Византия

Управление на цивилните императори

Посещения: 4257

 

Михаил IV Пафлагон (1034-1041)

 

640px 67 manasses chronicleМладият император се оказал необикновено смислен човек, проникнат от истинското желание да бъде полезен на държавата, но неговата пълна неопитност в управлението и изобщо в държавните работи го правели съвсем безпомощен. По такъв начин ръководството на държавата минало изцяло в ръцете на тоя, който бе го издигнал, Йоан Орфанотроф. Евнухът станал пръв министър на държавата и разпоредител във всичко. От това, което знаем за него, се вижда, че въпреки низкия си произход, бил гениален човек. Нищо не убягвало от неговия поглед и той винаги навреме знаел да обезвреди всички фактори и обстоятелства, които могли да противоречат на колосалната му амбиция. Йоан всичко сам нареждал и във всички части на управлението се чувствало неговото влияние. Една слабост имал суровият и непреклонен евнух - роднинското му чувство, което го накарало да издигне всички членове на своето семейство до най-високите държавни постове. Появяването на тези парвенюта не могло да не предизвика остра реакция сред византийската аристокрация. Тя се счела за обидена и недоволството й се изразявало в непрекъснати антидинастични заговори, с които било изпълнено управлението на Михаил IV. Прозорливият Йоан обаче успявал винаги навреме да открие готвените комплоти и виновниците не могли да очакват пощада.

Самата Зоя също се почувствала пленница на всемогъщия евнух. Михаил IV страдал от епилепсия, чийто пристъпи ставали все по-силни. Във Византия тази болест се считала за предизвикана от зли духове, загнездени в страдащия, и византийското общество в случая било убедено, че новият император изкупва престъплението, което го довело до престола. В самия император се явили угризения. Изпаднал под влиянието на монаси, които му внушавали, че трябва да се обрече на покаяние. В такова настроение Михаил IV съвсем се отделил от Зоя. Последната, за втори път изоставена, се почувствала, независимо от обидата за женската й гордост, вече отстранена от радостите и удоволствията, които властта носи. Тя се постарала да прибере в двора евнусите, които бяха играли някаква роля при царуването на баща й, възнамерявайки чрез тях да вземе в ръцете си управлението. Хитрият Йоан обаче отстранил опасните за себе си личности от двора и оградил императрицата със свои хора, които му донасяли за всички нейни помисли. Без знанието на всемогъщия министър тя не могла да предприеме нищо. Опитът, който направила да премахне Йоан чрез отрова бил разкрит, което още повече влошило положението й в двореца.

За да бъде по-сигурен, Йоан си създал цяла армия от кариеристи, които дължали нему своето положение като чиновници и били заинтересувани в запазването на Михаил IV. Те държали в ръцете си не само гражданското управление, но и войската.

Михаил IV обаче нямал наследници. За Йоан това създавало силно безпокойство. Той заставил Зоя да осинови братовия му син, също Михаил. Бащата на последния, някога прост майстор по постройката на кораби, бил издигнат до длъжността адмирал на флотата. Михаил, като престолонаследник, получил титлата кесар. Недоволните византийски аристократи, които виждали, че по този начин династията на парвенютата се закрепва, нямали друго оръжие да реагират срещу нея, освен присмеха. Новият престолонаследник получил прозвището "калафат" - човек, който боядисва и засмолява кораби.

Във военно отношение царуването на Михаил IV не бе безславно. Занемареният войнишки институт бе почнал бърже да се разпада и империята вече не можеше да разчита на едновремешните си стегнати и дисциплинирани армии, но тя все още бе богата и имаше възможност да замести своите стратиоти с чужди наемници. На първо място между тях бяха си създали особено име по храброст, дисциплина и морал прочутите варяги (βαράγγοι), както византийците тогава ги наричаха. Това бяха скандинавски нормани, които чрез своите руски сънародници бяха се запознали с Византия и охотно й предлагаха служба срещу добрата заплата. Най-знаменитият сред тях по това време бе норвежкият принц Харалд Хордрат, който в царуването на Михаил V, начело на своята дружина, бе станал страшилище за арабите. Достоен негов другар по оръжие бе византийският пълководец Георги Маниак. След като византийската флота с редица блестящи победи бе унищожила морското разбойничество, което арабите вършеха по малоазийския бряг на Средиземно море, бил предприет удар и срещу Сицилия. Благодарение храбростта на варяжкия корпус на Хардрат и на пълководските способности на Георги Маниак, в 1038 г. бил превзет гр. Месина.

Финансовата политика на Йоан предизвикала недоволство сред народните маси, не само поради тежките данъци, но и поради злоупотребленията на финансовите чиновници. Недоволството било особено силно в българските земи. Василий II, за да намали съпротивата на българите, бе запазил вида и величината на данъците, които те плащали при Самуил. Данъците се събирали в натура, една мярка, която отговаряла на особеностите на неразвитото стопанство. Правителството на Михаил IV превърнало същите данъци в парични. Независимо от тяхното увеличение и от злоупотребленията при събирането им, въвеждането на парите като средство на данъчно плащане се почувствало особено тежко от българите. Недоволството пламнало във въстание, когато през 1040 г. в Белград и Ниш се появил синът на Гаврил Роман, Петър Делян. В скоро време въстанието обхванало цяла Македония и Албания. Че стихийността на движението се дължала на суровата данъчна политика на правителството и на злоупотребленията на натоварените със събирането на данъците длъжностни лица, се вижда от обстоятелството, дето то имало няколко независими едно от друго огнища. В Драч напр. гражданите, изведени от търпение поради алчността на стратега, го убили и провъзгласили за цар един местен първенец - Тихомир. В Епир бил убит от населението тамошният събирач на данъци Йоан Куцомит. Дори гражданите на Атина, гърци, се разбунтували поради притесненията, на които били подлагани от данъчните чиновници.

Михаил IV, който се намирал в Солун, спешно напуснал града поради разширението на въстанието до самите стени на града. Както се знае, щастливият за Византия обрат в положението се дължеше на измяната на Алусиан. Варягите, които били най-надеждният отряд в армията, оперираща срещу въстанието, довършили изтреблението на сетните негови сили. Тогава била разрушена и черквата "Св.Ахил", построена от Самуил на един от островите на Преспанското езеро.

Михаил IV не преживял много след потушаването на въстанието. През декември 1041 г. той вече не бил между живите. Зоя, която се считала като порфирородна принцеса, разполагаща с правото да разпорежда с трона, издигнала на него кесаря Михаил, който бе получил прозвището „калафат“.