istoria

 

 

Кралство Испания

 

 Йордан Николов


Escudo Corona de CastillaВече през XI в. християнска Испания, противостояща на арабските завоеватели, започнала динамично да се консолидира и укрепва. Действително в края на столетието Реконкистата срещнала противодействието на алморавиди, през XII в. — на алмохади, но в началото на следващото XIII столетие обстановката се променила. Победата на коалицията на Кастилия, Навара и Арагон под командването на кастилския крал Алфонс VIII (1158 — 1214) над алмохадите при Лac Навас де Толоса променила коренно съотношението на воюващите сили. Под победоносното знаме на Реконкистата се наредили нови територии. През 1236 г. била освободена Кордова, 1248 г. — Севиля, 1262 г. — Кадис.

 

Извори.

 

След XI в., когато броят на освободените селски общини, наричани „бегетри“, нараснал неимоверно много, се появили множество „Книги за бегетриите“, които представляват незаменим извор за аграрната уредба. Такъв характер придобили известните „Харти за свободите“ (Фуерос), дарявани от кралете. След тяхната поява селяните придобили лични свободи. Друг типичен, с широка валидност извор за състоянието на общините били „Телешки книги на бегетриите“. В тях се дава описание на задълженията на селяните.

Характерът и размерите на собствеността получили описание в т. нар. „Списъци“, подготвени след освобождаването на Мурсия и Севиля. В Каталония били съставени статистически списъци на различните категории земи: кралски, сеньориални и др. Отделно били фиксирани именията на абатствата и църквите. Това са извори с голяма фактографска и фактологична ценност.

Когато през XIII — XIV в. стоково-паричните отношения се оживили и основното средство за производство, земята, влязла в обръщение като стока, започнало масовото издаване на актове за покупко-продажба. Но понеже майоратната система пазела целостта на едрите поземлени имения, възникнали друг тип документи за уреждане на поземлените отношения. Това били т. нар. „Договори за вечна аренда“. Те, както и в нотариалните актове, давали правна, законова регламентация на задълженията на селяните, включително и техните права върху арендованата земя. В Кастилия се появили специални грамоти, издавани от краля за стопанствата за отглеждането на животни. Подобни привилегии били давани в грамоти от крал Алфонс XV (1311 — 1350), а по- късно от Изабела Кастилска (1474 — 1504) и Фердинанд Арагонски (1479 — 1516), сключили брак през 1469 г. Всички тези грамоти, разширяващи правомощията на скотовъдците, били издадени в сборник през 1511 г.

По времето, когато градовете на Пиренейския полуостров навлезли в период на невиждан подем, кралете започнали да издават специални „Харти на свободите“ (Фуерос). Хартите фиксирали различните права и привилегии на гражданите. От X в. насетне започнали да се появяват Фуерос на всички градове в Арагон и Навара („Фуеро Собрарбе“), в Леон, Кастилия, Каталония. Това са документи, които постепенно разширявали своето съдържание: регламентирали се правата на краля в заседанията на кортесите, формите на зависимост на самите градове от волята на монарха. В страниците на този род извори навлезли данни за устави, различни декларации, разпоредби. Много важен източник представляват декларациите на Съюзите (Ермендада) на свободните градове. Постепенно тенденциите били институционализирани, през 1312 г. била учредена „Свещена кралска ермендада Толедо, Талавера и Виляреал“, а 1473 г. кралят утвърдил устав на ермендадата в Сеговия. В края на XIII в. били създадени устави на градовете по северното крайбрежие на океана, но те били загубени. Както ермендади, тъй и кралски грамоти узаконявали правата на градовете в Арагон. Аналогична документация — фуерос и устави — били създадени в Сан Себастиан и Саламанка.

От XII в. насетне многобройни цехови устави утвърждавали развоя на занаятчийските организации в градовете на Каталония, Валенсия, Леон и Кастилия. През XIII и XIV в. устави възникнали в Бургос, Толедо, Севиля, Арагон, Навара, Сантяго. Серията закони за мореплаването, изработвани през XIII в., били събрани в специален закон „Книга за морските консулати“ и служели на социалната практика. Кодексът на търговското право под наслов „Обичаи“ показва състоянието на търговията по това време. Знанията, с които разполага испанската медиевистика за външнотърговските операции се увеличават от договорите, сключени с чуждестранните търговци.

За аграрната система също така са запазени множество извори. Старият текст на „Вестготската правда“ от ранносредновековния период бил преиздаван многократно, но и последователно преработван: през XI, XIII в. и след това. Преработката показва, че условията се изменили, но някои текстове продължавали да обслужват обществените отношения. Потребностите на новите етапи, в които навлизало селското стопанство, били регулирани с допълнителни титули. Несъмнено познавателно значение имат преводите на Фуеро Фузго от средата на XIII в. на „Вестготската правда“ на различни диалекти. Като ръководство за управление тя запазила своята действена сила до XV в.

Особен род извори образували законите, създадени след XI в. в отделните градове на испанските земи. Такъв характер имат „Съдебни обичаи на Барселона“, „Уставни грамоти“, „Обсерванции“, „Огледало“, „Кралско фуеро“, „Книга закони“ и др. Разнообразни по характер, създавани по различи поводи, посочените кодекси дават възможност да се разбере духът на обществените взаимоотношения, да се проникне в общите тенденции в развоя на градовете, да се анализират исканията на отделните групи граждани, техните права и привилегии.

„Кралски разпореждания на Кастилия“, оповестени от кралица Изабела в самия край на XV в., съдържат законовото богатството на кралството: решения на кортесите, кралските укази, старите закони.

Основополагащо значение за историята на Испания имат различните повествователни произведения: анали, хроники, истории и пр. Сред неизброимите извори от този род, съставяни в абатствата и кралските дворове, трябва да бъдат споменати „Анали на Албелдинг“, „Анали на Барселона“, „Анали на Лузитания“. Кралят на Леон Алфонс III съставил „Кратка история“, в която описва събитията от края на X в. до своето време (883 — 910 или 911). „Корпус Пелагианум“ подготвил епископът на Овиедо — Пелайо. В него епископът събрал откъси от трудовете на Исидор Севилски, хрониките на Сампио, епископ на Асторг, и др. Цялостна история на Испания подготвил епископът на Толедо Ридриго де Рада (1170 — 1247). Въз основа на стари анали и хроники авторът комплектувал своя интересен и талантливо написан труд. Под наслов „За испанските дела“ епископът завършил нов труд, преведен по-късно на кастилски език.

LibroDesJuegasAlfonXAndCourtКрал Алфонс X Мъдри (1252 — 1282) изработил първата част на известната „Обща испанска хроника“, продължена през следващото столетие от други автори, познавачи на миналото на своята родина. Много интересно произведение представлява трудът „Три хроники“, при подготовката на който участвали няколко автори. Произведението обхваща историята на Кастилия от средата на XIII до началото на XIV в. Естествено продължение на „Три хроники“ е монументалното съчинение „Хроника на Алфонс XI“. Канцлерът на Кастилия Педро де Айала (1332 — 1407) написал „Хроника“, която описва управлението на крал Педро I Жестокият (1350 — 1369), продължена по-късно от Гусман, чиито разкази достигнали до 1454 г., а Диего дел Кастильо пресъздал дейността и живота на крал Енрике IV (1454 — 1474).

Обособяването на етническите групи на полуострова, свързано с образуването на народностите, породило използването на различните диалекти в историческите съчинения. Така в Барселона възникнала хрониката „Дела на графовете на Барселона“, в Каталония — „Книга за делата на крал Хайме Завоевателя“, в Арагон — „Хроника на управлението на крал Педро III Арагонски“.

Едно обобщаващо произведение „Хроника на католическите крале“ на Ернандо дел Пулгара оживява обединяването на Кастилия и Арагон. Толкова обширен бил и трудът на Андреас Берналдес „История на католическите крале“, който макар да повтаря Пулгара, притежава мемоарен характер.

Както видяхме, изворовата основа на испанската историография намира сравнително богата документация. Мащабният облик на събитията, които протичат на Пиренейския полуостров, бил засвидетелстван подробно. Това позволява на испанските медиевисти да възстановят пълно и подробно историята на Испания по онова време. Най-авторитетното издание на изворите е колекцията от документи по историята на Испания в 112 тома, оповестени в Мадрид през 1842 — 1896 г.

 

Развитие на Испания.

 

Mapa reconquista almohades ru.svgИспания, която се простира върху по-голямата част от Пиренейския полуостров, в XI в. била заета от редица държави. В южните земи бил разположен Арабският* халифат. Леон, Кастилия, Наваpa, графство Барселона и различни други земи били разпръснати в северните предели. Бурно и динамично протекло столетието, което отбелязало края на ранносредновековния период и началото на новия етап в историческото развитие на полуострова. Династическите борби, които разтърсили управляващите домове, довели до ликвидирането на едни кралства и до възникването на други. Кралство Кастилия обединило Галисия, Леон и Астурия. В резултат от подписването на уния Каталония се обединила с Арагон.

През следващите столетия, XIII и XIV, Кастилия развявала знамето на Реконкистата. Настъпателните походи на християнските владетели довели до освобождаването на почти целия полуостров. Кралство Арагон отвоювало от Франция графствата Каркасон, Фуа, Русийон, Бигор, Беарн, а така също и някои острови в Средиземно море от Южна Италия.

 

Политическо устройство.

 

Устройството и управлението на политическата организация в кралствата, които по-късно влезли в структурата на Испания — кралствата Кастилия, Леон, Астурия, Навара, търпяло въздействието на Реконкистата. Стремежът за отблъскване на външната опасност пораждал обективната потребност от консолидацията на вътрешните сили и обединяване на християнските кралства. В най-силното кралство — Леоно-Кастилското, обединило се трайно 1230 г., монархията в лицето на кралската власт придобила наследствен характер.

Кортесите, събранията на съсловията, обаче започнали да ограничават правомощията на краля. В различните кралства те имали различни структури: в Кастилия провеждали заседанията си в три камари — на духовенството, аристокрацията и градовете, докато в Арагон — в четири камари: на висшите аристократи, на средните и дребни аристократи, на духовенството и накрая — на градовете. При събранията на кортесите кралете прогласявали волята си до поданиците на държавата. Законодателната им инициатива обаче била иззета до голяма степен от аристокрацията.

Административното управление на страната било съсредоточено в ръцете на краля, който притежавал правото да издава решенията за назначаване и освобождаване на длъжностните лица, на ръководителите на управленския апарат. Кралството било разделено на окръзи, а окръзите — на графства. Най-високопоставеното длъжностно лице бил графът, след това вицеграфът, мерионо, сайон. През XII в. окръзите били заменени с меринанди, възглавителите на които — т. нар. мерионо, събирали съдебните глоби и налозите. По-късно мерионо бил натоварен със съдебната и политическата власт, включително и с военната.

Отношенията между краля и длъжностните лица, които назначавал, притежавали сложен характер. Една част от изследователите приемат, че това били отношения между сеньори и васали, други мислят, че в Кастилия кралската власт, а наред с нея и политическото устройство, нямали феодален характер.

Изграждала се военната организация на кралствата, но дори до XIII в. кралете нямали постоянна армия. Комплектуването на военния контингент във военно време протичало по четири линии. В личните отряди на краля влизали служители в домените, бенефициарии. Втората категория бойни подразделения били събирани от сеньорите и изпращани в общия състав на армията. Трета група образувало т. нар. опълчение, а четвърта се състояла от членовете на ордените. Върховното командване на армията се намирало в ръцете на краля. Голяма роля играело и духовенството, архиепископът на Толедо, а наред с него и епископатът участвали в бойните походи. Сеньорите командвали своите васали.

Материалната опора на армията съставлявали аграрната система и градовете. Разширяването на огромните пространства в планинските райони на Централна Испания осигурило разцвета на скотовъдството. Много доходи носело овцевъдството, което подхранвало външнотърговската дейност. Великолепната испанска вълна намирала прием в Италия, Франция, Фландрия, а също така и в Англия. Добитък, кожи, селскостопански суровини, вино, риба, сол и др. стоки били изнасяни от Астурия, Галисия, Каталония и Арагон.

Аристократи, рицари, граждани и селяни водили решаващите битки срещу завоевателите. Езикът на населението в Кастилия образувал основния лексикален фонд, от който се оформил испанският език. Грандите взимали активно участие в борбите срещу арабските завоеватели и поддържали непосредствени връзки с кралския двор. Градовете-комуни, които възникнали в продължение на столетията, осигурявали материалната сила за разгрома на нашествениците.

529px Fernando II entre dos escudos del Seal Real de AragnСеляните, които се освободили от различни форми на зависимост, получавали редица отстъпки от земевладелците и подпомагали борбата за свобода. В резултат от обединените усилията на градските и селските общини били оформени кортесите, общосъсловните представителства в Кастилия. През XV в. в кортесите изпращали свои представители 36 града. В стремежа си да сломи съпротивата на непокорните магнати кралската власт се облягала на подкрепата на градовете, които играели все по-нарастваща роля.

Противоречията между кралската власт и едрите феодали, грандите, се изострили особено много през XIV в., когато крал Педро I Жестокият (1350 — 1369) избил много едри собственици и конфискувал земите им. Подкрепяни от френската феодална аристокрация, грандите успели да свалят крал Педро I от престола и да поставят на неговото място Хенрих II Трастамара. Ако и да получили подкрепата на кортесите, кралете не успели да смажат грандите, които продължавали своята децентралистична политика. Настъпил период на междуособици.

Нараснала ролята на градовете. През XIII — XIV в. се увеличило производството на копринени, вълнени и памучни тъкани. Усъвършенствали се изделията от кожа. Ковачите произвеждали великолепни оръжия. Разцъфтяло ювелирството. Градовете Севиля, Сантяго, Толедо, Сеговия, Медина дел Кампо и др. се превърнали в големи занаятчийски и търговски центрове.

За разлика от Кастилия Арагон заемал малка територия на Пиренейския полуостров, но владеел редица имения в Сицилия, Сардиния, Неаполитанското кралство, Балеарските острови и др. докато Кастилия била континентална държава, Арагон се оформил до голяма степен като морска федерация.

В Арагон обществените отношения в резултат от редица причини не могли да получат пълно развитие. Кралската власт била слаба. Поземлената собственост преминала в ръцете на т. нар. „знатни люде“ („рикос омбрес“), аристократи, които разполагали с неограничена власт.

Селяните се намирали в пълна зависимост от феодалите, грандите, които имали дори право да им налагат смъртни наказания. Лишени били от всякакви права. Не по-различно било положението и на селяните в Каталония, която се присъединила към Арагон през 1137 г. и на приобщилата се през 1238 г. Валенсия.

Различните области на Арагонското кралство се намирали на различна степен на икономическо развитие. С изключение на Сарагоса и някои други градове, градските центрове изоставали в своето развитие. В градовете на Каталония обаче занаятчийската и търговската дейност получили голямо развитие.

По-нататъшното развитие на парично-стоковите отношения на Пиренейския полуостров довело до засилване на феодалната експлоатация, а наред с нея и на недоволството. Селяните били третирани като безправни. Въведени били т. нар. „глупави обичаи“, като напр. известното „право на първата брачна нощ“. В продължение на десет годни — от 1462 до 1472 г. в Каталония бушувало масово въстание, възглавявано от обеднелия благородник (идалго) Вернталят. На страната на въстаналите селяни застанал крал Хуан II, който се намирал във враждебни отношения с магнатите. През 1472 г. кралят направил опит да примири въстаниците с феодалите, като успял да смекчи формите на експлоатация. Вернталят получил титлата виконт и редица имения и се примирил, но селяните останали недоволни.

През 1484 г. избухнало ново въстание начело със селянина Педро Хуан Сала. Борбата се водела с голяма непримиримост. След като Сала попаднал в плен, селяните продължили да се сражават. Арагонският крал Фердинанд се видял принуден да издаде указ за отмяна на крепостното право и да смекчи „глупавите обичаи“.

Въстания пламнали в Балеарските острови и в други региони. Настъпателните операции принудили магнатите да направят редица отстъпки на селяните. Бунтовете, макар в редица отношения да облекчили участта на експлоатираните, не успели, но принудили аристокрацията да пристъпи към централизиране на държавните институции.

 

Обединяване на Кастилия и Арагон.

 

640px Ferdinand of Aragon Isabella of CastileИзострянето на борбата, разтърсила Кастилия и Арагон, подтикнала феодалната аристокрация да пристъпи към обединяване на двете държави в една единна Испания. За това спомогнало родството на кастилци и арагонци по произход и език, по съвместни борби срещу завоевателите. Обективна материална основа за обединяването било развитието на парично-стоковите отношения, сравнително еднаквата степен на напредък в сферата на стопанството, бита, културата, политическите взаимоотношения.

Между двете кралства била установена уния чрез сключване на брак между арагонския крал Фердинанд и кралицата на Кастилия, Изабела. Бракът бил сключен през 1469 г., но обединяването на кралствата било осъществено едва през 1479 г. В състава на новото кралство — Испания — били включени освен земите на Леоно-Кастилското и Арагоно-Каталонското кралство, също така Балеарските острови, Сицилия, Сардиния и Южна Италия. Градовете в Кастилия образували съюз — т. нар. „света Ермендада“ за борба срещу феодалите и за защита на вътрешния ред и законност. Въведена била инквизицията.

Кралската власт в Испания укрепнала. През 1492 г. била освободена Гранада и арабите завоеватели — прогонени от Испания. Онази част от незаминалите араби и евреи, които отказвали да приемат християнството, били принудени да напуснат страната. Установена била абсолютна монархия.

 

Културно развитие.

 

Тревожните времена, които изживявала Испания, не могли да попречат на испанските творци да създадат многообразна и сложна култура. В условията на Реконкистата католическата църква развивала активна дейност. Катедралите в Бургос (1221 — 1230) и Толедо (1227) били изградени в готически стил. През втората половина на XIII в. великолепна катедрала била издигната в Леон. Поразява със своето изящество и тази в Сарагоса (1119 — 1550). Непреходна естетическа ценност притежават стенописите в капелата Сан Мигел на абатството Подралбес в Барселона (1346), дело на художника Ф. Баса, основател на школа на художниците в Испания. Свои шедьоври създала колегията на художниците в Санта Крус. Ескориал, резиденцията на крал Филип II, строен от архитекта X. Б. де Ерера, също бележи високи върхове на строителното изкуство. Създала се стилистиката с високи естетически критерии в архитектурата, скулптурата и живописта на Възраждането, което формирало цяла плеяда забележителни творци.

456px Cantar de mio Cid f. 1r repРеконкистата извикала на живот поредица епически произведения. Прочутата „Песен за моя Сид“ в 3735 стиха била сътворена още 1140 г., а друго произведение от този род се появило под наслов „Родриго“ през XIV в., но било преработено през XV в.

През време на съпротивата неподозиран разцвет достигнало устното народно творчество, фолклорните произведения в литературата, които пресъздавали величието на освободителните битки с арабите. Народни певци, хуглари, възпявали подвизите на крале и рицари, паднали в неравната, но величествена епопея на съпротивата. Родриго Руис де Бивар, героят на „Песен за моя Сид“, намира описание в известната „Римувана хроника“ от XV в. На неговия живот и безсмъртни подвизи са посветени множество романи, анали и различни белетристични творби. Предмет на претворяване станали и освободителните подвизи на крал Родриго, на Бернардо дел Карпио, на Фернан Гонсалес. Голяма част от това богато творчество не е запазено, но безсмъртното произведение „Ронсевал“, преработена хроника в едно от абатствата, разкрива достойнствата на този литературен жанр.

Клерикалната литература, както се нарича книжнината, възникнала през XII — XIII в. в средите на духовенството, преследва определени цели на духовната просвета. В тази проза и поезия се третират мотиви от Светото Писание, както и различни житейски сюжети, свързани със спасителното дело на католическата църква. Основоположникът на испанската религиозна поезия, Г. де Берсео (края на XII — след 1246 г.) създал жития на светци, стихове, както и догматически, екзегетически и др. произведения на кастилски език. Кастилската литература била обогатена и с оригиналното книжовно дело на крал Алфонс X (1221 — 1284), оставил „Първа обща хроника“, лирични стихове, които се родеят с духа на провансалската лирика. Събрани в „Песни за св. Мария“, стихотворенията му са написани с безспорен талант. Дело на крал Алфонс Х е и кодекс закони в „Седем части“.

Поредица романи са посветени на подвизите на различни рицари. Романът „Книга за Аполония“, създаден през XII — XIII в., обезсмъртявал смелостта на царя на Аполония. Друга творба от този цикъл, създадена в края на XIII в., е „Книга за Александър“, обезсмъртяваща смелостта на Александър Македонски. Модел на рицарски средновековен роман в Испания, при това първият, представлява „Рицарят Сифар“, пропит с нравствени и битови мотиви, описващи духа на епохата.

Нравствено-дидактични идеи получили разработка в динамичния подем на литературата през XIII — XIV в., когато градовете достигнали непознат дотогава разцвет. Педро Алфонс (1062 — 1140) създал множество разкази с назидателно съдържание. Хуан Мануел (1282 — 1348) оставил поредица произведения „Книги за рицарите и оръженосците", „Книги за лова". Те притежават голяма фактографска стойност, понеже съдържат много ценни сведения за рицарството и неговата нравственост, за бита и обичаите, за празненствата и атмосферата на онова време. Това се отнася с особена сила за неговата най-популярна творба „Граф Луканор". Творец с хуманистична ориентация бил Хуан Руис (1283 — ок. 1350), сътворил „Книга за хубавата любов". Друг прочут автор бил П. Лопес де Аяла (1332 — 1407), сътворил „Поема за двореца", жигосваща нравствената поквара, проникнала в средите на аристокрацията, на грандите и монарсите, на техните семейства.

През XIV и XV в. настъпило преустройство в системата на просветата и образованието. Потребностите на духовно-културния живот в кралство Испания породили основаването на различни учебни заведения: университети, школи от различен тип. Последователно възникнала система от университети: 1300 г. в Лерида, 1334 — в Уеска, 1346 — във Валядолид, 1450 — Барселона, 1500 — във Валенсия. Това били висши учебни заведения, в които се преподавало богословие, различни хуманитарни науки: философия, история, астрономия, картография, география, математика, както и различни други клонове на естествените науки. Схоластичната мисъл, единствената форма на научна образователна структура по онова време, намерила своя естествен център в Саламанка, където още през 1215 г. бил учреден университет, станал притегателен център за учените в Европа. В този университет през XIII — XIV в. били преведени трудовете на Ибн Сина (Авицена), Ибн Рушд и редица други учени от арабския свят. В кралство Испания хуманистичната мисъл определяла научното дело на поредица учени от категорията на А. Турмеда, А. де Небриха, А. Тостадо и много представители на обществената мисъл.

Укрепвало съзнанието и самосъзнанието на испанците, които формирали националния си характер, своята душевност, традиции и обичаи. Самата испанска народност, както е известно, се оформила върху основата на етническите групи, заселили се по земите, върху които възникнала испанската държава. Езикът на испанците принадлежи към романската група на индоевропейското езиково семейство. Компактната, най-многочислена етническа група, легнала в основата на народността, били иберите. Голяма роля играли и келтите, които се заселили на Пиренеите. Влияние упражнили също така отделни групи, установили се като колонисти през различни времена: финикийци, гърци, картагенци. От II в. пр. Р. Хр. до V в. сл. Р. Хр. се заселили римляните, които чрез т. нар. „народен латински език" положили основата на испанския език. При формирането на народността важно значение имали свеви, вандали, алани и вестготи. Те завоювали полуострова през V — VI в. и се претопили в по-цивилизованата римо-испанска общност. Арабите и берберите, които нахлули в Испания през времето от 711 до 714 г., също упражнили известно въздействие върху интеграционните и консолидационните процеси.

Важно въздействие в развоя на испанската духовност, моделирана от католическата църква, оказала литературата, създавана на каталонски език и неговите диалекти. По това време творили писатели и поети като Ф. Ешименис (1340 — 1409), В. Медже (ок. 1350 — 1410), а така също и най-талантливият каталонски поет А. Марк (1397 — 1459). Голям писател и поет на мюсюлманска Испания бил Ибн ал-Хатиб (1313 — 1374), обогатил историческата и философската книжнина. Осъден като еретик, той бил затворен и убит.

Тежкият период, в който навлязло испанското общество през първите три четвърти на XV в. оживили народното творчество. Обогатили се романсите, поемите с лиричен и епичен характер. Подвизите на героите, паднали в борбите срещу арабите, отново раздвижили перата на творците и активизирали песните на хулгарите. През втората половина на XIV и XV в. се появили сборници с песни „Канцониеро". С високи естетически качества се отличавали „Кансьонеро Баени", „Кансьонеро Стуниги".

Развила се и поезията. Първата испанска поетика била написана от И. Лопес де Мендоса, маркиз де Сантиляна (1398 — 1458). Поетиката носела заглавие „Предговор и послание" и подлагала на критичен анализ поезията в Галисия и Португалия. Из под перото на X. Манрике (ок. 1440 — 1479) излезли талантливите „Строфи за смъртта на бащата", завършени през 1476 г. Художествената литература намерила вдъхновен творец в лицето на Ф. Перес де Гусман (ок. 1337 — ок. 1460). Неговите „Поколения и портрети" са изпълнени с образите на редица съвременници на автора. В своя роман „Гарван" А. Мартинес де Толедо (ок. 1398 — ок. 1470) описва редица ежедневни събития и случки, но ги предава живо и увлекателно. Ново направление с психологизация на героите чертаят съчиненията на X. Родригес дел Падрон (вероятно 1395 — 1452) „Роб, освободен от любов", „Книга за почетната смърт".

Така в периода, предшестващ Възраждането, в литературата на Испания — проза и поезия — били прокарани новаторски мотиви. Писатели и поети развивали и обогатявали това национално творчество в жанрово и съдържателно отношение. По такъв начин били създадени условия за навлизане в новата епоха на развитие на испанското общество.

 

Католическа църква в Испания.

 

В епичната борба за освобождението на Пиренейския полуостров католическата църква взимала дейно и ръководно участие. В лицето на своите прелати — архиепископи, епископи и абати — тя се сражавала в битките срещу арабите, проявявала патриотизъм и себеотрицание. Множество духовни лица паднали убити със смъртта на храбрите и се обезсмъртили чрез смъртта. Това не могло да не обвърже най-тясно Църквата с живота на Испания, с нейната съдба. Рицарите от нейните духовни ордени проявявали чудеса от храброст. Архиепископите на Сантяго, Картаген, Барселона се наложили като авторитетни и уважавани прелати. Те били привлечени в управлението като съветници на кралете на Кастилия и Арагон.

В изграждането на Испания като нова европейска държава давала своя принос и курията в Рим. Папският двор и неговите служители на Пиренейския полуостров провели акцията за покръстването на маврите, но били нарушени принципите на хуманизма и толерантността. През 1481 г. в Испания била създадена Инквизицията. Когато Торквемада възглавил инквизиционния трибунал, суровата разправа с еретици и другояче мислещи взела огромни размери. Маврите и евреите, които били подложени на преследване, се видели принудени или да се покръстят или да напуснат полуострова. След Великите географски открития и по-специално след откриването на Америка от Христофор Колумб, духовенството взело активно участие в процеса на колонизацията на Новия свят.