istoria

 

 

Инквизицията

 

 

Възникване на Инквизицията

 

Защитници на инквизицията - Веротърпимостта в първите векове на християнството - Начало на гоненията и първите закони против еретиците - Августин и неговата проповед за насърчаване на веротърпимостта-Порастване силата на папството и кръстоносните войни като причина за пораждане на инквизицията - Лангедок и тулузките графове - Албигойци-катари и албигойци-валденси - Произходът на катаризма - Учението на Манес - Появяването на манихеите в Европа - Богомили - Тяхното движение на Запад - Догмата на катарите и валденсите - Първите гонения на еретици - Вълнението в Рим - Трети Латерански събор - Първият поход против албигойците - Несполука на начинанието - Веронският събор - Новите мерки против ереста - Инокентий III - Новата политика в Рим - Легатите и мисионерите - Св. Доминик - Разрешителните грамоти на Доминик - Петър Кастелно - Отлъчването на Раймонд VI -    Убийството на Кастелно - Промяна на римската политика - Четвърти Латерански събор - Падането на Лангедок - Тулузкият събор - Първата инквизиция - Фридрих II като слуга на нетърпимостта - Мерките на папа Григорий IX - Доминиканци-инквизитори.

 

Juanes Juan de St Vincent FerrerТози, който посети петербургския Ермитаж, обръща внимание на картината на Хуанес, изложена в залата за испанска живопис. Бледи са и не изпъкват нейните бои, не е духовит и грандиозен нейният сюжет. Тя прилича повече на икона, нежели на картина. Едва очертаният на нея къс от земя е безжизнен и сух. Художникът, като че нарочно, е отдалечил от своята картина всичко, което напомня за земното, за суетното - всичко, което може да отвлече вниманието на зрителя от главния център на картината. А този център е католически монах. Гърбът му е покрит с черна мантия върху бяла сутана*. Лицето на монаха е строго. Много бръчки с дълбоки бразди са легнали около ъглите на устата му и безстрастно гледат нито сиви, нито гълъбови у него очи. "Суета на суетите и всичко е суета", като че иска да каже техният притежател... Лявата му ръка, държаща книга с червена подвързия, е спусната надолу, а дясната е повдигната и сочи към извиващия се над главата му свитък, на който се чете латинският надпис: Timete Deum et date ille honorem, quia veniet hora judicii ejus (Бойте се от Бога и въздавайте му хвала, защото се приближава часът на неговия съд). Този монах е Св. Доминик, а латинският надпис - девизът на инквизицията.

Верният католик-художник не се е побоял да запетни паметта на светеца, като е свързал неговото име със страшното съдилище на инквизицията. Хуанес е живял през XVI век, а това време е било време на най-пълното разцъфтяване на страшното съдилище и почти на безпрепятственото негово тържество. От него се възхищавали като от най-добър пазител на вярата, едни с простодушието на вярващи без разсъждение, други - като оръдие за поробването на простолюдието, и само малцина са надигали своя глас против жестокостите на "светата инквизиция", - не първият и не последният случай на глас, който вика в пустиня... Малко по малко се създала легендата, че основателят на доминиканския орден е бил в същото време и първият слуга на нетърпимостта, и самият папа, като е канонизирал подвижника (Св. Доминик), е посочил неговите заслуги като инквизитор. Още по-ревностните поклонници на инквизицията отишли и още по-далеч. Парамо, който е автор на съчинението "За произхождението и развитието на инквизицията", тържествено е обявил, че самият Йехова е бил първият инквизитор, а първият инквизиционен процес - съдът над Адам и Ева след тяхното грехопадение. Сега тази легенда е вече отживяла, а нейните преки наследници се потайват и се боят да я поддържат. Сега католическите богослови употребяват всички усилия да снемат не само от Св. Доминик, но и от римските първосвещеници ролята на покровители на инквизицията, а известните на всички жестокости на страшното съдилище се мъчат да обясняват с влиянието на времето, със светските законодателства и т.н.

Безпристрастната история, обаче, не може да поддържа нито тези усилия, нито тези оправдания. Първите векове след Р. Хр. в никой случай не могат да бъдат наречени векове на хуманност, а в ония времена християнството било съвсем чуждо на насилието в името на вярата. Първите християнски епископи, следващи завета на Учителя (Иисус Христос) и апостолите, увещавали, но не наказвали, а междувременно ересите почти непрекъснато се сменяли една с друга и несъмнено са били по-опасни именно в тази епоха, когато още не било укрепнало зданието на Христовата църква. "На християните не е позволено - казва Йоан Златоуст - да унищожават заблужденията със сила; те могат да водят хората към спасение само с убеждение, разум и любов..." Но не дълго се разнасяли подобни речи. Както преди били притискани от езичниците, християните скоро след това сами станали притеснители. Като се настанили върху развалините на стария свят, те не се отказали от оцелялото посред тия развалини жалко наследство, а това наследство било нетърпимостта. "Всякога и навсякъде почитай боговете според бащиния си обичай - е учил Меценат (учителят на император Август) - и принуждавай и другите да ги почитат. Привържениците пък на нови учения преследвай с всякакви наказания, защото от тях произлизат заговори, тайни общества и политически секти. А всичко това е пакостно за целостта на държавата"... Тази програма не се забавили да усвоят за себе си и християните. Само в един период - при император Константин, можели свободно да изповядват своята религия и християни, и езичници, ала през 341 г. езичеството вече се считало за престъпление и неговите привърженици били поразявани с нож, като престъпници. След езичниците ударът бил нанесен първо на манихеите, като отивал след това все повече и повече на запад от тяхното отечество, далечния Изток. Смърт заплашвала твърдите и упорити изповедници на това учение, със смърт ги заплашвали и по-сетнешните закони, но вече като се подразбирали в тях последователите и на другите видове религиозни тълкувания. През 383 г. за пръв път се произнася от законодателя император Теодосий фаталната дума "инквизитори" и заедно с това се образува зародишът на бъдещия знаменит трибунал - съдилището, в което за членове влизали инквизитори и където съдили според тайните показания на доносници. Към V век еретиците вече били потиснати от цяла редица закони - 15 от император Теодосий, 12 от Аркадий, 18 от Хонорий и 10 от Теодосий II. Да се отива по-нататък в строгите мерки за тази цел, нямало вече накъде; ето защо и император Валентин III издал само три закона против еретиците. Главна прицелна точка на тези закони били все манихеите. Техните имоти се конфискували, от тях отнемали правото да наследяват, да търгуват и да сключват договори; считани за държавни престъпници, те подлежали на смъртно наказание. Други еретици най-напред се мъчели да ги убеждават и, в случай че успявали да ги отвърнат от ереста, им налагали само църковна епитимия. Инак - тях ги чакали големи глоби, конфискуване на имотите им, наказание с камшик, заточение на пустинни острови и само в особено тежки случаи - смъртно наказание по усмотрение на местните власти.

Обикновено всички тези мерки се явявали заради ходатайството на епископите, които се обръщали към правителството за защита делата на църквата. Ала прясно било още в умовете на хората преданието за кротките или хуманни мерки, които се вземали спрямо заблудените в първите векове на християнството и когато усърдието на гонителите осъждало със смъртно наказание ту този, ту онзи еретик, епископите забравяли за своите възвания към властите и бързали да умилостивят призоваваната от същите тях наказателна ръка. Но нетърпимостта, веднъж породена, трябвало да се разраства все повече и повече. Църквата постепенно губела старата си добродетел и затова ревниво следяла за всеки опит да се критикуват нейните учения и дела - нещо, което в очите на духовенството имало характер на ерес и разкол... Дошло най-сетне време, когато гонението на друговерците станало искане на религията. Това решително обръщане на друга страна било извършено от Св. Августин.

До 32 годишна възраст Августин сам бил последовател на манихейството, но сетне оставил това учение. Отначало той признавал също и свободата на съвестта, ала после се отказал и от това. Той стигнал до заключение, че този път не е спасителен, че не всички са способни да възприемат словото на убеждението и затова е необходимо понякога да се прибягва към въздействие със страх и наказание. Августин се опирал за това на примера на самия Бог, който с теглила възпитава хората и на примера на родителите, които наказват своите деца. Любовта, казвал той, често действа със строгост, а ударите на приятелите биват по-полезни, отколкото лицемерните целувки на враговете. Принуждението се явява спасително лекарство, а да не се прилага, това значи да се въздава зло за зло. Ако ние видим, казвал пак той, врагът, че в изблика на своето безумие тича към пропастта, не трябва ли по-скоро да го удържим със сила, отколкото да го оставим да падне и загине?... И така, според Августин, който минава за неоспорим авторитет в очите на католиците, нетърпимостта се явява като акт на човеколюбие и спасение за погиващия без нея. При това ще е уместно да се отбележи, че обратното мнение в онова време било вече достояние на еретиците: към свободата на съвестта се придържали по това време донатистите, с които неуморно се борел Августин. И той намирал за това основание дори в Евангелието, в известната притча за угощението, на което били много призовани, но малко избрани (Лука XIV, ст. 16-23). Както е известно, призованите гости не отишли на угощението, като се извинявали, че имали работа по светски дела и домовладиката поръчал на слугата си да свика за гости хора, които намери по пътищата и кръстопътищата. "И ги убеди да влязат", казал той на слугата си. Но тези думи в латинската Вулгата (Библия) са били преведени с думите compelle intrare - принуди ги да влязат**, и на тях ce опирал Августин, като проповядвал за строги мерки и наказания. А след него вече и не отричали това негово учение, ами го приемали като една установена истина, макар, без съмнение, то било само повторение на съвета, даден от езичника Меценат - "и принуждавай другите"...

При все това до XIII век борбата с ересите имала временен характер, спорадичен. Тя е пламвала тогава, когато духовенството е спечелвало влияние в управляващите власти, после, когато то е изгубвало влияние, тази борба е утихвала. Често противоположните интереси между светските и духовни власти водели до несъответствие в разбирането за това що е ерес: еретикът от една държава се уважавал в друга и обратно. По този начин считаните за еретици в една държава намирали убежище в друга. Възходът на папството, обаче, премахнал възможността за подобно убежище. Когато римските първосвещеници започнали да отнемат и раздават корони, за тях вече била лесно "да принуждават" правителствата да преследват своите поданици еретици. Такова е било папството след Григорий VII. Но и тогава, все още всичко зависело от характера на римския първосвещеник. Работата на бъдещето било да се създаде нещо независимо от личността. А това нещо било инквизицията... Наближавало времето за нейното пораждане. Кръстоносните походи срещу неверните на Изток, за защита на гроба Иисусов, малко по малко вкоренили в умовете понятието, че преследването на враговете на религията е богоугодно дело. Простолюдието било превъзбудено. Навсякъде бързо възниквали манастири със строги устави, носели се слухове за скорошно настъпване на Страшния съд. Мисълта за спасение витаела във възторжените умове, мисълта за подвизи за слава на религията, за изцеление на душата и тялото. Оставало само да се посочи арена за тези подвизи. От височината на папския престол показали за тези подвизи нова област и скоро започнала да се лее кръвта на верни и неверни, но този път вече на Запад.

Тогава от десния бряг на р. Рона и по-нататък на Запад, в сегашния Лангедок, през XII век се намирали владенията на тулузкия граф Раймонд VI. Под благодатното южно небе тук процъфтявало едва ли не единственото по това време царство на веротърпимостта и свободата. Богатите градове начело с Тулуза, силни със своето самоуправление, наследство на господарувалите някога тук римляни, представлявали странна за това време смесица на личности от разни вероизповедания - правоверни католици и признати врагове на Католическата църква. И никой не правел опит да се възползва от отсъствието на господстващ култ, а напротив - всички се считали за равноправни граждани и еднакво се покровителствали от закона. Наред със строгите сектанти тук живеели - като ходели от град в град, от замък в замък - знаменити трубадури, които възпявали любовта, хубавиците и покровителите на свободата. Веротърпимостта и поезията, като два добри гения, царували в тази страна заедно с благодатните лъчи на слънцето, и пръскали навсякъде мир и доволство. И не един чифт завистливи очи на съседни владетелни барони жадно се устремявали към богатите градове на Лангедок. А от другата страна на Рона - при престола и на престола на римските първосвещеници, отдавна вече била закипяла омраза към това гнездо на ересоначалниците.

Там не можели да простят това, че между поданиците на тулузкия граф спокойно си живеели еретиците албигойци, както ги наричали с едно общо име (от името на града Алба в провинцията Албигоя, които всъщност се разделяли на две самостоятелни секти - катари и валденси...). В Южна Франция ереста катаризъм се появила не самобитно. Тя преминала там от Изток, след дълги пътни почивки и метаморфози. Нейната изходната точка е учението на Зороастър, развито и допълнено от неговия ученик Манес. Манес бил родом от Индия. Годината на неговото раждане се пада в началото на III век, а учители на неговия ум са персийските магове, александрийските неоплатоници и гностиците, догмите на евреите и християните. Като поет, мистик и философ, той не бил доволен нито от една от съществувалите тогава религии и се заел с мисията да основе нова, своя собствена религия. От Зороастър той запазил главното - дуалистическия възглед за света и природата на човека, като съединение на доброто и злото. От Индия той изнесъл пантеизма (одухотворението на всички същества), от християните - величествения образ на Изкупителя. Свещените книги на евреите Манес отхвърлил. Техните идеи за божеството му се виждали нечисти, лъжливи и дори оскърбителни за това божество, техният морал - недостатъчно съвършен и несъгласен със светостта на Бога. Те не съдържат в себе си, казвал той, нищо за вечния живот, а временните им обещания, например умножението на потомството, могат да въздействат само на лошите страни на човека. Манес отричал също и пророчествата за Спасителя (Иисус Христос), считал лъжливи и абсурдни библейските разкази за сътворението на света и падението на човека, не признавал човека, не признавал свещените религиозни образи на евреите и се отнасял критически към Новия Завет. Той не признавал Деянията на апостолите, а пък за Евангелието казвал, че то е писано не от самите апостоли, а по техните разкази, за което си твърдение се опирал на заглавието "по Матея", "по Лука" и т. н. От тук произлизали, според него, грешките и противоречията, пак от тук произтичала и необходимостта да се очисти Евангелието, като се възстанови неговият първообраз. За да достигне това, Манес отхвърлял раждането на Спасителя от жена, разказа за неговото обрязване, за жертвите, които е направил, разказа за пребиваването му в пустинята, за изкушението му от дявола и най-сетне всичко, което е взето от Вехтия (Стария) Завет. Всичко това Манес окастрил и го изменил съгласно своята доктрина.

Според Манес имало две начала: Бог и Сатана, от които първият е добра, а вторият - зла сила. И тези две начала са виновниците за или творците на всичко, което съществува - такава е била алфата на тази доктрина. Сатана е създал тялото на човека, а Бог е надарил тоя човек с разум, с душа. В тази двойственост на човека се заключава и причината за вечната борба на съставляващите го елементи - духовния и телесния. С течение на времето грехът завладял човешкия род. За да спаси тоя род, добрият Бог слязъл на земята под името Христос и в образа на човек. Подучени от Сатаната, евреите го предали на смъртно наказание, но мъките на Христос били само наглед; в тях е показан пътят за спасение чрез очистване от земните привързаности и страсти. Душите на хората, които не са се възползвали в живота от това посочено средство за спасение, преминават в други тела, та дори и в животни и рас¬тения. Като достигнат по този начин до известна степен на съвършенство, те съвсем се освобождават от земната обвивка (тялото), настаняват се на месеца и там се очистват с вода в продължение на 15 дни, а после в царството на бъдещето - с небесен огън. Очистването на всички души ще бъде край на този свят - такава е омегата (краят) на Манесовото учение.

Обаянието, което предлагат религиозните възгледи на Манес, най-добре от всичко се вижда от разпространението на неговото учение. Като запазвало своята основа и се видоизменяло само в подробностите, то постепенно се движело към Запад. В Европа то се пренесло по времето на император Цимисхий заедно с павликянската ерес и здраво се укрепило в сегашна Тракия, в околностите на Пловдив. Съседството със славяните, които още от най-старо време били склонни към дуализъм, придало нови сили на Манесовото учение. В X век то станало причина да се появи нова религиозна ерес - богомилството, наречено така по името на нейния основател Богомил. Богомилите са измислили и дали началото на почти всичко, което ние ще срещнем в Южна Франция. От България богомилството преминало в Италия, и то главно в северната ѝ част - в Ломбардия, а след това, като прескочило Алпите и Рона - в благодатните провинции на Южна Франция. Такъв бил произходът на катаризма при поданиците на тулузкия граф. Самото име катари (от гръцката дума катароз - чист) било усвоено от френските еретици по наследство от българските богомили. Прегледът на техните догми още повече потвърждава тяхното родство със славянската ерес като развитие на манихейството и заедно с това обяснява онази омраза, която те предизвиквали в Рим.

Вещественият свят и тялото на човека катарите считали за творение на дявола - злия бог, творец и княз на тоя свят, както са записали тулузките инквизитори. Само невидимото и вечното, учили те, е работа на ръцете на добрия Бог. Към римската църква те се отнасяли с презрение. Тя била за тях "босилек на дявола и синагога на Сатаната". Само в лоното на тяхното учение е било възможно спасението. Никакви тайнства на римската църква те не считали за свещени. Тялото Христово в Светото причастие било за тях прост хляб, кръщението - безцелно, духовната йерархия - събрание от грешници, безсилно да ръководи човешката съвест. Те учели, че въплътяването на Иисус Христос било само наглед, че той никога не би се унизил да се роди от жена. Те считали, че Кръстът не заслужава нашето почитание, защото той е символ на мъките на Господа, а никой, казвали те, не може да почита хомота, който се впряга на неговия баща. Възкресението на мъртвите те отричали и, като манихеите, вярвали в преселението на душите. Те вярвали, че душата на човека се преселва дори в животни и на това вярване се основавала при тях забраната да се яде месо, защото, като убива животното, катарът можел да лиши с това душата от възможността да се очисти. Бракът катарите не признавали за божествена наредба. И ако те не го отхвърляли съвсем, това било само от снизхождение към слабостите на човека и главно затова, че раждането на нови хора давало възможност или средство на преселващите се души да се очистят, че то създавало нови форми за тяхното настаняване при преселването им. Като богомилите, катарите пазели обреда ръкополагане, наречен у тях consolamentum. Клетвата при тях била забранена. Пред съда на инквизицията един албигоец обявил, че той не би се заклел дори и тогава, когато узнае, че от това нещо неговата религия от гонена би станала тържествуваща. Да се владее каквото и да било имущество катарите считали за грешно. Това било, според тях, ръжда на душата, и те се отричали от тая ръжда, като наричали себе си нисши братя, nos paupers Christi...

Този аскетически ред на катаризма правел това учение не до там привлекателно за народните маси, а от там и компромисите в него, например отричането и разрешението на брака. Основната цел на тяхното учение - духовното съвършенство и сиромашия - можела да бъде достъпна само на малцина, а от това и разделението между катарите на съвършени и вярващи. Съвършените били сравнително малко - всичко 4000, както са ги броили инквизиторите. Те били истинските пазители на катаризма. Те се отричали от имот, от семейни и роднински връзки. Дори католиците ги сочели за пример на своето духовенство - толкова безукорно строг бил животът на съвършените. Четири пъти в годината те постели в продължение на 40 дни, всяка година по 3 недели наред ядели само хляб с вода. Проста черна дреха и торбичка през рамо, а в нея Евангелие на провансалско наречие - такива били отличителните признаци на съвършените. Животът на другите катари или на вярващите далеч не бил тъй строг. Те можели да се женят, да носят оръжие и да владеят имоти, но макар и в края на живота, и даже за предпочитане в края, все пак приемали consolamentum, ставали съвършени. И до каква степен се е почитало последното, може да се съди по това, че на катара се разрешавало да убие оногова, който е приел consolamentum, за да го спаси от грях, а обреда - от поругание ... Съвсем друга била догмата на валденсите, наречени така от името на Валдо, основател на тази секта. Те били рационалисти, чужди на всякакъв мистицизъм, което не може да се каже за албигойците-катари. Те вярвали в триединния Бог, признавали тайнствата причастие и кръщение, но, като катарите, въставали против почитането на икони и мразели римската църква. За тях тя била вавилонска блудница и безплодна смоковница, която проклел Спасителят. И в това навярно се заключава главната причина, поради която били смесвани с катарите. Двете секти твърде бързо се разпространили на юг във Франция. Преди тях господстващо положение там имали арианите и присцилианите, а едновременно с тях и петробрусяните, наречени така от името на Петър от Брюи. Такова множество от секти благоприятствало за развитие в населението духа на търпимост, на някакъв религиозен индиферентизъм и най-сетне, за отстъпничество от правоверната Католическа църква. При това пък невежеството и порочността на духовенството от тази църква не можели да дадат никакъв отпор, никакво противодействие на ересите, а само давали повод за изобличителни речи от страна на еретическите проповедници и за волни песни от страна на трубадурите... При все това, обаче, Лангедок не можал да избегне страшната участ, която му готвели ненавистната на неговите весели жители църква. "Вавилонската блудница" се оказала не съвсем потънала в нищетата на този свят, "прокълнатата смоковница" била още пълна със сили и процъфтяваща...

През 1020 г. в град Тулуза се извършили първите изгаряния на еретици. След 2 години това се повторило в Орлеан. Тогава загинали 13 еретици и, за голяма скръб на църквата, всичките 13 свещеници. През 1146 г. и 1163 г. също такива клади били запалени в Германия, като осветявали за бдителното око онези места, които били поразени от ереста... През 1179 г. папа Александър III свикал в Рим така наречения трети Латерански събор, който се произнесъл за отлъчването на еретиците в Гаскония, "земите на Алба и Тулуза", защото - както се казвало в постановлението на събора - "тези еретици не се крият вече и не остават спокойни, но дръзко проповядват своите заблуждения и отвръщат простите и слабите". Същевременно ножът на анатемата поразявал кралствата Арагония и Навара. Тамошните еретици и техните покровители били обвинявани от събора дори в преследване на правоверните (католиците), в осквернение на църквата, в обида към вдовиците и сираците. Папата убеждавал верните да нямат с еретиците никакви сношения, позволявал им да нарушават всякакви договори с тях, да употребяват против тях оръжие и да конфискуват техните имоти, а на християните властители - да ги обръщат в робство. "Макар църквата" - казвало се в 27-то постановление на събора, като се води по думите на Св. папа Лъв, „ често се задоволява само с един първосвещенически съд и не предприема кървави мерки, но същевременно този съд може да бъде подпомаган и от светските сили, та по този начин чрез страха от наказание да накара хората да следват духовното лекуване. А тъй като еретиците, които едни наричали катари, други патерани, а трети кокани (павликяни)" - толкова смътни били по онова време сведенията на римската църква за нейните врагове, - „ били направили много големи успехи в Гаскония, Албигоя, Тулузката земя и други места, то ние предаваме на анатема (проклятие) тях с техните покровители и приятели и забраняваме всекиму, който и да бил той, да има с тях сношение. Ако те умрат в грях, то никога да не се поменуват и да се не погребват между християните."

За изпълнение на постановленията на събора в Лангедок бил предприет кръстоносен поход под началството на кардинала Хенрих. И кръстоносците, и техните противници не отстъпвали един другиму в жестокостите, ала все пак тържеството не било съдено да бъде на страната на църквата, а ересите като че се размножили. Такова било впечатлението на папата Луций III, когато, изгонен от римляните, той се скрил във Верона. Това станало през 1185 г.

Уплашен от многочислеността на еретиците, Луций свикал събор и, като потвърдил предишните постановления и отлъчването, заповядал епископите, макар и един път в годината, да обикалят епархиите си, заразени от ереста, и чрез клетва да обвържат по-състоятелните граждани, на брой 3-4 и повече, да следят и предават еретиците на епископския съд. При това светските власти се приканвали да дават своето съдействие при изпитването; кралете, князете, графовете и бароните - под страх за отлъчване и отнемане земите им, а градовете - под страх за отнемане привилегиите им - пак под същата анатема. Назначението на епископи, като специални познавачи на ереста, е накарало някои историци да считат годината 1185 за година, когато се появява инквизицията; ала това мнение се оспорва на основание, че по онова време все още не ставало дума за инквизиция, като за постоянен трибунал.

Необходимо било този съд да бъде предшестван от кървавата драма в Южна Франция, от падането на Лангедок и покровителя на ереста- тулузкия  граф.

Прологът на тази драма започва на 9 март 1198 година. Римски папа тогава бил Инокентий III, олицетворение на ум и енергия, истински наследник на Григорий VII и, както изглеждало отначало - на търпимостта, която показвало християнството в първите години на своето съществуване... Мирно и кротко звучала първата була на Инокентий. В нея той говорел за "чумата, която се била разпространила в Гаскония и съседните земи" но като подканял към борба с нея, предлагал да се използват само такива мерки, които не излизат извън предмета на духовно-църковната власт. Той разрешавал само в краен случай да се прибягва до силата на светския меч. Той още не бил загубил вяра в силата на убеждението и на 22 септември, в първата година на своето първосвещеничество, снел отлъчването от тулузкия граф Раймонд VI, който бил предаден на анатема като покровител на ереста. Като предвестници на новата посока на папската политика в Лангедок били пратени не 800px Cathars expelledкръстоносни войски, а легати (папски пратеници). Но при това в Рим не искали да знаят, че ереста си имала своя история, че както се породила постепенно, само по същия начин, постепенно, тази ерес би могла да се унищожи. От легатите там очаквали бързи известия за успех, но за съжаление, от тяхната мисия се получавали само скръбни новини... "Раймонд VI, известявали те, си остава все такъв пак покровител на ереста, все тъй пак хладнокръвен към католическата вяра. Той води със себе си в църква шегобиец, който се подиграва с църковната служба, той дружи с еретиците, ходи на техните събрания и приема благословия от съвършените им"... Инокентий приписвал това на неумението на легатите. Той решил да прати нови легати: Петър Кастелно, Раул, абат Сито и Арнолд. За помощници на легатите, като мисионери, били присъединени 12 цистериански монаси, а през 1206 г. - и знаменития подвижник свети Доминик. Ето защо защитниците на инквизицията считат последния за основател на страшния трибунал. Авторът на "Божествената комедия" в XII песен - "Раят", видно споделя този възглед, като говори за Доминик:

"С желязна воля, праведен и строг,
той се хвърлил, като поток от планини стръмни,
в открита борба с еретиците,
които са пакостни за другите.
Които над слабите умове
имали власт и ги развращавали,
и от него други отишли
вадите и градини църковни да напоят."

SCALA ARCHIVES 1039778436Легендата за инквизиторството на Доминик е произлязла вследствие разбираемото желание на неговите мними приемници да сложат начело на своето дело такова лице, което да е спечелило общите симпатии, да осветят това дело с името на великия подвижник и чрез това да узаконят съществуването на инквизицията. Ала историческата справка разрушава тази тенденция. Преди всичко, през 1206 г. още дори не ставало и дума за инквизиция, съществувал само нейния дух, дух на нетърпимост, който се виел над главите на еретиците. Всъщност връзката на Доминик и неговите другари с нея се заключавала в обръщането на еретиците чрез убеждение и придумване, а строгите мерки имали характер на епитимия, т.е. наказание с чисто църковен характер. А това се потвърждава от запазената досега разрешителна грамота, дадена от Доминик през 1209 г., която е прототип на инквизиционните примирения с църквата.

"Към всички верни християни, - така започва тази грамота, - до които ще достигне това послание, братът Доминик, каноник от Осма, най-малък от проповедниците, поздрав за Иисуса Христа. В силата на властта, дадена на абата Сит, легат на Апостолическия престол, на който ние служим, като представител, ние повърнахме в лоното на църквата предявителя на тая грамота Понс Рожер, който по милост божия е оставил сектата на еретиците. Тъй като той е дал нам клетва, че ще изпълни нашите поръчения, то ние му заповядахме да се явява в църква наред през три следващи неделни дни, при което свещеникът, като го съблече гол, ще го бие с пръчки, докато премине всичкото разстояние от градската врата до църква. За покаяние ние му налагаме през цял живот пост и му забраняваме да яде месо, яйца, сирене и каквато и да било животинска храна, с изключение на дните Пасха, Св. Троица и Рождество, през които дни той може да яде всичко. В знак на отвращение към своята предишна ерес, през три пости в годината той е длъжен да се въздържа даже от риба; три пъти в седмицата, докато е жив, да се въздържа от месо, риба и вино, като допуска облекчение само в случай на болест и омаломощителни работи. Той е длъжен да носи църковно облекло, според кроежа и боята, с два малки кръста пришити на гърдите. Всеки ден той ще слуша меса (римско-католическа литургия), ако то се види за възможно, а по празниците и неделните дни - вечерня. Той е длъжен да извършва утринните и вечерните молитви, да чете "Отче наш" седем пъти сутрин, десет пъти вечер и двадесет пъти по среднощ, да живее целомъдрено и настоящата грамота да връчи на своя енорийски свещеник. На този последния заповядваме да наблюдава за поведението на Рожер, който е длъжен точно да изпълнява всичко, което му е предписано, докато господин легатът не изяви своята воля. Ако ли пък казаният Понс не изпълни това, то ние заповядваме да се гледа на него като на клетвопрестъпник, еретик, отлъчен и да бъде отдалечен от обществото на верните"...

В друга грамота, от 1214 или 1215 година, Доминик разрешава на Раймонд Алтарон, обърнат еретик, облекчения в епитимията "да носи също такова облекло, каквото и всички християни, също така, както и на Вилхелм Угун". Не е мъчно да се види от двата документа, колко малко са основателни предположенията за инквизиторския характер на Доминиковата мисионерска дейност. Относно църковната дисциплина в тази дейност няма нищо ново, а затова няма и основание да се извежда и самият деец от тази сфера в съвсем чуждата за него сфера на инквизицията. Също така нищо не говори и за нетърпимостта на Доминик. Няма никакви източници, които да го обрисуват като строг проповедник, който излиза зад пределите на увещанието. Тези пръчки, които се предписвали в епитимията на Доминик, не бива да се считат като такова доказателство, защото както дрехата на каещия се, те били само атрибут на покаянието.

По друг начин постъпвали легатите на Инокентий. Самият избор на легатите не обещавал нищо добро. Петър Кастелно бил фанатик. Той не проповядвал, а се борел. И може да се каже, че той именно "се хвърлил като рекичка от планини стръмни в открита борба с еретиците". Неговите думи раздразвали противниците и легатът като че ли дирел смъртта си... Бавната победа над ереста, присъединяването към църквата на обърнатите еретици, най-напред на 11 от тях, както правил Доминик, не било задоволително за Кастелно. В това той виждал само едно упорство и съобщенията, които пращали легатите на папата носели точно този смисъл... Под влиянието на тези известия през 1207 г. Инокентий заповядал още веднъж да поканят Раймонд да поддържа вярата и след това да го отлъчат от църквата, ако той не стори исканото. Изпълнението на папската воля било възложено на същия Кастелно. Раймонд бил раздразнен от този нов натиск от Рим, а легатът стигнал почти до самозабравяне под обаянието на своята нова мисия. При такива обстоятелства Раймонд и легатът се срещнали в Сен-Жил.

- Сега, графе, - тържествено извикал Кастелно след извинителните отговори на Раймонд по въпроса за преследването на еретиците - аз те обявявам вече за клетвопрестъпник и беззаконник: гневът божи да се излее на тебе. Аз те отлъчвам от църквата. На всички твои земи отсега се налага интердикт. От днес нататък ти си враг на Бога и хората. Твоите поданици се освобождават от дадената тебе клетва и този, който те свали, ще постъпи справедливо, като очисти престола, опозорен от еретик.

-  Да се обеси този нехранимайко! - извикал Графът, когото думите на Кастелно докарали почти до полуда.

- От името на светото мое посланичество - продължил Кастелно, - което ме осенява, аз забранявам на всекиго да повдигне ръка на божия помазаник.

В цялата фигура на легата и в тона, с който той говорел, имало такова величие, че никой не се решил да изпълни заповедта на Раймонд, и легатът се отдалечил. Сутринта на 15 януари 1208 г. Кастелно бил вече близо до Рона. Като отслужил къса меса заедно със спътниците си монаси, той тръгнал към мястото, където минавала реката. Там чакала лодка с двама гребци.

- Ако вие не сте еретици или евреи - казал на гребците Кастелно - то недейте отказва да дадете убежище на проповедник на светото Евангелие, който бяга от земята на гонението.

Той повдигнал крак, като се готвел да влезе в лодката, но тогава единият от гребците, като се престорил, че иска да му помогне да влезе, тутакси го мушнал с кама. Легатът паднал възнак и с думите: "Да ги прости Господ, както и аз ги прощавам", издъхнал в ръцете на придружителите си.

Новината за това убийство, нагласено, според общото мнение, от Раймонд, се посрещнала с ужас дори в еретическия Лангедок. В Рим пък тя послужила като сигнал за новата политика на Инокентий. С була от 6 март същата година папата не само потвърдил отлъчването на Раймонд, но същевременно разрешил на всеки верен католик да завладява неговите земи и да преследва самия него. Оттогава започва политическото падане на Лангедок и зората на инквизицията. През 1215 г., 11 ноември, когато в Рим се открили заседанията на четвъртия латерански събор, Раймонд бил тулузки граф само по име.

"Тулузкият граф - се казвало в решението на събора - който още отдавна и по разни причини е бил признат за неспособен да управлява страната според интересите на вярата, трябва да бъде изключен завинаги от господаруването и да живее вън от своята земя, в прилично за него място. И там, като принесе достойно покаяние за греховете си, ще получава годишно за издържането си по 400 сребърни марки"...

За приемник на Раймонд бил назначен граф Симон дьо Монфор, щастливият предводител на кръстоносното опълчение, чийто епилог станал латеранският събор. Оставало да съдят еретиците, които не били загинали през военните вълнения. Ала тържеството на религията било отсрочено още веднъж. През май 1216 година Раймондовият син - Раймонд VII успял да вдигне въстание и да свали омразното иго на Монфор. Още 13 години продължила агонията на Лангедок, до 12 април 1229 г. На 12 април 1229 г. в Париж се извършила тържествена церемония: Раймонд VII дал клетва за вярност на френския крал и обещал да бъде верен и послушен слуга на краля и църквата, до самата си смърт да воюва против еретиците, против техните съмишленици и укриватели, без да жали ни роднини, ни приятели, ни васали, и напълно да очисти земята си от ерес.

LouisIX RaymondVII"Обещаваме - се казвало в договора на Раймонд - да извършим незабавно потребния съд над еретиците и да заповядаме на нашите байли по-тънко да издирват, както тях, тъй и техните единомишленици и укриватели. За облекчение пък на диренето обвързваме се да плащаме в продължение на 2 години по две сребърни марки, а сетне по една всекиму, който предаде еретик, осъден от епископа"...

През ноември същата година в Тулуза, който едва бил изстинал от пролятата в него кръв, се свикал събор за вземане мерки за изтребване на албигойците. Във всяка енория, според решението на тоя събор, се нареждало да има постоянна комисия от енорийски свещеници и от двама или трима избрани граждани. Членовете на комисията се задължавали да дирят еретиците и за тази цел да преглеждат и претърсват всички къщи от тавана до избата и зимника. Стопаните на земи и всички верни католици се задължавали със същото: първите - под страх, че ще им се отнемат земите, а те ще бъдат предадени на съд, а вторите - по дълга, изискван от благочестието. Всички хванати и арестувани се пращали при епископа, който трябвало да определи наистина ли са еретици, или пък верни католици. В първия случай имотът на осъдения се конфискувал, а ако набелязаният се покае, бил изпращан в католическите градове, като при това го задължавали да носи на дрехата си два нагръдни кръста с боя различна от самата дреха. Такива еретици се наричали "кръстоносци по вяра" и не можели да се приемат на никакви длъжности без разрешението на папата или на неговия легат. Еретиците, които се отричали от заблужденията си само от страх пред наказанията, били хвърляни в тъмница, средствата за тяхната издръжка били за сметка на конфискуваните техни имоти, а в случай че нямали имоти - за сметка на епископите. За упоритите имало само един начин да се отърват от тъмницата. Този начин бил като отидат на кладите - като бъдат изгорени живи.

Такива били мерките за премахването на ереста. Ала не били забравени и предупредителните мерки. Като такива мерки тулузкият събор решил, че всички мъже от 14 години и всички жени от 12 години нагоре трябва да дават клетва, която да се повтаря на всеки 2 години, че ще пазят светата католическа вяра, че ще търсят еретиците, ще ги предават и преследват. Като предупредителни мерки изисквали още всеки католик да се изповядва и причастява всяка година по три пъти: на Рождество, на Великден и Св. Троица, а също и да няма в къщата си било Вехтия (Стария), било Новия Завет. Съборът позволявал на миряните да имат само една богослужебна книги и псалтир, но само на латински, а не и на друг език. На свещениците се налагала длъжност да пазят причастените от тях болни да не свърнат от пътя на истината и да присъстват (свещениците) при извършването на завещанията, като без присъствие на свещеник, завещанието се считало за недействително. Свещениците били длъжни да присъстват при погребението на умрелите, а главата на всяко семейство по празниците и неделните дни непременно трябало да бъде в църква, за да стои там при извършването на литургията и да слуша проповедта. Неизпълнителите на това постановление подлежали на глоба от 12 динара, половината от които се давали на земевладелеца, в чийто имот живеел виновният.

Всички тези мерки дават пълно право да считаме годината 1229 за първа година на инквизицията и година на първия инквизиционен процес. Такъв процес бил възбуден още по времето на тулузкия събор, за пример и изработване на процедурата, против някой си синьор Пейрпертюзе и барон Неро де Ниорта. Двамата били заподозрени в ерес, което се потвърждавало от свидетели и затова под страх от отлъчване и конфискуване на имотите им, били длъжни да се покаят в продължение на 15 дни. В съда били повикани свидетели, но обвиняемите не се видели на лична среща, чрез което явно се насърчавало лъжливото свидетелстване. На свидетелите задавали много въпроси, като се мъчели да ги объркват в показанията им, и често по тоя начин ги обръщали от помощници на правосъдието в подсъдими. Доносите били узаконени с постановленията на събора и, още в тази ранна епоха на инквизицията, боравели с тях почти като с явни обвинения.

От 1229 г. започва така наречената епоха на първата инквизиция. Ала не само падането на Лангедок послужило за улеснение на нейното учредяване. Монарсите намерили в инквизицията инструмент, укрепващ собственото им влияние.

Това разбрал Луи IX, комуто църквата, в знак на признателност, го причислила към светците. Преди него до този извод достигнал Фридрих II Хохенщауфен. През 1220 г., германският император Фридрих II, един от най-бляскавите умове по това време, съвсем неочаквано се оказал привърженик на нетърпимостта и с ред закони определил тежки наказания за еретиците.

Не се оказало по силите на кайзера да надделее над интригите на Рим и той си купил относително спокойствие с обещанието да наказва еретиците. През 1224 г. в Падуа Фридрих II обявил едикт за борба с ереста, предвиждащ различни наказания за еретиците, които били осъдени от църквата и предадени на светското правосъдие, включително до смъртно наказание. Светската власт поемала задължението по искане на църковните служители или просто на ревностни католици да арестува и съди всички, подозирани в ерес. Еретиците, помирени с църквата, се принуждавали да участват в търсенето на други еретици; отреклите се от ереста под заплахата от смъртно наказание, а след това — след «оздравяването» — повторно изпаднали в ерес, се осъждали отново на смърт. Оскърбяването на божието величество е по-силно от оскърбяването на човешкото величие — гласял едиктът. Така както Бог наказвал децата за греховете на бащите им, за да ги научи да не подражават на родителите си, така и потомците на еретиците до второ поколение били лишавани от правото да заемат обществени и почетни длъжности. Изключение се правело само за децата, които правели доноси срещу родителите си.

Съществен елемент на едикта от гледна точка на историята на инквизицията било съгласието на императора да оказва всестранна подкрепа и покровителство на доминиканските монаси в преследването на ереста. «Ние искаме също — заявявал императорът — всички да знаят, че сме взели под свое особено покровителство монасите от ордена на проповедниците, изпратени в нашите владения за защита на вярата от еретиците, а също така и онези, които ще им помагат в съда над виновните, независимо от това — ще живеят ли тези монаси в един от градовете на нашата империя, ще преминават ли от един град в друг, или ще намерят за необходимо да се върнат на предишното си място; и ние заповядваме всички наши поданици да им оказват помощ и съдействие. Затова ние искаме те да бъдат приемани навсякъде с благоразположение и да бъдат пазени от покушения, които еретиците биха могли да извършат срещу тях; за да може тази помощ, от която те се нуждаят за изпълнение на своя дълг, и мисията, възложена им заради вярата, да бъдат оказани от нашите поданици, които са длъжни да арестуват еретиците, когато те бъдат посочени в местата, където живеят, и да бъдат пазени в сигурни затвори дотогава, докато, осъдени от църковния трибунал, понесат заслужено наказание. Това трябва да се прави с убеждението, че чрез съдействието на тези монаси за освобождаване на империята от заразата на новата, появила се в нея ерес, се служи на бога и се допринася полза за държавата.»1

Едиктът на Фридрих II означавал голяма победа за църквата, тъй като разпространявал над цялата Германска империя формулираното на XII вселенски събор положение за отговорността на светската власт за преследването и изкореняването на ереста. Както отбелязва Хенри Чарлз Ли, задължението да се преследват еретиците вече било възложено на всички, като се започне от императора и се свърши с последния селянин, под заплахата от всички духовни и телесни наказания, с които разполагала църквата през XIII век.2

Участието на Фридрих II и Луи IX в преследването на еретиците създало благоприятни условия за учредяването на инквизиционни трибунали, които действали под непосредствения контрол на папския престол. През февруари 1231 г. Григорий IX издал поредния едикт («Генерална конституция»), с който отново отлъчвал еретиците от църквата и призовавал църковните и светските власти да ги преследват и смазват. През същата година римският сенатор (губернаторът на Рим, подчинен на папата) Анибале назначил специални инквизитори с пълномощия да преследват (да арестуват и съдят) еретиците. Скоро папата изпратил инквизитори със същите пълномощия в Майнц, Милано и Флоренция.

Следващият етап в учредяването на инквизицията били двете були на Григорий IX от 20 април 1233 г., които възлагали преследването на еретиците във Франция на монасите от доминиканския орден. Първата от тези були, «Illе humani generis», била адресирана до френските епископи. В нея папата писал: «Като виждаме, че сте погълнати от вихъра на грижите и че с труд можете да дишате под гнета на измъчващите ви тревоги, ние намираме за полезно да облекчим бремето ви, за да можете по-леко да го понасяте.» «Облекчението» се състояло в изпращане на доминикански монаси с неограничени пълномощия за преследване на еретиците. Епископите, които се смятали по църковните традиции за върховни управители на своите епархии, не искали да разделят властта си с просяшките монаси, да не говорим за това, че сами изпитвали немалък страх пред тази тайна папска полиция, която можела при желание да причисли към еретиците не само непокорните, но и недостатъчно усърдните в своята омраза към ереста епископи. Папата умолявал епископите «в името на уважението, което вие храните към светия престол», дружески да приемат неговите пратеници и да им помагат, «за да могат те добре да изпълнят своята задача».

Втората була, «Licet ad capiendos», била отправена към «приорите и братята от ордена на изповедниците, инквизиторите». В нея Григорий IX упълномощавал доминиканците: «Във всички места, където проповядвате, в случай, че грешниците, въпреки предупрежденията, продължават да защищават ереста, завинаги да се лишат от духовните бенефиции3  и да се преследват заедно с всички други чрез съда, безапелационно, призовавайки на помощ светската власт, ако това е необходимо, и прекратявайки упорството им, ако е нужно, чрез безапелационно налагане на духовни наказания.»4  Тази була практически възлагала на доминиканския орден да води борбата с еретиците в целия християнски свят.

Двете були на Григорий IX били потвърждавани от следващите папи, които внасяли в текстовете им само частични изменения и уточнения.

През 1252 г. папа Инокентий IV издал булата «Adextirpanda», която оформила създаването на инквизиционни трибунали и им разрешила да прилагат мъчения. Булата учредявала в епархиите специални комисии за борба с ереста, състоящи се от 12 правоверни католици, двама нотариуси и двама или повече служители, възглавявани от епископа и двама монаси от просяшките ордени. На комисиите се възлагало да арестуват еретиците, да ги разпитват и да конфискуват имуществото им. Присъдата била произнасяна от епископа и двамата монаси, те можели и да променят състава на комисията по свое усмотрение. Светската власт и всички вярващи били длъжни да съдействат на тези по същество вече инквизиционни трибунали. Ако местното население оказвало съпротива при задържането на еретиците, отговорна била цялата община. По искане на инквизиторите светските власти били длъжни да измъчват онези, които отказвали да издават еретиците. Светските власти се задължавали да вписват тези разпореждания в сборниците от местни закони, като премахнат от последните всичко, което противоречи на булата. На властите се възлагало под клетва и при заплаха от отлъчване да се задължат да съблюдават църковните указания по изкореняване на ереста. Всяка небрежност в изпълнението им се наказвала като клетвопрестъпление с вечен позор, глоба от 200 марки и водела до подозрение в ерес, което пък заплашвало със загуба на длъжност и лишаване завинаги от правото да се заема каквато и да било длъжност.

Тази була била потвърдена също от следващите папи, като папа Климент IV през 1265 г. вече наричал епископите и монасите — членове на комисиите, с титлата «инквизитори» и им възлагал цялата отговорност за борба с ереста.

Инквизицията заплашвала с безпощадна разправа всички недоволни от съществуващия ред, всеки осмелил се да критикува разпуснатостта, продажността и алчността на духовенството, всеки, който изказвал съмнение в истинността на църковните догми. През XIII век не е имало кътче в католическа Европа, където не горели клади, на които изгаряли мними или истински еретици.

В Южна Франция, след присъединяването ѝ към френското кралство през 1229 г., папските инквизитори продължавали да изкореняват ереста през целия XIII век. Не по-малко енергично действали инквизиторите и в градовете на Северна Франция. Постепенно кралската власт взела дейността им под свой контрол, инквизиторите били подчинени на парламентите, на висшите кралски съдилища, към които с течение на времето преминали напълно функциите на инквизиторските трибунали. По такъв начин инквизицията във Франция се превърнала в послушно оръдие на кралската власт и спомогнала за укрепването на абсолютизма.

Подобен процес на подчинение на инквизицията на кралската власт протичал и в други страни.

Към края на XIII век католическа Европа била покрита с мрежа от инквизиционни трибунали. Тяхната дейност, пише Хенри Чарлз Ли, била непрестанна като действието на законите на природата и това отнемало на еретиците надеждата да спечелят време и да се скрият, като преминат от една страна в друга. Инквизицията представлявала в тази епоха истинска международна полиция, «Еретикът живеел като върху вулкан, който всеки момент можел да изригне и да го погълне. Защото в очите на хората инквизицията била всезнаеща, всемогъща и вездесъща. . .»5

 

*Дълга и тясна дреха, с тесни ръкави
*Тези думи са предадени и в българския превод на Библията, направен от евангелското общество. Що се отнася до славянския текст, то в него наистина се казва "и убеди внити " ("убеди ги да влязат ").
1Цит. по: Льоренте, X. А. Критическая история испанской инквизиции. Т. 1. М., 1936, с. 166.
2Вж. Ли, Г. Ч. История инквизиции в средние века. т. 1, с. 144.
3Длъжност в католическата църква, свързана с определени доходи. Бел. прсо.
4Вж. Ли, Г. Ч. Цит. съч., т. 1, с. 210.
5Ли, Г. Ч. Цит. съч., т. 1, 232-233