istoria

 

 

„Именникът на първобългарските ханове" и българската държавна традиция

 

Иван Дуйчев

 

621px NominaliaOfTheBulgarianKhansUvarovManuscriptНеведнъж е заявявано, че в неспирния поток на историческия живот обичайните хронологически разграничения имат повече условно, а не абсолютно значение. Чрез поставянето и уточняването на хронологическите определения ние се мъчим да внесем — за нас самите преди всичко — известна прегледност в развоя на историческите събития. В действителност обаче една епоха подготвя следващата, закономерно съдържа предпоставките за възникването на следващата и се прелива в нея. Именно тази причинна обусловеност на следващата епоха от предходната създава онова явление на непрекъснатост или континюитет в историческото развитие, което е основна характеристика и на нашата национална история. А споровете за установяване на определени и точни датировки като разграничения между отделни исторически епохи понякога са спорове повече за външни белези. Пример за това представляват и споровете относно датата на възникване и формиране на българската държава. Установяването на тази дата е напълно необходимо, за да внесем прегледност в знанията за миналото на нашия народ. Възникването на една държава обаче е много сложен исторически процес, в който се преплитат фактори от политическо, социално и икономическо естество, както и съответни етнически съотношения, с други думи казано, фактори на вътрешното социално-икономическо и външното политическо и етническото развитие.

Като дата на формирането на българската държава досега са предлагани преди всичко няколко различни години от седмото и осмото десетилетие на VII в. Без да се вземат под внимание някои по-стари опити за установяване на тази хронология, трябва да се споменат най-важните предлагани датировки. Така поради едно погрешно изчисление на посочвания в някои от нашите най-главни исторически извори (главно в „Хронологията" на Теофан Изповедник) дълго време в научната и научно-популярната литература като дата на възникване на българската държава бе сочена годината 679. Това схващане е застъпено преди всичко в основните изследвания на заслужилия отличен познавач на средновековната наша история проф. В. Н. Златарски,1  а чрез неговите трудове то се наложи за дълги години в нашата наука и всред широките кръгове на просветената българска общественост. През 1932 г. един много добър познавач на въпроси от средновековната българска политическа и литературна история, Юрдан Трифонов, обърна внимание на едно пренебрегнато в нашата специална литература сведение, именно известието на свещеника Константин от Апамея (Сирия) от 681 г., значи от времето на самите исторически събития, и доказа, че в същност като дата за основаване и признаване на българската държава от страна на Византийската империя трябва да се смята годината 681.2  Цяла редица изтъкнати учени възприеха тази дата.3  Без желание да поставям тук на основно разискване въпроса за тази дата ще добавя, че именно годината 681 трябва да се смята за година на формирането и официалното признание на българската държава от страна на Византийската империя.4 В течение на последните години обаче някои наши учени застъпват една друга дата — 680 г., като година на основаването на българската държава.5

Когато разглеждаме този въпрос, интересно е да видим как са схващали възникването на българската държава в отсамдунавските земи нашите далечни предци, съвременници на събитието или близки по време до него. Би било желателно да потърсим наши, домашни свидетелства за това събитие — такива свидетелства обаче не са запазени. Затова пък за щастие притежаваме един твърде близък по време писмен паметник от домашен произход — става дума за така наречения „Именник на първобългарските ханове", в който могат да се открият отражения за схващанията на ранносредновековните българи относно началото на българската държава.

Голямата заслуга за откриването на този книжовен паметник се пада на предреволюционния руски славист Андрей Николаевич Попов (1841 — 1881), който откри текста на Именника в два ръкописа от XVI в. и пръв го обнародва.6  Съветският специалист по руска и славянска история Михаил Николаевич Тихомиров (1893 — 1965) има щастие да открие, все в ръкопис от XVI в., трети препис от Именника.7  От повече от едно столетие насам този книжовен паметник е предмет на многобройни изследвания и се смята за един от особено ценните исторически извори за ранното българско средновековие.8  През последните години с проучването на този паметник се занимаха по-специално неколцина наши и чужди учени.9  Те несъмнено допринесоха за изясняване на множество подробности около възникването на паметника и за уточняване на отделни елементи в текста на Именника. За съжаление същевременно бяха изказани и някои схващания относно характера, времето на възникването на паметника и неговата форма, чрез които въпросът биде замъглен още повече и не само не се направи стъпка напред в неговото изясняване, но и значително се замъгли. Но нека преди всичко да се обърнем към текста на Именника, въпреки че е вече добре познат.

В новобългарски превод, при който са взети под внимание четенията на трите познати досега преписа на Именника, паметникът гласи:10

„Авитохол живя 300 години. Родът му [беше] Дуло, а неговата година [на заемането на властта] дилом твирем.

Ирник живя 150 години. Родът му [беше] Дуло, а неговата година [на заемането на властта] дилом твирем.

Гостун, бидейки наместник, [управлява?] 2 години. Родът му [беше] Ерми, а годината му [на заемането на властта] докс твирем.

Курт управлява 60 години. Родът му [беше] Дуло, а годината му [на заемането на властта] шегор вечем.

Безмер [управлява?] 3 години. А родът му [беше] Дуло, а пък годината му [на заемането на властта] шегор вечем.

Тези 5-има князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде отсам Дунава Исперих княз и досега.

Есперерих [сиреч: Исперих] княз [управлява] 60 и една година. Родът му [беше] Дуло, а годината му [на заемането на властта] верени алем.

Тервел [управлява] 21 година. Родът му [беше] Дуло, а неговата година [на заемането на властта] текучитем твирем.

[...управлява] 28 години. Родът му [беше] Дуло, а неговата година [на заемането на властта] дванш ехтем.

Севар [управлява] 15 години. Родът му [беше] Дуло, а неговата година [на заемането на властта] тох алтом.

Кормисош [управлява] 17 години. Родът му [беше] Вокил, а неговата година [на заемането на властта] шегор твирем. Този княз измени рода Дуло, сиреч [беше от рода] Вихтун.

Винех [управлява] 7 години. А родът му [беше] Оукил. А неговата година [на заемането на властта беше] шегор алем.

Телец [управлява] 3 години. Родът му [беше] Угаин, а неговата година [на заемането на властта] сомор алтем. И той [беше] от друг род.

Умор [управлява] 40 дни. Родът му [беше] Укил, а [годината на заемането на властта] дилом тутом."

По своето съдържание и форма Именникът на първобългарските владетели поражда цяла редица въпроси, на които не винаги е лесно да бъде даден задоволителен отговор. В своята цялост този важен наш исторически паметник едва ли може да бъде смятан за окончателно изяснен. На първо място, в неговото съдържание трябва да се изтъкне употребата на хронологически посочвания според системата на така наречения „12-годишен животински цикъл", в който отделните години са означени с имената на животни, а месеците — с числителни редни. Тази хронологична система е изградена на лунни години (97 слънчеви години = 100 лунни години) с употребата на изрази от езика на първобългарите (тюркски език).11  Финландският славист Йосиф Й. Микола пръв успя да разгадае тези тюркски изрази и им даде убедително тълкуване,12 а по-късни изследвани допринесоха за по-пълно изясняване на въпросите.

Преди да се използват посочванията на Именника като исторически извор, трябва да се уточнят някои подробности относно неговата форма и съдържание. Въпреки различните изказвани напоследък предложения като достатъчно убедително доказани могат да бъдат смятани някои основни положения. Несъмнено е преди всичко, че Именникът на първобългарските владетели представлява официален писмен паметник с летописно съдържание. Точността на съдържащите се в него исторически податки, на първо място за имената, реда на отделните упоменати владетели, както и употребата на източноазиатската, донесена от първобългарите хронологическа система на 12-годишния животински цикъл, най-сетне употребата на имена и изрази от езика на първобългарите — всичко това говори за неговата дълбока старинност. Предположенията, че той е съставен късно, както понякога се изтъква, чак в Симеоновата епоха, сиреч между 893 и 927 г., са напълно неубедителни. При такова предположение не бихме могли да обясним задоволително какви исторически праизвори са били използвани и с каква цел е бил съставен през епохата на християнизирана България писмен паметник за увековечаване имената и родовете на най-далечни езически владетели.

Срещу такива неубедителни предположения трябва да се изтъкне, че Именникът представя старинен писмен паметник от ранната първобългарска епоха. Последното упоменато в него име е името на краткотрайния първобългарски хан Умор, който в 767 г. управлявал всичко 40 дни.13 Строго погледнато, трябва да се заключи — както това обичайно се прави при всички подобни случаи, — че паметникът е съставен след тази дата: тази година представя за нас terminus ante quem non. Дали текстът на Именника е бил продължен и по-нататък, за да бъдат включени имената и годините на управление и на други първобългарски владетели, по този въпрос могат да бъдат изказвани само предположения, които засега не са подкрепени от никакви положителни доказателства. Годината 766-767 трябва да бъде смятана за дата, към която приблизително паметникът е бил завършен във вида, в който ние го познаваме днес. Дали той представлява единен паметник или пък се състои от две отделни части? Единството в изразната ферма, единството в употребените в него хронологически посочвания говори за единна редакция, която може да се тълкува в смисъл, че паметникът е писан изцяло в едно и също време или пък, което също е напълно допустимо, при неговото написване строго е следван установен първообраз. Посочването в текста във връзка с упоменанието за хан Аспарух, именно неговото идване (приде: дойде) в отсамдунавските области накара мнозина изследвачи да приемат, че паметникът се състои от две части, като първата част свършва на това място, а по-нататък следва част като продължение. Изразът в текста кнѧз тожде и доселѣ може да се тълкува само въз връзка с управлението на хан Аспарух. Изказано е предположение, че в същност в този израз би трябвало да се съзре указание за преселването на първобългарите в отсамдунавските области и че те се намирали тук и до времето (до сиф), когато е бил съставен паметникът. В такъв случай обаче следва да приемем, че тук Аспаруховото име се явява епоним за целия първобългарски народ, който ханът довел в отсамдунавските области със себе си. Такова тълкуване обаче би било пресилено. Най-вероятно си остава предположението, че този израз е писан в края на VII или самото начало на VIII в.

Ако паметникът е писан в първобългарско време, на какъв език е писан и с какво писмо е бил записан? Твърдението, че Именникът е бил писан на „старобългарски език" (altbulgarische sprache), е напълно неопределено: означава ли това езика на първобългарите или езика на българските славяни от най-стария период? Ние не разполагаме с никакви положителни сведения за използването на първобългарски език като писмен език — разбира се, с рунно писмо. Въпреки всички възможни възражения трябва да се предположи, че Именникът е бил писан на гръцки език и с помощта на гръцкото писмо. Текстът, който познаваме днес, представлява следователно старобългарски, в смисъл славянски превод, направен по всяка вероятност в старобългарско време. За този превод може да се допусне действително, че е бил направен в старобългарската епоха — във времето на цар Симеон. Такова предположение не означава обаче, че Именникът е бил съставен в казаната епоха. Наистина в приписката към старобългарския превод на словата на Атанасий Александрийски против арианите е употребен един израз от първобългарската хронологическа система,14 но едва ли е допустимо, че тогава - при отмирането на първобългарския етнически елемент в българската държава - езикът на първобългарите е бил така широко познат, за да бъдат лесно разбираеми всички хронологически посочвания в Именника. Наличието на славянизми в текста на Именника все още не е положително доказателство за късен произход: тези славянизми могат с голямо основание да се припишат на славянските преводачи и преписвачи от средновековието. Нашият паметник освен това е писан въз основа на достоверни исторически първоизвори, каквито едва ли са били запазени до времето на Симеон.

Спорът, дали Именникът е представлявал първобългарски надпис или не, е по мое мнение излишен: той засяга повече формата, а не съдържанието на паметника. По своето съдържание нашият Именник представлява наистина текст с летописен характер - с най-кратки и сбити летописни бележки (annales) за най-ранните първобългарски владетели от митични времена до втората половина на VIII в. Съобразно с възможностите на времето такъв официален паметник е трябвало да бъде записан на трайна писмовна материя — на камък, а по този начин неизбежно се превръщал в надпис, сиреч в епиграфски паметник. Нямаме ли ние и други наши епиграфски паметници, по-кратки или по-обстойни, с летописно съдържание? Единият от Омуртаговите надписи — надписът от Търново — изразява най-красноречиво съзнанието за историчност и желанието за увековечавате в историята.15 Хан Омуртаг гордо изразява това съзнание: „Направих тези писмена. Човекът, и добре да живее, умира и друг се ражда. И нека родният последен, като гледа това [надписа], да си спомни за тогова, който го е направил." Най-сетне трябва да отбележим, че Именникът е напълно самобитен по своето съдържание писмен паметник. Доколкото може да се говори за чуждо — библейско и византийско — влияние, това засяга формата или пък представлява просто аналогии, общности в паметници от този род.

За нас особено важна е основната тенденция, която е намерила израз в паметника. Включването на този текст в ръкопис, който съдържа библейската IV книга на царете, е наистина показателно, но това ни най-малко не издава желание за съпоставка на българските владетели по старинност, следователно и по значение с библейските владетели. Съпоставката е не с тях, а именно с византийските императори, които в различни времена са допускали тяхната генеалогия да бъде продължавана далеч назад във времето — до римските императори, или да се правят съпоставки с библейски царе. Византийците можели да оспорват правото на българската крайдунавска държава на съществуване с оглед на нейната старинност. Олицетворявайки държава и владетел, съставителите на Именника са целели именно да покажат старинността на своята държава. В това отношение сведенията върху владетелите от митични времена до епохата на хан Аспарух представляват твърде голям интерес.

Отъждествяването на споменатите в първата част на Именника имена представлява значителни трудности: не е възможно напълно убедително отъждествяване на всички тези имена и в научната литература досега се водят спорове във връзка с това. Спорни са надписите на някои имена и отъждествяването им с добре познати исторически личности, докато при някои посочвания на имена би трябвало да се допусне, че се отнася до личности, за които не притежаваме други известия. Отъждествяването на двете начални имена се затруднява от обстоятелството, че за продължителността на техния живот са дадени нереални числа: 300 години живот на Авитохол и 150 години живот за Ирник. Предположението за тъждеството на Авитохол с хунския вожд Атила, под чието владичество първобългарите са живели известно време, е твърде съблазнително, но срещу него могат да се изтъкнат редица възражения. Много по-правдоподобно, ако и все пак оспорвано от някои учени, е отъждествяването на втория споменат владетел Ирник с Атиловия син Ернах. Затова пък, като се изключи възможността за едно убедително отъждествяване на две имена — Гостун и Безмер, отъждествяването на споменатия на четвърто място владетел под името Курт не буди съмнение: това е именно владетелят на „Велика Волжска България" Кубрат, баща на хан Аспарух, починал към 642 г. В такъв случай не е изключено положението, че споменатият в Именника на пето място владетел Безмер — каквото име и да му е дадено — не е никой друг освен най-големият Кубратов син Баян (погрешно обозначаван и с името Батбаян поради литография на първата сричка).16 Споменавайки тези петима владетели, съставителят (или съставителите) на Именника ги сочат като български владетели и тяхната държава като българска държава, предхождаща възникналата след поселването на Аспарух в отсамдунавските земи крайдунавска България. Връзката между едната и другата историческа епоха в съществуването на българската държава — държавата („Велика България") в крайволжските области и крайдунавска България — е изразена в думите: „Тези петима князе (άρχοντες) управляваха княжество (άρχοντία) оттатък Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде отсам Дунава Исперих, княз (άρχων), също и досега." Няколко думи върху този пасаж от Именника. На първо място, трябва да се отбележи употребата на означенията „княз" и „княжество" като свидетелство за ранния произход на паметника, преди да бъдат възприети обозначенията „цар" и „царство". Освен това съпоставянето на „княжество отвъд Дунава" и държава „отсам" Дунава свидетелства, че Именникът е съставен в началната си част в отсамдунавска България, значи след 681 г. Остава неизяснено във всеки случай посочването за „остригани глави", но неговото тълкуване не пречи да се схване общият смисъл на изложението.

Без да се поставя въпрос, дали текстът на Именника е завършил с упоменаването за хан Умор, или пък е продължавал и за някои по-късни първобългарски владетели, основното схващане на съставителите е напълно ясно. Това са летописи (анали) на българската държава през нейното съществуване в далечната крайволжска родина и през времето около едно столетие в земите отсам Дунава, приблизително докъм 766/67 г. Аспаруховото княжество е само продължение на отвъддунавска, крайволжска България на Кубрат и неговите митологични предходници. Установявайки се в отсамдунавските области, Аспарух не създава в същност ново княжество: той само продължава съществуването на българската държава от южноруските области. Проблемите около първобългарското летоброене остават неизяснени и досега, те се нуждаят от основно и критично проучване след изказаните досега хипотези. Затова е трудно да се установи за какъв точно исторически период става дума в обозначението за 515 години. Ясно е едно! Загатва се за съществуване на стара българска държава в течение на няколко столетия. Това е съзнанието за непрекъснатост или вековен континюитет в историята на българската държава до времето на управлението на хан Аспарух между 681 и приблизително към началото на VIII в. (около 701 г.). А това е съзнанието за същата тази приемственост в живота на българската държава, която идея се долавя през цялото средновековно съществуване на България17 и съставя една от най-съществените отлики в нашето историческо минало. В светлината на тези изводи споровете относно точните хронологически разграничения придобиват някак си второстепенно значение. Заедно с това обаче трябва да се направи още едно заключение. Ако прочее нашите далечни предци от VII и VIII в. са съзнавали изградената от тях държава само като продължение от крайволжска България, нямаме ли и ние задължението да се занимаваме по-задълбочено и по-усърдно с проучване на онази далечна прародина, от която в тукашните земи са дошли Аспарух и неговите дружинници? Това не означава омаловажаване на ролята на славянското множество, което дава основния етнически елемент на българската държава, а само допълване и закръгляне на проучванията върху цялостното наше национално минало от най-далечни времена насам.

 

1Вж. главно В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I. Епоха на хуно-българското надмощие, С., 1918.
2Ю. Трифонов, Известието на сирийския пресвитер Константин за Испериховата победа над византийците, ИБИД, τ. XI—ХII, 1932, стр. 199—215.
3Например Fr. DöΙgеr: Byzantinische Zeitschrift, t. XXXVIII, 1938, p. 518— 519; G. Οstrοgοrsky, Geschichte des byzantinischen Staates, München. 1963, p. 104, n. 4,
4I. Dujcеv, Protobulgaies et Slaves. Sur le problème de la formation de l'Etat bulgare, Annales de l'Institut Kondakov, t. X, 1938, p. 145—154; срв. също M. Вοйнοв, За първия допир на Аспаруховите българи със славяните и за датата на основаването на българската държава, ИИБИ, τ. VI, 1956, стр. 453—480; Д. Ангелοв, Образуване на българската народност, С., 1971, стр. 190 сл.
5Г. Цанкова-Петкова, Бележки към началния период от историята на българската държава, ИИБИ, τ. V, 1954, стр. 319—350.
6Α. Ποпοв, Обзор хронографов русской редакции, т. I, Москва, 1866, стр. 25—27.
7M. Н. Тихомиров, Именник болгарских князей, Вестник древней истории, 1946, кн. 3, стр. 81—90.
8За библиографски посочвания вж. Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, T. II, Sprach. Reste der Türkvölker in den byzantinischen Quellen, Berlin, 1958, p. 352—354.
9Ο. Ρritzak, Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren, Wiesbaden, 1955 (cf. I.Dujcev: Byzantinoslavica, t. XXII, 1961, p. 348—350); V. Веsеvliеv, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963, p. 306—323, № 79; същият, Надпис ли е бил Именникът на българските князе?, ИАИ, т. XXIV, 1961, стр. 1—8; Е. Георгиев, Прабългарското летописание, Изследвания в чест на Марин С. Дринов, С., 1960, стр. 369— 380.
10Старобългарският текст на Именника заедно с новобългарски превод и обяснителни бележки у: Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, т. I, С., 1943, стр. VII—VIII 1—2, 162—165.
11Във връзка с това вж. полезната статия на Я. Тодоров, Източноазиатският животински цикъл от гледище на астрологическите вярвания, ГСУ, ИФФ, т. XXVII, 8, 1931; срв. Ив. Дуйчев: ИБИД, т. XI—ХII, 1931—1932, стр. 389—392.
12J. J. Mikkοla, Die Chronologie der türkischen Donaubulgaren, Journal de la Société finno-ougrienne, t. XXX, 33, 1913/18, p. 1—25.
13За него вж. Златарски, История, стр. 219 сл. и др.
14Текст и превод у Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, стр. XIII, 76 214—216.
15Вж. текста у Дуйчев, пос. съч., стр. 4—5.
16За това вж. посочванията у Ив. Дуйчев, Българско средновековие, С., 1972, стр. 88, 95 сл.
17Вж. обстойно по въпроса Ив. Дуйчев, Идеята за приемствеността в средновековната българска държава, ИБИД, т. XXVII, 1970, стр. 5—19; I. Dujcev, Aspects of the Balkans; Continuity and Clange, The Hague — Paris, Mouton, 1972, pp. 138—150.