Османско владичество

Ранни имперски институции в българските земи (XV в.)

Посещения: 843

 

Христо Матанов

 

Principatele 1450Втората половина на XV в. е изключително успешен период за османската военна и териториална експанзия. След завладяването на Константинопол през 1453 г. и унищожаването на Византия османските войски прегазват и завладяват с ужасяваща последователност Сърбия, Пелопонес, Босна, албанските земи, Черна гора. Към края на века само Дубровнишката република и дунавските княжества Влашко и Молдова успяват да се спасят от пряка османска власт. И там обаче политическото влияние на набиращата мощ ислямска империя става преобладаващо. При тази обстановка българските земи заемат средищно положение в границите на империята и играят ролята на непосредствен хинтерланд на новата османска столица Истанбул.

Завладяването на Балканския полуостров дава на османските султани и на пълководците им стратегически простор за настъпление към Централна и Източна Европа и Средиземноморието. В държавно-идеологически аспект завземането на вековния имперски град на Босфора и превръщането му в столица на султаните, огромните завоевания и перспективата за присъединяване на нови земи дават имперско самочувствие на османските владетели. В хода на експанзията се ражда Османската империя, която освен имперската идеология изгражда и имперски структури в новата столица и в провинциите, в това число и в българските земи. Основната роля на тези институции е да осигурят стабилност на властта и да извличат приходи за финансирането на скъпо струващите военни кампании в Европа, Средиземноморието и в Азия.

Същността на османските административни и аграрно-военни институции в българските земи съдържа в себе си цялата сложност на османския имперски феномен и отразява доста точно механизмите на неговото възникване. По своята терминология те са подчертано шериатски и създават впечатлението за преобладаващото влияние на ислямската традиция. По своята същност обаче те не са толкова принципно чужди на българската действителност и обикновено намират паралели с доосмански институции или дадености. Тази двойственост отразява сложния синтез между завареното и привнесеното при изграждането на структурата на Османската империя. Обединяващи фактори са принципът на строга централизация на властта и военният или паравоенният характер на повечето съществуващи институции.

Ислямското право различава няколко категории земи. Мирие, или мирийски земи са териториите, завладени в хода на експанзията. Те се наричали още мемлекет и се смятали за собственост на фиска, т. е. на султана. Редом с тях съществуват т. нар. харачки или десятъчни земи. За такива се смятали териториите, населени в момента на завоеванието с немюсюлмани. За правото си да живеят в пределите на ислямската империя те плащали особен данък, наречен харач или джизие. Третата категория земи са т. нар. мюлкове. Според шериата, мюлкове са частновладелските земи в пределите на населените места.

Османците възприемат терминологията на шериата, но практически влагат ново съдържание в аграрните категории. Българските земи като цяло получили статута на мирийски земи (мемлекет). Съобразяването със заварената действителност обаче води до налагане на данъчна система, характерна за харачките земи. Следва се ислямската традиция мирийската земя да се смята за собственост на фиска, т. е. на султана. В българските земи през XV в. поземлената категория мюлк има съдържание по-широко от това, фиксирано в шериата. Освен собственост в чертите на населените места мюлк се наричат и поземлените владения в пълна собственост на османски пълководци, членове на династията и други висши длъжностни лица. Чрез даряване на мирийска земя от султана на заслужили пълководци възникват т. нар. неистински мюлкове. Съществуват оскъдни данни и за една друга практика, при която земи от личните домени на доосмански владетели се раздават като мюлкове на членове на османската династия. За разлика от широко разпространените условни владения мюлковите земи са обект на покупко-продажба. По-голяма част от мюлковете са вакъфирани от своите собственици и така се обособява специфичен поземлен фонд, приходите от който отиват за издържане на ислямски религиозни или благотворителни институции. Философията на ползването на земята в османската държава произлиза от собствеността на султана върху нея и от желанието приходите от земята да се разпределят между султана и неговото обкръжение, висшата военна и цивилна администрация, представителите на средната и нисшата военна класа и цивилната администрация, религиозните институции. На тази основа се създават различни категории земеползване и земевладеене, военната и цивилната йерархия и данъчната система.

Изкристализирането на тези категории обаче не става бързо и лесно. До времето на султан Мехмед II (1451-1481) паралелно съществуват условни и безусловни форми на земевладеене с определено надмощие на безусловността при владеенето на земята. При управлението на този султан рязък превес придобиват условните форми на земеползване, което означава засилена намеса на държавата в аграрните отношения и особен акцент върху условното военно земеползване. Тогава голяма част от мюлковете и вакъфите са конфискувани и предоставени на военната класа във вид на тимари. След края на XV в. се достига до някакъв баланс между формите на земеползване, при което съотношението между тях се доближава до „ идеалните“ за класическия имперски период пропорции: по една трета от поземления фонд се падат на тимарите, на вакъфите и на султанските хасове.

При тази строго централизирана държавна структура обществената йерархия е доста опростена в сравнение със средновековните европейски общества, но със своята опростеност е съпоставима с йерархията в Средновековна България. На най-нисшата стълбица на обществения строеж са българите, които в османската държава имат статут на рая (букв. стадо). Подобен статут имат и мюсюлманите, като конфесионалната разлика се подчертава с облагането на християнската рая със специални допълнителни „шериатски“ данъци. Записването на раята, на нейното имущество и на данъчните ѝ задължения в специални регистри се смятало за официален акт на превръщането ѝ в редовен и зависим от държавата и непосредствения поземлен държател данъкоплатец. Практиката по изготвянето на подобни регистри, изглежда, не е била непозната за българите и преди идването на османците. Във всеки случай те са възприемали тази процедура спокойно и не са смятали османските регистрови дефтери за „книги на Страшния съд“, подобно на населението на английските острови при завладяването им от норманите. Османската държава започва редовно да води регистри на населението в българските земи още в края на XIV и с още по-голяма сигурност от началото на XV в. Първите запазени описи обаче датират от времето на султан Мурад II (1421-1451). Те се осъвременявали на всеки 30 години, а в много случаи и по-често. Регистрацията на населението принципно отразявала освен всичко друго и желанието на османската власт да прикрепи селяните към земята. Практически обаче през XV в. раята била твърде подвижна. Доказват го многобройните сведения за изоставени села, за нововъзникнали поселения и за появата на цели градски махали чрез масово преселване на селяни. В Закона за Видинския санджак е казано, че спахията е длъжен да осигури връщането на избягалите селяни, но не се предвиждат никакви санкции срещу напусналата рая. По-късното османско законодателство предвижда давност от 12-15 години, след изтичането на които спахията или фискът нямали право да искат връщането на избягали селяни.

Раетските семейства владеели дворните си места и различните поземлени участъци в пределите на населеното място като пълна мюлкова собственост. Обработваемата земя, за която всяко семейство получава специален документ, тапия, се нарича чифлик при мюсюлманите и бащина при християните. Тук също трябва да се припомни, че понятието „бащина“ е заимствано от доосманския период: с него обикновено се обозначавало поземлено владение в пълна и безусловна собственост. Теорията за собствеността на фиска върху целия поземлен фонд води до обстоятелството, че в Османската империя повече се набляга на държането и ползването на земята, отколкото на собствеността върху нея. Въпреки това обаче българските селяни обработвали и наследявали земята си и били нейни фактически собственици. Намесата на държавната власт при владеенето и ползването на земята намирала различни проявления. Османският фиск например санкционирал необработването на земята с налагането на специалния данък чифт бозан.

Основната задача на раята според идеологията на империята била да плаща данъци, които по една доста сложна схема се разпределяли между държавата и държателите на военни ленове (тимари). В полза на фиска отивали основно два вида данъчни вземания: шериатският данък харач, с който се облагало всяко християнско домакинство и извънредните данъци. Данъкът харач бил плащан в пари и към края на XV в. варирал между 40 и 80 акчета за домакинство. В полза на непосредствения държател на тимара отивал поземлено-личният данък. При мюсюлманските домакинства той се наричал ресм-и чифт, а при християнските - испенче. Размерът му зависел както от количеството на обработваемата земя, така и от броя на членовете на обработващото я семейство. Османската власт облагала по различен начин пълните семейства, вдовишките семейства (тази категория съществува само при християните) и неженените мъже - мюсюлмани и християни. В полза на спахията тимариот отивал почти целият комплект десятъчни вземания от земеделската и животновъдната продукция, които обаче също били изчислявани в османски сребърни акчета.

Като се изключи оригиналният начин за разпределяне на данъчните постъпления между държавата и представителите на военната класа, повечето османски данъци, независимо от названията си, намират паралели в предосманската данъчна система, разпространена по българските земи. Това е очевидно при десятъците от земеделската продукция, но се наблюдава и при други данъци. Така например данъкът харач се смята за шериатски, но той почти напълно съответства на данъка димнина или капникон, с които били облагани домакинствата в българската държава. В някои български области, като например във Видинско, данъкът бил известен още с названието ресм-и духан, което е буквален превод на българското словосъчетание данък димнина. Интересна метаморфоза претърпяват вземанията на данъци от онези традиционни производства на българското земеделие и животновъдство, към които ислямът проявява битова и верска нетърпимост: производството на вино и отглеждането на свине. За всяка заклана за Коледа свиня българите плащали по едно акче, а десятъкът от виното, отиващ в полза на тимариота, по презумпция трябвало да бъде реализиран на пазара. За тази цел османската власт дава право на тимариотите мюсюлмани да имат неколкомесечен монопол върху продажбата на вино. Във Видинско например османската власт се съобразявала с обичая на местните българи да събират меда от кошерите на Илинден и вземала данъка върху пчелите едва след края на празника.

В литературата много се е спорило и писало по въпроса дали османската данъчна система е по-тежка и непосилна от тази в свободните български земи. Разпространено е например мнението, че в ранните десетилетия на своето господство османската държава и спахиите разчитали повече на огромните приходи от плячка и контрибуции, а не толкова на данъчните вземания. Поради тази причина се заключава, че данъчното облагане било облекчено. Набляга се и на обстоятелството, че в османската държава отработъчните повинности били незначителни (три дни годишно), докато в някои области на Македония например към средата и третата четвърт на XIV в. те възлизали на 108 дни годишно, или два дни седмично. Противниците на тезата за облекчаването на данъчните тежести под османска власт обикновено изтъкват религиозната дискриминация в данъчното облагане, съществуването на екзотични и нехуманни задължения като например т. нар. девширме (кръвен данък), произволите при събирането на данъците, честотата на т. нар. извънредни облагания и повинности и др.

Поради липсата на надеждна изворова база едва ли е възможно отговорът на въпроса за относителната тежест на данъците преди и след налагането на османската власт в българските земи да придобие цифрови изражения. Безспорно е, че османската власт „монетаризира“ в много по-голяма степен данъчната система и принуждава селяните да изнасят продуктите си на пазара. Конкретни примери сочат дори, че изискванията за плащане на данъците в пари карат някои села да усвояват нови „пазарни“ култури. Така например жителите на с. Радилово по Долна Струма към третата четвърт на XV в. започват масово да засаждат и отглеждат шафран, изоставяйки някои традиционни за района култури. Няма съмнение също така, че не плячката и контрибуциите, а постъпленията от данъците финансират цялата османска държавна структура и военните кампании на Османската империя. По време на управлението на султан Мехмед II само за десетилетие и половина данъчните постъпления от същото село Радилово, изчислени във венециански дукати, нарастват значително и това нарастване става по време на огромното завоевателно напрежение на империята в същия период. Ясно е прочее, че империята въпреки съществуващите правила пригажда данъчната си система към финансовите си нужди, което означава, че данъчните тежести са можели да варират в зависимост от политическата, икономическата и военната конюнктура.

Въпреки че според шериата основната задача на раята била да плаща данъци, османската власт не се отказва да използва човешкия потенциал на българите в своите военни и икономически структури. Сред общата раетска маса тя обособявала специални групи население, наричани обикновено рая с особен статут. Те били ангажирани в османската военна система, в охраната на отделни региони, в производството на отделни важни за държавата артикули или в осигуряването на определени „потребности“ на султана и неговия двор, като например лова с дресирани соколи и ястреби. Повечето от тези особени групи население били унаследени от времето на независимата българска държава. Разбира се, Османската империя с течение на времето модифицира или променя характера на службата им.

От групите население с особен статут през XV в. особено внимание заслужават т. нар. войнугани или войнуци. Те, несъмнено, са наследници на военизирано население от времето преди завладяването. Докъм края на XV в., а в някои области и до по-късно, войнуците са пълноправни бойци в османската армия, участвали в походите облечени в ризница (оттук идва и названието им джебелю войнугани), притежавали тимари или военни бащини и всъщност били част от османската военна класа. В един по-късен период войнуганите са изтеглени от редовете на военното съсловие, превърнати са в рая с особен статут и получават задачата да се грижат за султанските коне.

Значителна група от раята с особен статут представлявали т. нар. дервентджии. Тяхната задача била да охраняват проходите или опасните за преминаване места. Разделени били на т. нар. тъпани, като всеки тъпан обхващал средно 30 домакинства. Тези домакинства излъчвали от своята среда една стража, разположена в определеното за охраняване място, която трябвало да бие тъпан и с това да известява пътниците за безопасността на прохода. В по-големите проходи имало дервентджийски села с два, три или повече тъпани. Те били разположени в планинските области по трасетата на важните пътища. В някои български области се оформили цели „дервентджийски комплекси“ от десетки села. Такъв комплекс съществувал в планинските райони на пътя между Дупница и Скопие. Дервентджиите ползвали значителни данъчни облекчения: от домакинство се вземали 12 акчета испенче, по едно киле (около 125 кг) пшеница и ечемик. Освободени били от извънредни данъци. Като правило дервентджийските села били включени в тимарите. Имало и случаи на съществуване на чисто дервентджийски тимари, чиито владелци координирали защитата на значителни територии.

Службата по защита на опасните области имала регионални специфики и това убедително показва предосманския ѝ произход. Във Видински санджак например съществувала специална група християни-охранители, наричани мартолоси. Около 60 домакинства мартолоси от нахиите Баня и Черна река охранявали Кучаинската планина, където се събирали „разбойници от невернишките земи“. Пак във Видински санджак са регистрирани многобройни групи власи. Под ръководството на свои кнезове или примикюри те се грижели за охраната на границата и имали задача да нападат чуждата гранична територия, за да я дезорганизират. Тъй като ставало въпрос за съседните унгарски владения, плячката на власите била изчислявана в унгарски монети (филури) и тя била облагана със специален данък в чужди монети. Поради тази причина другото название на власите било филуриджии. Към средата на XV в. във Видински санджак съществувала и друга практика по охрана на проходите. В описа на санджака се споменава за четирима мюселеми християни: княз Фружин и тримата му синове, които имали задачата да охраняват прохода между Пирот и Свърлиг.

Значителни групи население били обвързани с производствени задължения. Такива били оризарите (челтукчии), кюрекчиите (те копаели и поддържали т. нар. оризови канали или правели минни изкопи), рударите (маданджии), соларите (тузджии), джелепкешаните (доставчици на дребен рогат добитък) и др. Други групи население отглеждали и предавали в султанския двор обучени ловни птици, главно соколи и ястреби. В средновековните български грамоти подобни хора се назовават геракари. В османската държава ги наричали доганджии или шахинджии, но понякога османската власт ги назовавала според вида на дресираните и предаваните птици (например чакърджии - тези, които се занимавали с отглеждане и предаване на соколи от породата чакър). Важното значение на тези групи население се доказва от факта, че повечето глави на домакинства притежавали малки тимари и били освобождавани от извънредни данъци.

Janissary Recruitment in the Balkans SuleymannameЗадължението, което оставя най-тежки следи в българската историческа памет обаче, е свързано не с различни военни, охранителни или производствени тегоби, а с т. нар. кръвен данък, или девширме. Периодично османската власт събирала от българските християнски семейства момчета, които били подлагани на сурово обучение, приемали исляма и попълвали корпуса на т. нар. нова войска (еничари). Еничарите не се женели и единствената им грижа била да служат на султана и империята. Те формирали платената гвардия на султана, най-елитната част на османските военни сили и гордостта на османската военна машина. Със своята дисциплина и устойчивост те съдействали за спечелването на не една битка по бойните полета в Европа, Азия или Африка. Още през XV в. се наблюдава практиката пенсионираните еничари да получават значителни тимари в провинцията и да бъдат причислявани към елита на спахийската конница.

Първоначално еничарският корпус се попълвал от помюсюлманчени пленници или роби. Към края на XIV в. имаме първото сведение за събиране на девширме. От средата на XV в. това става редовна практика, която продължава без прекъсване до началото на XVIII в. Преценява се, че кръвният данък е един от най-префинените и постоянни механизми за отнемане и помюсюлманчване на най-перспективната част от българската общност. Въпреки че системата на девширмето позволявала на възпитани в мюсюлмански дух йеничери да достигнат високи постове в османската военна и административна йерархия, системата на кръвния данък оставя тежки следи в съзнанието на поколения българи като синоним на най-мрачните страни на чуждото владичество.

Значителна част от българското население била включена в тимарското земевладение и по този начин издържало нисшия и средния ешелон на османската военна класа. Тимарът е форма на условно военно обвързано земевладение, добре позната по принцип и в доосманските византийско-балкански общества, и на Изток. Преди идването на османците по българските и другите балкански земи широко разпространение получава условното военно земеползване, наричано прония. Османският тимар е още един пример за институция, в която се съчетават унаследени от балканските общества черти с ислямската традиция. Подобен синтез го прави да изглежда типично османски, а всъщност той е специфична проява на широко разпространения през цялото Средновековие механизъм за издържане на военните сили чрез условно ползване на обработваема земя или други източници на доходи. Срещу правото да събира определени приходи от отстъпен му от държавата приходоносен обект (най-често село или няколко села) османският тимариот, наричан спахия, участвал във военните походи със задължението сам да си набавя необходимото бойно снаряжение. Спахията обикновено живеел в отстъпеното му село и по този начин се явявал и представител на османската власт по места. Годишният му приход бил изчисляван в акчета и бил вписван в специален регистър. Властта следяла за стриктното изпълнение на задълженията, възнаграждавала усърдното изпълнение на военната служба с увеличаване на тимара и наказвала отклоняването от походите с отнемането му. Наследяването му било възможно само ако наследникът поемал военните задължения на предшественика. В ранния период на османската власт немалка част от тимариотите били българи християни. Данните от ранни тимарски описи за балканските земи показват, че процентът на християните спахии достигал до 18. Във Видински санджак към средата на XV в. повече от 10 % от спахийския корпус е съставен от християни. Спахиите християни са подложени на силен натиск да сменят вярата си и това обикновено става след едно или две поколения.

Значително разнообразие съществувало в механизмите на ползване на тимарите. Съществували индивидуални и колективни тимари. Много често се среща практиката двама или трима братя да владеят колективно един тимар. Колективното ползване на тимарски приходи било най-широко разпространено при тимариотите мустахфъзи (членове на крепостни гарнизони). В нахията Мелник и Петрич от Кюстендилски санджак османският регистратор от началото на XVI в. е отразил следния интересен случай на колективно владеене на тимар: „Тимар на Мехмед, син на Солак Синан и на Мурад, и на Юсуф, и на Мустафа, и на Мехмед, синове на Тимурташ, и на Мехмед от Скопие, и на Мехмед, син на Ювеиз, и на Искендер и Махмуд, синове на Юсуф, и на Ибрахим, син на друг Юсуф. Село Яворница. Мюсюлмански домакинства 12, неженени мюсюлмани 3. Домакинства неверници 143, неженени неверници 28, вдовици 9. Приход 13 399 акчета.“ От цитирания откъс от тимарския регистър е видно, че голямото Петричко село Яворница издържало 10 спахии.

Налагането на тимарската система в българските земи датира със сигурност от първите десетилетия на XV в. и по-специално от времето на султан Мехмед I. Пълно развитие тя получава при управлението на султан Мехмед II. От времето на неговия предшественик Мурад II датират първите запазени описи на тимарските владения. Тези ранни регистри се отличават с прецизност в отбелязване на задълженията и източниците на приходи за всеки отделен спахия. По-късно тази прецизност отстъпва място на лаконично и сумарно отбелязване на основни данни от ползването на тимара и военните задължения на тимариота. През XV в. тимарът бил много повече право на приход от даден обект, отколкото владение.

Османското законодателство от по-късния период дели тимара на три категории в зависимост от размера на годишния приход. Същински тимар било владение, носещо годишен приход до 20 000 акчета. Тимари с приход между 20 000 и 100 000 акчета се наричали зиамети, а тези с приход над 100 000 - хасове. През XV в. османската военно-аграрна система още не е обособила зиамета като особена категория тимар. При подобна система редовите спахии получавали същински тимари, състоящи се най-вече от села. Субашиите (низовият офицерски състав на спахийската конница) получавали тимари с приход над 20 000 акчета, състоящи се от села, приходи от малки градове, пазарни такси и др. Хасовете били запазен периметър за висшия команден състав на спахийската конница (санджакбейовете), за султанското обкръжение и за самия султан. Те включвали освен села още приходи от големи градове, рудници и други обекти с висока доходност. Условността и военният характер на тимара се запазват изключително в малките и средните владения и липсват при хасовете.

По-късното османско законодателство, вече в условията на обезценяване на акчето, се опитва да регламентира минималния размер на тимара (т. нар. калъч) и го фиксира на 3000 акчета за европейските владения на империята. През XV в. обаче такава регламентация няма, османската сребърна монета още не е обезценена, поради което дори и по-малките приходи в акчета имали значителна покупателна стойност. По принцип тимарите с най-ниски доходи издържат спахии от типа ешкинджии, т. е. такива, които се явяват на поход лично на кон, но без специално въоръжение. Следващата категория са т. нар. джебелю спахии, които имат по-високи приходи и са длъжни да се явяват на поход с кон и ризница (джебе). По-нататъшното увеличаване на приходите води до нови задължения: защитно облекло от типа бюрюме (броня), снаряжаване на допълнителен брой конници и слуги, носене на военно снаряжение (шатри от различни типове) и др. Практически елитът на спахийската конница се явявал на поход придружаван от свити.

Ранните османски описи на Видинския и Никополския санджак дават реална представа за размера на тимара и за задълженията на тимариотите. Във Видинско към средата на XV в. са описани четири групи тимариоти. Най-многобройни са спахиите от типа джебелю (около една пета от всички). Част от тях участват лично в походите, друга част водят със себе си по един слуга (гулям). Приходите на тази група варират от 600 до 2700 акчета годишно. Втората група тимариоти (около една шеста от всички) са защитени с броня (бюрюме) и при всички случаи са задължени да водят със себе си джебелии и слуги, както и да носят малки шатри. Приходите на тази група варират от 2600 до над 31 000 акчета. Държателите на големите тимари (от 10 до 31 000 акчета) практически водят със себе си свити от минимум 4 души. Сравнително малобройна е третата група спахии от типа ешкинджии (около една двайсета от всички). Те са с годишни приходи от 60 до 600 акчета. Показателно е, че в тази група се намират повечето от българите спахии, очевидно остатъци от предосманско военно население. Ниските им приходи вероятно били компенсирани от притежаването на свободни бащини, които не били свързани с военни задължения. Четвъртата група тимариоти били членовете на крепостните гарнизони (т. нар. мустахфъзи) с приходи от 1000 до 3000 акчета годишно. Санджак-беят на Видин притежавал хас с годишен приход от 237 568 акчета, срещу които водел със себе си свита от 48 души и носел 5 палатки. Като цяло военният контингент, набиран във Видински санджак чрез системата на тимара, в средата на XV в. наброявал общо 292 души: 122 титулярни спахии, 124 придружаващи джебелии и 46 слуги (гулями).

В Никополски санджак през 1479-1485 г. съществували около 200 тимарски владения. Най-голям дял от тях се пада на тимарите с приходи от 3000 до 6000 акчета (около 50 %). Тимарите издържали спахийски контингент от около 700 души.

Липсват данни за състоянието на спахийството през XV в. в санджаците Паша, Кюстендил и Силистра. Ако се вземат предвид данните от описите за следващото столетие, ще се констатира, че абсолютен рекордьор по отношение на числеността на спахийския корпус е Кюстендилски санджак. През първите десетилетия на XVI в. в него са регистрирани 786 тимара, които издържали около 1060 титулярни спахии.

Османската власт отделяла изключително внимание на състоянието на тимара, поради което и броят на запазените тимарски регистри е внушителен. Това създава погрешната представа, че спахийският корпус като численост доминира в османските военни сили. Всъщност посочените цифри ясно показват, че набираните от българските и от другите балкански земи спахии не биха могли в числено отношение да съставляват мнозинството от османските войски. Приблизителните и вероятно завишени изчисления показват, че в българските земи през XV в. общият брой на спахиите не надхвърля 4000 души. Логично се налага изводът, че военните сили в този ранен период се комплектоват чрез набиране на войнуци джебелии, леко въоръжени конници и пехотинци (т. нар. мюселеми и яя, известни от най-ранния период на османската държава), както и на различни паравоенни формирования. Относителната тежест на спахийската конница в османската войска показва и относителния дял на тимарското земевладение по отношение на другите форми на земевладение и земеползване. Очевидно е, че поземленият фонд, ангажиран в издръжката на спахийството, не надвишава този във вакъфите и в султанските хасове или поне е напълно съпоставим с него.

В литературата често се твърди, че през ранния период от развитието на тимарската система в българските земи османската власт едва ли не съзнателно задържала приходите на тимара на ниско ниво, за да поощрява военното усърдие на спахиите. По този начин им се създавал стимул да воюват, за да получат увеличение на тимара и да се сдобиват с плячка. Сравняването на годишните приходи от тимарите с цените на храни, военно снаряжение, коне и др. показват, че средно големите и всъщност най-многобройните тимари осигурявали охолно съществуване на своите държатели. Те не само покривали военните разходи, но позволявали и спестявания на средства, така че към края на военната си кариера „средностатистическият“ спахия оставял на наследниците си значително богатство във вещи, недвижима собственост и пари.

Ако тимарското земевладение по своя характер е условно, то през XV в. в българските земи под османска власт развитие получават и форми на безусловна поземлена собственост. Истинският мюлк бил два вида: лична поземлена собственост в чертите на населеното място или лична поземлена собственост, възникнала чрез покупка на мирийска земя. Във втория случай задължително условие е продавач да е фискът. Истинските мюлкове обаче съставляват незначителна част от поземления фонд. Много по-разпространени били т. нар. неистински мюлкове, възникнали чрез дарение на земя от страна на централната власт на заслужили военачалници и представители на ранната османска аристокрация. Установената процедура по дарението е много сходна с практиката в предосманските балкано-византийски общества. След акта на дарението централната власт със специална заповед нарежда на кадията с помощта на местни хора да очертаят границите на имота. „Комисията“ съставя протокол, който се връща в султанската канцелария. Там вече се издава т. нар. мюлк-наме: документ с обозначение на поземлените обекти. На втория етап от процедурата кадията очертава точно границите на мюлковите имоти чрез т. нар. „словесна карта“: описание на природните дадености, които фиксират границите на мюлка. До края на XV в. практиката по легализиране на неистинския мюлк е по-проста и не включва задължително точно очертаване на границите. От края на XV и особено през XVI в. словесните карти (т. нар. сънър-намета или худу-намета) стават задължителни. Притежатели на мюлкове в българските земи били членове на османската династия, везири, висши военни чинове, потомци на аристократични родове от малоазийските или други бейлици (такъв е например мюлкът на Махмуд бей, потомък на емирите на самсунските татари в Тракия и Родопите), придворни служители, духовни лица - шейхове и дервиши, и, разбира се, представители и потомци на семействата на ранните завоеватели на балканските и българските земи. Всъщност първите големи мюлкове в българските земи са владения на „борците за вярата“- Евренос бей, Тимурташ паша, Михал бей, Карлъзаде Лала Али бей и др.

Колкото и прецизна да била процедурата по създаването на неистински мюлкове, колкото и авторитетни хора да притежавали подобни мюлкове, абсолютната власт на султаните и изпадането в немилост пред тях водели до чести конфискации на поземлено и друго имущество. Поради тази причина повечето притежатели на мюлкове прибягвали до практиката да ги превръщат във вакъфи. Това означавало прикрепване на имота към някоя ислямска религиозна институция, която да се издържа от неговите приходи. Така се създава най-масовият механизъм за вакъфиране на поземлена собственост. В много случаи вакъфски статут придобивали не имоти, а приходи от различни източници: от определен вид данък, от наеми на градска собственост и др. Чрез акта на вакъфирането (т. нар. вакъф-наме) бившият мюлков собственик обикновено оставял за себе си и за своите наследници правото да управляват имота и да присвояват част от неговите приходи. Разчитало се на обстоятелството, че според шериата вакъфската собственост не подлежи на конфискация.

Типологично вакъфът доста напомня собствеността на религиозни институции (манастири и църкви) в доосманския период, а актът на вакъфирането - на ктиторско дарение. Генетично обаче тази институция е възприета от османците от по-ранните ислямски общества. Вакъфите в българските земи изиграват определена роля в разпространението на исляма и на неговите институции.

Един от най-значителните вакъфи в Северна България бил този на Фейруз бей в Търново, Търновско и Павликенско и около днешния град Бяла черква. Пак в Северна България потомците на гази Михал бей (например внукът му Аляедин Али бей) създават огромен вакъф в Никополско, Ловешко, Павликенско. Потомците на Евренос бей вакъфират мюлка на предшественика си в Сярско и по Родопското крайбрежие. Създатели на вакъфи били и самите султани. До началото на XV в. султанските вакъфи били незначителни по площ: например вакъфът на султан Баязид I включва 14 махали в Одрин и пет села в нахиите Одрин и Чирмен. При султан Мурад II владетелският вакъф обхващал 50 села в Източна Тракия и Беломорието, както и юрушки джемаати в Старозагорско, Новозагорско, Казанлъшко, Ямболско, Пловдивско, Провадийско и по черноморското крайбрежие. На имарета си в Одрин този султан вакъфирал прихода от рудниците в Кратово, чийто годишен приход възлизал на огромната за първата половина на XV в. сума от 360 000 акчета. Султан Мехмед II учредил огромен вакъф на имарета си в столицата, който включвал освен всичко друго още джизието на еврейските махали в София, Сяр, Провадия, Търново, Ловеч, Видин, Пловдив, Ямбол и др. Неговият наследник Баязид II вакъфирал множество села в българските земи, които общо носели приход от около 1 000 000 акчета годишно. Редом с тези огромни вакъфски имоти османските описи споменават малки вакъфи, учредени от „редови мюсюлмани“. Някои от тях носели приходи от 600 — 1000 акчета годишно. Тези малки приходи отивали за поддържане на някои благотворителни или култови дейности в имарети, джамии и месчиди. Оригинален вакъф създава султан Мурад II от 20-ина християнски махали на селото Пънар баша (дн. Богослов). Тяхно задължение било да поддържат водоснабдяването на град Ълъджа (Кюстендил). Прегледът на описите на Кюстендилски санджак показва, че първите вакъфи възникват там при управлението на Мурад II. Те са свързани с построяването на първите джамии и месчиди в градовете на санджака, а около тях се създават първите мюсюлмански махали. С приходите от вакъфите се поддържала службата в джамиите и месчидите, ремонтирал се сградният фонд, поддържали се благотворителни кухни. Така е в Кюстендил, Кратово, Щип, Струмица. В Радомир и Мелник вакъфска собственост и джамии се появяват към края на XV в.

Общата тенденция в развитието на поземления вакъф е увеличаването на неговия обем, така че през XVI в. обработваемата площ, принадлежаща на вакъфите, достига до около една трета от общия поземлен фонд в българските земи. Например към 1530 г. в Румелия (европейските владения на Османската империя) имало малко над 2700 тимарски села, докато само вакъфските села в санджака Паша били 750. В мюлковите и вакъфските поземлени владения много често съществувала собствена система на облагане и възможности за по-голяма стопанска инициатива от страна на собственици и производители. Поради тази причина икономическото развитие в районите с по-голямо разпространение на подобни владения вървяло по-интензивно, отколкото в районите с преобладаване на тимарски села.

Значителни по площ били и владенията на султана, които формално спадали към тимарите, но практически нямали нищо общо с условното владеене. В тези хасове били включени най-плодородните земи и най-доходоносните обекти. Подобни владения имало на много места в Солунско, Битолско, Тиквешко, Дупнишко, Самоковско, Пловдивско, Одринско, Софийско, Видинско и др. Целият град Кратово и нахията около него в края на XV в. станали султански хас, от който властта извличала огромни приходи от преработката на руда и добиването на метали. Тенденция е хасовите владения да нарастват, което всъщност кореспондира с процеса на укрепване на султанския абсолютизъм през XVI век. Особено показателен в това отношение е Видинският санджак. През XVI в. тук в султански хасове били превърнати всички филуриджийски села, населени от т. нар. власи. По този начин не само пристанищните такси и мита, вземанията от риболов, добив и търговия със сол и др., но и приходите от стотици села във Видинско се стичали в хазната. От около 1 млн. акчета към средата на XV в., към средата на следващото столетие султанските приходи от Видинския санджак нараснали на 2 750 000 акчета.

Успоредно с налагането и еволюцията на османските аграрни институции се налага и еволюира османското административно деление на завладените български земи. От времето, в което султанската власт успява да обуздае всевластието на газиите и удж-бейовете, тя бавно и сигурно налага своето виждане за административно устройство, което най-пълно обслужвало централизма и военната организация на империята. И в областта на администрацията се наблюдава същото явление, както и при другите османски институции: терминологията е ислямско-персийска, но същността много често е продължение на заварената политико-административна карта на Балканите и в българските земи. Много често османските власти запазват в пълна степен границите на доосманските владения. Като османски военноадминистративни единици те векове наред се наричат според името на последния им християнски владетел и по този начин трайно влизат в българската географска номенклатура. Така например Силистренският санджак е известен с названието Земя на Добротица (Добруджа или), названието на Кюстендилски санджак идва от словосъчетанието Кюстендил или (земя на Константин). Видински санджак бил известен още с наименованието Сараджа или (земя на Срацимир), а Никополски - с названието Шушманос или (земя на Шишман). Особено много предосмански следи са запазили названията на нахиите и вилаетите в санджака Паша. Там срещаме вилаетите Богдан (северозападно от Солун), Вълкашин и Димо воевода (в Южна Македония и в части от Албания), Калоян (по долното течение на р. Места) и др. Дори и чисто турските названия на някои области ни отвеждат към предосманската епоха. В Силистренски санджак например съществувала нахията Текфур гьол (прибл. „княжеско езеро“). Без всякакво съмнение това е било владение на някой неизвестен по име български болярин от края на XIV в. Понякога редом със запазването на заварените политико-административни граници от стратегически или други съображения османската власт се заемала с тяхното прекрояване. Така например към санджака Силистра, който възниква на базата на земите на Добруджанското княжество, след средата на XV в. били прибавени завладените от Византия черноморски области. В 1463 г. Скопският удж бил разформирован след завладяването на Сърбия и Босна. Някои от неговите вилаети преминали към санджака Босна, други към Вучитрънския санджак, а Скопският и Тетовският вилает преминали към санджака Паша. По-постоянни в своя териториален обхват били вътрешните санджаци като например санджака Кюстендил.

През втората половина на XV в. санджакът се налага като основна военноадминистративна единица в българските земи. С понятието санджак (букв. ,,знаме“) османската терминология обозначава както определена територия, управлявана от военен и административен началник (санджак-бей), така и военния контингент от спахии, набиран от тази територия. Санджаците в българските земи били обединени в т. нар. Румилийско бейлербейство (Румилийски еялет), чийто център от средата на XV в. става София.

Към края на XV в. в общи линии завършва процесът на учредяване на нови санджаци и на преструктуриране на вече съществуващите. Санджакската структура се стабилизира и остава почти неизменна за векове наред. Българските земи били по-делени на следните санджаци:

Между Стара планина и Средна гора, източно от р. Стряма, до левия бряг на Долна Арда и Манастирските възвишения бил разположен санджакът Чирмен. Неговите земи на запад, юг и югоизток били обградени от териториите на санджака Паша. А те обхващали Ординско, Елховско, Пловдивско, Хасковско, земите до Ихтиманските възвишения, Родопите и Родопското крайбрежие, долните течения на Места и Струма, земите по десния бряг на Вардар, Скопско и Тетовско. Санджакът Охрид обхващал Охридско, Дебърско и части от албанските земи. Кюстендилски санджак се простирал на север до течението на р. Южна (Българска Морава), на юг до областта на Дойранското езеро, на изток до полите на Рила и течението на Струма, на запад до течението на Вардар. Софийски санджак обхващал освен Софийско още Самоковско, Ихтиманско, Пиротско, Берковско и Брезнишко. Северно от Стара планина били разположени санджаците Видин, Никопол и Силистра. Видински санджак обхващал долината на р. Тимок до вливането ѝ в Дунав, земите на изток до Врачанските и Белоградчишките възвишения, а на запад до планините Кучай и Свърлиг. Никополският санджак се простирал върху почти цяла днешна Северна България: от Дунав до Стара планина и от Врачанските и Белоградчишките възвишения на запад до линията Силистра-Шумен на изток. Силистренски санджак обхващал земите от Дунавската делта на север до течението на р. Велека, Дервентджийските възвишения и Сакар планина на юг. Той включвал цяла Добруджа, източното Лудогорие, Източна Стара планина и Североизточна Тракия. Някои от периферните български земи, като например Знеполието, били включени като вилаети или нахии в санджаците, оформени на сръбска територия.

Санджаците били поделяни на вилаети или нахии, чийто териториален обхват обикновено следвал географските особености на терена. Някои изследователи смятат, че през XV в. с понятието вилает се обозначават военните единици, а с нахия - административните единици, съставляващи санджака. Други са на мнение, че става въпрос за една и съща военноадминистративна област. В много случаи вилает означава просто област. Към края на XV в. повсеместно се налага понятието нахия, което съчетава в себе си военните и административните аспекти на низовото административно деление. Дори и тогава службата по събирането на данъка джизие продължава да дели териториите на вилаети. Въобще османската администрация от XV в. показва типичната за повечето средновековни общества на Балканите неустановеност и многозначност на административните понятия. В някои случаи делението на вилаети и нахии отразява предосманското административно деление на българските държави или княжества. Ако конфигурацията на санджаците е относително трайна, то възникването на нови вилаети или нахии, както и закриването на вече съществуващите, е доста динамичен процес. Той зависи от мерките на османската власт за вътрешна сигурност, издигането на дадени райони или селища, динамиката в състоянието на тимарската система и спахилъка. Така например икономическото издигане на с. Конче, Радовишко, и на Петрич ги превръща в центрове на нахии в Кюстендилски санджак. Същото става и с Дупница, която се превръща в център на нахия благодарение на разположението си на важна пътна артерия. Във Видински санджак издигането на крепостта Фетх-ул ислам (дн. Кладово) води до създаване на нова едноименна нахия. От средата на XV до средата на XVI в. нахиите в санджака намаляват от 11 на 9, без това да изменя външните му граници. В Никополски санджак в края на XV и началото на XVI в. протича интензивен процес на окрупняване на нахиите, в резултат на който те намаляват от двайсет на девет. Интересна специфика по отношение на вътрешното си деление показва санджакът Силистра. Нахиите тук са малко на брой, но обширни и практически трудно управляеми от административните си центрове. Това налага извода, че в подобни случаи тежестта на провинциалното управление е падала не върху административния апарат, а върху спахиите и селските старейшини.

Османските описи споменават за още един тип съдебноадминистративни единици, съществуващи паралелно с вилаетите и нахиите, но обикновено по-обширни от тях, т. нар. кадилъци или кази. Съществуването им в българските земи е свързано с налагането и разпространението на службата на кадиите. Съдебните правомощия на кадията се простирали в границите на кадилъка, които много често не следвали вътрешните граници на санджака: един и същи кадилък можел да се намира в границите на два санджака. Така например нахията Сирищник в границите на Кюстендилски санджак спадала към кадилъка Шехиркьой (Пирот), който пък бил в границите на Софийски санджак. Това обстоятелство се обяснява с неравномерното разпределение на мюсюлманското население: нахиите, в които то практически липсвало, се придавали към съседни кадилъци, макар и принадлежащи на друг санджак.

През втората половина на XV и началото на XVI в. в българските земи кадии има във Видин, Берковица, Никопол, Оряхово, Търново, Ловеч, Червен, Ямбол, Айтос, Стара Загора, Пловдив, София, Казанлък, Хасково, Карнобат, Чирмен, Драма, Костур, Щип, Охрид, Битоля, Скопие, Велес, Струмица, Прилеп, Пирот и др. Първоначално кадиите изпълнявали военни и военносъдебни функции. Към края на XV в. те стават представители предимно на съдебноцивилната администрация. В кадийските съдилища се раздавало правосъдие според шериата, извършвали се дележи на наследства, регистрации, оформяне на договори, споразумения, сделки, разводи и др. Към услугите на кадията прибягвали и българите християни по дела, които ги изправяли срещу спахии и други мюсюлмани, или в случаите, в които религиозната принадлежност на ищеца или ответника нямала значение. Според една идеализирана представа за кадиите и за кадийския институт те създавали „баланс на властите“ в османските провинции, тъй като били независими от волята и решенията на санджак-бея. Фактите обаче говорят за преобладаващи правомощия на военноадминистративните представители на властта. Те можели да посочват кандидати за кадия, да издават заповеди за гледане на дела, да се намесват в съдопроизводството, да изпълняват или не кадийски съдебни решения и т. н. И в този смисъл Османската империя от ранния период не показва нищо принципно ново в сравнение с балканските или европейските средновековни общества.

През втората половина на XV в. и особено в края на столетието османските аграрни, военни и съдебни институции в българските земи достигат определен етап на зрелост. През следващия век те започват да функционират в оптималните си параметри, което съответства на периода на най-голям разцвет на османската имперска държавност.