istoria

 

 

Първите десетилетия на османското владичество

 

Христо Матанов


340px NikopolisSchlachtСпоред анонимния автор на Българската хроника от началото на XV в. след превземането на Никопол през лятото на 1395 г. султан Баязид поставил свои управители по цялата българска земя. Авторът е имал предвид онези български територии, които към това време падат под османска власт: Търновска България, княжеството на Константин Драгаш в Северна и Източна Македония и владенията на крал Марко и неговия брат Андриаш в областта между Прилеп и течението на р. Треска.

По принцип първите контакти на българското население с представителите на османската власт са слабо документирани. Отношението на българите към новите и чужди по традиции и религия властници по места, засвидетелствано в редица документи от епохата, до голяма степен зависи от технологията на завладяването. Така например назначеният в Търново измаилтянски воевода и местната светска и духовна аристокрация влизат в остър конфликт и не успяват да надмогнат натрупаната по времето на обсадата неприязън. Търновските първенци и лично патриарх Евтимий отказват да сътрудничат с османския управител и са подложени на жестоки репресии. Патриарх Евтимий е прогонен от Патриаршеската църква в Царевец и се установява в църквата „Св. Петър и Павел“. Много търновски граждани са прокудени към Тракия, където основават нови селища. Патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир и там, продължавайки пастирската си дейност, склапя очи в началото на XV в. Част от османските бойци, участвали при овладяването на Търново, са заселени в Царевец и формират първата мюсюлманска махала на старопрестолния град. Нищо обаче не може да се сравни с трагичната участ на 110 търновски първенци, които според думите на Григорий Цамблак били повикани от измаилтянския воевода уж за да обсъдят някакви общополезни въпроси. Зад тази неясна формула като че ли се крие опитът на местния мюсюлмански първенец да привлече търновската аристокрация към сътрудничество с новата власт. След като получава достоен отказ, той заповядва те да бъдат избити. „Кръвожадният звяр ги изкла сред църквата - разказва старобългарският писател — или по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта..." Подобни случки стават и в други български градове, които са нямали своя Цамблак, за да ги опише.

С ужас от жестокото завоевание е изпълнена приписката на неизвестен български книжовник от манастира Слепче край Битоля, писана година след завладяването на Търново: „И тогава беше запустение и велика скръб от безбожните измаилтяни, каквато не е била и няма да бъде.“ В самия край на века друг книжовник от същия манастир с ужас отбелязва, че е бил свидетел на голяма „сеч над християните“. От своя страна някои от българските книжовници от XV в., пишещи в стила на Търновската книжовна школа, ще отбележат, че това е време на смутове, поругаване и запустение на църкви и манастири и скръб за християните. Като пример в това отношение Владислав Граматик и Димитър Кантакузин ще посочат Рилския манастир, от който в началото на XV в. били останали само църквата и кулата, построени от кесар Хрельо. От един ферман на султан Сюлейман от лятото на 1402 г. обаче научавахме, че в манастира има монашеско братство, което се опитва да узакони манастирската собственост пред османските власти.

На други места в българските земи, където няма пряко завоевание, преобладава или мълчанието, или добре познатият средновековен лоялизъм към новата власт. Така например в приписка от манастира Зързе, намиращ се в околностите на Прилеп, от около 1400 г. се казва, че областта на манастира била управлявана последователно от цар Стефан Урош, от крал Вълкашин, от крал Марко и от великия емир Баязид. В този случай българският книжовник е включил иначе ненавиждания и в християнската, и в османската книжовна традиция османски владетел в списъка на владетелите, без да го декорира с обидни епитети и без да го ограничава от управляващите преди него християнски владетели. Ще мине малко повече от едно десетилетие от завоеванието и в диоцеза на Охридската архиепископия ще започнат да датират новоосветените църкви според управлението на османските султани по формулата издигна се от основи... при управлението нa господаря Челеби.

Характерът на османската власт в българските земи в първите години след завоеванието може най-точно да се определи като военна окупация. Особеностите на този режим на управление са специфични за отделните региони. Те зависят до голяма степен от значението на отделните български области за османската държава и особено за войните ѝ с християнския свят на Балканите и в Централна и Югоизточна Европа. В земите, които се оказват вътрешни за османската държава (Тракия, Източна Македония и др.), протича, макар и твърде мудно, процес на усвояване на местното наследство и адаптирането му към нормите на шериата. Тук бавно се формират и налагат първите османски военни, граждански и религиозни институции. Запазват се по принцип границите на доосманските владения, както и на по-малките административни единици. На по-големите области са назначени военни и административни управители (воеводи), които в по-голямата си част са представители на ранната османска аристокрация и членове на т. нар. газийски фамилии. Така например в „Константиновата земя“ (бившето княжество на Константин Драгаш) за управител е назначен воеводата Юсуф. Мюсюлманският велможа Джунеид управлява последователно Никопол и Охрид, а неизвестен по име негов съвременник управлява в Търново. Тези ранни воеводи с широки, но доста неустановени военни и граждански пълномощия, заедно със своите военни свити установяват своята власт по места. Има и отделни случаи, в които български аристократи приемат исляма и са назначени за управители на османски области в Мала Азия. Най-типичният пример в това отношение е синът на цар Йоан Шишман - Александър (Искендер).

На по-низово ниво първите представители на османската гражданска власт са кадиите, чието присъствие в дадена територия се схваща като белег за нейната принадлежност към османската държава. Първоначално броят на кадиите е малък поради нищожния брой на мюсюлманското население в българските земи. От историко-обществена гледна точка най-важната функция на ранния кадийски институт е не само да участва в правораздаването, но и да издава специални документи (хюджети) за легализиране на собствеността според нормите на шериата.

В онези български земи, които са гранични с останалия свободен християнски свят, а това е полосата от Скопие, през Видин, Никопол и Силистра, обстановката е твърде различна. В тях периодично нахлуват християнски войски (унгарски, влашки) и те стават арена на сражения и опустошения. Поради продължаващото в тях военно напрежение османската власт разчита на опростена и изпитана система на управление. Граничните територии са превърнати в уджове, които представляват бази за османски нахлувания в съседни християнски земи. Така например веднага след завладяването му Скопие се превръща в център на удж, управляван дълго време от наследствени удж-бейове: синове, внуци и правнуци на покорителя на града Игит паша. Скопските удж-бейове имат за задача да нападат християните в Южна Сърбия, Херцеговина, Босна и Южна Далмация. Първият скопски удж-бей и неговите наследници са се радвали на голяма самостоятелност. Игит паша е фигурата, с която контактува Дубровнишката република и с която той още в края на XIV в. преговаря за размера на търговските мита. Скопският удж-бей (или краищник, както са го наричали българите) поддържа контакти и с Венеция, от която получава годишен подарък от 500 дуката. От Скопие той подклажда междуособиците сред босненската властела. В края на XIV и началото на XV в., макар и за кратко време, Софийската област също получава статут на удж, чиито функции са прекратени с пренасянето на османската експанзия на северозапад. Подобен, изглежда, е и статутът на Видинската област, макар че територията на бившето Видинско царство никога не придобива толкова типичен характер на удж, както Скопско. Изглежда, една от причините за това е обстоятелството, че след 1396 г. османската власт се налага трудно и дълго време се запазва някаква форма на политическа автономия. В нея основна роля играе синът на цар Йоан Срацимир - Константин, наричан в изворите император на България.

Доста неясна е обстановката в Никополско и Силистренско. Изглежда, и тук преобладават военните характеристики на османската власт, която е твърде аморфна поне в първите години от своето съществуване.

Нито един елемент от оскъдната информация за първите години на османската власт в българските земи и особено в периферните области не дава основание да се мисли, че още в края на XIV в. започва налагането на класическите османски военни и административни институции. Все още няма оформена санджакска военноадминистративна система. Османската данъчна администрация и тимарската институция тепърва ще се налагат и ще изграждат специфичния си облик. Поради всичко това в първите години и дори десетилетия от властта си османците широко ще използват заварените структури. Сведенията за привличане на българи и други балкански християни в османската данъчна и гражданска администрация са малобройни, но достатъчно категорични. По време на своето заточение в Бачковския манастир патриарх Евтимий, по думите на Григорий Цамблак, напътства в християнско благочестие съпругите на управляващите в областта и по този начин държи будна християнската вяра и на съпрузите им. Несъмнено тук става въпрос за българи или други християни, които три десетилетия след завладяването на областта на Пловдив и Асеновград все още заемат административни длъжности в османската провинциална администрация. Въпреки усилията на патриарх Евтимий тази прослойка е била твърде податлива на ислямизация и по принцип не успява да запази християнската си вяра ведно със службата си за дълго време.

Поради подчертано военния си характер ранната османска власт е обръщала най-голямо внимание на заварените в българските земи военни сили и на системата за тяхното комплектоване. В повечето от българските области военните отряди на отделните български владетели имали значителен опит от участие в османските походи в периода на васалната зависимост. При това тимарската система не била широко разпространена, нито оформена като теория и практика, за да позволи чрез нея да се набират значителни военни контингенти. В този ранен период османците следват практиката, според която на завареното военно население се дава статут на джебелю войнугани, т. е. на пълноправни бойци с ризница. Първоначално тези войнугани запазват военните си бащини и се издържат от тях. За разпространението на подобна категория военно население в българските земи говори честото споменаване на подобни войнугани в ранните османски описи. Едва след средата на XV в. масовото разпространение на тимарската система изтласква тази военна категория на заден план и превръща нейните представители от военно съсловие в рая с особен статут.

През лятото на 1402 г. султан Баязид I претърпява жестоко поражение от монголите на Тамерлан край Анкара. Това поражение, както и пленяването и смъртта на Баязид, отприщват всички натрупани в османския обществен и държавен организъм противоречия. В османските владения избухват ожесточени борби за власт между Баязидовите синове, при което самите те и последователите им изпъкват като социални носители на различните възможни тенденции за развитие на османската държава и общество. За пръв път от времето на своето възникване тази държава се разпада на части под властта на отделни принцове и като че ли е на път да сподели съдбата на много подобни политически образувания, изградени чрез мащабни завоевания, но лишени от вътрешно сцепление. Съществена част от османските междуособици се разиграват на българска територия. Смутовете продължават повече от десетилетие и от тях българското население страда може би повече, отколкото по време на самото завоевание.

Веднага след сражението при Анкара в балканските османски владения, включително и в българските земи, се установява като владетел най-възрастният син на Баязид Сюлейман, когото българските извори наричат Челеби Мусулман. Той е признат за владетел на европейската част на разпадналата се османска държава, докато неговите братя Мехмед и Муса се закрепват в Мала Азия. Византия, Венеция, генуезците от Галата и родоските рицари принуждават Сюлейман да подпише с тях мирен договор, чрез който той е принуден да направи редица отстъпки. На Византия са върнати Халкидическият полуостров, крайбрежието на Мраморно море и значителна част от българското черноморско крайбрежие, чиито северни части изнемощялата империя не успява да владее реално. За разлика от тази християнска лига, която разчита на отстъпки от османска страна, държавите в северната и северозападната част на Балканския полуостров разчитат на съюз с Унгария и на силата на оръжието за отстраняване на османската опасност. През 1403 г. под унгарска егида се образува християнска коалиция, в която влизат сръбският деспот Стефан Лазаревич, босненският крал Остоя, влашкият воевода Мирчо Стари и императорът на България Константин, син на цар Йоан Срацимир. През 1404 г. силите на коалицията предприемат мащабни действия срещу османците в Подунавието. Константин успява да отвоюва наследствените си владения във Видинско. Мирчо Стари настъпва към Силистра и Добруджа и успява да ги овладее. В официалната си титла той прибавя и елемента владетел на Дръстър. В хода на успешните действия на християнските сили, за които със суперлативи говори унгарският крал Сигизмунд в писмо до бургундския херцог Филип Добри, не липсват и куриозни събития. Генуезкият авантюрист Салагрузо ди Негро се възползва от хаоса в османската власт в българските земи и на 6 юни 1404 г. овладява крепостта Галата, южно от Варна. В негови ръце тя остава повече от година.

За българските земи важен резултат от събитията в Подунавието от 1404 г. освен възстановяването на властта на цар Константин във Видинско е и унищожаването на османската власт в Добруджа, където се установява управлението на влашкия воевода. Изворите продължават да титулуват сина на Йоан Срацимир цар или император. Продължават масово да се използват и държавни понятия като България или царство България. В българските поменици Константин е включен в списъка на средновековните български владетели.

Prince fruzhin of bulgariaПрез 1408 г. се забелязва ново антиосманско раздвижване в българските земи. Този път в надигането участва и другият български принц Фружин, син на покойния търновски цар Йоан Шишман. Към 1403 г. той емигрира в Унгария. Без да има претенции за българската царска титла и за разлика от приелия исляма свой брат Александър, той посвещава целия си живот на идеята за възстановяване на българската държава. Според българския писател Константин Костенечки, живял и творил в Сърбия, към 1408 г. българските градове под ръководството на двамата братовчеди с царско потекло отхвърлят османската власт. Успоредно с това влашкият воевода Мирчо нанася поражение на османските сили край Силистра. За да потуши новия изблик на българско освободително движение и да изолира свободните български области от Сърбия, султан Сюлейман предприема поход в западните предели на бившето Видинско царство. Там той превзема крепостта Темско, находяща се в Пиротско. После войските му се насочват към Овче поле, очевидно с намерение да потушат друго надигане на българите. Всичко това показва, че освободителното движение в българските земи е доста мащабно. Въпреки частичните военни успехи на Сюлейман изворите не съобщават изрично за пълно налагане на османската власт в българското Подунавие. Там остават автономни български територии, чиито владетели и население активно се включват в новата фаза на османската междуособица, започнала през 1409 г. В тази година с подкрепата на византийския император Мануил II Палеолог, на Мирчо Стари, на деспот Стефан Лазаревич, а вероятно и на синовете на българските царе Константин и Фружин, в борбата срещу Сюлейман се включва неговият брат Муса. В българските земи, а и на Балканите, става нещо немислимо преди: християните се обединяват около този османски принц с надеждата, че при евентуална победа в междуособицата той ще изпълни обещанията си за равенство между християни и мюсюлмани. Показателно е, че за свой кадъаскер Муса назначава известния мюсюлмански богослов шейх Бедр ед-Дин Симави, станал популярен с призивите си за веротърпимост към християните. Радвайки се на изключителна популярност, Муса и неговите отряди се спускат към Тракия и начеват борбата срещу Сюлейман. В началото новият претендент за османския престол търпи няколко загуби, след които показва жестокия си нрав, отмъщавайки на всички, които остават лоялни на брат му. Жертва на неговата отмъстителност става пловдивският митрополит Дамян, който е убит в храма по заповед на Муса, а тялото му е изхвърлено през крепостните стени. След втори неуспех войските на османския принц минават надлъж и нашир по българските земи на път за Сърбия. По времето на това отстъпление той престоява за известно време във Видин, където може би е управлявал Константин.

На 17 февруари 1411 г. край крепостта Космидион в Тракия военното щастие най-после се накланя на страната на Муса, който разгромява и убива брат си Сюлейман. Това събитие отбелязва началото на неговото кратко управление като султан на Румелия и края на сътрудничеството му с българите и с другите християни. За броени дни Муса скъсва споразуменията с бившите си съюзници, започва да воюва срещу всички, разваля отношенията си с брат си Мехмед и бързо се оказва политически и военно изолиран. Вместо придобивки българите изпитват на собствен гръб грабежите и издевателствата на ръководените от него туркмени. Започва ново разорение на българските земи, което оставя тежка диря в народната памет. Във фолклора името на Муса обикновено се придружава от прозвището Кеседжия (букв. човек, който реже глави). Дори и османският историк Мехмед Нешри, който точно изчислява времето на неговото управление на 2 години, седем месеца и 20 дни, оправдава необузданото му поведение с думите от Корана: „Ние всички сме роби на Аллаха. Благодарни сме му за милостите и посрещаме с търпение и примирение бедите, които той ни изпраща.“ Не всички обаче са споделяли този мюсюлмански фатализъм. Срещу Муса се опълчват практически всички балкански владетели. Отхвърлят властта му дори османските управители в Македония Юсуф и Игит паша, както и Хамза бей в северозападните български земи. Всички те преминават на страната на Мехмед. Обединените им сили разбиват и убиват Муса на 5 юли 1413 г. край с. Чамурли (бившето с. Шишманово, Самоковско). На грабежите на неговите пълчища е сложен край. Радостни от тази победа, българите и другите балкански християни не осъзнават, че гибелта на Муса практически означава край на османската междуособица и възстановяване на единството на османската държава под скиптъра на султан Мехмед I (1413-1421).

Бурният ход на събитията в българските земи между 1402 и 1413 г. не позволява на никого от съвременниците им да вникне в тяхната същност. Днес вече е ясно, че Муса и неговите привърженици представляват един вариант за развитие на османската държава, който я тласка назад към патриархално-номадските порядки и набляга предимно на грубото ограбване на раята, отколкото на изграждането на стабилна и трайна държавност. Този път на развитие отвежда османската държава в историческото небитие. Обратно: Мехмед и неговите привърженици сред османските сановници разчитат на изграждането на държавата чрез въвеждане на специфични административни и военни институции. Това е пътят на имперското строителство, схващано не само като присъединяване на нови земи, но и като изграждане на имперска инфраструктура. Историческият парадокс, който иначе е напълно обясним от гледна точка на конкретните събития от началото на XV в., се състои в това, че българите и другите християни подкрепят Мехмед, тъй като за тях е невъзможно да търпят терора, на който ги подлага Муса. Така те, без да осъзнават, допринасят не само за възстановяване на единството на османската държава, но и за перспективното ѝ изграждане като специфична и мощна имперска структура.

Осъзнавайки, че обстановката в българските земи и на Балканите далеч не е спокойна след годините на междуособицата, новият султан Мехмед I предпочита да поддържа мир с християнските владетели. Той предлага мир на пратениците от Сърбия, България, Влашко и Морея, които идват да му честитят интронизацията. Изричното споменаване на „български пратеници“ показва, че към 1413 г. в българските земи още съществуват автономни островчета, управлявани най-вероятно от Константин и Фружин. До края на своето управление обаче султан Мехмед I методично и сигурно възстановява своята власт във всички български земи.

Един от удобните поводи да се присъединят към османската държава размирните територии в Североизточна България е потушаването на въстанието на шейх Бедр ед-Дин Симави, бившия кадъаскер на Муса. Той е представител на учението на суфиите пантеисти, според чиито възгледи във всяка твар има нещо от еманацията на Бога. Поради тази причина това учение зачита човешкото достойнство и осъжда религиозната нетърпимост, включително и нетърпимостта на мюсюлмани към християни. От идеята за пантеизма шейх Бедр ед-Дин и привържениците му правели извода за необходимостта от социално равенство. В Мала Азия подобни възгледи разпространяват Бьоркльодже Мустафа и Торлак Кемал. Там, в района на град Изник, те вдигат първото селско въстание срещу султанската власт. В опита си да го потуши загива помюсюлманченият син на цар Йоан Шишман Александър (Искендер), назначен за османски управител на областта. Движението е потушено към 1415 г. едва след намесата на великия везир. На следващата година шейх Бедр ед-Дин събира войска в Добруджа, в която преобладават представители на българо-християнските и мюсюлманските социални низини, и с нея се отправя към Тракия. Там той е разгромен от великия везир и се завръща отново в Лудогорието, за да събира нови военни сили. Опитът му за подновяване на бунта завършва неуспешно, тъй като шейхът е заловен от местни представители на зараждащата се спахийска прослойка и предаден на султан Мехмед I в Сяр. Там Бедр ед-Дин е обесен на 18 декември 1416 г. Учението му дълго време се радва на голяма популярност в североизточните български краища и изиграва немалка роля за приобщаване на много тамошни българи към исляма.

Веднага след потушаването на движението на шейх Бедр ед-Дин султан Мехмед I предприема редици походи в Добруджа и Влашко с цел да изтласка влашкия воевода от добруджанските му владения. Османската офанзива продължава почти без прекъсване в периода между 1416 и 1420 г. Воеводата Мирчо Стари в края на управлението си е принуден да се признае за османски васал. Добруджа отново е поставена под османска власт, а крепостите Исакча (Облучица), Ново село и Гюргево, разрушени преди това от власите, са възстановени и снабдени с османски гарнизони. Успоредно с унищожаването на влашката администрация е прогонено и значителен брой българско население, така че североизточните български земи през XV в. се очертават като най-рядко населената българска територия. Добруджанските земи стават база, от която османски акънджии или редовни войски предприемат походи във Влашко и Молдова.

Когато през 1421 г. умира султан Мехмед I, неговият приемник Мурад II застава начело на една държава, уверено поела пътя на имперската консолидация. В международен план това означава подновяване на османската експанзия във всички посоки, а във вътрешен - укрепването на османската власт в българските земи и в другите османски владения. През 1422 г. умира Константин, който до този момент олицетворява континуитета на българската държавност. Неговият братовчед Фружин, който получава от унгарския крал имение в Унгария, продължава да участва активно във всички антиосмански начинания. През 1425 г. по унгарска инициатива отново е създадена антиосманска християнска коалиция, в която влизат сръбският деспот Стефан Лазаревич, влашкият воевода Дан II и Фружин. Българският принц е привлечен с очевидното намерение да вдигне българите срещу османската власт в Подунавието. Военните действия се водят на широк фронт от Видин и Оряхово до Силистра и добруджанските земи. Фружин участва активно в походите на влашкия воевода и на трансилванския губернатор Пило Спано южно от Дунав в периода 1425-1426 г. В хода на тези антиосмански действия първоначално са постигнати значителни успехи. Превзети са Видин и Оряхово и според едно вероятно преувеличено сведение в боевете около двете крепости били убити 25 000 османски войници. Около това време е обсадена и превзета Силистра. Обединените сили на Дан II и Фружин разгромяват изпратения срещу тях санджак бей на Никопол Фейруз Али бей. По-късно обаче поради личната намеса на султан Мурад II и основните военни сили на османците воеводата Дан II прекратява войната и се признава за османски васал. В османско-влашкия конфликт настъпва дълго затишие, което османците използват, за да укрепят властта си в стратегически важните североизточни български земи. Разпадането на поредната антиосманска коалиция позволява на султана отново да възстанови властта си по десния бряг на р. Дунав. За Фружин не оставало нищо друго, освен да се прибере в унгарското си имение, да изпълнява различни мисии с оглед на антиосманските коалиции и зорко да следи развоя на събитията с надеждата да възстанови загубения си трон и независимостта на българските земи.

След покрусата от края на XIV в. през първите десетилетия на следващото столетие българите съживяват надеждите си, че покоряването им от османските завоеватели не е окончателно. И те, както и останалият християнски свят, като че ли отказват да приемат печалната истина за края на независимата българска държава. В редица документи от епохата продължават широко да се използват понятия като България, кралство България, император на България, български пратеници и др. Все още е жива идеята за българската държавна традиция и все още има живи представители на управляващата преди завладяването династия, които със своите действия подхранват надеждите за независимост. Всъщност в този крайно объркан период от историята на Европейския Югоизток почти няма година, в която в българските земи да няма брожение, действия на претенденти за османския престол, нахлувания на християнски войски. Дълго време в земите по десния бряг на р. Дунав се запазват свободни или полусвободни територии, чиито владетели са готови да се включат в християнски начинания, инициативата за които идва обикновено от Унгария. При тези условия не може и дума да става за съществуване на стабилна османска власт в българските земи, а още по-малко за нейното трайно институционализиране. Поради това при всеки по-силен политически или военен трус цели области от тях отпадат от властта на султаните и се управляват от претенденти за престола, от съседни християнски владетели или от българските принцове Константин и Фружин. Стабилизирането на османската власт в българските земи започва от втората половина на 20-те години на XV в. и е свързано с окончателното преодоляване на следанкарската криза в османската държава. От този период насетне съдбата на българските земи е в пряка зависимост от изхода на двубоя между османците и християнските сили в Централна Европа, начело на които стои Унгария.