istoria

 

 

Отношения между южните славяни и Византия през X-XII век

 

Иван Дуйчев

 

Превод от френски: Елизария Рускова

 

South Slavic tribesСлед непресекващи връзки с константинополската империя в продължение на четири века, в началото на X в. южните славяни представлявали добре позната на византийците народностна група и придобивали особено значение в техния политически и културен живот. От VI в. - време, когато те започнали да нахлуват в балканските земи и успели последователно, на вълни, окончателно да се заселят там - в живота им се извършили дълбоки промени. Те вече не били нашественици без родина, за които константинополското правителство имало своите основания да гледа на тях като на „варвари", заслужаващи презрение, лишени от каквато и да била цивилизационна среда, и временни гости върху земите на Балканския полуостров.

Южните славяни - българи, сърби и хървати - вече били създали своите собствени държави в непосредственото съседство с Империята и след ожесточени битки с нейните войски. Ако за една част от тези нови народи и преди всичко за българите VIII в. бил период на военна криза, то през IX в. положението щяло коренно да се преобрази. През този период в отношенията между южните славяни и Империята настъпва основна промяна. Равновесието на силите, което правителството на Източната империя съумявало да поддържа от векове в териториите на юг от Дунав, отсега нататък се оказало променено в негов ущърб. То било вече в досег не с воюващи помежду си, разединени племена, а с добре укрепнали държавни формирования. За да се справи с тези загуби в политическата и военната област, константинополската империя съсредоточила всичките си сили в друга област. Благодарение на официалната си или дори самостоятелно провеждана от отделни лица мисионерска дейност Византия спечелила победа в религиозната област: южните славяни били покръстени в християнската вяра и това, което било по-важно, що се отнася до политическите последствия, е, че те минали под духовното върховенство на Константинополската патриаршия. Победата на Византия обаче скоро щяла да се окажи краткотрайна. Доколкото би могло да се съди за това според някои сведения и съобразно с цялостната религиозна и църковна политика на Империята, във византийската столица хранили надеждата чрез християнизацията не само да усмирят враждебността на новите съседи, но така също и да ги подчинят на политиката на Византия. Тъкмо обратното: християнството, въведено сред тези славянски народи, приело скоро собствен национален облик; духовенството - и въобще новоучредената църковна йерархия, - вместо да стане оръдие на византийската политика, се превърнало в разпространител на национална славянска книжнина, която трябвало силно да съдейства за културното развитие и за изграждането на славянските националности.

От всички южни славяни българите живеели най-близо до непосредствените граници на Империята и още от първата четвърт на IX в. дръзвали да заплашват самия Константинопол. В зората на този век, с идването на власт на един енергичен и войнствен хан, какъвто бил Крум (802-814), българската държава изживяла бърз подем и вследствие на последователни завоевания се превърнала в могъщо ханство, обхващащо под свое господство все по-обширни територии. На прелома на IX и X в. - тоест между 893 и 927 г. - кормилото на българската държава се намирало в ръцете на княз Симеон, някогашен възпитаник на Магнаурската школа в Константинопол1. В своята политическа и военна дейност тази значима историческа личност въплъщавала едно от най-големите противоречия на епохата и същевременно допринесла извънредно много за възхода на славянската цивилизация. Не се знае точно колко години от младостта си той е живял в Константинопол по времето на прочутия Фотий. Благодарение на ценното сведение, оставено от кремонския епископ Лиутпранд, който посетил византийската столица няколко десетилетия след смъртта на Симеон, узнаваме, че там младият княз получил отлично образование, напълно в съответствие с духа на Византия. На пристигналия в Константинопол през 968 г. като пратеник на германския император Отон I италиански прелат разказали, че Симеон си спечелил прозвището Emiargon id est Semigrecum поради византийското си образование: ео quod а puericia Byzantii Demostenis rhetoricam Aristotelisque sillogismos didicerit2. He е трудно да се отгатнат причините, които подтикнали стария български княз Борис-Михаил (852-889) да изпрати третия си син да учи във Византия. След официалното покръстване в 865 г. в новоприелата християнството българска държава току-що започнала да се учредява църковна йерархия, която с възхода на новата религия увеличавала своето духовенство и се налагала в държавата като сила, непозната за тези довчерашни езичници. Привикнали към пълно съсредоточаване на светската и духовната власт в ръцете на владетеля и неговото семейство, българите драговолно възпроизвели поучителния библейски пример: Мойсей и по-възрастният му брат Арон били поделили помежду си светската и духовната власт. Необходимостта да се съсредоточи властта и да се избегне всякакво вътрешно разцепление принудила по същото време византийците да последват библейските предупреждения3. Следователно може да се приеме, че като изпратил сина си в Магнаурската школа, Борис-Михаил възнамерявал да го види един ден начело на църковната йерархия в България4. Така може да се обясни и фактът, че младият княз, след като приключил обучението си - relictis artium studiis, по думите на Лиутпранд, - приел духовно звание и станал монах (conversationis sanctae habitum sumpsit).

Вътрешното положение в страната обаче било такова, че князът - монах не могъл да изпълни докрай това решение. След като през 893 г. Симеон поел управлението на България, той станал един от най-енергичните владетели, които историята познавала. Това, което заслужава да бъде особено изтъкнато, е отношението му към Византия като политическа сила и, от друга страна, към византийската цивилизация въобще. След като се е образовал в Константинопол, дали той се е чувствал заслепен от блясъка на цивилизацията в този град така, че да забрави народностния си произход и да се „денационализира", ако изразът е уместен за онази далечна епоха? Като се съди по фактите от по-късно време, непосредствено след това, най-вече от почти непрекъснатите войни в продължение на повече от тридесет години, би могло да се твърди, че някогашният ученик на византийците - този semigraecus - станал най-непримиримият враг на Империята и на всичко византийско. Подобно твърдение би било вярно частично: поведението на българския владетел в политическо и военно отношение съществено се отличавало от поведението му спрямо византийската и християнската цивилизация. Нека изтъкнем преди всичко факта, че влиянието на византийската цивилизация върху този княз, както впрочем върху някои други лица от славянски произход5, не е имало отрицателно въздействие върху националното му самосъзнание; асимилирането не е било пълно. Това влияние се превърнало по-скоро в подбуждаща сила. За да се ограничим временно върху чисто политическата област, трябва да припомним дълбоката криза, която Византийската империя преживяла към края на IX и началото на X в. Император Лъв VI Философ бил повече писател и църковен проповедник, отколкото политик, или още по-малко военачалник. Поради това че била приела християнството, България влязла във византийската система на „семейството на владетелите и на народите"6 и по този начин българският княз трябвало непременно да въздава чест и почит на императора в Константинопол като на свой „пресвети отец"7. Но от престоя си в столицата на Империята Симеон познавал доста добре общото състояние, както и възможностите и личните предпочитания на императора. Бил добре осведомен за интереса му към астрологията8 и в писмо до Лъв Хиросфакт, който пристигнал през 896 г. в България като пратеник на византийското правителство, той го окачествява пренебрежително като μετεωρολόγος, тоест: човек, който изучава онова, което става във високите части на атмосферата, но който не притежава чувство за реалните факти. „По-миналата година - писал той на константинополския пратеник9 - твоят цар се показа премного достоен за учудване, като ни съобщи за слънчевото затъмнение и времето му: той посочи не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата, но така също и колко време ще трае това затъмнение. Казват, че той знае и много други неща за движението и хода на небесните тела." Ако това е истина, добавял с известна ирония българският княз, император Лъв „трябва да знае също така истината" за дипломатическите преговори между двете страни и особено за съдбата на византийските пленници, които се намират в ръцете на българите. В следващо писмо Симеон открито изразил мнението си за способностите на императора: оставайки си един „метеоролог", той няма усет за настоящето и не може да предвиди бъдещето в политическата и военната област...

Към тези схващания за личния характер на императора княз Симеон прибавил своите познания за неспокойното положение в Империята през първите години на X в.10 Тези факти били твърде подходящи да породят в душата на младия и енергичен български владетел илюзията за решаваща криза в политическия живот на Византия, да разпалят неговите стремежи и да предизвикат агресивността му по отношение на Империята. По това време константинополското правителство държало под своя власт обширни и богати области на Изток, в Северна Африка, на Запад и на Балканския полуостров: в действителност това била империя в точния смисъл на думата. През първите два века от своето съществуване българската държава не само укрепнала, но и овладяла значителна част от балканските територии и разпростирала своята власт отвъд Дунав и върху северното крайбрежие на Черно море11. Ако византийската столица продължавала да бъде отделена от българската държава посредством обширна област в югоизточната част на полуострова, то вторият град в Империята, Солун, се намирал под двойна заплаха: от една страна, от славянските племена, които живеели в непосредствените му околности от няколко века, и от друга страна, от самата българска държава, чиято югозападна граница минавала на няколко десетки километри на север и на североизток от този град, доколкото това би могло да се установи благодарение на сведението от един прабългарски надпис12.

Това, което характеризира от политическа гледна точка отношенията между българската държава и константинополската империя по времето на княз Симеон, са преди всичко дългите и почти непрестанни войни. Първата война между двете страни, предизвикана от икономически противоречия, избухнала през 894-896 г.13 В началото на X в., през 904 г., българите заедно с арабите, предвождани от византийския отстъпник Лъв Триполит, предприели поход срещу Солун14. След краткотрайното завземане на града от арабите константинополското правителство употребило всички средства на дипломацията си, за да предотврати попадането на голямото средище на икономическия и политическия живот в ръцете на българите. Условията за мир между двете държави15 били достатъчно благоприятни за българския владетел, така че в продължение на десетина години той не извършвал нападения върху териториите на Империята. Смъртта на император Лъв VI (май 912) и новата вътрешна криза в Константинопол със заемането на престола от мимолетния владетел, какъвто бил Александър (912-913)16, отново разпалили враждебните действия: една непредпазливост от страна на последния предизвикала прекратяването на мира, така грижливо пазен по времето на Лъв Философ. Факторите за кризата, в която се намирала Империята в продължение на десетина години, преди всичко идването на власт на Константин VII Багренородни, само шестгодишен и непризнаван от всички като законен наследник на престола, схизмата, която разкъсвала страната, опасният бунт, вдигнат от претендент за върховната власт (Константин Дука)17, всички тези фактори довели до промяна на равновесието във вреда на Империята. Тя като че ли била изправена пред ръба на пропастта. През юли 913 г. българският княз се появил заедно с войската си пред византийската столица и се опитал да наложи своите условия на регентството, оглавявано от патриарх Николай I Мистик. Безсилна да даде твърд отпор на исканията на българския владетел, Империята поверила отбраната си не толкова на оръжията, колкото на уменията на църковната реторика и на перото на патриарха. В продължение на повече от десетина години, до смъртта си през 925 г., главата на Константинопол ската църква се опитвал да убеди българския владетел, изпращайки му много писма18, да се откаже от войнствените си намерения и да приеме мира с Империята.

По време на похода на българския цар Симеон срещу византийската столица през месец юли 913 г. станало събитие, което заслужава да бъде споменато. В изворите се отбелязва19, че българският владетел се насочил към града начело на войската си, с военни машини и обсадни приспособления, но след като го достигнал, променил намерението си и започнал преговори с представителите на регентството. С положителност не външният вид на внушителните укрепления на столицата на Империята го били отклонили от първоначалната му цел: той познавал добре стените и цялата отбранителна система на Константинопол, град, където пребивавал по време на младостта си. Но той бил намерил мирен начин как да осъществи поне някои от своите намерения: константинополското правителство заявило, че е готово да удовлетвори известни негови искания. Благодарение на едно загатване от страна на патриарх Николай20, ние сме осведомени за факта, че българският владетел изпратил до регентството послание, което послужило като основа за преговорите между българите и византийците. Пратеник на Симеон определил заедно с правителството на Империята предварителните условия, разменили няколко пленници; българският самодържец, придружен от двамата си сина, бил приет в столицата и отведен във Влахернския дворец. Миниатюра, запазена в прочутия Cod. Vat. slav. 2 от 1344/45 г., който съдържа среднобългарски превод на хрониката на Константин Манаси21, ни показва картината на пиршеството, дадено на цар Симеон и на синовете му в стария византийски дворец. Там се е състояла кратка церемония, чийто истински смисъл не е напълно ясен. Казва ни се, че владетелят се приближил до патриарх Николай Мистик и се поклонил пред него, а той след молитва положил върху главата на българина своя епириптарион22 вместо корона. Смисълът на това място от почти съвременните на тези събития византийски извори е бил широко разискван от няколко отлични специалисти по византийска история23.

Ясно е, че българският владетел прекратил враждебните действия срещу византийците, защото бил получил от страна на константинополското регентство обещания, които, изглежда, удовлетворявали неговите желания и политическите му намерения. Още през 705 г. българският хан Тервел (701-718), който помогнал на сваления от престола император Юстиниан II да си възвърне властта, получил титлата caesar (кесар) и съответстващите отличителни знаци24. Ако този хан се задоволил с подобна титла, по-скоро почетна и изцяло за момента, както го доказали бъдещите събития и по-късните враждебни действия между българите и византийците, ако, от друга страна, някой западен крал от ранното средновековие могъл да се задоволи с по-малко бляскава титла като титлата патриций25, то стремежите на Симеон отивали много по-далеч. През 913 г., след като виждал, че Империята била изпаднала в опасна криза, той не би се ограничил с получаването на титла като кесар26, още повече, че тази титла била дадена не според правилата. Не могло да става въпрос за обикновената титла basileus, която била загубила изключителното си право да принадлежи на Византия отпреди един век, когато през 812 г. в Екс ла Шапел (Аахен) тя била призната на Карл Велики27. Не се отнасяло до официалното признаване от страна на византийците на българската държава, чийто владетел щял да има такава титла. Очевидно е, че в жестоката битка, в която се впуснали за повече от десет години двете велики съседни държави, ставало въпрос за самото съществование на Империята като такава. Пред гледката на кризата във Византия в Симеон се зародила идеята да образува византийско-славянска или по-скоро византийско-славянско-българска империя и да замени старата Източна империя, която му се струвало, че изживявала последните си дни. Без съмнение този възглед възникнал под влиянието на Византия, но могъл да се осъществи единствено в битката против нея28: първата крачка щяла да бъде премахването на безпомощното регентство, което властвало в Константинопол, а мястото му щяло да се заеме от владетел със славянски произход.

Народностните пречки по принцип не съставлявали никаква непреодолима преграда. До края на съществуването си Византия никога не е била национална държава в точния и съвременен смисъл на израза. Многонационалният характер на тази Империя се проявявал най-вече във факта, че на върха на управлението в този момент се намирала династия, която носела наименованието „македонска", но всъщност нямала нищо гръцко, а била от арменско потекло29. Ако това основание отстранява онова, което е наречено „ромейско чувство за легитимност"30, не може повече да се поддържа обвинението, според което щяло да се действа против „гръцкото културно самосъзнание"31. Наистина, погледнато от много страни, Симеон бил един hemiargos, както го били назовали византийските му съвременници. Той бил дал осезаеми доказателства за това, че е дълбоко пропит от византийската цивилизация. Така в кореспонденцията си с византийския пратеник Лъв Хиросфакт той ни е оставил няколко кратки писма, които - ако се приеме, че са били съставени лично от него - изненадват с езика си и стила си, които са във висока степен византийски32. Цялата му кореспонденция с патриарх Николай I, както и с император Роман Лакапин33, е водена винаги на гръцки: нямаме никакво доказателство, че писмата му са били съставяни на друг език. Надписите, които се четат по оловните печати на Симеон34, са също само на гръцки. Надписите, датиращи от времето на този български владетел35, - тези, с които разполагаме - без изключение са съставени на гръцки. Най-после, нека отбележим, че дори поздравите на войската, изисквани от царя, били на гръцки език36. Освен тези прояви на византийска култура, които имат по-скоро външен характер, на българския владетел трябва да се признае дълбоко и обширно познание на гръцката и византийската патристическа литература, както за това свидетелства неговата книжовна дейност. Обвиненията, които понякога му се отправят, че бил дал премного доказателства за предпочитание към всичко онова, което било византийско, трябва да бъдат отклонени, след като се преценят дълбоките подбуди на подобно отношение към византийската култура. Щом като Империята била всемирна, и тази култура също трябвало да бъде разглеждана като всемирна. Изповядването на християнската вяра давало достъп до тази цивилизация, която в основата си била християнска цивилизация. Така както приемането на християнството от българите не накърнило народностната принадлежност и те не се „денационализирали", така се е смятало за задължително и усвояването на византийската цивилизация без отказ от националната цивилизация, доколкото такава е съществувала по онова време. Тежненията на българския владетел да основе византийско-славянска империя се осланяли върху факт от чисто политическо естество. Независимо че сред славяните от Балканския полуостров вече съществували напълно разграничени народностни групи: славянобългарите, сърбите и хърватите, българската държава показвала с все по-голяма настойчивост, че е единствената сила, разполагаща с възможността да обедини тези народи със славянски произход. Българската държава държала под своя власт по-обширни територии. Всичко това, както изглежда, оправдавало в очите на нейния цар, както и в тези на съотечествениците му, домогвания към престола на Византия. Да припомним, по-скоро по аналогия, че по-късно, през XIV в., когато Византийската империя още веднъж изживявала дълбока криза, щели да бъдат направени опити да се основе византийско-сръбска империя под скиптъра на сръбския цар Стефан Душан37, а пък няколко български царе щели да си припишат нескромната титла „самодържец на гърци и българи"38.

Воден от подобни очаквания, цар Симеон си присвоил без съгласието на византийците титлата василевс на българите39. Макар и дълбоко засегнати от това едностранно действие, византийците, които от времето на Карл Велики вече смятали тази титла за обречена и се стремели да я заменят с титлата василевс на ромеите40, приели факта с известно примирение41. Като преценявали действията на българския владетел като недотам съответстващи на правилата на международния живот, които се зачитали по онова време, на Симеон било признато правото да бъде наричан в страната си с която и да е титла42. Знаем, че Симеон, който мечтаел да създаде византийско-славянска империя, направил още една стъпка: той се домогвал до титлата василевс на ромеите, титла, която, сред много други, се чете върху един от неговите печати43. Тук именно той срещнал най-рязката съпротива от страна на византийците. Открито го обвинили, че е установил „тирания" (τυρνίς)44, което на езика на византийците не било нищо друго освен обвинение в узурпация45. Сведенията, предоставени от надписите, които се разчитат върху Симеоновите печати, са много показателни в това отношение. Освен че взимал титлата василевс на ромеите, но той също така наблягал върху своето православие и върху факта, че бил верен василевс, поставен от Бог: ἐκ θεού46. Той си бил присвоил не само обичайните за византийците обръщения - полихрония [пожелания за дълъг живот], отправяни към императорите47, - но също и една друга, още по-значима форма на обръщение. Така върху един от печатите се среща пожеланието за полихрония към българския владетел като към василевс „миротворец" (ερἰηνοπολός)48. Изразът не е неупотребяван във византийските официални церемонии49, но тук той придобивал цялото си значение и се превръщал в истинска политическа програма, използвана в известен смисъл за пропагандни цели. Защото, разкъсвана от вътрешните борби и слабости, заплашвана от нападенията на враговете си отвън, Византийската империя се нуждаела преди всичко от мир във вътрешността и по границите си. И така, тъкмо в този момент царят на съседна и могъща държава обявявал себе си за способен да донесе мира: като прекратял собствените си нападения срещу Империята и после, твърде вероятно, обещавайки да установи траен мир във вътрешния живот на Империята.

Изненадано в момент на слабост, византийското правителство реагирало през 913 г. с изключителна гъвкавост и предпазливост пред домогванията на българския цар. Дългите преговори, които предшествали влизането му във византийската столица, довели до споразумение, което, изглежда, удовлетворявало двете страни. Ако възможността да се влезе в Константинопол чрез силата на оръжието била почти изключена, съществувал друг, видимо по-лесен начин: установяването на родствени отношения с младия император Константин VII Багренородни. Следователно с голяма вероятност може да се предполага, че се е постигнало съгласие за брак между император Константин VII и дъщеря на Симеон, което би осигурило на българския владетел мястото на василеопатор, какъвто станал по-късно Роман Лакапин. По този начин царят могъл да се надява, че ще осъществи намеренията си50 с мирни средства. Жестът, който патриархът бил извършил над главата на Симеон, бил изтълкуван като вид „осиновяване", осъществено като залог за изпълнението на обещанието да се извърши сродяването51. Противоречието, което съществува между положението на царя като „син" на Константин VII вследствие на това „осиновяване", и в същото време възможността да стане василеопатор на императора, може да бъде лесно премахнато, ако се вземе под внимание византийското гледище за съответствието между „духовно родство" в духа на теорията за „семейството на владетелите и народите", и от друга страна, истинско родство. Симеон обаче бил реалист, който познавал достатъчно добре тънкостите на византийската дипломация, и изглежда малко правдоподобно той да се е оставил да бъде заслепен от чистата видимост, без добре да прозре същината. Много по-вероятно е патриархът да е извършил в този момент истински акт на коронясване52, който критичните за Империята обстоятелства наложили на константинополското правителство, но който византийците разглеждали по-скоро само като средство, без да имат сериозното намерение да зачитат задълженията, които логично произтичали от него.

Наскоро след това събитие във византийската столица настъпила голяма промяна: регентството било отменено, майката на Константин VII, Зоя Карбонопсина („Чернооката"), взела властта. Вероятно по-проницателна от патриарха и неговото регентство по отношение на далечните планове на българския цар, но и по-неумела в дипломацията, тя незабавно премахнала всички споразумения, установени с българите. Без оглед на всичките си признаци за политическа и военна криза, Империята все още била прекалено могъща и имала средства, които да задейства за защитата си. Планът на Симеон - да накара да го провъзгласят за император на византийците и на балканските славяни - могъл да се осъществи при единственото условие да завладее  manu militari или по мирен път столицата на Империята. Но това било невъзможно начинание: българската войска била съставена от конни и пехотни единици, без никаква флота, която да може да обсади този голям морски град. С решението на майката-регентка да се отменят споразуменията между византийското правителство и българския владетел бил също така възпрепятстван мирният път, по който Симеон се надявал да осъществи честолюбивия си проект за славянско-византийска империя. Завземането на върховната власт от Зоя в началото на 914 г. представлявало обрат в историята на Балканите. Излъган в надеждата да постигне целите си чрез споразумение, царят решил да посегне отново към оръжието - още повече че след тържествената церемония във Влахернския дворец той смятал, че стремежите му почивали на правна основа53. За него не ставало вече въпрос да изтръгне от константинополското правителство повече или по-малко искрено одобрение на собствените му намерения, а по-скоро да наложи изпълнението на вече постигнати споразумения, които той смятал, че били изцяло в негова полза.

 

II

След като българите били достигнали зенита на могъществото, равновесието на политическите и военните сили работело все повече и повече в полза на Империята. На правителството на Зоя и нейните „евнуси", както ги определил малко по-късно патриарх Николай I Мистик, му липсвало опит и авторитет, но заплахите на българския владетел спомогнали да се пробуди енергията на противодействието. Последните тринадесет години от живота на цар Симеон били само една поредица от подновявани усилия да се сломи отпорът на византийците. Ромеите били мобилизирали не само собствените си сили и средства за отбраната си, но с оглед на предстоящите настъпателни действия на българите били привлекли за съюзници различни други народи и племена и, което трябва специално да се подчертае, една част от балканските славяни. Това било израз на ново усилие срещу направените опити да се обединят южните славяни или поне по-голямата част от тях и да се противопоставят на Византийската империя. Няколко месеца след вземането на властта в Константинопол от Зоя българският цар предприел нов поход в Тракия, обсадил и завзел за известно време Адрианопол54. Положението по другите граници на Империята не било никак успокояващо и като се опитвало да уреди неразрешените въпроси на Запад и на Изток, константинополското правителство започнало преговори със Симеон. Адрианопол бил откъснат от ръцете на българите срещу заплащането на „много голяма сума от злато и сребро"55. Отличен познавач на византийската история, какъвто бе покойният Луи Брейе, беше сравнил събитията през шестте години, които последвали смъртта на император Александър, с три действия, които се разгръщали „като класическа трагедия"56. И така, ако по време на първото действие, тоест по време на събитията от 913/14 г. българите били тези, които държали инициативата, непосредствено след това дошъл редът на византийците. Те показали учудваща енергия в организирането на широк съюз. Пратеничество до вождовете на полудивото племе на печенезите успяло да направи недействителна една спогодба между тях и българския цар и дори да получи обещанието за военна помощ срещу него57. Друго пратеничество с богати дарове заминало за двора на арменския княз Ашот II (914-928); то имало за цел да сключи договор за мир и приятелство, който трябвало да осигури неутралитета по византийско-арменската граница и може би военната помощ на арменците срещу българите58. Трето византийско пратеничество пристигнало в Багдад при арабския халиф Муктадир, за да му предложи размяна на военнопленници, което всъщност означавало възобновяване на добрите отношения между двете съседни държави59. Без въобще да се спира пред жертвите и дори пред известно унижение, чрез посредничеството на калабрийски стратег константинополското правителство предложило на фатимидските араби от Северна Африка споразумение, като се задължило да им плаща годишно сумата от 22 000 номизми60. За организирането на наказателен поход в балканските земи, в тила на българския цар, то си послужило умело с друг славянски княз, сръбския княз Петър Гойникович (892-917).

Той бил васал на константинополското правителство61, и византийците още веднъж приложили стратегия, подобна на онази, която вече били прилагали при други обстоятелства спрямо славяните: да ги разединят и да ги използват едни срещу други. Но властта на Петър Гойникович не била добре укрепнала и той не бил в състояние да предостави действителна помощ на своите покровители. Положението му се утежнявало от факта, че друг сръбски княз, неговият съсед захълмският княз Михаил, бил съюзник на българския цар и бил дал доказателства за верността си към този враг на Империята62. Благодарение на едно сведение, оставено от Константин VII Багренородни63, знаем някои подробности за положението в Сърбия по онова време и за връзките на сърбите с Византия и българите. Така през цялата първа половина на управлението си Петър Гойникович трябвало да воюва или срещу синовете и наследниците на княз Мутимир (†890 г.), или срещу братовчедите си, най-вече срещу Клонимир, син на Строимир, който бил избягал в България, оженил се за българка и следователно разчитал на помощта на българите. Макар и подвластен на византийците, Петър Гойникович понякога показвал известна самостоятелност: той предпочитал неутралитета и дори полагал усилия, за да поддържа приятелски отношения с българския цар, който бил станал негов роднина чрез осиновяване64. Малко преди войната между византийците и българите през 917 г. Константинополското правителство натоварило стратега на Дирахиум (Драч, дн. Дурес) Лъв Равдух65 с поръчение до княз Петър. Веднага след това захълмският княз Михаил (около 910-930 г.?) предупредил съюзника си Симеон: византийците, казвал той, настояли пред сръбския княз, като му предложили богати дарове, да проведе съвместна битка с маджарите против българите66. Византийското предложение не било осъществено, но българският цар пожелал да отмъсти на сръбския княз. Веднага след голямата си победа над византийските войски в битката при Анхиало (20 август 917 г.), вместо да преследва разбитата византийска войска, той насочил силите си срещу княз Петър Гойникович. Съюзникът на Византия бил пленен и отведен в България; на негово място бил поставен един от братовчедите му, Павел, синът на Бран67, който вероятно управлявал само три години (917-920). Още един път поне за известен период българският цар бил успял да наложи надмощието си върху най-голям брой южни славяни и да ги обедини против константинополската империя. Но положението продължавало да бъде сложно и така постигнатото равновесие се оказало крехко.

На българския владетел обаче му се струвало, че е настъпил моментът да отстрани от властта в Константинопол слабата Македонска династия и да основе славянско-византийска империя68. Докато той подновявал военните си усилия против византийците, в Константинопол се извършили решителни промени, които трябвало да създадат още по-големи пречки за неговите желания. Командващият византийската флота, Роман Лакапин, взел властта: признат за кесар, после за василеопатор на Константин VII Багренородни, който се оженил за дъщеря му, той скоро бил провъзгласен за император69. По този начин, като следвал пътя, който Симеон така добре бил очертал - да стане тъст и оттук „съимператор" на младия император, - Роман I обсебил върховната власт в Империята70. Възстановяването на политическото единство на Империята и в същото време на духовното единение, разбито от години поради схизма, предизвикана от четвъртия брак на Лъв VI, било последствието от византийско-българската война във вътрешния живот на Византия. След криза, която била продължила повече от десет години, Източната империя мобилизирала всичките си сили, за да устои на неприятел, който ѝ оспорвал мястото на „вселенска" сила, ако използваме терминологията на онова време. Но преди да укрепи властта си и да даде успешен отпор, новият император прибягнал до всички възможни средства, за да забави конфликта. Глава на една обединена църква, патриарх Николай Мистик подновил с по-голяма настойчивост кореспонденцията си с българския цар, като му предлагал дори лична среща или като му представял пагубните последици от нова война. Пак се стигнало до старата идея за политически брак, който би свързал двора в Константинопол с този в Преслав, без обаче да се държи сметка за факта, че положението било изцяло преобърнато и че подобно намерение вече не можело да обслужва интересите на българския цар71: сродяване с узурпатора Роман Лакапин щяло да играе напълно второстепенна роля в плановете на Симеон.

В безсилието си да окаже пряк отпор на заплахите на българския цар, който продължавал своите набези срещу византийските области и подготвял нов поход срещу самата столица, Роман Лакапин прибягнал до отвличане на вниманието: за да създаде сериозни пречки пред българина, той си послужил със сърбите. Добре осведомен съвременник, какъвто бил съимператорът Константин VII, ни уведомява накратко за сложната игра на българското и византийското влияние в Сърбия през този период72. След като взел властта, в началото на 921 г. Роман I предприел решителна стъпка за уреждането на отношенията между Империята и сръбското княжество, като се надявал да може да използва сърбите като съюзници. Когато през 918 г. Симеон поставил за княз на Сърбия съюзника си Павел, син на Бран, неговият братовчед Захарий трябвало да избяга в Константинопол. Когато дошъл моментът, император Роман изпратил в Сърбия княз Захарий като претендент за властта. Той обаче се провалил в опита си, бил пленен от братовчед си и изпратен, този път като заложник, в двора в Преслав. Въпреки това византийската дипломация не се отказала да наложи влиянието си в Сърбия: тя съумяла да убеди самия княз Павел, който изоставил съюза си с българския цар. В началото на лятото на 921 година Симеон предприел ново нашествие в Тракия, обсадил Андрианопол и организирал нападение срещу столицата на Империята. Като видял, че българските сили са заети с похода, сръбският княз се възпротивил на българското върховенство. Ние не разполагаме с по-подробни сведения за формата, която било приело и този път раздвижването на сърбите: то обаче имало желания от константинополското правителство ефект. Като се отказал от нашествието в Тракия, Симеон отново се обърнал към Сърбия: той изпратил там бившето протеже на Роман Лакапин, княз Захарий, който успял през същата 921 г. да разбие братовчед си Павел и отново да вземе властта. Поне за известно време българското надмощие, изглежда, измествало политическото влияние на Империята.

Без да губи надеждата в намеренията си да предприеме нов поход срещу Константинопол, където в момента управлявал император, чиято власт не била още добре укрепнала и я смятали за незаконна, Симеон се опитал да подготви борбата във възможно най-широк мащаб от политическа и военна гледна точка. За да си осигури морска сила, която би могла да обсади византийската столица, той влязъл в преговори с фатимидските араби от Северна Африка73. При завръщането си от резиденцията на фатимидския халиф българските пратеници, които добре се справили със своето поръчение, попаднали в ръцете на византийците и били изпратени в Константинопол. Дипломатическото умение на константинополското правителство и този път взело превес над намеренията на българския цар: императорът се отнесъл така добре с представителите на халифа, че споразумението между византийците и арабите било възстановено с по-благоприятни отколкото преди клаузи за Византия74. Византийската политика ставала междувременно все по-активна, подготвяща нови удари против неприятеля си. Тя си послужила още веднъж със сръбското княжество, където Симеон бил поставил за княз Захарий, за когото се знае, че се бил откъснал от Византия единствено поради заплахата от българите. От Константин VII Багренородни научаваме75, че този княз, който бил прекарал известно време в Константинопол, след като взел властта в Сърбия, веднага (πάραυτα) си припомнил облагите, получени от император Роман, и се разбунтувал против българите. При това византийската дипломация била успяла да упражни своето влияние дори сред българите: по същото време в България се вдигнало въстание76. Войската, изпратена от Симеон да усмири бунта на сърбите, претърпяла поражение и малко след това княз Захарий представил в двора в Константинопол главите и оръжията на българските военачалници. Макар че в началото на есента на 923 г. Симеон се озовал пред стените на византийската столица, той не могъл вече да мисли да я обсажда: в лична среща с император Роман I и патриарха той сключил примирие и се завърнал в България, за да уреди вътрешните дела в държавата си и да бди над западните граници. Нов поход против сърбите към края на 923 г. принудил Захарий да напусне страната си и да потърси закрила в Хърватия77, където известна част от хората му също били намерили прибежище. Единството на славянските народи на Балканския полуостров било окончателно разбито. Войните на българския владетел и политиката на византийското правителство, което търсило свои съюзници, допринесли тези славянски народи да се разединят, да се противопоставят един на друг и да се ускори тяхното народностно обособяване спрямо Византия и помежду им. Особен успех на византийската дипломация представлявало обвързването като неприятел на българите на друга славянска група от полуострова, хърватите, които при княз Томислав (910 - около 928) имали добре организирана и силна държава78. Тъй като бил завладял сръбските територии, българският цар станал опасен съсед за Хърватското кралство и конфликтът неизбежно трябвало да избухне в полза на Константинопол. Самите събития налагали сближаване между Източната империя и хърватската държава против намеренията на българския цар.

Отсега нататък било близко - пак да повторим думите на Брейе - последното действие на славянско-византийската трагедия от началото на X в., неосъществимата мечта на цар Симеон да унищожи Византийската империя и да основе на нейно място славянско-византийска империя. Двете най-могъщи държави, които по това време съществували в Европейския югоизток - константинополската империя и Хърватското кралство, - се съюзили против България, третата велика сила в тази част на Европа. Докато Сърбия представлявала само едно малко княжество, разположено по средното течение на Дрина и Морава, зависещо ту от Византия, ту от България, Хърватия се намирала в апогея си на независима държава. Липсата на точни и подробни сведения в нашите исторически извори не ни позволява да възстановим събитията освен по един предполагаем начин. Насочено в църковния си живот към Рим, Хърватското кралство не могло да бъде окончателно подчинено от политиката на Константинопол въпреки всичките византийски предложения на почетни титли и на богати дарове. Като си присвоил пищната титла василевс на българите и на византийците, и, от друга страна, като основал национална църква, независима от Константинополската патриаршия, българският владетел възнамерявал да потърси признание от Рим. Така той установил контакти с папа Йоан X, който приел със симпатия неговите действия79. През втората половина на 926 г. папско пратеничество, съставено от епископ Мадалберт и от Йоан, дук на Кума в Кампания (Johannes dux illustris dux Cumas), пристигнало в българската столица Преслав, след като прекосило хърватските и сръбските земи. Подробностите от това пратеничество не са известни. Все пак е изразено предположението, че представителите на Йоан X носели със себе си необходимите отличителни знаци за коронясването на българския, владетел и за инвеститурата на църковния глава на тази страна.

Много вероятно е посредством папските пратеници българският цар да се е осведомил още по-добре за установения политически и военен съюз между византийците и хърватския княз Томислав. Като продължил преговорите с константинополското правителство, той предприел голям поход срещу хърватите. Константин Багренородни ни казва само80, че българската войска, която била предвождана от военачалник, наречен Алогоботур81, била напълно унищожена от хърватите. Някои други исторически извори позволяват да се оформи доста приемливо предположение за последиците от това поражение. Автор, съвременник на събитията, който към 963 г. съставил последната част на „Продължението на Теофан" и би могъл да бъде отъждествен със секретаря на император Роман I, Теодор Дафнопат82, ни казва нещо повече. След като под датата май 927 г. отбелязал случилите се събития по време на българския поход против хърватите, той прибавя легендарно известие за смъртта на цар Симеон. Заслужава внимание единствено посочването, че българският владетел бил умрял, обхванат от „умопомрачение" (ανοίạ) и вследствие на cordis morbo (νόσῳ κατακαρδίạ)83. Поклонник и привърженик на Роман Лакапин дори след неговото сваляне от власт84, авторът пожелал да отдаде почит към паметта на своя някогашен покровител, като му приписал заслугата, че бил убил най-опасния враг на Империята. Реалните факти били повече от известни и във Византия знаели, че нито една императорска войска не била успяла да нанесе смъртоносен удар на българите, нито пък на техния цар. Тогава съобразно със схващанията на времето била разпространена легендата, че този враг загинал от направена имитационна магия по повеля на самия император85. Ако отстраним подробностите от легендата, които са свързани с пропагандата в полза на един император, остават двете основни сведения, поставени от византийския автор в хронологическа връзка. Без да стигаме твърде далеч в предположенията, които могат да се изградят върху тези сведения86, трябва да се допусне с голяма вероятност, че поражението, което понесла българската войска от стореното от хърватите, имало решително въздействие върху намеренията и върху самия живот на българския владетел: косвено или пряко - като причинило сърдечна криза - то го отвело в гроба. Това се случило точно към края на май 927 г.87, тогава, когато, както изглежда, пратениците на папа Йоан X били пристигнали в Преслав, за да коронясат Симеон и да извършат инвеститурата на главата на Българската църква. Коронясването било сторено над главата на непосредствения наследник на българския престол, цар Петър88. Споменът за тези паметни събития се съхранил много дълго време, или в съчиненията от онази епоха, или в народната памет. Така цар Калоян (1197— 1207), който установил връзки с папа Инокентий III, през 1203 г. му писал:

Inquisivi antiquorum nostrorum scripturas et libros et beatae memoriae imperatorum nostrorum predecessorum leges, unde ipsi sumpserunt regnum Bulgarorum et firmamentum imperiale, coronam super caput eorum et patriarchalem benedictionem. Et diligenter perscrutantes, in eorum invenimus scripturis, quod beatae memoriae illi imperatores Bulgarorum et Blachorum, Symeon, Petrus et Samuel et nostri predecessores coronam pro imperio eorum et patriarchalem benedictionem acceperunt a sanetissima Dei Romana Ecclesia et ab apostolica sede, principe apostolorum Petro''.89

В по-късно писмо90 Калоян ще помоли още веднъж римския папа да удовлетвори неговите искания, като отново споменава онова, кое то се било случило към 927 г.: ut compleret desiderium imperii mei sanctitas tua - писал той на папата - secundum consuetudinem predecessorum meorum imperatorum Bulgarorum et Blachorum, Symeonis, Petri et Samuelis... Докато в българската столица се извършвали промените в управлението, наложено от смъртта на цар Симеон, над страната надвиснала голяма заплаха. Продължителят на Теофан, иначе казано Теодор Дафнопат, отново ни предоставя много важно сведение: „Когато народите около [България], а именно хърватите, турките [= маджарите] и другите народи научили за смъртта на Симеон, те решили да предприемат поход против българите"91. На епископ Мадалберт и на дук Йоан се паднала особената заслуга, че в този критичен момент били послужили като посредници между българите и хърватите и че били възобновили мира между двете съседни славянски държави. Според изрично посочване в наши извори92 двамата папски легати се завърнали в Хърватия, за да участват в църковния събор в Сплит, peracto negotio pads inter Bulgaros et Chroatos. Изрично посочване в текста на хърватския превод на Liber pontificalis, където е упоменато като заслуга на папа Йоан X, че е установил мира между българите и хърватите – hic fecit pacem inter Bulgaros et Chroatos, per legatos suos Madalbertum scilicet episcopum et Johannem ducem93, - ни позволява да отнесем това събитие преди месец май 928, тоест преди смъртта на папата.

С изчезването от историческата сцена на цар Симеон, най-опасния враг, който Империята била познавала, равновесието се възвръщало в полза на византийците. Но българската държава продължавала все още да бъде съперник на Византия. В Константинопол държали сметка за факта, че тази могъща държава в момента била в мирни отношения с хърватското княжество и - което било още по-обезпокоително - се насочвала към Рим. Не трябва да се учудваме, че условията на мира, признат от византийците на българите през октомври същата година, били твърде благоприятни. Приемникът на Симеон получил значителна част от това, което баща му преследвал така упорито: признаването на титлата василевс, самостоятелността на Българската църква, патриаршеското достойнство за нейния глава и най-сетне, за себе си, ръката на една византийска принцеса, внучка на Роман I Лакапин94.

След като била достигнала връхната си точка, голямата криза между България, Византия и другите южни славяни приключила в полза на Византия. Константинополското правителство било преодоляло успешно вътрешната си криза и крачело към възходящо укрепване. Тъкмо обратното, огромните усилия на Симеон за осъществяването на една невъзможна мечта допринесли за изчерпването на силите и средствата на неговия народ. Дългото царуване на цар Петър било период на линеене, който към края приел отличителните черти на рязък упадък. От политическа гледна точка това мирно царуване предвещавало голямото нещастие от втората половина на века. В двора в Преслав управлявала византийска принцеса, която променила името си от Мария на Ирина, символ на мира между двете държави. Следователно Византия проникнала в сърцето на българската държава, която наскоро се била основала и утвърдила единствено чрез борбата против Империята, и принцесата олицетворявала колкото мира, толкова и политическото и културното влияние на Византия върху врага, който до вчера все още бил толкова опасен. Бунт, който избухнал малко след идването на Петър на власт, предоставил на византийците възможността да приемат в столицата български княз, който могъл да бъде представен като претендент за престола в Преслав при първия случай на разногласие между българския владетел и Константинопол95. Няколко нашествия през българските територии на маджарите, насочени против Византия - през 934, през 943, - спомогнали от своя страна да се създаде атмосфера на напрежение и недоверие96. Когато през 944 г. киевският княз Игор предприел набег срещу византийските владения, българският княз бил този, който предупредил Константинопол за надвисналата опасност97. Константинополското правителство уредило нещата чрез преговори с русите, но печенезите, които съставлявали част от руската войска, били изпратени да грабят българските земи. Дългото мирно царуване на Петър завършило с две нашествия на Святослав, киевски княз, и с едно голямо византийско нашествие между 967 и 972 г.98 Не липсвали прояви на отпор, но те били напълно недостатъчни, за да отблъснат завоевателите, и през 972 г. столицата Преслав, както и по-голяма част от териториите на Източна България попаднали под византийско владичество. Центърът на българската държава заедно със самостойната патриаршия се преместил в териториите на Западна и Югозападна България. Край незначителния последен представител на династията на Крум и на Симеон, княз Роман-Симеон, Самуил и тримата му братя продължили борбата за независимостта на страната в продължение на още почти четиридесет и пет години. През 1018 г. всичките територии, които принадлежали на българската държаа, били превзети благодарение на усилията на един енергичен император, Василий II.

Смъртта на цар Симеон дала повод за сръбски бунт против българската върховна власт. От много дълго време в двора в Преслав се намирал представител на сръбското княжеско семейство, Чеслав, роден от българка, който бил получил българско възпитание99.

Към 920/21 г. той бил изпратен в Сърбия срещу княз Захарий, но претърпял неуспех и се завърнал в Преслав. Непосредствено след смъртта на Симеон той избягал заедно с някои други лица от сръбски произход, завзел лесно властта и веднага потърсил помощта и закрилата на константинополското правителство100. Константин Багренородни съобщава освен това, че в Константинопол се намирали други сръбски бегълци и те били изпратени обратно в страната си. Новият сръбски княз получил богати дарове от византийския император заедно с титлата княз, призната от константинополското правителство, и от своя страна обещал пълно подчинение. С изчезването на могъщия български цар се прекратил и съюзът между преславския двор и сръбския захълмски княз Михаил: той се отвърнал от бившите си съюзници и минал на страната на Империята, която за отплата му признала почти незначителната византийска титла антипат (проконсул)101, заедно с достойнството патриций. Твърде слабо сме осведомени върху целия следващ период от историята на Сърбия и Хърватия и не знаем с положителност имената на князете, които са управлявали там тогава. Известно е обаче, че византийското влияние нараснало. Князът на Дукля (Диоклеа) Иван-Владимир, който към началото на XI в. бил под византийска върховна власт, малко след това трябвало да мине на страната на цар Самуил и да признае българската върховна власт102. Хърватски княз, Кресимир, носел титлата византийски патриций103. Заедно с всичките български земи император Василий II завладял областите Рашка, Босна и Хърватия. Както е отбелязано104, „за пръв път след Юстиниан един император царувал върху целия Балкански полуостров, от Дунав до крайната точка на Пелопонес". Като използваме друг израз за сравнение, този за славянското завладяване, трябва да кажем, че от установяването на славяните на полуострова105 и от последвалото образуване на славянските държави върху тези територии това било най-голямото сътресение и най-славната победа, която Империята била спечелила. Тя унищожила балканските славянски държави, без обаче да може с нищо да промени техния народностен облик, нито да заличи необозримото славянско население, което обитавало балканските земи съвсем трайно. Дългите десетилетия на византийско владичество променили слабо общия народностен вид на тези области, и то невинаги в полза на Империята. Край установяването на светска и църковна византийска йерархия, както и на известен брой търговци и други лица от византийски произход в най-големите градски средища, проникнали и „варвари", тоест печенези, кумани и други народи и племена, които нахлували от север в балканските земи и се настанявали там миролюбиво или след някое завоевание. Скоро между тези неславянски народностни елементи и местното славянско население се установявал съюз против Империята.

Византийското завладяване на славянските територии на Балканите коренно променило отношенията на южните славяни помежду им и спрямо Империята. Няколко века преди Макиавели император Василий II Българоубиец приложил към славянското балканско население част от основните принципи, които той изказва по повод трайното господство над чужда страна, която отскоро е завладяна: „Който я е завладял, ако желае да я задържи, трябва да съблюдава две неща: да унищожи рода на предишния владетел и, второ, да не променя нито законите, нито данъците"106. Поведението на императора спрямо бившите князе и управляващи от завладените страни било малко по-различно: потомците на българската династия били отведени в Константинопол или унищожени; сръбските и хърватските князе, които били съюзници в борбата против българите, получили потвърждение, по-скоро ограничено, на някогашните си привилегии и права. И към едните, и към другите константинополското правителство показало истинска щедрост, като им признало различни степени титли и почетни звания. Местната самостоятелност била приемана и допускана дотолкова, доколкото не била опасна за интересите на Империята. Въпреки всичко константинополското правителство въобще не успяло да покори тези славянски населения: след кратък период на объркване и колебание те се почувствали обединени в противопоставянето си на византийските завоеватели. Дългата политическа и военна криза, изживявана от Империята между смъртта на Василий II (1025 г.) и възкачването на династията Комнин (1081 г.), била белязана от няколко големи бунтове на южните славяни против Империята107. Тогава бил потърсен съюза с маджарите, довчерашни неприятели, с печенезите и с куманите, които прониквали като завоеватели в балканските територии, и най-накрая с кръстоносците от края на XI до началото на XIII в. По-отдалечени от центъра на Империята и поради тази причина запазени в по-голяма степен от нападенията на Византия, притежаващи по-многобройна и по-незасегната от византийците аристокрация, с по-широка местна самостоятелност, сърбите и хърватите се възползвали от голямата криза на Византия към края на XII в., след 1180/85, за да завоюват отново националната си независимост под управлението на собствена династия (в Сърбия, Неманите). Малко след това българите се освободили от византийското владичество (1185 г.) по времето на Асеневците, основатели на нова династия108.

 

III

Central and Eastern Europe around 950 ADИсторията на цивилизацията на южните славяни през X-XII в. е тясно свързана с големите събития на политическата история и с отношенията с Византия през този период. Трябва веднага да се отбележи обаче, че развитието на цивилизацията следва напълно различна насока от тази на политическия живот. Ако политическите и военните усилия завършват с пълна разруха, същото не се отнася за попрището на цивилизацията. Подобно на политическата област историята на славянската цивилизация през X в. има своите корени в решаващите промени, настъпили през втората половина на IX в. в живота на балканските славяни: преди всичко официалното приемане на християнството, учредяването на църковната йерархия, създаването на специфична славянска азбука и раждането на славянската книжнина. С изключение на най-западните области на Балканите, приетото от южните славяни християнство било свързано с Константинополската църква и носело всички отличителни белези на византийското православие. Вековният процес на проникване на християнската вяра сред славяните, наречени българи, приключил с официалното покръстване през 865 г.109 Тъй като народностните общности все още не се били изградили като национални цялости, а езикът и религията се проявявали като най-изявените отличителни черти, отказването от езическата религия и приемането на религията на неприятели, каквито били византийците за славяните и прабългарите, могли да означават пълна капитулация пред противника. Но византийското православие притежавало две основни черти, които позволявали приемането на новата вяра да се съчетае с все още твърде слабо очертаната воля за национално самоопределение. Патриаршията, както и светската власт във Византия, била благосклонна към създаването на местни църкви в териториите, покръстени благодарение на византийската мисионерска дейност или попаднали под надзора на патриарха. Последица от това основно схващане била търпимостта към употребата на националните езици в богослужението, както и създаването на своеобразна религиозна книжнина110. Тези два основни принципа на византийското православие имали определящо значение за цялото по-нататъшно развитие на славянските народи, покръстени от Византия. Ние не сме достатъчно добре осведомени за характера на църковната йерархия, учредена в българските земи непосредствено след покръстването през 865 г.111 Християнската основа, която съществувала в балканските територии още от времето на ранното християнство, влязла в употреба: някои от архиепископските седалища, учредени в българските земи, не били нищо друго освен добре известни някогашни катедри като Дръстър на Дунав, Филипопол (Пловдив) в Тракия, Сердика, днешната българска столица София, Ахрида или Лихнида (Охрид) в Македония и други. Голямата част от създадената в териториите на българската държава йерархия без никакво съмнение била от византийски произход. Константин VII Багренородни в биографията на своя дядо императора Василий I, като говори за покръстването на българския народ в християнството, сред другите неща112 ни съобщава, че българите били приели един архиепископ и че страната се напълнила с голям брой епископи. Заедно с тях византийският император изпратил много отшелници и монаси, за да извършват широко мисионерско дело в новопокръстената страна. Доколкото бихме могли да съдим за това според някои сведения, отнасящи се до монашеството в България в една малко по-късна епоха, трябва да допуснем, че от това време в страната се създавали манастири, а монашеският живот имал първите си последователи. Няколко известия от съвременните за онова време исторически извори ни позволяват да допуснем също и наличието на славяни в новата църковна йерархия. Познато е името на един епископ от славянски произход Сергий113; разполагаме с оловен печат със старославянски надпис, от който научаваме, че е собственост на Георги, монах от славянски произход, синкел в българската [църковна] йерархия към края на IX в.114 Благодарение на надпис върху стената на така наречената преславска Кръгла църква узнаваме, че длъжността хартофилакс в тогавашната Българска църква била заемана от някой си Павел, много вероятно и той от славянски произход115. Първата българска столица Плиска била изоставена около 893 г. заради Преслав, стар славянски град. Житиен текст от български произход, който трябва да се отнесе към края на IX или началото на X в.116, ни дава името на първия водител на Българската църква: архиепископ Стефан. Въпреки всичко повече от очевидно е, че наскоро учредената българска църковна йерархия се намирала под пълната зависимост на Константинополската патриаршия. Ето защо тази нова сила в покръстената държава била заплашена от това да стане напълно послушно оръдие в ръцете или на патриаршията, или на светската власт в Константинопол за осъществяването не само на цели от чисто религиозен и църковен, но и от политически характер. Естествено появило се силно противодействие веднага щом като на престола се възкачил княз Владимир (889-893), наследил баща си княз Борис-Михаил, който станал монах. Доколкото е възможно да се възстановят събитията на основата на сведенията, впрочем твърде оскъдни, от историческите извори, с които разполагаме117, трябва да се предположи, че не е имало връщане към езичеството, както твърди това западен автор от онова време118, следвайки една вероятно българска традиция, а по-скоро опит за скъсване с безусловното подчинение, изисквано от Константинополската църква, и за сближение с Римската църква. Съюзът между папа Формоза, германския крал Арнулф и българския княз продължил кратко време; в България настъпил период на преследване на византийското духовенство. Тогава именно бил изтезаван като мъченик главата на Българската църква, архиепископ Йосиф119, много вероятно от византийски произход или поне привърженик на Константинополската патриаршия.

Както в целия културен живот, така и в живота на църквата вземането на властта от Симеон през 893 г. възстановило политиката на сближаване с Византия в духовен план. Без съмнение това е един от големите парадокси от историята на средновековието на европейския югоизток: най-ожесточеният враг на Византийската империя от политическа и военна гледна точка всъщност бил дълбоко пропит от византийската цивилизация, цивилизация, принадлежаща на християнския свят въобще, а не на една определена народностна цялост. В областта на църковния живот това се проявило чрез няколко действия, които имали значението на коренен прелом. Старият княз Борис-Михаил, след като се отказал от властта, постъпил в манастир, основан, както изглежда, от самия него120. Това също е отличителна черта на византийския свят, където владетели, князе и знатни люде в края на живота си напускали света, за да се оттеглят в манастир. През първата половина от царуването си Симеон - този бивш монах - запазил добри отношения с Константинополската патриаршия. Дотолкова, доколкото сме осведомени, той не променил нищо нито в първоначалната организация на новата църква, нито във връзките ѝ с църквата на Византия. Изразеното от няколко учени предположение, според което народен събор през есента на 893 г. по повод коронясването на княз Симеон бил премахнал употребата на гръцкия език и бил въвел славянското богослужение, е лишено от сериозни основания. Подобна реформа обаче, ако тя е била извършена, наистина не би влошила политическите връзки между двете държави, като се има предвид духът на търпимост на Константинополската църква, що се отнася до употребата на националните наречия като богослужебни езици въобще121. Когато политическото равновесие между българската държава и Империята било нарушено в полза на българите, в България сметнали за необходимо да променят също и отношенията на йерархично подчинение между двете църкви. Предполага се122, че малко след победата си на бойното поле в Анхиало (20 август 917 г.) цар Симеон провъзгласил самостоятелността на националната църква и ръкоположил нейния глава в патриаршески сан. Автокефалията му се струвала необходима както поради съображения за престиж, така и поради практически доводи, преди всичко за да осигури пълната независимост на църковната йерархия по отношение на Византия в религиозно и политическо естество. Нека допълним веднага обаче, че в този случай, както впрочем във всички останали случаи, където една славянска църква се откъсвала по някакъв начин от Константинопол, ставало въпрос винаги за проява на административно неподчинение и почти никога за догматично отклонение, освен в случая на сближаване с Римската църква. Нито константинополското правителство, нито патриаршията се показали склонни да признаят новото положение, но действието на българския цар имало по-далечни последици. Една от клаузите на византийско-българския договор от октомври 927 г. уреждала мястото на Българската църква: след решение на „императорския синклит" константинополското правителство и император Роман признали на главата на Българската църква патриаршеското достойнство123, тоест империята му отстъпвала официално достойнството, което преди десетина години цар Симеон бил предоставил самоволно на архиепископа на Преслав и Дръстър. Четиридесетина години по-късно, през 972 г., по време на завземането на Източна България и на Преслав от византийците било отнето правото на патриаршеско достойнство за главата на Българската църква, този път по повеля на император Йоан I Цимисхи124. Учредяването на патриаршия в град като Преслав видимо противоречало на духа на църковните канони: градът бил лишен от каквато и да била традиция като епископско седалище. С цел да се спазят каноническите предписания в патриаршеския титул било добавено наименованието Дръстър, някогашния Durostorum, който имал дълга традиция в историята на балканското християнство. Ho за да се придаде на новото седалище тази мистична χάρις (gratia), която според схващанията на християнското средновековие била необходима, погрижили се да съберат в Преслав известен брой мощи на светци или на мъченици125 и да построят многобройни храмове. Лишаването на българския църковен глава от патриаршеско достойнство, извършено от константинополското правителство обаче, било едностранно действие и не било взето под внимание от българите, които по това време водели ожесточена война против Империята. Преславският патриарх избягал от превзетия от византийците Преслав в 972 г. и преместил седалището си в югозападните български територии, първоначално в Средец (Сердика, днешна София), после в Преспа и най-накрая в Охрид, като винаги следвал придвижванията на цар Самуил и неговите войски126. След като Василий II Българоубиец преодолял последния отпор на българите и превзел всички територии на някогашното българско царство в 1018 г., той на свой ред премахнал Охридската патриаршия и я низложил до положението на архиепископия, и тази архиепископия, бързо погърчена, съществувала до 1767 г.127 През цялата си история тази българска църква останала вярна на своя византийски образец, макар че била в непрекъсната борба с Византия. Нейната самостоятелност се изразявала в отношенията ѝ към Константинополската патриаршия. Доколкото би могло да се съди за това по сведенията, с които разполагаме, тя останала строго подчинена на светската власт. Следвайки обичай, заимстван от Византия, тя признала титлата светец на двама български владетели, на княз Борис-Михаил и на цар Петър I, които имали особени заслуги за разпространението на християнството, закрилата на църквите и манастирите и били проявили лично религиозно усърдие, отличаващо се от обичайното128. Нека допълним още, че през целия период на византийското господство (1018-1185) страната се намирала под неограничената върховна власт на Константинополската патриаршия. Епизодичен случай на въоръжено неподчинение, насочено срещу висшето византийско духовенство, каквото било убийството на гръцкия епископ на Средец Михаил, станало в 1078 г., е свързан с въстаническото движение на местното население против византийската власт129.

Недостатъчно сме осведомени за историята на църковната уредба на сръбските територии през този период130 освен естествено това, което се знае за християнството в областите по Адриатическото крайбрежие, минали под върховната власт на Римската църква и по този начин откъснали се от църковното и културното влияние на Константинопол.

И тук съществувала стара християнска основа още от времето на ранното християнство с няколко действащи епископски седалища. Християнизацията на сръбските и хърватските области се извършила постепенно, но най-вече на две големи вълни - по времето на император Ираклий и през втората половина на IX в. при император Василий I131. Църковната уредба на сръбските територии през ранното средновековие остава за нас почти неизвестна. Времето на борбите против Византия довело до отцепване от Константинополската църква. Тогава, през първата половина на XI в., била основана архиепископията в Антивари, която преминала под върховната власт на Рим; нейните прелати взели много дейно участие срещу домогванията на митрополитите от Дурацо, подчинени на Константинополската патриаршия132. За втората половина на XI в. историческите извори споменават наименованията на няколко епископски седалища като Tribuniensis, Bossoniensis и Serbiensis Ecclesia133. Към XII в. архиепископът на Рагуза (Дубровник) започнал да води борба с този на Антивари за върховната власт над тези територии. Източната част на сръбските територии по онова време се намирала под духовното господство на охридския архиепископ и всъщност под силно византийско влияние. Както в много други области от тяхната история, хърватските и най-вече сръбските територии представлявали преходно пространство между Изтока и Запада, а в религиозните и църковните дела: между Константинополската и Римската църква134. Понякога и двата ритуала били в употреба. Достатъчно е да се припомни добре известният факт, че първият представител на династията на Неманите, великият жупан Стефан Неман (1166-1196), приел два пъти светото кръщение, веднъж според католическия ритуал, втория път според православния ритуал135. Въпреки всичко влиянието на Византия продължавало да бъде много силно. Стефан Неман последвал характерен за византийците обичай, когато през 1196 г. се отказал от властта и почти веднага постъпил в манастир; сменил мирското си име с това на Симеон и прекарал последните години от живота си като монах край по-малкия си син Растко или Сава. Съпругата му Ана направила същото, станала монахиня и приела името Анастасия136.

Религиозното усърдие на наскоро покръстеното в християнството славянско население и, от друга страна, условията на обществения и икономическия живот, които ставали все по-мъчителни, били основните причини за развитието през X-XII в. на широко монашеско движение сред южните славяни, най-вече при българите. Много бързо се преминало и към най-крайната форма на монашеския живот, отшелническия. Достатъчно добре е познат животът на един от първите, който бил и най-великият от отшелниците сред южните славяни, свети Иван Рилски (роден 875/80 г., †18 август 946 г.)137. Това, което заслужава внимание, е, че ние не знаем абсолютно нищо за отношенията му с официалното духовенство на страната. Той се притовопоставял умерено на светската власт: според житийното предание, когато цар Петър изявил желание да се срещне с отшелника, той рязко отказал. Тези именно елементи ни позволяват да изкажем предположението, че тази форма на отшелнически живот ще да е била само един начин на противопоставяне на официалната йерархия, съвсем не поради нейния вероятен нравствен упадък, ала без съмнение по-скоро поради едно прекалено силно византийско влияние. Тенденцията се откроява още по-добре при великите продължители на свети Иван Рилски през XI-XII в. като свети Прохор Пшински, свети Яким Осоговски (или Сарандопорски) и накрая свети Гаврил Лесновски, и тримата пребивавали в Югозападна България или в днешна Североизточна Македония138. Трябва да напомним, че това ставало в териториите на южните славяни именно по времето на византийското владичество. Следователно противопоставяне на византийското духовенство или на българско духовенство, намиращо се под прекалено силното влияние на Константинополската патриаршия, изглежда повече от разбираемо. Трябва освен това да се отбележи, че покрай всеки от споменатите отшелници веднага се устройвал манастир, който през следващите векове бил средище на книжовна и просветна дейност винаги със славянски, а не с византийски характер.

Развитието на монашеския живот обаче скоро придобило други, напълно отрицателни страни. Все по-нарастващият приток от хора, които приемали монашеството без съответна подготовка и без сериозни подбуди, допринесло за принизяване на дисциплината и нравствеността в манастирите. Мнозина, от друга страна, като приемали монашеството повече или по-малко според устава, за да избягнат прекалено суровите предписания, предпочитали живота на странстващи монаси, които, без да спазват правилата за stabilitas, отивали на изток до Ерусалим, а на запад до Рим. Силно противопоставяне срещу тези крайности намерило израз в монашеството, но то не довело нито до monachomachia както във Византийската империя по времето на иконоборството, нито до широко реформаторско движение както това в Клюни. Според сегашното състояние на нашите познания най-видният представител на това противопоставяне и на този реформаторски дух в българското монашество бил един епископ, Козма, който живял през втората половина на X в.139 Макар че бил добър духовник, Козма проявил истински светски дух и се борил за утвърждаването на живота както сред еретиците, така и сред крайните аскети. Така той защитил законната женитба от всички онези, които твърдели, че тя била „скверност"140. Можеш, казва той, да намериш спасение за душата си точно толкова, като живееш в „света", колкото и в манастир, „защото мнозина погинаха в пустинята и планините, защото мислеха за светски неща, но и мнозина, които с жени живееха в градовете, се спасиха"141. Като набляга преди всичко върху нравствената ценност, той изказва следната идея, утвърждавана и от мислителите от средновековния Запад: „Черните монашески одежди няма да ни спасят, нито пък бялото облекло ще ни погуби, ако вършим това, което е угодно Богу"142. От друга страна, той пламенно изтъква необходимостта от основна реформа на монашеския живот, за да се наложи по-сурова дисциплина, по-строг подбор на лицата, неизменно установяване на едно място в живота им. Той проповядва против гордостта, леността и похотта, за да наложи подчинението и скромността.

Други, още по-опасни злини в религиозния живот на южните славяни по онова време сериозно подривали единството на църквата и чрез това единството на държавите. Става дума за еретическите движения и преди всичко за богомилската ерес. Без да се спираме тук на ранната история на богомилството143, нека припомним поне няколко нейни отличителни черти и най-вече това, което свързвало учението с Византия. Както много добре е отбелязано144, богомилството било „the first European link" от хилядолетна верига, която, тръгвайки от учението на Мани, свършва през XIII в. при албигойците от Южна Франция и минавала, макар и не изцяло, през пределите на Източната империя. Още щом се заселили в балканските земи, славяните и прабългарите наследили стари наслоения от дуалистични възгледи на мощно религиозно движение, митраизма, и на прекия му наследник, манихейството. Тези наслоения били подсилени от новите дуалистични възгледи, донесени от българите, родственици на уйгурите, сред които религиозното учение на Мани господствало като официална религия почти до средата на IX в.145 Значителен приток на еретически идеи, дошли от Византия, допринесъл за появяването на силно еретическо движение в България непосредствено след покръстването през 865 г. и най-вече през първата половина на X в. В обществените и икономическите условия на българската държава еретическото учение на богомилите придобило някои нови черти, преди всичко облика на бунт от политически и обществен характер. Нека отбележим най-накрая, без да можем да навлезем тук в подробностите, че докато еретиците черпели тайно от подобни движения, разпространени в земите, владени от Империята, преди всичко в Мала Азия, правителството и църквата също заимствали от Византия, предимно от противоересната и догматичната книжнина, средства за противоборство срещу еретическите схващания146. От края на X в. богомилското движение се разпространило още по-нашироко в балканските територии. Със завладяването на българските, сръбските и хърватските земи Византийската империя разрушила границите между тези народи, улеснила придвижванията на население и така чувствително спомогнала за разпространението на богомилското учение към западните области на полуострова, където през XIII и XIV в. то успяло отново да се развие под специфичната форма на патаренството147.

Едно от нововъведенията, които оказали голямо въздействие върху културния живот на южните славяни, било създаването и въвеждането на славянското писмо. Този факт, който съставлява една от основните черти на историята на славяните през IX в., е твърде известен, за да бъде изучаван специално тук148. Това, което заслужава да се припомни, е замяната на тъй наречената глаголица, създадена от Константин Философ (Кирил) и брат му Методий, с кирилицата, замяна, настъпила през последните години на IX в. в България. Според нашите извори149 това ново славянско писмо било създадено от Климент Охридски към 893/94 г. по времето на възкачването на Симеон. Подмяната на старата глаголица с това ново писмо, което много наподобявало гръцкото унциално писмо, без съмнение била израз на същото желание за приближаване до Византия в областта на цивилизацията. С употребата на тази азбука започнала да се развива книжовна дейност, която отначало се състояла в преводи и адаптации, а едва по-късно се създала оригинална книжнина. Така, както и в политическия живот, българската държава била „ръководна сила": стремежите към политическо величие, което трябвало да съперничи на величието на Империята, били подплатени от плодотворни усилия на литературното поле. Голямото количество преводи и адаптация, които се появили през периода, наричан старобългарски и понякога окачествяван като истински златен век в историята на старославянската и особено българската литература, са от изключително значение, когато искаме да определим отношенията между младата славянска книжнина и тази на Византия. Макар че познаваме тази литературна дейност по-скоро косвено, благодарение на преписи от по-късно време, не е трудно да установим нейните основни черти по отношение на Византия150. Преди всичко трябва да се отбележи появата на значителен брой преводи на Отците, а от друга страна, почти пълната липса на преводи на съчинения от същински византийски автори. Единственото приемливо обяснение на този факт би било, че патристическите съчинения, сътворени във време, когато Отците на Църквата трябвало да се борят за установяването на основните догми на християнската религия и в същото време да съдействат за укрепването на тази религия срещу заплахите на езическите и хетеродоксните еретически учения, могли много добре да удовлетворяват нуждите на новопокръстените славяни. Широко се заимствало от богатата патристична книжнина, защото тя вече била смятана за истинското наследство на всички християни изобщо. Можем да говорим за много силно влияние на гръцката патристична литература, а не на византийската литература в точния смисъл на израза, върху младата славянска литература. Официалното приемане на християнството и учредяването на широка църковна йерархия се превърнали в здрава основа за плодотворна културна дейност, след като се въвела употребата на славянската азбука за богослужебния и книжовния език и на второ място, след като духовенството се славянизирало все повече.

Въвеждането на новата религия, от друга страна, наложило изграждането на голям брой църковни храмове, което позволило бързо, нечувано развитие на архитектурата, живописта и на приложните изкуства. Тази трескава дейност била съсредоточена преди всичко в столицата на Симеон и на неговия приемник; със своите дворци и църкви Преслав трябвало да съперничи на столицата на Империята151. В строителното изкуство, скулптурата и керамиката обаче освен влиянието на Византия и на византийското съвременно изкуство се откриват някои други елементи, за които трябва да се държи сметка. От тяхната първоначална родина славяните и прабългарите били съхранили следите от силно влияние на голямата иранска цивилизация и продължили да бъдат белязани от нея до много късно време152. От друга страна, в религиозната архитектура понякога те наподобявали формите на постройките, които били заварили по време на тяхното заселване на Балканите, и които датирали от римско и следримско време. Така например появата на базиликалната форма (преди всичко Голямата базилика в Плиска153 и ротондата на Кръглата църква в Преслав154 трябва да се обясни с влиянието на римските или следримските постройки, които още съществували в Мизия, Тракия, в Македония и на други места в Балканския полуостров. Всичко това било предвизантийско и имало същото значение като творбите на патристичната литература. Не заимствали толкова от цивилизацията на съвременната Империя, с която водели почти непрестанна борба в политическо и военно отношение; връщали се към това, което било предвизантийско, към това, което принадлежало на ранното християнство и също така представлявало общото наследство на християнските народи. Усилията да съперничат на Империята по бойните поля през цялата първа половина на X в. пропаднали напълно: накрая Византия успяла да установи властта си върху всички славянски народи от Балканския полуостров. Това, което останало, били завоеванията в полето на цивилизацията, постиженията в областта на литературата и изкуството. Те продължили да живеят дълго след времето, в което били сътворени, и се разпространили далеч от страната, където били възникнали, сред другите славянски народи, понякога дори сред неславянски народи като румънците, които възприели богатото наследство на старата цивилизация на южните славяни.

 

Cahiers de civilisation médiévale 9 (1966), 533-556.

1За подробностите вж. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. I, 2 част, София 1927, 278-515, с посочване на историческите извори и библиография. - Вж. също А. Rambaud, L'Empire grec au Xe siècle, Paris 1870; Idem, Hellenes et Bulgares. La guerre des races au Xe siècle, в „Rev. deux mondes", 161 (1900), pp. 416-456. - За отношенията между южните славяни и Византия през X век може да се използва главно М. С. Дринов, Южные славяне и Византия в X веке. Съчинения, т. I, София, 1909, 365-520. - Добра информация дава също и Runciman, A History of the First Bulgarian Empire, Лондон 1930; Idem, The Emperor Romanus Lecapenus and His Reign, Cambridge 1929. Трябва да се отбележи един кратък биографичен очерк на V. N. Zlatarski, Symeon von Bulgarien, в Rohden/G. Ostrogorsky, Menschen die Geschichte machten, t. 1, Виена 1930, 304-309 научнопопулярно произведение, G. Sergheraert (Chr. Gérard), Syméon le Grand  (893-927), Paris 1960; срв. I. Dujčev, в „Byzantinoslavica", 23 (1962), pp. 318-319; P. Devos в „Anal. Bolland.", 79 (1961), pp. 489-491; R. Janin, в „Rev. ét. byzantines", 20 ' pp. 252-254.
2Liutprand, Antapodosis, III, 29, 6/7: M.G.H., SS, III, p. 309. Срв. също/. Dujčev, Medioevo bizantino-slavo, I, Рим 1965, c. 476.
3Два характерни случая: от 886 до 893 г. на патриаршеския престол в Константинопол седял патриарх Стефан I, по-малък брат на императора Лъв VI. Патриарх Теофилакт, който ръководил Константинополската църква от 933 до 956 г., бил син на император Роман Лакапин (920-944).
4Срв. Златарски, История ..., с. 279 и сл.
5Характерен пример за по-късна епоха: руският княз Иван Василиевич Грозни (1533-1584) (И. Дуйчев, Византия и византийская литература в посланиях Ивана Грозного, в „Трудны Отдела древнерусской литератури", 15 (1958), 159-176). Нека приведем още за пример Константин-Кирил и Методий, славяни от Солун: Dujčev, „Graeci amantes eum a puero", в „Wiener Arch. f. Gesch. d. Slaventums u. Osteuropas", 5 (1966), pp. 15-19.
6Основни изследвания по въпроса: Fr. Dölger, Byzanz und die europäische Staatenwelt, Ettal 1953, pp. 34-69: „Die Familie der Könige im Mittelalter"; pp. 159-182: „Die mittelalterliche Familie der Fürsten und Völker und der Bulgarenherrscher"; pp. 183-196: „Der Bulgarenherrscher als geistlicher Sohn des byzantinischen Kaisers".
7Важно посочване в писмо на княз Симеон до византийския пратеник Лъв Хиросфакт: G. Kolias, Léon Choerosphactès, magistre, proconsul et patrice. Biographie, correspondance, Athènes 1939, nr. 2, pp. 76-77. Срв. също Dölger, op. cit., p. 191, n. 18.
8За подробностите: Dujčev, Medioevo bizantino-slavo, I, p. 211 sqq.
9Kolias, Léon Choerosphactès, nr. I, pp. 76-77.
10За подробностите вж. G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates. Мюнхен 1963, c. 212 и сл. - Вж. също старата, но все още полезна книга на Н. Попов, Император Лев VI Мудры и его царствование в церковно-историческом отношении, Москва 1892.
11За границите на българската държава по онова време: Златарски, История .... с. 339 и сл.
12V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1963, pp. 215-219.
13G. I. Brätianu, Le commerce bulgare dans l'Empire byzantin et le monopole de l'empereur Léon VI à Thessalonique, в „Сборник Π. Ников"=„Известия на Българското историческо дружество", 16-18 (1940), 30-36.
14Ostrogorsky, Geschichte d. byzantin. Staates, c. 213 и сл.
15Fr. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des Oströmischen Reiches von 565 1453, I, Мюнхен/Берлин 1924 Nr 542, c. 64; Златарски, История ..., c. 326 и сл.
16Ostrogorsky, op. cit., p. 216 sqq.: „der leichtsinnige Geniesser Alexander". Cpв. Sp. Lambros, Leo und Alexander als Mitkaiser von Byzanz, „Byzantin. Zeitschr.", 4 (1895), pp. 52-98.
17Фактите са разказани от Theoph. Continuatus, Ed. Bonn, c. 381, 14 и сл.
18Издание на тези писма: P.G., CXI, coll. 9-392. За други библиографски посочвания вж. Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Türkvölker, Берлин 1958, 455-456. Вж. и J. Gay, Le patriarche Nicolas Mystique et son role politique, в „Mélanges Ch. Diehl", I, Paris 1930, pp. 91-101.
19Theoph. Continuatus, c. 385, 5 и сл. За другите исторически извори. Златарски, пос. съч., с. 364, бележка номер 2; изложение на събитията пак там, с. 364 и сл.
20P. G., CXI, col. 60 D.
21Репродукция на миниатюрата в I. Dujčev, Les miniatures de la Chronique de Manassès, Sofia 1963, fig. 60.
22Съответствие на epanokalymauchion (L. Clugnet, Dictionnaire grec-frangais des noms liturgiques en usage dans l'Eglise grecque, Paris 1895, pp. 52-53: „sorte de coiffure ecclésiastique") и на perikephalaia (ibid., p. 120: „grand bonnet qui sert de coiffure aux moines"). Срв. G. Ostrogorsky, в „Известия на Бълг. археолог, институт", 9 (1935), с. 278, бел. 1: „der Schleier, den der Patriarch, gleich den Bischöfen und auch den Mönchen der östlichen Kirche, über seiner Kopfbedeckung, dem Kamelauchion, tragt...". Други упоменавания у Nicetas Choniata, Historia, Ed. Bonn, c. 351, 3-5; Synopsis Sathas, в Κ. Sathas, Bibliotheca graeca medii aevi, VII, Venice/ Paris, 1894, c. 332, 18-20.
23Златарски, История ..., c. 364 и сл.; Fr. Dölger, Bulgarisches Zartum und byzantinische Kaisertum, в „Изв. на Бълг. археол. институт", 9 (1935), 57-68 = Byzanz und die europäische Staatenwelt, pp. 140-158; G. Ostrogorsky, Die Krönung Symeons von Bulgarien durch den Patriarchen Nikolaos Mystikos, в „Изв. на Бълг. археол. институт", 9(1935), 275-286; пак същият, Автократор и самодржац, в „Глас Српске краьевске академиjе", 164, Други разред, 84, 1935, 121-137; И. Снегаров, Коронясан ли е бил княз Симеон в Цариград през 913 г„ в „Годишник на Соф. университет, Богосл. фак.", 24 (1946/47), 1-47.
24Théophanes, Chronographia, Ed. С. de Boor, I, pp. 374, 28-375, 3. - Nicephorus Constantinopol., Opuscula historica, Ed. C. de Boor, p. 42, 20-25. Срв. Златарски, пoc. съч., I, 1, София 1918, с. 164 и сл.
25А. А. Vasiliev, Histoire de l'Empire byzantin, I, Paris 1932, p. 141 sqq.
26Така както предполага Златарски, пос. съч., I, 2 част, c. 367 и сл.
27За подробностите вж. Dölger, Byzanz und die europäische Staatenwelt, pp. 45, KD, 146 sqq., 153 sqq., 160 sqq., 288 sqq.
28Dölger, op. cit., p. 144: „Auch das bulgarische Zartum, in der ersten Hälfte des 10. Jahrhunderts durch den Bulgaren-Fürsten Symeon ins Leben gerufen, ist unter der Einwirkung dieses byzantinischen Vorbildes und im heftigen Widerstreite mit ihm entstanden".
29N. Adontz, L'äge et l'origine de l'empereur Basile Pr, „Byzantion", 8 (1933), pp. 475 - 550; 9 (1934), pp. 223-260. Срв. също Vasiliev,Histoire de l'Empire byzantin, I, p. 398 sqq.: „Si l'on s'efforce de découvrir une définition plus exacte de la dynastie macédonienne du point de vue de ses éléments ethnographiques, on peut lui donner le nom, plus correct, de dynastie arméno-slave". Ostrogorsky, Geschichte..., p. 193, бел. 3, изразява съмнения.
30Dölger, op. cit., p. 154.
31Dölger, ibidem, p. 154.
32Kolias, Léon Choerosphactés, n° 1, c. 76-77; n° 2, c. 78-79; n° 5, c. 80-81.
33За кореспонденцията c патриарх Николай Мистик, вж. по-горе, бел. 18. Относно кореспонденцията с император Роман Лакапин вж. библиографските посочвания у Moravcsik, Byzantinoturcica, I, pp. 502-503; Döiger, Regesten, I, Nr 606-608, 74-75. Ostrogorsky, op. cit., p. 179 и бел. 2, говори само за две писма, докато в действителност те са три и датират от 925 г.
34Т. Герасимов, Три старобългарски моливдовула, в „Известия на Бълг. археол. институт", 8 (1934), 350-360; пак същият, Оловни печати на българските царе Симеон и Петър, пак там, 12 (1938/39), 354-357. Срв. Moravcsik, op. cit., p. 505; Beševliev, Die protobulgar. Inschriften, Nr 88-90, 329-330; Dölgеr, Byzanz, p. 152, η. 29.
35Beševliev, op. cit., n° 46 a, pp. 215-219.
36Theoph. Continuatus, c. 407, 14-16. Срв. Златарски, История..., c. 466.
37Ostrogorsky, op. cit., p. 417 sqq.; Döiger, Byzanz, pp. 156, 269, 270; според него, „auch ihn [Стефан Душан] tried der Gedanke, Weltbeherrscher auf dem byzantinischen Kaiserthrone zu werden".
38Вж. текстовете на различните документи, издавани от българските царе през XIII и XIV в., в И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, София 1944, с. 41, 42, 43, 72, 76, 130, 134, 138 и пак там.
39Döiger, Byzanz, p. 146 sqq. Същата титла се чете върху Симеоновите печати: вж. по-горе, бел. 34.
40Döiger, op. cit., p. 153, η. 32.
41Döiger, ibidem, p. 146.
42Тази идея е изказана от Роман Лакапин в едно от писмата му до Симеон; вж. Златарски, История..., с. 486.
43Герасимов, Три старобългарски моливдовула, с. 351 и сл.
44P. G., CXI, col. 49 В. Срв. Dölgcr, op. cit., p. 147, η. 15.
45Смисълът на израза в езика на византийците съдържа малък проблем, който заслужава специална бележка.
46Beševliev, Die protobulg. Inschriften, p. 330 sqq.: текст на надписа. За обяснението вж. I. Dujčev, в „Byzantin. Zeitschr.", 54 (1961), p. 249.
47За polychronia към византийските императори, вж. О. Treitinger, Die oströmische Kaiser-und Reichsidee nach ihrer Gestaltung im höfischen Zeremoniell, Iena 1938, pp. 73 sqq., 122 sqq.
48Епитетът се споменава също в новооткрит печат на цар Симеон, в публикация на Т. Герасимов, Новооткрит оловен печат на цар Симеон, в „Известия на Бълг. археол. институт", 23 (1960), 67-70, където надписът не е разчетен. За обяснението, вж. /. Dujčev, в „Byzantin. Zeitschr." 54 (1960), p. 249; Beševliev, op. cit., p. 331 sqq., без упоменаване на това обяснение. Въпреки това виж неговото твърдение, ibid., p. 332: „Das Prädikat εἰρηνοποιός ist auch nicht zufallig gewählt. Es hatte ohne Zweifel eine bestimmte politische Bedeutung".
49Treitinger, op. cit., p. 230 sqq.
50Döiger, Byzanz, p. 148 sqq.
51Döiger, ibidem, p. 149, n. 18, in fine: „als Garantie für das Versprechen der Eheverbindung".
52Ostrogorsky, Die Krönung..., p. 277 sqq.; мнение, противно на това, в Döiger, op. cit., pp. 148 sqq., 152, n. 29 in fine. 
53Ostrogorsky, ibid, p. 275.
54Златарски, История..., с. 375 и сл.; Ostrogorsky, Geschichte..., p. 218 sqq.
55J. Skylitzes и G. Cedrenus, Compendium Historiarum, Bonn. II, pp. 283, 22; 284, 10-16; срв. Златарски, пак там, с. 379 и бел. 1
56L. Bréhier, Vie et mort de Byzance, Paris 1948 („Évol. humanité", 32), p. 156.
57Dölger, Regesten, I, n° 575, p. 69; Златарски, пос. съч., с. 381 и сл., 384. Срв.  изследването на V. Grumel, Sur les coutumes des anc. Bulgares dans la conclusion des traités, в „Изв. на Бълг. археол. институт", 14-15 (1937), 82-92.
58Dölger, op. cit., nr. 577, p. 69.
59Dölger, ibidem, nr. 578, p. 69.
60Dölger, ibidem, nr. 579, p. 70.
61Срв. K.Jиречек, и J. Paдoнић. Историja Срба, I, Београд 1922, c. 144.
62Jиречек и Радонић, пос. съч., c. 145; Златарски, пос. съч., c. 394 и бел. 2; Dujčev, В Centri е vie di irradiazione della civilta nell'alto medioevo, Spuletto 1964, (Settim. studio Cenro ital. studi alto medioevo", II), p. 189 sqq.
63C. Porphyrogénete, De administrando imperio, Ed. Cy. Moravcsik и R. H. Jenkins, Budapest 1949 (= DAI), cap. 32, 65 sqq. Срв. превода на съвременен сръбски език от В.Ферjанчић, Византиjски извори за историjу народа Jугославиjе, II, Београд 1959, с. 52 и сл.; F. Dvornik - в: C. Porphyrogenetos, De administrando imperio, II, Commentary, London 1962, c. 134 и сл.
64DAI, cap. 32, 80-81. Срв. Ферjанчић, пос. съч., с. 53, бел. 176; Златарски, пос. съч., с. 393, бел. 2.
65DAI, cap. 32, 81 sqq. Срв. М. Lascaris, Deux notes sur le rěgne de Syméon de Bulgarie, Wetteren 1952, pp. 15-20; Γ Острогорски, Лев Равдух и Лев Хиросфакт, в „Зборник радова Визант. Института", 3 (1955), с. 29-36; Ферjанчић, пос. съч. с. 54, бел. 178; Dvornik, op. cit., p. 135; Dölger, Regesten, n◦ 580, p. 70, без подробности и c датировка, която по мое мнение е неточна: „Nach der Schlacht beim Acheloos", тоест след 20 август 917 г., което е малко вероятно.
66DAI, cap. 32, 81-89. Срв.Ферjанчић, пос.съч., с. 54 и бел. 179,Dvornik, op. cit., p. 135.
67DAI, cap. 32, 91-99. Срв. Ферjанчић, пак там, с. 55; Dvornik, ib., p. 136.
68Именно за тази епоха, а не толкова за предходната, изцяло важат заключенията на Ostrogorsky (Geschichte..., pp. 217-218): „Als byzantinischer Zögling war Symeon durchdrungen von der Erhabenheit der Kaiserwürde und wusste ebenso genau, wie es die Byzantiner selbst wussten, dass es auf Erden nur ein einziges Kaiserreich geben könnte. Was er erstrebte, war nicht die Gründung eines ethnisch und regional beschränkten bulgarischen Kaiserreiches neben dem byzantinischen, sondern die Errichtung eines neuen universalen Kaiserreiches an Stelle des alten Byzanz". Ha друго място (Die Krönung, p. 275) авторът набляга върху намерението на Симеон, „Byzanz aus seiner Vorrangstellung im Osten der christlichen Welt zu verdrängen und das alte Inperium durch ein neues slavischgriechisches Kaiserreich zu ersetzen". Dölger, Byzanz..., p. 157, n. 46 говори за „bulgarische Strebens nach dem byzantinischen Weltkaisertitels".
69Роман станал кесар на 24.IX. 920 г. и бил провъзгласен за император на 17 декември същата година. Срв. Ostrogorsky, Geschichte, p. 220 sqq.
70Срв. Ostrogorsky, Die Krönung, p. 285 sqq.; Geschichte, p. 221.
71Предложението дошло от патриарха с несъмненото одобрение на Роман I: в Ρ. G., CXI, coll. 108-113. Срв. Златарски, пос. съч., с. 417 и сл.
72DAI, cap. 32,100 sqq. Срв. Ферjанчић, пос. съч., с. 55 и сл:,Dvornik, op. cit., p. 136; Златарски, пос. съч., c. 426 и сл.
73Skylitzcs-Cedrenus, Compendium Histor., II, p. 356, 6 sqq. Срв. Златарски, пос. съч., с. 431 и сл., 448 и сл.
74Dölgеr, Regesten, t.1, nr. 604, p. 74, c датировката „ca. 924". Срв. Златарски, пoc. съч., с. 449; Ostrogorsky, Geschichte, p. 221; Μ Canard, Arabes et Bulgares au début du Χ' siěcle, „Byzantion", 11 (1936), pp. 213-223; Bréhier, Vie et mort de Byzance, p. 162.
75DAI, cap. 32, 104 sqq.; Ферjанчић, пос. съч., c. 55.
76Сведение от патриарх Николай I по този въпрос: P. G., CXI, col. 136 С; както и упоменаване в писмо на император Роман I: Златарски, пос. съч., с. 463, бел. 2.
77DAI, cap. 32, 110-120. Срв. Ферjанчић, пос. съч., 55-56.
78F. Šišič, Geschichte der Kroaten, I, Zagreb 1917, p. 121 sqq.; Jиречек и Радонић, Историja Срба, I, c. 146; 3латарски, пос. съч., с. 477 и сл.; Ostrogorsky, op. cit., p. 222.
79F. Šišič, Priručnik izvora hrvatske historije, I, Zagreb 1914, pp. 221 -222; Златарски, пoc. съч., c. 502 и сл.
80DAI, cap. 32,126-128; Ферjанчић, пос. съч., c. 56; Dvornik, op. cit., p. 136.
81За тази титла вж. Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, II. Sprachreste der Türkvölker in den byzantinischen Quellen, Berlin 19582, p. 64.
82Moravcsik, op. cit., I, pp. 540 sqq.
83Theoph. Continuatus, c. 411, 13-412, 5.
84Moravcsik, op. cit., p. 541.
85Вж. Dujčev, Medioevo byzantino-slavo, I, pp. 207-212, 552.
86Срв. D. Mandič, Razprave i prilozi iz stare hrvatske povijesti, Roma 1963, pp. 214-225: IX. „Hrvatski kralj Tomislav koje je godine pobijedio bugarskoga cara Simeona Velikoga?", който в много отношения предлага много по-правдоподобно обяснение на събитията, отколкото това на Златарски, пос. съч., с. 500, заедно с различна датировка.
87Обратното на Mandič, op. cit., p. 222 sqq., тук по-скоро приемам традиционната датировка (срв. Златарски, пак там, с. 513) на смъртта на цар Симеон. Извън съмнение е, че Продължителят на Теофан (с. 441, 13), както и всички други византийски автори посочват 27 май 927 г. като датата на смъртта на Симеон, а не като датата на поражението на българската войска в Хърватия, събитие, чиято толкова точна дата трудно би могла да бъде съхранена така грижливо от византийците.
88Mandič, op. cit., p. 223, обратното на Златарски, пос. съч., с. 513 и сл.
89Innocentii PP III epistolae ad Bulgariae historiam spectantes. изд. И. Дуйчев, в Годишник на СУ, ист.-филол. факултет, 38/3 (1942), n° 15, 43-44.
90Пак там, no 18, с. 47. Срв. Златарски, пос. съч., с. 507 и сл.: Mandič, op. cit., p. 223.
91Theoph. Continuatus, c. 412, 9-11. Срв. Златарски, пак там, с. 518, заедно с други посочвания на исторически извори; Mandič, ib., p. 216 sqq.
92Златарски, пос. съч., с. 503; Mandiá, op. cit., p. 224, n. 45.
93Текстът е обнародван от V. Foretiá, Korčulanski kodeks 12, stolječa, В „Starine", 46 (1956), p. 30. Срв. Mandiá, op. cit., p. 224.
94За клаузите на мира вж. Златарски, пос. съч., с. 525 и сл.; Dölger, Regesten. I, n◦ 612, p. 75; Ostrogorsky, Geschichte, p. 222 sqq.: „Es siegte die Mittellinie des einsichtigen Kaisers Romanos. Der Bulgarenherrscher erhielt den Basileustitel, aber mit ausdrücklicher Beschränkung auf das Bulgarenreich; er durfte auch ein Ehebündnis mit dem byzantinischen Herrscherhaus schliessen, aber nicht mit dem legitimen Herrscherhaus der Purpurgeborenen, sondern mit dem der Lakapenoi".
95Theoph. Continuatus; c. 419, 10 и сл. , Златарски, пос. съч., с. 536 и сл.
96За подробностите Златарски, пос. съч., с. 541 и сл.; I. Gherghel. Despre navala Ungurilor asupra cetâtei Constantinopoli la 934, В „Revista pentru istorie, archeol. §i filol.", 7 (1894), pp. 229-235 (срв. също Π. Α. Сирку, в „Византийский временник", 2 (1895), 299-301); Π. Мутафчиев, Маджарите и българо-византийските отношения през третата четвърт на X век, в Годишник на Соф. университет, ист.-филол. факултет, 30/8 (1935), 1-35.
97Повесть временных лет, I, изд. Д. С. Лихачев, Москва/Ленинград 1950, с. 33, 230-231; Златарски, пос. съч., с. 543 и сл.; Dölger, op. cit., n° 647, p. 80.
98За подробностите заедно с изворите и библиографията вж. Златарски, пак там, с. 567 и сл.; П. Мутафчиев, Русско-болгарские отношения при Святославе, В „Seminarium Kondakovianum", 4 (1931), pp. 77-94. Срв. G. Schlumberger, Un empereur byzantin au Xe siěcle. Nicéphore Phocas, Paris 1890; L'épopée byzantine ä la fin du Xe siěcle, ITH, Paris 1896-1905. Вж. също Bréhier, Vie et mort..., p. 224 sqq.; Ostrogorsky, op. cit., p. 236 sqq.
99DAI, cap. 32, 62-65. Срв.Ферjанчић, Византийски извори..., с. 53; Златарски, пос. съч., с. 539 и сл.; Jиречек и Радонић, Историjа Срба, с. 147.
100DAI, cap. 32, 128-137. - Срв. Ферjанчић, пак там, с. 57. За обяснението вж. Г Острогорски, Порфирогенитова хроника српских владара и њени хронолошки подаци, в „Историски часопис", 1 (1948), 24-29; Ферjанчић, пак там, с. 57, бел. 193. Златарски, пак там, с. 540, датира събитията няколко години по-късно, именно през 931. Срв. също Ostrogorsky, Geschichte, p. 223, n. I: „Časlav trat die Herrschaft schon 927 oder 928 an und nicht erst in den dreissiger Jahren".
101DAI, cap. 33, 16-17. Срв. Ферjанчић, пос. съч., c. 60 и бел. 209, заедно с други библиографски посочвания; Ostrogorsky, Geschichte, p. 223.
102Jиречек и Радонић, пос. съч., с. 150 и сл.; Златарски, пос. съч., с. 706 и сл., 760 и сл., 771.
103Jиречек и Радонић, пос. съч., с. 152. Княз Михаил Кресимир II управлява от 948 до 969 г.
104Bréhier, Vie et mort...., p. 232.
105Срв. Ostrogorsky, op. cit., p. 257.
106Machiavelli, II principe, Ed. A. Oxilia, Firenze 1935, c. 8 и сл.
107За подробностите вж. Jиречек и Радонић, пос. съч., 154-187; Златарски, История, II, София 1934, с. 41 и сл., 119 и сл.
108Посочвания на изворите и библиография: Dujčev, Medioevo, I, pp. 341-348.
109Приемам c малко видоизменение традиционната дата, установена от Златарски, пос. съч., 1/2, с. 27 и сл., обратно на предположението, изказано от A. Vaillant и М. Lascaris, La date de la conversion des Bulgares, В „Rev. ét. slaves", 13 (1933), pp. 5-15.
110За подробностите вж. I. Dujčev, II problema delle lingue nazionali nel medioevo е gli Slavi, „Ricerche slavistiche", 8 (1960), pp. 39-60.
111Златарски, пос. съч., с. 206 и сл., заедно с посочената по-стара литература.
112Vita Basilii, in Theoph. Continuatus, c. 342, 7-19., вж. Moravcsik, Byzantinoturc, I, p. 540.
113lohannis VIII. papae registrum, Ed. E. Caspar, Μ. G. Η., Epist. Karolini aevi, V, n◦ 66, 22-30. Срв. Златарски, пос. съч., с. 215 и сл.
114Герасимов, Три старобългарски моливдовула, с. 356-359.
115К. Миятев, Симеоновата църква в Преслав и нейният епиграфичен материал, „Български преглед", 1 (1929), 115-116; И. Гошев, Старобългарски глаголически и кирилски надписи от IX и X в., София 1961, 84-86.
116И. Снегаров, Неизвестен досега препис от разказа „Чудо с българина Георги", „Известия на инст. бълг. история", 3-4 (1951), 295-296. За други сведения относно този текст, вж. Duyčev. Medioevo, I, pp. 233 sqq., 553.
117Dujčev. Vztahy mezi Čechy, Slováky a Bulhary ve středověku, В „Československo-bulharské vztahy v zrcadle staletí, Sborník vědeckých studií", Praha 1963, p. 30 sqq.; idem, Medioevo, I, pp. 162, 191.
118Réginon de Prüm, Chronicon, M. G. H., ss., I, p. 580. Срв. Dujčev, Medioevo, I, p. 161; Златарски, пoc. съч., c. 243 и сл.
119Μ. Γ. Попруженко, Синодик царя Борила, София 1928 § 139, с. 91.
120Златарски, пос. съч., с. 253 и сл.
121Dujčev, II problema, p. 39 sqq., заедно c други библиографски посочвания.
122Златарски, пос. съч., с. 399 и сл.
123Текстът на документа е издаден повторно от Йорд. Иванов, Български старини из Македония, София 1931, с. 566; срв. Златарски, пак там, 529-531. Dölger, Regesten, I, n◦ 612, p. 75, не споменава тази клауза от мирния договор.
124Иванов, пос. съч., с. 566.
125Дуйчев, Проблеми из средновековната история на Преслав, в: Преслав. Сборник I. София 1968, 29-38.
126Златарски, Български архиепископи-патриарси през първото царство, „Известия на Истор. дружество в София", 6 (1924), 49-76; История, с. 639, 663 и сл.
127Н. Geizer, Der Patriarchat von Achrida. Geschichte und Urkunden. Leipzig 1902; И. Снегаров, История на Охр. архиепископия от основаването ѝ до завладяването на Балканския п-в от турците, I, София 1924; История на Охр. архиепископия-патриаршия от падането ѝ под турците до нейното унищожение (1394-1767), София 1931.
128Не са известни подробностите, отнасящи се до канонизирането на княз Борис-Михаил. Относно Петър I притежаваме две служби в негова чест (текст в Иванов, Български старини..., е. 383-394), икони (вж. В. Иванова, Образи на цар Петpa в две старинни икони, „Известия на Бълг. истор. дружество", 21 (1945), 99- 116), както и някои други сведения.
129Златарски, История, II, 1934, с. 150-151, 162 и сл.
130Jиречек и Pадонић, Историja Срба, 116-187; С. Jirečеk, La civilisation serbe au Moyen âge, Paris 1920, pp. 15-23, за следващия непосредствено след този период.
131DAI, cap. 32,27-28; срв .Ферjанчић, Византийски извори..., с. 49, 154; Dvornik: De admin, imp., Commentary, p. 133. Вж. освен това G. Sp. Radojičič, La date de la  conversion des Serbes, „Byzantion", 22 (1952), pp. 253-256; Dujčev, Medioevo, I, p. 221 sqq; G. C. Soulis, The Legacy of Cyril and Methodius to the Southern Slavs, „Dumbarton Oaks Papers", 19 (1965), p. 38, заедно c други библиографски препратки.
132Jиpeчeκ и Радонић, пос. съч., с. 159 и сл.
133Пак там, с. 160.
134Пак там, с. 161.
135Пак там, с. 189; St. Hafner, Serbisches Mittelalter. Altserbische  Herrscherbiographien, I: Stefan Nemanja nach den Viten des hl. Sava und Stefans des Erzgekrönten, Graz 1962, p. 76.
136Jиpeчeκ и Радонић пос. съч., c. 204; Hafner, op, cit., p. 45.
137Й. Иванов, Св. Иван Рилски и неговият монастир, София 1917; И. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София 1947.
138Й. Иванов, Северна Македония. Исторически издирвания, София 1906, 83-109.
139H.-Ch. Puech и A. Vaillant, Le traité contre les bogomiles de Cosmas le prâtre, Paris 1945; Dujčev, Medioevo, I, pp. 254 sqq., 117 sqq. За титлата му на епископ вж. J. Gagov, Theologia antibogomilistica Cosmae presbyteři bulgari (saec. X), Roma 1942, p. 26 sqq.
140Puech и Vaillant, op. cit., pp. 106-110.
141Ibidem, pp. 95-96.
142Ibidem, p. 98.
143D. Obolensky, The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manicheism, Cambridge 1948; St. Runciman, The Medieval Manichee. A Study of the Christian Dualist Heresy, Cambridge 1946. За други библиографски сведения вж. Dujčev, Medioevo, I, pp. 251-320.
144Obolensky, op. cit., p. VII.
145Dujčev, op. cit., p. 263 sqq. - Вж. М. Pestalozza, II manicheismo presso i Turchi occidentali ed orientali. Rilievi е chiarimenti, „Rendic. d. Istit. Iombardo di scienze е lett.", 2e s., 67 (1934), pp. 417- 197. Надявам се скоро да се върна към изследването на въпроса.
146Вж. няколко посочвания у Dujčev, Medioevo, I, p. 266 sqq.
147D. Mandič, Bogomilska crkva Bosanskih krstjana, Chicago 1962
148За обща информация вж. Fr, Grivec, Konstantin und Method Lehrer der Slaven, Wiesbaden 1960. Други библиографски посочвания у Soulis, The Legacy of Cyrill and Methodius..., p. 24 sqq.
149Имаме предвид Vita brevis на свети Климент Охридски, съставено от охридския архиепископ Димитрий Хоматиан и обнародвано от Иванов, Български старини, 314-321, именно 320-321, гл. 14.
150I. Dujčev, Les rapports littéraires byzantino-slaves, В „Actes XIIe Congr. internát, ďét. byzantines. Ochrid, 10-16 septembre 1961", I. Белград 1963, pp. 411-429; Idem, Les rapports hagiographiques entre Byzance et les Slaves, в: „Proceedings of the XIIth International Congress of Byzantine Studies", London 1967, pp. 363-370. Вж. също неотдавнашни и полезни сведения у Soulis, op. cit., p. 31 sqq.
151За обща информация: В. Filov, Geschichte der altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulgarischen Reiches durch die Türken, Berlin/Leipzig 1932, pp. 25-45; Kp. Миятев, Архитектурата в средновековна България, София 1965, 36-126; Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство. Изкуството на първото българско царство, София 1959, 86-294. За други посочвания у I. Dujčev, Les Slaves et Byzance, В „Études histor. à l'occasion du XI Congr. internát, des sciences histor., Stockholm, août 1960", Sofia 1960, pp. 57-64.
152За по-подробни сведения, I. Dujčev, ll mondo slávo е la Persia nell'alto medioevo, в „Accad. naz. d. Lincei", Quad. 76 (1966), pp. 243-318.
153St. Stančev, Pliska und Preslav. Ihre archiiologischen Denkmäler und deren Erforschung, в W. Beševliev и  J. Irmscher, Antike und Mittelalter in Bulgarien, Berlin 1960, pp. 219-224, 226-233, 237-241, c добра библиография.
154Вж. посочванията на Stančev, op. cit., pp. 219-264.