istoria

 

 

Хазарски каганат

 

Йордан Николов


 Каганатът бил своеобразна държавна формация на хазарите, тюркоезичен народ, навлязъл в пределите на Източна Европа от Западноприкаспийските степи през IV в. Възникнал през средата на VII в., той бил възглавяван от каган. Териториите, върху които изградил своя държавен живот, включили Долното Поволжие и източните райони на Северен Кавказ. Зараждането му се намирало във връзка с разпадането на Тюркския каганат (552—745), основан в Централна Азия от Ашина — хунски вожд, чиято династия успяла да се задържи начело на каганата. До началото на VIII в. столичен град на обединението бил Семендер в Дагестан, а след това — Итил на Долна Волга.

Опряна на известна материална мощ, през втората половина на VII в. държавата на хазарите започнала завоевателна експанзия. В границите на каганата попаднали една част от приазовските българи от района на Средна Волга и Днепър, влизащи във Велика България. Не успели да устоят на техния натиск и хуно-северите, създали свое царство край прибрежен Дагестан. Кавказка Албания се видяла принудена да му плаща данък, а Източноримската империя поддържала сключения още със Западнотюркския каганат съюз против Арабския халифат, чиито владения обхващали Сасанидски Иран.

В резултат на активно провежданата външнополитическа дейност държавата разширявала владенията си. В началото на VIII в. каганатът превзел Северен Кавказ, цялото протежение на Приазовските земи, значителна част от Крим, пространствата на Източна Европа до бреговете на Днепър. Борбата с арабите за завладяване на Задкавказието завършила безуспешно, макар да била подновявана многократно.

През VIII в. процесът на разпадането на родовите отношения се задълбочил и започнало налагането на нови обществени отношения. Голяма част от населението изоставила скитническия начин на живот и преминала към трайно заселване. Хазарите започнали да се занимават със земеделие и скотовъдство. Бил даден тласък на производителните сили.

Край на външнополитическата експанзия на хазарите поставило поражението, което те претърпели от Арабския халифат през 735 г. Каганатът бил принуден да приеме исляма. Това не означавало пълно подчинение на арабските завоеватели, защото религията на покорителите, ислямът, бил възприет само от една част от населението, а скоро след това каганът заедно с неговите приближени го отхвърлил и възстановил старите религиозни вярвания. От Семендер столицата била преместена в Итил на Долна Волга — важен център на занаятчийска и търговска дейност. Получила голямо развитие международната транзитна търговия. Настъпил подем в градовете, разположени на Таманския и Керченския полуостров. Продължило разпадането на родово-племенните отношения. Ускорено било развитието на новия средновековен начин на живот.

При все това поражението, нанесено от арабите, се отразило катастрофално върху каганата. Властта на държавния ръководител придобила ефимерен характер. Фактически управлението било поето от представителите на хазарската и българската аристокрация. Влиянието на династията било крайно ограничено. В резултат на добрите отношения с Източноримската империя в границите на каганата проникнало и получило разпространение християнството, което противостояло на исляма, налаган от привържениците на Арабския халифат. В страната възникнала стройно изградена църковна организация със 7 епархии, възглавявани от митрополит, чието седалище се намирало в столичния град.

В каганата се пресичали интересите на Арабския свят, от една страна, и на Източноримската империя — от друга, които искали да наложат своето влияние посредством религията. Но хазарската аристокрация не се ангажирала с нито една от двете страни. Нещо повече. Движени от свои съображения, около 731 г. една част от хазарите, обитаващи Северен Дагестан, под влияние на евреите, които се заселили тук, прогонени от Иран и империята, приели юдейството. Това не можело да не се отрази неблагоприятно върху единството на хазарите, които били разделени по религиозен признак: от християнството, исляма, юдейството.

Борбата се изострила още повече в края на VIII и началото на IX в., когато един от местните князе, Обадий, възглавил каганата и превърнал юдейството в официална държавна религия. Това дало повод за избухване на въстание и то привлякло недоволните. В защита на бунтовниците застанали маджарите зад Волга, а на Обадий — гузите, които били наети от него. Претърпели поражение поради слабата си организация, въстаниците потърсили спасение заедно с оттеглящите се маджари зад Днепър. Но положението в каганата не се оправило, спокойствието не било възстановено. Кримските готи, приднепровските славяни и др., плащащи данък на хазарите, отхвърлили своята зависимост.

Печенегите, които нахлули в Северното Причерноморие, през 895 г. изтласкали в района на Подунавието маджарите, подчинени на каганата. Печенегите завладели и причерноморските и донските степи и ги откъснали от хазарите. Източноримската империя насъсквала срещу отслабващата хазарска държава различни скитащи племена и те я нападали непрекъснато. Засилила своите нападения и древноруската държава, чиито дружини достигнали Каспийско море и сложили ръка на каспийско-волжкия търговски път, който имал изключително голямо значение. Напразно хазарите бранели териториите си. В своя победоносен поход по Волга през 964—965 г. руският княз Святослав Игоревич разгромил войските на каганата и опустошил градовете Итил и Семендер, а Саркел завладял.

Безуспешни се оказали закъснелите стратегически ходове на хазарския каган да спаси положението си. Не дали резултат и усилията да се задържи статуквото чрез приемането на исляма и покоряването на Хорезм. В края на X в., разкъсван от вътрешни противоречия, които отслабвали неговите съпротивителни сили, разграбван от печенеги и узи, каганатът на хазарите слязъл от историческата сцена.