istoria

 

 

Мелник в доосманския и ранноосманския период

 

I. Средновековен Мелник

 

Възникване, название, географски особености

 

640px MelenikoВъзникването на града Мелник не може да се установи с точност, поради липса на достатъчно сведения. Предположения могат да се правят въз основа на самото наименование на селището. Името на град Мелник има чисто славянски произход. То идва от старинната славянска дума мел - бяла глина, креда, с която се означават скалите, всред които е разположен градът. По своя произход името на селището е сродно с наименованието на славянското племе мелинги, което от VIII в. насам живеело по склоновете на планината Тайгет в Пелопонес.

Славянският произход на името на Мелник подсказва, че селището възникнало на това място като поселение на български славяни през най-ранното средновековие.

Възникването на Мелник може да се отнесе към VII – IX в., когато тук се заселили българо-славянски множества . Тук ги привлекли преди всичко топлият климат, плодородната и богата земя и естествената природна защита на мястото. В началото на X в. в землището на Мелник върху високите скали вече съществувала мощна крепост.

 

Мелник през ранното средновековие

 

Разположен твърде далеч от големите пътища и важните центрове на държавата, Мелник бил отминат от съдбовните събития, които станали в българската държава докъм средата на X в. След разгрома на Преславска България и отцепването на западните и югозападните земи като последно убежище на независимостта срещу завоевателните набези на Ромейската империя, центърът на големите исторически събития се пренесъл към югозапад - към областта на Мелник и по- далече.

При разделянето на властта над югозападните български земи между четиримата синове на комит Никола Мойсей поел управлението на Струмишката област. След неговата гибел при Сяр в 977 г., тези земи минали под властта на Арон. Управител на Северна Македония и Средецка област, Арон имал задачата да отбранява цялото поречие на Струма. Защитата на покрайнината южно от Пирин била обезпечавана от Мелнишката крепост.

След разгрома на българските войски при с. Ключ (1014), имперската армия настъпила срещу Мелник. Научавайки за страшното поражение, гарнизонът сложил оръжие. Василий II се отнесъл благосклонно към жителите на града, не посегнал на правдините и имотите им. През 1018 г. цяла България била поставена под ромейска власт. Настъпило време на дългото ромейско владичество. Какво е ставало през онези години в Мелник и неговата покрайнина, за съжаление не се знае. Български извори за този период от историята на града не са запазени. Името му не се споменава във връзка с големите въстания през 1040-1041 и 1070-1072г., които избухнали и се разгърнали в Средна и Южна Македония. Мелник не се споменава и във връзка с църковния живот през онази епоха.

 

Развитие на града в първите десетилетия на XIII в. Деспот Алексий Слав.

 

През последните десетилетия на XII в. станали важни исторически събития, полузабравеният град отново вплел името си в историята на българската държава. През есента на 1185 г. избухнало въстанието на Асен и Петър, в резултат на което българската държава била възобновена. Десет години по-късно армия, предвождана от Асен I, настъпила на юг по течението на р. Струма и проникнала в Източна Македония. Ромейските войски претърпели поражение и във властта на българския цар минали повечето от тамошните крепости. Именно по това време бил освободен и град Мелник и останал в пределите на българската държава.

При управлението на Калоян за управител на крепостта и областта бил назначен деспот Алексий Слав, сестреник на Петър, Асен и Калоян. Преди това той бил управител на Родопската област и седалището му била крепостта Цепина при Дорково. Неизвестно е точно през коя година той бил преместен в Мелник.

След убийството на цар Калоян под стените на Солун (8 октомври 1207), в българската държава настъпили промени, които дали отражение и в живота на отдалечената пиринска крепост. В Царевград Търнов властта била взета от друг племенник на загиналия цар - Борил-Асен, който се оженил, очевидно за да узакони положението си, за овдовялата царица. Недоволен от своя братовчед заради извършената узурпация, а може би и съблазнен от изгледите да си създаде самостойно княжество, Алексий Слав отказал да признае властта на новия цар. В Родопската област и в земите южно от Пирин възникнало обширно самостойно княжество, отцепено от българската държава. Цар Борил-Асен започнал борба срещу отцепника. Заплашен, Алексий Слав сключил съюз с латинския император Анри и признал неговото върховенство. Съюзът бил скрепен чрез женитбата на Слав с дъщерята на императора.

Деспот Алексий Слав направил Мелник своя истинска столица. Неговият дом се превърнал в малък феодален двор, а някои от приближените му получили гръмки ромейски титли и големи поземлени владения. Градът бил укрепен още по- здраво и в него били издигнати нови граждански и църковни сгради. На града трябвало да се придаде значение и на средище на църковен живот. Върху височината на югоизток от Мелник, недалече от самия град, бил издигнат манастир, посветен на Богородица, и познат по-късно под името "Св. Богородица Спилеотиса" сиреч Богородица от пещерата. През 1220 г. деспот Алексий Слав издал на манастира дарствена грамота, с която му признавал правата на феодална собственост над близкото село Катуница, както и други привилегии. Най-важната разпоредба на деспота засягала пълната самостойност на манастира и неговите владения по отношение на местните църковни и административни власти, т.е. признанието на значителни имунитетни права.

В средата на второто десетилетие на XIII в. в югозападните области на полуострова настанали нови събития, които дали отражение в живота на Мелник и поведението на неговия самовластен господар Алексий Слав. От останките на разгромената Ромейска империя постепенно се навдигнали отделни областни владетели и започнали борба за отвоюване на загубеното. През 1215 г. в Епир утвърдил своята власт братът на епирския деспот Михаил - Теодор Комнин. За кратко време той отвоювал от латините някои крепости, а заедно с това, възползван от бездействието на цар Борил и невъзможността му да брани македонските области, проникнал и установил властта си в някои крепости на Средна Македония. След като завзел Драч, Теодор Комнин превзел Охрид и Прилеп, после стигнал до Вардар и подчинил Просек. Настъплението на войските на епирския деспот към Източна Македония изплашило Алексий Слав и той решил да се помири и сближи с него. Съюзните отношения с Теодор Комнин били скрепени чрез брака на Алексий Слав с дъщерята на византийския първенец Теодор Петралифа. Чрез своя съюз с Теодор Комнин Алексий Слав можел да запази владенията си, които се простирали не само в Мелнишко, но и в Родопите. Разширението на епирското княжество чак до Мосинопол, Ксанти и беломорския бряг станало не само под погледа на Слав, но вероятно и с неговата помощ. В 1224 г., когато ставали тези събития, приятелството с епирците за Слав обещавало повече изгоди, отколкото сближението с Търново.

В стремежа си за разширяване на своите владения и евентуално завземане на Константинопол Теодор Комнин питаел подозрение към цар Иван II Асен, страхувал се от неговото временно сближение с латинските барони и се опасявал да не би именно той да се възползва от тяхната слабост, да влезе в Босфорската столица и така да осуети надеждата за възстановяването на Византия. През ранната пролет на 1230 г., след като нарушил сключения преди това договор с българския цар, Теодор Комнин нахлул в българските предели. На 9 март в битката при Клокотница българската армия разгромила епирските войски, сам Теодор Комнин паднал в плен. Победата на търновския цар дала нов ход на събитията на Балканите. Епирското княжество признало сюзеренитета на търновския цар. Сражението при Клокотница решило съдбата на онези местни властелини, които доброволно или по принуда, като мелнишкия деспот Алексий Слав, стояли на страната на Теодор Комнин и съдействали за неговото утвърждаване и разширяване на държавата му. Незабавно след битката царската армия в победоносен марш на юг и югозапад отвоювала обширни земи, населени с българи, и ги присъединила към българската държава. През пролетта и лятото на 1230 г. е бил сложен край на съществуването на Мелнишкото и Родопското княжество на деспот Алексий Слав. Пълното присъединяване на неговата държавица към Търновското царство било извършено, както може да се съди, напълно безпрепятствено и това потвърдило общността на тукашното население и българите от държавата на Иван II Асен, от която Мелнишкият и Родопският край били откъснати временно само поради волята на самовластен местен властелин.

 

Борбата срещу ромейските нашественици. Градът под властта на ромеите.

 

Разцветът на българската държава през този период обаче не продължил дълго. Смъртта на Иван II Асен (юни 1241) положила началото на бързия упадък на държавата. При двамата негови наследници - Коломан (1241-1246) и Михаил II (1246-1257), избухнали борби за власт между стремящите се към независимост боляри, а отвън се надигнала заплахата откъм вчерашния съюзник - Никейската империя. През лятото на 1246 г. Коломан I починал. Престолът бил зает от втория малолетен син на Иван II Асен - Михаил II Асен.

Византийците следели с голямо внимание събитията в България и не пропуснали да се възползват от всички изгоди, които се разкривали пред тях. След като узнал за гибелта на Коломан, за възкачването на невръстния му брат, за залисията и смущението в Търново, никейският император Йоан III Ватаци (1222-1254) потеглил на поход към южните граници на България. Първият удар никейците нанесли на гр. Сяр. След това, като се възползвали от болестта на войводата Никола Литовой, превзели и Мелник. Падането на важната крепост отворило пътя на никейските войски за по-нататъшно проникване в българските земи. За управител на Мелник и Сяр бил назначен пълководецът Михаил Палеолог, който по- късно станал ромейски император под името Михаил VIII Палеолог (1261-1282), отвоювал от западните рицари столицата Константинопол и възстановил империята. Завладяването на Мелник от византийците променило съдбата на града. В него се настанила византийска администрация и духовенство, подчинено на константинополския патриарх.

През 1254 г. Йоан III Ватаци починал. Властите в Търново решили, че е настъпил удобен момент да си възвърнат загубените територии. Новият император Теодор II Ласкарис (1254-1258) реагирал незабавно. В 1255 г. никейската армия настъпила по цялото протежение на южната българска граница. По същото време срещу никейците се възправили българите от района на Мелник и Рупелския проход начело с воеводата Драгота. След неуспешен опит да превземе Мелнишката крепост той организирал отбраната на прохода. При вестта за това надигане на българите, императорът се насочил към Рупелския проход. След тежки сражения съпротивата на българите била преодоляна.

Втората половина на XIII в. била за българския народ епоха на големи изпитания. Северна България била изложена на нападенията на татарите, а от юг многократно нахлували ромейски войски. Правителството в Търново , улисано в борби против външните врагове или пък укротяващо с мъка вътрешното недоволство, съвсем не можело и да помисли за Мелнишкия край. Пътищата на историята се изместили далеч оттук, името на мелнишката крепост все по-рядко се споменавало. Областта на града не променила нито най-малко своя етнически състав: населението тук останало почти изключително българско. В града се установила митрополия , подчинена направо на Константинополската патриаршия. През тази епоха били съградени някои от многочислените храмове, които днес лежат в развалини. На тукашния митрополит били признати широки земевладелски права и владения.

 

Мелник през XIV век

 

Градът в пределите на голямата сръбска държава на Стефан Душан

 

В първите десетилетия на XIV в. настанали събития, които донесли нови изпитания за населението на днешните югозападни български земи. През 1321 г. Византия се оказала с двама императори - Андроник II и неговият внук Андроник III. Започнала продължителна гражданска война, която с известни прекъсвания продължила до 1328 г. Във византийската междуособица се намесил сръбският крал Стефан Дечански, който изпратил в подкрепа на Андроник II отряд начело с войводата Хрельо. След края на войната Хрельо, притежаващ обширни имоти в областта на Щип, разширил владенията си и над областта чак до Струмица. Разполагащ с голяма политическа и икономическа мощ, в края на 30-те години той скъсал връзките си със сръбския крал и признал формално върховната власт на Константинопол. Владенията на Хрельо обхващали цялата област между Щип, Мелник и поречието на Струма. В 1341 г. той се намесил в избухналата византийска междуособица на страната на Йоан Кантакузин. Заради участието си в междуособицата Хрельо получил от Йоан Кантакузин крепостта Мелник и титлата протосеваст.

През лятото на 1342 г. Йоан Кантакузин претърпял временен неуспех и потърсил убежище при сръбския крал Стефан Душан. Тук той пожертвал Хрельо, макар че бил свързан с него с клетва за вярност. При така променилите се обстоятелства Хрельо бил принуден отново да признае властта на сръбския крал , а като доказателство за това - да му отстъпи крепостта Мелник. Така градът бил включен в пределите на голямата сръбска държава на Стефан Душан. През 1350 г. по време на един от своите походи из Източна Македония сръбският цар посетил Мелник. Тук той прекарал няколко дни, като издал някои документи, в които е отбелязано и мястото на издаването. Потвърдени били и всички владения на църкви и манастири в града и околността. През 1356 г. сръбският цар Стефан Урош с грамота признал правата на мелнишкия митрополит Кирил над зависимите от него люде, правата над една църква, над една кула /пирг/, която митрополитът бил построил за отбрана на владенията си, най - сетне над едно от околните села и на част от близката планина - вероятно Пирин. По време на сръбската власт Мелнишката митрополия била отнета от Константинополската патриаршия и придадена на Печката патриаршия.

От 1365 г. Мелник влиза във владенията на сярския деспот Йоан Углеша. Като непосредствен съсед на Византия през 1368 г. Йоан Углеша помирил в църковно отношение Сярската област и Константинополската патриаршия. През 1371 г. с патриаршески декрет константинополският патриарх Филотей Кокинос санкционирал връщането на Мелнишката митрополия под своя църковна власт.

 

Мелник в пределите на княжеството на Драгаши.

Мелнишката митрополия в края на XIV в.

 

След злополучната Черноменска битка (26 септември 1371), в която деспот Йоан Углеша и брат му крал Вълкашин намерили смъртта си, земите на Сярското княжество били завладени от втория син на василевса Йоан V Палеолог - Мануил Палеолог. По това време като първостепенна политическа сила в Македония се издигнало княжеството на братята Йоан и Константин Драгаши. Възползвани от избухналата през 1373 г. междуособица във Византия Драгаши станали господари на цяла Източна Македония. През 1374 г. в състава на княжеството бил включен и град Мелник с неговата област.

За съжаление трябва да се каже, че наличните сведения за историята на града през втората половина на XIV век не са влезли в научен оборот, поради което за Мелник през този период се знае твърде малко. Всъщност наличието на цяла група документи , отнасящи се за църкви, манастири и имоти в Мелник, съхранявани в архива на атонския манастир "Ватопед", още не е публикувана.

Повече информация има за развитието на имотния спор между мелнишките манастири "Света Богородица Спилиотиса" и "Света Богородица Катафигион". В този спор били замесени Константинополската патриаршия, Синодът на Мелнишката митрополия, няколко мелнишки митрополити, служители на Константин Драгаш и представители на манастира Ватопед, чийто метох бил манастирът "Света Богородица Спилиотиса". По отношение на темата е необходимо да се изтъкне ролята на Мелнишката митрополия в развитието на имотните спорове и да се попълни списъкът на мелнишките митрополити от края на XIV век.

След връщането на Мелнишката митрополия под властта на Константинополската патриаршия мелнишки митрополит става Спиридон, който замества отстранения или починал мелнишки митрополит Кирил. Предполага се, че преди да заеме мелнишката митрополитска катедра, Спиридон е бил епископ на гр. Кесарополис. Той е бил един от онези църковни дейци, които ромейската църква отново приема в редовете си през май 1371 г. и които били ръкоположени за архиереи от константинополския патриарх Филотей Кокинос. Митрополит Спиридон принадлежал към кръга на най-известните исихасти на епохата. Той е един от творците на новия литературен стил, познат като "плетение словес".

Около 1380 г. Спиридон е бил избран за църковен глава на Печката църква и остава на този пост до смъртта си на 11 август 1389 г. Този факт е дал повод за известни догадки относно политическите му пристрастия и относно евентуалните връзки между църковните диоцези в княжеството на Драгаши и Печ. Несъмнено Спиридон оставя трайна диря в историята на Сръбската църква, но също така е извън съмнение, че при неговото архиерейство Мелнишката митрополия остава здраво свързана с йерархията на Константинополската църква.

Наследник на Спиридон на мелнишката митрополитска катедра е бил митрополит Митрофан . Предполага се, че преди 1380 г. той е бил епископ на Ферме. За пръв и последен път този митрополит се споменава преди август 1386 г. Тогава, изпълнявайки нарежданията на вселенския патриарх Нил, митрополит Митрофан свикал локалния църковен Синод в присъствието на патриаршеския представител Ксенофон, за да се разгледа отново спорът за една мелница между манастирите "Света Богородица Спилиотиса" и "Света Богородица Катафигион". В следващите години Вселенската патриаршия продължила да се интересува от имотните спорове в Мелник, но няма данни за активно участие на представители на Мелнишката митрополия в тях.

През септември 1393 г. Константин Драгаш издал грамота с която дарявал на светогорския манастир "Ватопед" мелнишкия манастир "Света Богородица Пантанаса" заедно с всичките му имоти. Чрез придобиването на манастира "Света Богородица Пантанаса" "Ватопед" станал крупен собственик в Мелник. Според един по-късен препис на грамота на деспот Йоан Углеша от края на 60-те години на XIV в., той бил собственик и на манастира "Света Богородица Спилиотиса". Новите ватопедски имоти въвличат атонските монаси в спорове с мелнишкия манастир "Света Богородица Катафигион" в които участие взела и Вселенската патриаршия.

 

Стопански живот

 

Стопанския живот през този период е имал ярко изразен аграрен характер. Градската икономика е била застъпена много слабо. Мелник е имал дълга традиция като административен и църковен център, но тук, както и в другите градове на Балканите не се развива градски живот в централно- и западноевропейския смисъл на това понятие. Всъщност, при подобна констатация трябва да се направи уговорката, че няма достатъчно данни за функционирането на градския живот, поради което много от неговите аспекти остават забулени в неизвестност .
Някои извори с дубровнишки произход дават основание да се предполага че през Мелник е минавал търговски път, свързващ Солун с адриатическия град Дубровник . В града е съществувал пазар (търг).

В един документ от средата на XIV в. за първи път се говори за лозарство в областта на Мелник - споменато е онова стопанско занятие, което в по-късни времена станало главния поминък на местните жители и създало славата на града.

 

II. Мелник в първите столетия на османско владичество

 

Втората половина на XIV век донесла нови изпитания както изобщо за населението на Балканския полуостров, така и за жителите на югозападните български земи. Османските армии все по-застрашително настъпвали по разни посоки във вътрешността на полуострова. Във властта на нашествениците падали едни след други крепости и градове. Кога точно паднали във властта на завоевателите град Мелник и неговата околност, не се знае с положителност. През 1387 г. за пръв път османците завладели временно Солун. По същото време техни бойни части се явили пред стените на Сяр. Може да се предполага, че именно по това време - напредвайки по течението на Струма към вътрешността - османците завладели и Мелник. Османското завоевание обърнало нова страница в историческия живот на града - закрила се страницата на средновековната му история, когато Мелник преживял дните на най - големия си разцвет и записал най - значителните деяния в цялото си минало. Цялото му по - нататъшно съществуване сякаш било не разцвет, а бавен и непрекъснат упадък. Имало разбира се и периоди на благоденствие и разцвет, но повече от всичко Мелник трябвало да живее със спомените за своето славно минало.

Завладян от османците, градът загубил своето значение като административно и военно средище. Включен в обсега на Серския санджак, той бил обявен за център на кааза, в която влизали голям брой села - повечето с чисто българско население.

По-късно Мелник влязъл в състава на Кюстендилския санджак като нахийски център. В джизие - регистъра от 1490-1491 г., който отразява вътрешното деление на Кюстендилския санджак, Мелник е описан като вилает . В този регистър административното понятие "нахия" липсва и се използва другото понятие "вилает". Към 1490/1491 г. градът и областта му вероятно са принадлежали към казата Струмица, а по - късно са прехвърлени към казата Демир Хисар, както е в описите от 1523 (опис на ромски джемаати в Румелия) и от 1530-1531 г. От описа на ромските джемаати в Румелия от 1523 г., става ясно, че нахията Мелник е преминала от казата Струмица към казата Демир Хисар между 1519 и 1523 г.

 

Църковен живот

 

В началните години на османската власт в Кюстендилския санджак съществували добри условия за църковен живот. Това е така, защото територията на санджака влизала в диоцеза на Охридската архиепископия, която заради своята антиуниатска и антикатолическа политика се ползвала с благоразположението на османските султани и висши сановници. Тази политика на Архиепископията контрастирала на популярната за онази епоха идея за общохристиянски съюз срещу османския агресор, на която била привърженик Вселенската патриаршия. Османските владетели си спомняли, че в основните диоцези на Архиепископията не се налагало да провеждат походи, поради което е нямало и пряка християнска съпротива. Резултатите са налице - териториите подчинени на Архиепископията, се уголемяват с темпове, съизмерими само с темповете на османското разширение. Благоприятните условия за църковен живот, спомагат за съхраняването и дори за доразвиването на църковните структури.

Мелнишката митрополия, чийто архиерей в 1437 - 1439 г. е бил член на византийската делегация на Фераро - Флорентинския събор и подписва акта на църковната уния, теоретично би трябвало да е третирана от позициите на враждебността на османците към сближаването на християнския свят. В изворите обаче липсват сведения за репресии от османска страна срещу Мелнишката митрополия или срещу нейни архиереи. Османските власти не поставят под съмнение принадлежността на митрополията към Вселенската патриаршия. В Мелник и областта му е налице голяма концентрация на манастири в добро материално състояние, повечето от които имат предосмански произход. Следователно и в този случай не се установяват целенасочени османски репресии към Мелнишките митрополити, които да дублират изострените отношения между проосманската и антиуниатска Охридска архиепископия, и антиосманската и проуниатска Вселенска патриаршия. Не трябва да се забравя обаче, че става въпрос за период, в който политиката на османлиите към православните църкви не е окончателно оформена.

Мелник е бил център на единствената епархия в Кюстендилския санджак, подчинена през целия интересуващ ни период на Вселенската патриаршия. От 22 християнски махали в града, 21 са групирани около църкви и са назовани съответно "Св. Василий" (Айо Васили), "Св. Никола" (Айо Никола), "Св. Димитър" (Айо Димитри), "Св. Апостол" (Айо Апостол) и т. н. Спомената е и митрополитската църква "Св. Георги". В махалите са регистрирани 25 свещеници , наречени "папа" или "папас". Има всички основания да се предполага, че броят на действащите свещенослужители в града - център на митрополия - е бил по-голям от броя на регистрираните енорийски попове. В храмовете са служели и монаси от сравнително многобройните манастири в градската околност. Службата в митрополитската църква Св. Георги се е водела лично от митрополита или от монаси от неговото обкръжение. И така при християнско население от около 3000 души, съотношението е било най - малко един свещеник на около 120 християни. В стария митрополитски център Мелник османската власт не нарушава съществено стройното териториално разпределение на енорийските структури и тяхната плътност.

В описа от 1570 г. в Мелник и околността му се споменават десет манастира. От тях три принадлежат на мелнишкия митрополит Яков, един е метох на някой от атонските манастири, а останалите се държат от калугери и свещеници.

Те притежават собственост от лозя, овощия, сгради, винарски изби, дюкяни, ниви, кошери и др. Повечето от тях плащат юшур. В тези манастири живеят общо единадесет калугери, а самият мелнишки митрополит Яков пребивава в митрополитския манастир Св. Никола. Като цяло в описаните манастири живеят 103 монаси.

Манастирската част на описа от 1570 г. показва, че в Мелник и мелнишко е имало голяма концентрация на манастири. Това отразява предосманска традиция, но говори и за интензивен християнски живот, който контрастира с не особено радостната за християните картина в останалите нахийски центрове в Кюстендилския санджак. Като се има в предвид, че Мелник е център на митрополия, подчинена през цялото време на Вселенската патриаршия, може да се направи следния извод: тази авторитетна църковна институция явно е имала далеч по - големи възможности за защита на своите поместни структури от обявената за "привилегирована" Охридска архиепископия. В Мелнишката епархия манастирите не само допълвали енорийската структура, но са създавали реални възможности за интензивен християнски живот. Принадлежността и обаче към Патриаршията не и позволява да се включи пълноценно в литературния процес, който се развива в другите славяноезични културни центрове на Кюстендилски санджак.

 

Население

 

В първите десетилетия на XVI век сред четирите най - големи по броя на населението градове в Македония, след Солун, Сяр и Кратово, се нареждал Мелник. Той спадал към онези 11,6% от балканските градове под османска власт, които имали население между 800 и 1600 домакинства. Налице е обаче значителен спад на християнското население на града през XVI в. В периода 1519 - 1570 г. то спада с около 40 % - от 4475 души през 1519 г. до 2720 души през 1570 г . Междинните данни за 1530 - 1531 г. показват, че за около 10 години християнското население намалява рязко, докато в периода между 1530/31 и 1570 г. спадането е с по-плавен характер. Това се вижда на следната графика:

d1

Мелник и областта му никога не привлекли голям брой мюсюлмански заселници, а запазили повече или по-малко непокътнат етническия състав на населението, както в доосманския период. Мюсюлманският елемент в града е твърде незначителен по брой и си остава такъв през целия интересуващ ни период. Доста голяма група образували ромите - през 1519 г. в Мелник били регистрирани 120 ромски джемаати. Ако се съди по именната система и от използването на някои специфични термини, в Мелник е живеело значително по броя си гръцко население.
Към 1570 г. в Мелник са живеели 14 мюсюлмански семейства. Християнското население представлявало 544 семейства и 293 неженени. Градът имал 22 християнски махали.

 

Структура на населението на гр. Мелник през XVI в.:

 

d2

d3

d4

Стопанство

 

Според наличните описи, налице е богата стопанска структура на градовете и селата в Кюстендилски санджак. Старите градски центрове, съществуващи от предосманския период, сред които е и Мелник, запазили и доразвили полузанаятчийския, полуаграрния характер на своята икономика. Описите споменават за занаяти, предназначени за пазара или за нуждите на държавата, но в системата на данъчното облагане аграрните продукти запазват доминиращите си позиции като основен приходоизточник за държавния фиск.

Стопанската структура на Мелник била доста по-разнообразна и по-занаятчийски ориентирана, отколкото на другите градски центрове в санджака. Освен традиционните селскостопански култури тук се споменават още нахут, бакла, ориз, леща и черници. В данъчните списъци има рубрики за облагане на работилници за "тънко платно", работилници за ножици и работилници за копринени дрехи.

 

Литература:

1. Дуйчев, Ив., Българско средновековие. Мелник през средновековието.
2. Матанов, Хр., Княжеството на Драгаши, София, 1994
3. Матанов, Хр., Кюстендилски санджак
4. Македония (история и политическа съдба), т. I, София,1994
5. Стоjановски, Α., Градовите во Македониjа, Cкопиje, 1982
6. Турски документи за историjата на македонскиот народ, Т. V, кн. 4