istoria

 

 

Възникване на воеводствата Влашко и Молдова

 

Христо Матанов

 

356px Basarab I of WallachiaПрез целия XIII в. обстановката в Карпатско-Дунавския регион оставала динамична и сложна. Развитието му зависело от сложно преплитане на политически фактори и от непредсказуемостта на номадския свят, който продължавал да господства в района на Северното Черноморие. В Трансилвания, където Първата българска държава имала силни позиции, в разглеждания период господството на унгарската монархия било неоспоримо, макар че властта на унгарските крале тук невинаги била пряка и стабилна. Областта била със статут на „воеводство", което имало значителна автономия, а населението й било доста пъстро. Освен власи и унгарски колонисти тук били заселени още саксонци (саси) от Южна Германия и от поречието на Рейн, които се занимавали с разработването на рудните богатства. От Трансилвания много от тях извършвали „вторична миграция" към Балканите и се установявали в България, Сърбия и в Босна. Развитието на рударството в балканските земи дължало много на тези европейски преселници, които освен рударска технология донасяли със себе си идеята и практиката на автономния градски живот.

В Трансилвания - подкрепяни от унгарските крале - намерили място за усядане рицари от ордените на тевтонците и хоспиталиерите. Те обаче не успели да пуснат дълбоки корени тук и техните поселения не оказали особено силно влияние върху развитието на областта. По-дълга история имало населението, което изворите от тази епоха обозначавали с названието шеклери. В науката са се водели и се водят дълги и ожесточени спорове за техния произход. Някои ги приемат за потомци на прабългарите, други - за наследници на куманите или на някоя друга тюрко-номадска група. Шеклерите се славели с отличните си бойни качества и били незаменими защитници на унгарските граници откъм южноруските степи. Те се ползвали с голяма степен на автономия и тяхната „акултурация" вървяла бавно и мъчително. Шеклерите заимствали много от унгарци и власи, но тъй като дълго време признавали властта на унгарските крале, те постепенно възприели унгарския език. Основните поселения на шеклерите били в Източна Трансилвания. Тук те изпълнявали ролята на погранично население и били натоварени от унгарските крале със защитата на унгарските граници от изток.

Областта между южните склонове на Карпатите и Долен Дунав в първите десетилетия на XIII в. била под силното влияние на българската държава. Показателно е, че в кореспонденцията на цар Калоян с папа Инокентий III българският владетел бил титулуван „император на българи и власи". Това, както справедливо са изтъквали някои изследователи, е било възможно само ако той е владеел и обширни пространства от Влашката низина. Унгарската монархия също имала претенции към западните части на областта и върху пространствата по средното течение на река Дунав. Съперничеството между Унгария и България за надмощие в Браничевската, Белградската и Северинската област продължило през цялата първа половина на XIII в. и завършило след началото на 40-те години с оттеглянето на българската власт оттам. Унгарската държава установила в тези области серия от погранични бановини, между които най-голяма по територия била Северинската. В съвременните латиноезични извори тя била обозначавана като terra de Zeurino. Тя се простирала в областта между Карпатите и теченията на реките Дунав и Олт. Значителна част от населението на Северинската бановина било от влашки произход, макар че имало още много българи, унгарци, кумани и др.

Татарското нашествие по Долен Дунав и в Унгария, както и образуването на татарската Златна орда, променили обстановката в северните балкански земи. Татарските нападения принудили нови маси от хора да търсят убежище в Карпатите и в речните долини, които прорязвали техните южни склонове. Там намирали заслон хора от най-различен произход, които търсели убежище от татарските набези. Дългогодишният опит в отношенията на хората по Долен Дунав с номадските групи показвал, че номадските конни народи избягвали да навлизат в планински и полупланински области. Поради тази причина във времето на татарското нашествие в Панония и на татарската хегемония в Северното Черноморие и във Влашката низина гъстотата на населението в долините на реките Олт, Арджеш и Яломица нараствала. Тези области обаче били разположени така, че в тях се сблъсквали интересите на татарската Златна орда и на унгарските крале. Необходимо било ново преразпределение на силите, за да могат тези области, в които концентрацията на влашко население била значителна, да се обособят като независими политико-държавни структури.

Както вече бе изтъкнато, на Балканския полуостров съществували няколко области с висока концентрация на влашко население. Онези от тях, които се намирали южно от течението на река Дунав, обикновено попадали в среда със силни местни държавни, културни и народностни традиции. Попаднало в такава среда, влашкото население или се претопявало, или съществувало под формата на разпръснати влашки катуни в границите на вече възникналите и консолидирани държави. В други случаи, както например в областта по течението на река Неретва, влашките катуни се консолидирали по „професионален принцип", като обслужвали бурно развиващата се дубровнишка керванна търговия. Оказало се, че единствено северно от река Дунав влашкото население получило в определен отрязък от време възможност да се развива извън вече съществуващите държавности. Тъкмо там то можело да създаде собствена държавна организация и да намери място във вече разпределеното балканско политико-държавно пространство. Спорен е обаче въпросът доколко в Карпатско-Дунавския регион през целия период на Средновековието са съществували по-дребни „влашки" политически формирования. Изворите не подкрепят категоричното становище на официалната румънска историография, че държавно-политическите организации на власите северно от Дунав имали стара история и се радвали на непрекъснат континуитет в своето развитие. Вярно е, че в различни текстове често се говори за различни местни князе или велможи, но „влашкият" характер на техните владения, както и „влашкият" произход на самите тях е повече от спорен. Така например още във връзка с формирането на северинската бановина се споменават имената на властелите Йоан, Фаркаш, Литовой и Сенеслав, които владеели земи по поречието на река Жиу, в Южна Трансилвания и по поречието на река Олт. Имената на последните двама имат подчертано славяно-български произход. Въобще закътаните в полите на Карпатите речни долини представлявали идеално убежище за различни представители на пъстрите по етнически произход местни аристокрации, които съдбата разпилявала при всяко политическо и военно сътресение: българи, кумани, власи и др. Не е изключено все пак през XIII в. по цялото протежение на течението на река Олт да е имало по-дребни влашки политически формирования, които да са признавали сюзеренитета на унгарските крале и като такива - подобно на бановете на Босна - да са били част от унгарската система на гранични васални територии. По време на управлението на унгарския крал Ласло IV Куманин един от тези местни владетели в Олтения и в части от Южна Трансилвания, който също носел името Литовой, въстанал срещу унгарската власт и отхвърлил сюзеренитета на унгарския крал. Унгарците успели да разбият войската на Литовой и на неговия брат Бърбат в областта Хацег през 70-те години на XIII в. Литовой бил убит, а Бърбат взет в плен и освободен срещу откуп.

В края на XIII и в началото на XIV в. в земите източно от течението на река Олт се създала специфична политическа обстановка. Унгарската държава била в криза и с трудност удържала центробежните тенденции по граничните си територии. Татарската Златна орда била разгромена и престанала да играе значителна роля в долнодунавските земи. В създадения политически вакуум възникнала първата трайна влашка държава. Ядрото на нейните земи се намирало в земите на бившето княжество на воеводата Сенеслав в южните поли на Карпатите, по горните течения на реките Олт и Арджеш. Окончателната консолидация на тази влашка държава, която се наричала воеводство, станала по време на унгарския „интеррегнум" през първото десетилетие на XIV в. и през първите години от управлението на унгарския крал Шарл Роберт. През този период унгарската монархия отслабила своя контрол в земите източно от северинския банат. Пръв владетел на младата влашка държава бил воеводата Бесараб (около 1310-1352 г.), който вероятно бил от кумански произход. Той поставил началото на първата влашка династия от воеводи, наричана но негово име Бесараби. Първата столица на влашкото воеводство била крепостта Арджеш, разположена в склоновете на Карпатите по горното течение на едноименната река. По-късно столицата се преместила в по-южно разположената крепост Търговище и този факт отразявал придвижването на основното ядро на територията на воеводството от склоновете на Карпатите във Влашката низина.

Влашкият воевода Бесараб (или Иванко Бесараб, както той е познат от някои извори) укрепил положението на влашката държава чрез установяването на съюзни отношения с нейните съседи. Първият съюзник на Влашкото воеводство била българската държава. По време на българо-византийския съюз срещу Сърбия в 1330 г. в състава на българската войска имало и влашки отряди от владенията на воеводата Бесараб. Още преди това неговата дъщеря Теодора била дадена за съпруга на ловешкия деспот Иван Александър, който година след злополучната за българите битка при Велбъжд бил издигнат за български цар.

545px Viennese Illuminated Chronicle PosadaЗа разлика от босненските банове влашкият воевода предпочитал да утвърждава своя суверенитет извън системата на унгарските васални съюзи. Унгарският крал Шарл Роберт смятал земите на воеводството за своя васална територия и след като укрепил властта си, предприел опит да наложи унгарска власт и там. През есента на 1330 г. унгарците организирали поход срещу Влашкото воеводство. Те нахлули на негова територия през земите на северинското банство. Войската на воеводата Бесараб организирала засада в долината Посада и на 9-12 ноември нанесла тежко поражение на крал Шарл Роберт. Изворите разказват как унгарската войска била блокирана в тясната долина, в която не можела да развърне своите сили, и как власите, разположени по околните хълмове, унищожили цвета на унгарското войнство с камъни и стрели. По този повод в т. нар. Илюстрирана Виенска хроника (Chronicon pictum Vindobonense) освен съответния текст за битката при Посада са дадени и първите изображения на влашки войници, облечени с традиционни дълги до колената дрехи и с високи островръхи шапки на главите си. Победата при Посада затвърдила влашката независимост и сложила бариера пред унгарските претенции за власт в тях. Влашкото воеводство, както и българската държава няколко века по-рано, дължало много на недостъпния планински терен, който защитавал неговите територии откъм по-силните съседи.

Още от началото на своето съществуване Влашкото воеводство твърдо заявило своята принадлежността си към православната общност. Това отразявало наличието на една дълга религиозна традиция, която водела своето начало от раннохристиянската епоха и особено от времето на покръстване на българската държава. В края на XIII и началото на XIV в. православието било бариера срещу унгарските претенции за власт в земите на воеводството. Въпреки че най-близо до Арджеш била Търновската патриаршия, влашките воеводи предпочитали да търсят църковно признание от Константинопол. На тях, както и на повечето нови владетели на Балканите от XIV в., Константинополската патриаршия им се струвала по престижна, а признанието от нейна страна - с по-висока степен на легитимност. При наследника на воеводата Бесараб - Николае Александру (1352-1364 г.) - са засвидетелствани първите официални контакти на новата държава с Византия. По искане на влашкия воевода Константинополската патриаршия учредила митрополитско седалища във влашката столица Арджеш. Така, следвайки примера на останалите балкански православни държави, воеводството направило стъпка към формиране на своя църковна организация. Въпреки че това било сторено с византийска подкрепа, в църковния, манастирския и културния живот на Влахия българското влияние продължавало да бъде силно и преобладаващо. Първите влашки манастири били основани с българско участие, а във Влахия намерили убежище някои от най-известните ученици на св. Патриарх Евтимий Търновски. Българският език се използвал официално в богослужението, поради което българските богослужебни книги намирали радушен прием северно отрека Дунав. Освен това той бил официалният език на воеводската канцелария и на държавната администрация. Грамотите на влашките воеводи били написани на български език. На влашка територия, зад стените на манастирите или на дворците на болярите, намерили сигурен пристан голямо количество български богослужебни книги, преписи на български литературни произведения и значителна част от литературното наследство на Търновската книжовна школа.

През първите десетилетия на XIV в. в областта източно от Карпатите, там, където към средата на века възникнало Молдавското воеводство, също започнали да се формират малки полусамостоятелни владения на местни велможи или на боляри, идващи откъм района на Марамуреш. Това станало възможно след разпадането на Златната орда, а съществуването на подобни владения било улеснено от съперничеството на Унгария и Полша за власт в тези земи. Някои от местните владетели гравитирали към краля на Унгария, други - към краля на Полша. Според полския хронист Ян Длугош към средата на XIV в. в земите на Молдова управлявал с полска подкрепа някой си Стефан. След неговата смърт между синовете му пламнала борба за власт. Единият от тях - Петър - бил подкрепян от унгарците, а другият - Стефан - от поляците. След като в междуособицата се наложил Петър, неговият съперник потърсил полска подкрепа и нахлул в Молдова, начело на полска войска. Тя обаче била изненадана от хората на Петър и претърпяла поражение. Всичко това се случило според Длугош в 1359 г. Следователно към средата на XIV в. източно от Карпатите се развивал процес на локална държавно-политическа консолидация, в която активно се намесвали съседните държави. Поради географското разположение на областта влияние в протичащите тук държавнообразувателни процеси имала полската държава.

Според едно полулегендарно сведение, през същата 1359 г. един велможа от Марамуреш (вероятно от влашки произход) на име Драгош се появил по източните склонове на Карпатите, начело на дружина от свои последователи. Легендата твърди, че той отивал там на лов, но, попадайки в новите земи, решил да се установи в тях за постоянно. Той завладял северните и северозападните части на Молдова, които граничели с неговата родна област Марамуреш. Драгош признал властта на унгарския крал Лайош Велики и управлявал в завладените територии като негов васал. В същото време в молдавските земи се заселил друг воевода от Марамуреш на име Богдан. Той и неговите последователи отхвърлили унгарската власт, прогонили Драгош и разбили изпратената срещу тях унгарска войска. За петте години на своето управление Богдан (1359-1364 г.) положил основите на една нова държава с преобладаващо влашко население, чието териториално ядро било разположено източно от Карпатите. Наследниците на воеводата Богдан - воеводите Лацку ( 1365-1375 г.), Петър Мушат (1375-1391 г.) и Роман (1391- 1394 г.) - стъпка по стъпка обединили под властта си земите между Източните Карпати, долното течение на река Днестър и Черно море. Консолидираната върху тези земи държава започнала да се нарича Молдавско воеводство.

Възникването и консолидирането на воеводствата Влашко и Молдова през XIV в. запълвало възникналия в Карпатско-Дунавско-Черноморския регион политически вакуум. За двете държави в началния период от тяхното съществуване не били характерни острите социални сблъсъци, които раздирали другите балкански държави южно от река Дунав. Ако във вече установените държавни структури южно от Дунав след средата на XIV в. започнал мощен процес на разпадане на централизираната държавност и „атомизация" на политическите структури, то във Влашко и Молдова през същия период преобладавали държавноконсолидационните тенденции. Въпреки наличието на болярско съсловие Влашкото и Молдавското воеводство имали сравнително опростена и хомогенна социална структура, в която преобладавали свободните селяни. Това правело властта на воеводите стабилна и поддържало военния потенциал на държавата на относително високо ниво. Поради тази причина в края на XIV и през по-голямата част на XV в. двете държави успявали да задържат турско-османския натиск по Долен Дунав и по този начин да предотвратят разширяването на мюсюлманската експанзия в Източна и Централна Европа. Тъй като съумели да избягнат прякото си завладяване от османските турци, двете държави съхранили забележителни паметници на славянобългарската писменост и на византийско-православното културно наследство.