istoria

 

 

Венецианските, генуезките и латинските владения на Балканите

 

 Христо Матанов

 


В периода от възстановяването на Византия до края на първата гражданска война в 1328 г. императорите в Константинопол се опитвали да намалят венецианското присъствие във византийско-балканския ареал и влиянието на венецианската политика в региона чрез поощряване на генуезкото настаняване в Проливите, в Черно море, по малоазийското крайбрежие и в островите от Източна Егея. Венецианска Романия претърпяла значителни щети, но в общи линии, запазила своя облик и влияние. Византийската политика за контриране на венецианското надмощие довела до това, че на нейна територия и в нейни води започнало жестоко съперничество между двете италиански морски републики, известни в цяла Европа и в Средиземноморието с непримиримостта си една към друга. В основата на конфликта лежало търговското съперничество, но към него се прибавяли и фактори от „идеологическо" естество.

Венеция била аристократична република, в която управлявали градските патриции, докато в Генуа, поне до 1339 г., превес имали средните градски слоеве, които издигали на власт периодично сменящи се „народни капитани". За Венеция този пример бил опасен, защото рискувал да подкопае дълго и внимателно изгражданата нейна система на олигархическо управление. През третата четвърт на XIV в. в Генуа настъпил периодът на управление на несменяеми дожове, но тази иначе съществена за развитието на града промяна с нищо не смекчила съперничеството с аристократична Венеция. В Генуа бушували непрекъснати и жестоки борби между видните градски фамилии, а в нейния живот активно се намесвали и миланските дукове Висконти. Това подкопавало генуезките военни възможности. Колониите на Лигурийската република в Ориента обаче били доста независими и достатъчно силни, за да водят с успех самостоятелна борба срещу своите съперници от Венецианска Романия.

1024px Venitian ford at Navlion

Венецианската крепост в гр. Навплион. Снимка: Frank van Mierlo Лиценз: CC BY 2.5

 

Византия волю-неволю трябвало да взема отношение към този чужд за нея конфликт. Византийските управляващи и интелектуалци не криели своята неприязън към генуезката „демокрация" и явно предпочитали венецианския модел на управление.

След 1328 г. византийските императори преминали от политика на ограничаване на венецианското влияние с генуезка помощ към балансиране между двете морски сили, в което византийските симпатии били повече на венецианска страна. Тази нова насока във византийската политика не дала кой знае какви положителни резултати. Венеция и Генуа продължавали да бъдат в конфликт и да воюват помежду си. От тези жестоки сблъсъци най-често страдала и без това изнемощялата Византия. По време на венецианско-генуезките морски битки, които се разигравали в акваторията на Проливите, най-често потърпевш се оказвал скромният и възстановяван с много мъки и усилия византийски флот. Генуезците си отмъщавали за византийската склонност да подкрепят Венеция, като потопявали византийските кораби. Така те дестабилизирали допълнително ромейската държава и я лишавали от възможността да възпира прехвърлянето на турски отряди от Мала Азия към Европа. От средата на XIV в. византийските императори провеждали открито провенецианска политика.

Политиката на Венеция спрямо Византия и някои от другите балкански държави също претърпяла съществена еволюция. Венецианците активно търгували с балканските области, производителки на жито, включително и с тези в Източните Балкани, и внасяли от тях големи количества зърнени храни, необходими за изхранването на населението на метрополията и колониите. Търговията с балканските земи станала особено важна, след като през 1358 г. на Венеция ѝ били отнети владенията в Далмация. Едва към края на XIV в. Републиката на лагуните успяла да компенсира загубите в Далмация чрез придобиване на нови сухопътни владения в зетското, албанското и епирското крайбрежие. На първо време обаче загубата на далматинските градове налагала по-активно венецианско проникване в Черно море и в черноморските пристанища, което от своя страна още повече ожесточило съперничеството с Генуа. Лигурийската република смятала акваторията на Черно море за своя зона на влияние и правела всичко възможно да не допусне изместването си оттам.

Появата на малоазийските турци като важен фактор в балканската действителност поставила пред венецианската източна политика необходимостта от изработване на нова политическа стратегия. По отношение на т.нар. морски бейлици Републиката на Св. Марко действала решително и безкомпромисно, тъй като те застрашавали основните търговски комуникации в Източното Средиземноморие. Някои от тези бейлици, като например Айдънският, заплатили висока цена заради пиратската си активност във венецианските сфери на влияние и престанали да съществуват, подложени на систематични венециански удари по море и суша. По отношение на османските турци положението било далеч по-сложно. Те били сухопътна сила и срещу тях Венеция все не успявала да демонстрира огромната си военноморска мощ. Колониалната империя, която разполагала със стотици модерни за времето си кораби, с хиляди по-малки морски съдове и с десетки хиляди опитни и калени в битки моряци, просто не можела да се срази с османските военни сили, които в началото действали изключително и само по суша. Поради прекалено голямата увереност в собствените си възможности на морска суперсила Венеция не обърнала достатъчно внимание на създаването на османския флот, което започнало към края на XIV в. Когато тя разбрала истинската опасност от това, вече било късно.

Поради бурния възход на османската държава през втората половина на века за републиката станало особено важно да изработи нова политика по отношение на Византия. В първите години от стъпването на османските турци на балканска земя сред венецианските управляващи кръгове била популярна идеята за анексирането на Византия. Тази идея не получила практическа реализация поради пословичната венецианска предпазливост към подобни „екстравагантни" политически идеи и страха от прекомерно ангажиране с управлението на сухопътни територии. От края на 50-те години насетне Венеция следвала политика на подкрепа на изпадащата във все по-тежко положение Византия. В Републиката на Свети Марко смятали, че съществуването на немощната империя, която все пак била някаква пречка за напредването на османците, представлявало най-добрата гаранция за венецианските интереси в района на Проливите. Така в последните десетилетия от съществуването на Византия, Венеция била неин основен кредитор и защитник. Венециански кораби поддържали комуникациите между отделните части на империята в Морея, Солун и югозападните брегове на Черно море. Венецианските заеми успявали отчасти да запълнят огромните дефицити във византийските финанси и така позволявали функционирането на византийския държавен организъм дори в състояние на клинична смърт. Нито един друг представител на средновековна Европа в Ориента: нито Кипърското кралство, управлявано от френската династия Лузинян, нито дори родоските рицари хоспиталиери, специализирани за борба с исляма, не направили толкова много както Венеция за продължаване на византийското съществуване и за възпиране на османския натиск. Въпреки това във Византия смятали, че венецианската помощ не била безкористна и че тя унижавала ромейското достойнство. Въпреки венецианските финансови инжекции във Византия продължавало да има хора, които се отнасяли неприязнено към венецианците. Показателно е например обстоятелството, че късновизантийските историци изфабрикували историята за пленяването и затварянето на византийския император Йоан V Палеолог във венециански затвор заради неизплатени дългове по време на посещението му в Италия и във Венеция през 1370-1371 г. Това било явна лъжа, чието разпространяване било показателно за съществуващите сред ромеите антивенециански настроения. На практика венецианската помощ била значителна, но не била в състояние да реши финансовите проблеми на загиващата империя по адекватен начин. Това била помощ, която удължавала агонията, но не предлагала изцеление и перспектива за бъдещето.

Ангажирането на Венеция със защитата на Византия повлияло негативно върху византийско-генуезките отношения. Генуезката колония Галата установила контакти с османците и им обещала съюз и подкрепа. В акваторията на Проливите винаги се намирали генуезки или други италиански капитани и собственици на кораби, които срещу добро заплащане били готови да прехвърлят османски отряди от Азия в Европа. В един от най-решителните периоди от османското настъпление на балканска земя избухнала поредната и за щастие последната венецианско-генуезка война, наричана в историческата литература войната „Киоджа" (1376-1381 г.). Тя започнала като спор за владеене на важния в стратегическо отношение остров Тенедос, но скоро станала „тотална" и се разпростряла на огромна площ по бреговете на Апенинския полуостров, на Егейско, Мраморно, Бяло и Черно море. Двете морски републики си нанесли огромни загуби и в края на краищата разрешили спора за Тенедос „по соломоновски". Островът трябвало да бъде обезлюден, а неговите укрепления  сринати. Така християнският свят се лишил от една прекрасна база за отпор срещу османската експанзия, тъй като остров Тенедос бил разположен на западния вход на Дарданелите.

Към края на XIV в. венецианско-генуезкото съперничество започнало да губи от своята острота или поне не довело до избухване на нови мащабни войни между двете морски сили. Генуа попаднала под властта на Франция (1394 г.) и Венеция утвърдила своите позиции на водеща морска и търговска сила по балканските крайбрежия. Въпреки това генуезците не се предавали лесно. В борбата за придобиване на владения в Ориента успешно се включили някои генуезки банки, като например създадената през 1407 г. банка „Сан Джорджо". Френският управител на града маршал Бусико в началото на XV в. „благословил" няколко генуезки морски експедиции към Кипър и по бреговете на Гърция. Това ставало в период, когато от малък бейлик османската държава вече се била превърнала в застрашителен военен колос, който с лекота прегазвал отделните балкански държави и княжества. Благоприятният момент за спирането на този негов растеж бил пропуснат безвъзвратно. Генуезките колонии и самата венецианска колониална империя щели да платят висока цена заради дълго продължилия конфликт между двете италиански морски републики. Самите те щели да се окажат потърпевши от успехите на османската експанзия на Балканите и в Средиземноморието.

Далеч по-малко значение за общия ход на събитията на Балканите през този период имало състоянието на латинските княжества или по-точно на онова, което било останало от тях. Събитията от 1261 г. и успехите на византийската реконкиста при управлението на император Михаил VIII Палеолог ограничили обхвата на Латинска Романия в Пелопонес и в Атика. Там останали да съществуват латински княжества, които упорито се съпротивлявали на византийските стремежи към възстановяване на имперската цялост. Тези стремежи не секвали, но с течение на времето изгубили своята динамика. От своя страна тези княжества се вписали добре в европейската политическа и династическа конюнктура и лавирали умело между различните сили. Те успешно устоявали на византийските опити за реставрация на статуквото и по този начин затвърдили своето място в балканския политически пейзаж дори и в бурната епоха на османската експанзия.

Събитията в 1261 и 1282 г. (възстановяването на Византия и „Сицилианската вечерня") оказали трайно въздействие върху историята и развитието на Ахейското княжество. В югоизточната част на полуостров Пелопонес (Морея) възникнал малък, но траен византийски плацдарм, от който ромеите предприемали периодични опити да отвоюват полуострова. Тези опити се оказали твърде анемични и имали ограничен успех. Чак през 1430 г. ромеите от Морея сложили точка на своята „ленива" реконкиста срещу Ахейското княжество, като присъединили неговите територии, но на практика нямали достатъчно време  да се порадват и да берат плодовете на тази последна своя победа преди рухването на Византийската империя.

През 1348 г. византийските владения в Пелопонес били конституирани  като императорски апанаж, в който управлявал първоначално синът на Йоан Кантакузин Мануил (до 1380 г.), а след него - представители на династията Палеолози с деспотски титли. Византийският „Морейски деспотат" cе развивал сравнително успешно на фона на общата византийска криза. Чрез него късновизантийските култура и политика регистрирали последните си значителни постижения.

Събитията в Южна Италия и Сицилия като че ли имали по-голямо влияние върху развитието на Ахейското княжество, отколкото частичната византийска реокупация на Пелопонес. След смъртта на княз Гийом дьо Вилардуен през 1278 г. в княжеството се установила пряката власт на Шарл д'Анжу. Той управлявал с помощта на двама свои чиновници от френски произход, наричани байло и викарии. Нито в дните на своя най-голям възход, нито след злополучните за него събития в Сицилия от 1282 г. Шарл д'Анжу посетил своите владения в Пелопонес. Неговият наследник на неаполитанския кралски трон Шарл II д'Анжу през 1289 г. възстановил княжеската власт в Ахея, чийто носител в този период била дъщерята на покойния Гийом дьо Вилардуен Изабела. В периода между 1289 и 1307 г. Ахейското княжество било управляване последователно от двамата ѝ съпрузи: Флоран дьо Ено, правнук на латинския император Бодуен I, и Филип Савойски, граф на Пиемонт1.

Ангажирането на толкова видни представители на европейската аристокрация с управлението на Ахейското княжество криело потенциална опасност от включването му в странни и чужди на неговите нужди и особености династически и властови комбинации. Така например през 1307 г. Филип Савойски се съгласил да отстъпи своите права върху ахейския престол срещу териториална компенсация в Северозападна Италия.

Оттеглянето му от Ахея предизвикало сериозна управленска криза, която била използвана от византийските управители на Морея през 1318-1320 г. за завземане на важни територии от княжеството. Във византийски ръце паднали основните крепости в областта Аркадия. Когато хората на княгинята на Ахея Матилда, дъщеря на Изабела дьо Вилардуен, се опитали да възстановят нормалното функциониране на властта в Ахейското княжество след претърпения удар, те се натъкнали на следната ситуация. Оказало се, че от 12-те първоначални баронии, от които се състояло княжеството, можели да бъдат възстановени само три. Това били „архиепископската барония" Патра2  и барониите Халандрица и Востица. До началото на XIV в. бароните на княжеството още изпълнявали военна служба в полза на своя сюзерен и мнозина от тях се биели в Италия срещу арагонци, каталани и италианци от Сицилия в защита на анжуйското Неаполитанско кралство. В тази епоха княжеството още съхранявало следи от славните рицарски времена. То правело странно впечатление с все още запазената си феодална йерархия на фона на общата европейска тенденция към централизация на държавните и военните структури. След кризата от 1318-1320 г. представителите на ахейската аристокрация, в която вече преобладавали италианците, а не французите, бързо се превърнали от барони бойци в едри земевладелци, които откупвали от княза своите военни задължения. Пак в този период за нуждите на анжуйската власт, която се сблъсквала все по-осезателно с контраста между традиция и действителност, бил изготвен обширен сборник от закони, известен с названието „Асизи на Романия". Той възпроизвеждал феодалното право в областта такова, каквото то било в десетилетията след латинското завоевание. Заедно с това бил създаден и оригиналният вариант на т. нар. Морейска хроника. Тя представлявала регистър на феодалните владения на ахейските барони и рицари, които те получили след завоеванието, съставен в мерена реч. И двата документа представляват важен исторически извор за историята и устройството на Латинска Романия, но във времето, когато били създадени, вече имали по-скоро антикварна, отколкото практическа стойност за управлението на Ахейското княжество.

В периода 1320-1376 г. властта в княжеството станала обектна множество сложни династически комбинации. В целия лабиринт от семейни и династически плетеници няколко тенденции в политическата история на княжеството отчетливо си пробили път. Първата била свързана с подчертания стремеж на титулярните наследници на Латинската империя, каквито никога не липсвали чак до османското завладяване на Константинопол, да се доберат до престола на княжеството. Това, изглежда, им давало усещане за автентичност на тази иначе  виртуална императорска титла, тъй като земите на Ахейското княжество били съществена част от загиналата Латинска империя. Може би и кризата във Византия вдъхвала надежди, че при благопрятно стечение на обстоятелствата Латинската империя може да бъде възстановена, но затова било необходимо нейният император да се  намира възможно най-близо до центъра на събитията.

В периода 1333-1364 г. ахейски княз бил Роберт Тарентски, син на латинската императрица Катерина дьо Валоа. След нейната смърт през 1346 г. той наследил латинската императорска корона и по този начин съчетал теоретичните претенции за власт в Константинопол с практическото управление на латинска Морея. След неговата смърт през 1364 г. претенции за власт в княжеството предявили неговата вдовица Мария Бурбон и неговият брат Филип II Тарентски, който наследил и латинската императорска титла. Боричканията за властта продължили до 1376 г. и в тях се включила лично дори кралицата на Неаполитанското кралство Джованна. Тъкмо тя използвала правата си върху ахейския престол, за да предостави властта в Ахейското княжество за период от пет години и срещу годишна рента от 5000 дуката на великия майстор на хоспиталиерите от остров Родос Хуан Фернандес де Ередия.

Втората важна тенденция в историята на Ахейското княжество през този период била все по-голямата ангажираност на представители на флорентинската банкерска фамилия Ачайуоли с делата на княжеството. През 1325-1326 г. флорентинските банкери финансирали военната експедиция на ахейския княз Жан дьо Гравена срещу византийските владения около Мистра и получили като компенсация две важни крепости северозападните дялове на княжеството. По време на престоя на латинската императрица Катерина дьо Валоа в Морея през 1338-1341 г. тя била придружавана от Николо Ачайуоли, с чиято помощ бил направен опит да се стабилизират финансите и управлението на княжеството. През 1358 г. княз Роберт Тарентски отстъпил на Николо Ачайуоли, който в този период бил високопоставен служител на Неаполитанското кралство, крепостта Коринт и областта около нея с намиращите се там осем стратегически важни крепости. Това било направено с цел защитата на областта от нападения на турски пиратски кораби. Николо Ачайуоли бързо се превърнал в най-силния човек в княжеството, без чиято финансова подкрепа княжеската власт не можела да функционира. През 70-те години на XIV в. от 51 крепости в княжеството 15 принадлежали на титулярния ахейски княз, а 20 - на Николо Ачайуоли и на представители на неговата фамилия. След смъртта на Николо през 1365 г. неговите владения в Ахея били наследени от сина му Анжело Ачайуоли. Редом с него изпъкнала и фигурата на братовчед му Нерио, който първоначално изпълнявал длъжността викарии на Коринтската барония. Нерио Ачайуоли бързо се издигнал като влиятелна фигура в живота на Ахейското княжество и до края на века станал една от най-авторитетните личности в Пелопонес и в Континентална Гърция. Възходът на флорентинската фамилия на балканска почва продължил и през първата половина на XV в., когато нейни представители държали властта в Атинското херцогство.

На трето място, в условията на борби за власт и външен натиск в Ахейското княжество се усилили центробежните тенденции. Те изживели своеобразен апогей през 30-40-те години на XIV в. Като реакция срещу намесата на неаполитанските владетели в живота на Ахейското княжество някои от бароните се обърнали за съдействие към Византия и изявили готовност да признаят властта на константинополския император Андроник III Палеолог. Този техен апел съвпадал с присъединяването на Тесалия и Епир към империята и предизвикал прилив на ентусиазъм във византийската столица. Скоро ахейските барони разбрали, че Византия не е в състояние да осигури подкрепа, и се обърнали с молба за закрила към владетеля на остров Майорка, който бил роднина на Вилардуените. Архиепископите на Патра се държали все по-самостоятелно и претендирали, че са подчинени пряко на папата, а не на князете на Ахея. В резултат на тези сепаратистични прояви Ахейското княжество на практика се превърнало в конгломерат от полунезависими области, управлявани от доминиращите в тях крепости. Подобни области вече не се наричали баронии, а кастелании.

В периода, когато Ахейското княжество било управлявано от великия майстор на хоспиталиерите Хуан Фернандес де Ередия (1376 — 1381 г.), на негова територия пристигнала значителна група наемници от Навара (т. нар. Наварска компания), които били наети на служба от хоспиталиерите. След изтичането на срока на хоспиталиерската власт в Ахея наварските наемници избрали за свой вожд племенника на Филип II Тарентски Жак де Бо и трайно се настанили в земите на княжеството. Техният престой тук бил белязан от дълъг и ожесточен конфликт с византийския морейски деспот Теодор I Палеолог, който продължил чак до 1407 г. При тези условия Пелопонес пострадал тежко от зачестилите турски нападения по море и по суша. Както навсякъде на Балканския полуостров в този период, местните владетели не успели да се отърсят от дребните вражди помежду си и да изградят общ фронт срещу мюсюлманската опасност.

Въпреки несигурната обстановка в Пелопонес към края на XIV в. претенденти за властта в Ахейското княжество не липсвали. По традиция властта си оспорвали видни европейски династии, между които в края на века изпъкнали графовете на Савоя. В края на краищата през 1396 г. борбата завършила с възкачването на командира на Наварската компания Педро Бордо на ахейския княжески престол. След смъртта му през 1402 г. княз на Ахея станал неговият далечен роднина Чентурионе II Захария. Той бил последният, двайсет и първи титулярен княз на тази латинска държава. През 1430 г. Ахейското княжество било унищожено от владетелите на византийския Морейски деспотат, които по този начин след близо двувековни усилия успели да завладеят цялата територия на полуостров Пелопонес.

Ducado atenasВтората значителна латинска държава - Атинското херцогство - се развивала сравнително спокойно и, в общи линии, независимо в периода до 1311 г. Херцогството не пострадало значително от византийската офанзива срещу остатъците от Латинска Романия при управлението на император Михаил VIII Палеолог. Единственият по-сериозен конфликт възникнал при морската експедиция на византийския император срещу венецианския остров Евбея през 1276 г., когато във византийски плен паднал атинският херцог Жан дьо ла Рош, син на Ги дьо ла Рош. Византийците се отнесли с почит към пленения латински владетел и го пуснали на свобода срещу откуп от 30 000 перпери. През 1280 г. на престола на Атинското херцогство дошъл братът на Жан Гийом, който бил зет на тесалийския владетел Йоан Дука. Като зестра той получил важни градове в Южна Тесалия, между които Гравия, Сидерокастрон, Гардики и Зейтунион (дн. Ламия).

През 1285 г. херцог Гийом бил определен от неаполитанския крал Шарл II Анжу за байло и викарии на Ахейското княжество. Възходът на херцогството, чиято столица продължавал да бъде град Тива3, се запазил и при наследника на Гийом - Ги II дьо ла Рош (1287-1308 г.), който поради смесения си френско-гръцки произход се радвал на голяма популярност сред своите гръцки поданици. Докато Ги II бил още малолетен, вместо него управлявал вторият съпруг на майка му, графът на Лече Юг дьо Бриен, представител на видна френска благородническа фамилия, свързана с Четвъртия кръстоносен поход и с управлението на Йерусалимското кралство. При неговото управление дълго тлеещата враждата между Атинското херцогството и Ахейското княжество била прекратена чрез брака на Ги II с дъщерята на ахейската княгиня Матилда дьо Ено. В края на XIII в. Атинското херцогство станало притегателен център за латинското рицарство в Гърция и Пелопонес. Тук продължавали да се провеждат пищни „конни парламенти" и турнири, на които потомците на някогашните завоеватели на Константинопол и на Гърция показвали уменията си да съхраняват рицарската традиция далеч от родината на своите предшественици.

Между 1308 и 1311 г. херцогството било управлявано от сина на Юг дьо Бриен - Готие. На 15 март 1311 г. неговата войска, съставена от 700 рицари от Атинското херцогство и Ахейското княжество, била разгромена от т. нар. каталанска компания, а самият той бил убит в сражението, състояло се в равнините на Беотия. Това събитие сложило началото на нов период в историята на херцогството. В него била установена каталанска власт.

Каталанската войска, която разгромила и убила херцог Готие дьо Бриен, се появила на Балканския полуостров в началото на XIV в. Тя се състояла от 6500-7000 наемни бойци от Каталуния и Арагон, наети от византийския император Андроник II Палеолог за нуждите на войната с малоазийските мюсюлмански бейлици. През 1305 г., след като били постигнали забележителни успехи при походите си в Мала Азия, каталанските водачи развалили отношенията си с византийците поради невъзможността на последните да им изплащат редовно договорените заплати. Вождът на каталанската компания Роже де Флор бил убит от ромеите, а неговите бойци започнали истинска „наказателна операция" срещу византийските владения в Тракия. Между 1305 и 1307 г. каталаните опустошавали Галиполския полуостров, след което продължили да ограбват Тракия, Халкидическия полуостров, околностите на Солун и Тесалия. През 1309 г. те постъпили на служба при атинския херцог Готие дьо Бриен. До фаталния за него конфликт през 1311 г. се стигнало тогава, когато той се опитал да се освободи от тях, след като тяхната помощ станала излишна. След победата си в Беотия каталаните завзели и разграбили основните градове на херцогството и се настанили на неговата територия. Под властта на наследниците на загиналия атински херцог останали само Аргос и Навплион в Пелопонес.

Първата работа на новите завоеватели на Атика била да се поставят под сюзеренитета на някоя авторитетна европейска коронована особа. По този начин те се опитвали да легитимират властта си в новите земи и да излязат от изолацията, в която живеели в резултат на своите балкански „подвизи". Иначе те били уверени в своята военна мощ, която никой не можел да оспори поне в областта на Пелопонес, Атика и Континентална Гърция като цяло. Срещу тях обаче се опълчили освен византийците още владетелите на Тесалия и Епир, Венеция, френският крал и др. Този общ фронт стреснал вождовете на каталанската компания, които се обърнали с молба към владетеля на Сицилия Ференте II да приеме техния васалитет и да ги покровителства. Този представител на Арагонската кралска династия веднага приел молбата им и определил петгодишния си син Манфред за техен херцог. Истинският пръв управител на Каталанското херцогство (викарий) всъщност бил испанският благородник Беренгуер Естаньол, а след неговата смърт през 1316 г. - другият син на крал Ференте II, дон Алфонсо Фадрик д'Арагон. С името на този арагонски благородник било свързано значителното разширяване на каталанските владения в Тесалия и на остров Евбея. През 1330 г. той бил изтеглен от своите сицилиански господари от Атика и провъзгласен за граф на Малта и Гоцо. Неговите петима синове, родени от брака му с дъщерята на един от триарсите на остров Евбея, останали на балканска земя и играели, важна роля в историята на Каталанското херцогство в следващите десетилетия.

Както и техните френско-бургундски предшественици в Атика, така и каталаните били убедени, че щом са завзели тези земи със силата на оръжието, те имали право да налагат в тях своите закони. От началото на трайното си настаняване на балканска земя техните водачи разполагали с писани закони, които били изработени на основата на основни правни паметници от Каталуния и Барселона. Реалният управител на каталанската държава, който резидирал в Тива, бил викарият. Каталанските наемници имали свой канцлер, който бил пазител на печата, с който се подпечатвали официалните документи. За свой герб те избрали изображението на св. Георги, който убива дракона.4  Основните градове на Каталанското херцогство били Тива, Атина, Неопатра и Зейтунион (Ламия). С изключение на Тива, която била резиденция на викария и имала особен статут, останалите градове се радвали на значителна градска автономия. В някои случаи местното гръцко население било привличано на служба към градските управи, но в тях, както и в администрацията на херцогството преобладавали хора от Каталуния и Арагон. Основните градове изпълнявали същевременно и ролята на центрове на кастелании, които също имали значителна автономия. Казано накратко, каталаните в Атика се опитали и до голяма степен успели да въведат в новите си земи система на управление, сходна с тази в родните им испански провинции.

В политическо отношение стабилизирането на Каталанското херцогство приключило към началото на 30-те години на XIV в. Първата успешна стъпка към разкъсване на враждебното обкръжение била направена през 1319 г., когато каталанският викарий сключил мирен договор с венецианския байло на остров Евбея. Въпреки че този договор формално ограничавал каталанската морска търговия по бреговете на Атика и Евбея, уреждането на отношенията с една от основните венециански колонии в Островна Гърция превърнало Атинското каталанско херцогство във важен търговски фактор в Егейско море. Новите господари на Атика почти нямали проблеми с византийско-гръцките си съседи. Византия била в състояние на гражданска война и не можела да подкрепи своите управители в Мистра за по-активни действия срещу новите пришълци. Двете гръцки държави в Тесалия и Епир търпели анархия след едновременното прекратяване на властта на фамилията Дука в тях през 1318 г. Това позволило на викария на Каталанското херцогство дон Алфонсо Фадрик д'Арагон да разшири териториите му за сметка на тесалийските владения в областта на град Неопатра.

Много по-трудна и продължителна била борбата срещу реставрационните претенции на Готие II дьо Бриен, син на загиналия през 1311 г. от каталанска ръка владетел на Атинското херцогство. Фамилията Дьо Бриен се радвала на подкрепа от страна на авиньонските папи и на анжуйските крале на Неапол. Неаполитанските владетели пренесли върху каталанските владения в Атика враждебното си отношение към арагонските крале на Сицилия. Неприязненото отношение на Папството към Каталанското херцогство стигнало до там, че в края на 20-те години на XIV в. папа Йоан XXII обявил организирането на кръстоносен поход срещу него. Кулминацията на тази антикаталанска активност била достигната в 1331-1332 г., когато с неаполитанска помощ Готие II дьо Бриен организирал голям военен поход срещу Атика. Неговите войски, състоящи се предимно от френски рицари и пехотинци от Тоскания, завзели остров Св. Марина (Левка) на Йонийското крайбрежие, дебаркирали в Епир и принудили тогавашния владетел на остров Кефалония Йоан II Орсини да се признае за васал на анжуйските крале в Неапол. След това войската на Дьо Бриен нахлула през Беотия в Атика.

Тогавашният викарий на Каталанското херцогство Николо Ланчия предприел тактика на изчакване и не дал на нахлулата френско- италианска войска генерално сражение. Хората на херцог Дьо Бриен обсадили столицата на херцогството Тива и успели да превземат прочутия латински замък Сент Омер. Тактиката на викария на Каталанското херцогство обаче дала, макар и бавно, положителни за каталаните резултати. Войската на Готие II била изтощена от продължителната кампания, а очакванията, че местното гръцко население ще подкрепи претенциите му за престола на Атинското херцогство не сбъднали. През 1332 г. Готие II дьо Бриен бил принуден да изтегли войските си от Атика и от балканска земя въобще, като задържал под своя власт остров Света Марина и градовете Востица, Аргос и Навплион. До своята смърт той нито веднъж не посетил тези свои миниатюрни балкански владения.

През следващите десетилетия Каталанското херцогство се радвало на относителна стабилност и мир. Те били нарушавани само от периодично изострящите се отношения с Папството. В края на 40-те години на XIV в. северните му владения попаднали в обсега на експанзията на сръбския цар Стефан Душан. Сърбите завзели без особени усилия крепостите Фарсала, Домокос, Гардики и Ликония и каталаните никога повече не успели да ги върнат под своя власт. При тези условия северната граница на херцогството съставлявала областта на град Неопатра. Като съседи на едно от основните венециански владения в Островна Гърция (остров Евбея) каталаните поддържали добри отношения с Републиката на Св. Марко. Във венециано-генуезките конфликти те по принцип държали страната на Венеция. През по-голямата част от управлението на сицилианския крал Ференте III, който продължавал да се смята за сюзерен на Каталанското херцогство, практически несменяеми негови викарии били представители на фамилията Фадрик д'Арагон. През 60-те години обаче в него избухнала борба за власт между основните каталански фамилии. Главни фигури в нея били представителите на фамилията Фадрик, каталанският маршал Рожер де Лурия и Педро де Пу, потомък на една от първите каталански фамилии, заселили се в Тива. Враждуващите групировки в херцогството започнали да използват услугите на малоазийски турски наемници, някои от които дори успели временно да се закрепят в столицата на херцогството Тива. За да укрепи своята власт в презморските си гръцки владения, крал Ференте III започнал да назначава на ключови постове в Каталанското херцогство италианци от Сицилия. През 60-те и 70-те години на XIV в. основната вътрешна борба за власт в него се водела между сицилианските чиновници на краля и местните каталански благородници.

След смъртта на сицилианския крал Ференте III по настояване на викария дон Луи Фадрик д'Арагон и на много от видните каталански благородници херцогството потърсило покровителството на арагонския крал Педро IV. През 1377 г. Атинското херцогство официално било обявено за васална територия на Кралство Арагон. Далечните арагонски сюзерени обаче не били в състояние да установят стабилна власт в него и да го защитават от околните му врагове. През 70-те години на XIV в. херцогството не могло да окаже съпротива на експанзията на владетеля на Коринт Нерио Ачайуоли, който завзел повечето важни каталански крепости в Коринтския провлак. В негови ръце паднала и основната каталанска крепост Мегара. която защитавала каталанските владения от юг. При това положение херцогството не било в състояние да окаже сериозна съпротива на нахлулата на негова територия войска от наварски наемници, командвани от опитния военачалник Жан де Уртубиа.

Появата на войската на тези наемници от Кралство Навара на Балканския полуостров имала дълга предистория. Първоначално те били наети от наварския принц Луи, който се надявал с тяхна помощ да завладее териториите на бившето анжуйско „кралство Албания". Той получил правата над него след женитба с легитимната наследничка на анжуйските владения в албанското крайбрежие. Малко след като наварците превзели Драч през 1376 г., принц Луи починал, с което били прекратени и договорните му отношения с вождовете на наемниците. След като прекарали три години в Драч, отделните наварски вождове се изтеглили по море към Пелопонес, където една част от тях постъпили на служба при хоспиталиерите, а друга - при владетеля на Коринт Нерио Ачайуоли. Малка част от наварците, на брой около 400-500 души, под командването на Жан де Уртубиа, потеглили от владенията на хоспиталиерите в Пелопонес и се насочили към основния град на Каталанското херцогство Тива. Каталаните не били в състояние да окажат сериозна съпротива и наварците превзели с щурм града. Малко по-късно те атакували предградията под Акропола, които също паднали в техни ръце. Каталанският гарнизон на Атинския акропол устоял на пристъпа и благодарение на него каталанската власт в тази важна стратегическа и историческа част на древния град се задържала още десет години.

Основният печеливш от наварската кампания срещу Каталанското херцогство се оказал Нерио Ачайуоли, който сложил ръка върху важните градове Тива и Ливадия. През 1385 г. той завладял долния град на Атина и започнал да се титулува „господар на Атинското херцогство". Отрядите на този представител на известна флорентинска банкерска къща, която от десетилетия предявявала претенции за власт в Пелопонес и в Атика, продължили да обсаждат Акропола, в който упорито се съпротивлявал малък каталански гарнизон. В земите на херцогството царяла невъобразима анархия, при която отделни наварски и каталански благородници успявали лесно да окупират отделни градове и да се задържат там на власт за неподозирано дълго време.

След наварския удар, който отминал в 1380 г., викарият на Каталанското херцогство свикал общ съвет на каталанските благородници в Атинския акропол.5  Събранието се обърнало с писмена молба за помощ към своя сюзерен, краля на Арагон Педро IV. Той и неговия наследник Хуан I положили усилия да спасят Каталанското херцогство, като изпратили малък военен отряд в помощ на своите васали. Борбата се водела с голямо ожесточение за всеки град, за всяка крепост, за всяка отделна област. Въпреки получената помощ от сюзерена каталаните постепенно губели борбата и отстъпвали от владените от тях крепости. През 1388 г. отрядите на Нерио Ачайуоли успели най-после да превземат Атинския акропол. Две години по-късно в негови ръце паднала и важната крепост Неопатра. Улисани в тези безкрайни и дребни борби за власт и надмощие над една, общо взето, незначителна като площ област, местните владетели практически не усетили приближаването на турската опасност. През 1394 г. войските на османския султан Баязид I превзели Салона и Неопатра така установили своята власт в Южна Тесалия.

В останалата част от вече несъществуващото каталанско херцогство наложил властта си Нерио Ачайуоли. Преди да почине в 1394 г. той съставил един доста объркан като съдържание документ за наследство, с който разделил своите владения, включително и новопридобитите за сметка на Каталанското херцогство земи и градове, между своите наследници. За изпълнител на завещанието си той посочил венецианската република. Изпълнението на това наследство предизвикало нова вълна на анархия в областта на Коринтския провлак и Атика. За отделни части от него се борели освен наследниците на Нерио Ачайуоли още византийският деспот на Мистра Теодор Палелолог, венецианският байло на остров Евбея и др. В края на краищата първоначалните владения на Нерио Ачайуоли в Коринт преминал ръцете на византийския деспот. Той от своя страна настанил в Коринт група рицари хоспиталиери, тъй като сам не бил в състояние да брани провлака от турските набези. Особено ожесточена била битката за Атина и за Атинския акропол, които преминавали ту в ръцете на Венеция, ту в ръцете на турците (те успели временно да завземат само долния град), ту в ръцете на един от синовете на Нерио Ачайуол - Антонио. Анархията била използвана от турците в Южна Тесалия, които продължили настъплението си на юг и югоизток към Атика . Пелопонес. Тяхното настъпление към Пелопонес било спряно сам благодарение на самоотвержената отбрана на Коринт от рицарите хоспиталиери. Те показали на практика, че неслучайно основната мисия на техния орден била борбата с исляма във всички възможни точки на тогавашния свят.

Турският натиск значително отслабнал след лятото на 1402 г. в резултат на злополучната за османската държава битка край Анкара. Това позволило на Антонио Ачайуоли спокойно да изтласка венецианците от Атинския акропол и през 1403 г. да установи трайно своята власт там (1403-1435 г.). След смъртта си той бил наследен последователно от своите двама синове Нерио II и Франческо. Така през първата половина на XV в. Атинското херцогство продължило своето съществуване под управлението на флорентинската фамилия Ачайуоли.6 Кралят на тази латинска държава настъпил през 50-те години на XV в., когато османският султан Мехмед II превзел последователно Атинския акропол (4 юни 1456 г.) и останалите градове на херцогството. Последният негов владетел Франко Ачайуоли за кратко време бил васал на османския султан и бил убит през 1460 г. по негова заповед поради подозрение в измяна.

Като цяло историята на латинските княжества в Пелопонес и Атика през XIV и XV в. предлагала изключителна динамика и голямо ангажиране на видни политически сили от тогавашна Европа. Ако изследователят не погледне на картата и не осъзнае, че става въпрос всъщност за една незначителна територия в южните части на Балканския полуостров, той би си по¬мислил. че борбата за власт се води за някаква огромна, важна или много богата област. Ожесточението на борбите за власт в тях се дължало на факта, че сюзеренитетът или властта над Пелопонес или Атика давала особен престиж на своите носители. Те били реликви от Четвъртия кръстоносен поход. Като такива те напомняли на европейските благородници за славните времена на рицарските подвизи на Изток. Тези спомени идвали във време, в което вече нямало и следа от кръстоносните държави в Светите места. В очите на образованите хора от Западна Европа и особено на тези от Италия, които вече знаели за античната история на Атина, властта над този град криела особена романтика. Неслучайно някои от образованите каталани в града били едни от първите европейци, които се интересували от атинските старини и ги описвали на страниците на своите съчинения. Големият интерес на Западна Европа към събитията в миниатюрните латински държавици обаче нямал особено значение за цялостното повишаване на вниманието към съдбата на балканските християни в епохата на османското нашествие. Значителното количество дипломатическа и военна енергия се изразходвала за минимални цели. Латинските княжества предоставяли интересен обществен феномен, който показвал как функционира западноевропейският обществен феномен на балканска почва. За всичко онова, което ставало в тях в периода преди идването на османските турци, с пълна сила важат думите на Хораций: Maiores pennae nudo.7

 

1Графството Пиемонт граничело с владенията на Анжуйците в графствата Прованс и Форкалкие, където били осъществени териториалните компенсации за ахейския княз Филиг. Савойски.
2Тази барония се управлявала от католически архиепископ и била под двоен сюзеренитет: на княза на Ахея и на папата. В Патра се намирала резиденцията на титулярния латински патриарх на Константинопол, какъвто папите продължавали да номинират десетилетия след гибелта на Латинската империя.
3Въпреки този факт херцогството се назовавало Атинско поради две причини. Първата била свързана с обстоятелството, че през последния половин век от неговото съществуване негов център бил град Атина. На второ място, засилващият се интерес на западния свят към Гръцката античност карал владетелите му да подчертават, че те владеят и най-известния някогашен древногръцки полис. Иначе населението на Атина в тази епоха не надхвърляло 9 - 10 000 души.
4Св. Георги бил светец покровител на Каталуния.
5По всяка вероятност събранието се състояло в Партенона, който по това време функционирал като християнска църква „Св. Богородица".
6Този факт дал основание на някои изследователи да назоват Атинското херцогство в последния половин век от съществуването му Флорентинско Атинско херцогство. През 1451 — 1454 г. атинското население било скандализирано от разгулния живот на майката на малолетния херцог Франческо I Ачайуоли - Киара Джорджи, представителка на венецианска фамилия от Бодоница. която управлявала в града заедно със своя любовник Бартоломео Контарини. 
7Криле, по-големи от гнездото.