istoria

 

 

Икономическите отношения на Византия със славяните

 

Иван Дуйчев

 

Превод от италиански: Пенка Данова


В своето хилядолетно съществуване Източната римска империя била понякога за векове основен фактор в политическия, икономическия и културния живот на европейския свят. Признаването на този факт днес прави невъзможно разглеждането на историята на отделните народи на средновековна Европа, без да се изследват взаимоотношенията им с Византийската империя в различните сфери на живота. Особено продължителни и тесни връзки съществуват между Византия и славяните - южни и източни, или руси. Трябва да признаем, че историята на тези народи през средновековието не може да се изучава, без да се държи сметка за Византия, а още повече, без да се прибягва до исторически извори с византийски произход. Няма да бъде преувеличено и твърдението, че и византийската история ще се изясни само ако не се изпускат от поглед многобройните и здрави връзки от политически, културен и икономически характер, които я свързват със славянския свят. Докато славяно-византийските отношения от политически характер или от културен - в литературата и изкуството, в духовния и църковния живот - са били обект на задълбочени изследвания и могат да се смятат за повече или по-малко изяснени1, то в много по-малка степен са известни подробности от икономическите отношения между Византия и славяните. Въпросът е от особена значимост както за византийската история, така и за историята на славянските народи. В славяно-византийските икономически връзки се отразява цялата стопанска дейност на Цариградската империя, както и нейното развитие през вековете. Процъфтяването на византийската икономика и широкото развитие на търговията със славяните, дори със западните славяни, разположени на огромни разстояния от границите на империята, съвпадат с периодите на политически и културен възход. Упадъкът в икономическия живот на Византия и намаляването на търговския обмен със славяните са симптоми, предвещаващи всеобщия бърз упадък на империята, заедно с утвърждаването на новите икономически и политически сили на европейския континент, преди всичко на държавите от Западна Европа и по-специално на италианските морски републики, като Венеция и Генуа, а от друга страна - и на застрашителното напредване на турците от Мала Азия към византийските и балканските територии.

Многобройни са сведенията на разнородни исторически извори зa икономическите връзки на византийци и славяни. На основата им могат да се очертаят, макар и с някои празнини, интересни аспекти от славяно-византийската история през средновековието, днес все още слабо проучена.

Голяма част от договорите между Византия и славянските държави съдържат клаузи както от политически, така и от икономически и търговски характер. По такъв начин константинополското правителство се опитва да подсигури преди всичко многобройното население на столицата с хранителни припаси и някои суровини. Има сведения за доставените от България стоки, намиращи се в непосредствена близост с центъра на империята; за Русия, а в по-късен период и за града-република Рагуза (Дубровник), на Адриатическото крайбрежие. След по-малко от век от създаването на българската държава (681 г.), по-специално през 716 г., между Византийската империя и България е сключен договор2, в който е включена клауза относно търговския обмен с доста строги и точни предписания. Този факт сам по себе си говори за съществуването още по онова време на активна търговия, на която и двете страни отдават голяма важност. От страна и на византийците, и на българите всяка стока, предназначена за размяна между двете страни, трябва да се придружава според клаузите на договора от документ и печат. Това показва съществуването на добре развита търговска организация.

След около век, през 812 г., българският хан Крум (802-814) се стреми да поднови договора от 716 г.3 Ако не може със сигурност да се твърди валидността на договора през целия период от 716 до 812 г., то безспорно е, че той е оценяван като изгоден за българите и за държавата, поради което те настояват за подновяването му. През втората половина на 814 г. или през първата половина на 815 г. наследникът на Крум, синът му Омуртаг (814-831), сключва с Византия нов мирен договор за период от тридесет години4. Освен познатите ни клаузи може да се предполага, че са прибавени и други, уреждащи търговските отношения между двете страни, но всяка вероятност не по-малко строги и прецизни от тези в договора от 716 г.

Клаузи относно уреждането на търговския обмен и на митническите права безспорно са предвидени и в българо-византийския договор от 864 г.5 Когато през 893-4 г. изтича срокът на този договор, византийските управници се опитват да наложат нова клаузa на българските търговци, като преместват на първо място българо-византийското тържище от столицата в Солун6. Тази промяна изглежда толкова неизгодна в очите на българите, че те реагират енергично. Така между двете държави избухва война. Мирът след тази война между византийци и българи, първа след покръстването им през 865 г., е възстановен през 896 г. Така, в „Книга на епарха", съставена, както изглежда, през втората половина на управлението на Лъв VI (886-912), се говори за българската търговия в Цариград и за българските търговци, които внасяли вълнени платове и мед и като продавали своята стока, купували византийски произведения7. Дейността на т. нар. византийски „серикарии", т. е. копринарите, предвижда изработването на „факелия" („fasciae, tulipanta, tiarae"), наречени „slavinica", славянски, което ще рече предвидени за търговията с българите или с другите, славяни8. За Византия обаче България има значение не само като страна, от която се доставят суровини. Още от първите векове на съществуването си българската държава включва в границите си обширни територия на запад и югозапад от античната Мизия. По такъв начин властта на българите се разпростира върху голяма част от т. нар. диагонален път, свързващ древните Сингидунум (Белград), Наисус (Ниш), Сердика (Средец, днешна София), с Бизанциум (Константинопол)9. А това е основният път, който свързва Византийската империя с Централна Европа. Тази главна съобщителна артерия е сериозно застрашена, а впоследствие и прекъсната поради българската експанзия, както окончателно са прекъснати и преките контакти с народите и държавите на северозапад. Последица от този факт са редица сериозни промени от политически и икономически характер. На първо място това се отразява на отношенията на Византия с аварите. Като се прекъсва прекият им допир до византийските граници, след края на VII в. тези варвари престават да бъдат непосредствена заплаха за империята. Така секва потокът от злато и предмети на лукса, които константинополската управа редовно им изпраща, за да усмири враждебното им οтношение10. Премества обаче и пътищата, и центровете на търговския обмен. Очевидно стоките трябва да минават през българска територия, а търговията да се осъществява в средищата по българските земи. Така например по сведения от „Повесть временных лет"11 през втората половина на X в. българската столица Преслав представлявала международен търговски център. Според цитирания древноруски автор киевският княз Светослав заявил пред майка си Олга и пред болярите, че в този български град „се стичат всички благини: от византийците (гърците) - злато, коприна, вино и различни плодове; от чехите и от маджарите - сребро и коне; от русите - кожи, восък, мед и роби". Следователно за определен период от време в Преслав, разположен недалече от Дунава, се срещат търговци от някои централноевропейски страни с византийски, български и руски търговци. Значението на Балканския полуостров и по-специално на българските земи като доставчик на зърнени храни и суровини нараства особено след турското завладяване на територии в Мала Азия. За изхранване на населението на империята и особено на столицата византийците са принудени да внасят зърнени храни и добитък от България, от Русия и от някои други славянски страни12. Съществуват неоспорими доказателства от началото на XIV в. за този род търговия с българите13. За съжаление до нас са достигнали малко подробности по този въпрос14.

Твърде малко се знае, особено за по-ранните периоди, за икономическите връзки на империята със сърби, хървати и далмати15. Ако оставим настрана периодите, в които техните земи се намират под пряка византийска власт и следователно търговската им дейност се направлява директно от Константинопол и от другите византийски центрове, Сърбия, Далмация и Хърватия, по силата на географското им положение, поддържат търговски връзки предимно със страните от Западна Европа и по-специално с Италия. Сравнително по-достъпен в сравнение със столицата Константинопол, Солун се превръща за тях в един от най-важните търговски центрове. Търговци от този град, прекосявайки Македония, посещават и най-отдалечените западни и северозападни земи. В анонимния диалог „Тимарион" от началото на XII в., по повод на големия есенен панаир в Солун, се споменават различни народи - византийци, „много племена на Мизите (българите), които живеят близо до града, но стигат и до Дунав, и до земите на скитите"16, после италианци, испанци и дори французи („келти отвъд Алпите"), без да се споменават сърби, хървати и далмати. Присъствието на търговци от техните земи на солунския панаир е повече от вероятна. От тези земи се доставят добитък, восък и мед, дървен материал и роби, както и други суровини. Те се нуждаят от византийските пазари, за да прοдават и да купуват необходимите им стоки, сред които предмети на лукса, коприна.

Още преди началото на XI в. адриатическият град Дубровник (Рагуза), „римски град, превърнал се в славянски", придобива οгромно търговско значение17. До този период той се намира понякога под господството, понякога под покровителството на Византия. Несигурни са сведенията за съществуването на договор за „голямо приятелство, мир и съюз", сключен между Дубровник и Византийската империя около 980 г.18 Около 1000 г., когато Венеция окупира Далмация, Дубровник е принуден за около три десетилетия да приеме нейното върховенство, за да се върне след това към византийската власт. Заплахата от страна на норманите, на Beнеция, както и на близките Босна и Сърбия тласкат Дубровник през втората половина на XII в. да търси не само протекцията на Византия. Съществуват ненапълно сигурни сведения за две грамоти, дадени от император Мануил I Комнин (1143-1180) на Дубровник, по силата на които се признава правото на дубровничани на финансово обезщетение в случай на корабокрушение или друга злополука, докато на дубровнишки младежи от благороден произход, но „смазани от бедността", се дава „правото да се учат в Гърция на разноските на императорската хазна"19. Според същия източник синът и наследник на Мануил I, младият Алексий II Комнин (1180-1183), признал привилегиите, дадени на Дубровник20. Към 1192 г. Дубровник отново търси протекцията на Византия и именно тогава градът получава от император Исак II Ангел (1185-1195) хрисовул със споменатите права от м. юни 1192 г.21 Срещу някои задължения от политически и военен характер градът получава правото да търгува по цялата територия на империята, както и с България, въпреки че тази страна се е откъснала преди осем години от вековно византийско господство22, така че въпросната грамота, ако наистина е съществувала, отговаря не на реалността, а на желанията на управници, които още не са успели да се примирят с фактите. Поражението на Византийската империя, нанесено ѝ οт рицарите от Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г., лишава Дубровник от византийска закрила, като същевременно поставя града под венецианско господство, продължило повече от век, а по-точно от 1205 г. до 1358 г. Венеция слабо се намесва във вътрешната и особено във външната политика на града, но ревниво пази интересите на търговията си по море, като не позволява да се утвърди нов съперник. Лишен от перспективата да развива самостоятелен морски трафик, Дубровник по необходимост се ориентира към вътрешността на полуострова - към Епир, към България, а освен това и към Корфу23. Още при първия епирски владели, Михаил I (1204-1215?), Дубровник получава грамота с търговски привилегии24. Възможностите на Епирския деспотат и на Солун да се утвърдят като наследници и реставратори на Византийската империя обаче са унищожени в битката при Клокотница, недалеч от Хасково, в която през март 1230 г. се сблъскват войските на Теодор Комнин (1215-1230) и българския цар Иван II Асен (1218-1241)25. След тази битка българската държава става за близо десетилетие най-могъщата сила на полуострова. Внимателно следящи политическите промени в тази част на континента, дубровничани успяват да получат, вероятно непосредствено след самата битка, българска грамота, даваща им широки права да търгуват не само в българските земи, но и в някои области на разгромената Византийска империя като Одрин, Дидимотихон, Солун26. Има сведения27 и за грамота, отпусната на Дубровник от никейския император Теодор I Ласкарис (1204-1222). Ако допуснем, че в грамотата (оризмос) на българския цар Иван II Асен е спазен образецът на епирските грамоти28, естествено можем да предполагаме какво е било съдържанието ѝ, както и какво е било естеството на търговските привилегии. Деспот Мануил (1230-1237), наследник на Теодор I Комнин в управлението на град Солун, също дава простагма на дубровничани през 1234 г.29 С тази грамота той признава правото им на свободна търговия по цялата територия на деспотата „както по суша, така и по море", като се ограничава износът на зърнени култури от страната при неплодородни години. Близо три години след това Михаил II Комнин Дука (1236- 1271) дава (октомври 1237) „хоризмос" на дубровничани30, в който се потвърждават привилегиите, дарени от баща му Михаил I, като се изисква от търговците единствено заплащането на „комеркион". След няколко години, вероятно през м. юни на 1251 г., същият деспот издава в полза на дубровничани по-значим и тържествен документ - т. нар. простагма-аргиробулон31. От текста на споменатата грамота съдим, че през този период не били спазвани привилегиите, признати на дубровничани както от Михаил I, епирски деспот, така и от неговия син Михаил II. Така деспотът се вижда принуден да гарантира още веднъж собствеността на дубровнишките търговци, погребани в неговите земи. Между деспота и дубровнишките търговци е постигнато споразумение за свободен внос на коне и оръжие, от които той естествено много се нуждае. Дубровничани се радват на пълна свобода на движение по цяла и територия и на търговия също като местните търговци, като плащат налог от 3%. Най-накрая научаваме, че за получаването на тези привилегии дубровничани са представили в писмен вид на деспота някои изгодни за него предложения.

Две години по-късно Дубровник постига ново търговско-политическо споразумение с българския цар Михаил II Асен (1246-1257)32, насочено преди всичко срещу сръбския крал Стефан Урош I (1243 1276). Да припомним между другото, че пълните права на свободна търговия на дубровничани в българските земи, които се признават с тази грамота, са скрепени от дубровнишка страна с подписа на венецианския ѝ представител Марсилио Джорджо (1252-1254). Улесненията, дадени на дубровничани от българския владетел, благоприятстват развитието на търговията на Балканите и по-специално в земите, владени в миналото от Византия. Според сведения, които трудно можем да проверим, император Мануил VIII Палеолог (1258-1282), непосредствено щом идва на власт и още преди да се установи и Константинопол, т. е. около 1258 г., потвърждава с документ привилегиите на дубровничани33.

Ragusa hrВ началото на XIV в. Дубровник поддържа още по-здрави връзки с династията на Палеолозите. От решение на Големия съвет οт м. ноември 1302 г.34 узнаваме, че в Константинопол бил изпратен някой си Вита от Касица, който между другото трябвало да дири и някои привилегии, дадени на дубровнишките търговци от византийците. Резултатите от това пратеничество са неизвестни, но трябва да отбележим сведенията на някои дубровнишки историци, според които дубровничани получили привилегии от император Андроник II Палеолог (1282-1328) с по-специално освобождаване от такси и митнически налози35. Когато през 1358 г. Дубровник отново става независим от Венеция, градът подновява свободно търговията си, но тъй като османските нашествия застрашават сигурността на комуникациите на Балканския полуостров, той може да поддържа по море по-лесни и здрави връзки с разклатената Византийска империя. В този смисъл следва да се разглеждат преди всичко  многобройните сведения от архивите за пътешествия и контакти с „Романиа", която всъщност представлява византийската територия в широкия смисъл на думата36.

С по-изчерпателни сведения за отношенията на Дубровник с Византийската империя разполагаме за средата на XV в. Така, през пролетта на 1423 г. в града пристига като императорски пратеник „nobilis vir dominus Asan, ambasiator serenissimi domini imperatoris Constantinopolitani"37 един от членовете на голямата българо-византийска фамилия на Асеневци, сродена от дълго време с Палеолозите. Пратеничеството минава пътем през Дубровник, откъдето се отправя за Босна. Целта му остава ненапълно изяснена, но самият факт с показателен за добрите отношения между морската република и Византийската империя.

Наскоро след това през 1431 г. пелопонеският деспот Константин Драгаш (1428-1449), бъдещ и последен император на Византия, се опитва да сключи договор с Дубровник38. През февруари същата година пратеникът на деспота Георги Палеолог Кантакузин преговаря с дубровничани относно търговията в Морея и налога върху стоките, без да постигне положителен резултат. Междувременно деспотът на Арта в Епир, Карло Токо, започва през 1433 г. преговори с Дубровник, които три години по-късно приключват с търговския договор за износ на зърно от Епир в адриатическия град39. Дубровничанинът Йоханес де Стаис (Стойкович), комуто по-късно ще бъде отредена съществена роля на съборите в Базел и във Ферара - Флоренция, прекарва две години в Цариград - 1435-1436 г. Именно благодарение на неговата намеса константинополските управници отпускат на Дубровник през лятото на 1436 г. някои привилегии от търговски характер40, които обаче не са утвърдени, по всяка вероятност заради намесата на Венеция.

Нов етап в дубровнишко-византийските отношения настъпва, когато на престола на империята се възкачва Константин Драгаш (1449-1453), който, вече като император, не изменя на дългогодишното приятелство, свързващо го с Дубровник. Сближаването на империята с морския град отговаря преди всичко на желанието на Константин XI да избегне зависимостта от западните сили, по-специално от Венеция. За отбелязване е, че в започналите преговори инициативата идва предимно от страна на Константинопол41. През 1499 г. византийски пратеник води преговори в Дубровник за „освобождаване от налози в търговията"42, а през следващата година друг византийски посланик се появява в Дубровник с нови предложения43. Към края на 1450 г. и през първите месеци на 1451 г. благодарение на дейността на дубровнишкия благородник Волниус де Бобалио (Вук Бобальевич) константинополските управници след множество преговори решават да отпуснат на дубровнишките търговци широки привилегии, формулирани в хрисовула на Константин XI от месец юни44. Византийският владетел припомня в предговора „добронамереността и приятелството", които Дубровник е показвал в миналото на византийските си гости. Като дава на дубровничани правото да се установяват в столицата на империята, да имат „ложа", да изпращат по свой избор консул с известни права на юрисдикция, както и да построят своя черква, императорът им признава и търговски привилегии - да плащат 2% налог върху износа и вноса на всяка стока. Поданиците на Дубровник освен това получават и правото да се установяват в столицата на империята. Веднага след това дубровнишкият пратеник получава подобен документ и от брата на императора, деспота на Пелопонес Тома Палеолог45. Като припомня на свой ред добрите отношения, съществуващи между Дубровник и византийците, деспот Тома дава на дубровнишките търговци правото на свободни търговия в земите си със задължението да плащат 1,50% налог върху търговията на едро и 2% налог върху търговията на дребно. Освен това те получават правото да издигнат своя „ложа" в земите на деспота, както и да имат консул с прерогативи в юрисдикцията. През август 1451 г. третият брат, деспотът на Морея Димитър Палеолог дава грамота със сребърен печат на дубровнишкия пратеник46, с подобни привилегии. Като припомня старото приятелство, деспот Димитър се показва още по-щедър към дубровнишките търговци - той ги освобождава от всякакъв налог върху вноса и износа, от плащането на всякакви търговски такси на своя територия. Но вече е много късно. Военните успехи на османците, падането на Константинопол в края на май 1453 г., както и завладяването на Пелопонес няколко години по-късно, през 1458-1460, слагат край на широките възможности, откриващи се с посочените привилегии, в развитието на дубровнишката търговия с византийските земи.

Тъй като разполагаме с богат изворов материал, днес сме и състояние да уточним в детайли търговските отношения на Дубровник с Византийската империя в широкия смисъл на термина47. Както изглежда, дубровнишките търговци прибягвали по-рядко до морските пътища, отколкото до онези, прекосяващи вътрешността на Балканския полуостров. Един от тези пътища, вероятно античната Виа Егнациа, води до Солун, който бил един от главните центрове на дубровнишката търговия. Като се имат предвид нищожните изменения, които настъпват както при пътищата, така и при транспортните средства, използвани почти до прага на новото време, можем да допълним сведенията от средновековните извори с това, което можем да извлечем от по-късни документи за комуникациите и продължителността на пътуванията. Пътя по суша от Константинопол до Дубровник можем да установим по един дубровнишки „итинерарий" (от втората половина на XV в.)48 Той прекосява Южна България, минава през Македония и Южна Сърбия и стига в Дубровник. От друга страна, много документи от XVII в.49 дават сведения за продължителността на пътуването от Константинопол до Дубровник, което е между 20 и 30 дни, а от Солун до Дубровник - между 14 и 20 дни. От византийската империя и по-конкретно от балканските земи дубровнишките търговци внасят на първо място зърнени храни, сол, лен, който им служи за разменна „монета" в търговията със западноевропейските страни, а освен това - кожи, памук, коприна, восък, както и някои хранителни стоки (сирене, осолено месо и т. н.). Дубровничани изнасят за споменатите земи платове, вино, метали, често с чуждестранен произход, както и роби.

Разполагаме с ценни сведения относно търговията на Византийската империя с руските земи още от средата на IX в. Благодарение на древноруската хроника „Повесть временных лет" и на описанието на Константин Багренородни главният път, свързващ Византия с древната Рус, е добре познат. Т. нар. „Път от варягите до гърците" (Путь из варяг в греки) или Виа Грека свързва не само руските земи с Византия, но и обслужва транзитната търговия между Скандинавия и империята. Според руския хронист50 този път започвал от Балтийско море, спускал се по Нева, после през Волхов стигал до езерото Илмен, продължавал по река Ловат, която се влива в Днепър, за да стигне до Черно море, а оттам, по западното му крайбрежие - до Цариград. За тези обширни пространства пътят по реки и по морета се оказвал главното и основно средство за комуникация.

Varangian routes

Карта на основните търговски пътища на варягите: по Волга - в червено и „Път от варягите до гърците"  по Днепър в лилаво.

 Автор: Briangotts  Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Като споменава Балтийско море („Море варяжское"), средновековният руски хронист добавя: „По това море се стига в Рим. От Рим по море се стига в Константинопол, а от Константинопол се стига в Понтика (Черно море), в което се влива река Днепър." Южната част на Виа Грека е описана с големи подробности от Константин Багренородни51. Византийският автор ни съобщава, че по този път се спускали към византийската столица „еднодръвки" от Новгород, Смоленск, Любек, Чернигов и Вишеград52. След като се съберели в Киев, руските кораби отплавали през пролетта, като се спускали по Днепър от град Витишев надолу. Според Константин руския път до остров Св. Григорий (днешен Хортика) пътуващите преминавали под угрозата на печенегите. От този остров нататък те можели да не се страхуват от нападение на други тюркски племена чак до малкия остров на Св. Етерий (днес Березан) и до делтата на Дунав. По-нататъшното пътуване ги води в близост до българските земи - до Конопа  (insula Conopon Diabasis пo Плиний), чието местоположение е трудно за определяне), до Костанца (античния Томи), до Варна, при устие то на Бичина (р. Камчия) и Месемврия (днес Несебър), откъдето се спускат към Константинопол. Както самият Константин отбелязва, пътят бил „мъчителен и пълен с опасности, труден за изминаване и тежък". От Константин Багренородни научаваме още, че подобен път можел да се измине само от месец юни до ноември най-късно. За съжаление византийският автор не ни дава никакво ясно сведение за търговската дейност на тези руски мореплаватели, въпреки че от някои думи става ясно, че подобни пътувания, е изключение на някои дипломатически пратеничества, били предприемани предимно с търговска цел. На друго място в съчинението53 Константин VII, говорейки за отношенията между руси и печенеги, заявява, че русите, ако не били в мир с печенегите, не можели да стигнат в Константинопол, както за да воюват с него, така и за да търгуват. Два пъти императорът споменава за „предмети (πράγματα), които били превозвани на руските кораби54, без да пояснява от какво естество са. Същевременно той говори55 за „роби във вериги", намиращи се на корабите, несъмнено предназначени за цариградските тържища. Характерът на руско-византийската търговия56 може да бъде изяснен на базата на по-късни сведения. Някои интересни сведения съдържат руско-византийските договори от X в., смятани с право за напълно автентични и достоверни документи57.

 907 Според договора от 907 г.58 руските търговци, които пристигали във византийската столица, трябвало да получат от константинополската власт „месечна заплата" за една година в натура, т. е. хляб, вино, месо, риба, плодове. На връщане и родината си те трябвало да получат „от императора" не само храна, но и други неща, необходими за обратния път. Щом стигнели във византийската столица, руските търговци били длъжни да се установят в близост с черквата „Св. Мамант"59, където и през следващите векове се намирало седалището на русите в Константинопол. Имената на руските търговци трябвало да се впишат в специален списък („да изпишут имена их") и само тогава можели да получат „месечната заплата", като последната била раздавана в определен ред - първо на търговците от Киев, тогавашната руска столица, после на тези от Чернигов, на Переяславл и на други градове. Предвиждало се още те да влизат в столицата на империята през определени врати, чието име не е назовано, на групи от по не повече от 50 души, винаги придружавани от императорски комисар („со царевым мужем") (вероятно: „василикос"), очевидно зорко наблюдавани и без оръжие („без оружия"). Въпреки тези предпазни мерки от страна на византийската власт, в Константинопол те се радвали на пълна свобода в търговската дейност. Договорът им давал правото на свободна търговия: „да творят куплю, яко же им надобе", според потребностите им, без да плащат налози - „не платяче мыта ни в чем же". Договорът е скрепен с тържествени клетви по християнски обичай от страна на византийците и по езически обичай от страна на русите и на славяните езичници60. Руският летописец добавя накрая, че киевският княз Олег на връщане в родината си носел - вероятно като подаръци от византийските власти - злато, копринени платове („поволоки"), плодове, вино и „всякаква украса" („всекое усорочье"). Списъкът на тези дарове, чрез които византийците се опитвали да усмирят руския княз и да спечелят приятелството му, показва също и кои са стоките и предметите на лукса, желани и търсени от русите в търговията им с Византия.

През есента на 911 г. бил сключен нов руско-византийски договор61, който съдържа клаузи относно търговията. Представителите на руския княз, чиито имена са посочени и говорят за техния нормански произход, припомнят пред византийските императори Лъв VI (886-912) и Александър (886-912, 912-913) приятелството („любовь"), съществувало много години между империята и русите, зад което прозира без съмнение и намек за по- ранни търговски връзки. Новият договор бил сключен с цел да се заздрави съществуващото приятелство, иначе казано - икономическите връзки между двете страни. Самият факт, че след декларацията за приятелство и обещанието то да се запази и в бъдеще, се предвиждали и ясни мерки от юридически характер (убийства, въоръжени нападения, кражби, опити за отвличания), показва съществуването на доста развити и сложни взаимоотношения между Византия и древна Рус. Освен това русите поемали задължението да сътрудничат на византийските търговци и моряци при злополука на чужда територия, като спасяват хората и тяхната стока. Същото задължение поемали и византийците по отношение на русите. От някои споменавания можем да заключим, че и византийските търговци се радвали на руска земя от правото на свободна търговия.

Важен дял в търговията, както можем да съдим от някои косвени посочвания, представлявали робите. Съществувала точно определена цена при продажбата на роби. Не можело да се държи в робство русин сред византийците и съответно византиец сред русите, дори когато е пристигнал вследствие на продажба. Такъв роб, след като се докажела етническата му принадлежност, трябвало да бъде освободен и върнат в родината му след заплащането на предвидената за роб цена - „челядиная цена". По същия начин, ако византийците вземели в плен по време на война русин, той трябвало да бъде върнат в родната му земя, след като се платяло за освобождаването му. А това била определената за роб цена. За византийците, откарани и продадени в руските земи, трябвало да се плаща по 20 златни монети („золота"), т. е. 20 номизми и да ги върнат във Византия. Освен това русите получавали гаранция, че всеки техен роб - избягал, отвлечен или оказал се по някакъв друг начин във Византия - щял да бъде върнат. В трактата се споменава бегло и за руските търговци във Византия и по-специално за онези търговци, които при сделките си задлъжняват на свои сънародници. Руските длъжници трябвало да бъдат върнати в Русия, както трябвало да се постъпи и с византийските длъжници в руските земи. Руският хронист добавя накрая, че след сключването на договора руските пратеници получили различни подаръци като злато, коприна и ценни платове, т. е. онези стоки, които представлявали най-голям интерес за русите.

 944 След руско-византийската война от 941 г.62 мирът между двете страни бил възстановен през 944 г. чрез нов договор, в който са описани подробно множество клаузи от търговски характер. Преди сключването на договора обаче руският княз Игор (912-945) се появил - през есента на 944 г. - с голяма морска войска на Дунава. заплашвайки да нахлуе в територията на империята. Към края на годината бил изработен новият договор, който в общи линии повтаря съдържанието на договора от 911 г., но дава повече предимства на византийците63. В предговора на договора изрично се споменава, че руското посолство, натоварено да сключи договора, е съставено както от пратеници („солн") така и от търговци („гостье"). Още в началото се посочва, че договорът се сключва „за вечни времена", „докато грее слънце, докато свят светува"64 и че е скрепен с тържествени клетви. Русите получавали правото да изпращат кораби във Византия с пратеници и търговци „колкото желаят", което ще рече разрешение за неограничена търговия. Според един пасаж от договора в миналото руските търговци пристигали във Византия, снабдени със сребърни печати („печати серебрени"). С договора от 944 г. се постановява те да пристигат с писма (грамоти) от страна на руския княз, като така се гарантира мирната цел на престоя им в империята. Търговците, пристигнали без такива писма, рискували да бъдат поставени под надзор („под надзором") от страна на византийците, докато не пристигне гаранция в тяхна полза от страна на киевския княз. Руските търговци, след като се настанели в седалището си близо до черквата „Св. Мамант", можели да получат „месечната заплата" („месячна") по списъка на имената и по реда на градовете, от които пристигали (Киев, Чернигов, Переяславл и др.). Като повтаря някои познати неща, договорът добавя и нови елементи. Като дават на русите пълна свобода на търговия, византийците обаче изисквали те да не купуват копринени платове („паволоки") на стойност, надвишаваща 50 златни монети (номизми), а след закупуването им да ги представят на императорски чиновник (царев муж = василикос), за да получат печат върху закупената стока. На руските търговци е отказано правото да прекарат зимата във византийската столица, но им се осигурява всичко необходимо за завръщането им в родината. Руски роб, избягал при византийците, трябвало да бъде върнат. Ако го хванели с някоя ценна вещ, за него русите трябвало да платят по предишната цена - две златни монети (номизми). Новият договор предвиждал също връщането на избягали при русите византийски роби или заплащане за тях по цена две копринени платна („паволоки"). Русите обещавали да върнат на византийците заробените военнопленници от византийски произход, като получавали за всеки точно определена цена - по 10 златни монети за младеж или за „добро момиче", по 8 за човек на средна възраст и по 5 за старец или дете. Предвиждало се освен това и връщането срещу заплащане на роби с руски произход, които се намират сред византийците - за заробените военнопленници се плащало по 10 златни монети, а за останалите - по цената, по която били закупени. Русите гарантирали неприкосновеността на византийските кораби, търпящи крушение в техни води, що се отнася до хора и стока. Жителите на византийската колония Херсон получили правото на свободен риболов в устието на Днепър. Освен клаузи от военен характер договорът предвиждал и някои юридически санкции. Разказът на руския хронист съдържа едно особено интересно сведение. На византийските пратеници при руския княз за потвърждаване на договора били направени подаръци - кожи („мехи"), роби и восък („воск"), т. е. онези продукти, които Византия внасяла от русите65. По сведение на същия руски хронист66 през 969 г. киевският княз Светослав (945-972) съобщил в писмо на майка си, княгиня Олга, че в българския град Преслав на Дунава („в Переяславци на Дунай"), където се срещали византийски, чешки, унгарски, български и руски търговци, русите внасяли същите продукти - кожи, восък, мед и роби, докато византийците предлагали злато (по-точно - златни предмети), копринени платове („паволоки"), вино и различни плодове („овощеве разноличныя").

Не след дълго, по време на мирните преговори между византийци и руси, цариградските управници, по думите на същия хронист67, се опитали да склонят киевския княз, като му изпратили злато и копринени платове, а също и оръжие, византийска изработка.

Враждебните действия между русите и империята приключвали със сключването през 972 г. на друг мирен договор68. Като обещавал да живеят в мир с Византийската империя и да не напада нейните владения, а същевременно и признавал византийската окупация на Източна България („страну болгарску"), княз Светослав изразявал готовност да поднови стария руско-византийски договор („правая совещания"). По други сведения на русите се признавало правото на свободна търговия по византийските земи. Ако съдим по поведението на константинополската власт, която, въпреки че сключила този мирен договор с русите, тайно подстрекавала печенегите да ги нападнат, можем да заключим, че даването на право на свободна търговия било по-скоро временна мярка. В договора от 972 г. заслужава внимание и бележката на Светослав относно по ранния руско-византийски договор, който трябвало да бъде подновен. Може да се предположи, естествено, че руският княз намеква и за някой много стар договор, например за онзи от 944 г. Не можем да изключим и възможността Светослав да е намеквал за някакъв по-нов договор, като например договор, сключен по повод посещението на майка му, княгиня Олга, в Константинопол през 957 г.69 Според изричното сведение от нашия извор сред многобройната свита - над сто души, - придружила княгинята, около половината, т. е. 43 или 44 били търговци (πραγματενταί). Фактът може да се обясни както с политическата и религиозната, така и с търговската цел на посещението на княгиня Олга във византийската столица. Когато става дума за положителните резултати от това посещение, трябва да се имат предвид и някои търговски споразумения, постигнати по негово време. Древноруският хронист, след като описва пътуването на княгиня Олга до Константинопол70, добавя, че след завръщането ѝ в Киев, при нея пристигнало пратеничество на императора с молба да прати в Константинопол, според обещанието, дадено на византийците, между другото и роби („челяд"), восък („воск") и кожи („шкура"), т. е. онези стоки, които русите продават на империята.

За по-късния период на руско-византийските търговски отношения разполагаме за съжаление с пръснати сведения, които едва ни позволяват да очертаем в общи линии историческото им развитие. До края на средновековието естеството на стоките, изнасяни от руските земи, остава почти непроменено в сравнение с това от първите векове. Още през първата половина на IX в. арабският автор Ибн-Хордадбег пише71, че руските търговци изнасяли боброви, лисичи и мечи кожи72, като добавя, че византийският император взимал от тях десятък от стойността на стоката им. Век по- късно друг арабски пътешественик, Ибрахим ибн-Якуб съобщава, че в Прага пристигали руски и славянски търговци, за да продават кожи, роби и - една новост - олово (?)73 т. е. по същество същите стоки, които се изнасят и за Византия. В глоса, вмъкната през късното средновековие в руски ръкопис, четем също и сведението, че руските търговци се стичали във византийската столица, за да продават роби74. Някои сведения с документален характер показват, че между руския град Новгород и Византия се установили търговски връзки. Така от едно сведение от житието на Антоний „Римски"75 узнаваме, че през 1106 г. в Новгород пребивавал търговец от византийски произход, който еднакво добре владеел гръцки, латински и руски език. Според друг извор76 византийските търговци се спирали в Киев. Татарското нашествие около средата на XIII в. унищожило напълно политическото и културното значение на Киев, но в северните руски територии не закъснели да се утвърдят като политически и стопански центрове Москва и Новгород. Последният, въпреки по-голямата си отдалеченост от Византийската империя, установил връзки с Константинопол, прокарвайки собствен път през Белгород (Акерман, Маврокастро на италианските портолани)77. Пътят по течението на Днестър загубил значение поради татарското нашествие, въпреки че в устието на реката се намирало укреплението Елексе (Ерексе), още Castrum Ilidios или пък Castellum di Lerici на портоланите, което през следващите векове се споменава като активен център на корабоплаване и търговия78. През този период пътуванията от вътрешността на руските земи на юг се извършвали и по течението на река Дон (античната Тапаис) до пристанището на Азовско море (още Меотидско море), а оттам през генуезката колония Кафа на Кримския полуостров79 по море се стигало до Константинопол80.

От едно сведение от края на XIV в. узнаваме, че пътят от Москва до Константинопол продължавал близо два месеца и половина81. И течение на XIII-XIV в. по Черноморското крайбрежие възникнали някои венециански, но най-вече някои генуезки колонии, които се превърнали в истински посредници в търговията на Русия с Византийската империя82. Генуезката република така ревниво бдяла над търговските си интереси с руските земи, че през 1352 г. успяла да наложи на император Йоан Кантакузин (1347-1354) подписването на споразумение, според което без нейно разрешение никакъв кораб не можел да навлиза във водите на Азовско море, било той византийски или венециански83. Независимо от това дали стоките, идещи от руските земи, били превозвани от самите руси или от генуезците, никой във Византия не се съмнявал - както свидетелства съвременният византийски историк84, - че изхранването на столицата може да се гарантира само със зърното и осолената риба, внасяни от Меотилско море или от близките реки85. В Константинопол до късни времена, изглежда, съществувал специален квартал, освен при „Св. Мамант", в който за кратко или по-продължително време отсядали русите86. Така в продължение на много векове, чак до гибелта на империята, руските земи представлявали за византийците основен източник на суровини, но също така и огромен пазар за византийските стоки.

Малко се знае за търговските връзки на западните славяни с Византия. Отдалечени от границите на империята и без възможност за пряк контакт, тези славяни естествено не били в състояние да поддържат редовни и разнородни връзки с византийците. Между тях и империята се простирали земите на българската държава, чиито търговски центрове обслужвали търговията им с Византия. Такъв един център била българската столица Преслав, в която през втората половина на X в. си дали среща търговци от Византия, от руските земи и от Унгария. По сведение на древноруската хроника, тук нееднократно цитирана87, от чехите Преслав внасял сребро, т. е. сребърни предмети на лукса, и коне. Ибрахим ибн-Якуб съобщава, че през втората половина на същия век Прага била един от най-богатите търговски центрове, в който се стичали търговци от различни славянски страни, някои от които внасяли византийски стоки88. Пο сведение на френския хронист Анри дьо Валансиен89 в началото на XIII в. в България се внасяло в големи количества оръжие и желязо от Бохемия („glaives vers a fiers Ions de Bohaigne"). Не е изключено по-рано, преди разгрома на Константинопол от участниците в Четвъртия кръстоносен поход, същите стоки да са внасяни и от византийска страна. Оскъдните сведения за търговските връзки на Византия със западните славяни не трябва да ни учудват. Можем да предположим, че наистина империята поддържала с тях ограничени връзки в стопанската сфера. Поради големите разстояния търговският обмен бил затруднен и несигурен, а освен това многократно се увеличавала цената на суровините, които другаде, от близките страни, можело да се доставят по- евтино, по-редовно и по-сигурно.

Трябва да отбележим, че след началото на IV в., когато столицата на Римската империя се премества от Рим край бреговете на Босфора, настъпила и голяма промяна в търговските връзки на средиземноморския свят с териториите, на които по-късно ще се заселят западните славяни. Както можем да заключим от археологическите и от нумизматичните находки в полските90 и чешките земи91, от древни времена почти до V в. между тези територии и Римската империя съществували много по-активни търговски връзки, отколкото по византийско време. Както за земите на западните славяни, така и общо за славянските народи от средновековието оскъдните сведения от писмените извори могат да се обогатят и уточнят посредством задълбоченото изследване на археологическия и нумизматичния материал. Не всички находки с археологически и нумизматичен характер следва да се оценят като достоверен извор за търговските връзки, тъй като те могат да имат друг произход - напр. дан под формата на дарове, каквито Византия предлагала на славянските народи, за да смири враждебното им настроение, или плячка от набезите във византийска територия или взета по време на война. Значителна част от предметите на лукса и на различни археологически находки, а също и монети могат да се смятат за свидетелства за търговски обмен. Предметите от различно естество свидетелстват за внос, а находките на монети - за износна търговия. В славянските страни досега са открити богати находки от монети с византийски произход, а също и огромно количество византийски предмети. Въпреки че акуратно са отбелязвани в научната литература, те все още не са изследвани както трябва в светлината на славяно-византийските икономически връзки. Въпреки че някои славянски учени са отбелязали важността на нумизматичните находки като ценен извор за изучаване на византийската история92, богатите и многобройни находки от славянските земи не са проучени достатъчно, що се отнася до топографията, до количеството и „качеството" на монетите, до трасирането на търговските пътища, до установяване на зоните за размяна, разположени по границата с империята или в зони, отдалечени от тези граници, нито що се отнася до „активите и пасивите" на обмена, нито що се отнася до целите на търговията. Голяма част от нумизматичните и археологически находки, познати днес, принадлежат на славянските земи, намирали се в непосредствена близост с Византия, напр. България93. Не по малко значими са откритите по руските земи нумизматични и археологически находища, потвърждаващи сведенията от писмените извори за руско-византийската търговия94. Могат да се отбележат също така и нумизматичните и археологически находки в земите на сърби и хървати95, в Чехословакия96 и Полша97. Тъй като археологическите и нумизматичните находки не са проучени детайлно в споменатите славянски страни, засега трудно можем да установим на тяхна основа дали преобладавал вносът, за какъвто свидетелстват предимно откритите предмети, или пък износът, чийто белег са нумизматичните находки, нито за отделни исторически периоди, нито за различните славянски страни. Не може да се установи съотношението на византийския внос-износ със славяните през средновековието. Излишно е да отбелязваме, че естеството и интензивността на търговския обмен между славяните и Византийската империя били тясно свързани със състоянието на политическите им отношения. Териториалното развитие на Византийската империя през вековете от времето на Юстиниан до падането ѝ през 1453 г. представлява едно почти безкрайно стесняване на границите ѝ, придружено οт загубата на големи плодородни територии, необходими за изхранването на населението ѝ. Сведена до тясна ивица земя и принудена да дири в чужбина и по-специално - след османските завоевания от XIV в. - в руските земи продоволствия, за да оцелее, империята е обречена неизбежно да загине под ударите на азиатския нашественик.

 

Bullettino dell’Istituto Storico Italiano per il Medio Evo е Archivio Muratoriano, 76 (1964), 1-30.

 

1По проблема за славяно-византийските отношения в общ план вж. I. Dujčev, I.cs Slaves et Byzance, in „Études historiques à l'occasion du XIe Congrès international dessciences historiques, Stockholm, août 1960", Sofia 1960, pp. 31-77.
2Theophanes, Chronographia. I. Ed. C. de Boor, Lipsiae 1882, p. 497, 24-26. Cf. Fr. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches. I, München-Berlin 1924, nr. 276; В. H. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, 1, София 1918, с. 177 и сл.
3Theophanes, op. cit., p. 497, 16 sgg. Cp. също: I. Dujčev, San Teodoro Studita ed i Bulgari, in „Bullettino dell'Istituto Storico Italiano per il Medio Evo е Archivio Muratoriano", 73 (1962), p. 71 sgg.
4Фрагментарният текст на договора се отнася до старобългарски надпис на гръцки език. Вж. текста в: V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1963, pp. 190-191, pp. 191-206-,Dölger, Regesten, I, nr. 393, c коментар пак там, е. 191-206; За 30-годишния период, предвиждан от договора, вж.И. Дуйчев, Одна из особенностей ранневизантийских мирних договоров. - В: ВВр, 15 (1959), с. 64-70.
5Dölger, Regesten, I, nr. 461 (неправилно отбелязан в 863 г.); Златарски, История, I, 2 (1927), с. 18 и сл.
6Подробности вж. у Златарски, цит. съч., с. 283 и сл.; G. I. Bratianu, Le commerce bulgare dans l'Empire byzantin et le monopole de l'empereur Léon VI à Thessalonique, в: Сборник в памет на проф. П. Ников, София, 1940, с. 30-36; Н. Antonidis-Bibicou, Recherches sur les Douanes à Byzance, Paris 1963, pp. 115, 140, 143, 196.
7J. Nikole, Le livre du préfet ou l'édit de l'empereur Léon le Sage sur les corporations île Constantinople, Genève 1893, p. 40: IX, 6. Гръцкият текст c руски превод и коментар в: M. Я. Сюзюмов, Византийская книга епарха, Москва, 1962, с. 82-83, 59, 198 и сл.
8Nikole, op. cit., pp. 35-36: VIII, 1 = Сюзюмов, цит. съч., с. 81, 57, 181 и сл. За термина „факеолия" вж. в: И. Дуйчев, Славяно-болгарские древности IХ-го века. -В:В, 11 (1950), с. 29-30.
9За този път вж. основно фундаменталния труд на К. Jireček, Die Heerstrasse von Belgrad nach Konstantinopel, Prag 1877. За централния участък от пътя вж също: П. Мутафчиев, Старият друм през „Траянова врата". - В: Сп. БАН, 55 (1937), с. 19-147.
10За този факт свидетелстват преди всичко археологическите и нумизматичните находки в земите, владени по онова време от аварите. Вж. X. Д. Салами, Византийские монеты в аварских находках. - В: „Acta archeologica Hung.", 2(1952). pp. 231-250;/7 Фехер, Аваро-византийские сношения и основание болгарской державмы. - В: „Acta archeologica Hung.", 5 (1955), pp. 55-59, c неправилна интерпретация; ср.: В. Zàstеrovà, Avari a Slovane. Vznik a pocatky Slovanû, II, Praha 1958, p. 26; И. Дуйчев, Връзки между чехи, словаци и българи през средновековието. - В Чехословакия и България през вековете. София, 1963, с. 14-15; Vztahy mezi Cechy, Slovâky a Bulhary ve stredovékù, in „Ceskoslovensko-bulharské vztahy v zrcadle staleti. Sbornik vêdeckych studii". Praha 1963, p. 17.

11Повесть временных лет. Текст и перевод. Изд. Д. С. Лихачов, 1, Mосква- Ленинград, 1950, с. 48 под година 963, с. 246. Вж. също и английския превод: S. H: Cross-О. P. Sherbowitz-Wetzor, The Russian Primary Chronicle. Laurentian Text, Cambridge Mass. (1953), p. 86; cf. p. 241.
12Cp. G. I. Brätianu, La question de l'approvisionnement de Constantinople à l'époqur byzantine et ottomane, in „Byzantion", 5 (1929-30), pp. 90 sg., 92 sgg., 96, 101 и сл.
13Cp. I. Sakâzov, Bulgarische Wirtschaftsgeschichte, Berlin-Leipzig 1929, p. 158 и сл.
14Никой от византийско-българските договори от следващите векове не дава  подробности по този въпрос.
15Най-общо вж. сведенията в: К. Jiereček-J. Radonić, Istorija srba, II, Beograd, 1923, p. 43 и сл.
16А. Ellissen, Analekten der mittel- u. neugriechischen Literatur, IV, Leipzig 1860, pp. 46, 98, 152-153 nn. 22-24. Cp.: И. Дуйчев, Едно кратко описание на Вардара οт XII в. - В: Македонски преглед, 13, 3 (1942), с. 5-6.
17За историята на града и неговата търговия вж. основно: К. Jiereček, DIP Bedeutung von Ragusa in der Handelsgeschichte des Mittelalters, Wien 1899; B. Krekic. Dubrovnik i Levant (1280-1460), Beograd 1956; Dubrovnik (Raguse) et le Levani mi Moyen âge, Paris 1961. За предишната литература вж. I. Dujčev, Avvisi di Ragusa. Documenti sull'Impero turco nel sec. XVII е sulla guerra di Candia, Roma 1935, pp. IX-X; За сръбско-хърватската литература вж. Dix années d'historiographie yougoslave 1945-1955, Beograd 1955, pp. 217-255.
18Krekić, Dubrovnik (Raguse), pp. 16-17.
19Gia. Di Pietro Luccari, Copioso ristretto degli Annali di Ragusa, Venezia 1605. p. 22. Cf. Krekić, op. cit., p. 20.
20Luccari, op. cit., p. 27. d.M. Marković, Vizantiske povelje Dubrovačkog archivii, in „Zbornik RVI", 1 (1952), p. 206; Krekić, op. cit., p. 20.
21Luccari, op. cit., p. 27. Cf. Dölger, Regesten, II, nr. 1611; Marković, op. cit  206; Krekić, op. cit., pp. 21-22.
22За подробности вж.: I. Dujčev, La date de la révolte des Asênides. In „Byzantinoslavica", 13 (1952-53), pp. 227-232.
23Krekić, op. cit., p. 25 и сл., който обаче не споменава търговските връзки на Дубровник с България през този период.
24Marković, op. cit., p. 207; Krekić, op. cit., p. 26.
25За подробности: В. H. Златарски, История, III (1940), c. 337-353; И. Дуйчев, цар Иван Асен II, София, 1941, с. 19-28.
26Текстът на грамотата: И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, София, 1944, с. 42-43 с превод на съвременен български; И. Иванов, Български старини из Македония, София, 1931, с. 577-578. За коментар на текста вж. Дуйчев, цит. съч., с. 326-330, а също и М. Marković, Ο horizmi bugarskog cara Jovana Asena II podeljenoj Dubrovniku, in „Istor. Glasnik", 4 (1952), pp. 9-12.
27Luccari, op. cit., p. 33. CL Dölger, Regesten, III (1932), nr. 1707.
28Cf. Λ:. Jireček, Die Bedeutung, p. 79, n. 77; „Archiv f. slav. Philologie", 19 (1897), pp. 603-604.
29Marković, Vizantiske povelje, pp. 211-219. Cp. също G. L. F. Tafel-G. M. Thomas, Griechische Original-Urkunden zur Geschichte des Freistaates Ragusa, in „Sitzungsberichte i k. Akademie d. Wissensch., philos.-hist. Classe", Wien, 6 (1851), p. 524.
30Marković, op. cit., pp. 220-224. Cp. също Tafel-Thomas, op. cit., p. 528; Krekić, up. cit., p. 26.
31Marković, op. cit., pp. 225-238. Cp. също Tafel-Thomas, op. cit., p. 526; Krekić, up. cit., p. 26. Могат да ce открият много формулировки, общи и за двете грамоти на Михаил II и за грамотата на Иван II Асен от 1230 г.
32А. Илинский, Грамоты болгарских царей, Москва, 1911, с. 155-159. Превод на съвременен български и коментар в: Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, c. XVII-XVIII, 46-54, 333-336. Ср. още: Златарски, цит. съч., ц. 438-445.
33Dölger, Regesten, III, nr. 1865; Krekić, op. cit., p. 32.
34Krekić, op. cit., p. 33; pp. 177-178 nr. 69; Dölger, op. cit., IY nr. 2255.
35Krekić, op. cit., p. 33; cf. Dölger, op. cit., nr. 2267; nr. 2433 (отбелязано ок. 1320г.). (Sotto l'anno ca. 1320).
36Cf. Krekić, op. cit., pp. 31-32.
37Krekić, op. cit., pp. 274-275 nr. 681 ; p. 46.
38Krekić, op. cit., pp. 293-294 nnr. 786-787; 51-52. Cf. D. A. Zakythinos, Le despotat grec de Morée, I, Paris 1932, pp. 221-222; II, Paris 1953, pp. 242, 260.
39Krekić, op. cit., pp. 298 nr. 806; 309-310 nr. 871, 873-874; 52-53.
40Krekić, op. cit., pp. 304 nr. 845; 305 nr. 851; 312 nr. 887; 314 nr. 900; pp. 53-54. За Йоан от Дубровник вж. важните сведения, събрани от J. Gill, The Council of Florеnce, Cambridge 1959, pp. 46, 59 n. 1, 60 и сл., 74 и сл., 163, 268-269, е посочване ни богат изворов материал. Полезни сведения съдържа и статията на A. Combes, leim de Raguse, in „Divinitas", 6 (1962), pp. 380-384.
41Krekić, op. cit., p. 357 nr. 1144, p. 59.
42Пратеници на Константин Драгаш пристигат в Дубровник през 1446 г.: krekić, op. cit., p. 347 nr. 1098; 1099; cf. p. 59, n. 2.
43Krekić, op. cit., pp. 362-363 nr. 1174; 1175.
44Krekić, op. cit., pp. 366-368 nr. 1193; 1195-1199; pp. 371-372 nr. 1216, 1217; p. 373. nr. 1222. Текста на хрисовула у: Marković, op. cit., pp. 239-244, е коментар и библиография. Вж. също М. А. Андреева, Торговый договор Византии и Дубровника и история его подготовки. - В: „Byzantinoslavika", 6 (1935-36), pp. 110-165, където се откриват и сведения за дубровнишко-византийската търговия от по- ранната епоха; ср. същата, Le traité de commerce de 1451 entre Bizance et Dubrovnik et sa préhistoire, in „Bizantion", 10 (1935), pp. 117-127; ИБАИ, 9 (1935) = „Actes du  IVe Congrès international des études byzantines", I, p. 292; Les rapports entre Byzance  et Raguse à la veille de la prise de Constantinople, in „Europa Centro-Orientalis 1935, nr. 15, pp. 234-235; nr. 16, pp. 253-254.
45Текст: Marković, op. cit., pp. 245-248. Ср. Андреева, Торговый договор, c. 157-159; Krekić, op. cit., p. 60.
46Текст: Marković, op. cit., pp. 249-253. Ср. Андреева, цит. съч., c. 159; Krekic, op. cit., p. 60.
47Krekić, op. cit., pp. 67-123.
48И. Дуйчев, Един дубровнишки пътепис през нашите земи през XVI в. В: ИБГД, 3 (1956), с. 240-244; „Bizantinoslavica", 20 (1959), pp. 324-325.
49За средните векове вж. В. Krekić, Kurirski saobraćaj Dubrovnika sa Carigradom i Solunom u prvoj polovini XIV veka, in „Zbornik RVI", 1 (1952), pp. 113-119; cf. I: Dujčev, in „Byzantinoslavica", 15 (1954), p. 118. За сведенията от XVII в. вж. I. Dujccv Avvisi di Ragusa. Documenti sull'Impero turco nel secolo XVII е sulla guerra di Candiu p. XX и сл.
50Повесть временных лет, c. 11-12. За този път вж.В. А. Брим, Путь из Варяг в Греки. - В: ИAHCCCR 7 сер., отд. общ. наук, 2 (1931), с. 201-247; С. В. Бернштейн-Коган, Путь из Варяг в Греки. - В: Вопросы географии, 20 (1950), с. 239-271
51Constantinus Porphyrogenitus, De administrando imperio, ed. Gy. Moravcsik -R J. H. Jenkins, Budapest 1949, cap. 9: pp. 56-63. Cf. anche: De administrando imperio II. Commentary, London 1962, pp. 16-61 (D. Obolensky).
52За идентификацията ср. Obolensky, op. cit., pp. 26-31.
53Constantinus Porphyrogen., op. cit., cap. 2, 16-18 (p. 50).
54Constantinus Porphyrogen., op. cit., cap. 9, 32 (p. 58); 9, 51 (p. 60).
55Constantinus Porphyrogen., op. cit., cap. 9, 52-53 (p. 60).
56За историята на руско-византийската търговия вж. В. М. Истрин, Договоры русских с греками X века. - В: ИОРЯС, 29,1 (1924), с. 383-393; А. A. Vasiliev, Economic Relations between Byzantium and Old Russia, in „Journal of Economic and Businnes  History", 4 (1931-32), pp. 314-334; M. В. Левченко, Русско-византийские договоры 907 и 911 гт. - В: ВВр, 5 (1952), с. 105-126; същият, Очерки по истории русско-византийских отношений, Москва, 1956, с. 91-127, 152-171; Obolensky, op. cit., pp. 44-45.
57По въпроса вж. I. Sorlin, Les traités de Byzance avec la Russie au Xe siècle, lu „Cahiers du Monde russe et soviétique", 2 (1961), pp. 313-360, 447-475. Текста на договорите познаваме само по руските им преводи.
58Повесть временных лет, с. 23-25, 220-222. Ср. Dölger, Regesten, I, nr. 549
59Вж. за детайли: J. Pargoire, Les Saints-Mamas de Constantinople, в: ИРАИК, 1 (1904), pp. 261-316;М., Saint-Mamas, le quartier des Russes à Constantinople, in „Echos d'Orient", 11 (1908), pp. 203-210; R. Janin, Constantinople byzantine, Paris 1950, и 431-432; И. Дуйчев в: Труди ОДРЛ, 19 (1963), c. 112 и сл. с други посочвания.
60Ср. I. Dujčev, in „Bizantinoslavica", 11 (1950), pp. 18-19, n. 77.
61Повесть временных лет, с. 25-29, 222-226. Ср. Dölger, op. cit., nr. 556.
62Левченко, Очерки, c. 147 и сл.; G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, München 19522, p. 223.
63Текста: Повесть временных лет, c. 34-39, 231-236. Ср. Dölger, op. cit., I, nr. 647 („944 vor Dez. 16").
64За тази формулировка, повтаряна във всеки договор, вж. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II с. 376; BS1, 15, 2 (1954), с. 256-7. Формулировката във византийско-руския договор е с ясно изразен византийски произход и можем да открием множество аналогии във византийски документи.
65Повесть временных лет, с. 39, 236.
66Повесть временных лет, с. 48, 246.
67Повесть временных лет, с. 50-51, 248.
68Повесть временных лет, с. 52, 249-250. Ср. Dölger, Regesten, I, nr. 739, c насочване на други исторически извори.
69Constantinus Porphyrogen., De cerimoniis, ed. Bonn, II, cap. 15 = p. 595, 4. Ср. Левченко, Очерки, с. 215 и сл.
70Повесть временных лет, с. 45, 242, датировка 6463 г. = 955.
71De Goeje, Bibliotheca geographicorum arabicorum, VI, Lugduni Batavorum 1889, I' 115 = T. Lewicki, Zrodla arabskie do dziejôw slowianszczyzny, I., Wroclaw-Krakow 1956, pp. 76-77. Ср. Левченко, Очерки, c. 45, 122.
72Ср. Κ. Tymieniecki, in „Slownik starozytn. slowianskich", 1 (1961), p. 133.
73F. Westberg, Ibrâhîms-Ibn-Ja'kùb's Reisebericht über die Slawenlande aus dem J. 465, in „Zapiski imp. Akademii nauk po ist.-filol. otd.", ser. 8, vol. III, nr. 4 (1898), p. 24 sgg, 53 sgg., 63 sgg., passim; T. Kowalski, Relacja Ibrãhima ibn Ja'kūba z podrôzy do kiajôw slowianskich w przekazie al-Bekrïego, Krakow 1946, p. 49 sgg., 76, passim; Φ. Вестберг, Комментарии на записку Ибрагима Ибн-Якуба ο славянах СПб, 1903, с. 144 и навсякъде; Левченко, Очерки, с. 199 и сл.
74Левченко, цит. съч., с. 395, бел. 1.
75Сказание ο житии ... Антония Римлянина. - В: Православный собеседник, 2 (1858), с. 165; ср. Левченко, цит. съч. с. 435 и сл.
76Патерик Киево-Печерского монастыря, СПб, 1911, с. 8; ср. Левченко, цит.
съч., с. 430; J. Scylitzes-G. Cedrenus, Comp, hist., II, ed. Bonn 1839, p. 551, 1 c други посочвания за византийско-руската търговия.
77Левченко, цит. съч., с. 522.
78Левченко, цит. съч., с. 439; M. Н. Тихомиров, Пути из России в Византии в ХIV-XV вв. - В: Византийские очерки, Москва, 1961, с. 4, където могат да се открият сведения и за други пътища за комуникация между Византия и древна Русия; вж. пак същия, Россия и Византия в XIV-XV столетиях. - В: Сборник РВИ, 7 (1961), с. 23-38.
79За тази колония вж. специално M. Maiowist, Kaffa-kolonia genuenska na Krymie i problem wschodni w latach 1453-1475, Warszawa 1947.
80За подробности вж. Тихомиров, Пути, с. 4 и сл.
81Ср. Тихомиров, цит. съч., с. 7.
82По проблема вж. основно: С. Manfroni, Le relazioni fra Genova, I'Imperii Bizantino е i Turchi, in „Atti délia Società Ligure di storia patria", 28 (1898), pp. 575- 858; G. I. Brätianu, Recherches sur le commerce génois dans la Mer Noire au XIII siècle, Paris 1929; Idem, Recherches sur Vicina et Cetatea Alba. Contributions à l'histom de la domination bizantine et du commerce génois sur le littoral roumain de la Mer Noire, Bucarest 1935; Ä. Lopez, Storia delle colonie genovesi nel Mediterraneo, Bologim 1938, pp. 206 sgg., 249 sgg., 329 sgg., passim; G. I. Brätianu, Les Vénitiens dans la Mer Noire au XIVe siècle, Bucarest, 1939; Е. 4. Скржинская, Генуезцы в Константинополе в XIV в. - В: ВВр, 1, (26), (1947), е. 215-234.
83Е. Ч. Скржинская, Петрарка ο генуезцах на Леванте. - В: ВВр 2, (27), (1949), с. 258.
84Nicephorus Gregoras, Historia, ed. Bonn 1855, III, pp. 113, 13 и сл.; 90, 11 и сл.; 45, 1 и сл.; 199, 12 и сл.; 532, 5 и сл.
85Ср. Левченко, цит. съч., с. 524.
86Ср. Тихомиров, Пути, с. 30-31; Россия и Византия, с. 26-27.
87Повесть временных лет, с. 48, 246.
88Westberg, Ibrâhîms-Ibn-Ja'kûb's Reisebericht, p. 53 и сл., passim -,Kowalski, Relacja p. 49. Cf. T. Lewicki, Žrodla, pp. 147, И. Дуйчев, Връзки, е. 38 = Vzstahy, p. 37.
89Henri de Valenciennes, Histoire de l'Empereur Henri de Constantinople, ed J. Longnon, Paris 1948, p. 41, § 532. Cf. I. Dujčev, in „Bizantinoslavica", 12 (1951), p. 260; Vruzki, p. 40 = Vztahy, p. 39.
90Вж. основно: Br. Bilinski, Drogi swiata-storozytnego ku ziemion slowianskim w swietle staroiytnych swiadectw literackich, in „Archeologia", 1 (1947), pp. 139, 359-361; K. Majewski, Importy rzymskie w Polsce, Warszawa-Wroclaw 1960; S I Gasiorowski, Espansione dell'arte Industriale romana in Polonia, Roma 1936; M Gumowski, Moneta rzimska w Polsce, in „Przegkid archeol.", 10 (1958), pp. 87-149  Wielowiejski, Wymiana handlowa miçdzy poludniowa PoIska  a imperium rzymskim, in „Archeologia", 8 (1958), pp. 76-100.
91Полезни сведения дава B. Swoboda, Cechy a rimske Imperium, Praha 1948, J. Dobias, Archeologické nâlezy jako prameny pro déjiny stykû Rima s ûzemîm dnešnihu Slovenska, in „Obzor praehistoricky", 1 (1922), pp. 74-88; Id., Les Romains dans Ιe territoire de la Tchécoslovaquie actuelle d'après les fouilles récentes, in „Cinquieme Congrès internat, d'archéologie, Alger 14-16 Avril 1930", Alger 1933, p. 159 sgg.
92Cp. И. В. Соколова, Клады византийских монет как источник для истории
Византии VIII-XI вв. - В: ВВр, 15 (1959), с. 50-63. Вж. също много ценното изследване нa S. Мс A. Mosser, A Bibliography of bizantine coin hoards, New York 1935. Археологическият материал изисква особен подход, за да се съберат сведенията от находките, пръснати в различни славянски страни, и да се анализират целево.
93Не съществува изчерпателно изследване. Вж. сведения у В. Велков, Градът в Тракия и Дакия през късната античност, IV-VI в. Проучвания и материали. София, 1959, с. 162-168; С. Лишев, За проникването и ролята на парите във феодална България, София, 1958, с. 14-25; И. Дуйчев в: „Byzantinische Zeitschrift", 54 (1961), p. 487; 56 (1963), pp. 206-207.
94В. В. Кропоткин, Клады византийских монет на территории СССР, Москва, 1962; J. Guey, in „Mélanges d'archéologie et d'histoire", 67 (1955), pp. 189-216; 68 (1456), pp. 139-203; V. Laurent, in „Byzantinische Zeitschrift", 49 (1956), p. 238.
95Например: M. Vego, Zlatnik vizantinskog cara Mihailia III, in „Glas Zem. muzeja", 7 (1952), pp. 409-410; Fr. Barišić, ibid., 8 (1953), pp. 254-261.
96P. Radomérsky, Byzanské mince z pokladu ν Zemianském Vrbovku, in „Pamâtky archeologicke", 44 (1953), pp. 109-127; F. Adâmek, Byzantské nâlezy ze staroslovanskych hrobù u Malomeric, in „Priroda", 35 (1943), pp. 24-27; R. Turek, in „Slavia antiqua", 9 (1962), p. 213 (монети на Йоан I Цимисхи).
97Да се види сведението на W. Honsel, Les origines de l'Etat Polonais, Varsovie 1960, pp. 127, 134 sgg., 140 sgg., 145. Що ce отнася до произведенията за стъкло, вж. M. Dekôwna, Naczynia szklane pochodzenia obcego na zemiach polskich we wczesnym sriedniowieczu (X w.-polowa XIII w.), in „Slavia Antiqua", 9(1962), p. 231 sgg., 239, 241.