istoria

 

 

Цар Стефан Душан

 

Христо Матанов

 

Car Duan Manastir Lesnovo XIV vekДраматичните събития във Византия и на Балканите през втората четвърт на XIV в. съвпадали по време с апогея в държавно-политическото развитие на средновековна Сърбия. Той бил достигнат при управлението  на предпоследния представител на династията Неманичи Стефан Душан (1331-1355 г.). Този сръбски владетел дошъл на престола с помощта на войнствено настроените сръбски властели, които очаквали от него да осъществи широкомащабна експанзия. Те се надявали, че ще разширят своите лични владения и власт чрез завземането на нови земи на юг за сметка на изнемощялата и разтърсвана от граждански войни Византия. През цялото си управление крал (а от 1346 г. - цар Стефан Душан се стараел да оправдае тези очаквания и да използва благоприятната за сръбската експанзия обстановка на Балканския полуостров.

В самото начало на своето управление сръбският владетел положил усилия да регулира отношенията си с българския цар Иван Александър. Сръбските опасения били, че след отстраняването от българския престол на сръбското протеже цар Иван Стефан България може да поднови антисръбската политика от времето на цар Михаил Шишман и така да блокира сръбското разширение в южна посока. Оказало се обаче, че новият български цар бил готов на споразумение, в което той от своя страна виждал възможност за български действия в Тракия. В България, разбира се, не забравяли, че в „Долната земя" (така по това време българите наричали географската област Македония) живеели българи, но в същото време преценявали, че българската държава нямала възможност да присъедини тази област. Първо, защото българската държава въпреки частичната стабилизация не била вече онази сила, както по времето на първите Асеневци. Второ, евентуални български действия в Македония биха създали общ византийско-сръбски антибългарски фронт и биха довели най-малкото до изпадане в политическа изолация. Затова цар Иван Александър предпочел тихомълком да си затваря очите пред сръбската експанзия в Македония и в същото време да търси компенсация за сметка на Византия в Тракия. Тази политическа схема била лесна за реализиране и не криела особени рискове. Българо-сръбското сближение, осъществено на тази основа, намерило външен израз в брака, който крал Стефан Душан сключил със сестрата на българския цар Елена още в първата година на своето управление. Новата сръбска царица, покрай която в Сърбия се озовали и други роднини на цар Иван Александър1, играела активна роля в сръбската политика и била „живата връзка" между българския и сръбския управляващ двор. Според изричното сведение на съвременни византийски историци тя почти ежегодно пътувала до българската столица Търново и вероятно обсъждала със своя царстващ брат и със своя управляващ съпруг проблемите на българо-сръбските политически връзки. Отношенията между Стефан Душан и неговата българска съпруга се отразявали и върху отношенията между двете съседни страни. В средата на 30-те години в тях настъпило известно охлаждане, което се дължало на обстоятелството, че кралица Елена все още не дарявала своя съпруг с очаквания престолонаследник. След раждането на бъдещия сръбски цар Урош през 1337 г. в българо-сръбските отношение се възцарил нов период на разбирателство и сътрудничество.

Car Duan i carica Jelena Manastir Lesnovo XIV vekВеднага след като били уредени българо-сръбските отношения, крал Стефан Душан насочил вниманието си към византийските владения на югоизток. През 1332 г. сръбските войски опустошили Източна и Югоизточна Македония до течението на р. Струма и овладели без бой важната крепост Струмица. Сърбите били улеснени в своето настъпление от обстоятелството, че към тях се присъединил опитният византийски военачалник от кумански произход Сиргиан, който познавал добре системата от византийски крепости в Македония и голяма част от техните градоначалници. През 1334 г. сръбските войски, в редовете на които бил и византийският ренегат, достигнали до стените на Солун и овладели градовете Прилеп, Охрид и Костур. Така в сръбски ръце за пръв път попаднало седалището на една от най-авторитетните автокефални църкви на Балканите - Охридската архиепископия. Византийският император Андроник III нямал друг избор, освен да признае сръбските завоевания и да концентрира вниманието си върху съдбата на Тесалия и Епир. От своя страна сръбският крал проявил разбиране към отстъпчивостта на императора и за времето на неговото управление не нарушил постигнатото примирие с Византия.

В резултат на събитията от 1332-1334 г. сръбският владетел и неговите властели се убедили колко лесно и безкръвно може да бъде осъществено завладяването на византийските територии в Македония. Това обстоятелство окончателно определило основните насоки на сръбската експанзия и накарало сръбските управляващи без особени колебания да се откажат от борбата с Босна за власт в областта Xум (Захълмие). От това личи, че стремежите на крал Стефан Душан и на неговите приближени нямали нищо общо с идеята за обединение на сръбската средновековна народност под един скиптър, която някои съвременни историци приписват на този най-прочут сръбски средновековен владетел.

Новият и при това решителен етап от сръбската експанзия започнал след смъртта на император Андроник III Палеолог и бил осъществен, в  общи линии, в хода на византийската гражданска война. Удобен повод за подновяване на настъплението крал Стефан Душан намерил в обстоятелството, че още в началото на гражданската война в Сърбия избягал с малка група свои привърженици Йоан Кантакузин, с когото бил сключен договор за съвместни действия. Този договор византийският аристократ схващал като опора в борбата срещу своите противници и като средство, чрез което със сръбска помощ ще може да създаде своя „свободна зона" в Централна и Южна Македония. Сръбският крал виждал в Йоан Кантакузин личността, която поради своите връзки с византийските управители на градове и крепости в Македония ще помогне за безкръвното им завземане. Съвместните действия в периода 1341-1342 г. показали, че основната изгода от тях имали сърбите. По Кантакузиново внушение повечето от византийските кефалии отворили вратите на своите крепости, в които се настанили сръбски гарнизони и управители. Когато Йоан Кантакузин усетил накъде вървят нещата и напуснал пределите на Сърбия, вече било късно. До 1343 г. сърбите завладели земите между средните течения на реките Вардар и Струма, както и богатите и многолюдни градове в тази област. Паралелно с това вървяло завладяването на албанските земи където настъпващите сръбски войски също не срещнали особена съпротива. Между 1343 и 1347 г. сърбите сложили ръка на всички албански земи, с изключение на Драч, където властта на Анжуйци успяла се запази. Така Стефан Душан осъществил докрай амбициите на своя дядо крал Милутин, който пръв от сръбските владетели предявил претенции към тези територии и дори прибавил в кралската си титла и елемента „Албания". Албанските племенни вождове, които вече били достатъчно силни, очевидно получили гаранции, че ще запазят властта и имотите си и под сръбска власт, поради което не оказали съпротива на сръбската експанзия. Опора на сръбската власт в тези територии станали пристанищата Канина и Валона (Вльора), както и крепостта Берат (Белград) във вътрешността.

Крал Стефан Душан открито заявил още в преговорите си с Йоан Кантакузин, че неговата основна цел била да завладее всички земи западно от град Христопол (дн. Кавала). Когато отношенията между него и византийския аристократ били скъсани, през 1344 г. сръбските отряди се прехвърлили източно от течението на река Струма и овладели град Зъхна и околностите на град Сяр. През следващата година в сръбски ръце паднали основните византийски градове в Южна и в Югоизточна Македония като Бер, Воден, Сяр, Драма, Филипи. В югоизточна посока сръбско-византийската граница се установила по т. нар. Христополски проходи по долното течение на река Места. С овладяването на Сяр на 25 септември 1345 г. цялата географска област Македония практически се озовала в сръбски ръце. Особено важно било обстоятелството, че властта на сръбския владетел се разпростряла и върху Халкидическия полуостров, включително и върху атонската монашеска република. Единствено Солун и околността на града устояли на сръбското разширение и останали да съществуват като малко византийско островче сред заобикалящите и сръбски владения. При това положение съвсем естествено сръбската експанзия продължила на юг, докато достигнала предела на своите физически възможности. До 1348 г., без да са престояли под византийска власт повече от 10-15 години, под сръбска власт паднали Епир и Тесалия. И тук изворите не са съхранили сведения за битки и обсади. Местната аристокрация, в чиито редове имало гърци, власи и албанци, признала сръбската власт, като предварително се постарала да получи гаранции за съхраняване на своите привилегии. Подобен тип съглашения били в стила на политиката на Стефан Душан по отношение на новопридобитите земи и били вече изпробвани при завладяването на Македония и Албания. В южна посока сръбската държава достигнала до границите на латинските владения в Атика и Етолия2.

Така към средата на XIV в. в условията на жестока криза във Византия и на мюсюлмански набези в Тракия на Балканския полуостров възникнала поредната голяма държава, една от последните подобни регионални „супердържави" в периода преди османското нашествие. Тя запълнила политическия вакуум, образувал се в резултат на упадъка на Византийската империя и на неспособността на България да защитава и приобщава териториите в Македония, населени с българи. Сърбия при управлението на Стефан Душан обхващала почти целите Югозападни Балкани. Освен старите сръбски земи около теченията на реките Морава, Ибър и Лим, както и териториите на Зета тя се простирала още в Македония, Албания, Епир и Тесалия. Сръбското разширение изглеждало огромно на фона на политическото раздробяване в южните части на полуострова. То било мащабно, но било постигнато с минимални усилия. В целия период на създаването на държавата на Стефан Душан между сърбите и ромеите не се състояло нито едно открито сражение. Всъщност Византия не била в състояние да противопостави на сръбските войски никакви военни сили. Само от време на време турските съюзници на някоя от враждуващите групировки нахлували на сръбска територия и най-често излизали победители при стълкновенията си със сръбските войски. Особено се отличили в това отношение айдънските турци, които дори след поражението на своя флот при о. Хиос през 1344 г. нанесли край крепостта Стефаниана голямо поражение на един тежковъоръжен сръбски отряд. Иначе по време на настъплението на сърбите на юг всичко се изчерпвало с обсада на крепости, като при това рядко, да не кажем почти никога не се стигало до кръвопролитни щурмове на крепостните стени. Локалните сблъсъци обикновено завършвали с преговори между сръбските военачалници и византийските управители, като последните най-често се съгласявали на капитулация. Срещу това много от тях запазвали своите постове. По този начин на сръбска служба се озовали доста провинциални византийски аристократи, на които изнемощялата империя не можела да предложи перспективна кариера. Независимо от технологията на завоеванието крал Стефан Душан продължил и довел докрай експанзионистичната политика на предишните две поколения Неманичи. За разлика от тях обаче той бил обладан от мисълта за необходимостта от издигането на сръбската държава в царство, макар че подобна стъпка не срещала подкрепа в сръбската държавна традиция и в държавно-правните идеи, проповядвани св. Сава в началото на XIII в. Стефан Душан по-скоро имал пред себе си примера на българския цар Симеон, въпреки че създаването на голямата сръбска държава било по-скоро резултат на благоприятна политическа конюнктура, отколкото на десетилетни кръвопролитни борби с Византийската империя. Пак за разлика от българския цар сръбският владетел, изглежда, никога сериозно не обсъждал идеята да нападне и превземе Константинопол. Такива помисли му приписват само онези учени, които на всяка цена искат да видят в негово лице един „сръбски Симеон". Така или иначе стремежът на Стефан Душан да се провъзгласи за цар било естествено от гледна точка на успешната му териториална експанзия, на съществуването на „български пример" в това отношение и на засилването на византийското влияние на сръбска почва. За сетен път се доказало правилото, че конфронтацията с Византия не пречела на проникването на византийска държавна идеология и на византийски културни образци в южнославянска среда. Потвърдил се българският прецедент от началото на X в., а именно, че политико-военното надмощие над империята неминуемо водело до стремеж да се замени византийската имперска супремация с нова имперска структура. В средата на XIV в. такава постъпка била още по-логична, тъй като за всички било ясно, че Византия била империя на теория, но не и на практика.

Въпреки това ромейските управляващи упорито държали на уникалността на византийската императорска титла, поради което и дума не можело да става за официално признаване на сръбската царска промулгация от византийска страна. За да се обяви за цар, Стефан Душан трябвало да ангажира подкрепата на поне три авторитетни църковни и монашески институции, без да се смята сръбската архиепископия, която по правило плътно стояла зад начинанията на Неманичи. От особено значение била подкрепата на най-старата и авторитетна поместна православна патриаршия - българската. Българската църква и българският цар в този период нямали нищо против да играят в православния свят ролята на „втора Византия" и да се нагърбят със задачата да санкционират църковни и държавни постъпки, които не отговаряли на византийските традиции и интереси. Това било известна компенсация за не особено доброто състояние на българската държавност, която в условията на криза демонстрирала древността и авторитета на своя царски статут. Охридските архиепископи се намирали под сръбска политическа власт и волю-неволю трябвало да подкрепят амбициите на своя политически сюзерен. Зад Душан стояла и светогорската монашеска общност, която намерила в лицето на сръбския владетел един от най-щедрите си дарители.

Coronation of Emperor Duan in The Slavonic Epic 1926Осигурил си тази подкрепа, през април 1346 г. Стефан Душан свикал в Скопие църковно-държавен събор. На него освен сръбският архиепископ Йоаникий и сръбските властели присъствали още българският патриарх Симеон и целият български висш клир, както и представители ни протата на Света гора. Със съгласието и санкцията на присъстващите сръбският архиепископ бил обявен за патриарх. От позицията патриаршеското си достойнство той коронясал Стефан Душан за „цар на сърби и гърци". Царският син Урош също бил повишен: от „млад крал" той бил обявен за „крал" и като такъв - за официален престолонаследник на бащиния си трон. Вече като цар, Стефан Душан се почувствал в правото си да раздава на своите близки роднини висшите византийски дворцови титли деспот, севастократор и кесар (спорен византийските правила само носител на императорско, респ. царско достойнство имал такова право) и да се кичи с инсигнии, характерни за владетелите на Византия и България.

По същото време във Византия била в ход последната и най-ожесточена фаза на гражданската война. Нямало авторитетен носител на императорското достойнство, който да изрази несъгласие или поне да вземе отношение към събитията в Сърбия. Византийците, разбира се, не признавали царската титла на Стефан Душан и продължавали да го титулуват „крал". Отрицателната им реакция не можела да бъде подплатена от конкретни действия и се ограничила със заклеймяване предимно на страниците на съвременните исторически съчинения. В Константинопол може би се надявали, че сърбите ще използват патриаршеската и царската титла за „вътрешна употреба". Те по принцип смятали, че подобни поместни патриаршии са всъщност архиепископии, на които с известно снизхождение може да им се позволи да се смятат за патриаршии, стига да не нарушават изконната църковна йерархия. Скоро станало ясно, че сърбите нямало да съблюдават тези византийски изисквания. Сръбският цар присъединил κъм диоцеза на сръбската патриаршия повечето от завладените земи, от които били прогонени гръцките владици. В отговор на тези действия през 1352 г. Константинополската патриаршия отлъчила Стефан Душан и обявила сръбската църква за схизматична. Така тя показала ясно, че в условията на криза в държавността тъкмо византийската църква се нагърбвала със задачата да брани византийската държавна традиция и византийския таксис. Схизмата продължила официално до 1375 г. и представлявала най-сериозната криза в отношенията между сръбската автокефална църква и Вселенската патриаршия до този момент.

Държавата на цар Стефан Душан била огромна по територия, но с крайно разнородна структура. В нея били обединени земи, в които живеело различно по език, традиции и самосъзнание население. Сърбите и същинските сръбски земи не доминирали нито по численост, нито по заемана площ, а напротив - съставлявали сравнително скромен дял от общия царски патримониум. Поради тази причина основният проблем, с който се сблъскали цар Стефан Душан и неговото обкръжение, бил как да се създадат условия за трайна власт в новоприсъединените земи. Трябва да се отбележи, че в това отношение сръбската управляваща класа и лично първият сръбски цар проявили голяма изобретателност и положили много усилия.

Duans Code Prizren manuscript 15th cНай-мащабният опит да се създадат условия за общ политико-държавен живот на влизащите в сръбското царство територии бил осъществен посредством създаване на общ свод от закони. През 1349 г. сръбският държавен събор приел първия вариант на известния „Душанов законник", който през 1354 г. бил допълнен с нови членове. Така възникнал един от най-прочутите балкански славяноезични законодателни паметници от Средновековието. Близо двете стотици отделни членове в този законник представлявали причудлива смесица от преводи на византийски светски и църковни закони, записани постановления на обичайното сръбско право, законодателни разпоредби от териториите, включени в сръбското царство, и др. В него липсвала систематика и различните области на правото не били отделени една от друга. В това отношение сръбските законотворци далеч отстъпвали на своите византийски съвременници. В едно те били докрай последователни: създадената от тях компилация защитавала от начало до край прерогативите на царската власт и правата на аристократичната прослойка независимо от нейния етнически произход. Последователно формулирани били и постановленията срещу ересите.

Въпреки очевидните си слабости в сравнение с изрядните като състав византийски законодателни сборници, „Душановият законник" представлявал значително за времето си юридическо постижение. Друг бил въпросът дали постановленията в него можели да имат реално и еднакво приложение едновременно в същинска Сърбия, в албанските земи, в Македония или в Северна Гърция. Прилагането на разпоредбите от подобен законодателен свод изисквало продължителни усилия от страна на държавната администрация, при това координирана от солидна и дълго съществуваща централна власт. „Душановият законник" в този смисъл имал доста нерадостна съдба. Само година след като той бил окончателно оформен, склопил очи цар Стефан Душан и неговата държава тръгнала по пътя на децентрализацията. Нейните разноезични поданици всъщност имали малка възможност да усетят практическото приложение на сборника от закони. Обстоятелството, че от него все пак са запазени доста преписи, показва, че след средата на XIV в. той продължавал да бъде прилаган, но очевидно само в ограниченото пространство на същинските сръбски земи. В случая е важно да се отбележи, че той показвал стремежа на сръбската управляваща класа да унифицира създадената чрез завоевания държава, но в края на краищата не изпълнил възлаганите му надежди. Общото законодателство не успяло да заличи регионалните особености на включените в Душанова Сърбия области.

Paja JovanoviKrunisanje Cara Dusana 2Още по-нетраен и неуспешен се оказал опитът на сръбския цар да колонизира в новозавладените земи сръбско население. Такива групи население били настанени - неизвестно кога и при какви обстоятелства - около град Бер в Южна Македония и в областта на град Филипи в Югоизточна Македония. В първия случай колонизираните сърби били прогонени при една мимолетна и в края на краищата неуспешна военна акция на император Йоан Кантакузин срещу южните сръбски владения през 1351 г. Във втория случай колонизираните сърби около Филипи се споменават за последен път във връзка със събития от 1357 г., след което също изчезнали и вероятно били претопени от местното население. Може би е имало и други подобни, но неотразени в изворите случаи. Въпреки това няма никакво съмнение, че тези опити не довели до трайното ситуиране на сръбски етнически елемент в Македония, Албания или Северна Гърция. Дори и да се е стигнало до формирането на локални и временни сръбски „анклави" някъде на юг, те с нищо не попречили на последвалия процес на разпадане на сръбското царство.

Като успешен управленски ход от страна на сръбския цар и на неговото обкръжение може да се приеме тяхното решение да разделят територията на сръбското царство на две големи области. Северните земи, в които влизали Моравска и Косовска Сърбия, Зета и земите в Северна Македония, завладени по времето на крал Милутин, били отделени от останалите земи на юг и под името Сърбия били дадени за управление на престолонаследника крал Урош. Южните територии, наричани Романия (т. е. римски земи или земи, отнети от Византия), били управлявани от самия цар, който заедно с това запазил върховната си власт над цялата държава. Това деление отговаряло на необходимостта от концентриране на повече управленски ресурси в двата основни дяла на държавата поотделно. В него прозирала смътната представа на тогавашния сръбски управляващ елит, че е невъзможно да се управлява такава разнородна държава централизирано и без отчитане на регионалните специфики. Впрочем разделянето на държавната територия между крал титуляр и млад крал престолонаследник имало стара традиция в сръбската държава. Прилагането на съществуващия опит за децентрализация на властта в условията на царството не довело до неговото заздравяване и увековечаване. Разделянето на сръбската държава на Сърбия и Романия обаче показало ясно, че самият сръбски цар и неговото обкръжение имали ясно съзнание за разликите между северните и южните дялове на създаденото царство. Впрочем било поради силната сръбска традиция на липса на столичен град, било поради обстоятелството, че в обширното сръбско царство нямало град, който по силата на географското си положение да доминира над всичките му територии, и цар Стефан Душан не разполагал с първопрестолен град. Той продължавал да има множество резиденции, измежду които изпъквал град Скопие. В този град се провел най-важният сръбски държавно-църковен събор, на който били провъзгласени патриаршията и царството. Жителите на Скопие обаче не се отличавали с особена вярност към сръбския цар и по време на Кантакузиновата офанзива в Южна Македония през 1351 г. потърсили контакти с него с желание да признаят неговата власт. Може би този дребен епизод слага последния щрих към обяснението за отказа на цар Стефан Душан да изкопира докрай византийско-българския царски модел и да се установи в своя столица. Жителите на градовете в новите земи не приемали радушно сръбската власт и това правело превръщането им в царски столици рисковано. Градовете в същинските сръбски земи били или много малки, или много северно разположени, за да може от някои от тях да се управляват едновременно земите в Албания, Македония и Северна Гърция.

Povelja Cara Duana HilandaruМного по-трайни последици за бъдещата история на областите, включени в сръбската държава, имала политиката на цар Стефан Душан спрямо манастирите и църквите в завладените земи. На първо място, той продължил онази тенденция в политиката на своите предшественици, която наблягала на образуването на манастирски комплекси като опора на сръбската светска и църковна власт по места. Тази политика предполагала богато обдаряване на съществуващите манастирски обители и църкви, особено на онези, които се радвали на популярност и престиж сред местното население. Повечето от тях получили поземлени дарения и значителни облекчения от данъци. В това число влизали църквите и манастирите в Охрид, манастирите, посветени на следовниците на св. Иван Рилски и на самия него. Естествено, много дарения в земя получили старите манастири в сръбските земи - „Студеница", „Жича", „Дечани" и др., които били свързани с утвърждаването на Неманичката династическа традиция. В отделни случаи култът към св. Сава Сръбски проникнал на юг в новозавладените земи, израз на което били портретите на светеца, рисувани в живописните композиции от втората половина на XIV в. В повечето случаи обаче политиката на сръбския цар към подпомагане на църквите и манастирите по места съживявала местните традиции и култовете към местните светци. Типичен пример за това бил случаят с Рилския манастир, в който били построени нова църква и кула, запазена до наши дни. В повечето манастири и църкви са запазени живописни пластове от този период, в които като правило се срещат ктиторските портрети на Стефан Душан и на членове на неговото семейство.

Основното внимание на сръбския владетел все пак било насочено към Света гора. Практически нямало основен светогорски манастир който да не е получил дарствена грамота от сръбския цар. Повечето от тях тъкмо през втората четвърт на XIV в. достигнали върха на своята икономическа мощ. Светогорските монаси умеели да бъдат благодарни и съхранили на Атон спомена за изключителната щедрост на сръбския владетел. Влиянието на Стефан Душан върху управата на монашеската република било огромно и тя, общо взето, следвала неговите внушения и искания. От нея той получил неоценима подкрепа при провъзгласяването на сръбската патриаршия и при обявяването си за цар. Заради него светогорците нарушили строгите правила за недопускане на жени в пределите на монашеската общност и през зимата на 1347-1348 г. приели и подслонили сръбската царска двойка. Така царица Елена станала първата и последната жена, посетила „Градината на Богородица" с официалното разрешение на светогорската управа. Сръбското влияние върху управлението на светогорската общност се изразявало и в това, че по правило на длъжността „прот" бил избиран сръбски духовник, най-често игумен на манастира „Хилендар". Това обстоятелство предизвикало известно огорчение сред монасите от другите манастири. В следващите години в светогорските документи този период бил обозначаван като време на „сърбопротите". Особено много дарове в земя и пари получил сръбският светогорски манастир Хилендар. През втората четвърт на четиринайсетото столетие той изпъкнал като един от най-богатите и влиятелни манастири, който притежавал стотици села в Сърбия и по долните течения на Струма и Места и получавал годишна субсидия от сръбския цар в размер на 30 000 перпери. Сръбските власти обикновено решавали в негова полза традиционните спорове за имоти с други манастири. Монасите от манастира „Хилендар" се радвали на безспорен авторитет в сръбската църква, а манастирът бил основният център за разпространение на византийски и български културни и литературни образци в Сърбия.

Политиката на даряване на църквите и манастирите в покорените земи дала определени резултати поне на първо време. Цар Стефан Душан се радвал на авторитетна църковна подкрепа, която му позволявала да не обръща особено внимание на църковната схизма, наложена му от Константинополската патриаршия. Монашеството и въобще духовенството от новите земи били негови лоялни поданици и вероятно активно пропагандирали тази лоялност в средите на своите пасоми. В перспектива обаче в сръбските църковни и властелски среди надделяло мнението, че сръбският владетел неправомерно прогонвал гръцките владици от техните диоцези, държал се дръзко и арогантно с Вселенската патриаршия и дори че неправилно си присвоил царска титла. Смятало се, че с тези свои действия той нарушил завета на св. Сава, поради което той останал единственият представител на династията Неманичи, който не бил канонизиран от сръбската църква за светец.

Особена роля във функционирането на сръбската власт в новите земи се отреждала на сръбските властели - истинските вдъхновители на сръбската териториална експанзия. По-изтъкнатите от тях вземали активно участие в завземането на византийските земи в Македония, Северна Гърция и Албания. Така например известният сръбски властел Хрельо, наричан още Стефан Драговол, завзел от ромеите земите между Мелник, Струмица и Рилския манастир, които управлявал до изпадането му в немилост пред сръбския крал в 1342 г. Властелът Бранко Младенович, изглежда, се отличил при завземането на Охридската област, където по-късно бил поставен за управител. Провъзгласеният след април 1346 г. за деспот Йоан Оливер участвал активно в завземането на Щипската област и Овче поле, където по-късно той управлявал и където се сдобил с обширни поземлени владения. В албанските земи и особено по крайбрежието на Централна Албания завоеванията били осъществени с участието на брата на царица Елена Йоан Комнин Асен, който получил за управление значителни територии в албанските земи. По всичко изглежда, че областите Епир и Тесалия били завладени съответно от Душановия полубрат Симеон Урош Палеолог и от сръбския властел Прелюб.

В много случаи заварените местни велможи от византийски, а някъде и от български произход били прогонвани от земите им. На тяхно място се настанявали нови сръбски управители, които като правило освен административни длъжности получавали и обширни поземлени владения. Това явление било особено типично за земите в Македония и по-малко характерно за Северна Гърция и Албания. В последните две области местната аристокрация била силна и сплотена. Тя успяла да се задържи и да предотврати настаняването на сръбски властели. За сметка на това обаче в земите на Северна Гърция се засилил процесът на проникване на албанско население, чиято концентрация била особено голяма в областта на Южен Епир. В албанските земи сръбската власт била наложена в период, когато отделните представители на албанската аристокрация правели сериозни стъпки към политическо обособяване. За мнозина от тях сръбските административни порядки давали необходимия модел за устройство на нововъзникващите териториални княжества. От сърбите били възприети термини от областта на поземлените отношения (например „бащина") и названия на данъци (например „травнина" - данък за ползване пасища). Много от албанските велможи впоследствие имали освен латиноезична и славяноезична канцелария, в която били възприети чрез сръбско посредничество основните правила на средновековната балкано -византийска дипломатика.

В Македония заварената от сърбите провинциална аристократична прослойка до голяма степен била деморализирана от гражданските войни и от честата смяна на политическата власт в областта, поради което на нейно място сравнително лесно били настанени сръбски властели, идващи от север. В доста случаи византийските кефалии постигали съглашение със сърбите, предавали крепостите си, срещу което понякога временно, понякога за по-дълго време запазвали постовете си и поземлените си владения. Такава съдба имал например византийският севастократор кир (господин) Исак (в сръбските извори той бил назоваван Кирсак). Той предал на сърбите градовете Охрид и Берат и за известно време управлявал в тях и в прилежащите им области от името на сръбския владетел. Въпреки наличието на подобни случаи една от основните промени, които сръбската власт донесла за земите на географската област Македония, била свързана със заселването на доста на брой сръбски властели в нея. По този начин много от тях се издигнали стремително по йерархичната стълбица в сръбската държава и от никому неизвестни велможи станали управители на области и владетели на големи поземлени имоти. Като такива те придобили известност сред съседите на Сърбия и особено във Византия, която, макар и безпомощно, следяла събитията в завзетите от сърбите територии. Някои от тази нова генерация сръбски властели във времето след 1355 г. успели да извоюват политическа самостоятелност да изградят свои териториални княжества и по този начин да оставят трайно имената си в историческите извори от епохата.

500px Srbsko XIV ru.svgСлед провъзгласяването на сръбското царство през 1346 г. най-близките и заслужили роднини на Стефан Душан били удостоени с висшите византийски почетни титли деспот, севастократор и кесар. Деспотска титла получили полубратът на сръбския цар Симеон Урош Палеолог, сръбски наместник в Епир, братът на царица Елена и на българския цар Иван Александър - Йоан Комнин Асен, който управлявал албанските земи около градовете Валона, Канина и Берат, и Йоан Оливер3, управител на Щипско и Овче поле. Севастократор станал властелът Деян, който управлявал земите в полосата между Скопие и Велбъжд4.  През 1354 г. севастократор Деян получил деспотска титла и така се издигнал до върха на сръбската държавна йерархия. Той бил родоначалник на известния род Драгаши (Деяновичи), които управлявали Източна и Североизточна Македония през последната четвърт на XIV в. Кесарска титла получил Прелюб, сръбски наместник в Тесалия и Войхна, управител на областта Драма. Раздаването на византийски титли на сръбските наместници в новите земи на юг се превърнало в обичайна практика и било един от най-съществените елементи на проникване на византийско влияние в сръбската държавна структура. В същинските сръбски земи властелите продължавали да носят традиционните сръбски титли „княз", воевода" (или „велик воевода"), „казнац", „тепчия" и др.

Сръбските властели били реалните носители на сръбската власт по места в новозавладените земи. Те дължали своето издигане и придобиването на нови земи и длъжности на завоеванията, осъществени под егидата на цар Стефан Душан, поради което много от тях с усърдие работели за повишаването на неговия авторитет. Имало и такива, които търсели начин да увеличат своята самостоятелност, а нерядко се опитвали да се откъснат от властта на сръбския цар. Типичен бил случаят с Хрельо, който в началото на 40-те години на XIV в. се присъединил към Йоан Кантакузин и получил от него титлата „кесар". Стефан Душан трябвало да положи много усилия, за да унищожи възникващото княжество на кесар Хрельо, разположено между склоновете на Рила и Пирин и областите на Струмица и Мелник. Това станало едва след скъсването на отношенията между сръбския владетел и Йоан Кантакузин през 1342 г. Кесар Хрельо бил замонашен и умрял при загадъчни обстоятелства в обновения от него Рилски манастир. Като непокорни властели се проявили още властелът Браян, управител на град Хрисопол (на устието на р. Струма), и управителите на областта около Бер и Воден Радослав Хлапен и Толислав. По време на кратката офанзива на Йоан Кантакузин срещу южните сръбски владения през 1351 г. те влезли в тайни съглашения с него. Браян му дал сведения за разположението на сръбските сили в Южна Македония, а Радослав Хлапен и Толислав изразили готовност да скъсат със Стефан Душан и да се присъединят към византийския император.

Всички тези събития карали сръбския цар да бъде крайно подозрителен към своите властели и наместници и да предприеме мерки за по- трайното им привързване към сръбската корона. В „Душановия законник" било предвидено конфискуване на имуществото на властел изменник. Разпределението на имотите и административните области между властелите на юг било правено така, че областите, които те управлявали, да не съвпадат с поземлените им владения. Целта била да не се концентрира прекомерно власт в ръцете им по места, а в случай на измяна - да бъде осъществена лесна конфискация на имуществото и да бъдат държани като заложници властелските роднини, които живеели в поземлените им владения. По този начин например под сръбска власт през 1351 г. била задържана Тесалия, която също била нападната от войските на император Йоан Кантакузин. Управителят на областта кесар Прелюб се съпротивлявал упорито, защото според думите на самия Кантакузин се страхувал, че ако се предаде, Стефан Душан ще навреди на роднините му, които живеели в личните владения на кесаря в областта Мариово. Трябва да се изтъкне, че щедрото раздаване на земи, постове и титли, както и мерките за осигуряване на верността на сръбските наместници дали определени резултати. Докато бил жив, Стефан Душан притежавал неоспорим авторитет  и успявал сравнително лесно да запази единството на своята огромна по територия държава. Много от сръбските наместници на юг намерили в новите си земи своя истинска втора родина, установили се трайно там, създали потомство и по правило изпаднали под влиянието на местните традиции. Показателно е, че те със съдействието на сръбския цар направили немалко за съживяване на култовете към традиционните местни светци, почитани от преобладаващото българско население.

По територия и по военни и икономически възможности държавата на Стефан Душан доминирала над своите съседи в централните и южните части на полуострова. Това е давало и дава основания на някои историци да твърдят, че Душанова Сърбия била единствената държава, която можела да спре османските турци и да предотврати тяхната експанзия. Това обаче не станало, твърдят те, тъй като тази голяма държава бързо се разпаднала след смъртта на своя създател през 1355 г. Изворите не потвърждават мнението, че сръбският цар имал по-различна визия по отношение на османските и другите турски завоеватели от владетелите на по-дребните и немощни балкански държави и княжества. Вярно е, че към 1352 г. цар Стефан Душан водел преговори с папата в Авиньон и настоявал да получи от него титлата „капитан (на кръстоносен поход) срещу турците". Това обаче не било продиктувано от истинско осъзнаване на турската заплаха, а от желание да се ангажира Папството при уреждането на обтегнатите в този период сръбско-унгарски отношения. Когато това било сторено, Стефан Душан не подновил антитурските си демарши. Южните сръбски владения също както земите в Тракия страдали от турски набези и голямата сръбска държава била безсилна да се справи с тях. Както бе вече изтъкнато, сръбският цар бил един от виновниците за провалянето на проекта за балкански антиосмански съюз, лансиран от император Йоан Кантакузин през 1351 г. Казано накратко, владетелят на най-голямата и силна балканска държава през втората четвърт на XIV в. нито заявявал ясно намерението си да възпира и прогони турците от полуострова, нито се опитвал да играе ролята на обединител на антиосманските християнски сили на Балканите и извън тях.

Голямата „империя" на цар Стефан Душан била прекалено разнородна, за да оцелее дълго време в условията на интензивно раздробяване на балканските държави. Тя се разпаднала за около десетилетие -десетилетие и половина след смъртта на своя създател. В условията на започналата в средата на XIV в. османска експанзия на нейната територия се развивал динамичен процес на възникване и изчезване на териториални княжества и родови владения.

 

1Това били неговият брат Йоан Комнин Асен и неговата сестра Теодора.
2През Средновековието с названието Етолия се назовавали южните части на Епир до бреговете на Коринтския залив.

3Роднинските връзки на деспот Йоан Оливер със сръбския цар идвали по линия на неговата съпруга Ана-Мария, представителка на рода Неманичи.
4Родът на Деян и на неговите наследници по всяка вероятност били свързани родствено с българската династия Тертеровци и по-специално с наследниците на деспот Елтимир, които емигрирали и живеели в Сърбия. Издигането си Деян дължал освен на този факт още и на обстоятелството, че управлявал важна област по границата с България, откъдето редовно минавала царица Елена при посещенията си в България. Така този властел влязъл в полезрението на сръбската царска двойка.