istoria

 

 

Поява и същност на българското богомилство

 

Милияна Каймакамова

 

640px Beseda07Социално-религиозни учения и движения възникват и се развиват под натиска на различни фактори и условия и са изразител на състоянието на вътрешнодържавния живот и на интелектуалното равнище на обществото. Изворите сочат, че в България намират почва отшелничеството, богомилството, ереста на жидовстващите, адамитството и др. Тези богословски ереси всъщност изразяват идейната борба сред различните съсловия на българското общество и разкриват многообразието в социалните и политическите възгледи на аристокрацията и на народното мнозинство.

От всички социално-религиозни учения в средновековна България най-продължителен живот има богомилството. То възниква през царуването на цар Петър (927 — 970 г.), вероятно около средата на X в. Сведения за неговата поява се срещат в посланието на цариградския патриарх Теофилакт (933 — 956 г.) до българския владетел в отговор на писмата, които последният пратил до главата на Цариградската църква, и в които е искал наставления за борбата срещу „новопоявилата се ерес". Друг извор, който свидетелства за разпространението на богомилството в България през X в, е творбата „Беседа против богомилите", написана от българския книжовник от това време Презвитер Козма.

През 865 г. княз Борис I налага християнството за официална религия в страната. С този акт България е включена в лоното на християнските европейски държави. От тук насетне религията заедно с езика стават основни звена за поддържането на народностното и държавното единство. Поради това българските царе, подобно на останалите средновековни владетели, полагат твърде много грижи за религиозния и църковния живот в държавата. Само така е могло да се крепи духовното единство сред българското общество. С появата на богомилството това единство се нарушава. Създава се опасност и за по-нататъшното нормално функциониране на българския държавен организъм. Тази сериозна заплаха принуждава цар Петър, а и владетелите след него, да организират гонения срещу еретиците с цел унищожаване на тяхното учение. Но борбата на българската царска власт не довежда до съществени резултати. Според изворите (Синодик на цар Борил, житията на българските светци и др.) богомилството продължава да се разпространява сред българското общество чак до XIV в. Заедно с развитието си в България, то прониква и намира почва във Византия, Сърбия, Киевска Рус, Северна Италия, Южна Франция и други средновековни европейски държави. Очевидно, този широк размах на богомилството в България и в общоевропейски мащаб не е случайно явление. То се появява в българския духовен живот под напора на народния гений, акумулирал в себе си енергията на твърде сложната и противоречива българска действителност през X в. Това е периодът на управление на цар Симеон (893 — 927 г.) и на неговия син — цар Петър (927 — 970 г.).

Появата на богомилската ерес трудно би могла да се обоснове без разглеждането на основните промени, които настъпват в живота на българската държава през първата половина на X в. Тяхната същност дава основание отбелязаният период да се определя като един от най-сложните и противоречиви в развитието на българското общество. Известно е, че в резултат на активната и настъпателна политика на цар Симеон, водена срещу Византия и останалите ѝ съседи — Сърбия, Хърватско и Унгария, през първата четвърт на X в., България се превръща в страна с обширна територия и става основна политическа сила в европейския Югоизток. След този възход на държавата много скоро, още през царуването на Петър, започва нейният стремителен упадък. Крайният резултат е покоряването ѝ от Византия през 1018 г.

Причините за липсата на приемственост в държавния живот през отбелязаната епоха трябва да се търсят в характера на политиката, която цар Симеон води срещу Византия. Неговият стремеж към завладяване престола на византийските императори и към утвърждаване в българския държавен живот на абсолютното самодържавие във византийска форма, отклоняват страната от естественото ѝ социално-икономическо развитие. Двубоят с Византия се оказва твърде изтощителен за държавата и народа. Отрицателните последици от него са били по-трайни и по-пагубни за по-нататъшното развитие на българското общество, отколкото положителните. Симптомите на кризата започват да се усещат още в края на Симеоновото управление. Продължителните войни срещу Византия и останалите съседни страни довеждат до масовото разорение на селячеството, което е съставлявало не само основният контингент на царските войски, но и мнозинството от българското население. Този процес на обезземляване на селячеството е отразен добре в редица извори от тази епоха: „Закон за съдене на хората", „Шестоднев" на Йоан Екзарх, „Кормчая книга" (старобългарски превод на византийския законодателен сборник „Номоканон"), „Учителното евангелие" на епископ Константин Преславски и др. Икономическата разруха на населението става причина за активизиране на неговото недоволство от политиката на цар Симеон.

Войните на Симеон предизвикват още една значителна промяна в социалния живот на страната. В хода на териториалното разширение значително укрепва позициите си българската аристокрация. Болярството увеличило своите поземлени фондове. Подобен процес на икономическа стабилизация се забелязва и сред представителите на църквата — митрополити, епископи и игумени на някои манастири. В хода на войните представителите на светската и църковна аристокрация разширяват и утвърждават още повече своите привилегии върху земята и върху селяните. Засилването на селската икономическа зависимост от едрите поземлени собственици представляват същността на промяната, която настъпила в края на Симеоновото управление. Този процес продължава своето развитие и през царуването на Петър. Той представлява основата, върху която около средата и втората половина на X в по времето на цар Самуил в страната се появява и зависимото селячество и се засилват тенденциите на феодализация на българското общество. Сведения за разгръщането на този процес се срещат в грамотите на император Василий II до Охридската архиепископия, издадени в периода 1019 — 1025 г.

Симптомите на кризата се почувствали и в политическия живот на страната. Тя намерила израз в разцеплението на болярството. Със своите планове за завладяването на обширни територии и за заместването на василевса на цариградския престол, цар Симеон изразявал интересите на онази част от управляващата върхушка, която била за продължаване на борбата срещу Византия. Според византийските хронисти съществувала и друга групировка сред болярството, която поддържала старата политическа линия за „процъфтяването и зреенето на страната на българите" чрез мир с Византия. Това разцепление очевидно представлява реална заплаха и пречка за по-нататъшното успешно продължение на настъпателната външна политика на цар Симеон. При таза усложнена вътрешнополитическа обстановка българският владетел преценява, че е необходимо още приживе да определи наследника на българския царски престол. Според „Продължителя" на Теофан по неизвестни причини Симеон отстранява от политическия живот своя първороден син Михаил, като го подстригва за монах и го изпраща в манастир. За наследник на престола той определя втория си син Петър. Цар Симеон имал още двама сина Иван и Ваниамин (Боян) и дъщери. Освен тази промяна, българският владетел назначава за настойник на децата си и главно за съуправител на младия цар Георги Сурсувул — брата на неговата втора съпруга. В този свой верен и енергичен болярин Симеон вижда политическата фигура, която би могла да продължи неговата политика.

Отбелязаните основни промени във вътрешното състояние на държавата, които ясно се очертават в края на Симеоновата епоха, показват, че цар Симеон оставил на своя син в наследство обширно царство. Неговите граници се простират от Карпатите до Коринт и от Черно море до Адриатика. Но това царство вече не притежава онзи вътрешен стабилитет, който в началото на X в позволява на Симеон да разгърне своята политика и да утвърди страната като решаващ фактор в политическия живот на европейския Югоизток.

Цар Петър (927 — 970 г.) поема управлението на българското царство в момент, когато в него съпротивителните сили вече са в значителна степен изчерпани, когато в неговия държавен организъм симптомите на кризата не само се усещат доста силно, но и много скоро тя започва да обхваща всички сфери на вътрешнодържавния живот. При тази сложна и противоречива действителност започва своето управление цар Петър. Той не може да продължи експанзивната политика на своя баща. Ясно е, че не толкова „кроткият" и „набожен" характер на Петър стават основна пречка за по-нататъшното възходящо развитие на страната, колкото нейната дестабилизация, дошла като последица от продължителните Симеонови войни.

Опасността от нападения на българските територии от хървати и унгарци и разцеплението на болярството принуждават цар Петър и неговия съветник Георги Сурсувул да предприемат диаметрално противоположна политика спрямо Византия. Към края на септември — началото на октомври 927 г. между двете страни се подписва 30-годишен мирен договор, който бил скрепен с династичен брак между младия български цар и внучката на император Роман Лакапин — Мария. В чест на подписания мир тя приема името Ирина. С мирния договор се постига уреждане на граничните спорове между двете страни и размяната на военнопленници. Най-съществената част от договора се отнася до официалното признаване царския титул на българския владетел и на църковната независимост на България. Духовният глава на Дръстър е бил провъзгласен за патриарх на българската църква. Макар че Византия, придържайки се към принципите на своята политическа доктрина за вселенско господство, поставила българския цар по-ниско от византийския император, наричайки го негов „духовен син" и не дала патриаршески сан на духовния глава на българската столица Преслав, договорът от 927 г. утвърждава спечеленото вече високо международно положение на българското царство. Това е положителната страна от подписания договор с Византия. Но заедно с това чрез него Византия за един дълъг период успява да осигури своето влияние във вътрешния и външния живот на страната. То се подсилва особено много и от присъствието на византийската принцеса в царския двор в качеството ѝ на съпруга на българския владетел.

Противоречията, които възникват сред болярската аристокрация още при Симеон, продължават да се усложняват и в началния етап на Петровото управление. Те се проявяват във вътрешните размирици, които избухват непосредствено преди и след подписването на договора с Византия в периода 927 — 930 г. Всички те се организират от онази част от болярството, принадлежаща към „Симеоновата партия''. Тази групировка не желае България да прекрати войните с Византия, защото чрез тях си осигурява бързо увеличение на своите доходи. В тези болярски заговори и бунтове вземат дейно участие и Симеоновите синове — Михаил и Иван. Макар че завършват с неуспех, те спомагат твърде много за по-нататъшното разцепление сред болярската аристокрация. Бунтовете са свидетелство за нестабилността на вътрешнополитическия живот, произтичаща от борбата за царската власт. Те разкриват деморализацията на политическата върхушка, която насочвала своите усилия към сдобиване с повече власт и към охолен живот. Тези размирици се използват умело от Византия, която прави всичко възможно да си запази място във вътрешнополитическото пространство на страната.

През управлението на цар Петър тенденцията към забогатяване на болярската аристокрация се засилва още повече и от разрастването на международната търговия на България. Сега тя търгува не само с Византия, но и с Великоморавия, Чехия, Унгария и Киевска Рус. От „предметите на лукса" естествено са могли да се ползват представителите на заможната болярска аристокрация. През това време все повече укрепва и едрата поземлена собственост. Това е особено валидно за църковното земевладение. За неговото утвърждаване се съдържат сведения в споменатите вече грамоти на император Василий II. Основните положения в тях всъщност са повторение на режима, който съществува в България по времето на българските царе Петър и Самуил. Император Василий II се стреми да запази доколкото е възможно статута на висшия български клир такъв, какъвто той е бил до завладяването на България от византийците с цел да спечели неговата подкрепа при утвърждаване на властта си в новозавладените земи. От тях е видно, че поземлените владения на висшето духовенство са били пръснати из различни епархии. Цар Петър поддържал традицията от времето на княз Борис и цар Симеон за даряване на земи на църкви и манастири. У нас този обичай се въвежда по византийски образец.

Увеличаването на едрата поземлена собственост в България през първата половина на X в.  довежда до засилването на имущественото разслоение в българското общество. Процесът на оредяване на свободното и имотно селячество все повече се задълбочавал. Това е представлявало сериозна заплаха за стабилитета на държавата. На практика тя се лишава от своя военен и стопански потенциал, който се осигурявал от свободното селячество. Сега, в резултат на появата на едрата поземлена собственост, възниква и една нова категория в социалната структура на българското общество — категорията на зависимото население. Според данните от грамотите на Василий II те се наричат парици и клирици. Това са били подвластните на църквата селяни — миряни и низши духовни служители. С тези термини се означават зависимите селяни, работещи в църковните имения. Те попадат под властта на митрополити и епископи заедно със своите имоти по силата на дарствени разпоредби. Изворите сочат, че през X в. броят на зависимото население е бил твърде ограничен по отношение на свободното, наричано още и държавно селячество. Но така или иначе то е било задължавано да върши безплатно земеделската работа на своите господари.

Разширяването на правата на болярството и на висшия духовен клир върху тяхната поземлена собственост създава условия за произволи и злоупотреби от страна на царските служители. Те стават една от основните причини за засилването на народното недоволство от пасивната вътрешна политика на цар Петър, който не успял да предприеме никакви мерки за спирането процеса на обезземляването на българското селячество. Неговото икономическо положение се затруднява допълнително и от маджарските и печенежките нападения в страната през 934 и 943 г. Така промените в стопанския и в социалния живот стават една от причините за разпокъсване на вътрешното единство сред българския народ. Разцеплението сред болярството показва неговата неспособност да поеме спасението на държавата от все повече разрастващата се разруха.

Църквата, която през управлението на княз Борис и цар Симеон става основен двигател и фактор за духовното израстване и единение на българското общество, в този критичен период също се оказва неспособна да продължи да играе градивна роля в духовния живот на българския народ. Упадъкът обхваща и нейните среди. Висшето духовенство се отдалечава твърде много от просветителския дух на основоположниците на българската църква — Климент Охридски, Презвитер Наум, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Презвитер Григорий и др. Благодарение на тяхната висока образованост и активна учителска и творческа дейност Симеонова България се превръща в културно средище на славянския ортодоксален свят и показва възможностите си да създава духовни ценности. За жалост този книжовен разцвет се оказва твърде ефимерен. Активният литературен живот, който се разгръща в България през последните две десетилетия на IX и началото на X в, не намира своето продължение през царуването на Петър. Усилията на цар Симеон за съперничество с Византия поглъщат не само военния, но и интелектуалния потенциал на страната. Образованието, което се осъществява в прицърковните и манастирски училища на равнището на византийските средни училища, се оказва недостатъчно, за да се продължи богатата книжовна традиция от времето на цар Симеон. Единствената литературна творба, която е известна от Петровата епоха, е споменатата вече „Беседа" на Презвитер Козма. Неговата ярка и ерудирана личност и творбата му оцеляват сякаш, за да потвърдят дълбоката летаргия, в която изпада старобългарската литература и леността на българското духовенство. Вместо да продължи просветителската дейност сред народа за утвърждаването на християнския светоглед и морал в духа на традициите, оставени от българските ученици и следовници на славянските първоучители, духовенството полага твърде малко усилия за християнското просвещение на народа и се задоволява с формално изпълнение на своите църковно-религиозни задължения. Според Презвитер Козма божиите служители се отдават на „златолюбие, користолюбие, разкош и разгулен живот". Този нравствен упадък на духовенството снижава силно неговия авторитет сред населението и поражда неговата нетърпимост и омраза.

Нестабилността във вътрешнополитическия живот, която се засилва през царуването на Петър и липсата на духовна опора създават условия за широка изява на тлеещото с години народно недоволство. Народният протест срещу беззаконията и безсилието на властта да се справи с корумпираните слоеве на болярството и духовенството първоначално намира израз в отшелничеството. Породено от съзнанието за безсилието на отделната личност да се бори срещу земните злини, това движение издига като идеал духовното съвършенство на човека и освобождаването му от грижите за материално благополучие. Най-известният и най-популярен представител на това движение в България през времето на цар Петър става Иван Рилски (родом от с. Скрино, Дупнишко). Той принадлежи към съсловието на малоимотните и безимотни селяни. Според сведенията на житиеписците бъдещият отшелник е „човек духовен, благоверен и христолюбив, който се боял от Бога и със страх му служел". Боголюбивият младеж прекарва в бащиния си дом до смъртта на родителите си. След тази загуба той се откъсва още повече от живота. Според Йоан Скилица (византийски хронист от XI в.) младият Иван „странеше от сборищата и празните разговори и възненавиждаше празнословието". Откъсването му от обикновения живот поражда презрението и ненавистта на неговите съселяни. Според данните на Патриарх Евтимий, „обладани от завист го обсипваха с обиди и укори и го назоваваха лицемерен и напълно непотребен за светско съществуване". Огорченията още повече засилват неговото желание да напусне „света". Много скоро той се оттегля в Рилската планина, за да се посвети на съзерцателен и аскетичен живот. Същността на отшелничеството като народно религиозно движение е отразена най-точно в „Завет на Иван Рилски до неговите ученици". Той им завещава да пазят вярата непорочна и непримесена от всякакво зловерие. Но иночеството не означава пълно откъсване от живота на народа. Рилският светец напомня, на своите ученици задълженията им спрямо народа и ги съветва да бъдат негови наставници във вярата: „Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и зли нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат". Светецът обяснява и оправдава тези остатъци от езичеството сред народа с неговата непросветеност: „но те вършат това поради простота и заради това се нуждаят от вразумение". Това наставление на Св. Иван Рилски най-точно разкрива острата нужда от извършването на просветителска и евангелизаторска дейност сред народа, която била изоставена от служителите на официалната църква. Без да се противопоставя на църквата и на царската власт, отшелничеството може би се явява една алтернатива в борбата на българския народ за духовно оцеляване и спасение. В определен смисъл Св. Иван Рилски и неговите ученици и следовници поемат функциите на крепител на духовното единство на народа. Затова и името на неговия основоположник се разнесло из цялата българска земя. За времето, което го поражда, отшелничеството се явява една от характерните форми на борба срещу нравствения упадък на българското общество през първата половина на X в.

Отшелничеството не изчерпва възможностите на народното недоволство от слабостта на царската власт и болярството и от безнравствеността на духовенството. В средата на X в. то намирало израз и в появата на различни сектантски и еретически движения, сред които най-масов характер придобива богомилството. Негов създател е поп Богомил. За дейността му най-напред споменава Презвитер Козма в своята „Беседа против богомилите". В началото на XIII в. се появяват кратки сведения за неговата дейност и в Синодика на цар Борил (1211 г.). Поп Богомил се споменава и от някои по-късни предимно византийски и други чужди извори.

По всяка вероятност богомилската ерес възниква в Тракия и по-конкретно в Пловдивската област. Тук още през VIII в. получават разпространение източните религиозни учения на манихеи, месалиани и павликяни. Част от техните възгледи навлизат в богомилството. Доста голямо е сходството между него и павликянството. В края на X — началото на XI в. богомилската ерес обхваща югозападните български територии и земите на север от Стара планина. Широкият обхват предизвиква основателно тревогата на царската власт и на самата църква. За възгледите на богомилите, както и за тяхната организация се черпят сведения още и от някои по — късни извори: „Послание" на византийския монах Евтимий от Акмония (Мала Азия); „Догматическо всеоръжие" на Евтимий Зигавин; Синодикът на цар Борил от 1211 г.; „Йоаново евангелие", известно още като „Тайна книга" и „Катарски требник".

В основата на богомилската ерес стои дуализмът на споменатите по-горе учения. Но заедно с това нейният основоположник — поп Богомил, поставял своето учение в непосредствена връзка с християнското учение и с всички негови съставни части — космогония, христология, есхатология и етика. Християнското учение, особено евангелските текстове предлагат схващания, които отразяват настроенията на широките народни слоеве, недоволни от господстващите социално — политически порядки. Именно тези възгледи на християнството се възприемат от богомилите и превръщат тяхната ерес в едно мощно социално-религиозно движение на низините.

Ядрото на богомилското учение се състои от неговата космогония, христология и есхатология, т. е. от разказите за сътворението на вселената и човека, за идването на Исус Христос на Земята, за свършека на света и крайната съдба на човешкия род.

Според официалната християнска догма вселената е създание на един творец — добрият и всемогъщ бог, по чиято воля е изграден видимият и невидимият свят. За разлика от това монотеистично гледище на официалната църква, в богомилското учение се застъпва вярата в творческата сила на двете противоположни начала — Доброто (Бог) и Злото (Сатаната). Целият видим свят бил творение на Сатаната, който създал и човека. Според богомилите само човешката душа изхождала от Бога, но затворена в човешкото тяло — творение на Сатаната, тя се лишавала от познание за своя творец и поради това оставала подвластна на злото начало. Така протекъл целият живот на старозаветното човечество. Всичко, което било сторено тогава, било дело на Сатаната. Негови служители били всички старозаветни царе, патриарси, пророци и управници. За да покаже на човечеството пътя на спасението, Бог изпратил на Земята Словото си. Това бил Исус Христос, но неговото въплъщение било привидно, поради което, според богомилите, Богородица не била Божия майка. Привидни били също разпятието и възкресението на Исус. Богомилите ненавиждали кръста и учели своите съмишленици да не му се кланят. Почитането на иконите от тях се смятало за идолопоклонство. Църковните храмове за богомилите били свърталища на демони и затова те извършвали своите богослужения и молитви в обикновени къщи или на открито. Последователите на поп Богомил считали църковната обредност за изобретение на Сатаната, поради което тяхното богослужение се състояло в тълкуване на евангелието. Те признавали единствено молитвата „Отче наш". Отричали светото кръщение и изпитвали особена омраза към духовниците, които считали за творение на Сатаната.

Това основно дуалистично начало в богомилското учение определя изцяло и отрицателното отношение на богомилите към земния живот и към видимия свят. Според тях човек е трябвало да се бори срещу всички внушения на плътта и да я изтощава, като ѝ отделя колкото се може по-малко грижи. Поради това за грях те смятали всяко плътско удоволствие и всеки стремеж към материални блага. Доброволната бедност, въздържанието от изобилна храна и изобщо отказът от удоволствията на земния живот били главните изисквания за един добър християнин. Една от повелите на богомилите била да не се убива никакво живо същество. Поради това се хранели с растителна храна и осъждали войната. Единственото животно, което си позволявали богомилите да убият била змията, защото в нея намирал въплъщение духът на дявола.

Строгите изисквания на богомилското учение разделяли неговите последователи на три основни групи — вярващи, слушатели, съвършени. Първите две образуват мнозинството. „Вярващите" богомили се задоволявали да изповядват възгледите на богомилското учение и се стремели, доколкото е било възможно, да нагаждат живота си към неговия светоглед. Те се приемали в богомилските братства. „Слушателите" не участвали в религиозните обреди на богомилските братства и от тях не се изисквало спазването на строго аскетичния начин на живот. Другата основна група се означава като „съвършени". Те живеели в пълна бедност, отдавали се изцяло на проповед и не се докосвали до никаква работа. Ходели облечени в груби дрехи, винаги с торба на рамо, в която освен евангелието, носели и къшей хляб и проповядвали учението сред народа. Тази външност на богомилите поражда и тяхното народно прозвище — „торбеши". Във Византия те се наричали, „фундаити" (от латинската дума funda — торба), а в Македония още и „бабуни".

Богомилите имали своя стройна организация, която се състояла от малки общини, начело със старейшини. Над тях в по-големите общини стоели по-стари братя, наричани „дедци".

От България богомилството се разпространява най-напред във Византия, а по-сетне в Сърбия, Босна, Северна Италия и Южна Франция. Сред тогавашния католически свят то получило известност като „българска ерес". Последователите на богомилите в различните страни се наричали различно — кудугери — в Сърбия, патарени — Босна и Северна Италия, и албигойци в Южна Франция. Във всяка страна или по-голяма област образували отделна църква, която се намирала в близка връзка с останалите. В българските земи имало две такива църкви — българска и драговичка. По всяка вероятност сред богомилите съществували две направления, едното основано на крайния дуализъм, а другото на умерения.

Подробното изложение на причините, които пораждат движението на богомилите в България през средата и втората половина на X в., както и на неговата философско — религиозна същност, обясняват широкия отзвук на богомилската проповед сред българските низини. Неговата популярност и масово разпространение не произтичали само от духовния глад, който изпитвал българският народ през отбелязаната епоха. За неговото разпространение съдействали социалните и политически елементи в богомилската проповед и недъзите в българския държавен живот, даващи обилна храна за критика. И отшелничеството, и богомилството били последица от самата политическа и социална действителност и едновременно с това представлявали духовна реакция срещу нея. Господството на религиозния светоглед налагало всяко обществено, политическо и народно недоволство да се представя като ново религиозно учение. Разрухата, която настъпила в държавата, оправдавала напълно богомилския възглед, че светът е царство на Злото. От тук произтичали и внушенията на богомилите, че цар и боляри не са поставени от Бога, както учела църквата и че не трябва да се вършат исканите от тях работи. Този ярък социален и политически елемент в богомилската идеология предизвиква две противоположни оценки в историографията относно неговия характер и значение. Според едната то е било най-висша форма на българския гений и първа проява на европейския човек към духовно освобождение от властта на църквата и от всяко земно потисничество. Според това становище богомилството било предвестник на ренесансовото мислене. Според друго схващане богомилската ерес била причина за всички бедствия и злини, които последвали в живота на държавата и народа. Очевидна е пресилеността и тенденциозността на всяко едно от споменатите становища.

Всеки опит да се абсолютизира една или друга страна от богомилската идеология рискува да доведе до заблуда, когато се разкрива нейната същност. Очевидно богомилството е едно доста сложно явление, което трудно се поддава на еднозначни оценки. Поради това и определянето му от някои автори като „религия на отрицанието" не бива да се схваща единствено в неговия отрицателен смисъл. Тази оценка има и своя положителен знак и тя произтича от основните религиозно-философски схващания, от които се състои то.

С разбирането си за вярата в творческата сила на двете противоположни начала — Добро и Зло, отъждествявани с Бог и Сатана, богомилите показват възможност на отделната личност сама да направи своя избор за духовното израстване и оцеляване, когато обществото като цяло се намира в криза. Богомилите не дават готови рецепти за излизане от кризата, в която потъва България през X век, а избор на идеи и ценности, чрез които обществото може да осмисли по-нататъшното си съществуване на земята. Борбата срещу царе, боляри и висши чиновници, т. е. срещу „злата сила" се преотстъпва на Божието слово. В богомилските апокрифи се проповядва неслучайно, че в деня на Страшния съд царете и патриарсите ще загинат като добитък, а за „бедните и смирените" добрият живот ще настъпи след идването на Христос и след Страшния съд, когато те ще отидат незабавно в Рая. Тази страна от богомилското учение вероятно обуславя и успеха на неговото разпространение вън от границите на България. Известно е, че както във Византия, така и в Западна Европа, то обхваща не само низините, но и някои представители на заможните аристократични прослойки. В дуализма на богомилите се оглеждат старите езически вярвания в добрия и злия бог. Те са присъщи не само за религията на българите, но и на останалите европейски народи, поради техния общ индоевропейски произход. Оптимистичният край на есхатологичния разказ за крайната победа на доброто начало над Злото, отразен в техния главен апокриф — „Йоаново евангелие", дава духовна светлина на земното човечество.

Демократическите принципи на богомилите, които са близки до народния дух, борбата им колкото за религиозно-нравствени убеждения, толкова и за подобрения на съществуващия обществено-политически ред, ясно показват тяхната социална активност и гражданска отговорност. С обединяването си в братства и с поемането на задължението да спазват определени религиозно-нравствени правила, богомилите всъщност се опитват да изградят модела на социално-политическия идеал. С отричането на войната като средство за защита на определени политически интереси, те внушават, че насилието поражда злото и несправедливостта в политическия живот и довежда до моралното изхабяване на обществото.

Вероятно науката и в бъдеще ще преоткрива смисъла и значението на ценностите, които следват от религиозно-философската система на богомилите с оглед мястото на тяхното учение и на самото славянство в общоевропейската култура.

 

Литература

Ангелов, Д. Богомилството в България. С., 1969 г.
Дуйчев, Ив. Рилският светец. С., 1977 г.
Иванов, Й. Богомилски книги и легенди. С., 1970.