istoria

 

 

Иван Рилски

 

Иван Дуйчев

 

360px Ivan Rilski fresco from church in rila monastery bulgariaЕпохата, която обхваща втората половина на IX век и първите десетилетия на X век, е време на основни промени в културното развитие на българския народ. Покръстването през 865 г., подготвено от цялото предишно развитие, предизвиква дълбока криза в живота на народа. При липсата в онази епоха на истинско народностно чувство и съзнание в днешния смисъл на думата, вярата и езикът съставят главните обединителни звена в държавата. Двувековното съществуване на българската държава се отличава по начало с борба на „езичници" срещу „християни", с други думи между езичниците славяни и първобългари и християнската Византийска империя.

Борбите между двете съседни държави и двете етнически групи приемали облик на стълкновения между два противоположни религиозни светогледа. Това схващане е особено ясно изразено в един от първобългарските надписи от времето на хан Персиан (831 — 836) гдето, говорейки за българо-византийските отношения, византийците са означени не с обичайното име „гърци", а като „християни" „Българите сториха много добрини на християните, но християните забравиха".

Срещу единството на християнската религия езичеството в българската държава не се противопоставяло като единно вероизповедание. Днес ние познаваме сравнително добре цялата разновидност на езичеството, което господствало в държавата на хан Крум и неговите непосредствени приемници. Към езическите вярвания на многочисленото славянско население и на първобългарите се прибавяли някои поверия, които произхождали от най-дълбока древност, били свързани с гръко-римските езически религии и достигнали до това време чрез посредничеството на запазеното тук и там, главно из недостъпните планински области, тракийско население, което доживяло времето на славянското завоевание.

Липсата на верско единство в езичеството съставяла една от слабостите на българската държава през първите два века от нейното съществуване. Една от главните положителни черти на християнството се криела именно в това, че чрез единно вероизповедание се замествало разединяващото вътрешно езичество. Сега обаче възниквала една голяма заплаха. Докато славянското и първобългарското езичество било своя „домашна" вяра, свързана с вековни традиции и вкоренена дълбоко в народния бит, християнството — ако и вече отдавна да било проникнало спорадично между славяни и първобългари и да имало свои огнища в българските земи — представяло вярата на една чужда и най-често открито враждебна империя.

Не е чудно прочее, че част от българското болярство вдигнало бунт срещу княза покръстител непосредствено след покръстването. За тези боляри и за народа, който ги следвал, промяната на вярата се очертавала като истинска измяна на народната традиция и отстъпление пред лицето на Византия, срещу която били водени до това време най-много войни. В такъв смисъл застъпниците на езическата вяра били защитници на етническата самобитност и на държавната самостойност срещу империята. Общо взето, техните опасения били основателни и почивали на наблюдения върху политиката на Византийската империя.

Широката мисионерска дейност, водена от византийското правителство и от цариградската патриаршия, почивала на схващането за християнството като превъзходно оръжие в отношенията на империята към чужди, иноверни народи и племена. Един от най-видните църковни деятели на Византия от втората половина на IX век, патриарх Фотий, най-красноречиво е изразил това схващане. Според него християнизирането на един чужд народ или на чуждо племе било най-сигурното средство за възпирането на всяка враждебност и за подчинението му на византийската политика.

Църковната йерархия, която бивала установявана от византийското правителство и от патриаршията в чуждите страни непосредствено след тяхното покръстване, всъщност се явявала могъщ проводник на византийската политика в разни области на живота. За „безкнижни" народи — какъвто бил българският до 865 г. — това се очертавало като много тежка заплаха. Така пред ръководителите на българската държава се налагала една от най-съдбоносните проблеми: как да се съчетае приемането на християнството и свързаната с него духовна и материална култура от Византия с отстояването на народностната независимост.

Този конфликт в отношенията между средновековна България и Византийската империя можел да бъде разрешен задоволително само по един път: създаването на своя, народностна църковна йерархия и въвеждането на славянския език като богослужебен и по-нататък като книжовен език в държавата. Чрез дейността на Константин Философ-Кирил и Методий, чрез пренесената от техните ученици и по-късни следовници книжнина на старобългарски език вторият голям проблем в развитието на българския народ се разрешавал напълно задоволително. Християнската проповед и богослужебната книжнина вече преставали да бъдат оръдия за чужда асимилация, а ставали начало за по-нататъшно развитие на старобългарската книжнина и на българския език.

Не по-малко трудно било обаче разрешението на въпроса за създаване на българска църковна йерархия, сиреч такава йерархия, която — ако и разпространител на новата вяра — да не бъде проводник на чужди духовни и политически тежнения, които можели да увреждат интересите на българския народ и на държавата. Като пряк резултат на своята мисионерска дейност византийското правителство и заедно с него цариградската патриаршия, която неизменно следвала провежданата от него политика, полагали усилия да установяват подчинена на Цариград църковна йерархия в новопокръстените страни и твърде често дори да налагат, на челни места в тази йерархия лица от гръцки произход, които естествено щели да бъдат най-верни служители на империята.

Византийско-руските църковни отношения през средновековието свидетелстват особено ясно колко много е държала Византийската империя за прокарване на тази своя политика даже по отношение на огромната и многолюдна руска земя, с която я свързвали широки политически и икономически връзки. Тази намеса на патриаршията в новопокръстените и зависими от нея страни се чувствала предимно в организирането на по-висшата църковна йерархия. По-нисшето духовенство и в частност монашеството оставали по-далеч от намесата на цариградската патриаршия и нейните поставеници.

Твърде малко се знае за организацията на християнската църква в българската държава през десетилетията непосредствено след покръстването. Не сме в състояние да посочим с положителност имената и народностния произход на първите предстоятели на българската църква. Несъмнено е обаче едно: цариградската патриаршия и тук правела всичко, за да създаде подчинена на себе си църковна йерархия, срещу което българите естествено се опитвали да окажат твърд отпор.

Появата на Кирило—Методиевите ученици в България през втората половина на 885 г или началото на 886 г. изиграла огромна роля в това отношение: тук идвали като организатори на църковния живот просветители и книжовници лица от славянски произход и, както може да се предполага за някои от тях с голяма положителност, именно български славяни. Огнища на просветната и книжовната дейност били не толкова църквите, колкото манастирите, изникнали в българските земи. Онова, което било от съдбоносно значение, било обстоятелството, че в тези първи обители — бъдещи средища на просветната и книжовна дейност, разсадници на славянската просвета и книжнина — още от самото начало се съсредоточили духовници от български произход.

Манастирските братства в новопокръстена България представлявали малка примамка за цариградската патриаршия. В тях не прониквали представители на византийска църковна йерархия, лица от гръцки произход. Съставът на тези първи манастирски общежития в българските земи се набирал от българи, управлявал cé от българи. Това наистина били огнища на християнизаторска дейност, обаче носители на „побългареното", невизантийското християнство, което не било проводник на чужди интереси от политически характер. Само по този начин новосъздадените обители ставали средища на българската култура, откъсвали новата вяра от тесните и себични интереси на цариградската патриаршия и примирявали приетото от Византия християнство с народностните интереси.

Един от първите и най-видни представители на това българско монашество през епохата непосредствено след покръстването е основателят на голямата обител в недрата на Рила — Иван Рилски. За неговия живот ние сме сравнително добре осведомени от богатите исторически извори; осем жития на български език и едно на гръцки. Благодарение на това ние можем да проследим в големи подробности и точно отделни моменти от неговия живот и дейността му, както и началната история на основаната от него обител.

Появата на няколко негови животоописания още през средновековието заслужава внимание: тя свидетелства за твърде ранното зараждане на култ към него, а заедно с това изразява ясно потребата да се изтъкнат животът и подвизите на един отшелник от български произход срещу тенденциите на византийската патриаршия за налагане на агиографски цикъл на лица от гръцко потекло, от западен произход или от Изтока, но не и славяни.

Въз основа на някакво старо, непознато днес житие, писано вероятно през X век, следователно немного след смъртта на отшелника, както и въз основа на народни предания през XI — XII век, било съставено от неизвестен български книжовник едно „народно житие". Това е епохата на византийското владичество, когато цариградското правителство и патриаршията полагали големи усилия за потъпкване на българската народност и заличаване спомена за нейното минало. Един от най-видните византийски книжовници от онова време, архиепископът на Охрид Теофилакт, грък от Евбея, написал житие на Климент Охридски, чрез което вмъкнал този славянобългарски просветител и книжовник в пантеона на цариградската църква и го приобщил много тясно към византийската култура, като същевременно се постарал да премахне завинаги използваните от него за това дело налични български първоизвори.

Срещу това неизвестен българин — който по своята образованост и по писателското си умение далеч не можел да се сравни с учения византийски духовник — съставил житие на отшелника от рилската пустиня на народен език, достъпен и разбираем даже за най-простите негови събратя. Личността на рилския отшелник става за българите от епохата на византийското владичество символ на българщината. С тази своя черта „народното житие" се отличава напълно от едно друго житие на Иван Рилски, съставено малко по-късно от византийския книжовник Георги Скилица. През времето на император Мануил I Комнин (1143 — 1180) той бил в продължение на няколко години управител на град София и неговата област. Животът на рилския пустинник тук е изложен в твърде витиевата форма, но затова без онова искрено преклонение пред неговата личност и дейността му, което долавяме в писанието на неизвестния български книжовник.

Измежду другите животописи, посветени на Иван Рилски, особено упоменание заслужава житието, написано от последния патриарх на средновековна България — големия български и общославянски книжовник Евтимий Търновски, съставено вероятно след 1375 г. Към тези книжовни извори се добавят известен брой народни предания, запазени всред населението на югозападните български земи отчасти и до наши дни.

Иван Рилски се родил в малкото село Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина, на десния бряг на река Струма на около час път от голямото село Бобошево. Както показва самото име на селцето, съществуващо и до днес, неговото население — пък и изобщо населението в цялата тамошна покрайнина — било чисто българско. Точната дата на рождението на бъдещия пустинник не е посочена в никой от нашите исторически извори, обаче с голяма вероятност може да се приеме, че той се е родил към 876 — 880 г.

Роден през последните години от управлението на княз Борис, той бил съвременник на краткотрайното управление на неговия син Владимир (889 — 893), после на изпълнената с победоносни борби срещу Византийската империя и с кипяща културна дейност епоха на цар Симеон, както и на първата част от управлението на Симеоновия син Петър (927 — 969). Син на бедно семейство, младежът прекарал — както това изрично е разказано в някои от животописите — тежко нерадостно детство. Преданията разказват, че той трябвало да изкарва прехраната си като бедно пастирче. Ранната загуба на родителите, тежестите на живота и множеството преживени огорчения събудили у младия и чувствителен планинец желание да се „откъсне" от света и да потърси убежище в някоя от възникналите по това време обители. Там го влечела надеждата да намери облекчение от злините в своя живот; към тази стъпка го подтиквал и неговият нрав: „Той странеше от сборищата и празните разговори и ненавиждаше празнословията" — разказва за него един от неговите животописци. Наистина, покровителствани от държавните и църковните власти, иноческите обители представлявали за мнозина люде от онези времена по-безпечни убежища, отколкото мирският живот.

След като напуснал своето родно село, младежът постъпил в един от близките манастири — вероятно в западналия днес манастир „Св. Димитрий", разположен недалеч от село Скрино, под самия връх Руен. Постъпването в манастира разкривало за селския младеж възможност да получи по-голямо образование. Втората половина на IX в., особено след въвеждането на славянската писменост в българските земи, превърнала немногобройните обители в истински книжовни и просветни средища и школи. Тук можело да се научи четмо и писмо, тук можели да се придобият знания, свързани не само с вярата и богослуженето, но и за света и хората.

Колко време прекарал младежът от Скрино в споменатата обител, не може да се установи с положителност. По неизвестни нам причини той напуснал манастира и се запътил за места, отдалечени от неговото родно село. Знаем само това, че сега той се уединил в една от близките планини или според думите на един от неговите животописци — в една „висока и пуста планина". Може да се предполага, че това ще да е било някое от планинските възвишения, които се издигат край река Струма и които по онова време били покрити с гъсти девствени гори. Но и тук животът му не протекъл спокойно. Колкото и беден да бил, колкото и скромно да било жилището, което си построил, отшелникът не бил пощаден от разбойници, върлуващи из тази покрайнина. Животописецът разказва, че те го „нападнали нощем, набили го жестоко и го изгонили оттам". Краткото сведение на животописеца заслужава внимание, защото загатва за някои малко известни страни в живота на тогавашните българи.

Случката се отнася по всяка вероятност към края на IХ в., т. е. първите години от управлението на княз Симеон. Ние познаваме тази епоха като време на политическа мощ на държавата и разцвет на българската култура. Упоменанието на житиеписеца ни разкрива обратната страна на медала. В страната върлувало разбойничество, а това показва, че покрай богатството и разкоша на столицата — из българските земи се ширели и бедност, и недоволство.

Този случай представлява интерес и от друга гледна точка. Свещеничеството и монашеството се радвали на подкрепата и покровителството на царя и болярството. А ето в далечните югозападни краища на българската държава разбойници нападнали и подложили на мъчение един инок — отшелник. Били ли те привърженици на старата, отхвърлена езическа вяра или пък просто били люде, които с безразличие се отнасяли към християнството? Трудно е да се даде задоволителен отговор на този въпрос. Несъмнено е обаче едно: новата вяра все още не била пуснала дълбоки корени всред някои слоеве от народа и нейните проповедници не се радвали на всеобща почит.

След нападението отшелникът се принудил да дири другаде убежище. Може да се предполага, че за известно време той се приютил някъде по течението на река Струма, по някои от закътаните места и пустоши. Когато обаче бил прокуден оттам, отшелникът се отправил към горното течение на реката, гдето намерил временно покой. След като прекарал в тази покрайнина известно време, младият отшелник напуснал и нея, може би пак гонен и преследван от злосторници и разбойници.

Сега той се запътил към Рила. Тогава планината се издигала много по-непристъпна и по-страховита, отколкото я познаваме днес. През онези времена тя била истинска „рилска пустиня", както я нарече народният поет Иван Вазов. Тук и там, край потоци и реки се промъквали трудно проходими пътеки. Те пресичали вековни гори, всред които блуждаели диви зверове. Въображението на средновековния човек ги изпълвало с видения и призраци. Пастири, ловци и разбойници били почти единствените, които дръзвали да навлизат в планинските дебри.

След като проникнал в рилските гори, отшелникът се настанил в хралупата на голямо дърво. Неизвестният съставител на „народното житие" разказва, че отшелникът прекарвал там, без да види човешко лице, само с диви зверове, като се прехранвал с различни треви. Доколкото може да се разбере от сведенията на животописците, отшелникът се поселил първоначално в южните склонове на голямата планина. След като прекарал на това място, по думите на патриарх Евтимий, двадесет години, Иван Рилски се преселил в глъбините на планината близо до долината, гдето по-късно била изградена основаната от него голяма обител. Тук той наскоро бил открит от планинските пастири.

Народът бързо разнесъл нашир и надлъж славата на отшелника, който пребивавал в недрата на планината, посрещал кротко пастирите, наставлявал ги, лекувал техните недъзи и болки. Според сведенията на житиеписците слухът за Иван Рилски достигнал чак до българската столица Преслав, гдето вече управлявал Симеоновият син и приемник Петър. Оженен за византийската принцеса, внучка на император Роман I Лакапин, Петър — както често се изтъква — се намирал под силно византийско влияние и бил в най-добри отношения с империята. В религиозно отношение той поддържал връзки с цариградската патриаршия, гдето за двадесетина години, между 933 и 956 година, стоял начело неговият сродник по жена, Романовият син Теофилакт. Знае се освен това, че бил в преписка с прочутия на времето византийски отшелник Павел Латърски, комуто отправял „благосклонни и дори смирени писма".

Тази религиозност обаче, която съответствала на господствуващия през онази епоха дух, не означавала отказ от народността.

Когато царят узнал за българския отшелник в Рила планина, той по думите на житиеписците, незабавно пожелал да се срещне с него. Патриарх Евтимий обстойно е разказал за усилията на владетеля да се срещне с Иван Рилски, като е преплел към преданията, които достигнали до него, някои явно измислени подробности.

Въпреки желанието и настояванията на владетеля, който пристигнал сам чак в Рила, срещата не се състояла. Под благовиден предлог отшелникът отказал да се срещне с цар Петър. Патриарх Евтимий ни предава съдържанието на писма, разменени между владетеля и отшелника, очевидно измислени, обаче все пак твърде показателни за духа на времето и за господстващите тогава схващания. В отговор на царското послание пустинникът съобщил, че срещата между двамата не била възможна, тъй като тя не била „полезна" за него. От изпратените дарове той приел само плодовете: „Приемаме прочее постническата храна, а твоето злато — задръж си го ти самият. Защото голяма е вредата от такива неща за иноците". Напротив, той посъветвал цар Петър за това, как да употреби златото: „То трябва да бъде изразходвано в оръжие и войска, а още повече за убогите и за бедните, за голите и бездомните, а не за свое удоволствие".

Несъмнено чрез тези съвети патриарх Евтимий напътствал не другиго, а самия цар Иван Шишман, през чието време писал тези редове, като го подтиквал да засили отбраната на страната пред надвисналата турска заплаха. Думите на житиеписеца обаче подхождали напълно и за времето на цар Петър: оставената от неговия баща цар Симеон голяма и мощна българска държава трябвало да бъде защитавана и укрепвана. Втората част на посланието на Иван Рилски съдържа редица съвети към владетеля, чрез които отшелникът предпазливо, но твърде настойчиво набляга върху необходимостта да бъдат изправени злините в живота. Почти зад всеки съвет се крие посочване за някакво зло в тогавашния живот на българския народ, така щото отшелническото писание се превръща всъщност в остра критика срещу господстващите порядки в държавата. „Не уповавай се на неправдата и не пожелавай грабителство — обръща се Иван Рилски към владетеля. — Бъди кротък, тих и благопристъпен към всички, обръщай очи към всички твои околни. Маслото на твоята милост нека се пролива над всички... Нека бедните да излизат радостни от твоя палат. Нека твоята багреница да сияе със светлостта на добродетелите."

Както древните египтяни разнасяли пред пируващите първенци мумия, за да им припомнят, че са „смъртни" и така да ги предпазят от високомерие и самозабравяне, така и отшелникът съветва българския владетел: „Споменът за смъртта да посещава винаги твоя ум". А за средновековните люде смъртта била онази велика сила, която осъществявала жадуваното равенство в живота: тя покосява безпощадно всички, богати и бедни, потиснати и потисници.

Приблизително към това време, сиреч към последните години от царуването на Симеон, около отшелника се събирали някои местни жители, които желаели да пребивават с него и да подражават на неговия живот. Така на мястото на днешната стара постница наскоро възникнало иноческо общежитие, чиято глава бил Иван Рилски. Според едно предание тук се събрали няколко десетки души, което показва, че бъдещият Рилски манастир още в началото на своето съществуване имал значително братство.

Много малко знаем обаче за историята на манастира през онези най-далечни времена. През 941 г., следователно десетина години след възникването на обителта, нейният основател — който вече бил достигнал преклонна възраст — решил да се оттегли и да заживее в пълно усамотение. Ръководенето на манастирското братство, вече твърде нараснало на брой, очевидно не било по силите на човека, който прекарал по-голямата част от живота си в самота из гори и планини. Преди да напусне своите ученици и следовници, Иван Рилски им оставил — както това било обичайно за повечето от обителите през ранното средновековие — свой „завет", ще рече, правила за живот и управление.

Ако и да е запазен единствено в твърде късни преписи, този „завет" трябва да се смята автентичен. Той ни разказва извънредно важни подробности от живота и разбиранията на отшелника, както и някои черти в живота на младата иноческа обител. След като разказва накратко за първите времена на отшелничеството си в Рилската пустиня, основателят на манастира се обръща към своите ученици с наставления и съвети в духа на иноческия живот. Като най-голяма добродетел той сочи отсъствието на сребролюбие всред монасите и затова съветва учениците си: „А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини".

Друго негово наставление засяга отношенията между светската и духовната власт. Това напътствие ни разкрива причините за поведението на отшелника спрямо самия цар Петър при опита за среща между двамата. „Нито пък търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях". В цялата наша средновековна книжнина това е несъмнено най-ясно изразеното свидетелство за противопоставяне на духовната спрямо светската власт. Кои са причините за този разрив по времето на цар Петър? Дали те не се крият в твърде византийската политика на владетеля и неговите приближени от една страна и тежненията на един отшелник, излязъл от самите недра на народа, от друга? Ако тези предположения са верни, пристигането на цар Петър в Рила планина и стремежът му да се срещне с Иван Рилски трябва да се тълкуват като опит за изглаждане на появилото се раздвоение между политическата власт и представителите на народното духовенство у нас. Но желанието на цар Петър може да се тълкува и като появило се поради искрена религиозност. Свидетелствата на нашите писмени извори за съжаление са твърде оскъдни, за да се даде отговор на тези важни въпроси.

По-малко от век бил изминал от времето на официалното покръстване на страната и всред българския народ все още били живи множество остатъци от отреченото езичество. Ето защо Иван Рилски отправя към своите последователи съвета: „Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат. Но това те вършат поради простота и заради това се нуждаят от вразумение".

Ако и да е написан с удивителна простота, Заветът на Иван Рилски издава начетеност и писателско умение. Изложението е стройно и ясно. Авторът му познава някои от най-видните древнохристиянски писатели и привежда извадки от техните писания. За отбелязване е също обстоятелството, че той държи особено много за просветата — към своите ученици отправя наставление да залягат непрестанно, ден и нощ, за своята духовна просвета.

Всичко това дава основание да се приеме, че самият основател на Рилския манастир е бил широко начетен и притежавал добро писателско перо. Новооснованият манастир още в началото на своето съществуване се превърнал в оживено просветно и книжовно средище. Днес обаче за съжаление можем да кажем твърде малко за книжовния живот в манастира по ония времена. От съставените или преписани тук книжовни творби до днес не е достигнало нищо друго освен Заветът на Иван Рилски. Най-старинният книжовен паметник от манастира са разкъсаните листи с глаголическо писмо от края на X или началото на XI век, намерени в манастира и съдържащи откъси от „Паренезиса" (сиреч „Наставленията") на църковния писател сириеца Ефрем (около 306 — 378 г.), един от старохристиянските автори, които отшелникът е привел в своя Завет. Прочее, когато на 18 август 946 г. основателят на манастира починал, обителта била не само здраво утвърдена, но и представлявала едно от огнищата на тогавашната българска книжнина.

Иван Рилски е първият и най-изявен представител на отшелничеството у нас. Това явление в тогавашното българско общество — своеобразен израз на явно недоволство — било породено както от острите социални противоречия, очертали се с особена яркост през X век, така и от упадъка на българското духовенство. Може би покварата, която толкова бързо намерила място всред него, е най-добре обрисувана от ревнителя на чистотата на вярата Христова презвитер Козма. И сякаш за да реагира на цялата нерадостна действителност, да изрази своя мълчалив протест срещу нея, Иван Рилски е потърсил пристан в безмълвното уединение на отшелническия живот. По този начин той изразил отрицанието към съществуващия социален ред. Но неговото отшелничество е било бягство от живота — то не могло да бъде идеал за едно обезверено общество. Рилският пустинник с праведния си живот още приживе си създал ореола на светец и спечелил сърцата на населението. Обаче достатъчен ли е този пасивен протест, за да може да се промени безрадостната действителност? Той отказал да се срещне с българския цар и по този начин красноречиво показал отношението си към властта на земните властелини. Но този акт, колкото и знаменателен да е бил, отново подчертал неговото съзнателно бягство от живота.

Отшелничеството не е бил пътят на истинската борба срещу съществуващите неправди. И затова именно официалната църква не се поколебала да включи в списъка на българските светци Иван Рилски, за да превърне името и деянията му в свое знаме, за да го измъкне от местната известност и го направи популярен в цялата земя българска. Това, както се вижда от по-нататъшната ни история, има и своето огромно положително значение — името на Иван Рилски става непоклатим стълб на българщината, опора в годините на чуждоземни владичества, светлик от надежди в непрогледен мрак.

Може би значимостта на Иван Рилски в нашата история придобива своята сила предимно чрез обителта, която той създал и направил пазител на книжовността и българщината. Тя преживяла годините на византийското владичество, станала един от най-крупните манастири в България през XIII — XIV век, даряван богато от българските царе, изпитал ужаса на опостушителното османско завоевание. Отново рилската обител възкръснала от пепелищата под грижливите ръце на родолюбивите българи, за да играе огромна роля по време на османското владичество и като най-големия наш книжовен център, и като огнище на просвета, и като ревностен пазител на българщината.