istoria

 

 

Арабски халифат

 

Йордан Николов

 

Arabian peninsula definitionАрабският полуостров, върху който възникнал едноименният халифат, е разположен на територия, обхващаща 3 милиона квадратни километра и се равнява на една четвърт от земите на Европа. Заселен бил от най-стари времена с араби, които се занимавали със земеделие и скотовъдство. Социално-икономическото развитие на полуострова протичало неравномерно. Това се дължало на различните, физико-географски условия, които оказали решаващо влияние върху начина на живот на отделните арабски племена, върху техния поминък, бит и култура.

 

Извори

Основен най-важен извор за историята на арабите до зараждането на исляма са южноарабските надписи, своеобразни паметници на материалната култура, съчиненията на античните историци, устното творчество на народните маси. Общият брой на надписите възлиза на повече от 5000 в Южна Арабия, В тях се включват държавни и частноправни документи, описания на военни походи, дългови задължения, Библията, в която многократно се упоменават арабските племена. Тук се отнасят хрониките на асирийските царе. За живота и бита, за нравите и обичаите на арабите сведения ни дават античните автори Херодот, Страбон, Диодор Сицилийски. Произведението „Дни на арабите" включва устните предания на арабите, събрани и записани през VII — VIII в.

Asnam 2Бурната и динамична история на Арабския халифат — на Омайади (661 — 750) и Абасиди (750 — 1055), намерила отражение в множество извори: свещени книги, творби на историци, философи, прависти, географи, теолози, писатели, поети. Сведения за религиозния живот на арабите до появата на исляма се съдържат в произведението на Ибн-ал-Калби „Книга на идолите", в която е дадена пълна картина на божествата, почитани от различни племена. Коранът, свещената книга на мюсюлманите, е основен извор за появата на тази религия. Съчинението на Ибн Исхак „Житие на посланика на Аллаха" е друг компендиум за зараждането на исляма и особено за неговия основател — Мохамед. Ат-Табари оставя „История", Ибн Исхак — „Сира", Вакиди — „Книга на военните походи", Ал-Балазури — „Родословие на знатните" и „Завоюване на страните", а Абу Ханифи ад-Динавери — „Книга на дългите известия", Ал-Якуби — „История". В своите съчинения „Промиване на злато в рудниците за цветни метали" и „Книга на предупреждения и преразглеждане" Ал-Масуди разширява знанията за природните богатства и разкрива равнището на теоретичната мисъл през X в. в Арабския свят.

372px Persian version by Balami of Universal History by TabariСлед „Всеобща история" на Ал-Табари друг интересен документ на епохата е „Книга на поучителните примери'' на Ибн Халдун и „Пълен кодекс на историята" на Ибн ал-Асир. „Книга за хараджа" на Абу Иусух Якуб разширява информацията за данъчната система в Арабския халифат. Али ал-Макризи написал „Книга за поученията и назиданията" и „Книга за пътя към познанието на управляващите династии", а Ибн-Халдун — „Увод в превъзходството на науката история".

За да проследим развитието на арабската философска мисъл съществено, решаващо значение има изследването на трудовете на мислителите от ранга на ал-Кунди, Ибн-Баджа, Ибн-Буйфел, Башшар ибн Рушд (Авероес), ал-Фараби, Ибн Сина (Авицена), Омар Хайам, Абу Ала ал-Маари.

За историческата наука определена познавателна стойност притежават художествените произведения. През периода до исляма арабите създали забележително устно творчество: хрониката „Дни на арабите", за която научаваме от други източници, множество генеалогични предания и пр. В „Животопис на Антар" си дават среща родови предания с епизоди от борбата на араби с християни-рицари. В запазени средновековни антологии са записани имената на повече от 100 поети, творили от началото на VI до края на VII в. Древноарабската поезия била обогатена с творчеството на Имруулкайс, Тарафи, Зухайра, ал-Харис, Ибн-Хилизи, Амра ибн Калсум, Антара, Либида, чийто творби били комплектувани от Хамад през VIII в. в сборника „Ал-Муалакат". Филолозите Ал-Муфаддал ад-Дабби ал Асман заедно с поетите Абу Таммам и Ал-Бухтури събрали поредица други стихове, включени от филолога Ибн-Кутайба (828 — 889) в антологията „Книга на поезията и поетите". Филологът Убул Фаради ал-Исфахани (897 — 967) подготвил антологията „Книга на песните".

Творческа дейност развивали редица големи арабски поети: Имруулкайс (починал в средата на VI в.), Зухайр ибн Аби Сулма (ок. 530 — 627), Антара ибн Шаддад (починал около 615 г.), ан-Набига ал-Аша (починал около 629 г.), Каб ибн Зухайр (починал 662 г,). В „Дни на арабите" са включени разкази за войните между бедуинските племена, събрани от филолога Абу Убайда (728 — 825).

След възникването на исляма се появили нови поети, които създали множество стихове и обогатили арабската литература и култура. През VII — VIII в, творили трима талантливи поети ал-Ахтал (ок, 640 — ок. 710 г.), ал-Фараздак (641 — 732) и Джарир (653 — 733), създали панегирически стихове за прослава управлението на халифите. За разбиране душевността на арабите през този период съществено значение има изучаването на градската лирика, включително и стихотворенията с любовен характер. В тази област създавали литературни ценности Обар ибн Аби Рабиа (665 — 712 г.), пътешествал по Арабия, Сирия и Месопотамия, но прекарал по-голямата част от живота си в Мека.

Проповедите и речите на Али (600 — 661), четвъртият „праведен халиф", запазени от аш-Шариф ар-Ради (970 — 1016) в сборника „Път към красноречието" спомагат да бъдат анализирани особеностите на политическия живот в Арабската държава през първите десетилетия след Мохамед. В тази насока интерес пораждат и речите на ал-Хаджаджа, наместник на Омайадите в Ирак, военачалник, който призовавал местното население да се покорява на арабите. Трактатите на Абд ал-Криб (починал 750 г.) по проблемите на литературната критика показват тенденциите на обществената мисъл по това време.

Нов етап в развитието на арабската литература образувал кръгът на творците, свързан с т. нар. „Обновление", поставили си за цел да изоставят стария традиционен начин на писане и да изпълнят своите творби с ново съдържание. Към това направление се отнасят поетите Башшар ибн Бурд, Абу Нувас ал-Аттаби, Муселим ибн ал-Валид, Абу-л-Атахия и др. автори, които се борели за равенство между хората, за социална справедливост. В „Наука за арабската метрика" ал-Хулил (712 — 778) предложил 15 метрически размера. Видни поети били още Башшар ибн-Бурд (714 — 784), Абу Нувас (762 — 813), Абу-л-Атахия (750 — 825).

Много факти за възстановяване на общата картина в Арабския халифат при Абасидите съдържат произведенията на Абдаллах ибн ал-Мукафа (724 — 759), родоначалник на художествената проза в арабския свят. Ал-Мукафа превел „Панчатантра", в арабска модификация „Калила и Димна". През IX в. творили Абу Таммам (805 — 846), ал-Бухтури (820 — 897), Ибн ар-Руми (836 — 896), Ибн ал-Мутаза (861 — 908), Аб-Осман ибн Бахр (775 — 868), Ибн Кутайба (828 — 889). В следващите столетия се утвърдили с произведенията си Ибн Абд Раббихи (860 — 940), ас-Сули (починал през 946 г.), ас-Саалиби (961 — 1038), ал-Казвини (починал през 1283 г.), ад-Дамири (1349 — 1405). В богатото и разнородно общокултурно дело на арабите влезли творбите на Абу Фирас (932 — 967), ал-Замазани (970 — 1007), ал-Харири (1054 — 1122). Автор на трактати по поетика бил ал-Аскари (починал през 1005 г.). Ас-Сакаки (1160 — 1228) написал енциклопедически труд „Ключ на науките".

Свеж материал се съдържа в произведенията на писателите и поетите, които живеели в пределите на Пиренейския полуостров под арабска власт. Началото на тази литература се открива със стихотворенията в сборника „Пришълецът" на емира на Кордова Абд-ар-Рахман (755 — 788), изпълнени с носталгия към родината, която се принудил да напусне. Литературата на Андалусия била обогатена с антологията „Огърлица" на Ибн Абд Рабихи (890 — 940), включваща разнообразни поетически стихотворения, написани от различни поети. Еретикът-шиит Ибн Кани (938 — 973) оставил към 60 стихотворения, пропити с песимизъм. Ибн Шухайд (992 — 1035) творил панегирически стихове. С Ибн Хазм (994 — 1064) било свързано началото на разцвета на поезията в Андалусия. Той създал не само художествени произведения, но и нравствено-психологически трактати. Продължител на делото му бил Ибн Зайдун (1003 — 1071), автор на любовни стихове. Емирът-поет ал-Мутамид (1040 — 1096), владетел на Севиля, съставил стихове, пропити с любов към миналото. Перото на Ибн Хафаджа (1058 — 1139) прославяло красотите на природата. Ибн Кузман (1080 — 1160) разработил любовни, битови, житейски и други мотиви, както и описания на природата.

Философът Ибн Туйфел (починал през 1185 г.) се утвърдил в литературата на Андалусия с „Повест за Хайс, син на Якзан", произведение, свързано с художествената проза, както и с философската литература. Омар ибн ал-Фарид (1180 — 1234) писал религиозни произведения, създал множество стихове, в които прославял божествените тайни на исляма. Ибрахим ибн Сахл ал-Идраил (1208 — 1251), евреин, приел исляма, достигнал забележителни върхове в областта на любовната лирика. Оформил се кръг суфийски поети, които имали безспорно талант: аш-Шуштари, Салих ибн Шариф ар-Рунди (1204 — 1285). Талантлив поет и белетрист бил историкът Лисан ал-Хатиб (1313 — 1374), който прославял любовта, създал еретически произведения, заради които бил хвърлен в затвора и убит.

В Европа изворите за историята на Арабския халифат стават известни не толкова чрез изданията на арабски език, общо взето оставащи недостатъчно достъпни за медиевистите на континента, колкото в превод на различни езици, най-вече на немски, френски, италиански, английски, испански, руски и др. Това бил естественият начин за изучаване развитието на арабските народи, на техния живот, бит и култура.

Коранът, свещената книга на мохамеданите, обявена за богооткровена, е незаменим, основен извор за изучаване историята на ранния ислям, а чрез него и на арабската душевност и култура. Текстът на Корана, написан на класически арабски език при управлението на халифа Осман (644 — 656), съдържа 114 сури (глави, подредени не в зависимост от своята поява, а по размери. Сурите са разделени на аяти (стихове).

В средновековна Европа Коранът бил разпространен предимно в латински превод. Първият превод на френски език, извършен от Дю Рие и излязъл в 1647 г., се оценява като незадоволителен. Коранът излиза на латински под перото на Маррачи, отпечатан в Падуа 1698 г., притежава научен характер и се приема положително от историческата критика. През XVII — XVIII в. се появява на английски, холандски, немски и руски езици. Първият превод от арабски на руски принадлежи на проф. Г. С. Саблуков (1804 — 1880) и излиза в Казан 1877 г., а след смъртта на преводача в още две издания — 1894 и 1907 г.

Новото, съвременно издание на Корана на руски език принадлежи на акад. И. Ю. Крачковски. Снабден с коментари, преводът е извършен по изданието на Г,. Фюлел при сверка на официалната едиция в Кайро от 1928 г., основана върху най-древни ръкописи. При подготовката на превода Е. Крачковски се е ръководил от разбирането за Корана като литературен паметник.

Могат да бъдат изброени редица великолепни преводи на Корана на немски език. Един паралелен текст на арабски и немски излиза през 1954 г. Буквалният превод от английски на български език на Стефан Томов и Стефан Скулев, обнародван от книгоиздателство „Нов живот" — Русе, не се отличава с особени достойнства и страда от сериозни недостатъци.

Друг основен извор за арабската душевност и култура е „Шериатът", цялостният кодекс на религиозните, нравствените и правовите норми на исляма, формиран върху основата на Корана, на „Сунната", свещеното предание в исляма, състоящо се от разкази (хадиси) за Мохамед, и на „Фикха", мюсюлманското право. Сунната възникнала през VII в., но в края на IX в. се оформили основните канонически книги. Фикхът започнал да се изгражда в края на VII в. и към средата на IX в. били оформени главните школи. Шериатът обхванал цялостния живот на мохамеданите. В окончателен вид бил завършен през XII — XIII в.

За изучаване историята на ересите в исляма неоценима стойност има съчинението на Аш-Шахрастани (1075 или 1086 — 1153) „Книга за религиите и сектите", написано в 1127 г. Това е основно произведение за исляма и различните еретически учения, които според автора са 73. За разлика от останалите ислямски теолози той се стреми да излага обективно събитията и да описва безпристрастно религиозните учения. „Книга за религиите и сектите" на Аш-Шахрастани е издавана многократно в Египет, Иран, Индия, Турция. В Европа е превеждана на немски, английски и руски език.
В този тематичен цикъл могат да бъдат отнесени редица други произведения: „Книга за ученията" на ал-Йаман б. Рибаб, „Шиитски секти" на ан-Наубахти и др.

Знанията за церемониала и придворния етикет, за дипломацията в мюсюлманския Изток се обогатяват от книгата на Халил Ас-Саби (970 — 1056) „Традиции и обичаи в двора на халифите". Книгата представлява мемоари на придворен съветник, антология с възпитателен характер, справочник за секретари. Състои се от 20 глави, разпределени неравномерно. Тя се открива с описание на резиденцията на халифа ал-Муктафи (902 — 908), продължава с обрисовка на дворцови церемонии, приеми на различни дипломатически мисии и пр. По-нататък се дават сведения за етикета, за церемониалмайсторите и пр. Представят се атрибутите на приемите, ръководството на официалната преписка, за титулатурата на халифа. Произведението завършва с апология, възхвала на халифа ал-Каим, както и за цялата династия на Абасидите. „Традиции и обичаи в двора на халифите" е издавана на различни езици: през 1970 г. на персийски в Техеран, в 1977 г. — на английски, през 1983 г. — на руски език.

Безспорно най-голяма фактологична стойност притежават съчиненията на различни историци и географи, посветени на събитията през различни периоди от развитието на халифата. Това са творения, които образуват информационния фундамент на медиевистиката.

Едно от интересните произведения в тази област на познанието е „Книга на картините на земята" от арабския учен географ Мохаммад ибн Муса ал-Хваризви (80-те г. на VIII — след 847 г.), съхранена в ръкопис от 1037 г., открит в Кайро от ориенталиста В. Спитт. Написан между 836 и 847 г., трудът на ал-Хваризми в известен смисъл представлява преработка на класическото творение на Клавдий Птоломей „Географско ръководство". Както показват проучванията обаче, арабският учен не е направил непосредствен превод на Птоломей, а творческа преработка на някаква гръцка версия за подготовка на карти. Ученият X. Мжик успял да възстанови текста на произведението и да издаде пълно негово критично издание по т.нар. „Страсбургски ръкопис". Немският учен X. Даунихт обнародвал текст, превод и коментар на ал-Хваризми, занимаващи се със земите на Азия, Каспийско море и Индийския океан.

Арабският историк и географ ал-Якуби (починал и 897 или 905), свързан с шиизма, оставил две произведения: „Книга на страните" и „История". „Книга на страните", несъмнено интересно оригинално изследване, представлява изложение върху географските територии на тогавашния свят. Що се отнася до другото произведение на ал-Якуби — „История", то започва с разработка за периода до появата на исляма, проследява по-нататък развитието на отношенията в халифата. Засяга се въпросът за ежедневието на пророк Мохамед и събитията се довеждат до IX в.

Много богата информация съдържат творбите на ал-Балазури (ок. 820 — 892), автор на две книги: „Завоюване на страните" и „Родословия на знатните". В „Завоюване на страните" се проследява развитието на арабската експанзия от походите на Мохамед до началото на VIII в. Паралелно с бойните действия ал-Балазури пресъздава икономическия живот, политическия строй, обществените взаимоотношения, културата, начина на живот на етническите групи. В „Родословия на знатните" се привеждат много интересни сведения за политическото устройство на халифата при Омайадите, за религиозните отношения. Интересни са описанията за живота на хариджитите, основно направление в исляма, издигнало идеята за равенство сред мюсюлманите.

Абу Джафар Мухаммед ибн Джарир ат-Табари (838 или 839 — 923), един от най-големите арабски историци, забележителен теолог, написал редица произведения, ценени като извор на факти и концепции. В неговия труд „История на пророците и царете" са описани първите 3 столетия от развитието на ислямския свят. Състои се от 13 части, разделени от издателите в Европа. Първата част засяга историята на Близкия изток в древността, втората — царството на Сасанидите, третата, четвъртата, петата и шестата — живота на Мохамед и управлението на първите халифи. Династията на Омайадите е проследена в шеста, седма, осма и девета част, дванадесета и тринадесета част.

При написването на своя труд авторът използвал творбите на историци, на различни предания, но се отнасял към тях до известна степен критически. В основата на изложението е прокаран принципът за хронологическата последователност. Когато обяснява събитията, ат-Табари привежда различни версии на съвременниците. Това е многопластова творба. Поради своята несъмнена фактологична стойност трудът на ат-Табари е превеждан на различни езици: френски, немски, английски и др.

Произведението на Хамза ал-Исфахани „Хронология на царете на земята и пророците", датиращо от 962 г., проследява дейността на арабските династии, като се основава на документални свидетелства. Събитията в халифата се сравняват с живота в съседните страни. Основното внимание на този автор е насочено към управлението на всеки владетел, към войните, които е водил, възкачването му на престола, характерните моменти в политическия живот и пр.

Ибн Мискавей, ирански философ и историк, обогатява базата на информация със съчинението си „Книга за опита на народите", включващо в своите страници времето до 979 г. Макар да не цитира използваните извори, той насища хода на изложението с много факти, с богат материал. Трудът на Ибн Мискавей акцентира върху управлението на държавата. Проявява се интерес към Сасанидите, но се отминават религиозните събития, които не занимават историка.

В произведението си „Съвършена книга по история" Ибн ал-Асир (1160 — 1234) прави основна преработка на съчиненията на ат-Табари, като внася своя интерпретация на събитията, привлича нови сведения, опитва се да осмисли хронологията на събитията. Сам авторът се ръководил от съзнанието, че в своята книга написал това, което липсвало в „История" на ат-Табари, обърнал се към други известни исторически съчинения, изучил ги и ги допълнил. В същото време Ибн ал-Асир продължил изложението на събитията след хронологията на ат-Табари още 3 столетия и ги довел до своето време. Авторът не само проявил високо майсторство при подбора на фактите, но и показал професионализъм при структурирането на материала и изложението на събитията, творческа интуиция.

Автор на поредица историко-географски съчинения бил ал-Масуди (края на 956 или 957 г.), знаменит арабски историк, географ и пътешественик. Най-известни от познатите 7 негови труда са: „Известия на времето", „Средна книга", „Промиване на злато в рудниците за цветни метали", „Книга на предупреждения и преосмисляне". Познати са няколко издания на негови трудове.

В началото на X в. изворите били допълнени с „Книга за завоеванията" на Куфи, съдържаща уникална информация по различни въпроси от сложната и динамична история на арабските народи. Двата преписа на произведението — персийският от VII — VIII в. и готският, съчетан с арабския оригинал — позволяват да се запълнят празнините в изданието на Хайдарабад и да се използват пълноценно съществуващите факти. Изследователите ценят труда на Куфи като извор за военната и политическата история на халифата, както и за неповторимите сведения, които съдържа.

Макар да се приема, че няма самостоятелен характер, произведението на Йахия ибн Адам „Книга за хараджа", датиращо от края на VIII и началото на IX в., включва интересни вести за социалното развитие, религиозните отношения, за стопанската система при първите халифи. Съчинението на Адам излиза в две издания в Лайден.

Цикъл извори за арабския свят принадлежи на християнски историци, обогатяващи знанията, с които разполагаме. През втората половина на VII в. била съставена „Анонимна сирийска хроника от VII в.". В нея се описват основни събития в Сасанидската държава през периода от края на VI до първата половина на VII в. Известната „Несторианска история" („Хроника на Сеерт"), написана не по-рано от IX в., представлява изложение на църковните събития, пресъздаване обстановката на арабския свят, Сасанидски Иран, Византийската империя. В „Несторианска история" са включени поредица факти и събития, единствени по рода си. Поради това тя е особено важна като извор за епохата.

„Обща история" на епископа на Менбидж Агапий, съставена през X в., започва от сътворяването на света и достига до управлението на Абасидите. В нея се проследява политическата и църковната история на Византия и Рим, на арабите и съседните страни. Събитията се предават по хиджра и ерата на Селевкидите. Агапий възстановява явленията според гръцки и сирийски автори, съвременници на епохата.

При изучаване историята на арабите се използва и „Хроника" на Михаил Сирийски, изтъкнат представител на историческата и религиозната мисъл през XII в. Тя е сравнително подробно изложение на обществения живот във Византийската империя и съседните на нея държави, включително и на арабите. В „Хроника" подробно се проследява образуването на Арабския халифат и неговото развитие, като се осветляват завоеванията на халифите. Интерес пораждат подробностите за фискалната политика на Арабската държава. По сирийския оригинал е направен превод на арменски и арабски езици. Много сериозно издание на сирийския текст с паралелен френски превод излиза в Париж.

През втората половина на XIII в. е завършена „Сирийска хроника" на Григорий Бар Ебрей, разглеждана като съкратен текст на произведението на М. Сирийски. Една от разликите се състои в сравнително по-пълното изложение на гражданските събития.

Анонимната „История на несторианските патриарси" дава допълнителни сведения за контактите на църквата с арабските владетели. Тя е истински компендиум на факти.

За миналото на арабския свят сведения дават не само писмените паметници, но и нумизматичните и епиграфските материали, респективно монети, печати, надписи. Ценна информация съдържат също така различните каменни надписи от различните епохи.

При изясняване проблемите на ранносредновековната история на арабите пред историка медиевист възникват редица нерешени проблеми. Преди всичко много въпроси стоят пред историографията. Това е напълно естествено, като се вземе под внимание обстоятелството, че арабистиката се формира като относително самостоятелен клон в системата на историческите науки и нейно то изучаване предполага преодоляването на редица бариери от езиково, информационно, историографско и друго естество.

Може да се каже, че Арабският халифат е от векове превърнат в предмет на интензивно изучаване от представителите на различните национални школи по света. Арабистиката, възникнала в края на XVI и началото на XVII в., се радва на голяма популярност като цялостен комплекс хуманитарни науки, изучаващи живота ма различните арабски общности. Признати центрове на арабистиката са Рим, Париж, Лайден, Оксфорд, Кеймбридж, Москва.

През XIX — XX в. арабистиката се развива и обогатява от немски, френски, английски, руски и др. изследователи. В арабските страни сериозни приноси в арабистиката правят Абас ал-Азави, Ахмед Амин, Анис ан-Насули, Рашид ал-Барави и др. Както арабските изследователи, тъй и учените от другите страни на цивилизования свят се занимават с изучаването на общественото устройство, държавното управление, политическата система, исляма, Мохамед, културата, цивилизацията.

 

Историография.

В историографията за Арабския халифат, възникнал като теократическа държава, се застъпват нееднакви схващания за характера на феодализма, но не се поставя под съмнение, че арабският феодализъм притежавал специфични особености. Действително в ранносредновековното арабско общество нямало оформена съсловна йерархия с наследствени привилегии, закрепени със закон. Но управляващата аристокрация, притежаваща определено образование, включвала халифите и емирите, тяхното обкръжение, военачалници, чиновници. Що се отнася до низшите слоеве от селото и от града, те обхващали земеделци, занаятчии, дребни търговци.

Феодалното земевладение получило най-голямо развитие при Багдадския халифат. Подобно на бенефицията в Западна Европа в халифата възниква феодално земевладение, „икта", предоставено срещу носенето на военна служба. Изучават се даренията, превръщани в наследствени — мюлковете. Изследва се и вакъфското владение, условна форма на поземлена собственост, предназначена за религиозни и благотворителни цели. Съществували и привилегировани земи, „хасса", освобождавани от налози и такси, предоставяни на държавния фиск. С други думи поземленото право в халифата било окончателно изградено. Системата на администрацията, на управлението, на финансите постепенно се усъвършенствала. Това се отнася и за висшата структура — везират, емират и пр.

В излизащата научна литература интензивно се разработват проблемите за властта — земна и небесна. По принцип небесната власт се предоставяла на Аллаха, докато земната власт притежавала крайно ограничена цел: да следи хората да живеят по „Божествения закон", преподаден в Корана и сунната. Това разбиране пронизва трудовете на прависти, теолози, философи, социолози, политолози.

Историци доказват, че съгласно текстовете на Корана единната власт на Аллаха притежавала многостранни измерения. Като посланик на Аллаха Мохамед разполагал с различни форми на господство и власт. Не в противоречие, а в съгласие с източните традиции пророкът, изпълнявайки функциите на посредник между Аллаха и хората, сакрализирал управленческата си дейност. Благодарение на родството си с Мохамед Абасидите укрепвали своето господство. Махидисткото движение, обхванало известни слоеве от арабите през VIII — IX в., предвождано от пратеник на Аллаха, махди, се заело с подготовка на вярващите за края на света, за страшния съд и за установяването на царството на справедливостта. Хариджитите, членове на особено социално-религиозно направление, ръководейки се от сурите на Корана, издигнали идеята за установяването на идеално управление.

В най-голяма степен сакрализацията на властта намерила израз в управлението на халифите. Въведено било в употреба съчетанието „халиф на Аллаха" в смисъл наместник на Аллаха на земята, какъвто бил Мохамед. По такъв начин сакрализацията на върховния владетел в Арабския свят преминала в нова, най-висока степен. В началото на XI в. халифът бил обявен за символ на вярата.

 

Арабите преди Халифата

Арабите населявали големия Арабски полуостров, разпрострял се на огромна територия. Полуостровът обхващал предимно сухи степи, пустини и полупустини, които слагали отпечатък върху начина на живот на населението. В пустинните местности се срещали малки райони, наречени оазиси, с водни хранилища и плодородни земи, превърнали се в средища на интензивен живот. Разбира се, съществували и други райони, където имало благоприятни условия за развитие на земеделието и скотовъдството.

В тясна връзка с природните условия, които определяли препитанието на населението, се намирал основният поминък — уседналото земеделие и скотовъдството. Земеделието било развито в областта Йемен, където в резултат от големите водни запаси още през първото хилядолетие то разцъфтяло, основано на иригационната система. Населението отглеждало ечемик, лозя, плодни дървета, финикови палми. При обработването на земеделските култури бил използван железният плуг с лемеж.

По-голямата част от Арабския полуостров се състои от сухи, пустинни и полупустинни земи, непригодни за земеделие. В централните му територии е разположена пустинята Недж, сравнително голяма по размери, но слабо оросявана. Чергарските племена — бедуините (степни, пустинни хора), се занимавали предимно със скотовъдство. Продължителните периоди, в които много рядко падал дъжд, ги принуждавали да се преселват от място на място и да търсят оазиси в пустинята. Препитавали се с ограбване на търговски кервани, които преминавали през пустинните степи. Сравнително по-друго било положението в югозападните територии, в Йемен, наричан „Арабиа феликс" („щастлива Арабия"), където земеделието било добре развито, а наред с него и скотовъдството. В тези райони се оформили ранноробовладелски отношения, съчетани със силни патриархални традиции. Аристокрацията, която живеела в градовете, владеела обработваеми земи, градини, лозя, отглеждани от роби. По подобие на гръцките полиси в градовете било въведено самоуправление. Общините се ръководели от съвет на старейшините, включващ представители на знатни фамилии. Самоуправление било установено в градовете Мариб, Сана, Зафар, Маин, Неджран и др.

В общините била съсредоточена администрацията, която се грижела за каналите и останалите оросителни съоръжения, осигуряващи развитието на поливното земеделие. В градовете била съсредоточена занаятчийска дейност — широка популярност получили ковашката и грънчарската промишленост. Произвеждани били в големи количества различни видове оръжие — мечове, шлемове, ризници. Развито било производството на различни кожени изделия. Добивало се злато, тамян и други ароматични смоли. От морски раковини се произвеждали украшения.

Племената, които се занимавали със скотовъдство, отглеждали коне, овце и различни видове едър рогат добитък. Стопанството им имало натурален характер. Всичко, което било необходимо за задоволяване на техните потребности, произвеждали сами — дрехи, черги, завивки, както и кечета за седла, върви, въжета и др. Самостоятелно си приготвяли оръжия: копия, лъкове и стрели.

Развитието на производителните сили дало тласък върху развитието на обмена и търговията. Голям търговски център станал Неджран, където било развито текстилното производство, шивашката промишленост, лихварството, търговията с роби. Търговците от Мека поддържали връзки не само с градските центрове по крайбрежието на Червено море, но и с другите племена в Хиджас. Занаятчиите в гр. Ятриб изработвали ювелирни произведения, украшения от злато, сребро и други скъпоценни метали. В Мека, Хадрамаут, Хаджар, Вадра и други градове били организирани панаири.

Световните търговски пътища, които свързвали Източна Африка с Индия и Предна Азия, минавали през Арабския полуостров. Върху кервани с камили били превозвани различни стоки — памучни, копринени, вълнени изделия. Изнасяни били оръжия, огледала, ювелирни и парфюмерийни стоки, появили се търговци и лихвари.

По етнически признак арабските племена се делели на две големи групи — южноарабски или йеменски и североарабски. В състава на южноарабския клон влизали групите кахтан и кахлан, а на североарабския — групите мудар и рабиа. В навечерието на обединяването на арабите в една държава и на образуването на халифата голяма част от племенната общност на северните араби продължавали да водят чергарски начин на живот, като отглеждали камили, които служели в транспортната търговия и за воденето на военни действия. Отглеждали се кози и овце, коне се срещали рядко и били много скъпи. Земеделието се развивало в оазисите — отглеждали ечемик, финикови палми, лозя и плодни дървета. Арабите продължавали да живеят на родове, но имущественото и социалното разслоение се задълбочавало.

Разложението на родовите отношения и появата на частна собственост върху земята и добитъка били свързани с възникването на имуществено и социално неравенство. Назрявали условия за възникване на класи и класови отношения. Родово-племенната аристокрация, включително и шейховете и саидите, представителите на властта, заграбвали най-добрите пасища и оазисите. Те разполагали с много добитък и роби. При разделяне на плячката от ограбване на търговски кервани и по време на война знатните взимали по-голямата част, най-добрата, най-скъпата. Укрепвала и търговско-лихварската група на богаташите, която започнала да играе важна роля в стопанския живот.

Арабските царства Хасан, Лахм и Кинда, които възникнали в Арабския полуостров, били фактически племенни съюзи на чергарски общности, които се намирали в начален етап на образуване на класи. В редица отношения царствата Хасан, Лахм и Кинда съответствали на варварските държави на остготи, вестготи, вандали и др. в Западна Европа. Арабските царе били по същество племенни вождове, военни предводители, които разполагали с ограничена власт, узаконявана от събранията на войската, които решавали въпросите, възникващи в родовете и племената.

В края на VI и началото на VII в. арабските племенни общности били разтърсени от остри икономически, социални и политически противоречия. Старата обществена организация била разрушена. Царствата били разгромени. Нарасналият брой на населението, свързан с демографския прираст, изострил необходимостта от повече земи. Транспортната, керванската търговия западнала, притокът на стоки намалял. Разселването на племената продължило. Арабите станали обект на завоевателни планове на редица чуждестранни държави. Византийската империя се сблъскала с Иран за господство върху търговските пътища, които пресичали Йемен. Политическите противоречия в държавата на Химяритите се изострили и се разразили под формата на борба между християнството и юдейството. Сасанидски Иран провеждал линия на подкопаване ролята на Йемен в транзитната търговия. Значителни загуби понесъл Хеджас, откъдето преминавали важни кервански пътища. За да излезе от тежкото положение, аристокрацията организирала завоевателни походи в близки страни, в които увличала и бедняците.

Нараснали вътрешните противоречия в арабското общество. Градските бедняци недоволствали от богатите земевладелци, търговци и лихвари. Обикновените чергари страдали от собствениците на сазици, стада добитък и роби. Сиромасите се нуждаели от земя и добитък и изнемогвали от господството на племенната аристокрация, която започнала да се феодализира.

При тази изключително сложна обстановка необходимостта от обединяване на разпръснатите арабски племена била продиктувана от две основни причини. Едната, вътрешната, била свързана с интересите на зараждащата се феодална аристокрация, другата, външната — с борбата против чуждоземните завоеватели, със защитата на свободата и независимостта на арабската общност.

 

Зараждане на исляма.

Процесите на обединяване на арабите обхванали областта Хиджас и по-специално градовете Мека, Ятриб (Медина) и Таиф, традиционни центрове на занаятчийска и търговска дейност. Водещата политическа роля на Хиджас била обусловена от нейния икономически подем, от многовековното самостоятелно развитие на района, непопаднал под гнета на чуждоземни нашественици. Идеята за държавно обединение обхванала широките слоеве от населението и намерила опора в монотеизма, изместил староарабския политеизъм, освещаващ родовия строй. Наред с юдейството и християнството монотеистични идеи отстоявал и т. нар. „ханифизъм", религия на племенните божества и за вяра в един бог.

В пределите на Арабския полуостров се появили множество проповедници, които учели населението да изостави вярата в старите богове и да приеме еднобожието като единствено правилна религия. В гр. Мека, център на процъфтяваща занаятчийска и търговска дейност, идеолог на ново учение станал Мохамед (570 - 632), основател на исляма. Той произхождал от стар, западнал род. Едва навършил 6 години, останал пълен сирак, починала и майка му. За да може да преживее,  пасял овцете на своя чичо.

Оженил се за богата вдовица — Хатидже, която му гарантирала материално благополучие, той започнал да се занимава с търговия. В резултат от беседите, които провеждал с християнски монаси, юдейски проповедници и ханифи, се запознал с монотеизма и станал убеден негов последовател. На 40 годишна възраст, около 610 г. започнал да проповядва нова религия, наречена ислям (на арабски „покорство", „подчинение"). Той се обявил за пророк наред с известните пророци от Библията Мойсей, Исус Навин, Илия, Елисей, Исус Христос. Понеже призовавал да се дава помощ на бедните, станал популярен сред онеправданите слоеве в арабското общество.

В началото на проповедническата му дейност слушателите му били малко, но по-късно се увеличили. Своите религиозни идеи той оформил в няколко основни принципа. Преди всичко той отстоявал идеята за съществуването на един бог — Аллах, „милостивия и милосърдния, господар на световете". На второ място въвел задължителна ежедневна молитва, на трето място — пост „рамазан", който трае един месец в годината. Даването на милостиня на бедните, десятък, било четвърти принцип, а пети — провеждане на поклонничество в Мека. В същото време той обявил робството за законно, защитавал частната собственост и търговията.

Аристокрацията в Мека посрещнала враждебно проповедите на Мохамед, обезпокоена от възможността да бъде подкопано нейното материално благополучие. Жреците на храма Кааба се опасявали, че неговите призиви срещу идолопоклонничеството и многобожието ще изместят култа към идолите на Кааба и по такъв начин ще настъпи упадък в търговията, ще намалее значението на местния панаир, на поклонничеството. След като курейшитите обявили, че ще убият проповедника, а привържениците му ще ликвидират, Мохамед бил принуден да напусне Мека и да се пресели в Ятриб (Медина). Това преселение, наречено „хиджра", станало през 622 г., годината, която поставила началото на мюсюлманското летоброене. Ятриб бил преименуван в Медина ал-Наби („град на пророка").

Mohammed kaaba 1315 wideВ Медина Мохамед поставил началото на мюсюлманска община, в която членували чергари, граждани и земеделци, обединени не по кръвнородствен признак, а по принадлежността си към новата религия — исляма. Това била своеобразна организация, която улеснила разлагането на родовообщинния строй. Тя изиграла ролята на организационна основа на Арабската Държава. Мохамед, който се обявил за пророк, за „пратеник на Аллаха на земята", се превърнал в неограничен владетел, върховен законодател, съдия и военачалник. Неговите речи, записани от учениците му, се изучавали и декламирали от населението. По-късно, след смъртта му, те влезли в състава на Корана, свещената книга на мюсюлманите.

Като успял да вдигне на борба гражданите на Медина, както и различните бедуински племена, Мохамед принудил аристокрацията в Мека да отстъпи. Конфликтите между Мека и Медина, които се изострили, приключили през 630 г., когато бил сключен мир, по силата на който гражданите на Мека признали властта на Мохамед и приели исляма, но и техният град бил обявен за религиозен център, а храмът Кааба бил издигнат за главно светилище на новата религия. Въведено било задължението всеки мюсюлманин да отиде на поклонение в храма.

По същество договорът от 630 г. поставил началото на единната Арабска държава. В религиозна форма била организирана държава, която обединила в едно цяло арабските племена. Мохамед държал в ръцете си както светската, тъй и духовната власт. Съветът, който включвал най-близките му сподвижници, имал права на съвещателен орган. Войската, която му се предоставила на разположение, била изградена върху принципите на рода. Отношенията в държавата били уреждани със специални религиозни норми, предавани като „воля на Аллаха". Държавата защитавала частната собственост, обявена за свещена. Крадците били наказвани най-строго. Върховен собственик на земята ставала държавата.

Обикновените членове на общината били лично свободни. Широко практикувана форма на експлоатации била арендата — арендаторът предавал на собственика на земята половината урожай.

След като починал на 8 юни 632 г., Мохамед бил погребан в Медина, а гробницата му се превърнала в светиня за мюсюлманите и в обект на поклонение.

 

Арабски завоевания.

За владетели на държавата след смъртта на Мохамед били избирани негови близки сподвижници и роднини, наричани „халифи" — „заместници на Аллаха". В продължение на близо три десетилетия управлявали четирима халифи — Абу Бакр (632 — 634), Омар (634 — 644, Осман (644 — 656) и Али (656 — 661). Ако Абу Бекр потушавал бунтовете, които избухнали в редица области на Арабия, Омар организирал завладяването на Сирия, Палестина, Египет и Иран. Арабите нанесли поражение на византийските войски, изтощени от продължителните войни с Персия, която била покорена от Халифата. При управлението на халифа Осман арабите настъпили в Северна Африка и достигнали Картаген, покорили напълно Иран.

Провеждайки завоевателната политика, Арабският халифат поставил във васална зависимост Армения и някои територии на Грузия. В настъпателния си устрем арабите преминали Кавказкия хребет и станали съседи на хазарите.

В завладените огромни земи арабите установили веротърпимост спрямо юдеи, християни и последователи на другите религии. Поради това, че в началото нямали достатъчен опит в развитието на класовото общество, формите на експлоатация, които въвели в бившите владения на Византия и Иран, били сравнително умерени. Ето защо на някои места населението посрещало завоевателите-араби без съпротива.

За да укрепят властта на Халифата, арабските владетели разселили многобройни арабски маси, жадни за земя и добитък, в заграбените територии. Започнал усилен процес на асимилиране на местното население, на налагане арабския начин на живот. В Ирак и Сирия, където вече живеели араби, арабизирането протичало сравнително по-лесно, но в Египет и Северна Азия, Иран и Закавказието, където местното население се намирало на по-висока степен на развитие, преселниците загубили облика си и били претопени.

 

Конфликти в Халифата.

В процеса на завоеванията социалната диференциация в арабското общество се задълбочавала и изостряла. Нараснали вътрешните противоречия. Корупцията взела големи размери при управлението на Осман, който активно подкрепял трупането на богатства и заграбването на чужди земи и стада. Недоволството обхванало широки слоеве от населението, което се сплотило около Али, зет на Мохамед, женен за дъщеря му Фатима. Привържениците на Али, наречени „шиити" (арабската дума „шиа" означава „група", „партия") се вдигнали на бунт през 656 г. и убили Осман.

Мястото на Осман, който не се ползвал с популярност, заел Али. Той се опитал да намери опора в демократичните среди. Наместникът на Сирия — емирът Муавий, близък роднина на убития Осман, вдигнал въстание срещу новия халиф. През 661 г. Али бил убит от един хариджит (сектант) и Муавий се провъзгласил за халиф. Той превърнал престолния град Дамаск в столица, център на управлението.

 

Омайади.

Понеже Муавий произхождал от рода Омей, управляващата династия се нарекла Омайади и властвала около 90 години (661 — 750). При управлението на Омайадите били завоювани земи, завладяно било крайбрежието на Северна Африка и Пиренейския полуостров. Арабите пресекли границите на Франкската държава, направили опит — вече за трети път — да превземат Константинопол, но не успели. През 732 г. в битката при Пуатие франкският майордом Карл Мартел им нанесъл поражение и поставил прегради пред завоевателната им стихия. В Азия войските на Халифата завладели Афганистан и територии на Северозападна Индия. Границите на Арабската държава се простирали от Атлантическия океан до провинциите на Индия и Китай. През 751 г. арабите нанесли съкрушителна победа над китайската армия при Талас и се укрепили в този район.

934px Steuben Bataille de PoitiersЗемите, които били завладени от арабите — провинциите на Византия, Иран, Закавказието, Средна Азия и Испания — се намирали на различна степен на икономическо и обществено развитие. В по-голямата част от завоюваните области — особено на Византия и Иран били установени раннофеодални отношения. В други райони обаче робовладелските елементи още не били преодолени. При това положение раннофеодалното общество, което се изграждало в Арабския халифат, не било в достатъчно развити форми на феодална собственост върху земята. Феодалната обществена система се намирали в процес на изграждане, експлоатацията не била обхванала в необходимата степен цялото селячество.

Както и в останалите страни на Изтока, така и в Арабския халифат собственик на земята била държавата. Що се отнася до основната форма на поземлена собственост, тя оставала предишната. При арабите такава основна форма на собственост продължавал да бъде мюлкът, съответстващ на олада в Западна Европа. Халифът владеел огромен фонд земи, обработвани на изполица. Мюсюлманското население плащало общ поземлен данък „юшур", а немюсюлманското население — „харадж". Поголовният данък, събиран от немюсюлмани, се наричал „джизие". За халифа бил внасян „зекят", задължителен десятък. Когато разходите за войните нараснали, халифът увеличил данъците и предизвикал недоволство сред населението.

При изграждане системата на държавния апарат арабите използвали социалния опит, натрупан във Византия и Персия. Върховен владетел бил халифът, който съединявал в едно гражданската и духовната власт. Халифатът бил разделен на наместничества — при първите халифи те били три, а при Омайадите нараснали на пет. Първото наместничество обединявало Иран, Ирак, Източна Арабия, Хоросан и Средна Азия, второто — Хиджас, Йемен, Централна Арабия, а третото — Армения, Азербайджан. Източната част на Мала Азия, Египет, Либия и Триполи влизали в четвъртото, а Западна Африка и Испания — в петото наместничество.

Главнокомандващи и върховни администратори били емирите, които управлявали наместничествата. Емирите били подпомагани от двама служители — единият се занимавал със събирането на данъци, другият, кадията, бил главен съдия и представлявал духовенството.

Изградена била правната система, в съдопроизводството се наложил арабският език. Въз основа на Корана бил оформен кодекс на арабското право.

Системата на обществени отношения, налагана от Омайадите в Дамаск, предизвикала недоволство, особено в източните провинции. Избухнали седем въстания, които били организирани под формата на религиозни сектантски движения. Основна движеща сила във въстанията били селяните, обикновени бедуини, които най-много страдали от експлоатацията и потисничеството.

През 747 г. избухнало масово въстание в Хоросан, което обхванало Иран и Ирак, възглавявано от Абу Муслим, бивш роб. Във въстанието се включили представители на различни социални групи — селяни, земевладелци, недоволни от Омайадите, шиити, хариджити. Участвали и немюсюлмански групи. Начело на движението застанала новата династия — на Абасидите (потомци на чичото на пророка). През 749 г. за халиф бил провъзгласен Аббасид Абу-л-Аббас-ас-Саффах. Вождът на въстаниците Абу Муслим бил убит.

 Map of expansion of Caliphate.svg

Абасиди.

При управлението на Абасидите, започнало в 750 и завършило в 1258 г., Арабската държава навлязла в периода на своето най-голямо могъщество. Столицата на Халифата била преместена в Багдад. Влиянието на Иран се засилило. Най-изтъкнати представители на династията на Абасидите били Мансур (754 — 775), Харун-ар-Рашид (786 — 809), Ал-Мамун (813 — 833), Мутадид (892 — 902).

При управлението на Абасидите феодалните обществени отношения се оформили окончателно. Халифът продължавал да бъде върховен собственик на земята. Запазили се поземлените форми на собственост — частната (мюлкът) и условната (икта). Възникнал друг, нов вид земевладение — вакъфът, обхващащ земи, подарени на отделни лица или на духовни учреждения — мечети, медресета, болници, духовни лица.

Нарастването на вакъфа и иктата водело до намаляване доходите на държавната хазна, които трябвало да бъдат набавяни с нови данъци и с увеличаване на експлоатацията. Робството продължавало да се разпространява. Положението на селяните се влошило. Назрявало недоволството.

В държавното управление халифите въвели института на везира, който станал пръв помощник на халифа. Увеличила се ролята на емирите, които превърнали своята власт в наследствена. Затова те се възползвали от отслабналата власт на халифите. Съдопроизводството, контролирано от главния кадия, било изграждано върху основата на шериата, свод на мюсюлманското право, формирано върху текстовете на Корана. През VIII — IХ в. в. състава на войската били включени войници — роби — „гулями". Наред с войниците от арабски произход нараснало значението на опълчението, наемниците и пр.

Макар при Абасидите стопанският живот в Халифата да се развивал, били загубени редица територии. В Испания се укрепила династията на Омайадите, която владеела територии в Магреба. Продължавали военните конфликти с Византия, в Кавказ и Средна Азия.

В Багдадския халифат възходящото развитие на икономическия живот продължило до края на VIII и началото на IX в., след което започнал упадък.

Феодалният гнет, засилването на експлоатацията, увеличаването на данъците и налозите, междуособиците, които разорявали селяните, пораждали силно недоволство. Не само селяните, които се намирали в крайно тежко положение, но и робите водели непоносим начин на живот. Многократни въстания избухвали и привличали експлоатираните за борба. В Средна Азия от 776 до 783 г. бушувало въстание начело с Хашим ибн-Хаким с искания за общност на имуществата, за равенство. През 778 — 779 г. в Югоизточното крайбрежие на Каспийско море избухнало друго голямо въстание, ръководено от Мукана. А през 815 — 837 г. начело с Бабек (816 — 838) се разразила истинска селска война, пламнала в Южен Азербайджан, преминала в Западен Иран и достигнала до Исфахан. Много голяма роля играело движението на карматите, което вдигнало на крак бедуини, селяни и занаятчии в Сирия, Ирак, Бахрейн, Йемен и Хоросан. Държавата, която създали карматите, успяла да просъществува половин век. Цели четиринадесет години (869 — 883) бушувало въстанието на зинджите — чернокожи роби, които под ръководството на Али ибн-Мухамед успели да изградят своя свободна държава. Пламнали и други въстания.

Антифеодалните борби в Халифата на Абасидите подкопавали основите на държавата и намалявали нейните съпротивителни сили. Арабският халифат се разпаднал. Гибелта му настъпила в средата на XI в., когато върху Халифата връхлетели чуждестранни нашественици. През 1055 г. селджукският султан Тогрул-бек (993 — 1063) навлязъл в Багдад и го превзел. Халифът Каим, който не притежавал реална власт, дал на Тогрул-бек титлата „султан", а след това и „цар на Изтока и Запада". За себе си Каим запазил само функциите на ръководител на мюсюлманите. Фактическият край на Арабския халифат обаче настъпил през 1258 г., когато Хулагу-хан (1217 — 1265) превзел Багдад и екзекутирал последния халиф Мутасим.

 

Арабско-византийски войни.

Като се започне от VII и се стигне до X в., Омайади и Абасиди водили упорити кръвопролитни битки с Източната римска империя за разпределение на Мала Азия, Закавказието и Средиземноморския басейн. В развитието на арабската експанзия могат да бъдат набелязани три основни етапа. Първият обхваща 668 — 669 г., вторият — 673 — 678 г., а третият — 716 — 718 г.

При първата военна акция арабите, завладели още преди това Басра в Трансйордания, Дамаск, Антиохия, Египет, достигнали столицата на Византия Константинопол и се опитали да я завладеят. Макар че се оттеглили, през следващата година те нанесли сериозни поражения на империята. През 668 г. арабската флота достигнала Сицилия, нападнала Северна Африка и взела в плен 80 000 души.

Социалните последици от арабските набези били големи, те изиграли активизираща роля, понеже подпомогнали ликвидирането на робовладелските обществени порядки и облекчили установяването на новите обществени отношения. Неслучайно в историческата наука се приема, че арабските завоевания изиграли за Византия онази роля, която изиграли за Западната Римска империя германските племена, които я разрушили. Освен това, обсаждайки Константинопол през 668 г., арабите отвлекли военния потенциал на империята и дали възможност на хан Аспарух, който през 660 г. се установил на север от Дунава, да укрепи своите военни сили и да предприеме съкрушителните си нападения върху Византия.

Вторият опит на арабите бил сравнително по-продължителен и по-добре организиран. Завладели Кизик и Пропонтида, сложили ръце на Ликия и Киликия, те вече насочили усилията си към столицата на Византия. През пролетта на 674 г. халифът Моавий обсадил Константинопол и през цялото лято безуспешно се опитвал да го завладее. Презимувала в базата си в Кизик, арабската флота подновила своите ожесточени нападения в пролетта на следващата година. Атаките продължили не само по море, но и по суша. Константинопол издържал четиригодишната блокада на нашествениците. Понесъл сериозни загуби, през 678 г. Моавий се видял принуден да вдигне обсадата. В сраженията с арабската флота византийците за пръв път още през 673 г. използвали т. нар. „гръцки огън", съдържащ вероятно селитра, сяра, нефт, смола и други вещества и успели да и нанесат непоправими щети. През 678 — 679 г. бил сключен мирен договор между Арабския халифат и Византийската империя, военните конфликти били преустановени. Осигурил си здрав тил, византийският император Константин IV Погонат (668 — 685) още в пролетта на 680 г. се отправил с огромна армия към устията на Дунава, за да се справи с прабългарите на хан Аспарух. Както е известно, Константин IV Погонат претърпял страхотно поражение и през 681 г. сключил мирен договор с хан Аспарух, с който не само признал Българската държава, но се принудил да ѝ плаща ежегоден данък.

Най-сетне третата обсада на Константинопол в 717 — 718 г., свързана с втория етап от големите завоевания на арабите (започнали в края на VII и приключили през 30-те г. на VIII в.), била сравнително, най-опасна, най-тревожна не само за Византия, но и за Европа. През това време арабите се намирали в зенита на своето могъщество, техният халифат обхващал огромни пространства от бреговете на Атлантическия океан до Индия и от делтата на р. Нил до Каспийско море. Завоювали през 670 г. Северна Африка и наложили исляма на берберските племена, през 711 г. арабите се укрепили в Танжер и по бреговете на Атлантическия океан. През с.г. те, опрени на берберските племена, предвождани от Тарик, навлезли в Пиренейския полуостров и завладели голяма част от неговите територии.

1024px 47 cropped manasses chronicleОпиянени от своите успехи, арабите, възглавявани от халифа Сюлейман бен ал-Малик (715 — 717) организирали новата атака срещу Константинопол. На 15 август 717 г. арабският флот, в състава на който влизали 1800 кораба, започнал да обсажда столицата на империята. По суша откъм Босфора срещу Константинопол се насочила друга арабска армия. Тя опустошила Тракия, но не могла да превземе непристъпния град. Не се увенчали с успех и усилията на новия халиф Омар II (717 — 720) да завоюва победа. В този съдбоносен за столицата и за империята момент българският хан Тервел (701 — 718) в изпълнение на сключения през 716 г. с византийския император договор се притекъл на помощ на застрашения си съсед. Българският владетел разгромил многобройната арабска армия и спасил от явна гибел не само Византия, но и Балканския Югоизток, Европа. Хронистът Теофан пише, че българите избили 22 000 араби, Зигеберт — 30 000, а Алберик — 32 000. Поражението, което българският хан Тервел нанесъл на арабите, било блестяща манифестация на нарасналата икономическа и политическа мощ на раннофеодалната Българска държава, то разкрило нейната роля в историята на Европа. България поставила прегради пред арабската експанзия на Балканския полуостров.

 

Арабска култура.

Културата, създадена от арабите, била изключително богато за времето, сложно и противоречиво обществено явление. Макар и наричана арабска, тя била сътворена от множество народи, влизащи в структурата на Халифата. Поради това в нея се вливали различни направления: гръко-сирийско (византийско), иранско (персийско), закавказко (азербайджанско), средноазиатско (таджикско, хорезмийско и др.), и пр.

Важни културни центрове били Куфа, Басра, Харром, Багдад, Дамаск, Кайро, Кордова. През X в. библиотеката в Кордова брояла 400 000 тома. В Багдад, Кайро и Кордова функционирали висши учебни заведения, своеобразни университети. Били открити астрономически обсерватории, които изучавали звездите и изработвали много ценни карти.

Арабите развили математическите науки, алгебра, геометрия, тригонометрия, физика. Те изнамерили цифрите, на които пишат съвременните хора. Думата „цифра" идва от арабското „сифир", което означава „празно", „нула". Изучавани били математиците на древна Елада, но арабите дали ценен принос в развитието на математиката.

Големи постижения отбелязали арабите в медицината. Прибягвали до вивисекция (рязане на жив организъм с научна цел), проучвали задълбочено анатомията на човешкото тяло. Арабите написали учебници по медицина, които влезли в употреба и в Западна Европа.

423px Avicenna canon 1597Международна известност придобило творческото научно дело на Абу Али Хасан ибн Ахмед (980 — 1037), в латинизирана транскрипция Авицена, голям средноазиатски учен-енциклопедист; естествоизпитател, медик, математик, философ, поет и музикант. Неговият труд „Канон на медицинските науки", истинска енциклопедия на медицината от онази епоха, му донася световна слава. Методите на лекуване в Европа дори до XVII в. се намират под влиянието на разработките, залегнали в канона. В основните му философски трудове „Книга на излекуването", „Книга на знанието" и др. се сблъскват материалистически с идеалистически тенденции.

Теорията на познанието, обоснована от Авицена, има хуманистичен характер и е изградена върху естествено-научна основа. „Познанието, според мен — пише великият мислител — се състои в отразяването на образа на познанието от познаващия субект по определен начин. Ако познаваемото е материална вещ, познанието възниква веднага, щом познаващият абстрахира познаваемото от материята". Това означава, че Авицена приема обективно-реалното съществуване на света, а самото познание оценява като отражение на действителността чрез сетивата, анализирано чрез разума.

Между хуманитарните науки голямо развитие отбелязала историята, която се ползвала с почит и се разработвала усилено. Арабите пишели хроники, в които отразявали най-важни събития на своето време. Забележителен историк бил ат-Табари (839 — 932), автор на продукцията „История на пророците и царете", обхващаща всеобщата история на човечеството. Белазури (поч. 892 г.), друг арабски историк, написал „Завоевания на страните", посветена на арабските нашествия.

Върху съчиненията на ат-Табари и Белазури били изградени редица компилации, написани под формата на всеобщи истории. Заслужава да бъде отбелязана „Книга на дългите известия" на Абу Ханифад ад-Динавери (ум. 895) и „История" на ал-Якуби (поч. 897).

Много ценен исторически източник са произведенията на ал-Масуди (поч. 956), оставил значително творчество. В творбите му „Промиване на злато в рудниците за цветни метали" и „Книга на предупрежденията и преосмислянето" се съдържат много богати сведения за начина на живот на арабите, стопанския живот, културата, бита, вярванията, обичаите, традициите.

Развита била пътеписната литература. Историци и географи я обогатявали. Ал Масуди (поч. 956 г.) обиколил Иран, Сирия, Индия, Китай и написал книга „Златни ливади". Ибн-Даст, Ибн Фадлан, Ибн-Якуб пътували из славянските страни и отразили уникални вести за историческото развитие на славяните. Известен историк, представител на гражданската историопис, бил Ибн Абу Тахар Тейфур и др.

Големи успехи имала философията. Арабите изучавали наследството на Аристотел и Платон, но развивали творчески философското дело на древните елини. Ярко се откроявали с философските си трудове ал-Кинди (IX в.), ал-Фарби (X в.), Авицена, Бируни и др. Това били учени-енциклопедисти, които се занимавали с философия, но и с история, литература, логика, диалектика, математика и пр. В историята на философската мисъл се утвърдило делото на философския кръжок в Басра „Братя на чистотата" или „Чистите братя", оставили многобройни енциклопедически творения.

Разцъфтяла арабската литература — поезия и белетристика. През VIII — IX в. били записани много произведения на устното народно творчество — фолклорни творби: приказки, стихотворения, епиграми. Върху основата на устното творчество и на Корана възникнал и се оформил средновековният арабски език. Новата арабска поезия представлявала продължение на старата древноарабска поезия. Творбите, създадени през VII — VIII в., възпявали живота, любовта, творчеството, воинските подвизи, жертвоготовността, виното и жените. Създадени били множество разкази с любовно-приключенски мотиви. През периода от X до XV в. била оформена „Хиляда и една нощ", забележителен епичен сборник с новели и приказки. „Шах-наме" („Книга на царете") била написана на персийски език в 60 000 стиха. В нея се пресъздава историята на персите до завладяването им от арабите. С популярност се ползвала и творбата на Абдуллах Бну ал-Муккафа „Калила и Димна", издадена на български език. Редица поети създавали специфична поезия. Абу Нуве (756 — 810) разобличавал моралната поквара на халифите Харун ар-Рашид. Абу-л-Атахия, Абу-л-Ал-Маари жигосвали нравите и политическата престъпност на епохата.

Развито било и строителното дело. Създадени били великолепни произведения на архитектурата във Фустат, Куфа, в Дамаск, Багдад — джамията в Ерусалим, джамията на Омайадите.

Значението на арабската култура през средновековието било огромно. Развивана била не само религиозната, но и гражданската обществена мисъл. Творчеството на Авероес упражнило благотворно въздействие върху развитието на Европейското Възраждане.