istoria

 

 

Дипломатическите отношения на славяни и българи с Византийската империя през VI - VII век

 

Илиян Михов

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. 9, април, 2016

 

Темата за дипломатическите отношения между славяни и българи води своето начало още отпреди създаването на  Българската държава. В този период двете етнически групи играят важна роля в политическите взаимоотношения между държавите и племенните общности в Европа.

Най-ранната история на славяните и българите може да се възстанови благодарение на различните археологически и лингвистични проучвания, както и въз основа на писмени сведения, дадени от късно римски и византийски историци. Известно е че техните описания на варварския свят, който заплашвал съществуването на Римската империя, обикновено са подчинени на установени схеми и стереотипи. Сред тях най-разпространено е разделението на племенните общности съобразно техния поминък. Античните автори причисляват към най-примитивните племена онези, които се препитават само с лов и разбойничество, нямат постоянни селища, закони, установени обичаи и приемливи форми на обществен живот. Най-общо животът им е характеризиран като „звероподобен”. В отделна група е включена друга голяма общност от племена, които живеят, по думите на римския историк Тацит, „на талига и кон”. Това всъщност са наречените номадски племена, чийто основен поминък е скотовъдството. Своеобразен символ на начина им на живот, свързан с непрекъснато движение са конникът и преносимото жилище, изработено от кожа т. нар. юрта. В третата група варварски племена са включени тези, които са имали постоянни селища и водили отседнал начин на живот. Основният им поминък бил земеделието, а също отглеждането на домашни животни.

Настъпилата етническа диаспора в резултат на Великото преселение на народите  допринася за създаването на една динамична политическа картина, чиято характеристика не се изчерпва само с големия военен двубой между загиващата Римска империя и варварския свят. Дипломацията продължава да заема значително място във външнополитическите отношения особено на Византийската империя, която по всеки начин се стреми да запази своите територии и подчини заобикалящите я племена на политическите си интереси. Сред тези племена особено място заемат славяните и българите. Сведенията за тяхната дипломация зачестяват особено в край на V и началото на VI век, след като българите са се освободили от властта на хуните, а славяните се превръщат в непосредствен съсед на Византия по протежението на Средни и Долния Дунав. През този период във Византийските хроники могат да се открият и много сведения за дипломатическите отношения в самия „варварски свят”, между отделните племена и етнически групи.

Bulgarians and Slavs VI VII century

За един дълъг период от време на неспирни процеси на миграция, племенна разпокъсаност  и липса на държавни структури сред славяни и българи в значителна степен се затруднява провеждането на последователна дипломатическа политика спрямо един от техните главни противници - Византия. Именно този факт дълги години се опитва да използва империята, която умело предизвиквала раздори между отделните племена. Показателен в това отношение е примерът с избухналата през 540 г. война между анти и славини, завършила с поражение за антите. Конфликтът бил предизвикан от византийската дипломация, която в последствие се опитала да привлече на своя страна победените анти. През 545 г. император Юстиниан I (527 — 565 г.) започнал преговори с тях, като им предложил да станат федерати по границата на империята. Той им дал да заселят гр.Турис (на левия бряг на р. Дунав) и неговата околност срещу задължението да пазят границите на империята от чужди нашественици. Освен земя за заселване, както било обичайно, императорът им обещал дарове и пари. Вероятно пак на водени предварителни преговори антите са съгласили да вземат участие във византийската войска в Италия, която водила война срещу остготите. Антите били привличани за съюзници от империята поради тяхното умение - по думите на Прокопий - да се сражават в труднопроходими местности.

Не само антите и славините, но българските племена поради своя недостатъчен дипломатически опит и стремеж към материални изгоди също невинаги успявали да предвидят двуличното поведение на Византийската империя. Известно е например, че през 551 г. Юстиниан I успял да всее раздори между българските племенни групи на кутригурите и утигурите, чийто погледи били насочени към земите на Византия. Византийците подкупили утигурския вожд Сандилх и го убедили да нападне кутригурите. Избухнал сериозен конфликт, в резултат на който кутригурите били разбити напълно. И в този случай обаче империята подала ръка на победените, като позволила на кутригурския вожд Синион с 2 хил. души да се засели в Тракия близо да крепостта Аспрон.

Липсата на разбирателство между отделните славянски племена и тяхната неспособност да решават понякога възникналите противоречия помежду им по мирен път са отразени ясно в „Стратегикона” на Псевдо-Маврикий. От анализа на „Стратегикона” става ясно, че авторът на съчинението препоръчва да се водят дипломатически преговори със славяните, смята го за необходимо, но се изказва твърде предпазливо за възможността да се постигнат някакви по-дълготрайни резултати. Особено внимание обаче трябва да се обърне  на факта, че авторът, както и византийската дипломация имат различни политически цели за разлика от славяните.

Това до голяма степен важи и за дипломацията между Византия и българите. Първите контакти на българите с империята бележат началото на съюзнически отношения, но те се поддържат за сравнително кратък период. Известно е от други историографски източници, че император Зенон на два пъти използвал българите като съюзници през 480 и 486 г. с войните си с остготите на Балканския полуостров. Впоследствие на изтеглянето на остготите в Италия през VI в. българи, авари и тюрки се превръщат в една постоянна заплаха за империята. От този период се срещат само отделни податки за наличието на дипломатически преговори между българите и     Византия. Най-често обект на тези преговори било постигането на мирно споразумение, откуп на пленници, отпускане на земя за заселване в рамките на империята или набиране на наемници. Например през 548 г. български наемни дружини са подпомагали византийската войска  в Италия срещу остготския крал Тотила. Това  участие на българи несъмнено е било предшествано от дипломатически преговори между тях и Византия. През 559 г. след като кутригурите на кан Заберган нападнали византийската столица, но не успели да я превземат, те започнали дипломатически преговори за условията при които ще се съгласят да се оттеглят. Сведения за характера на тези преговори ни дава в своята история Агатий Миринейски.

Постоянната заплаха, която представлявали българи, авари и тюрки за империята, принудили автора на „Стратегикона” да отдели специален раздел в който дава съвети как да се воюва с тях. В този раздел всъщност са обобщени опитът и наблюденията, които са имали византийците по отношение на всички сродни по бит и начин на воюване номадски племена. Тук авторът не е пропуснал възможността да се води дипломатически диалог с тези племена. Особено интересни са някои наблюдения за дипломацията на аварите, чийто хаганат е включвал през втората половина на VI в. славяните живеещи в Панония и част от кутригурите. Относно договорите които сключвали аварите и подвластните им народи с Византия, се казва: „Те пренебрегват клетвите, и не се задоволяват с дарове, но преди още да се взели дара, те замислят нападение и се отмятат от уговореното”. А по надолу се казва: „най- напред искат незначителни неща, а след това, като противниците им се съгласят с тях, предлагат по тежки условия”. Тук авторът на съчинението не е пропуснал да изрази отрицателното си отношение към описваните племена, които според него са единствено виновни за невъзможността да се сключва справедливо и трайно дипломатическо споразумение.

В историческите извори от VI в. се срещат и някои данни, от които се вижда, че дипломатическата активност на славяни и българи не се е свеждала само до отношения с Византия. Както личи от съчинението на Прокопий Кесарийски, отделните племена помежду си също са водили дипломатическа дейност. Най-често тя се е свеждала до сключването на военни съюзи, преговори за прекратяване на военни действия и др. Известно е например от историята на Прокопий, че през 551 г. гепиди и кутригури сключили военен съюз срещу лонгобардите. Пак през същата година били водени дипломатически преговори между гепиди и славяни. Пак от византийските източници научаваме, че неведнъж дипломатически преговори били водени между авари и славяни. Интересни сведения за тях намираме в съчинението на Менандър „Пратеничества”. Там се споменава за едно пратеничество на антите до аварите вероятно в периода 558-562 г., които искали да сключат мир и да предпазят земите си от по-нататъшни опустошения. Разказът на Менандър е интересен в няколко отношения. От него може да се направи преди всичко изводът, че сред славяните съществува практиката дипломатическите мисии да бъдат поверявани на хора с особено положение и авторитет сред племето. Това е между другото една традиция, която намира своето продължение в създадената по късно средновековна българска дипломатическа система. Освен това разказът на Менандър ни дава и сведения и за естеството на въпросите, които са били обект на дипломатически преговори между авари и славяни. Както се вижда, става дума за откупуване на пленници – проблем, който най-често стоял в центъра на дипломатическите преговори след прекратяване на военните действия. Известно е, че откупуването на пленници е един от централните въпроси в отношенията на Византия с нейните главни врагове през VI в. – персите, а по-късно и арабите. Изглежда, под внимание именно на византийската дипломация въпросът за пленниците заема място и в дипломацията на варварските племена.

В съчинението на Менандър  могат да се открият и други интересни епизоди, които разкриват специфичната картина на дипломатическите отношения във варварския свят. Налага се най-общо убеждението, че дипломацията заема подобаващо място в тези отношения. Освен това казаното от Менандър до известна степен разколебава представата, която добиваме от „Стратегикона“  на Псевдо-Маврикий, че едва ли не само „варварите” поради своя примитивен нрав са основната причина да не могат да се водят нормални преговори.

От приведените до дотук примери може да се направи заключението, че през VI в. във „варварския свят” е съществувала вече едно съвсем основателно недоверие към ходовете на византийската дипломация и тяхната добронамереност. Изглежда, че лъжата и двуличието са били често срещани прийоми, което е карало отделните племенни вождове да се отнасят с подозрение към предложенията на Византия и да не спазват сключените договори. С други думи, често пъти не толкова нравите и обичаите на българи и славяни са били причина за тяхното непостоянство в отношенията спрямо империята, колкото самото нейно поведение на дипломатическото поле.

През VII в. настъпват някои съществени изменения в обществено- политическото развитие на славяни и българи, които оказват влияние върху тяхната дипломатическа дейност. Що се отнася до славяните, както е известно, те заселват през първата половина на VII в. окончателно върху балканските земи  южно от р. Дунав, отнемайки значителни земи от Византия. Трайното заселване върху тези земи налагало да бъдат уредени по мирен път отношенията със завареното население, както и да се намерят приемливи пътища за съжителство с Византия. Безспорно в тези нови условия ролята на дипломацията нараства. Разширява се кръгът от въпроси, които стават обект на дипломатически преговори. Сега дипломацията очевидно става нужна не само да се решат въпросите на войната и мира, но и за установяването на стопански взаимоотношения между империята и новите заселници. Обект на дипломатически преговори става и проблемът за границите между империята и отделните „Славини”. Заселването на славяните  предизвиква и засилване на вътрешната дипломация между самите племена. Това се предизвиква от нуждата да се защитават ново завладените земи и се организира отпор срещу опитите на Византия да ги завладее отново. Появата на военнополитически съюзи сред славяните е плод именно на тази вътрешна дипломация и показва, че те са на път да преодолеят до голяма степен отрицателните последици от племенната раздробеност и взаимните противоречия, от които Византия неведнъж се е възползвала.

В един от най-ценните извори за ранната история на славяните - „Чудесата на св. Димитър Солунски”, се откриват интересни сведения за съществуването на военно-племенен съюз сред славяните в Македония, които се превръщат в сериозна заплаха за град Солун. Както личи от разказа в споменатия извор, извършените през първата половина на VII в. четири обсади на града са в резултат на предварително сключен съюз между отделните племена и добре обмислен военен план за действие.Високо ниво на дипломатическа опитност българите достигат през първата пол. на VII в. при владетеля на Велика България кан Кубрат. Малобройните данни с които разполагаме за дипломатическата дейност на кан  Кубрат сочат, че основна линия в неговата дипломация била поддържането на добри отношения с Византийската империя, главно поради заплахата, която представлявали идващите от изток  хазари. Както съобщава в своята хроника патриарх Никифор,  скоро след създаването на държавата, кан Кубрат проводил пратеничество до  византийския  император Ираклий, което сключило мир с империята. С цел да подобри установените приятелски взаимоотношения, императорът почел кана на българите с високата византийска титла „патриций”. Както е известно раздаването на почетни титли е било обичайна практика във византийската дипломация, която целяла да осигури мира на империята с  живеещите по нейните граници различни народи.

Може да се предположи, че Велика България е била в мирни отношения с граничещите на северозапад славяни, което е било благоприятно условие за поддържането и на известни стопански връзки. Има основание в мнението на някои историци, че именно тези контакти са изиграли важна роля в опознаването на славяни и българи далеч преди  създаването на българската дунавска държава. Макар и недълготрайно, съществуването на Велика България има важно значение за натрупване на политически и дипломатически опит на българите. Само така може да се обясни, че още първите десетилетия от създаване на Дунавска България нейните първи владетели се проявяват като зрели дипломатически партньори, които знаят как да защитават своите интереси.

Трябва да се отбележи при това, че въпреки липсата на специални дипломатически институции и наличието на сравнително примитивни форми на обществена организация славяни и българи овладяват и прилагат някои от общо приетите средства утвърдили се в дипломатическата практика от най-древни времена. Изворите нееднократно споменават за наличието на специално избрани пратеници на българи и славяни, които осъществявали дипломатически контакти. Институцията на пратеника е между другото една от най- старите дипломатически институции, които възникват в началото на човешката цивилизация и намират своето усъвършенстване в античния свят. От изворите се вижда, че едно такова положение, като неприкосновеността на пратеника е било познато от българи и славяни, макар че в определени ситуации то е било нарушавано. С основание може да се предположи, че както при тюрките, така и при сродните им племенни общности, между които и българите е съществувал обичаят всички чужди пратеници да бъдат предварително подлагани на специален религиозен обред, който целял очистването им от зли сили и помисли. Това е било фактически част от дипломатическия церемониал по посрещането на чужди пратеници, извършван вероятно от т. нар. шамани. Може да се предположи също, че изпълняваните магически обреди отразяват едно широко разпространено сред редица племена схващане за сакралната неприкосновеност на пратеника.

Относно състава на славянските и българските пратеничества  се знае твърде малко. Обикновено те са се състояли от няколко души, вероятно избирани между по видните и авторитетни хора. Няма данни, но може да се предположи, че в пратеничествата са били включвани и пленници които са били използвани в качеството си на преводачи. В противен случай трудно бихме си обяснили осъществяването на контакти между отделните племена и държави, отличаващи се твърде много по своя език.

Могат да бъдат дадени и още примери, от които са вижда, че и при славяни и българи дипломатическите преговори са се водили най-често посредством пратеници. Трудно е обаче да се отговори на въпроса, от какъв характер са били сключваните договори, каква е била тяхната форма, съдържание и т.н. Това, което откриваме в историческите извори от VII в. ни дава основание да заключим, че вероятно договорите са били в устна форма. Очевидно липсата на писменост при славяни и българи е затруднявала дипломатическите преговори. Така например Прокопий Кесарийски съобщава, че пратениците на утигурите устно предавали поръченията на своя господар Сандилх. Трябва да се предположи обаче, че с течение на времето самите славяни и българи осъзнали неудобството от строго установени дипломатически правила и наличието само на устни споразумения. Специално при българите постепенно си пробила  път практиката договорните клаузи да бъдат изсичани на камък, така както било ознаменувани различни политически събития, строежи и т. н. Изглежда че през VII в. това е вече една утвърдена практика, която намира своето продължение в дипломацията на новата българска държава. Известно е, че още от времето на кан Тервел има запазени фрагменти от договорен надпис под Мадарския конник. Съвсем естествено е, че поради липсата на писменост били възприети гръцката азбука и гръцкия език, който по това време е международен дипломатически език.

Изобщо трябва да се приеме, че усъвършенстването на дипломатическата практика при  българи и славяни е станало под несъмненото влияние на византийската дипломация и било в тясна връзка с последващото им историческо развитие. Създаването на държавна организация поставило под двете съюзени етнически общности съвсем нови цели във външнополитическата им дейност, появили се редица нови въпроси, чието решаване било възможно да стане по дипломатически път, а това изисквало усъвършенстване на дипломацията. Най-общо казано, на пред държавния период от историята на славяни и българи трябва да се гледа като на важен етап от развитието на българската средновековна дипломатическа система, през който добиват очертания някои нейни елементи. Дипломатическият опит натрупан от славяни и българи, бил от несъмнена полза за тях в големия военнополитически двубой, който започнал между България и нейната южна съседка – Византия.

 

Библиография:

Ангелов, Петър, Българската средновековна дипломация, С., 1988
Ангелов, Петър, Българско средновековие, С., 2007
Ангелов, Димитър, Образуване на българската народност, С.,   1981
Бешевлиев, В., Първобългарски надписи, С., 1989
ГИБИ, т. 2, С., 1958
Дуйчев, Иван, Балканския югоизток през първата половина VI в. –В: Българско средновековие, С., 1972
История на българите Т.4: Българската дипломация от древността до наши дни, С., 2010
Петров, Петър, Образуване на българската държава, С., 1981