istoria

 

 

Света гора и другите православни манастирски общности

 

Христо Матанов

 

320px Zografou2В периода на османската експанзия на Балканите светогорската манастирска общност изживяла противоречив етап от своето развитие. От една страна, тя затвърдила своята роля на водещ православен религиозен и културен център на средновековните Балкани. Оттук продължавали да идват основните импулси в културното развитие на балканския православен свят. Атонските манастири не преставали да бъдат основни книжовни средища, които диктували насоките на книжовния живот с православна насоченост във Византия, България, Сърбия и във всички балкански области с преобладаваща православна традиция. Светогорското монашество още от самото начало прегърнало идеите на исихазма и направило много за разпространението му в целия православен свят. От друга страна, светогорските манастири се оказали замесени в сложните политически и църковни отношения на Балканския полуостров в тази епоха, което понякога носело облаги, а понякога създавало рискове. Както балканските държави, така и светогорската монашеска република страдала от османските нашествия и в края на краищата била принудена да признае османската власт.

През целия този период големите светогорски манастири и келии продължавали да се радват на внимание и покровителство от страна на балканските православни владетели. В периода на политическа раздробеност новите православни владетелски фамилии проявявали завидна упоритост в стремежа си да станат покровители на някои от водещите манастири в Света гора. Престижът на монашеската република бил такъв, че успехът на подобно начинание легитимирал владетелското им достойнство. През XIV в. и по-късно кръгът на покровителите и ктиторите на манастирите от общността се разширил и включил освен няколко областни господари още воеводите на Влашко и Молдова. В резултат на щедрите дарения на поземлена и друга движима и недвижима собственост повечето от манастирите увеличили имотното си състояние. Това било особено ясно забележимо в периода до битката при Черномен в 1371 г.

В XIV в. светогорската монашеска република за продължителен период от време била извън политическите граници на Византия. През 40-те години там установил своята власт сръбският цар Стефан Душан. След неговата смърт и след разпадането на сръбското царство политическа власт върху източния ръкав на Халкидическия полуостров имали владетелите на Сярското княжество. След неговия разгром през септември 1371 г. византийските императори възстановили властта си там, но за твърде кратко време, докъм 1387 г. През този период византийските управляващи предприели една крайна мярка, която сложила формален и фактически край на непрекъснатото увеличаване на светогорската поземлена собственост. Една втора от манастирските имоти били конфискувани и раздадени като условни поземлени държания (пронии) на представителите на военната класа. Обещанието на императора било имотите да бъдат върнати при настъпването на благоприятни условия. Това обаче никога не станало. Частичната секуларизация охладила традиционно добрите отношения между светогорското монашество и императорската власт в загиваща Византия. Друг източник на напрежение между тях била твърдата позиция на светогорския протат и на отделните манастири срещу преговорите за уния с Папството. Те смятали, че посредством крайната си антиунионистка позиция изпълняват най-добре своя дълг на пазители на православната традиция.

Успоредно със завладяването на територията на „новата империя" на Мануил II Палеолог османските турци сложили ръка на земите, където били разположени основните имоти на светогорските манастири. Вероятно към 1387 г. те овладели и целия Халкидически полуостров. Така за пръв път светогорската управа и отделните манастири трябвало да изпитат властта на новата мюсюлманска балканска държава. Оказало се обаче, че това първо попадане на Света гора под османска власт не било окончателно. След 1402 г. Византия още веднъж върнала властта си там. Света гора била поставена под пряката юрисдикция на императора в Константинопол и не се подчинявала на управителя на Солунския апанаж император Йоан VII Палеолог. През този период по настояване на представители на светогорското монашество император Мануил II Палеолог се заел с ново регламентиране на манастирския живот. Императорският роднина Димитър Вулотис бил натоварен с мисията да проучи проблемите на Света гора, да прегледа старите типици и да предложи изработването на нов светогорски типик. През юни 1406 г. императорът издал специален хрисовул (или хрисовул-типик, както го наричат някои изследователи) за светогорската манастирска общност, който съдържал 15 члена с правила за манастирски живот.

Издаването на новия типик било продиктувано от променените условия на живот в манастирите и от усложнената обстановка, в която те били принудени да живеят. Той следвал, в общи линии, смисъла на предишните типици, но в много отношения отстъпвал от строгите правила за монашеска аскеза. Авторите на новия типик разбирали, че в началото на XV в. пред монашеството в Света гора стояли нови изкушения, свързани с възможността от заиграване с османските владетели. Поради тази причина те сметнали за възможно да проявят по-голямо разбиране към монашеската индивидуалност и по-малко вкус към строгите стари правила на монашеско общежитие. Смисълът на типика на император Мануил II Палеолог бил първият симптом за една нова политика, която православните църкви ще провеждат в условията на османска власт. Тази нова политика била насочена към запазване на православната общност чрез проявяване на по-голяма толерантност към битовата, а не толкова към каноничната традиция на християнското учение.

Втората характерна особеност на типика от юни 1406 г., която го отличавала от предишните типици, били новите акценти в регламентирането на отношенията вътре в монашеската република. Предишните два типика се интересували предимно от отношенията между отделните манастири и между отделните манастири и светогорската управа. Типикът на Мануил II Палеолог от своя страна регламентирал преди всичко отношенията вътре в отделните манастири. Той се занимавал подробно с отношенията между игумена и по-видните монаси, между ръководството на манастира и между общността на монасите в него, както и между отделните монаси. Широко били прилагани правилата на вътрешноманастирски живот, съществуващи в манастира „Великата лавра". Тези нови акценти във вътрешноманастирските отношения отразявали налагането на монашеската идиоритмия като основен принцип на монашеско общежитие и отмирането на общежитийния тип светогорски манастири. Тази промяна била продиктувана до голяма степен от налагането на исихастките монашески правила, които наблягали на индивидуалната молитва и на индивидуалния стремеж за познаване на Божествената същност.

Типикът на император Мануил II Палеолог имал официално действие в продължение само на 24 години. Към 1430 г. заедно с второто и вече трайно завладяване на Солун от османските султани и Света гора попаднала за няколко века под властта на раждащата се Османска империя. В този период правилата, постулирани в типика от 1406 г., представлявали повече морални императиви и нямали вече официален характер.

Политическата динамика на Балканите в периода преди и след началото на османското нашествие принудила монашеската република да се превърне в активен субект на междудържавните отношения. По принцип управата й следвала максимата на политическата лоялност и, в общи линии, уважавала и подкрепяла владетелите, които съдбата им била отредила да управляват в Халкидическия полуостров. Времето, през което монашеската република се намирала извън византийските предели, все пак довело до известни деформации в отношенията между манастирите. През този период с особени привилегии се ползвал сръбският светогорски манастир „Хилендар". Неговите игумени обикновено били избирани за проти, към него се стичали голяма част от поземлените дарения, в негова полза били решавани споровете за имоти. След 1371 г. се наблюдава реакция срещу толерирането на „Хилендар" и той загубил някои от извоюваните в предишните десетилетия привилегии. От своя страна византийските императори продължавали да подкрепят предимно манастирите „Великата лавра" и „Ватопед". След продължителен период на доминиране на хилендарското монашество към края на XIV и началото на XV в. манастирът „Великата лавра" заел господстващи позиции в светогорската монашеска република. В началото на XV в. монашеските правила на този манастир се превърнали в еталон за устройството и управлението и на останалите манастири.

По време на османските завоевания в Югоизточна Македония възникнала обстановка, при която част от манастирските имоти били под властта на османците, а самата Света гора - под властта на Византия. Това принудило протата въпреки неприязненото отношение към „агаряните" да се опитва чрез компромиси да намери някакъв modus vivendi с владетелите на османската държава.
Известно преструктуриране на връзките на отделните светогорски манастири със светските владетели настъпило след изчезването на някои балкански държави под ударите на османците. Влашките воеводи, които към края на XIV в. успешно се вписвали в светогорската ктиторска система, като се превърнали в покровители на манастира „Кутлумуш", след падането на Търновското царство насочили своята ктиторска ревност и към манастира „Зограф". В по-късно време той бил даряван и от воеводите на Молдова. Със завладяването на балканските държави от османските турци светогорската монашеска република и отделните манастири все повече трябвало да разчитат на себе си, да се стремят да поддържат добри отношения с османската власт и да търсят небалкански покровители и ктитори.

Първите контакти на отделните светогорски манастири с мюсюлманските нашественици датирали далеч преди времето на трайното стъпване на османските турци на балканска земя. Крайбрежията на Света гора и нейните манастири и келии още в края на XIII и началото на XIV в. били нападани от турски пирати, идващи от различни „морски" малоазийски бейлици.1  Това накарало управите на по-големите и по-застрашените манастири да строят специални кули (наричани обикновено пиргове) за защита на монашеските братства. От този момент насетне пирговете се превърнали в обичаен атрибут на манастирските архитектурни комплекси. Особено тежко пострадали някои от водещите манастири в периода 1307-1309 г., когато един 2000- ен турски отряд, намиращ се в състава на „каталанската компания", периодично нападал и ограбвал светогорските предели. Нападната била „Великата лавра", а манастирът „Св. Пантелеймон" бил превзет и опожарен. Монасите му се спасили благодарение на манастирската кула, в която намерили убежище. Нападателите достигнали дълбоко на юг до Карея и ограбили някои от манастирските метоси там. И след преминаването на тази опасност турските пиратски нападения по море продължавали, улеснени от занемаряването на византийския флот при първите Палеолози. Сръбската власт не донесла на Света гора спокойствие в това отношение, въпреки че по това време манастирите, общо взето, се радвали на голям икономически подем. В светогорските извори от 50-те и 60-те години на XIV в. зачестяват сведенията за разрушени или напуснати от монасите келии. Особено опасна станала обстановката след битката при Черномен, когато Света гора била спасена от голямо турско нападение благодарение на съвместните усилия на венециански галери и местните византийски власти. Успоредно с това османските нашественици опустошавали имотите на светогорските манастири в областта на тяхната най-голяма концентрация между долните течения на реките Струма и Места.

Голямата несигурност накарала много от видните атонски исихасти да напускат светогорските манастири и да търсят по-сигурни убежища. Още през 1325 г. това сторил известният Григорий Палама заедно със своите ученици, които не се чувствали сигурни в келията „Глосия". По-късно, през 1353 г., така постъпили известните български исихасти Теодосий Търновски и Ефрем, първият от които малко по-късно станал Търновски патриарх, а вторият - патриарх на Сърбия. Това явление изиграло голяма роля за разпространението на исихасткото учение и практика в по-отдалечените части на Балканския полуостров.

Още по-масово станало бягството на монаси извън пределите на монашеската република след 1371 г. Много от тях напускали малките келии и неукрепените манастири и търсели убежище в големите обители и в техните пиргове. За да улесни защитата на монасите, светогорската управа отстъпвала отделни келии и малки манастири на големите манастирски братства срещу задължението те да ги укрепят и подготвят за защита и убежище. В цялата територия на монашеската република кипяло усилено строителство на кули и на защитни стени, което изисквало огромни средства. Повечето от големите манастири се превърнали в малки крепости, способни да издържат на продължителни обсади. Към задълженията на манастирските ктитори се прибавило още едно: да осигуряват средства за фортификацията на манастирите, намиращи се под тяхна закрила.

Турците много скоро разбрали, че Света гора предлагала за грабеж не само материалните богатства на манастирите, но и особен вид „жива плячка" - монасите, за които мнозина били готови да плащат високи откупи. По време на отделни грабителски походи в плен попадали игумени, проти, дори цели манастирски управи, за които били изисквани откупи от 500 и повече перпери. Тези от монасите, за които не се намирала необходимата сума, поемали като много други балкански християни към робските пазари в Мала Азия и Ориента.

С превръщането на османската държава в основен балкански политически и военен фактор отношенията между Света гора и османските владетели трябвало да бъдат официализирани. Светогорската традиция е съхранила и упорито поддържа версията, че първите официални отношения били установени още при управлението на емира Орхан през втората четвърт на XIV в. Тази версия, както и в случая с дубровнишко-османските отношения, е имала за задача да покаже „древността" на официалните контакти на манастирите с представители на османската династия и да служи като защита срещу посегателства или прекомерни претенции. Все пак светогорската общност успяла сравнително рано да регламентира отношенията си с османските владетели. Това обстоятелство създало прецедент, който бил уважаван и спазван и от следващите представители на османската династия. Със сигурност се знае, че към края на управлението на емира Мурад I и на султан Баязид I Света гора вече е била в състава на османската държава. Османските владетели, които все още нямали изработена практика за отношенията си с местните православни църкви и общности, проявили уважение към автономията на монашеската република. Протатът запазвал управленските си функции, а връзката между него и османската власт била осъществявана от специално лице, наричано декарх. По правило той бил християнин, но не принадлежал към монашеското съсловие. Израз на особения статут на Света гора било ежегодното плащане на харадж на османската власт, данък, който изплащали васалните на Османската империя държави и владетели. Съхраняването на светогорската автономия било ключов фактор за запазването на ролята на светогорската република като значителен православен духовен и културен център във вековете на османската власт на Балканския полуостров.

По-малко толерантна била османската власт по отношение на манастирските имоти. Изворите не са съхранили сведения за обща конфискация на манастирските земи в първите години на османската власт на Атон. От османски документи от по-късно време обаче става ясно, че мнозинството от манастирските села извън територията на Халкидическия полуостров са били превърнати в тимари. Така светогорското монашество понесло тежък икономически удар и загубите не можели да бъдат напълно компенсирани от помощите, идващи от Влашко, Молдова или Русия.

В периода, в който учението и практиката на исихазма намирали все повече привърженици, престижът и влиянието на монашеското съсловие получили нови импулси. За кратко време в много балкански области възниквали нови манастирски комплекси. Някои от тях се опитвали да копират устройството на Света гора. В други случаи самият факт на изграждане на повече манастири върху сравнително малка площ бил достатъчно основание да се говори за възникването на „нова Света гора". Така например комплексът от исихастки обители в околностите на българската столица Търново бил наречен Търновска Света гора.

През XIV в. в околностите на средновековния град Стаги в северозападна Тесалия (днешния град Калабака) върху високи живописни скали възникнал комплекс от манастири, наречен Метеора2. Преди това в района на карстовите скали и пещери съществували келии на монаси отшелници. Първите следи от организиран монашески живот тук датирали от началото на XIV в., когато монасите били обединени около скита „Дупиани" и били ръководени от прот. Във времето на османските нашествия и на попадането на Света гора под османска власт много монаси светогорци потърсили убежище в скалите и пещерите около Стаги, като пренесли тук своите представи за организиран монашески живот. Най-ранната запазена до наши дни манастирска църква в Метеора, католиконът на скалния манастир „Ипапанти", датира от 1366-1367 г. В края на XIV в. възникнал най-главния метеорски манастир „Преображение", основан от св. Атанасий Метеорски, духовният отец на метеорското монашество. Особени заслуги за възмогването на метеорския манастирски комплекс имал и тесалийският владетел цар Йоан Урош, син на Симеон Урош Палеолог. След отстраняването му от престола той се замонашил под името Йоасаф и използвал цялата cи енергия, влияние и средства за възхода на метеорската манастирска общност. Заради своята ктиторска активност през 80-те години на XIV в. той бил издигнат от монашеските братства за прот и бил смятан за втори „отец" на манастирския комплекс след св. Атанасий Метеорски. Към края на века били основани още два основни метеорски манастира: „Св. Стефан" и „Св. Николай". Останалите манастири от комплекса възникнали в ранноосманската епоха. Цялата манастирска общност изживяла своя най-голям разцвет през XVI в. Манастирите в Метеора се превърнали във важен общобалкански православен център, макар че тук не съществувала такава етническа пъстрота на монашеските братства, както в Света гора. Манастирите продължили и затвърдили култовете към светци, почитани в тази част на Балканския полуостров. Те изиграли важна роля за запазването на православието в Тесалия и в Северна Гърция през епохата на османската власт.

1024px Meteora Agio Stefano IMG 7713

Манастирът "Св. Стефан", Метеора.

Снимка: Dido3   Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Засиленото влияние на Света гора в религиозния живот на Балканите през XIV-XV в., както и разпространението на исихазма, довели до възникването на още няколко православни манастирски комплекса. В България освен Търновската Света гора голяма роля започнали да играят скалните манастири по поречието на река Русенски Лом, край днешното село Иваново, Русенско. В запазените останки от живопис от XIV в. в някои от тях прозира влиянието на най-добрите търновски художествени образци. Оживил се манастирският живот в сремската планина Фрушка гора. Към края на XIV в. комплексът от манастири, съществуващ тук от предишните векове, се обогатил с още няколко големи манастира, построени и зографисани в стила на Моравско-ресавската художествена школа. През този период във Фрушка гора съществували около 17 големи манастира.

През XIV в. завършило и архитектурното оформяне на църковно- манастирския комплекс в Печ, разположен на входа на прохода Ругово в западната част на Косово. Още от XIII в. тук се помещавала резиденцията на главата на сръбската автокефална църква. Сградата на църквата-майка се оформила в продължение на няколко десетилетия чрез архитектурното обединяване на няколко църковни сгради. Още към средата на XIII в. била построена църквата „Св. Спас". Последвало строителството на църквата „Св. Димитър" и на църквата „Св. Богородица Пътеводителка" в първите десетилетия на XIV в. По времето на архиепископ Данило II през втората четвърт на века трите разположени една до друга основни църкви били обединени архитектурно чрез изграждането на общ нартекс и обща кула. Около този църковен комплекс, смятан за център на сръбската църква, били построени множество по-малки църкви и манастири, повечето от които не са запазени до наши дни. Централната част на комплекса била оградена със стена и със защитни кули предвид смутните времена в края на XIV и началото на XV в. и се превърнала в малка крепост. В него били погребвани сръбските архиепископи и патриарси. Освен църковен и манастирски център Печ станал важно средоточие на литературния и художествения живот на Сърбия в последните десетилетия от нейното независимо съществуване и в първите векове на османското владичество.

Бягащите северно от река Дунав от османското нашествие монаси от български, сръбски или гръцки произход дали силен тласък в развитието на манастирите във Влашко и Молдова. През този период възникнали и укрепнали манастирските центрове в Тисмана, Водица, Гоция, Арджеш, Къмпулунг и др. във Влашко и в Сирет, Сучава, Бистрица, Путна, Арборе и др. в Молдова. Важни промени настъпили в църковната организация на двете нови балкански княжества. През 1359 г. Вселенската патриаршия учредила влашка митрополия със седалище в Куртя де Арджеш. В Молдова първата подобна православна митрополия била създадена при управлението на воеводата Петър I Мушат ( около 1375 - около 1391 г.). Нейният първоначален център се намирал в Сучава.

Разширяването на православната църковна структура северно от река Дунав и укрепването на православните манастири и манастирски комплекси на Балканите като цяло имало важно значение за бъдещата съдба на православието на полуострова. В северните му части православието се превърнало в опора на светската власт срещу унгарската експанзия. В онези балкански области, в които османските турци наложили своята власт, тъкмо големите манастири станали крепости на православното християнство. Те в по-голяма степен от епископските средища, от градските и селските енории притежавали свобода и материални възможности, за да продължават ролята си на книжовни и религиозни центрове в условията на господстващия ислям.

 

1В манастирските архиви от това време има изобилна информация за тези нападения. В тях се среща и целият спектър от названия, с които били наричани турците в тази епоха: измаилтяни, ахемениди, перси, хуни, агаряни и др.

2„Метеорос" означава буквално „плуващ във въздуха". Основните метеорски манастири били построени на върховете на скалите, високи понякога до 200-300 м. Достъпът до тях бил възможен само чрез своеобразен „асансьор", състоящ се от макари, въжета и привързани за тях кошници. Създавало се впечатление, че манастирите „плували във въздуха", откъдето дошло и названието на целия манастирски комплекс.