Османско владичество

Походите на Янош Хунияди и Владислав III Ягело в българските земи 1443 - 1444 г. Битката край Варна

Посещения: 1465

 

Христо Матанов


Battle of Varna Jan MatejkoОт края на 20-те години на XV в. за около две десетилетия в северните и северозападните балкански земи се създава специфична военна и политическа обстановка. В тази контактна зона между отбраняващото се християнство и напредващия ислям всички събития се проектират на фона на османско-унгарското съперничество. Държавите, разположени в полосата между Адриатика и Долен Дунав, стават арена на сблъсък между двете големи сили на епохата и са принудени да лавират между тях. В този период от време унгарци и османци нямат стратегически простор за директно противопоставяне, тъй като общата им граница включва незначителен сектор от р. Дунав в областта на Северин. Борбата се води за надмощие в буферните държави, които понякога се оказват в странното положение на двойни васали. Във всички тях се оформят проунгарски и проосмански групировки сред аристокрацията, които чрез боричканията помежду си пренасят на локално ниво конфликта между основните противници.

В тази обстановка на българските земи по десния бряг на р. Дунав се отрежда ролята на преден плацдарм за осигуряване на османското влияние в буферните държави Влашко и Сърбия. Това изключва толерирането на каквито и да е форми на политическа автономия в тях и предполага полагането на усилия за укрепване на османската власт по протежението на десния дунавски бряг. Тези усилия включвали възстановяването и поддържането на крепостите и настаняване на гарнизони в тях. В ранния период част от крепостните гарнизони са съставени от българи, поради, което и в средата на XV в. във Видинско османските документи назовават заплатата на крепостните охранители с българската дума заплатица. Редица сведения от османски и западен произход говорят, че пак с оглед на укрепването на границата султан Мурад II осъществил реорганизации на властта в областите от Скопие до Видин и от Видин до Черно море, без да нарушава уджовия принцип на управление.

В Скопие и Скопската област е утвърден за нов удж-бей синът на Игит паша Исхаак бей. Задачата му продължава да бъде осъществяването на натиск върху южните сръбски земи и Босна. Във Видин и Видинско за санджак-бей е определен Синан бей (или Видинският Синан, както го нарича османският историк Мехмед Нешри). Неговите правомощия били да защитава границата от Видинско до Босна. За удж-бей на Никополско, Търновско и Силистренско бил определен Фейруз Али бей, чиито специални правомощия били да следи зорко действията на влашките воеводи и да осъществява грабителски походи на влашка територия. През 1433 г. бургундският пътешественик Бертрандон дьо ла Брокиер научава, че в областта между Влашко и Черно море (т. е. в Добруджа) управлява турски началник на име Дизем (Джем).

Запазването и разчленяването на уджовата организация в северните и северозападните български земи предполага запазването на значителна динамика в тяхното всекидневно битие. Удж-бейовете осъществяват грабителски походи, в резултат на които се връщат със значителен брой християнски пленници. Някои от пристанищата по южния дунавски бряг по тази причина ще се превърнат в значителни средища на търговията с роби. От друга страна, влашки и други християнски войски периодично нахлуват в българска територия и, следвайки средновековното схващане за вражеска територия, грабят, убиват и отвличат населението. Военните сблъсъци карат местните удж-бейове да полагат усилия за привличане на мюсюлмански колонисти във важните крепости, без които не били възможни нито акънджийските набези, нито защитата на възстановените крепости. В перспектива това създава предпоставки за натрупване на мюсюлмани предимно в градските центрове, в които се поддържат многобройни гарнизони (Видин, Силистра, Тутракан и др.). В системата на граничната организация свое място намират и определени групи от българското население. В оформения по-късно Никополски санджак например дълго време се запазва практиката българските джебелю войнугани да участват като пълноправно военно население във военната структура на граничната територия. В окончателно оформения по-късно Видински санджак специална група българско население, наричани мартолоси, имали за задача да охраняват местата, откъдето можели да проникват хайдути от Влашко. Пак във Видинско дълго време се запазва население с особен статут, чиято задача била да напада територията на съседните държави и да плаща на османската държава данък в унгарски монети (филиури). Тези християнски акънджии и доставчици на твърда валута за османската хазна се наричали филиурджии.

Докато българските земи в Подунавието и в Северна Македония изпълняват ролята на османски плацдарм срещу Босна, Сърбия и Влашко и в тях се създава военна и административна структура, съответстваща на тази им роля, преговорите за църковна уния между Апостолическия престол и Константинополската патриаршия навлизат в завършваща фаза. Успешното приключване на дълго проточилите се църковни спорове се схваща и на Изток, и на Запад като необходимо условие за организиране на кръстоносни походи срещу османските нашественици. Доста хора в православния свят осъзнават, че само успехът на едно кръстоносно начинание би спрял османското напредване към Централна Европа и би спасил православните християни, включително и българите, от властта на мюсюлманските пришълци. Съдбата на българите в този смисъл се оказва зависима от сложните отношения между католици и православни и от развоя на кръстоносното движение. В този период всички планове за сухопътен кръстоносен поход срещу османците схващат българските земи като основен театър на военните действия между бойците на кръста и полумесеца.

Православните структури в българските земи изживяват сложна и противоречива еволюция по отношение на църковната уния и свързаната с нея кръстоносна идея. Във времето на съществуване на Търновската патриаршия нейните йерарси не споделят унионистките възгледи на някои от константинополските патриарси. Подчертано антизападни чувства господстват в Охридската архиепископия. Когато в началото на XV в. диоцезите на Търновската патриаршия са подчинени на Константинопол, митрополитите в тях следват официалната политика на Вселенската патриаршия и повечето от тях участват в събора във Ферара и Флоренция (1438-1439), на който се подписва унионисткият акт. Под него слагат подписите си митрополитът на Търново Игнатий, дръстърският Калист, анхиалският Софроний, мелнишкият Матей, драмският Доситей и ганоският Генадий. Охридската архиепископия, която в началото на XV в. разширява диоцеза си в цяла Македония, продължава и дори ожесточава антиунионистката си политика. Каквото и да е било обаче отношението към църковната уния в българските земи и въобще в православния Изток, тя става факт на 5 юли 1439 г., когато актът на унията е прочетен при тържествена обстановка във флорентинската църква „Санта Мария дел Фиоре". Оттук насетне нейната съдба, както и съдбата на българите, ще зависи от това доколко западният християнски свят ще успее да организира успешни кръстоносни походи срещу османците. Кръстоносната идея добива нови импулси не само поради постигнатото единство между западния и източния християнски свят, но и заради успешните антиосмански действия на трансилванския воевода Янош Хунияди и поради решителната антиосманска политика на младия полско-унгарски крал Владислав III Ягело. И най-екстравагантните военни планове за кръстоносен поход предвиждат навлизането на кръстоносни войски на българска територия. Както и предишните години, център на антиосманските начинания са земите на унгарската корона. За разлика от предишните кръстоносни опити обаче през 40-те години на XV в. военните им аспекти са доминирани от военния талант на Янош Хунияди, който налага нова, „нерицарска“ тактика във войните с османците.

На 1 януари 1443 г. папа Евгений IV официално обявява началото на кръстоносен поход, чиято основна цел е защитата на източните християни от неверниците.

Из църквите на Западна и Централна Европа започва събиране на кръстоносен десятък, а папската курия обявява, че отделя една пета от текущите си приходи за финансиране на кръстоносната армия.

Hunyady JnosУчастниците в обявения кръстоносен поход започват да се събират в Смедерево през лятото на същата година. Явяват се военни контингенти от унгарци, поляци и чешки хусити. С 8000 бойци към похода се присъединява сръбският деспот Георги Бранкович. Със свой отряд в Смедерево се явява и влашкият воевода Влад. Кръстоносната армия наброява около 25 000 души и нейният състав, в който преобладават не рицарите, а по-леко въоръжени и по-дисциплинирани бойци, и е съобразен с идеята на Янош Хунияди за воденето на военните действия. Неговият план предвижда бързи настъпателни действия по стария диагонален римски път, превземане на Одрин и очистване на българските и балканските земи от османски войски и администрация. В сравнение с първите кръстоносни походи, чиито участници трябвало да стигнат до Йерусалим, тези от 1443 г. си поставят за цел да стигнат не по-далеч от Константинопол. Въпреки това историческата традиция е нарекла този кръстоносен поход Дългия поход. Най-големият недостатък в неговата подготовка е бавното събиране на военните сили, които са готови за действие едва през м. октомври 1443 г. По този начин са пропуснати благоприятните за настъпателни действия летни месеци и християнските бойци е трябвало да се борят освен с османците още със зимните студове в българските земи.

Християнската войска прехвърля р. Дунав при Белград и без особени трудности стига до османска територия в района на град Крушевац. Предният кръстоносен отряд, командван от Янош Хунияди, се насочва към Ниш, а основните сили начело с крал Владислав III Ягело се движат след него и остават на левия бряг на р. Морава. Ниш е превзет и опожарен, разбити са последователно няколко османски отряда и е осуетен опитът на османския пълководец Турхан бей да проникне в тила на отряда на Янош Хунияди и да атакува основните християнски сили. Всички извори са единодушни в твърдението си, че сред османските пълководци и бойци настъпва объркване и дори паника. Християнските победи въодушевяват българите и другите балкански християни и те започват масово да се присъединяват към кръстоносната войска. В едно свое писмо, писано пет дни след победата над османците при Ниш, самият Янош Хунияди отбелязва, че при него идват „много хора: българи, бошняци, албанци и сърби, които носят дарове, възхищават ни се и се радват на пристигането ни. Затова имаме изобилие от прясна храна...“ За да предотврати в бъдеще подобни изблици на християнска солидарност, султан Мурад II нарежда цялото население на София и околните села да напусне къщите си заедно с всичко, което може да се носи, а градът и околните села да бъдат опожарени. Според един анонимен османски автор опожаряването на София и Софийската нахия е такова, че слама не остана ни в София, ни в нахията ѝ. Изгарят прочутите софийски минерални бани и само яките зидове на църквата ,,Св. София“, превърната междувременно в джамия, устояват на огъня. Впрочем повечето от изворите, описващи тези събития твърдят, че и двете воюващи страни прилагат тактиката на изгорена земя, в резултат на която териториите от Ниш до София са опустошени и изгорени. След като не е в състояние да се противопостави на въодушевените и превъзхождащи християнски сили, султан Мурад II оттегля основните си военни сили през прохода Траянови врата.

Bacciarelli Wadysaw IIIВъпреки предприетите от османската власт мерки за неутрализиране на българското население то продължава ентусиазирано да помага на кръстоносците. По настояване на Янош Хунияди крал Владислав III Ягело разпраща циркулярни писма до свещениците в българските краища в близост до военните действия, в които им напомня, че войската му действа от името на папата, а те по силата на унията са подчинени на Апостолическия престол. Затова кралят ги призовава да се присъединят към него и да настояват и другите българи да сторят същото. Отзвукът е неочакван дори за самите кръстоносци. Според османския автор цялата рая се подчинява на ръководителите на похода. Израз на това подчинение е фактът, че българите предоставят на кръстоносците поголовния данък, който те дължали на мюсюлманските си господари и който символизирал подчиненото им положение в османската държава. Мнозина българи яхнали конете и се присъединили към отряда на Янош Хунияди. От тях той формира отделен отряд, който изпълнявал ролята на авангард. Но всяка вероятност тези българи, които имали коне и определен военен опит, са били джебелю войнугани и са били военно задължени към османската власт. Тези събития стават преди основното ядро на кръстоносците да навлезе през Драгоманския проход в Софийското поле. При напредването на християнската армия, подсилена с български конници, към София софийският паша се оттегля с отряда си към Радомир. Според думите на османския анонимен автор на ,,Газават-наме на султан Мурад хан“ при влизането си в София кръстоносците успели да намерят изоставените от жителите на града житни ями и да се снабдят с провизии. В останалата здрава ограда на църквата „Св. София“, която повторно е осветена, неизвестен по име софийски митрополит, в съслужение на български свещеници, отслужва тържествен молебен. Него ръководителите на кръстоносния поход оставят като представител на християнската власт в София, а те начело на войските си напредват към прохода Траянови врата. Отделни кръстоносни отряди, състоящи се предимно от чешки хусити, достигат до Златишкото поле.

Използвайки отдалечаването на основните християнски сили от София, пашата на града напредва от Радомир към София с отрядите си и отново овладява града. Той пленява софийския митрополит и свитата му от свещеници и монаси и ги наказва със смърт или ослепяване. Главата на владиката е изпратена на султана, който от своя страна нарежда всеки българин, рая или войнуган, уличен в сътрудничество с кръстоносците, да бъде обезглавяван, имотът му конфискуван, а жената и децата му - продадени в робство. Тези мерки се налагали поради разпространяването на брожението сред българите и в територии, отдалечени от военните действия. Според османския анонимен автор на „Газават-наме“ отрядите на софийския паша подлагат на опустошение селата в Радомирско и Софийско, като „посичаха мъжете, поробваха жените и синовете, плячкосваха зърното в хамбарите, а стоката и провизиите изземваха“. Всеки османски войник, който донасял невернишка глава, бил възнаграждаван с пет флорина.

Въпреки взетите мерки османските войски не успяват да внесат прелом в хода на военните действия. Кръстоносната армия започва подготовка за навлизане в Тракия. В писмо до гражданите на Брашов от 3 декември 1443 г. Янош Хунияди изразява надежда, че поради високия дух на войските му и помощта на българите той за 6 до 8 дни ще стигне до Одрин и ще го превземе. За целта Хунияди разделя армията си на две колони, едната от които се насочва по римския път през Ихтиманските възвишения към прохода Траянови врата, а другата поема наляво, в посока към пролома на р. Тополница, към днешните села Петрич и Мухово. Пред първата колона се изправят Ихтиманските възвишения, укрепени от османците и трудно проходими поради тежките зимни условия. Тогава тя завива наляво и се насочва по пътя на другата колона, за да избегне укрепените от османците склонове на Ихтиманските възвишения. Между селата Мухово и Поибрене на 12 декември 1443 г. става сражение между християни и мюсюлмани, което завършва без определен резултат. По същото време втората колона изтласква османските сили и навлиза в Златишкото поле. Тя преследва отстъпващите османски войски и влиза в сражение с тях в полето до Пирдоп, известно с названието Чешко поле поради преобладаването на чешките хусити в тази колона на кръстоносната армия. В този случай в действие влиза и прочутият в цяла Европа хуситски „вагенбург“: движещо се укрепление от свързани помежду си каруци, снабдено с артилерия и аркебузи, срещу които османските спахии и еничари били абсолютно безпомощни.

WagenburgВ изворите от християнски и османски произход се дават различни версии за изхода на сраженията в Ихтиманска Средна гора и в Пирдопското поле. И двете страни претендират за ролята на победители, което е сигурно указание, че сраженията всъщност завършват без победител. Християнските войски са спрени не толкова от упоритата османска съпротива, колкото от зимните студове и липсата на продоволствие. Янош Хунияди и крал Владислав III Ягело, без да са познали горчивината на поражението, решават да дадат заповед за отстъпление, за да съхранят армията си. Кръстоносците бавно отстъпват по римския път към София, Пирот и Ниш, като на връщане нанасят още няколко поражения на преследващите ги османски сили, от които особено тежко е това при планината Куновица между Пирот и Ниш. За да оправдаят тези военни неуспехи, османските автори обвиняват за случилото се акънджийския вожд и управител на Смедерево Турхан бей, който уж проявил нерешителност и дори съглашателство с християните. Така или иначе, кръстоносците успяват невредими да се доберат до Белград в края на януари 1444 г., а месец след това до Буда. За пръв път жителите на тези християнски градове могли да видят с очите си нестройна колона от пленени османски паши и бейове, които вървели пред християнската колона. Християнска Европа посреща с облекчение и радост края на „Дългия поход“, който не донася конкретни териториални придобивки, но възстановява вярата в силата на християнското оръжие. Вестите за победите на кръстоносците раздвижват всички антиосмански сили на Балканите. Византийският деспот на Морея Константин Драгаш атакува османските сили в Континентална Гърция, а в Албания започва мощното освободително движение начело с Георги Кастриоти Скендербег. Султан Мурад II приема всички условия на полско-унгарския крал, защото и в Мала Азия надигат глава противниците на османската държава. Сключеният в Сегед унгарско - османски договор регламентира постигнатото християнско надмощие. В условията на еуфория в християнския свят никой не се сеща, че потърпевши от военните действия се оказват българите между Ниш и София, оставени на произвола на съдбата след оттеглянето на християнските войски. По време на мирните преговори от лятото на 1444 г. само два пъти става въпрос за българите. Полско-унгарският крал Владислав III Ягело предлага завладените от кръстоносците земи да се върнат на предишните им владетели и по силата на това предложение е възстановена сръбската деспотовина. За българските земи, чийто законен владетел Фружин живее в Унгария, не се постига конкретна договореност и те остават в пределите на османската държава. Пак по време на мирните преговори става ясно, че трансилванският воевода Янош Хунияди има амбиции да се увенчае с короната на българското царство. И тази идея не претърпява развитие или по-скоро той отлага амбициозния си план за близкото бъдеще, от което се очаква да донесе нови победи на християнското оръжие.

Впрочем въодушевлението в полско-унгарското кралство е толкова голямо, че крал Владислав III Ягело без особени угризения решава да не спазва подписания в Сегед мирен договор. Подготовката за нова военна кампания в българските земи започва още преди да са приключили мирните преговори. Според сведения от съгледвачи, които постъпват в Унгария и в Европа, в балканските владения са оставени минимални османски военни сили: основното им ядро е прехвърлено в Мала Азия. Плановете за новия кръстоносен поход този път са още по-амбициозни. Сформиран е флот от венециански, папски, бургундски и дубровнишки кораби, който получава задача да блокира Проливите, за да не допусне обратното прехвърляне на султанските войски в българските земи. За по- лесно придвижване се избягва старият маршрут през Ниш – Пирот - София, а се избира този, който води към Варна и черноморския бряг. Планът е да се достигне Одрин и Галиполският полуостров по паралелния на черноморския бряг път и да се осъществи единодействие със стационирания в Проливите кръстоносен флот. Вярата в бъдещата християнска победа е толкова голяма, че българският принц Фружин продава унгарското си имение, за да участва в похода, от който очевидно е очаквал да възстанови българското царство.

Напредването на кръстоносната армия в българските земи започва отново със значително закъснение - едва на 20 септември 1444 г. Този път тя е по-малобройна и брои между 16 000 и 20 000 бойци. Без особени усилия кръстоносците превземат крепостите Кладово и Видин. Видинските османски управници са избити, а част от българите в града се присъединяват към християнската войска. На 27 септември крал Владислав III Ягело и Янош Хунияди дават заповед да се продължи с ускорен ход на изток, за да се използват последните хубави есенни дни. Сравнително лесно е овладяна крепостта Оряхово. Гарнизонът на Никопол, командван от Мехмед бей, син на удж-бея Фейруз, оказва ожесточена съпротива и устоява на атаките. Кръстоносната армия се опитва безрезултатно да разруши крепостните стени на града, който според някои участници в похода е главният град на България. След като разграбват предградията, християнските бойци остават на лагер няколко дни в близост до крепостните стени на Никопол. Тук при водачите на похода се явява влашкият воевода Влад Дракула, който се опитва да ги убеди да се върнат обратно, тъй като не са разчели правилно своите сили. Според неговите думи християнската войска наброявала толкова, колкото ловната свита на султана. След като видял твърдата решимост на крал Владислав III Ягело и на Янош Хунияди да продължат, Влад Дракула им предоставил 4000-ен конен отряд и водачи, познаващи терена южно от Дунав.

От Никопол кръстоносната армия се насочва към Свищов, превзема го и изгаря 28 турски кораба в устието на р. Янтра, приготвени там за нападения над влашкия бряг. От Свищов колоната се насочва към Разградско. Обсадена и превзета е крепостта, разположена при дн. с. Стан, Новопазарско. Оттук крал Владислав III Ягело разпраща чрез освободени пленници писма до османските гарнизони в Шумен, Мадара, Петрич, Варна, Каварна, Галата и др. крепости с предложение да се предадат и да се оттеглят в Анадола. Този призив очевидно няма очаквания ефект и един отряд от християнската армия атакува Шуменската крепост. Страхувайки се от грабежите на атакуващите при превземането на града, българските му жители участват редом с османския гарнизон в неговата отбрана, въпреки това Шуменската крепост е превзета след тридневни сражения, а населението ѝ - подложено на поголовно клане. Същото се повтаря при щурма на крепостта Петрич, разположена западно от Варна. Прави впечатление, че след първоначалния ентусиазъм, с който българите посрещат новия християнски поход, те като че ли се отдръпват и все по-често започват да оказват отпор на кръстоносците при щурмуването на крепостите. Причината за това трябва да се търси не само в горчивия спомен за събитията от зимата на 1443-1444 г., но и в държанието на кръстоносците спрямо българското християнско население. Някои среди в кръстоносната армия, напълно в стила на най-лошите традиции на отношенията с местното православно население, го смятат за „схизматическо“ и не се въздържат от издевателства над него.

Страхувайки се от удар в тила от османски части, проникнали на север през старопланинските проходи, Янош Хунияди изпраща отряд от 500 души към Търново. Търновският гарнизон се опитва да даде сражение на християните, но е отблъснат и загубва около 300 души убити. Междувременно основните кръстоносни сили продължават напредването си и достигат до крепостта Овеч. Тя е обсадена, щурмувана и превзета. Именно около Овечката крепост ръководителите на похода получават лошата новина, че един от основните пунктове на кръстоносния план се е провалил. Християнските кораби в Проливите не успяват да задържат основните военни сили на султан Мурад II и той се прехвърля от Азия в Европа. Как е станало това и до ден днешен остава загадка. Според една от версиите командването на флотилията, поделено между венециански и папски адмирал, не било на висота и морската блокада не била ефикасна. Според друга версия османските сили се прехвърлят през Дарданелите с лодки, използвайки лошата видимост. Според трета версия мюсюлманските войници били прехвърлени срещу добро заплащане от генуезки или венециански капитани на свободна практика, които нямали нищо против да припечелят от подобна операция, та било то и във вреда на християнския свят.

793px Battle of VarnaВъпреки лошите вести ръководителите на сухопътния поход продължават движението си към черноморския бряг. Превзети са крепостите Петрич и Михалич при дн. с. Аксаково. Кръстоносното настъпление предизвиква паника сред османските гарнизони във Варна, Галата, Каварна и Калиакра и те напускат поверените им крепости. На 9 ноември кръстоносците се разполагат на лагер край Варна с намерението след неколкодневна почивка да продължат движението си на юг и да достигнат поне до византийските владения около Несебър. На следващия ден, 10 ноември, те са изненадани от появата на голяма османска войска, която според най-скромни пресмятания надвишава християнската близо два пъти. Пред лицето на това смазващо превъзходство не помага нито военният талант на Янош Хунияди, нито калените в много битки чешки хусити, нито храбростта на полските и унгарските рицари. Султан Мурад II нанася голямо поражение на кръстоносната армия. Според добре осведомени съвременници на сражението край Варна и този път рицарското ядро на кръстоносната армия се изкушава да постигне рицарска победа чрез фронтална атака и попада в предварително подготвени от османците вълчи ями. В бъркотията загива крал Владислав III Ягело, получил посмъртното прозвище Варненски. Загиват папският легат кардинал Юлиан Чезарини и много християнски бойци. От бойното поле с мъка се спасяват Янош Хунияди и още няколко хиляди кръстоносци, които за няколко дни прекосяват Добруджа, която ги поразява с обезлюдеността си, достигат до брега на Дунав и се прехвърлят във Влашко. Някои от християнските участници в сражението се опитват да намерят убежище зад стените на Варненската крепост, но жителите на града, страхувайки се от репресии на победителите, отказват да ги допуснат вътре. В околностите на Варна на 10 ноември 1444 г. печално завършва последният сухопътен кръстоносен поход на Средновековието. Жесток удар е нанесен не само на надеждите за освобождение на българите и на другите балкански народи, но и на самата идея за християнско единство пред лицето на настъпващия ислям. В последвалото униние и в условията на взаимни обвинения за претърпяното поражение никой в Европа не обръща внимание на героичния опит на няколко бургундски кораба начело с Валеран дьо Ваврен, Жофруа дьо Тоази и кардинал Франческо Кондулмиери да продължат действията срещу османците. Тези кораби закъсняват с присъединяването си към ескадрата в Проливите и пристигат там едва след като става известно за варненското поражение. Бургундците потеглят към делтата на р. Дунав през пролетта на 1445 г. по настояване на някои унгарски велможи, които все още вярвали, че кралят им е жив и се намира в някоя от черноморските или дунавските крепости. Корабите им навлизат в реката и се опитват да превземат крепостите по десния и бряг, защитавани от силни османски гарнизони. Атаката на Силистра завършва без успех, тъй като гарнизонът е многоброен, а крепостта - възстановена и подсилена след поредното и разрушаване от власите. По-голям успех имат кръстоносците с Тутракан, Гюргево и Русе. Тези градове са превзети, а османските им гарнизони - избити или прогонени. Очевидно тези християнски победи впечатляват българите, живеещи по брега на р. Дунав. За тях обаче е ясно, че малобройната бургундска флотилия не е в състояние да разколебае сериозно османската власт по Долен Дунав. Затова много от тях избират друг вариант за спасение. Според думите на самия Валеран дьо Ваврен при него се явяват група българи, които му заявяват, че не желаят да понасят повече властта на турците и че го молят да ги прехвърли с жените и децата им на отсрещния бряг на влашка територия. След като получават утвърдителен отговор, хиляди българи се насочват към брега на Дунав, където са акостирали християнските кораби. Местните османски власти се опитват да попречат на това голямо изселване и преследват устремилите се на север българи. Те са застигнати и обградени на едно възвишение в околностите на Русе. Влашкият воевода Влад Дракула изпраща военен отряд, който прогонва османците и осигурява спокойното превозване на българите на отсрещния бряг. Три дни и три нощи бургундските кораби прехвърлят във Влашко 12 000 българи, които влашкият воевода настанява в слабо заселени райони на своята държава. След като изпълняват тази задача и след като окончателно се убеждават в гибелта на крал Владислав Ягело, бургундците потеглят обратно, като изоставят завзетите от тях крепости по дунавския бряг. Още същата година воеводата Влад Дракула е принуден да върне 4000 от преселените българи по силата на сключения със султан Мурад II мирен договор. Независимо от това преселението от 1445 г. допълнително обезлюдява североизточните български земи.

В агонизиращия под ударите на османците балкански православен свят поражението на кръстоносната войска край Варна предизвиква дълбока покруса и антиунионистки настроения. Само най-отчаяните оптимисти вярвали в организирането на нов поход и в неговия успех. В католическия Запад поражението при Варна предизвиква поредица от взаимни обвинения и нова вълна от неприязън към „схизматиците“ от Балканите. Там дори смятат, че този неуспех е предизвикан от неискреността, с която православните приемат унията. В бурното десетилетие между Варненското поражение и превземането на Константинопол (29 май 1453) за българските земи и за съдбата на българите в изворите почти не се говори, макар че именно българското население се оказва най-потърпевшо от събитията през 1443-1444 г. Обезлюдяванията и преселването на българско население в резултат на кръстоносните походи и реакциите на османските власти личат ясно в първите запазени османски описи за Видинско, Никополско и Силистренско.

През късната есен на 1452 г., когато стават ясни плановете на султан Мехмед II да обсади и превземе Константинопол, трансилванският воевода Янош Хунияди официално иска от византийския император Константин Палеолог Драгаш да му отстъпи град Несебър. Градът според плановете на Хунияди е трябвало да се превърне в унгарска морска база, където да акостират кораби, натоварени с унгарски войски. От Несебър те е трябвало да окажат помощ на обсадената византийска столица. Византийският император тайно от приближените си изпълнява това искане и отстъпва на Унгария Несебър със специален хрисовул, занесен в унгарската столица твърде късно, за да се помогне на агонизиращия Константинопол. Така се проваля опитът на най-заслужилия борец срещу османската експанзия през XV в. българското черноморско крайбрежие и в частност Несебър да станат база за нова офанзива срещу раждащата се османска империя.

Година след превземането на Константинопол части от българските земи отново са замесени в един от поредните опити да се спре напредването на османците на северозапад. В ранната пролет на 1454 г. сърби и унгарци се съюзяват и правят първоначално успешен опит да изтласкат османците от Софийско. Там според една сръбска летописна бележка установява своята власт българският воевода Радич. През април 1454 г. султан Мехмед II пленява и убива българския воевода и нарежда пленените от Софийско българи да бъдат поселени около новата османска столица. Дълго време след това в размирната Софийска област е трябвало да се държат значителен брой османски войски. След оттеглянето си от София султанът поверява воденето на военните действия срещу Сърбия и Унгария на Фейруз бей. На 2 октомври 1454 г. беят е разгромен и пленен от Янош Хунияди край Крушевац. След тази победа Хунияди опустошава населените с българи области около Ниш и Пирот. Християнските войски достигат до Видин, който е превзет и опожарен.

И в следващите години части от българските земи и особено тези по десния бряг на р. Дунав ще продължават да бъдат арена на османско-християнски сблъсъци. Появата на християнски войски в българските територии обаче ще става все по-епизодично и все по-лишено от перспективи за възстановяване на българската независимост. Османската власт южно от Дунав ще укрепва и ще изгражда своите институции успоредно с пренасянето на експанзията далеч на запад и северозапад. Българските земи трайно влизат в политическата сянка на полумесеца и в границите на Османската империя.