istoria

 

 

Империята на Карл Велики

 

Йордан Николов


Louis Flix Amiel Charlemagne empereur dOccident 742 814От свалянето на последния император на Западната Римска империя Ромул Августул от престола и въдворяването му в околностите на Неапол изминали 324 години. В периода между тази година и появата на новата императорска институция настъпили дълбоки промени в цялостния живот на обществото. Европа придобила етническия и политическия си облик и направила гигантски крачки напред по пътя на социалния напредък, но споменът за миналото величие на Рим и за неговото устройство не избледнял. Рухването на Западната Римска империя издълбало пропаст не само в политическата система на Европа, но и в нейните обществени, етнически и религиозни структури. Наистина Източната Римска империя, Византия, продължила традициите на Рим, но тя била пространствено отдалечена от западната част на континента и по същество представлявала друг свят, неотговарящ на духовността на романо-германския народностен комплекс. Кралствата, които възникнали, притежавали локален характер и имали ограничен териториален обхват. Обективната потребност от империя, „която носи вече не партикуларен, а универсален характер“, започнала да се усеща остро, особено след като франкската държава се утвърдила на историческата сцена. Необходимостта от възстановяването на Римската империя (renovatio imperii) извикала на живот империята на Карл Велики, която отговаряла на историческия момент, на закономерното развитие на епохата.

Карл Велики, основателят на франкската империя, преминал интензивен, осмислен и съдържателен живот. Той се родил на 2 април 742 г. като първороден син в семейството на франкския крал Питан Къси (751 — 768), последния от Меровингите и първия представител на династията на Каролингите. Къде точно се е родил, не може да се установи със сигурност. Предполага се, че бил кръстен на името на дядо си Карл. За детството, а също и за юношеските му години не се знае нищо положително. Това е установил и неговият биограф Айнхард, който признава, че в хрониките нямало нищо за раждането, детството, дори за младежките му години.

„Карл — пише в „Животът на Карл Велики“ Айнхард — имаше едро и силно тяло, беше висок на ръст, но не превишаваше нормата, известно е, че височината му се нанасяше върху 7 негови стъпки. Главата му беше закръглена, очите — големи и живи, носът му малко по-дълъг от нормалното, косата му изящно прошарена, лицето весело и усмихнато. Всичко това създаваше впечатление за обаяние и достолепие, независимо от това, дали беше седнал, или стоеше изправен.“

Айнхард свидетелства, че Карл Велики полагал усилия да изучава и чужди езици. Латинския усвоил до такава степен, че си служел с него като с роден език. Гръцкия език обаче повече разбирал, отколкото говорел. Свободните науки овладявал с голямо старание. При Пиер Пизански изучавал граматика, а Алкуин го въвеждал в останалите научни дисциплини. Алкуин го занимавал с риторика, диалектика и астрономия, за които отделял много време и много труд. Проявявал интерес към изследването на движението на небесните тела. Овладявал смятането. На стари години се опитвал да пише, под възглавницата си държал табличка и книжа, за да ги използва през свободното си време.

Баща му, крал Пипин Къси, го приобщил сравнително рано към държавното управление. Макар и още малък, Карл взимал участие в съвещанията и сеймовете. Едва 11-годишен той бил изпратен на среща с папа Стефан II. Когато баща му починал след завършване на войната в Аквитания на 24 септември 768 г., Карл навършил 26 години. В навечерието на своята смърт Папин Къси разделил кралството между двамата си синове: Карл и Карлман. На Карл предоставил земите от Аквитания до Тюрингия, средното течение на Рейн и Майн до морския бряг, а на Карлман — пространствата по течението на Рейн и басейните на Лoapa, Сена и Маас. Коронацията на двамата братя станала на 9 октомври 768 г. Церемонията на Карл била извършена в Нуайон, а на Карлман — в Суасон. Разделянето на държавата още не означавало продължително мирно управление на двамата владетели. Карл ненавиждал брат си и само чакал сгоден момент да се справи с него и да включи владенията му в своята държава.

Charlemagne by DurerНеразделно свързано с външната завоевателна политика на Карл Велики били здравото му тяло, голямата му физическа издръжливост, без която многобройните войни, които водел, били немислими. След като описва твърдата му походка, мъжествения му вид, звучния му глас, Айнхард свидетелства, че имал отлично здраве, постоянно яздел и ходел на лов, упражнявал тялото си в плуване и се къпел в топли извори. Като плувец нямал равен на себе си. В Аахен издигнал дворец и там прекарал до края на живота си. Носел традиционно франкско облекло. На краката си поставял обувки, а на глезените — навуща. Зимно време намятал върху раменете и гърдите си кожи от видра и самур. Не обичал да облича чуждестранни дрехи. Само на два пъти, когато бил в Рим: единия по молба на папа Адриан, другия — на неговия наследник Лъв, облякъл дълга туника и хламида и обул римски обувки.

Обективна материална основа на могъществото на Карловата държава образували формиращите се феодални имения. Към началото на IX в. политическата и административната организация на страната били изразени. Около 230 графства консолидирали в едно цяло различните слоеве от населението и ги обединявали около монархията. Граничните региони били укрепвани от маркграфства. В различните области на Австразия и Галия династията на Каролингите стопанисвала няколкостотин феодални домена, по-голямата част от които надминавали 1000 ара. В страната вече били оформени сеньории, които имали различни размери. Едрите домени на сеньорите притежавали по 3000 — 4000 селски имения. Средните владения достигали до 1000 — 2000 стопанства, а дребните — по 300 — 400 парцела земя. По данните в Капитулария от 780 г. най-силните графове разполагали с не по-малко от 400 манси, обикновените васали — с по 100 — 200 манси. В Нормандия, Бретан, Аквитания възникнали множество дребни сеньории, а някои кралски васали притежавали от 30 до 50 манси. Подчинените селски стопанства достигали от 5 до 10 манси.

За увеличаване боевата мощ на франкското кралство решаващо значение имало нарастването на франкската етническа общност. Ако в доримска Галия живеели от 6 до 8 млн. души, във франкското кралство (Regnum francorum) те нараснали още повече. В резултат от бенефициалната реформа на Карл Мартел военното съсловие укрепнало икономически и се превърнало в основна сила на обществото. Карл Велики бил великолепен познавач на военното изкуство, което владеел до съвършенство. Надарен с несъмнен военен талант, той бил голям стратег и тактик в битките, в завоевателните походи. Карл Велики подготвил добре обучена армия, оформил силни гарнизони, които с успех громели противниците на кралството, превърнато в империя. В съответствие с установените традиции той спазвал смесената система на събиране на бойци. Както и при неговите предшественици, той предоставял на военнослужещите бенефиции от държавните фондове, които разполагали с огромни запаси. Той призовавал ежегодно магнати, графове и епископи за събора, където трябвало да пристигат заедно с определени бойни подразделения — конници и пехотинци, въоръжени и запасени за продължителни битки. За всяко закъснение владетелят налагал сурови наказания на поданиците, а за отклоняване от задълженията санкциите били още по-тежки. В битките бил страшен, проявявал се по думите на един историк като истински бог на войната. Неслучайно биографът му пише, че щом се появял Карл, войната завършвала с победа.

В бенефициалната практика Карл въвежда нови промени. Войската започнала да се формира от едрите и средните собственици, които били в състояние да осигурят въоръжението на бойците. Правото на всеки франк да притежава оръжие и да служи във войската вече загубило традиционните елементи на остатък от военната демокрация и придобило ново феодално съдържание. Контрол върху изпълняването на задълженията упражнявали графовете. Карл Велики въвел практиката всеки васал да произнася клетва за вярност. Той искал и преданост от всички свои близки, а също и от обикновените поданици да му се кълнат във вярност. Така селяните се обвързвали със земевладелеца, със сеньора, а самият сеньор — с краля. Принципът за всеобщото подчинение станал основен в държавата.

Преди да предприеме своите военни операции за разширяване на франкската държава, Карл Велики бил принуден да преодолее конфликта с брат си Карлман, който му създавал допълнителни проблеми.

Неочакваната смърт на Карлман през декември 771 г. активизирала краля на лангобардите Дезидерий, който изчаквал с нетърпение развоя на събитията, за да се намеси в зреещия конфликт. Майката на двамата братя, вдовицата Берта, властна и амбициозна дама, през лятото на 770 г. положила неимоверни усилия да предотврати драмата, от която било трудно да се намери изход, и предприела рисковано пътешествие. На път за Италия тя се отбила в Бавария, където се срещнала с херцог Тасило  III (748 — 788), посетила папа Стефан IV (768 — 772), получила неговата благословия и пристигнала в столицата на лангобардското кралство Павия, където започнала преговори с крал Дезидерий (756 — 774). В края на краищата тя успяла да убеди лангобардския крал да даде дъщеря си Дезидерата за съпруга на първородния си син Карл, макар той да бил вече женен и да имал син от съпругата си. Вдовицата, която провеждала пролангобардска политика, отвела в Аахен Дезидерата, принудила краля на франките да изостави законната си съпруга и да се ожени за дъщерята на лангобардския венценосец. Сватбата била на Коледа 770 г. в гр. Майнц.

Мечтаният в Западна Европа „Римски мир и Христов мир“ (Pax Romana et pax Christi) обаче бил сериозно заплашен. Папа Стефан IV бил крайно недоволен от сключения брак и от сближаването с „вероломния и безнравствен народ на лангобардите, за който е срамно да бъде наричан народ“ и от който по думите му „произхождат прокажените“. „В името на Страшния съд, на всички Господни тайнства, на мощите на св. апостол Петра“ папата заклевал крал Карл да не се развежда със съпругата си и да не сключва брак с Дезидерата. Нещо повече, отправил му проклятие, ако наруши папската разпоредба. Нищо не можело да промени взетото решение. Едва когато новата жена му омръзнала, крал Карл решил да я върне на баща ѝ. Това изкарало от равновесие крал Дезидерий и той взел решение да отмъсти за нанесеното оскърбление.

Междувременно съотношението между политическите сили в Западна Европа се променило. През декември 771 г. неочаквано починал Карлман. Поради непълнолетието на двамата му синове представителите на светската и духовната аристокрацията в кралството на Карлман признали Карл за свой законен владетел. За да отмъсти на Карл, Дезидерий признал за крале двамата синове на Карлман, които се установили в Павия заедно с майка си, овдовялата кралица. Поради това, че кралят на лангобардите Дезидерий завладял Папската област, папа Стефан IV, срещу когото вдигнали бунт представители на римската военна аристокрация, се обърнал към крал Карл като „патриций на римската република“ с молба да го подкрепи в борбата против „външните и вътрешните врагове“. Конкретно папата го молел да пристигне в Италия и да накаже лангобардите за дързостта им да нахлуят в Папската област и да сложат край на понтификата на Стефан IV, „наместника на Христа“, обвинен за убийството на свещеник Валдиперт, представител на лангобардите.

Карл забавил да го подкрепи, поради което папата отворил през 772 г. вратите на Рим за армията на лангобардския крал Дезидерий, който действително нахлул във Вечния град. Това създало огромно безпокойство в града и предизвикало неописуеми безредици. Понтифексът се принудил да търси спасение в лагера на крал Дезидерий, по чиято заповед бил убит ръководителят на антилангобардската партия в Рим. Убийството било извършено по внушение на папа Стефан IV— явно предателство спрямо каузата на Рим и Италия. Смъртта на папата предизвикала нов избор. Вотът на избирателите бил даден на Хадриан I (772 — 795). Противоречията на новия папа с крал Дезидерий предизвикали настъпление на лангобардите в италианските земи и по-специално в земите на папската държава. Войските на краля завзели Фаенда, Ферара, Комачо и се насочили към Равена. Тогава папа Хадриан отправил молба към крал Дезидерий да преустанови нападенията. Молбата му не била чута. В безизходицата, в която изпаднал, той изпратил през 773 г. тревожно послание до франкския владетел Карл с отчаян призив за подкрепа. В отговор на посланието през пролетта на 774 г. кралят пристигнал в Италия.

Charlemagne and Pope Adrian IПапа Хадриан I го посрещнал най-тържествено, с големи почести. Предал му дарителната грамота, с която някога Пипин Къси узаконявал папската държава. В същото време папата отправил искане да бъдат върнати на Църквата онези италиански земи, които не влизали в пределите на Византия и не били владение на франкските крале. Самият Карл Велики не възразявал срещу създаването на могъща папска държава, която би могла да оказва съдействие за осъществяването на големите му политически планове. Победата над лангобардите обаче му разкривала възможности да присвои короната на крал Дезидерий и да я постави върху главата си. Фактически той започнал да се чувства господар на Северна и Централна Италия и не проявявал склонност да задоволи максималистичните искания на римския понтифекс. Наистина Карл Велики предал на римската курия част от даровете на Пипин Къси, например Сполето и някои нови придобивки като Перуджа и Амелиа, но основните претенции на Хадриан I не били задоволени.

Започнала войната с лангобардите. Навлизането на Карл Велики в Италия поставило началото на един от онези около 50 победоносни похода, които изградили могъществото на империята. В Рим той предоставил на гроба на св. апостол Петър нова грамота с обширно дарение, много по-голямо от това на неговия баща крал Пипин Къси. Пролангобардската партия, настроена срещу франките, не успяла да окаже реална съпротива. След като завладял гр. Павия, столицата на лангобардското кралство, Карл свалил от престола Дезидерий, който завършил дните си в едно франкско абатство. Кралството на лангобардите било ликвидирано, а териториите му присъединени към франкската държава. Карл се обявил за „крал на франките и лангобардите“. След известно време за вицекрал на Лангобардия той назначил сина си Пипин.

Следващият обект на завоюване станала Бавария, която се намирала в зависимост от франките. Смазвайки въстанието на нейния херцог Тасило, през 788 г. Карл присъединил Бавария към франкската държава. Създадена била Баварска марка, управлявана според указ на Карл Велики от префект. Следващото събитие отбелязали франко-аварските войни (791 — 802), завършили с унищожителен разгром на Аварския каганат. Паднала резиденцията на кагана. На мястото на аварската държава била създадена Панонска марка.

С много трудности били свързани войните на Карл Велики със саксите, продължили 30 години (772 — 804). Саксите, най-голямото германско племе, обитавало земите от Рейн до Лаба, привлякло сравнително рано интересите на франкския владетел. Наистина през 772 г. Карл Велики започнал кръвопролитни войни с тях: една част, най-непреклонните, той избил безмилостно, друга част преселил в далечни територии, трета принудил да приемат християнството и да се покорят. В началото на войната били разгромени западните вестфали, живеещи в земите между Рейн и Везер, след това жертва станали останалите, обитаващи земите на изток от Везер. Действително на събора в Падерборн през 777 г. Карл Велики принудил вождовете на повечето племена да му дадат клетва за вярност, да се откажат от езичеството и да приемат християнството в неговата западна католическа форма. Но въпросът с асимилацията им не бил решен. Още през следващата 778 г. саксите се вдигнали на въстание, което било потушено по най-безмилостен начин. Въстанали вестфалите. В резултат от обещания, подкупи, натиск и пр. част от саксите се примирили със завоевателите. Бил сключен съюз с ободритите. Херцогът на вестфалите Видукинд, който възглавил въстанието, бил подкупен и принуден да се покори. След продължителен терор саксите били окончателно подчинени и превърнати в поданици на франкското кралство. Започнали да ги управляват франкски графове.

1205px Charlemagne 742 814 receiving the submission of Witikind at Paderborn in 785 Ary Schefferr 1795 1858

Карл Велики водил война и с арабите, която започнала с похода в Пиренеите през 778 г., но завършила безуспешно. Не успял да превземе гр. Сарагоса, превърнат в основен прицел на неговата атака. Когато се завръщал обратно, предният отряд на неговата армия бил нападнат от баски в Ронсевалдската клисура и избит до крак. Загинал и Роланд, граф на Бретанската марка. Подвигът на графа бил възпят в поемата „Песен за Роланд“. В края на VIII и началото на IX в, франките организирали няколко завоевателни похода на Пиренейския полуостров. Възникнала известната Испанска марка, създадена за защита на франкската граница. Върху нейните основи се зародило графство Барселона.

В резултат от поредицата агресивни войни Карл Велики успял да разшири неимоверно много границите на кралството. В неговите предели влизали почти всички територии на някогашната Римска империя. Карловата държава започвала от р. Лаба (Елба) и Дунав, и стигала до Каталуния и Беневент. На запад границите достигали р. Ербо, Пиренеите и Атлантическия океан, а на изток — Средния Дунав и крайбрежието на Адриатическо море. Южните предели пък се простирали до Южна Италия, а северните — до Балтийско море. Това било кралство с размери на империя.

Mort de RolandТрансформацията на франкската държава от кралство в империя не било нито случайно, нито стихийно, а до голяма степен социално детерминирано явление. Цялостният процес на образуването на империята бил фактически изява на волята на самия франкски монарх, от една страна, и на съгласието на папа Лъв III. Самият Карл, а заедно с него и дворцовото обкръжение били движени от желанието да възстановят, да възродят Западната Римска империя чрез франкското кралство. Това разбиране било в съгласие с месианските идеи на франките, които живеели със съзнанието, че играят световна роля в историята. Неслучайно съчинението на Гвиберт Ножански (1035 — 1124) е озаглавено „Делата на Бога чрез франките“ (Gesta Dei per Francos). Сам кралят Карл Велики изразявал вече недоволство от кралската титла и проявил настоятелно желание да придобие императорска корона.

За задоволяване исканията на могъщия франкски владетел спомагала и нестабилната обстановка в Рим, създадена непосредствено след избирането на новия папа Лъв III. Изострените противоречия между римския патрициат подтикнали папата да потърси покровителството на Карл Велики, който се наложил като най-силен монарх в Европа и бил в състояние да му оказва ефективна защита. За тази цел папата му изпратил протокол от избора за папа, ключ за гроба на св. апостол Петър и знаме на гр. Рим. Започнали да датират документацията на курията от интронизацията на краля и папата. Лъв III настоятелно призовавал краля да изпрати в папското седалище свой представител, който да приеме клетва за вярност от гражданите на Рим. Така Карл Велики се превръщал в суверен на гр. Рим и главнокомандващ армията, полицията и укрепителните съоръжения. Това официално признаване на зависимостта на Римската църква от франкския владетел предизвикало недоволство в средите на феодалната аристокрация в Рим, която претендирала за независимост. През 799 г. при тържествената процесия на празника на св. Марко родственици на предишния папа Хадриан I нападнали папата, подложили го на унижение и оскърбление и накрая то пребили. Това принудило поругания понтифекс да избяга от Рим, да отиде при Карл Велики в Падерборн, Вестфалия, където се намирал по онова време монархът, и да потърси защита. Там пристигнали и противниците на папата и го обвинили в разврат, клетвонарушение и други прегрешения. Комисията, която той назначил, установила и много други престъпления. Според краля обаче никой нямал право да съди „Божия наместник на земята“. Под защитата на боен отряд, даден от владетеля, понтифексът се задържал в Рим, за да изчака развоя на събитията. Следващата година Карл Велики преминал Алпите и пристигнал в Рим. Целта му била папата в неговото присъствие, „пред Бога и върху евангелието; да се очисти чрез клетва от нанесените му клевети“. Посредством „очистването“ папата бил спасен от явна гибел и престолът му — запазен, но унижението, на което бил подложен, било извън всяко съмнение. За да запази личното си достойнство, папата осъдил на смърт организаторите на покушението срещу него, но кралят им запазил живота. Зависимостта на папата от франките била пълна. Пътят към възстановяването на Западната Римска империя бил открит.

Karl den store krons av leo IIIСпоред информацията, която съдържат „Аналите на франкското кралство“, тържествената коронация на Карл била извършена в Рим, в катедралната църква „Св. Петър“ на 25 декември, Коледа, „този най-светъл ден на Рождество Господне“. По време на месата след съответно многолетствие до гроба на св. апостол Петър папа Лъв III поставил върху главата на Карл императорската корона. Присъстващите извикали в един глас: „На многая лета и победа на Карл, благочестивия Август, от Бога венчания, велик император и миротворец на римляните.“ Оказана му била почит като на древните владетели. Карл се отказал от званието патриций и приел занапред да бъде наричан само „император и Август“.

Коронацията, извършена в базиликата „Св. апостол Петър“, не била обикновено събитие, а забележително явление в живота на Европа. От „крал на франките и лангобардите“ (rex Francorum et Langobardorum) Карл Велики се превърнал в „Карл Август, от Бога коронования велик и миротворящ император и защитник на църквата“ (Augustus Deo coronatus magnus et pacificus imperator Romanorum, defensor ecclesiae). След като придобил титула, Карл Велики започнал да претендира, че е единствен легитимен действителен наследник на Римската империя, поради което бил „император на Свещената Римска империя“. Обкръжението му обявило Византия, начело на която по онова време стояла жена, Ирина, за незаконна.

Тънък дипломат, който си давал реална оценка за съотношението на силите в тогавашния свят, Карл Велики внимавал да не създава конфликти с Византия. По време на своето управление той не преставал да признава първенството на императора на Византия.

Различията обаче оставали и не били драматизирани. Докато на Запад продължавали да разглеждат Карловата империя като наследник на Римската империя, на Изток признавали само императорския титул, но за категорията „римски“ по обясними причини се въздържали от коментар. Различията продължили да съществуват, но, общо взето, не прераствали в неразрешим конфликт. Коронацията на франкския крал Карл Велики за император през 800 г. била окачествена на Запад като продължение на римската традиция, но на Изток се таксувала като узурпация. Наистина след тронизацията, извършена от папа Лъв III, владетелят на франките се титулувал „владетел на Римската империя“ и фактически накърнявал примата на императора на Източната Римска империя. Императрица Ирина (797 — 802) се страхувала за престола си и се отнесла отрицателно към извършената промяна. Не погледнала с доверие тя и на предложението на Карл Велики да бъдат обединени двете империи чрез династичен брак. Враждебно гледал на ходовете на новия триумфатор и следващият император — Никифор I Геник (802 — 811). Едва Михаил I Рангаве (812 — 813) признал титула „император и василевс“ с известна уговорка: в него не трябвало да фигурира добавката „римски“, с което се ограничавали правомощията на франкския самодържец. Без да се съобразява с настроенията в Константинопол, наследникът на Карл Велики — Лудвик II Немски (843 — 876), се титулувал „римски император“, което предизвикало гневното недоволство на Василий I Македонец (867-886).

Ако взаимоотношенията с франкските владетели протичали в рамките на християнската религия, сравнително другояче се отнасяли в Константинопол към владетелите на останалите варварски кралства. Това различие било свързано не само с дълбочината на противоречията, с остротата на военните конфликти, но и с враждебност от религиозно естество.

Макар Карл Велики да положил усилия да укрепи и увековечи своята власт, фактически огромната империя страдала от сериозни недостатъци. За разлика от администрацията на Меровингите, която била сравнително опростена, държавната власт на Каролингите успяла да създаде огромен управленски апарат, организиран на базата на римското устройство и управление. Това се вижда при държавните длъжности — император, палаций, комити, графове, нотарии, секретари и пр. Администраторите на висше равнище познавали и прилагали римския опит. Империята обаче не разполагала с централизиран апарат. В състава на необятната държава били обхванати разнородни етнически, религиозни, социални и други групи, които били управлявани не по принципа на съзнанието и убеждението, а със силата на оръжието. Формирането на народностите нарушавало единството. Наистина рипуарски и салически франки и гало-римското население започнали да изграждат франкската етническа общност. Южнороманската народност обединявала вестготи, бургунди и южния клон на гало-римляните, наречена по-късно провансалска. Италийци-римляни и лангобарди поставили началото на италианската общност. Племената, обитаващи пределите зад р. Рейн, по това време не били достатъчно консолидирани, но по-късно формирали германската народност.

Империята на Карл Велики изглеждала външно могъща, но във вътрешнополитическо отношение не била единна и сплотена. Това вероятно съзнавал и сам великият основател на империята, поради което решил да я раздели на три части. Ненадейната смърт на двамата му синове Карл и Пипин предопределила отпадането на решението, назряло около 806 г. През 813 г. монархът свикал в столицата Аахен голям събор на едри земевладелци, прелати, аристократи, сеньори и висши сановници. В тяхно присъствие Карл Велики поставил корона върху главата на своя единствен син, престолонаследника Лудвик. Присъстващите извикали единогласно: „Многая лета на император Лудвик!“ Сам Карл Велики извикал гръмогласно: „Слава, Тебе, Господи, че дари моите очи с възможност да видя моя син на моя престол!“ Коронованият престолонаследник бил изпратен да управлява Аквитания.

Не минала и половин година от коронацията на Лудвик, и в края на януари 814 г. Карл Велики склопил очи на 72-годишна възраст. Преди да настъпи смъртта, той приел Божествените тайнства. Бил миропомазан. „Когато всичко това свърши — пише съвременник на събитието, — той предаде душата си на Бога и издъхна в мир... И никой не може да предаде с думи колко голям плач и стенания за него настъпиха по цялата земя. Дори езичниците изразяваха за него съжаление. Величайша скръб настъпи сред християнския свят и по цялата му империя.“ Тленните му останки били погребани в църквата „Св. Дева Мария“ в Аахен, столицата на франкската държава.

Карл Велики управлявал франкската държава в продължение на 46 години, изпълнени с борби и победи. През това време той успял да изгради мощна политическа система от подчинени лични васали, чийто брой надхвърлял няколко хиляди души. Графовете били превърнати в наследствени земевладелци, в едри собственици, които се опирали на местната аристокрация и изграждали централизацията на империята. Тях той държал в подчинение чрез васална клетва за вярност и преданост. Всеки сеньор създавал структура от васали, които обединявал около императора. Така Карл Велики съумял да създаде голяма група графове, чрез които държал в подчинение многобройните земевладелци. При решаването на основните въпроси на управлението той взимал под внимание становището на най-едрите магнати. При привеждането на решенията си в изпълнение търсел тяхното предварително одобрение. Освен със своите най-близки съветници той обсъждал текущите въпроси на управлението на масовите ежегодни събрания на т. нар. „Майски полета“. Подкрепял образованието, науката и културата.

Талантлив държавник, голям пълководец, изпреварил своя век, Карл Велики създал образцова империя, превърната в идеал в продължение на столетия. Неслучайно неговото име звучало в множество легенди и предания.

1024px Frankish Empire 481 to 814 ru.svg

Разширението на Франкската държава (481-814)
Автор: Sémhur ···, translated by Jaspe
Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

След смъртта на Карл Велики на овакантения престол в Аахен седнал неговият син Лудвик (814 — 840), наречен Благочестиви поради монашеския си аскетизъм, както и поради щедрото покровителство на Църквата. Той полагал усилия да бъде достоен наследник на великия си баща. Папа Стефан IV пристигнал през 816 г. в Реймс, където били короновани отначало франкските, а след това френските монарси, и поставил върху главата му императорска корона. Разпадането на империята обаче било неудържимо, макар новият император да се опитвал да запази нейното единство и цялост. Въстанията на покорените етнически общности — бодричи (818, 838-839), бретонци (818 и 824), хървати (20-те години на IX в.) ускорявали нейната гибел. Наследниците на трона започнали опити да разделят империята. През юни 833 г. императорът бил разгромен, детрониран и изпратен в едно абатство. На следващата 834 г. отново го възстановили на престола. Когато починал, борбите в династията продължили с нова сила.

Три години след смъртта му, през 843 г., внуците му сключили известния договор от 843 г. във Вердюн  и разделили империята. По силата на приетите договорености Лотар получил императорския титул, а също и Италия, земите по долините на Рейн и Рона, респективно Средна Франция (Фризия). Лудвик Немски придобил Източнофранкското кралство, а Карл Плешиви наследил Западнофранкското кралство. Така възникнали трите големи държави в Западна Европа — Франция, Италия и Германия.