване през планината. Възрожденски пътеписи… с. 342-345.; Раковски, Г. С. Съвременните калугери наши. в „Български книжици“.IV, бр. 27, 1862 г.; статия, подписана от „ М.Д.Т.“ „Ще ли ни са полезни нашите калугери?“, в. „Право“, Цариград, г. 5, бр. 27, авг. 1870 г., с. 106.; Ботев, Хр. Какво може да направи нашето духовенство?, в. „Знаме“, г. 1, бр. 7 от 26 януари 1875 г. Букурещ. Христо Ботев. Избрани съчинения . т. 2.С., 1979 г., с.74-77.; Ботев, Х. Народът и духовенството , в. Знаме, г. 1, бр. 16 от 17 май 1875 г.,  Избрани съчинения. т. 2, С., 1979 г., с. 109-111.; Ботев, Хр. Женските монастири ся станали публични къщя. в. Независимост, г. 4, бр. 16 от 2 февруари 1874 г., Избр. съч. Т. 1, С., 1979 г., с.254-259 и мн. др.
9Схизмата между Вселенската и Българската църкви продължава до 1953 г., след което БПЦ е призната с ранг патриаршия.
10Израз на тези вътрешноорганизационни процеси в Българската Екзархия са многократните промени в нейния устав още през 80-те и 90-те г. на 19 в. Последното изменение е от 11. 12. 2008 г. По-подробно по въпроса вж: Снегаров, Иван. Кратка история на съвременните православни църкви (българска, руска и сръбска).т. 2, С., 1946.; Маркова, З. Избрани съчинения. Т. 1. Монографии. С.,2007 -  Българското църковно-национално движение до Кримската война, Българската Екзархия.; Студии и статии. Т.2,С., 2008.; Екзархията – изразител на българската общност. Промени в статута на Екзархийското ведомство, с. 495-511.; Дейността на Българската Екзархия в Македония и Одринска Тракия, с.512-543.; Екзархийското дело в Европейска Турция, с. 544-567; Цухлев, Д. Епархиалната наредба на Българската Екзархия (1870 – 1928 год.).- Духовна култура, кн. 48-49, С., 1932; Чучулаин, Ал.Софийската архиерейска катедра и Главенството на Българската православна църква“. С., 1937 г.; Кирил Патриарх Български. Българската Екзархия в Македония и Одринско след Освободителната война (1877-1878).т.1 (1878-1885), кн.1 и 2. С., Синод. изд. 1969, 1970 г.  и мн. др.
11Балчев, Владимир. Приписки, свързани с Габровските възрожденски храмове и манастири.-Архивен преглед, бр. 1-2/ 2005, с. 117-120.