istoria

 

 

Балканите и кръстоносните походи

 

 Христо Матанов

 

clermonВъв времето, когато император Алексий I Комнин укрепвал своята власт във Византия, в Западна Европа се сложило началото на едно емблематично за Европейското средновековие явление: кръстоносните походи. По призива на папа Урбан II (1088-1099 г.) на събора в южнофренския град Клермон през 1095 г. десетки хиляди хора през следващите години, десетилетия и векове потегляли към Йерусалим. Първоначалната им цел била да освободят Светите места от мюсюлманите, а после - да защитават образуваните там „кръстоносни държави". Векове наред идеята да се освободи и защити Гробът Господен от неверниците вълнувала умовете на западноевропейските хора - от кралете, папите и благородниците до дребните рицари, селските свещеници и селяните. Десетилетие след десетилетие тази идея доминирала европейската политика, династическите връзки, църковните отношения. Изоставянето на родния дом, село, град, манастир и др. в името на освобождаването на Йерусалим се смятало за доброволно „заточение в името на Христа" (peregrinus Christi), а хората, обединени от обета да освободят Гроба Господен, били смятани за „Христово войнство" (militсa Christi). Водела ги освен религиозната ревност още и явната или скритата надежда, че на Изток ще намерят по-добър и охолен живот. По пътя към бленуваните Свети места от глад, болести или в сражения с неверниците загинали десетки хиляди европейци. Тези, които оцелявали, донасяли в родината си нови навици и нов светоглед. В резултат на кръстоносните походи европейският свят разчупил дотогавашната си затвореност и открил нови хоризонти за своето развитие.

В причините за организирането и в самото провеждане на кръстоносните походи се отразявала цялата същност на западноевропейското средновековно общество: степента на неговата религиозност, авторитетът на Папството, статутът на благородниците и рицарите, демографското състояние на някои европейски региони и др. С течение времето кръстоносните походи променили първоначалните си цели и станали инструмент на папската политика в невралгични за Апостолическия престол точки на Стария континент. Като институция те отразявали възможностите на западноевропейските обществени, политически и военни структури за постигане на наднационална и наддържавна организираност.

alex iЗа повечето европейци прекият сблъсък с исляма до началото на кръстоносните походи се ограничавал с усилията да бъдат изтласкани арабите от Иберийския полуостров. За Византия обаче войната с исляма - първо с арабите, после със селджукските турци - била ежедневие. Това ежедневие не предполагало спорадичното организиране на походи, а катадневни усилия за комплектоване на адекватни военни сили за защита на границите, за организиране на система за сигнализация и комуникация и др. В определени моменти от напрегнатото ежедневие на източните византийски граници някои византийски императори пропагандирали идеята за „свещена война" срещу неверниците за освобождаване на поруганите християнски светини в Йерусалим. Така постъпвал император Ираклий във войните с персите, такива елементи имало и в поведението на император Йоан Цимисхий в заключителната фаза на войната с арабите. По-късно император Алексий I Комнин смятал, че ромеите имат право да получат западна помощ за отблъскване на мюсюлманите от Мала Азия и Източното Средиземноморие, защото това било „общо християнско дело". В такъв смисъл били издържани неговите призиви до папата и до редица европейски владетели. Той обаче нямал предвид организирането на кръстоносни походи. Византийските императори, византийската църква и византийското общество не развили „кръстоносната идея" и по времето на нейната поява и разпространение в Западна Европа се отнасяли към нея със смесица от неодобрение, скепсис и боязън. Подобни настроения преобладавали и в другите общества и държави от „Византийската общност". Очевидно ставало въпрос за същностно разминаване в светогледа на западния и източния християнски свят. На Запад кръстоносната идея била резултат от дълга еволюция. Изходното й начало било заложено във възприемане на онзи вариант на християнската традиция, който предполагал активно налагане на Христовото учение чрез мисионерство. В определен момент, когато били налице серия благоприятни фактори, мисионерската идея еволюирала в идея за „свещена война" и за освобождаване на Гроба Господен. Подобна еволюция предполагала активно участие на духовенството в нея и оправдавала превръщането на духовниците в „рицари с расо". Някои изследователи откриват в това „активно поведение" спрямо езичници и друговерци естествено продължение на учението на св. Августин Блажени. Византийската църква, макар че в някои моменти от своето развитие не била чужда на мисионерството, се придържала към концепцията, че разпространението на християнството сред езичници и неверници би трябвало да се диктува от „Божията воля", а тя не можела да бъде повлияна от дейността на човека. Затова тя не възприела идеята на някои западни богослови за кръстоносните походи като един вид „въоръженото мисионерство" или „въоръженото поклонничество". Още по-неприемлива и странна изглеждала практиката в такива походи да участват въоръжени духовници: в края на краищата в живота на византийската църква имало случаи на отлъчване на свещеници, убили неверници дори в състояние на самозащита. Осъществяването на първите кръстоносни походи задълбочило съществуващите различия. В края на краищата те се превърнали в една от първите видими прояви на църковното разделение, в нов фактор на отдалечаване на двете части на християнския свят.

Независимо от това Византия и православните балкански жители не можели да останат настрани от набиращото сила кръстоносно движение. Основните кръстоносни маршрути преминавали през балканска земя. Трябвало да минат близо два века, за да може развитието на корабостроенето да направи възможно едновременното пътуване на хиляди хора от Европа към Палестина по море. Дотогава обаче повечето кръстоносци предпочитали сухопътните маршрути, а те неизбежно минавали през някоя от основните балкански пътни артерии. Още пилигримите в края на X и началото на XI в. смятали за най-удобен Диагоналния път Белград - Ниш - София - Пловдив - Одрин - Константинопол. Други използвали пътя Драч - Охрид - Пелагония (Битоля) - Едеса (Воден) - Солун - Константинопол. Както всички средновековни пътувания и преминаването през балканските пътища било свързано с най-различни трудности: войни, безредици в отделните страни, враждебност на местните жители и др. Едва при управлението на император Алексий I Комнин обстановката в балканските владения на Византия се стабилизирала и позволявала по-спокойно пътуване през балканска земя.

По време на преминаването на кръстоносните войски през тези сравнително дълги балкански маршрути официалната византийска власт, обикновените балкански хора и кръстоносците трябвало да контактуват помежду си. Контактите продължавали обикновено около месец - толкова време било нужно, за да преминат големи групи хора по възможно най-дългия балкански път от Белград до Константинопол.

Византия към 1081 г.

Автор: Spiridon MANOLI  Лиценз: CC0

 

Към началото на кръстоносните походи в края на XI в. хората от Западна и Централна Европа знаели малко за Балканите и за техните жители. Връзката с Балканския полуостров била прекъсната за дълго време от българо-византийските войни и от настаняването на унгарците в Панония. След първата половина на XI в. обстановката постепенно се нормализирала с християнизацията на унгарците и с установяването на византийската власт до Среден и Долен Дунав. По-спокойно станало и в Палестина след смъртта на фатимидския халиф Ал-Хаким, известен с психическата си неуравновесеност, с яростното преследване на християните и с разрушаването на християнски църкви.1  Тогава именно в Европа с пълна сила се възобновила практиката да се правят поклоннически пътувания до Светите места. Тя била поощрявана от новото поколение папи, възпитаници на абатството Клюни в Аквитания, които били едни от най-ревностните вдъхновители на кръстоносното движение. Пътешествия към Палестина, които минавали през балканска земя, правели видни европейски благородници, висши духовници, знатни дами и обикновени хора. За тяхно улеснение се развила особен тип „пътешественическа литература", т. нар. итинерари. Това били кратки пътни справочници, в които се описвали сбито маршрутите на движение, евентуалните трудности, отбелязвали се разстоянията на отделните сектори от пътя. Преминаването през Балканския полуостров се извършвало основно по Диагоналния път и по Via Egnatia. За улеснение на пилигримите били построени специални странноприемници, най-известни от които на балканска земя били тези в Хераклея и в Константинопол. Какви са били мащабите на поклонническото движение през Балканите към Светите места показва фактът, че през 1064 г. по Диагоналния път преминала немска поклонническа „група" от 5000 души. Понякога поклонничеството приличало на истинска военна експедиция. През 1089 г. фландърският граф Роберт I посетил Йерусалим, начело на добре въоръжен и екипиран военен отряд, който със сила си проправял път през размирните територии на различни мюсюлмански емири. По принцип обаче поклонниците се движели на по-малки групи и били сравнително добре приготвени за дългия път до Светите места. Може би поради тази причина нито византийските, нито западните извори не са съхранили сведения за сериозни конфликти между пилигримите и балканското население. Понякога византийските власти, с присъщото им равнодушие към поклонничеството, се опитвали да спечелят от тях. Император Василий II например въвел специална такса, която поклонниците трябвало да плащат за себе си и за конете си. Тя била отменена по папско настояване чак през 1056 г. Истинските трудности за поклонниците започвали в Мала Азия и се увеличавали с приближаването им до Палестина. Въпреки това желаещи за подобни пътешествия не липсвали.

Всички средновековни автори, отразили в съчиненията си началото на кръстоносните походи, са единодушни в това, че в много части на Европа движението към Светите места започнало спонтанно и без предварителна подготовка. Първите кръстоносни групи се състояли от хиляди хора, често без средства и без предварителна представа за характера на начинанието. Западните хронисти говорят за „хилядни множества, говорещи различни езици", а Ана Комнина - за „безброй варвари, събрани в земите от Адриатическо море до Херкулесовите стълбове". Сред първите кръстоносци имало малко рицари, а начело на отделните групи стояли хора, случайно издигнали се до ролята на кръстоносни водачи. По-късно нарекли тези първи движения към Светите места „селски кръстоносни походи". В тях само през периода 1096-1097 г. според приблизителни изчисления участвали между 70 000 и 100 000 души. Обикновено месец-два след като потегляли от родните си места, хранителните припаси или оскъдните средства за тяхното купуване на повечето от тях свършвали. За да оцелеят по пътя, кръстоносците започвали да грабят. При това положение сблъсъците между тях и населението на земите, през които преминавали, се превърнали в редовен сценарий при всеки един кръстоносен поход.

В самото си начало кръстоносната идея още не била изработила своя организация и институции. Поради тази причина онова, което в научната литература се нарича Първи кръстоносен поход (1096 — 1101 г.), всъщност представлявало доста хаотично движение на различни по характер и състав кръстоносни войнства, без координация помежду им и без предварително уточняване на общи маршрути. Това спонтанно събиране и движение на хора към Светите места изненадало както папата и неговите легати, така и византийския император Алексий I Комнин. При вида на първите кръстоносни войнства византийският император, който преди сам призовавал за помощ срещу неверниците, предприел мерки за по-бързото преминаване на кръстоносците през византийска територия. На византийските управители на балканските катепанати било наредено да следят движенията на кръстоносците, да ги държат в трасетата на основните пътища, да предотвратяват грабежите и да организират в по-големите градове пазари, от които участниците в походите да могат да се снабдяват с хранителни продукти. Тези инструкции били спазвани, но въпреки това първите контакти между идващите на Балканите кръстоносци и местното население завършили с тежки конфликти. Още в началото станало ясно, че източните християни не били склонни да прощават на кръстоносците грабежите, независимо от привидно благородния характер на начинанието им. Кръстоносците приемали това като ясно изразена неприязън към себе си и към идеята за освобождаване на Божия гроб. Още в началото на кръстоносните походи в отношенията между балканското население и кръстоносците превес взела взаимната неприязън. Тя се възпроизвеждала на страниците на западните кръстоносни хроники и на византийските исторически съчинения и не могла да бъде напълно преодоляна до самия край на кръстоносното движение.

pier pat„Селските" кръстоносни походи започнали доста по-рано от обявения от папа Урбан II срок за потегляне към Светите места: 15 август 1096 г. Още през февруари същата година хиляди обикновени хора от Франция и Прирейнска Германия тръгнали на Изток, въодушевени от проповедите на монаха Пиер, наричан Пустинника2. Първата група кръстоносци била ръководена от френския рицар Готие, който носел странния прякор Sans Avoire3. В нея имало само осем рицари. Въпреки че по-голяма част от групата на Готие се състояла от обикновени селяни, той се оказал способен водач и успял безпрепятствено да преведе своите хора през унгарска територия. Единственият инцидент станал, когато група кръстоносци от ариергарда били ограбени на излизане от земите на унгарския крал. Недоразуменията започнали, когато кръстоносците преминали Дунав при Белград и навлезли във византийска територия. Византийският катепан на България Никита, който по това време се намирал в Ниш, не очаквал ранната поява на тези кръстоносци и отказал да им осигури закупуване на хранителни припаси. Поради тази причина кръстоносците се пръснали из околностите на Белград, за да събират припаси. Шейсет от тях били нападнати от местните хора и изгорени в църква, в която те потърсили убежище. За да избегне по-нататъшни сблъсъци, Готие побързал да напусне Белград. Хората му преминали невредими през обширното гористо пространство между Белград и Ниш, което кръстоносните автори наричали българската гора, и на 18 юни 1096 г. стигнали Ниш. Тук катепанът Никита взел положението в свои ръце и започнал да изпълнява дадените му от Константинопол указания. Той организирал пазар за закупуване на продукти и уверил Готие, че по пътя до столицата кръстоносците можели да разчитат на добро снабдяване срещу ниско заплащане. Без повече инциденти към средата на юли 1096 г. кръстоносците на Готие стигнали пред стените на Константинопол и останали да чакат там другите идващи след тях „Христови воини".

peoples crusadeДалеч по трудно и с много повече инциденти протекло преминаването по Диагоналния път на кръстоносците, водени лично от Пиер Пустинника. Изглежда, византийските власти имали сведения за състава на групата и понеже той не вещаел нищо добро, те се погрижили да евакуират жителите на по-големите градове по пътя и да осигурят засилена военна охрана. Още при Белград, който кръстоносците заварили пуст, те се сблъскали с група печенеги, които изпълнявали някакъв вид охранителна служба по бреговете на Дунав и по трасето на Диагоналния път. На 2 юли 1096 г. хората на Пиер Пустинника стигнали Ниш. Там те заварили византийския катепан Никита със силен военен отряд от българи, печенеги, кумани и унгарци. Той се съгласил да осигури хранителни припаси за кръстоносците само ако те му дадат заложници. Всичко вървяло гладко, докато на импровизирания пазар, организиран специално за снабдяване на кръстоносците, не избухнал спор, който прераснал в кървави сблъсъци между някои кръстоносци и местните жители. Някои от германските участници във войската на Пиер Пустинника започнали да палят мелниците, разположени извън стените на Ниш. В отговор византийските войски атакували ариергарда на кръстоносната група и пленили множество коли, в които пътували жените и децата на някои от кръстоносците. Сблъсъците продължили въпреки усилията на Пиер Пустинника и на катепана Никита да постигнат споразумение. Когато кръстоносният водач най-после успял да събере разпръсналите се по време на инцидентите свои хора, една четвърт от тях липсвали: те или били избити, или пленени от нападащите ги византийски войски. Във връзка с тези събития кръстоносният хронист Алберт твърди, че към кръстоносците се били присъединили и малка група българи. Това всъщност е един от малкото изолирани случаи, когато балкански жители импулсивно възприемали идеята на кръстоносците и самите ставали „Христови воини". Тези българи кръстоносци изпълнявали ролята на парламентьори в преговорите за прекратяване на насилието.

Едва когато кръстоносците достигнали София на 12 юли 1096 г., обстановката била овладяна. Византийски чиновници влезли във връзка с Пиер и му обещали свободно преминаване и припаси в следващите сектори от пътя. Според кръстоносните хронисти във Филипопол (Пловдив) Пиер Пустинника държал пред жителите на града прочувствена проповед за целта на похода и успял да спечели тяхното благоразположение. Те щедро давали на кръстоносците пари, припаси и товарни животни. В началото на август 1096 г. кръстоносците на Пиер Пустинника достигнали пред Константинопол, три месеца и половина след като били потеглили от Кьолн. От околностите на византийската столица кръстоносците на Готие и Пиер Пустинника били прехвърлени в Мала Азия. Там съдбата на тези първи кръстоносци била повече от печална. Повечето загинали по пътя или били избити от селджукските турци. Оцелелите не били допуснати от турските емири да стигнал до Йерусалим.

По същото време в Западна Европа продължавало събирането на кръстоносци и формирането на отделни кръстоносни отряди. Нито един от тях обаче не успял да достигне до балканска земя. Кръстоносците се отдавали на антиеврейски погроми в градовете на Германия и Бохемия. Тези от тях, които достигнали до Унгария, били разгромени от войските на крал Калман, който, въпреки че бил верен син на Христовата църква, не бил склонен да търпи необузданото поведение на кръстоносните войнства на своя територия. Малка част от рицарите, участници в тези „селски походи", успели да се доберат до Апенинския полуостров и там се присъединили към други кръстоносни войски, потеглящи на изток през Апулия и албанското крайбрежие.

По времето, когато двете първи кръстоносни групи вече се били прехвърлили в Мала Азия, от Европа потеглили на изток в посочения от папата срок отрядите на рицарите кръстоносци. Те били организирани в три войски, начело на които стояли Юг Вермандоа, брат на френския крал, Годфроа дьо Буйон, виден френски благородник, и Раймонд, граф на Тулуза. Тримата кръстоносни водачи избрали три различни маршрута за преминаване през Балканския полуостров.

hugo alexisЮг Вермандоа минал през Рим, където получил папска благословия и знамето на св. Петър, и достигнал до Бари. Оттам той уведомил византийския катепан на Драч Йоан Комнин за намерението си да стъпи на византийска територия и поискал да бъде посрещнат с подобаващо за неговия ранг уважение. Византийските власти направили съответните приготовления за това, въпреки че били силно смутени от високомерието на френския благородник. В писмото си до византийския император, изпратено още преди тръгването си на изток. Юг Вермандоа се титулувал „василевс на василевсите, най-велик на земята". При преминаването на Отрантския проток обаче буря потопила част от корабите му и повечето рицари кръстоносци се удавили много преди да стигнат Светите места. Юг Вермандоа и оцелелите му спътници били спасени и отведени под охрана в Константинопол. Враждебно настроеният към ромеите кръстоносен хронист Фулхер обаче твърди, че Юг Вермандоа и свитата му всъщност били арестувани. Слухът за арестуването на Юг Вермандоа се разпространил сред кръстоносците от останалите рицарски групи и предизвикал недоразумения между тях и византийските власти. Византийският император твърдял, че френският кръстоносен водач не бил арестуван, а на него му била осигурена „почетна охрана".

godfoa vodiГодфроа дьо Буйон, най-известният кръстоносен водач в историята на кръстоносните походи, избрал за придвижване през Балканския полуостров традиционния Диагонален път. Налагайки строга дисциплина сред рицарите си и давайки на унгарския крал заложници, той успял да премине без особени инциденти през унгарска територия. Също така спокойно било пътуването на кръстоносците от напуснатия от жителите му Белград, през „българската гора", до Ниш. В Ниш се състояла първата среща на Годфроа с представители на византийския император, на която било уговорено кръстоносците да имат възможност да купуват хранителни припаси. Те от своя страна обещали да преминават без инциденти, като единственото, което искали, било да им се разреши да събират трева за конете си. В Ниш, София и Пловдив за кръстоносците били организирани евтини пазари за хранителни припаси. След като напуснал Пловдив, до Годфроа достигнали слуховете за задържането на Юг Вермандоа и неговите приближени от византийския император. В отговор той наредил на рицарите си в продължение на осем дни да ограбват околностите на град Селимврия на Мраморно море, отдалечен само на няколко десетки километра от Константинопол. Конфликтът бил потушен, след като Юг Вермандоа лично уверил своя кръстоносен събрат, че не бил задържан насила и че се чувствал добре. Въпреки това напрежението между византийските власти и кръстоносците продължавало да съществува. Годфроа дьо Буйон не посмял да приеме поканата на византийския император за аудиенция, защото според мнението на неговите съветници „на гърците не можело да се вярва". Поради тази причина кръстоносният вожд прекарал Коледата на 1096 г. в своя лагер под стените на Константинопол. Там към него се присъединила нова голяма кръстоносна група от 15 000 души, начело с графа на Тул Региналд, която пристигнала в района на Проливите по пътя Via Egnatia. Според някои западни кръстоносни хронисти норманският вожд Боемонд използвал дългото пребиваване на Годфроа под стените на византийската столица, за да му предложи тайно съвместно нападение и завземане на Константинопол. Изглежда обаче, че тази идея все още се струвала абсурдна на западните кръстоносци, които били силно впечатлени от вида и от крепостните стени на „Втория Рим".

boemund portretЗа византийците най-голяма тревога предизвикало участието на норманския владетел на Южна Италия Боемонд, син и наследник на Роберт Гискар, в похода на изток. Норманският вожд късно научил за обявения от папа Урбан II кръстоносен поход, но бързо разбрал каква изгода може да се извлече от него. Само петнайсет дни след като през Апулия преминал Юг Вермандоа, Боемонд бил готов за дебаркиране на Балканите. Норманската кръстоносна войска била малобройна, но за разлика от другите кръстоносци познавала по-добре балканската действителност и имала опит от предишните военни действия по албанското крайбрежие, в Адриатика и в Континентална Гърция. Хората на Боемонд дебаркирали южно от Драч при устието на река Вьоса. Византийските власти били подготвени за пристигането им и се опитали да ги снабдяват с храни по възможно най-добрия начин. Норманските кръстоносци отпразнували Коледа в град Костур. Местното население, което помнело предишните нахлувания на норманите в тази област, отказало да ги снабдява с хранителни припаси. Когато норманите пристъпили към обичайните в такива случаи грабежи, избухнали първите инциденти. Някъде по пътя между Костур и течението на р. Вардар норманите нападнали и изгорили из основи заедно с жителите му неизвестно по име градче, в което според твърдението на западните хронисти живеели еретици богомили или павликяни. При преминаването през р. Вардар станал и първият сблъсък между норманите и следващата ги на разстояние византийска войска. Движението на норманите кръстоносци по Родопското крайбрежие също не минало гладко, въпреки опитите на Боемонд да спре грабежите и насилията от страна на своите хора. През април 1097 г. норманският владетел пристигнал с малка свита във византийската столица, за да уговаря с византийския император прехвърлянето на кръстоносците в Мала Азия. Въпреки подобряването на отношенията между нормани и византийци между тях продължавало да цари взаимно недоверие и неприязън. Според думите на западния хронист Боемонд постоянно се страхувал да не бъде отровен от ромеите чрез храната, която те щедро предоставяли на него и на хората му. Затова специални негови слуги извършвали предварителна дегустация на всичко, което се поставяло на трапезата му.

raimond ivНай-голямата кръстоносна войска, съставена предимно от южнофренски рицари и командвана от видния южнофренски благородник граф Раймонд Тулузки, преминала през Балканския полуостров по един нетрадиционен и рядко използван маршрут. Кръстоносците прекосили Северна Италия и се насочили към албанското крайбрежие през Далмация. Тази част на Балканите била позната на хората от Запада предимно чрез своята „морска фасада", тъй като далматинските градове вече активно участвали в адриатическата и в средиземноморската търговия. Планинската и все още покрита с гъсти гори част на Далмация обаче се оказала съвършено неизвестна за преминаващите през нея кръстоносци. Те, изглежда, не знаели, че, минавайки през Далмация, всъщност прекосявали териториите на Хърватия, Византия и Дуклянското кралство. За тях цялата област била просто „Склавония". Според сведенията на кръстоносните хронисти това била неприветлива и ненаселена територия, в която те не срещнали нито птици, нито диви животни. Това неблагоприятно впечатление се засилвало от обстоятелството, че по време на четирийсетдневния им преход през Далмация времето било мрачно, постоянно валяло дъжд и сняг и имало гъста мъгла, толкова гъста, че според думите на кръстоносния хронист можела да бъде „бутана с ръце". Странно, кръстоносците не преминали през нито един от далматинските градове. Пътищата били труднопроходими, а местните жители - крайно негостоприемни. Те не продавали на кръстоносците хранителни припаси, не им помагали да се ориентират в маршрута си и често нападали и ограбвали изостаналите и болните кръстоносци. Веднъж дори самият граф на Тулуза изпаднал в трудна ситуация при един от сблъсъците с местните жители и с мъка спасил живота си. За отмъщение кръстоносците осакатявали пленените нападатели и ги оставяли полуживи на пътя, за да всяват страх сред техните сънародници.

В град Скутари кръстоносците за пръв път получили подобаващ прием от зетския крал Константин Бодин, единствения невизантийски балкански владетел, който по това време осъществил преки контакти с кръстоносците. Той приел радушно граф Раймонд Тулузки и се побратимил с него. Зетският владетел направил всичко възможно, за да осигури снабдяването на кръстоносците с храни. Въпреки това сблъсъците с местното население продължавали, защото вероятно зетският крал вече нямал необходимата власт, за да държи всичките си поданици в подчинение. Впечатленията на кръстоносците на Раймонд Тулузки от „Далматинския път" били толкова неблагоприятни, че повече нито една кръстоносна войска в следващата история на кръстоносните походи не посмяла да тръгне по него.

Несигурното пътуване на кръстоносците продължило и на византийска територия. Те били плътно следвани от византийски войски, които използвали всеки повод, за да нападат изостанали или самотни „Христови воини". Кръстоносците от своя страна отговаряли с грабежи и ответни нападения. Стигнало се дотам, че по време на отсъствието на Раймонд Тулузки, който стигнал Константинопол преди войската си, неговите хора били нападнати и много от тях убити от следващите ги византийски войски.

В края на краищата, с повече или с по-малко премеждия, към пролетта на 1097 г. край византийската столица пристигнали всички кръстоносни войски. Изворите не съдържат сведения единствено за придвижването през балканска земя на войската на граф Роберт Фландърски. Знае се само, че графът на Фландрия, който имал опит от предишно поклонническо пътуване към Светите места, използвал „Апенинския" маршрут и прехвърлил хората си през Отрантския проток.

obsada erusalimС помощта на византийския император събралите се под стените на Константинопол кръстоносци били прехвърлени в Мала Азия. Преодолявайки огромни трудности, те изтласкали селджукските турци, достигнали до Светите места и на 15 юли 1099 г. превзели Йерусалим. В териториите от Сирия до Палестина възникнали серия „кръстоносни държави". Тези държави станали нов и важен фактор както в политиката на Средновековна Европа спрямо Изтока и спрямо Византия, така и в организирането на нови кръстоносни походи. След освобождаването на Гроба Господен новите кръстоносни начинания били нужни за укрепването на кръстоносните държави и за осигуряването на приток от християни и кръстоносци в тях, без което те били обречени на гибел. От идея за освобождаване на Светите места кръстоносното движение еволюирало в идея за запазване на християнските владения там. Сега вече на изток потегляли много хора, които се надявали да намерят там новата си родина. Затова много от кръстоносците водели със себе си жени и деца.

Още през 1101 г. хиляди нови кръстоносци от Ломбардия, Франция и Германия, начело с най-видните благородници от тези страни, потеглили към Светите места. Отново преминаването им през балканска земя не минало без инциденти, макар че византийските власти вече имали опит и знаели как да се държат с прииждащите „Христови воини". Най-неспокойно преминало пътуването на кръстоносците от Ломбардия, които прекосили Каринтия и Унгария и минали през Балканите по Диагоналния път. Във всички по-важни градове по този път византийските власти били организирали пазари за снабдяване на кръстоносците с храни. Въпреки това те се отдавали на грабежи, малтретирали местното население и за пръв път открито осквернявали местните църкви. Особено тежки инциденти имало под стените на византийската столица. Група ломбардски кръстоносци, разгневени от спирането на доставката на хранителни припаси от византийска страна, нападнали императорския дворец Влахерна и дори убили един императорски роднина.4  В края на краищата всички те били прехвърлени в Мала Азия. През същата 1101 г. още две кръстоносни войски, едната от Франция, а другата от Германия, минали през Балканския полуостров без особени инциденти.

Серията кръстоносни походи, преминали през Балканския полуостров в периода 1096-1101 г., позволили за пръв път преки и сравнително продължителни контакти на низово обществено равнище между хората от Европейския запад и Европейския югоизток. Първите взаимни представи изградили низ от стереотипи за образа на другия. Би било несправедливо да се твърди, че кръстоносците идвали в земите на балканските християни с предварителни негативни представи за тях. Много от тях тръгвали на изток, водени от искрена религиозна ревност. Когато хранителните припаси се изчерпвали, и искрените, и неискрените кръстоносци се държали на балканска земя така, както и в земите на католическа Унгария. Всъщност поведението на „воините на Христа" било такова, каквото и на всички средновековни войски, озовали се на чужда територия. Грабежът се смятал за нещо нормално и най-често бил единственият начин за изхранване на хората, потеглили на поход. По-особеното се състояло в това, че кръстоносците живеели с представата за изключителността на своята мисия, поради което силно драматизирали конфликтите с местното население, които при обикновени военни походи бързо щели да бъдат забравени. За балканските хора, които били ограбвани от кръстоносците, те били преди всичко агресивни грабители. Редки били случаите на съпричастност към тяхното дело. Най-често съдействие на кръстоносците оказвали официалните византийски власти, особено когато кръстоносните войски трябвало да бъдат снабдявани с храни и прехвърляни по море в Мала Азия. Конфликтите, които в началото имали предимно битов характер, трябвало да намерят оправдание от страна на кръстоносците, които се гордеели с чистотата на кръстоносния си порив. За по-образованите кръстоносни водачи и за кръстоносните хронисти най-лесното оправдание за грабежите било това, че ограбваните били „схизматици", които пречели на „Христовите воини" да изпълнят свещения си обет. Повтаряна от съчинение в съчинение, тази теза се разпространила в европейския свят и оформила един траен негативен образ на Homo Balcanicus. Балканските жители от своя страна не намирали оправдание за арогантното поведение на „Христовите воини", защитавали се от грабежите им и им нанасяли сериозни щети. И това поведение намерило своите защитници в лицето на съвременните византийски автори. За тях поведението на кръстоносците доказвало отколешната византийска теза за невежеството и грубостта на „франките", „келтите" и другите западни варвари. Създадените взаимни негативни представи се оказали много трайни и понеже обстановката около преминаването на кръстоносците през Балканския полуостров периодично се възпроизвеждала с всеки следващ кръстоносен поход, и тези представи не изчезвали, а се възпроизвеждали и затвърдявали. Оказало се, че идеята за освобождение на Божи гроб, която потенциално можела да обедини всички християни, при своята практическа реализация ги разделила повече от преди.

lui krastСлед превземането на Йерусалим и създаването на „кръстоносните държави" в Източното Средиземноморие, в кръстоносното движение настъпила известна пауза. Едва към 40-те години на XII в. в Европа започнали да мислят за нов кръстоносен поход. Конкретната причина било превземането на важния град Едеса от мюсюлманите. Това събитие заплашвало да отреже кръстоносните владения от християнския свят, поради което в Европа спешно започнали да се готвят за нов кръстоносен поход. Според традиционно възприетата в историческата наука номерация това бил Вторият кръстоносен поход (1147 — 1149 г.). Основни фигури в него били френският крал Луи VII (1137 — 1180 г.) и немският император Конрад III (1138-1152 г.). По това време кръстоносната идея намерила по-нататъшно развитие. Кръстоносни походи се организирали срещу мюсюлманите в Иберийския полуостров и срещу езичниците в Източна Прусия. Основните фигури вече били не отделни благородници, а короновани особи. Опитът от предишните походи налагал по-внимателно проучване на маршрутите, повече предварително осмисляне на сроковете на движение на войските и по-прецизна подготовка за преминаване през Унгария и през Балканския полуостров. Във Византия и във византийските балкански владения обстановката също не била същата, както по време на първите походи. Тук царяла по-голяма сигурност, византийските власти вече имали богат опит в отношенията си с кръстоносците, император Мануил I Комнин се славел със своето „латинофилство" и като цяло се чувствал по-уверен в своята владетелска мощ, отколкото неговият дядо Алексий I Комнин. Поради всичко това минаването на двете големи кръстоносни войски - тази на германския император и тази на френския крал - през балканска земя било далеч по-мирно и белязано от далеч по-малко инциденти, отколкото преди. Другата новост в кръстоносната практика обаче не вещаела нищо добро за бъдещето на отношенията между източните и западните християни. Водачите на Втория кръстоносен поход, а и самият византийски император в много по-голяма степен от своите предшественици се впущали в политически интриги, в които прозирало взаимно недоверие и желание за безпринципни компромиси. Казано накратко, кръстоносните походи започнали да стават инструмент за постигане на политически цели. В тази обстановка кръстоносните хронисти все по-често започнали да подмятат за желанието на кръстоносците да атакуват и превземат Константинопол.

konrad iiiПоходът на германския император започнал официално в средата на май 1147 г. и към средата на юни същата година неговата войска била на византийската граница при Браничево. Тъй като началото на похода съвпадало с период на сложни отношения между Византия, Немската империя и държавата на норманите в Южна Италия и Сицилия, византийският император Мануил I Комнин взел строги мерки за защитата на Константинопол и за мирното преминаване на кръстоносците през неговата територия. Още в началото император Конрад III бил посетен от византийски пратеници, които обещали съдействие, но поискали от името на Мануил I Комнин гаранции, че основната цел на кръстоносците е да се бият с турците. Те настоявали още немският император да заяви официално, че при преминаването си през Балканите неговите кръстоносци няма да нанасят щети на населението. В замяна византийците обещавали добро снабдяване с храни. След като споразумението било постигнато, немските кръстоносци без особени проблеми преминали пътя от Белград до Пловдив. Едва тогава взаимно съблюдаваният мир бил нарушен и се стигнало до тежки и кървави конфликти. В тях особено се отличил племенникът на императора, бъдещият немски император и участник в Третия кръстоносен поход Фридрих, известен с прозвището Барбароса. Кръстоносците отново започнали да грабят местното население, което им отвръщало с нападения над изолирани или изостанали кръстоносни групи. В конфликта се намесил и византийският отряд, който следвал кръстоносната войска на дистанция. Когато в края на краищата кръстоносците достигнали до околностите на византийската столица, отношенията им с византийците били достатъчно обтегнати. Вратите на столицата били затворени и дори император Конрад III не бил поканен на обичайното посещение при своя царствен събрат и роднина в Константинопол. След продължителен престой под стените на Константинопол кръстоносците се прехвърлили в Мала Азия и потеглили към основната си цел - град Едеса.

Месец след стъпването на немските кръстоносци на Балканите в областта на Белград - Браничево се появили и французите. Предварителната уговорка била кръстоносните войски да не пребивават заедно на балканска земя. Както било вече обичайно прието, при крал Луи VII се явили византийски пратеници, които трябвало да уговорят условията за преминаване на кръстоносците през византийска територия. Византийският император Мануил I Комнин проявил по-голяма недоверчивост към французите поради добрите отношения между френския крал и норманите в Южна Италия. Той поискал гаранции, че френските кръстоносци няма да нападат и превземат градове на византийска територия и ще връщат на ромеите онези завзети от мюсюлманите земи, които преди принадлежали на империята. В лагера на френските кръстоносци също царяло недоверие към „гърците" и приемането на византийските условия предизвикало спорове и несъгласия. През цялото време, докато френските кръстоносци минавали през балканска земя, с тях неотлъчно бил византийският дукс Михаил Врана, който осигурявал снабдяването с храна и мирните отношения с местното население. Сред французите обаче имало голямо недоволство от високите цени, на които трябвало да купуват хранителни припаси и фураж за конете. Преминаването през Диагоналния път минало без инциденти. Едва под стените на Константинопол, където кръстоносците пристигнали в началото на октомври 1047 г., крал Луи VII научил, че Мануил I Комнин е сключил сепаративен мир със селджукския султан на Коня. Това било схванато като предателство и предизвикало сериозно изостряне на отношенията между двамата владетели. Във френския лагер започнал да се обсъжда план за действия срещу Византия. Той предвиждал френската войска да се оттегли в Тракия, която направила добро впечатление на кръстоносците със своето изобилие от храни, да се сключи антивизантийски съюз с норманския владетел Рожер II и да се организира съвместно нападение по суша и по море срещу Константинопол. За пръв път в кръстоносните среди бил лансиран толкова агресивен план срещу Византия и за пръв път кръстоносци, стъпили на балканска земя, демонстрирали толкова открито желанието си да се превърнат в обединители на антивизантийските сили.

Слуховете за този план разтревожили силно византийския император. Особено подозрително било обстоятелството, че част от васалите на крал Луи VII били потеглили към Константинопол през Апулия и все не пристигали край Босфора. В Константинопол смятали, че тези кръстоносци подготвяли съюза с Рожер II и щели да дебаркират край Драч заедно с норманите. Поради тази причина император Мануил I Комнин положил изключителни старания да спечели благоразположението на французите и да ги накара да се прехвърлят в Мала Азия. На крал Луи VII бил оказан бляскав прием в Константинопол, такъв, какъвто бил отказан на императорския роднина Конрад III. Всъщност крал Луи VII бил прекалено ревностен кръстоносец, за да се поддаде на внушения, които щели да отклонят намерението му да изтласка мюсюлманите от Едеса. В началото на 1148 г. неговите войски се прехвърлили през Босфора и потеглили към бреговете на Източното Средиземноморие.

saladinОще по-грандиозен характер имал Третият кръстоносен поход (1189-1190 г.), който бил предизвикан от големите успехи на египетския владетел Салах-ад Дин (Саладин) срещу кръстоносните кралства в Сирия и Палестина и по-специално превземането на Йерусалим от неговите войски. В похода участвали най-видните короновани особи от Европа: английският крал Ричард III Лъвското сърце, френският крал Филип II Огюст и немският император Фридрих I Барбароса. От всички тях само немският император и неговите войски потеглили на изток по сухопътния маршрут през Балканите, за да заварят там една много променена обстановка. Византия изживявала сериозна криза и императорът в Константинопол трудно контролирал отдалечените от столицата области. На полуострова вече съществували две нови държави - България и Сърбия. Постоянните военни действия между тях и Византия създавали обстановка на несигурност, а българският и сръбският владетел, както станало ясно по-късно, използвали преминаването на кръстоносците, за да се опитат да ги ангажират в обща политика срещу Византия. Може би затова император Исак II Ангел бил далеч по-подозрителен към немските кръстоносци от своя предшественик Мануил I Комнин и правел всичко възможно, за да попречи на нормалното им пътуване през Балканите. Въпреки че преди началото на похода между немския император и пратеници на византийския император Исак II Ангел било постигнато споразумение в Нюрнберг, уреждащо преминаването на кръстоносците по Диагоналния път, недоразуменията започнали веднага след като кръстоносците пресекли унгарско-византийската граница при Браничево (2 юли 1189 г.). Близо шест седмици кръстоносците пътували през „българската гора", нападани постоянно от местни хора, които според кръстоносните хронисти представлявали смесица от „гърци, българи, сърби и власи". Те нанасяли значителни щети и сами понасяли жестоки наказания, когато бивали залавяни. Някои от тях твърдели, че действали по заповед на византийския дукс на Браничево, който пък изпълнявал нарежданията на императора. Според кръстоносците ромеите се опитвали да ги отклонят от основното пътно трасе, да им създадат непреодолими трудности при пътуването и да ги принудят да се върнат обратно. Когато в края на юли 1189 г. кръстоносците достигнали до Ниш, там ги очаквала нова изненада. Градът вече не бил във византийски ръце, а под властта на великия жупан на Рашка (Сърбия) Стефан Неманя. Сръбският владетел посрещнал подобаващо немския император и му връчил дарове, някои от които изненадали немците със своята „балканска екзотика".  В Ниш се явили и пратеници на българския цар Петър. Българи и сърби, които хронистите на похода представят като съюзници, се опитали да убедят немския император да сключи с тях антивизантийски съюз. Те изразили готовност да го признаят за сюзерен и да участват със свои войски в съвместните действия срещу Византия. Сръбският велик жупан предлагал 20 000 души, а българите - 40 000. Въпреки че намирал българските и сръбските предложения за съблазнителни, на този етап от похода немският император бил все още твърдо решен да следва предварителния план за повторното освобождаване на Йерусалим и любезно, но твърдо отклонил антивизантийските предложения. Той добре съзнавал, че му предстои още дълъг път по византийска територия. От друга страна, за него и за останалите барони от кръстоносната войска владетелите на българите и сърбите били все още непознати и официално непризнати. Съюзът с тях изглеждал рискован и пълен с неизвестности. За да запази добрите си отношения с новите владетели обаче, император Фридрих I Барбароса предложил на великия жупан Стефан Неманя установяване на брачни връзки. Дъщерята на баварския благородник граф Бертолд фон Андехс трябвало да се омъжи за Толен, племенник на Стефан Неманя. Условието било Толен да получи гаранции, че ще наследи част от земите на Неманичи. Този брак, разбира се, никога не бил сключен на практика, но демонстрирал, че за немския император владетелят на Сърбия не стоял кой знае колко високо в йерархията на владетелите. Уговореният брачен съюз показвал, че той бил приравняван към един от южногерманските императорски васали с графска титла.

Междувременно сведенията за немско-българо-сръбската „среща на високо равнище" в Ниш достигнали до Константинопол и предизвикали паника в обкръжението на император Исак I Ангел. Докато във византийската столица разберат, че всъщност споразумение не било постигнато, византийците взели мерки за самозащита, които окончателно развалили отношенията им с кръстоносците. Нападенията над пътуващите от Ниш за София кръстоносци станали още по-чести и опасни. Византийските власти се опитали да попречат на тяхното преминаване в Тракия, като укрепили прохода Траянови врата и поставили там гарнизон. Официалното оправдание било, че това се прави срещу нападенията на сърби и българи. За да премине в Тракия, войската на Фридрих I Барбароса трябвало да щурмува и разруши издигнатите от ромеите укрепления. В същото време император Исак I Ангел сключил мир със Саладин, основния противник на Третия кръстоносен поход. За да бъдат още по-сигурни, ромеите взели за заложници немските пратеници в Константинопол.

fridrih barbarosaКогато през август 1189 г. кръстоносците достигнали до Пловдив, отношенията им с византийците били окончателно развалени. Разделени на няколко отряда, немците завладели Пловдив и Верея (Стара Загора) и установили своя власт в части от Тракия. Там кръстоносната войска попълнила своите припаси, като обрала гроздето, направила от него вино и събирала скритите от населението за зимата храни. Според византийските извори населението на Пловдив било напуснало града, но там останали арменски еретици (павликяни и богомили), които установили добри отношения с настанилата се в полупразния град кръстоносна войска. На дванайсетата седмица от престоя си в Пловдив (16 ноември 1189 г.) император Фридрих I написал и изпратил на своя син и престолонаследник Хенрих VI обширно писмо, чието съдържание отразявало настроенията на кръстоносния вожд във времето на най-обтегнатите му отношения с Византия. След като описал премеждията си и враждебността на „гърците", Фридрих I Барбароса поискал от своя син да му изпрати военни подкрепления. Освен това той трябвало да влезе в контакти с папата и с италианските морски градове Венеция, Генуа, Пиза и Анкона и да им поръча да съоръжат общ флот. Този флот трябвало към март 1190 г. да бъде под стените на византийската столица. Тя трябвало да бъде обсадена по суша и по море и превзета. Заедно с това Фридрих I влязъл във връзка със султана на Коня, който минавал за един от най-яростните врагове на Византия. За да може кръстоносната войска да има по-добри позиции за бъдещия щурм на Константинопол, основното й ядро превзело Адрианопол (Одрин) и се приготвило да прекара зимата на 1189-1190 г. в града. Отделни кръстоносни отряди завзели редица тракийски градове, между които Аркадиопол, Димотика, Енос, Проватон, Кулос и др. Само в Димотика, завладян от графа на Швабия Фридрих, кръстоносците избили 1500 мъже. Навсякъде те събирали хранителни припаси и се подготвяли за зимуване в Югоизточна Тракия. Онова, което не можело повече да бъде използвано, било опожарявано. При напущането на Пловдив и на Верея кръстоносците опожарили и двата града. На ограбване и опустошение били подложени византийските владения в Тракия. За да се задържи завладяното, немският император все пак оставил в Пловдив групата от висши духовници, които участвали в кръстоносния поход: архиепископа на Тарентез и епископите на Мюнстер, Лиеж, Пасау и Тул.

В Адрианопол император Фридрих I продължил активно да работи за организиране на антивизантийска коалиция, като пуснал в действие и „балканската карта". В Сърбия бил изпратен все още теоретичният роднина на династията Неманичи граф Бертолд фон Андехс с поръка да убеди великия жупан да помогне с войска, при положение че кръстоносците обявят открита война на Византия. На 21 януари 1190 г. кръстоносният пратеник се върнал в Адрианопол, придружен от хора на Стефан Неманя. Баронът получил пълномощия да води преговорите със сърбите до постигане на споразумение с тях. По същото време в квартирата на немския император се явили и български пратеници (очевидно българи и сърби продължавали да съгласуват отношенията си с кръстоносците) с обещания, че през пролетта българският цар Петър щял да изпрати за войната с империята 40 000-а войска. Българският цар обаче искал в замяна да бъде признат от Фридрих I Барбароса за „император" и да получи от него „короната на гръцкото царство" (т. е. на Византия). Немският император бил резервиран към тези искания, но не ги отхвърлил категорично, защото българите били едни от възможно най-силните му балкански съюзници. Всъщност по време на рязкото изостряне на отношенията между кръстоносци и византийци нерегламентираният съюз между новите балкански владетели и немския император действал с пълна сила. Византийските войски били оттеглени от много балкански градове, за да защитават столицата. При това положение българският цар и сръбският велик жупан успели без особени препятствия да разширят своите владения и да нанесат силен и непоправим удар на византийското присъствие на балканска земя.

Преговорите със сърбите и българите в Адрианопол отбелязали връхната точка в подготовката на голяма антивизантийска коалиция под егидата на немския император, в която трябвало да участват италианските градове комуни, немската кръстоносна войска, подсилена от свежи попълнения от Германия, сръбският велик жупан и евентуално българският цар. Обединените сухопътни войски и сборният флот на тази коалиция трябвало към март 1190 г. да обсадят Константинопол по суша и по море и да го превземат. За пръв път в историята на кръстоносното движение до този момент идеята за щурм и превземане на византийската столица кристализирала по толкова ясен начин и била на път да бъде осъществена. До това все пак не се стигнало, тъй като, усетил сериозността на положението, византийският император започнал да отстъпва. На 21 януари 1190 г. между двамата императори било постигнато споразумение, основната клауза от което предвиждало прехвърлянето на кръстоносците в Мала Азия. При това положение подготовката на общ щурм срещу Константинопол била изоставена, както и контактите със сърбите и българите. Всъщност „балканската авантюра" на император Фридрих I Барбароса била най-значителният епизод за ръководената от него кръстоносна войска. Тя не постигнала нито една от предварително набелязаните цели и се върнала обратно след нелепата смърт на немския император в Мала Азия, постигнала го наскоро след прехвърлянето на кръстоносното войнство на Азиатския континент.

От края на XI до края на XII в. кръстоносното движение се разраснало и станало доминиращ фактор в политиката на европейските държави и Папството. Превземането на Йерусалим и възникването на „кръстоносните държави" на Изток позволили освен всичко друго установяване на трайни контакти между западноевропейските кръстоносци и мюсюлманския свят. Въпреки че официално воювали срещу исляма в защита на Гроба Господен, европейците възприели много неща от арабо-мюсюлманската култура. Кръстоносните походи в този смисъл се превърнали в мощен стимул за общуване между мюсюлманската и западноевропейската средновековна цивилизация.

В същото време западните и източните християни не само не намерили общ език, но се оказали разделени по принципните въпроси на кръстоносното движение. Всяко преминаване на кръстоносни войски през Балканите натрупвало нови негативни черти във взаимните им представи. Конфликтите се превърнали по-скоро в правило, отколкото в изключение. С течение на времето в кръстоносните среди, първоначално мимоходом, а после все по-уверено, започнала да си пробива път идеята за превземане на Константинопол и за унищожаване на Византия. Така според идеолозите и водачите на кръстоносните походи щяла да бъде премахната една съществена пречка за безпрепятствено пътуване на кръстоносните войнства до Светите места. Към края на XII в. бил направен и опит тази идея да бъде реализирана на практика чрез привличане и на нововъзникналите балкански държави. Пак по това време станало пределно ясно, че кръстоносните походи се превръщали във фактор и на балканските взаимоотношения. Борещите се срещу Византия нови балкански държави намирали в отрицателно настроените към империята кръстоносни водачи свои естествени съюзници. Това обстоятелство обаче не компенсирало задълбочаващата се неприязън между западните кръстоносци и балканското население.

 

1Халифът Ал-Хаким станал печално известен с това, че по негово нареждане бил разрушен храмът „Свето Възкресение" в Йерусалим, построен от император Константин Велики.
2При предаването на имената на кръстоносните водачи се следва принципът за максимална близост до оригиналния им облик. В този смисъл се следват вариантите, използвани от Γагова, Красимира, Кръстоносните походи. С., 1998.
3Sans Avoire (Санзавуар) означава буквално Безпаричен, Голтак, Оттук някои автори направили извода, че Готие бил „обеднял рицар". Всъщност той бил представител на известна и заможна френска рицарска фамилия.
4По време на нападението над Влахерна кръстоносците убили опитомен лъв. Това накарало един от хронистите на похода да твърди, че византийският император бил охраняван от лъвове: още едно доказателство за това колко малко западните хора познавали византийско- балканската действителност.