Византия

Възход на средновековна Византия

Посещения: 4936

 

Роман II (959-963)

 

640px Romanos II tries to expel his mother and sisters from the palaceЗа негова характеристика могат да се приведат думите на Ал.Рамбо: той бе най-лошият император в цялата Македонска династия. Първият път той бил женен за незаконната дъщеря на провансалския владетел Хуго. Лакапин, който едно време бе устроил този брак, считал навярно, че синът на Порфирогенет не заслужава по-добра партия. Женитбата, поради порочните наклонности на Роман, не била щастлива. Той скоро овдовял и се увлякъл по една жена с необикновена красота, но от извънредно ниско произхождение - родителите й, според някои съвременни известия, били някакви непочетни кръчмари. Мекият Константин, който не всякога знаеше да бъде добър император, но винаги се чувствал нежен баща, допуснал необикновения брак на сина си с неговата избраница. Вероятно, за да се укрие произхода й, името й Анастасия било заменено с друго - Теофано. Две години след този брак Багренородни умира. Някои византийски летописци направо заявяват, че той бил отровен от Роман, тласнат към това престъпление от самата Теофано.

Амбициозна, жестока и без всякакви скрупули, тя упражнявала върху слабия си и безхарактерен мъж неограничено влияние. За да го държи постоянно под него, тя отстранила от двореца всички лица, които считала че могли да й бъдат съперници - вдовицата на Багренородни Елена и нейните пет дъщери, сестри на императора. Последните бяха получили от баща си едно широко образование и дори опитност в държавните работи. Една от тях, най-възрастната Агата бе служила като секретарка на баща си и твърде добре била запозната с управлението. Въпреки техните протести Константиновите дъщери биват покалугерени и по такъв начин напълно отделени от света.

Константин Багренородни бе употребил големи усилия за възпитанието на своя син и за неговата подготовка за бъдещ ръководител на византийските държавни съдбини. За учението му той бе написал двете си съчинения - "За темите" и за "Управлението на империята". Роман обаче бе останал невъзприемчив за никаква мъдрост и всичките грижи на баща му отишли напразно. Младият император имал една страст - удоволствията и лекият живот. Към управлението и задачите си като император той бил неспособен и на най-малък интерес. Вътрешните дела на империята се направлявали от един любимец и доверено лице на Теофано - паракимомена Йосиф Врингас. Началството на армията пък било възложено на талантливия пълководец Никифор Фока, сина на известния Варда.

Никифор Фока бе продължил с необикновена енергия войната срещу арабите на изток и щастието продължаваше да съпътства византийските знамена. Те вече се развяваха на юг от планината Тавър и тук Никифор пожъна най-големия си успех. Градът Алепо, най-важният арабски град в Северна Сирия, бе превзет с пристъп и опустошен. Съсредоточението на големи арабски сили бе направило невъзможно задържането на града, но принуден да отстъпи, Никифор бе оставил след себе си огромното впечатление от този страшен удар срещу арабската мощ.

Събитието обаче, което издигна по това време необикновено високо престижа на византийското оръжие и същевременно създаде необикновената популярност на Никифор бе завоюването на о-в Крит. През 961 г. столицата на острова била превзета и сравнена със земята, мохамеданското население на острова прогонено или принудено да приеме християнството.

Две години по-късно император Роман умира, оставяйки двама малолетни синове Василий и Константин, по-големият от които бил едва пет годишен. "Повечето от хората мислят, пише един тогавашен автор. Лъв Дякон, че императорът е отровен от жена си". Известният историк Шарл Дил (Figures byz. I 223 сл.) отхвърля възможността за подобно престъпление, за което във византийското общество ходели упорити слухове. Съществуването им показва на какво византийците считали способна своята императрица, която както по-нататък ще видим бе устроила убийството на втория си мъж.

Невероятността на каквото и да било престъпление, извършено от Теофано спрямо живота на Роман, изпъква от самото положение, в което императрицата сега се беше озовала. Твърде млада и лишена от всякакви връзки сред висшето общество, тя се бе почувствала безпомощна срещу отговорностите, които имаше като императрица и срещу опасностите, на които бе изложена както самата тя, тъй и бъдещето на нейните деца. При честите и обикновени придворни метежи във Византия всеки влиятелен и силен честолюбец можеше да поиска да тури ръка на македонското наследство. Опасностите, в които смъртта на Роман поставяше Теофано и малолетните й синове, говорят за нейната невинност в приписваното и престъпление.

Вече като регентка на империята, пред нея стоял един главен въпрос - да намери опора за себе си и децата си. През това време в държавата имаше две видни личности: паракимоменът Йосиф Врингас, който по Романово време бе управлявал самовластно във вътрешната политика на държавата и пълководецът Никифор Фока, чиято популярност сред населението и особено сред войската била огромна. И единият и другият можеха да бъдат опасни за династията. За да бъде спасена, тя трябваше да свърже съдбата си с едного от тях.

Това било разбрано скоро от Теофано и тя без всякакво колебание сторила решителната стъпка. Никифор Фока бил извикан в Цариград и императрицата му предлага ръката си, асоциирайки го по такъв начин към властта и издигайки го за император.

Разбира се, че Никифор Фока не се нуждаел от никакви уговаряния, за да приеме неочакваното предложение. Хитрият Йосиф Врингас обаче, от когото императрицата пазела в тайна намерението си, успял да подуши опасността и решил да свърши с Фока. Последният трябвало да бяга в "Св. София" и оттам да търси спасение при войските си в Мала Азия. Един път стигнал при тях, той вече се почувствал господар на положението.

В Цезарея  Фока се провъзгласил за император и начело на армията си потегля за Цариград.

Населението в столицата, което нямало причини да бъде доволно от строгото управление на Врингас, се разбунтувало и отваря вратите на новия император, съпровождайки го до "Св.София", дето патриархът тържествено му възложил короната. Един месец по-късно (септември 963 г.) Никифор отпразнувал брака си с Теофано.