istoria

 

 

Битката при Анкара, 28 юли 1402 г.

 

Джъстин Мароци

 

Из „Тамерлан – завоевателят на света“

Превод: Любомир Грозданов

 

472px Tamerlan2Около 10 часа сутринта на 28 юли 1402 г., от един от хълмовете, окръжаващи долината, старият владетел наблюдавал своята армия. Много хора се били събрали на равнината Чибукабад, североизточно от Анкара, подобно на ужасно мръсно петно. Под сияйните слънчеви лъчи пред него били строени толкова дълги редици конни стрелци, че краят им се губел във вълнистата мараня. Всеки воин очаквал сигнала да се впусне в битка. Те били двеста хиляди професионални войници, събрани от всички краища на  обширна му империя, от Армения до Афганистан, от Самарканд до Сибир. Тези уверени, дисциплинирани войници получили закалка в пламъците на множество битки. Те не знаели поражение…

В последните 30 години тези хора, техните синове и бащи, пребродили цяла Азия. Този всесъкрушаващ ураган прелетял през пустини, степи и планини сеейки смърт и нечувани опустошения. Един след друг падали множество велики градове на Изтока. Антиохия и Алепо, Балх и Багдад, Дамаск и Делхи, Кабул, Шираз, Исфахан се превърнали в димящи руини. Всички те паднали под ударите на непобедимите татарски орди. Те убивали, грабели, насилвали, изгаряли всичко по пътя си; отбелязвали всяка своя победа с ужасяващи паметници. На всяко бойно поле оставяли кървави пирамиди от отсечените глави на победените – чудовищно предупреждение към всеки, който се осмели да се съпротивлява.

И сега войниците гледали към далечния силует на конника, открояващ се на небесния фон, и очаквали нова победа. Наистина техният император1 бе заслужил великолепните си титли. Повелител на Щастливото Разположение на Планетите2, Завоевател на Света, Император на Века, Непобедимият Господин на Седемте Климата. Но само едно име му подхождало най-много от всички останали – Тимур, Бич Божи.

От удобното си място на хълма той виждал всичко наоколо, и въпреки, че небето било мрачно, императорът не чувствал безпокойство. Скоро щяла да започне най-важната битка в живота му, но той бил съвършено уверен в късмета си, който до този момент така добре му служил. Той слязъл от седлото, паднал на колене, за да отправи обичайната молитва към Създателя на света и простирайки се връз изгорената земя посветил победата си на Аллах като го умолявал и занапред да не вдига благоразположението си връз своя верен слуга. След това, удивително бързо за своите 66 години, той се изправил и зорко огледал бойното поле, където щяла да се реши съдбата на династията му, на любимите му синове и внуци.

Лявото крило командвал неговият син принц Шахрух и внукът му Халил  Султан. Охранителните отряди командвал другият му внук Султан Хюсейн. Третият син на Тимур принц Мираншах оглавявал дясното крило, а неговият собствен син Абубакр бил начело на авангарда. Но замъглените очи на императора най-дълго разглеждали главните сили, трептящата тълпа от хора, които командвал неговия внук и наследник принц Мохамед Султан. Точно там, сред множеството войници се развявал щандартът на Тимур, бунчук, увенчан със златен полумесец. Тези войници току-що пристигнали от столицата на империята Самарканд. За разлика от очуканите в боевете отряди, тези били великолепно екипирани, а всеки полк бил облечен в свои собствени цветове. Имало войници с пурпурни знамена, пурпурни щитове и пурпурни седла. Други били от главата до петите облечени в жълто, виолетово или бяло. Всички били въоръжени с копия и боздугани. Пред тях се разтягала редица от тридесет величествени смъртоносни машини  – бойни слонове, пленени след щурма на Делхи в 1398 г. На техните гърбове, в дървени кули, стояли стрелци и огнехвъргачи.

Татарската армия, по думите на сирийския хронист от XV в. Ибн Арабшах, представлявала ужасяваща гледка. „Изглеждаше така, сякаш дивите зверове се събираха и побягваха на всички страни, звездите се разлетяваха, когато неговата армия крачеше напред – назад. Планините се сриваха, когато тя се движеше, и гробниците се преобръщаха, когато те вървяха, и самата земя трепереше под техните стъпки.“

Battle of angoraНа другия край на равнината стояли и наблюдавали татарите войниците на най-могъщия противник на Тимур. Османският султан Баязид I, самопровъзгласил се за Меч на Исляма, довел на бойното поле приблизително следните сили. Там били 30 000 сръбски конници в пълно бойно снаряжение, конни спахии, нередовна кавалерия и пехота от провинциите на Анадола. Самият Баязид командвал центъра и стоял начело на 5000 еничари – редовна елитна пехота. До него стояли трима от синовете му – Муса, Иса и Мустафа. Десният фланг командвал шуреят на султана сръбският деспот Лазаревич, левият  - от другия му син принц Сюлейман Челеби.  Тези хора, удържали победа над кръстоносците при Никопол по време на последния поход от 1396 г., когато бил унищожен цвета на европейската рицарска кавалерия, сега стояли капнали от умора и изгарящи от жажда, тъй като били принудени да извършат няколко форсирани марша. Само преди седмица те бяха на възвишенията, на които сега стоял техния противник. С престорено отстъпление татарите заблудили Баязид, отвели го настрана от водоизточниците, преминали в тила му, разграбили беззащитния османски лагер и заели противниковите позиции.

Въпреки това, всеки от двамата съперници имал своите шансове. Вълнение пробягнало по кавалерийските редици на Тимур, когато конете почувствали опасност. След това тишината била разкъсана от тежкия тътен на огромни тимпани, към тях се присъединили цимбали и тръби – сигнал за започване на битката. По долината отекнал тропот на хиляди копита, свистене на стрели и звън на метал. Още с първите сблъсъци пламът на битката бил ужасяващ. С грохот през равнината се понесла страшната сръбска кавалерия с блестящи от слънцето шлемове и вдигайки след себе си дълги облаци от прах. Под нейния удар левия фланг на татарската армия се огънал, отстъпвайки от един хълм към друг. Татарите се опитали да спрат атакуващите с дъжд от стрели и струи горящ нефт. На дясното крило силите на Абубакр, нападнати от левия фланг на принц Челеби под прикритието на хиляди стрели, се биели като лъвове и най-накрая пробили вражеските редици. Татарската кавалерия на Баязид избрала точно този момент, за да премине към врага. Тя внезапно атакувала македонците3 и турците на Челеби откъм тила. Това бил решаващият момент, атаката на османците била спряна. Тимур се оказал истински майстор на коварството. Още няколко месеца преди това, той започнал преговори с татарите, опитвайки се да заиграва с племенни чувства и с примамливи перспективи за богата плячка. Челеби видял, че неговите собствени сили се разпилели, притиснати от татарите и цялото дясно османско крило започнало отстъпление под натиска на кавалерията на Тимуровия внук Султан Хюсейн. Той решил, че битката е загубена и се впуснал в бягство.

Battle of AnkaraТимур невъзмутимо наблюдавал цялата картина на битката, разгърнала се пред него в долината. Но неговото спокойствие било нарушено, когато се приближил конник с бляскави доспехи. Скочил пъргаво от коня си, любимият внук на Тимур Мохамед Султан прегънал коляно и помолил дядо си за разрешение да се включи в сражението. Това бил най-удачният момент да се доразвие зараждащият се успех. Императорът мълчаливо изслушал доводите на младия човек и сдържано кимнал в знак на одобрение. Мохамед Султан бил безстрашен воин и достоен наследник. Елитната Самаркандска дивизия, заедно с гвардейците на императора атакували сръбската кавалерия. Сърбите с ужас забелязали бягството на Челеби и не удържайки на атаката, започнали отстъпление към Бурса. Това представлявало страшен удар за Баязид, тъй като сега на негово разположение оставала само пехотата. Но най-лошото тепърва предстояло. Сега в настъпление потеглил татарският център – 80 полка пехота при поддръжката на страховитите бойни слонове. Те бързо взели надмощие. Османската пехота била обърната в бягство. Всички които останали на бойното поле били убити или пленени.

Султан Баязид, човекът, чието име вселявало ужас в сърцата на европейските крале, се оказал на ръба на пропастта. С него останали само еничарите и няколко резерви. Но той нямал намерение да се предава и ожесточената схватка продължила до настъпването на мрака. Воините на Баязид безстрашно защитавали своя султан.

Арабшах пише: „Те приличаха на човек, който се опитва да избърше праха с гребен, да изгребе морето със сито, да повдигне планината връз трохи. Сред облаци гъст прах, който се издигал над тези планини и полета дето стояли тези лъвове се изсипвал дъжд от окървавени копия и черни стрели. Ловецът бе пуснал кучетата връз нещастните овци. Те не преставали да нанасят и да понасят удари, докато дъждът от стрели не ги превърнал в подобие на таралежи. Пламъкът на битката пламтял от сутринта до здрач и човек от Рум прочел сурата „Победа“4. И тогава оръжието им бе строшено, предните линии и резервите унищожени, дори и най-отдалечения враг можеше да порази телата им с копие и меч и да напълни с кръвта им реките, а блатата с техните тела. Ибн Отман (Баязид) бил заловен и окован във вериги подобно на птица в клетка“.

Битката при Анкара и кариерата на султан Баязид приключили. Тимур удържал своята най-бляскава победа. Едуард Гибън пише „Териториите от Иртиш и Волга до Персийския залив, от Ганг до Дамаск се оказали в ръцете на Тимур. Неговите армии били непобедими, а амбициите му - безгранични. Неговата религиозна ревност могла да го подтикне към завоюване и обръщане в исляма на западните християнски кралства, които вече треперели, чувайки неговото име.“

Ankara sava Bayezid ve TimurСега той стоял на вратата на Европа. Нейните слаби, разделени и бедни крале – Хенри IV Английски, Шарл VI Френски, Енрике III Кастилски – действително треперели, виждайки с каква лекота този вожд съкрушил най-страшният им враг. Те изпратили на Тимур верноподанически писма с поздравления и благопожелания към „победоносния и милостив принц Тимур“, очаквайки неизбежното нашествие. Всички се бояли, че впоследствие той ще потегли на Запад.

А в татарския лагер не се бояли от никого и нищо. Всички воини на Тимур, от висшите емири до последните пехотинци гадаели накъде ще потегли техния император. Може той да потегли далеч на запад в земите на християните, за да завърши унищожението на неверниците и още повече да прослави името на Аллаха? А може би той още един път ще се обърне на изток, за да съкруши един още по-могъщ неверник – китайският император от династията Мин? Това също било напълно вероятно.

Но сега императорът и армията му празнували величествената си победа. Войниците бродели по залятото с кръв бойно поле и отсичали главите на труповете, за да построят обичайната за Тимур пирамида от черепи. Те събирали оръжията на османците, ловили конете, обирали мъртвите. Други, по-сдържани, очаквали продължението. Предстоял пир, танци на девици, и всъщност най-приятното – поделянето на Баязидовия харем.

 

1Авторът допуска грешка, титулувайки Тимур „император“. Всъщност владетелят е носел титлата „емир“.
2Титла указваща благоприятното разположение на небесните тела при раждане.
3Вероятно се имат предвид контингенти от васалните югозападни балкански княжества.
4Става дума за 48-а сура от Корана „Ал-Фатх“ – Победа.