istoria

 

 

Образ на българин от XV в. във Флоренция

 

Иван Дуйчев

 

385px Cappella dei magi giuseppe patriarca di costantinopoliЗавладяването на българските земи от турците през втората половина на XIV в. сложило край на съществуването на независимата средновековна българска държава, обаче не означавало пълен прелом в развоя на културата. Както през тежките години на турските нашествия, така и по времето на покорението на Търновското и Видинското царство в 1393 и 1396 г. различни български книжовници и художествени творци напуснали страната. Отнасяйки със себе си ценни ръкописи и произведения на изкуството, те потърсили спасение в други земи — в отвъддунавските области, в огромната руска земя или сред сърби и хървати. В лицето на тези бегълци пред вълната на турското нашествие и чрез творбите на книжнината и изкуството средновековната българска култура продължила своя живот, като оказала влияние върху културата на южните и източните славяни, както и на нашите отвъддунавски съседи. Озовалите се в руски земи български книжовници и художници се превърнали в един от факторите на така назованото вторично южнославянско влияние. Заедно с паметниците на средновековната българска култура те разнесли и много ценности на заплашената от близка гибел византийска култура. В своя устрем към балканските земи азиатските нашественици отминали последните оцелели средища на византийския държавен и културен живот: столицата Цариград с някои лежащи непосредствено до нея области, както и малкото византийски владения в Пелопонес. Дните на тези византийски владения били преброени, но все пак никой още не можел да прозре бъдещето и там мнозина живеели с упованието, че бурята ще отмине. Така, когато българските земи паднали под ударите на завоевателите, някои видни българи се насочили да дирят убежище не другаде — а в земите на омаломощената Византийска империя или по светогорските манастири. Заплахата на ислямските завоеватели през XIV в. притъпила много от острите някога етнически борби сред балканските християнски народи и спомогнала за възникването на известна общобалканска културна общност. В навечерието на разгрома на Византийската империя и при поробването на балканските славянски народи от турците се оформили проявите на угасващата византийско-славянска културна общност, по-ясно очертана от всички предишни векове. Именно в тази обстановка неколцина представители на българската народност достигнали до висшите стъпала на византийския политически и културен живот.

Шестте десетилетия, които изминали непосредствено след завладяването на българската столица Търново от турците, съставяли една продължителна агония за ослабената Византия, за да доведат — след кратки периоди на успокоение — до превземането на Цариград (май 1453 г.) и унищожението на старата империя. Последните византийски императори са били в тесни родствени връзки с южнославянските владетели и съдбата на българските и сръбските земи не била за тях нито неизвестна, нито безразлична. Император Мануил II Палеолог (1391 — 1425) се оженил точно в годината, когато завоевателите — турци завладели Търново и се разлели по останалите части на българската земя, за Елена, дъщеря на деспот Константин Деянов, властелин на Кюстендилската област, на която оставил по-късно и името си. В парижки ръкопис е запазен ликът на тази потомка на Деяновци, която само година и половина след провъзгласяването си за византийска императрица научила за гибелта на баща си в битката при Ровине (17 май 1395 г.), после надживяла с цели 25 години мъжа си и починала като инокиня в един цариградски манастир не много преди падането на византийската столица. Една от главните грижи във външната политика на Мануил II била насочена да дири помощ от чужди страни за отстранение на надвисналата турска опасност. Отначало той се обръща към Москва (1398 г.), после в края на 1399 г. предприема почти двегодишно пътуване на Запад и посещава Венеция, Париж и Лондон, гдето получава само празни обещания. Съществуването на империята за половин век обаче бива обезпечено не от тези обещания, а поради разгрома и пленяването на султан Баязид I в сражението при Анкара с татарския вожд Тимур на 28 юли 1402 г. Отслабването на турската държава и възникналите вътрешни борби за власт били благоприятни за Византия. С поемането на властта от Мурад II (1421 — 1451) заплахата от турското завоевание отново се засилила. През 1422 г. столицата била обсадена, а в 1430 г. турците превзели втория град на империята Солун. Синът на Мануил II, предпоследният византийски император Йоан VIII Палеолог (1425 — 1448) поел империята в отчаяно състояние, докато другите трима синове на Елена Драгаш управлявали земите на Пелопонес. Западните държави обещавали да изпратят помощ на застрашената империя, обаче поставяли като предварително условие премахването на църковното разделение и установяване на уния. Всред управниците и населението на сведената до стените на столичния град империя се оформили две остро враждуващи партии за приемане или отхвърляне на тези предложения. Все пак привържениците на сближението със Запада надделели и се започнали дълги преговори със западните държави и Римската курия. Тези преговори завършили със събора в италианските градове Ферара и Флоренция, който траял от началото на април 1438 г. до юли 1439 г. От страна на цариградската империя като представител на събора се явил сам императорът Йоан VIII Палеолог, придружен от доста многочислена делегация, най-видният член на която бил патриархът на Източната църква Йосиф II. Заседанията на Фераро-Флорентинския събор били едно от най-бележитите събития на своето време и многобройни исторически извори ни осведомяват подробно както за работата на събора, така и за личностите на отделните участници. Именно по този повод са запазени няколко извънредно интересни сведения за личността на цариградския патриарх Йосиф II. Тези сведения са твърде откъслечни, но позволяват да открием в негово лице именно една от онези личности, които турското завоевание пръснало далеч извън пределите на българската земя.

Надеждите за помощ от Запада въпреки сключената уния през юни 1439 г. се оказали напразни и било естествено, че Йосиф II като един от изразителите на политиката за уния не спечелил големи симпатии всред съвременниците си и всред по-късните поколения. Поради тази причина някои от сведенията, които историческите извори ни съобщават за него, са не само твърде оскъдни, но и явно пристрастни. В един флорентински гръцки ръкопис се намира анонимен списък на цариградските патриарси, гдето между другите е упоменат патриарх Йосиф II и е дадено едно важно сведение за неговия произход. „Йосиф — четем в този списък  — бе ръкоположен за патриарх в дните на господаря император Мануил. Той епископства 32 години. Той беше красив със своята външност, белите си коси и ръста си, неук в светската мъдрост. Както разказваха, той бил незаконен син на цар Шишман. Той обнови манастира Филантропос в Цариград." Последният цариградски патриарх, упоменат в този списък, е Рафаил, който управлявал през 1475 — 1476 г., а това показва, че документът е бил съставен най-рано през последната четвърт на XV в. Анализът на неговите сведения сочи, че неизвестният автор е черпил от добре осведомени първоизвори, поради което и неговото известие за произхода на патриарх Йосиф II трябва да се приеме с пълно доверие. Според едно друго известие на съвременен писател, по времето на събора във Ферара и Флоренция патриархът е бил около 80-годишен. Това сведение загатва, че той ще да е бил роден приблизително към 1360 г. Тези кратки сведения за произхода и рождената дата на цариградския патриарх поставят пред историка няколко нелеки за разрешение въпроса. Посочването, че патриархът обновил във византийската столица манастира Филантропос, се тълкува като свидетелство, че той е имал някаква връзка с познатия византийски род на Филантропините. Наистина за един от членовете на този род, именно Георги Филантропин, е известно, че е бил негов сродник. По каква линия е вървяло обаче това родство, не би могло да се установи (поне засега) поради липса на достатъчни вести. По-важен е въпросът, чий потомък е бил патриарх Йосиф II? Предположението, че той е бил син на последния български владетел Иван Шишман (1371 — 1393) не изчерпва всички възможни решения на въпроса, нито пък е най-убедително.

Краткото посочване, че Йосиф II е бил син на българския „цар Шишман" би могло да се тълкува в смисъл, че той е бил потомък на една от следните три познати личности в българската история от XIV в.: кратковременния цар Иван Стефан Шишман (1330 — 1331), неговия приемник Иван Александър (1331 — 1371) и най-сетне Иван Шишман. Един поглед върху хронологията навява съмнения, че той е могъл да бъде син на Иван Шишман, който е бил роден от втория брак на Иван Александър с покръстената еврейка Теодора, сключен към 1345 г. В Лондонското евангелие, писано през 1356 г., Иван Шишман е изобразен като твърде младо момче, а четири години по-късно едва ли е бил женен, за да има син на възрастта на бъдещия патриарх. Не е вероятно също предположението, че Иван Александър е имал някакъв незаконен син, който по-късно се издигнал до патриаршески сан. Твърдението за незаконородеността на Йосиф II е по-скоро слух, разпространяван от неговите противници — а те са били твърде силни и многобройни. Върху миниатюрата от 1356 г. в Лондонското евангелие като по-малък син на Иван Александър е изобразен Иван Асен, наименуван така по името на починал към 1344 — 1345 г.  по-голям свой брат. За по-късната съдба на този княз не се знае почти нищо освен, че е присъствал на събора в 1360 г. Не е изключена възможността именно той, като приел по-късно монашеско име — започващо съгласно византийския обичай със същата буква както кръстното му име, да се именувал Йосиф и така постепенно се издигнал по стълбицата на църковната йерархия. В такъв случай би трябвало да се предполага, че патриарх Йосиф II в същност към 1439 г. е бил достигнал вече отдавна своята 80-годишнина. Иван Александър е бил най-видният представител на рода на Шишмановци и следователно един късен византийски паметник е могъл да го назовава, в разрез с общия обичай, с името Шишман. Търсейки да установим произхода на Йосиф II, бихме могли да предположим също, че той е бил пряк потомък на избягалия във Византийската империя Иван Стефан Шишман, сина на Михаил Шишман (1323 — 1330) и сръбската княгиня Ана Неда. Към 1341 г. там се явил и вторият син на Михаил Шишман, наричан Шишман. Малко вероятно е обаче, че в края на XV в. някой сред ромеите би могъл да си спомни за тези личности, които играли твърде малка роля в живота на българите и в новото си отечество Византия.

За ранните години от живота на Йосиф II не се знае нищо. Може да се предположи, че той напуснал Търново и подобно на толкова други българи от епохата се озовал в Света гора и оттам в Цариград. Живял ли е обаче известно време като светско лице и така се сродил с рода на византийските Филантропини? На този въпрос засега не може да се даде отговор. Едно неясно сведение, както и наличието на някои документи, излезли изпод ръката на патриарха, го свързват със светогорския манастир Алипиу и дават основание да се допусне, че той прекарал там известно време като инок. Изглежда през втората половина на 1393 г. той бил ръкоположен за митрополит на малоазийския град Ефес, който от 1391 г. вече се намирал под владичеството на турците. През 1416 г. той бива избран за цариградски патриарх и остава на този сан цели 23 — не 32 години, както предава флорентинският списък — до 1439 г. Появата му на Фераро-Флорентинския събор и сравнително продължителният му престой в Италия са станали причина неколцина съвременници да ни оставят доста подробни вести и описания на неговата външност и характера му.

Особено ценно е свидетелството1  на един от видните участници в събора, именно доминиканеца Йоан Рагузки (сиреч от далматинския град Дубровник), който имал възможност да се среща доста пъти с Йосиф II, да разговаря с него и да го наблюдава. В писмо до кардинал Чезарини от 9 февруари 1436 г. той пише изрично, че патриархът бил „българин по народност" (Bulgarus est natione) и говорел подобно на самия него славянски език (de lingua mea). Друг съвременник на Фераро-Флорентинския събор, италианецът Амброзий Траверсари, в писмо от Венеция, с дата 20 февруари 1438 г., съобщил на папа Евгений IV (1431 — 1439) впечатленията си от патриарха българин: „По мое мнение той несъмнено е човек много благоразумен, твърде жив и въпреки че е достигнал много напреднала възраст — смята се, че той е приблизително осемдесетгодишен, — е надарен с проницателен ум и остра възприемчивост." Доминнканецът от Дубровник ни е оставил по-пълна характеристика за Йосиф II: „Патриархът е стар човек — пише той — и както подобава на възрастта му, неговата бяла коса, дълга брада и ликът му го представят пред всекиго, който го види, като една достойна за почитание фигура. Неговият здрав смисъл, опитност в работите и сериозността на обноските му също така пораждат възхищение у всички онези, които имат случай да влязат в тесен допир с него, така че — нека кажа истината — аз никога не бих повярвал, че такъв човек би могъл да се намери в Гърция през наши дни. Той бе готов да се откаже от патриаршеството поради лошото си здравословно състояние. Аз бях в общение с него и още съм, доколкото ми е възможно, било лично, било тайно — посредством други", допълва Йоан от Дубровник своите впечатления. Траверсари от своя страна също изразява възхищението си от него: „Аз срещнах патриарха, пише той, разговарях надълго с него и бях много възхитен от външността му и разговора с него, тъй като неговата бяла коса, обноските и държането му пораждат почитание към него, а в разговор той е извънредно приятен." По повод тази характеристика на двамата съвременници, които имали възможност да опознаят достатъчно добре предстоятеля на цариградската църква, трябва да се отбележи, че обвинението към него в липса на светска образованост не бива да се тълкува буквално. В Италия той донесъл със себе си ръкопис със съчинения на Василий Велики. Късновизантийският писател Марк Ефески — нека отбележим, един от най- ярките противници на унията — написал по случай смъртта на патриарха епиграма, в която го възхвалява за силата на неговото слово и за неговите поучения. Въпреки че разговарял с Йоан Рагузки отчасти чрез преводач, признанието на дубровничанина-доминиканен показва, че Йосиф II до края на живота си не бил забравил своя майчин език. Неотречимо е, че ако той е могъл да остане начело на цариградската църква в продължение на повече от две десетилетия, и то именно през епоха на разцвет на книжнината и културата, това се дължало на известни негови положителни качества. Разбира се, участието му в унията със Запада, на която той — при спомена за завоеванието на собствената си родина от турците — възлагал надежди за спасение на Византийската империя от малоазиатските нашественици, а вероятно и съзнанието за неговия негръцки произход станали причина личността му да бъде донякъде очернена от някои съвременници или пък да се замъглят вестите за живота и дейността му. Други известия, напротив, говорят, че той оставил силно въздействие върху онези, които го заобикаляли, и изобщо представлявал забележителна личност на своето време. От онова, което се знае за отношенията му с император Йоан VIII Палеолог, се вижда ясно, че влиянието му в известни области на византийската политика е било наистина значително. Според едно известие той дори направил опит „да освободи църквата от робството, което ѝ наложил императорът", което известие говори най-малкото за проява на самостойност като черта на неговия характер. Дори съвременници, които не са били твърде благоприятно настроени към него, е трябвало обаче да признаят, че той е бил „човек с далновиден ум, който вдъхвал голямо почитание и благоговение". Друг съвременник — византиец го характеризира като „човек горд и неутолим". Името му не забравил да спомене и руският цар Иван IV Василиевич-Грозний в своето послание от 1581 г. до полския крал Стефан Батори. Очевидно не за всички съвременници или люде от близките поколения било ясно, че търсенето на съглашение със Запада представлявало една от възможностите за борба против турското нашествие.

Сведенията на писмените извори за личността на патриарх Йосиф II се допълват щастливо от няколко изображения, които произхождат от приблизително същото време.  Така познатият флорентински художник Беноцо Гоцоли (или Беноцо ди Лезе: 1420 — 1497) в своята прочута фреска „Поклонението на влъхвите", рисувана в Капелата на Медичите в двореца Рикарди във Флоренция, е изобразил няколко исторически личности, между които са византийският император Йоан VIII Палеолог и патриарх Йосиф II. Фреската е рисувана през 1459 г., т. е. двадесет години след завършването на Фераро-Флорентинския събор, и трябва да се предполага, че художникът се е постарал да се осведоми добре за външността и характера на патриарха — българин. Наистина образът на Йосиф II в творението на флорентинския художник отговаря напълно на ония описания, които са ни оставили другите съвременници. Патриархът е изобразен на кон — както се знае, че е пропътувал от Ферара до Флоренция, снажен, с голяма бяла брада и гъста коса, с изразително лице и живи очи. Въпреки възрастта си той запазва и в този образ своята живост и силата на волята. През време на целия си престой в Италия Йосиф II почти непрестанно боледувал, което му попречило да вземе дейно участие в работите на събора. След пътуването от Ферара до Флоренция у него се явила и водянка. На 10 юни 1439 г., преди завършването на събора, той починал и бил тържествено погребан във флорентинската църква „Санта Мария Новела". Над неговия гроб била поставена плоча с витиеват надпис на латински език, а отгоре изрисуван образът му в цял ръст. Този образ, сега малко повреден, се отличава само в някои подробности от идеализираното изображение на Беноцо Гоцоли, обаче все пак предава и множество сродни черти. Главата на Йосиф II тук е оплешивяла, но затова пък той все още носи своята дълга и заострена отдолу брада. Под широкото чело личат две проницателни очи.

1024px Smn transetto dx monumento al patriarca giuseppe di costantinopoli 1440 ca. con effige del 1590 92 03

Изображение на Йосиф II на гроба му в църквата „Санта Мария Новела"
Снимка: Sailko Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

За пълнота най-сетне заслужава да се спомене, че в един парижки гръцки ръкопис (Cod. Paris, gr. 1783, f. 92) се намира друго изображение на Йосиф II,2 но то е твърде схематично и едва ли предава истинските му черти. Не може с положителност да се установи, доколко всички тези изображения би трябвало да се смятат за автентични, обаче съответствието им с описанието в нашите писмени исторически извори дава основание да се приеме, че в основата поне на първите две лежи действителната представа за един българин от XIV — XV в.

 

Текстът е обнародван от V. Lаurехt, Les origines princières du patriarche de Constantinople Joseph II (Revue des études byzantines, XIII, 1955, p. 131—134).

 

2Добри сведения за него са събрани в приносите на J. Gill, The Council of Florence. Cambridge, 1959; Joseph II, Patriarch of Constantinople. Orientalia Christiana Periodica, XXI, 1—2 (1955), pp. 79—101; Personalities of the Council of Florence. III. Joseph II, Patriarch of Constantinople. Unitas, X. 4 (1958), pp. 1—11.
2На тези изображения обърна внимание още преди повече от половин век гръцкият византолог Спиридон Ламброс: Neos Hellenomnemon, IV. 4 (1907), pp. 385—408.