istoria

 

 

Битката на Косово поле, 1389 г.

 

 Любомир Грозданов

 

Sabor u Prizrenu pred Kosovsku bitkuВ 1387 г. в битката при Плочник силите на Полумесеца понесли първото си голямо поражение от християнските войски на сръбския княз Лазар и босненския крал Твъртко. Победата на християните показала, че османлиите не са непобедими, ако срещу тях се действа организирано и целенасочено. За голямо съжаление обаче, тази победа срещу настъпващите османски армии останала единствена.

След похода в България Мурад I решава да отмъсти за поражението при Плочник и нахлува с голяма армия в Сърбия. За битката на Косово поле разказва османският хронист Мехмед Нешри в "Огледало на света":

"Съвещанието на Лазар относно войната.

Разказват, че Лазар събрал всички неверници и поставил на обсъждане въпроса: "Какво трябва да правим с турците?" Някои казали: "Да се бием", някои: "Да се помирим", а някои предложили: "Да тръгнем и нападнем турците, като не им позволим да завладяват земи." Други пък рекли "Да стоим тук." Тези, които казвали: "Да се помирим", отстъпили и се съгласили да се води сражение с думите: "След като събрахме толкова много войска, е съвсем безсмислено да молим турците за милост." Един умник измежду събралите се казал: "Най-умно е да не отлагаме и да побързаме да нападнем, защото, докато се бавим, мощта на турците се увеличава, а докато седят, нашите войски намаляват. Пък и турците са лукаво племе. Много добре познават тънкостите на сражението. Така че ние трябва да поставим в удобна позиция нашите хора и оръжие." И продължил: "Най-напред да проводим един пратеник. Нека иде и разузнае намеренията на Мурад. Нека проучи също разположението и действията на войската му. После да се върне и ни съобщи. Ще нападнем и ще избутаме турците към прохода, като затворим пътищата и ще ги изколим, преди да са могли да оплезят език."

Лазар решил, че този план е мъдър. Тръгнал и се установил на отсамната страна на р. Велика Морава.

Съвещанието на султана с неговите везири.

Разказват, че повелителят също събрал всички държавни мъже и първенци на султаната да се посъветва с тях. Най-напред, преди някой да бил казал дума, той се обърнал към хаджи Евренос и попитал: "Евренос, как трябва да се срещнем с тези неверници и да водим боя? По кой начин ще бъде най — лесно?"... Евренос Гази произнесъл молитва и казал: "На нищожния роб му се струва, че като се уповаваме на божията помощ, ние трябва да пристигнем по-рано и да заемем удобно място. Те нека дойдат по — късно. Ние няма да бързаме. Нека те първи да настъпят. Защото, когато неверниците стоят събрани на едно, се образува една крепост от желязо; не е лесно да бъде победена. Но когато настъпват в боя, те се разделят един от друг и тогава борбата е много лесна. Това е всичко, което твоят роб знае. Останалото най — добре разбира моят султан." Повелителят казал: "Аллах да те възнагради. Аз също мисля така."

Как стрелците започнали боя.

Разказват, че щом войските застанали една срещу друга, строят се разгърнал и отрядите се приготвили за бой... Тогава хаджи Евренос се явил пред погледа на повелителя и му казал: "Блажени повелителю, ако при сблъсъка с неверниците започнем да бягаме и ти ни видиш, не смятай, че ние наистина сме побягнали и недей да ни осъждаш. Защото в сражението с неверниците си има хитрости. Дори Пророкът, поклон и възхвала пред него, е казал: "Сражението е едно надлъгване". Тези неверници, като навлекат сивите си железа, като хванат в ръцете си мечове и като се втурнат напред като подивели свине, няма как някой да се задържи пред тях. Когото настигнат, разсичат го на две. Не знаят да се разделят и да отстъпват, затова трябва, докато напредват в група, да ги отклоним от пътя им, да ги обходим в гръб и да ги удряме непрекъснато с боздуганите, защото целите са в брони. Иначе не е възможно да бъдат върнати назад..."

И така две морета се влели едно в друго, сабите засвяткали като заслепяващи мълнии. Копията не пропускали дори повяването на вятъра, а между конските копита не можело да мине дори поточе. Стрелите валели от небето към земята като град. А от земята към небето като дим се възнасяли стенания и викове за помощ. Когато се удряли сабя в сабя, копие в копие и боздуган в боздуган, се чувало такова чаткане, че от този шум зверовете в планината гинели, а ангелите в небесата изоставили броениците си. Постепенно силите на неверниците се увеличавали, защото се били разпалили до крайност. В дясното крило Баязид хан не помръдвал като планина и бил достолепно спокоен. Видял обаче, че работата става лоша. Малко останало ислямската войска да бъде сразена. Изведнъж викачите, които подканяли войската, взели да крещят: "Хей борци за вярата, стойте. Неверникът е разбит, избяга". По онова време бейликът плащал заплата на хора със силни гласове. Когато газиите трябвало да влязат в бой с неверниците, тези хора започвали да викат по цялата войска, за да повдигнат духа на газиите: "Неверникът е разбит, избяга". Наричали ги бозюнджии. После изведнъж Баязид като светкавица с цялата си мощ нападнал неверника и се врязал в него като вълк в стадо овце, като сокол сред гарги... Като видял това, Али паша нападнал невернишката войска. След тях скочил и Евренос бег, и Ягши бег, и Шахин бег, и Иса бег, и Саруджа паша, и субашията Ейне бег, и Кара Мукбил, и Инджеджик Балабан, и Горъджа балабан, и пешака Шир - мерд... Такава битка и такъв погром не били ставали от времето на Адама".

Битката на Косово поле на 28 юни 1389 г. е преломен момент в борбата между Кръста и Полумесеца. Тя всъщност е последният опит на балканските християни да спрат със собствени усилия напредването на османците. За голямо нещастие на балканските народи — неуспешен.

В митичната косовска битка са преплетени множество легендарни мотиви, изтъкващи действията и подвизите на отделни герои. Събитието е до такава степен митологизирано, че опитите на историографията да отстрани неверните факти, все още са безуспешни.

Преданието набляга преди всичко на мъченическата смърт на княз Лазар, героизмът и себеотрицанието на Милош Обилич, и предателството на Вук Бранкович, като пропуска основните и важни моменти в хода на битката.

Всъщност, каква е истината?

Османските и християнски летописи от по-късен период са единодушни в следното:

През пролетта на 1389 г. султан Мурад I, заедно със синовете си Якуб и Баязид, потегля от Пловдив, начело на огромна армия, в която влизат корпуси и на християнските му васали, минава през Кюстендил и от там навлиза в Косово поле. Срещу османската армия се изправят съюзните сили на сърби и босненци, предвождани от сръбския княз Лазар. Сблъсъкът става на 15 юни (стар стил) 1389 г. В началото османските войски отстъпват пред яростния напор на самоотвержените и храбри християнски бойци. С цел да внесе паника сред османците, Милош Обилич успява да се промъкне в шатрата на падишаха (под предлог, че е дезертьор и има да му съобщи нещо важно) и с намазан с отрова меч пробожда Мурад в гърдите, като моментално след това е заклан от охраната. Саможертвата му обаче е напразна - суматохата в османската армия бързо е преодоляна. Баязид веднага поема командването, като преди това дава заповед брат му да бъде убит, обединява около себе си бойците на Аллаха и незабавно предприема мощна контраофанзива. Неочакваното яростно настъпление на османците разстройва редиците на християнските войски. Сръбската кавалерия е принудена да отстъпи, центърът, начело на който е княз Лазар е обърнат в бягство. Сръбският княз попада в плен и е екзекутиран пред мъртвото тяло на султан Мурад I.

Battle of Kosovo Adam Stefanovi 1870

За изхода на битката съществуват различни тези. Становището за голямо сръбско поражение, не се потвърждава в изворите, писани непосредствено след сражението. Дори, босненският крал Твъртко изпраща послание до Франция, в което съобщава за голямата християнска победа, а Флоренция бърза да му честити победата. Европа е обхваната от радостна надежда, в катедралата Нотр Дам дьо Пари се отслужва тържествена служба в чест на великото събитие.

Всъщност, везните се накланят в полза на твърдението на проф. Матанов, че сражението завършва без победител. Но за сърбите то е равно на поражение. Съсипана от крайно напрежение на силите, поставена между два огъня - Унгария и Османския бейлик, Сърбия приема сюзеренитета на падишаха. А пред османския натиск на Балканите, няма вече сила, която да противостои. Баязид все по-плътно затяга обръча над балканските си васали и е само въпрос на време тяхното покоряване от османците. На прицел първо е взето Търновското царство.

През пролетта на 1393 г., Баязид обвинява Иван Шишман в съглашателство с унгарския крал Сигизмунд и предприема голям поход срещу Търновска България. Османската армия преминала Стара планина и блокира Царевград Търнов от три страни. След тримесечна героична съпротива, на 17 юли 1393 г. славната столица на Второто царство пада в османски ръце. След падането на Търнов Баязид продължава настъплението си и удря Никопол, където се намирал цар Иван Шишман. След кратка обсада градът е взет от османците. Търновският цар е екзекутиран по нареждане на султана. По същото време, когато под ударите на османците загива Търновското царство, войски на Баязид I ликвидират и Добруджанското деспотство. За превземането на Калиакра е запазена покъртителна народна легенда за 40 хубави девойки, взети в плен, които се навързали за косите си и се хвърлили вкупом в морето за да избегнат робската си участ.

През 1394 г. Банзид I обсажда Константинопол. Друга османска армия, командвана от Евренос бег, покорява Тесалия. На следващата година Баязид I решава да свърши и с влашкото княжество. На 17 май 1395 г. при Ровине, се разиграва прочутата битка, която османците успяват да спечелят с големи усилия. И двете страни дават  многобройни жертви. В крайна сметка, Мирчо се признава за османски васал.

Бързите успехи на Баязид разтревожват Унгария, която вече чувства непосредствена заплаха. Крал Сигизмунд, който е и император на Свещената римска империя на германската нация, с голяма енергия се заема с организацията на кръстоносен поход срещу османлиите. През юли 1396 г. в Буда се събират рицари от Франция, Бургундия, Италия, Германия, Италия. Подкрепления изпраща и влашкия воевода. Според сведенията кръстоносната армия наброява ок. 60 000 души. През август кръстоносците преминават Дунава и влизат на територията на Видинското царство, посрещнати радушно от цар Иван Срацимир. От там християнската армия се насочва към Оряхово, превзема го и продължава пътя си към Никопол. Тук на 26 септември 1396 г., кръстоносците претърпяват страшно поражение от османската армия.

След този смазващ погром съдбата на Видинското царство е решена. Баязид I потегля срещу Видин, завзема го след кратка обсада, пленява Иван Срацимир и го изпраща в Мала Азия, където видинският владетел завършва земния си път.

С този акт цяла България била поставена под османска власт. Започнало тежкото петвековно османско иго, което забавя развитието на българския народ с векове.

Шест години по — късно покорителят на България Баязид I Илдъръм е принуден да извърви Голготата на която бе обрекъл цар Иван Шишман. На 20 юли 1402 г. край Анкара, монголският завоевател Тамерлан нанася съкрушителен разгром на османската армия. Баязид I попаднал в плен и завършва дните си като несретник в двора на монголския хан в Самарканд. Всъщност този безцеремонен завоевател едва ли е заслужавал по — добра участ.

 

Литература:

А. Садулов, История на Османската империя, В. Търново, 2000
История на българите, Т.1: От древността до края на XVI, С., 2003
Ж. Кастелан, История на Балканите XIV-XX век, С., 2003
М. Тодорова, Подбрани извори за историята на балканските народи XV-XIX в., С., 1977
Р. Мантран и колектив, История на Османскта империя, С., 1999
Хр. Матанов, Р. Михнева, Ог Галиполи до Лепанто, Балканите, Европа и османското нашествие 1354-1571, С., 1988
Хр. Матанов, Средновековните Балкани: Исторически очерци, С., 2005