Османска държава

Османската империя 1300 - 1481

Посещения: 9663

УВОД1

 

Тази книга проследява османската история от създаването на империята в самото начало на четиринадесетото столетие до смъртта на султан Мехмед II през 1481 г. Може би европейските учени ще приемат за старомодно подчертано неаналитичното съсредоточаване върху „владетели, битки и дати", но този несложен подход е съвсем преднамерен. Безпристрастните разкази за ранната османска история са рядкост и, за разлика от същия отрязък от западноевропейската история, периодът няма категорично установена хронология. Ето защо аз опитах да направя последователно изложение на събитията, без което не е възможна аналитична дискусия.

Запознатите само с далеч по-добре известното развитие на Западна Европа биха се учудили, че няма единодушие дори за реда на събитията. Основната причина за тази липса е оскъдността на собствено османския изворов материал от времето преди последните две десетилетия на XV в. Почти нищо не е оцеляло от XIV в. - няма исторически наративи, а безспорно оригиналните османски документи са малко. Единственото османско „историческо" съчинение от това столетие, достигнало в цялост до наши дни, е История на османските владетели - поетична творба на Ахмеди2, вероятно от деветдесетте години на XIV в. Историята е част от дълга поема, посветена на един османски принц, в която липсват дати и чийто характер е по-скоро поучителен, отколкото аналитичен. Като описва победите на султаните и покровителството им над учени и администратори, Ахмеди подчертава богоугодната им борба за тържеството на исляма и щедростта им. Друго „историческо" произведение, за което се предполага, че е от същото десетилетие, е Дела за пример на Османите от Яхши Факъх. Дела за пример са познати днес заради включването на отделни пасажи от съчинението в История на Османската династия на Ашъкпашазаде - хроника, завършена през 1484 г3. Ашъкпашазаде (род. 1400 г.) и останалите османски историографи от края на петнадесетото столетие несъмнено са ползвали и други материали от XIV в., чието авторство не може да се установи, освен в случая с Яхши Факъх. Сведенията, които със сигурност датират от XIV в., сами по себе си не са летописни. Те принадлежат на популярния епически и нравоучителен жанр, на устната, а не на писмената традиция и в тях няма и намек за точност. Този скромен по обем документален и наративен материал се допълва от няколко монети и надписи от XIV в. и очевидно не е достатъчен за изграждането на цялостна хронология на епохата.

Традицията за създаване на османски династически хроники започва непосредствено след периода, обхванат от настоящата книга. Най-ранната история, написана от Шюкрюллах ок. 1460 г., напомня Историята на Ахмеди - тя също е част от по-голямо произведение, в случая Световна история и представлява панегиричен разказ за османските султани. Една кратка хроника в стихове от Енвери (завършена през 1464— 1465 г.) и представена пред великия везир Махмуд паша (поч. 1474 г.), е елемент от друга Световна история, но за разлика от споменатите творби посочва кога са станали описаните събития. Точността и честотата на датировката нарастват от 1390 г. насетне. Обяснението за това е, че Енвери основава разказа си за случилото се след тази година главно на сведенията, който открива в един Исторически календар.

Тези календари (таквим), най-ранният от които е от 1421 г., са първата и най-опростената форма на османските анали. Те описват по години кампаниите, завоеванията и други събития, свързани с владетелския дом, и отбелязват природните бедствия - чуми, земетресения и други подобни. Авторите от XV в. използват календарите като допълнение към изворите, с които разполагат. Така Историята на Орудж4 (ок. 1500 г.) и съвременната й Анонимна хроника в частта си за събитията след 1422 г. представляват просто копия на календарите с откъслечни добавки от други източници. Историческите календари не са толкова полезни, колкото могат да се сторят на пръв поглед. Първоначално те са дело на придворните астролози, които в края на всяка мюсюлманска година преписват предходния календар и добавят случилото се през изминалите месеци. Методът за датиране, ползван от астролозите, поражда неточности - вместо да посочат годината на събитието, те отбелязват колко време е изтекло от него и при подновяването на календара всяка дата се преизчислява. Очевидно това е действие, при което стават грешки. Използването на тези таквими от хронистите налага повторно пресмятане на точната година. Явно те са изключително несигурна база за изработването на хронология5.

Турските автори, които след осемдесетте години на XV в. започват да пишат истории на Османската династия, вече не разполагат единствено с тези малко обещаващи източници. Те ползват и една хроника, която днес не е запазена. Тя вероятно е от първата четвърт на XV в. За съществуването й се съди от наличието на много общи сведения за времето до 1422 г., които откриваме в Анонимните хроники, у Ашъкпашазаде и Орудж. Този декламативен по форма материал стои далече от традицията на аналите. За годините след 1422 само Ашъкпашазаде не ползва Календарите, а описва някои от епизодите по памет. Това важи особено за събитията в края на тридесетте и през четиридесетте години на XV в., когато той е войник в Скопие. Вероятно животът му в тази среда е придал на хрониката му привкуса на популярен мюсюлмански милитаризъм. Разговорният стил и епизодичната форма на творбата са резултат от потребностите на авторовите братя по оръжие - целта на Ашъкпашазаде е да забавлява и да поучава, а не да пише точна и последователна история. Хрониката му е несигурен източник за установяването на дати, но лежи в основите на османската историография.

Ашъкпашазаде и една анонимна хроника, оцеляла в единствен ръкописен екземпляр, са най-важният източник на историка Нешри (поч. пр. 1520 г.). Той ги комбинира, изглажда несъответствията, добавя материал от един исторически календар и други текстове и създава хармоничен разказ за османската държава до 1485 г. Съчинението се превръща в класически извор за по-късните турски историци6. Но независимо от своята критичност и находчивост, нито Нешри, нито следващите автори съумяват да изградят хронологично точна история, възпрепятствани от естеството на източниците си.

Анонимните хроники и тези на Ашъкпашазаде, Орудж и Нешри са написани в края на XV в. Те представляват общи истории на Османската империя от създаването й до дните на съответния автор и ползват общ изворов материал, поради което формират обособена група7. Други две турски творби от същия век имат по-различен характер. Първата е Писание за верските битки на султан Мурад, син на Мехмед хан - разказ за кампаниите на Мурад II срещу кръстоносците през 1443 и 1444 г., кулминиращи в битките при Златишкия проход и Варна. Авторът е неизвестен, но явно е съвременник на събитията и твърде вероятно - член на Мурадовата канцелария. Той дава подробни описания на събитията, избягвайки много от реторическите и морализаторските клишета, характерни за жанра, посветен на османските свещени войни. Необичайно е, че авторът споменава значими събития извън османските граници - например събора във Флоренция през 1439 г. Втората творба от XV в., която попада извън основната група хроники, е История на Завоевателя от Турсун бей. Тя описва властването на Мехмед II (1451-1481 г.) и на неговия наследник Баязид II до 1488 г. Турсун бей заема високи постове в държавата, включително работи като секретар на великия везир Махмуд паша. Сам участник в много от описваните епизоди, Турсун създава един от най- важните източници за епохата на Мехмед II. В някои отношения обаче неговите пропуски и стилът му са не по-маловажни от съдържанието на творбата. Целта на Турсун бей е да покаже Мехмед като завоевател на света, по подобие на великия Тимур, и като забележителен борец за ислямската вяра. За да постигне този образ, авторът изоставя простонародния турски език на хрониките и възприема един бомбастичен персизиран стил на повествованието, вероятно подражавайки съзнателно на панегириците за Тимуровите победи. Освен това, за да изтъкне воинските добродетели на султана, Турсун почти не споменава за дипломацията и политиката му, с които като член на канцеларията е запознат от първа ръка, и които са съществено допълнение към кампаниите. Тъй като задачата на Турсун бей е да представи точно определен типаж, а не да пише история, не е изненада, че в работата му има хронологични пропуски, отделни грешки в годината или, по-често, в месеца на дадено събитие.

Османските историци от шестнадесети и следващите векове изглежда не са разполагали с по-достоверен материал от запазилото се до днес. Но едно произведение от самото начало на XVI в. се занимава с период, за който все още има живи свидетели. Това е седмият том от История на Османската династия от Кемалпашазаде (14697-1534 г.), описващ управлението на Мехмед II. Кемалпашазаде извлича голяма част от сведенията си от Нешри, Турсун и някои други автори, които не винаги могат да бъдат идентифицирани, като наред с тях явно ползва и разказите на непосредствени участници в определени събития. Пример за това са свидетелствата на един конник от войската, превзела Отранто през 1480 г. Възможно е този важен източник на Кемалпашазаде да се окаже Дауд паша - провинциален управител и, в годините между 1483 и 1487, велик везир. Подобни пасажи правят Историята на Кемалпашазаде особено интересна, но той е замъглил индивидуалността на своите източници чрез преразказване на техните думи в типичната за цялото произведение претрупана проза с поетични отклонения.

От изброените творби може да се създаде по-добра представа за петнадесетото, отколкото за предходното столетие. И при това тези литературни източници съвсем не са достатъчни. Същото важи и за архивните материали. От първите тридесет години на XV в. са запазени твърде малко документи. Броят им нараства за времето след 1430 г. и особено към края на периода, описан в тази книга. Все пак оцеляването на документите е рядко явление - каквото е и тяхното публикуване. Няма цялостни серии извори, даващи възможност за написването на история на османските институции и управление през този период и аз не съм и опитвал да сторя това.

Неизбежно е при тази недостатъчност на домашните извори всяко изследване на ранната османска история да зависи силно, а за XIV в. - почти изцяло, от чужди материали. По разбираеми причини византийските извори са най-съществени, тъй като султаните са факторът, определящ участта на Източната Римска империя през последния век и половина от нейното съществуване. Нещо повече, по това време византийското общество е къде по-просветено от османското. Ала тази висока ученост донякъде намалява стойността на византийските текстове като исторически извори. Най-ясен пример за това е очакването кореспонденцията на императора Мануил II (1391-1425 г.) и неговия министър Димитър Кидон да предложи единствен по рода си поглед към делата на Византия и нейните съседи. Действителността е друга - писмата представляват преди всичко образец на гръцката епистоларна реторика. Подобна привързаност към литературния блясък се наблюдава в по-голяма или по-малка степен в работите на повечето византийски хронисти. Независимо от това, те често са единствените източници за някои събития в османската история. Само в историята на Пахимер (ок. 1310 г.) се срещат актуални сведения за родоначалника на династията Осман. Всяко изложение за неговия син Орхан (13247-1362 г.) се опира главно на произведенията на Никифор Григора (ок. 1360 г.) и особено на Йоан Кантакузин (ок. 1370 г.), византийски император между 1347 и 1354 г. и тъст на султана. Понеже хрониките са византийски, а не османски, споменаването на турците в тях е периферно на основната им задача. Освен това посочените творби са последните големи исторически съчинения за времето до шестдесетте години на XV в., вече след гибелта на Византия.

През столетието между тези дати се появяват някои по-кратки византийски произведения. Може би най-важните от тях - поне от гледна точка на сведенията за османците - са един анонимен разказ за обсадата на Константинопол от Баязид I между 1394 и 1402 г.; описание от Йоан Канан на обсадата на византийската столица през 1422 г. и хрониката на Йоан Анагност8 за превземането на Солун през 1430 г. Първите два разказа изразяват благодарност към Божията майка за избавлението на Града и при четенето им трябва да се вземат предвид характерните за повечето византийски текстове верски условности. Приблизително съвременна на Йоан Анагност, но създадена извън пределите на Империята, е една гръцка хроника в стихове, за прослава на Карло Токо (поч. 1429 г.) - граф на Кефалония и деспот на Янина. Дарованието на автора се оказва недостатъчно за задачите на панегиричния стил и резултатът е една доста прозаична и забележително информативна история, с много подробности за отношенията на Токо с османците. По-добре от всяко друго произведение, тя хвърля светлина върху причините за превземането на Янина през 1430 г.

След падането на Константинопол (1453 г.) са създадени три гръкоезични истории, чиито автори преживяват последните дни на Византия. Това са Дука, Халкокондил и Сфранцес. Историята на Дука прекъсва внезапно през 1462 г., посред описанието на османската обсада на Митилене; Историята на Халкокондил е до 1463 г., а тази на Сфранцес продължава до 1477 г. Дука прекарва по-голямата част от живота си в служба при генуезките управители на Хиос и Лесбос и познава изтънко византийската и османската политика, дори се среща с Мехмед II и (почти сигурно) с Мехмедовия предшественик, Мурад II (1421-1451 г.). Дука е добре осведомен и за историята и политиката на бейлика Айдън, разположен в Мала Азия срещу остров Хиос. Близостта на автора до събитията между 1421 и 1462 г. придава на историята на Дука живост, за която допринася и отсъствието на изкуственост в изказа. Това не може да се каже за Халкокондил, целенасочено имитиращ Тукидид. Но затова пък Халкокондил и баща му са важни личности в Атина и някои от тамошните събития, а и в Пелопонес са описани по спомени. Разказите за сраженията при Златишкия проход и при Варна през 1443-1444 г., както и за втората Косовска битка през 1448 г. подсказват, че авторът е придружавал османската армия в тези експедиции. Третият автор от групата, Сфранцес, е на служба при последните византийски императори и е свидетел на падането на Константинопол. От столицата той бяга към гръцкото деспотство в Пелопонес, което напуска при нашествието на Мехмед II през 1460 г., за да се прехвърли в Корфу. Неговата хроника описва сбито и изчистено събитията главно след 1453 г., преживени от него самия или разказани му от видимо добре осведомени източници.

Съвременна на тези три произведения е още една гръкоезична история - на Критовул от Имброс. Нейната особеност е, че - макар и рожба на византийската литературна традиция - тя описва управлението на османския султан Мехмед II до 1467 г. Също като своя колега Турсун бей, Критовул се старае да създаде героичен образ на султана. Но докато Турсун възхвалява ислямския покорител на света, Критовул следва елинския модел на повествование. За разлика от литературните качества, историческите достойнства на произведението идат от отличното познаване на представените събития от автора или пък от персоналното му участие в тях. Особено полезни са сведенията за островите в северната част на Егейско море и за Пелопонес.

Тези повествования са повече или по-малко последователни, но не могат да бъдат използвани самостоятелно за изработването на хронология, тъй като авторите им - с изключение на Сфранцес - рядко посочват точни години. По отношение на датите, а и в някои други аспекти, произведението на Сфранцес се доближава до жанра на кратките хроники. Сред гръкоезичните извори тъкмо кратките хроники дават най-добрата хронологична информация. Донякъде те напомнят турските исторически календари по това, че са анонимни и обикновено се ограничават до лаконично описание на събитието и посочване на неговата година (често - на деня и месеца). Но гръцките кратки хроники са по-многобройни и, като цяло, с по-широк обхват от историческите календари. В тях често се разглеждат въпроси на местната история, оставащи обикновено встрани от темите на другите повествования. Независимо от някои неточности, кратките хроники са един от най-полезните извори за ранната османска история, особено за XIV и първата половина на XV в.

Славянските извори приличат на византийските по това, че са създадени от ортодоксални християни в опит преживяното по време на турското нашествие да бъде вместено в православния светоглед. Ала те са доста по-малобройни от гръцките текстове - вероятно заради степента на просветеност в съответните общества и различното количество изследвания и издания на изворите. Има няколко сръбски летописи, подобни на византийските хроники; славянските историографски съчинения са само две9. На първо място е Анонимната българска летопис. Тя обхваща събитията от 1296 г. до смъртта на султан Баязид I през 1403 г., а за следващите години предлага няколко кратки и неточни пасажа главно за османската гражданска война. Освен това хрониката включва отделни анахронични и объркани сведения за Византия и нейните императори, вероятно взети от гръцки източник, както и материали за самата България и Влашко10. По-полезно е Житието на сръбския деспот Стефан Лазаревич (поч. 1427 г.) от Константин Философ. Константин е родом от Кюстендил* и служи при Стефан. Той пише непосредствено след смъртта на своя патрон. За историка-османист Житието е интересно, доколкото се занимава не само с жизнения път на деспота, но и с обърканите събития на османската гражданска война. Това, което Константин не предлага, са дати. Хронологията на неговия разказ трябва да се пресъздаде по други източници11.

Изброените турски, гръцки и славянски извори произхождат от области, които през 1481 г. са в границите на османската държава. Сведения за империята има и в други съчинения - мюсюлмански и западноевропейски - създадени извън нейните предели. Достъпният европейски материал е много по-обилен от ислямския, но е възможно дисбалансът просто да отразява състоянието на проучванията в тези две области.

Най-ранният нетурски ислямски източник е Книга за пътешествията на Ибн Батута, която съдържа кратко и съмнително описание на Османския бейлик в началото на тридесетте години на XIV в. Освен нея сред най-ранните мюсюлмански извори се нарежда персийската Празник и битка на Азиз бен Ардашир12. Тя е създадена в края на XIV в. в чест на владетеля на Сивас, Бурханеддин (поч. 1398 г.). Действието в хрониката се развива в Мала Азия и така тя се превръща и в източник за управлението на османския султан Баязид I, съвременник и противник на Бурханеддин. Малко по-късно от Празник и битка е написана Книга за победата на Низамеддин Шами, също персийска. Тя е посветена на Тимуровите завоевания и включва дълъг пасаж за победата над Баязид през 1402 г. и последвалата я кампания в Анатолия. За тези събития се говори още в Превратностите на съдбата на Тимур от Ибн Арабшах, пленен от монголския завоевател през 1401 г. в Дамаск. Превратностите са на арабски и, обратно на Книга за победата, изразяват крайно негативно отношение към Тимур. Независимо от тази разлика, двете съчинения принадлежат към една реторическа традиция. В същия жанр е Книга за династията на Диарбекир - персийска история на династията Аккоюнлу от Абу Бакр от Техеран. Той описва управлението на Узун Хасан (поч. 1478 г.), но дава и сведения за Мехмед II - негов съперник в борбата за господство над Мала Азия.

Тези хроники не представляват просто повествование - те ползват лексиката и формулите на панегиричната поезия и в зависимост от тях подреждат описваните събития. Владетелят е герой - и в празник, и в сражение, както е озаглавена историята на Азиз бен Ардашир. Справедливата му ръка въздава разцвет на неговите поданици и разруха за враговете, в своята щедрост управникът издига и премахва когото пожелае и т.н. В ярък контраст с творбите в духа на персийската традиция са арабските хроники от мамелюшки Египет. Три от тях ни дават сведения за османците: на Ибн Хаджар ал-Аскалани за периода до 1446 г.; на Ибн Тагриберди - до 1469 г. и на Ибн Ияс, която вече обхваща следващите години. Тези анали включват кратко описание на важните според разбиранията на времето дела, списъци на починали личности и други данни, обикновено подредени в хронологичен порядък. Това ги поставя сред най-сигурните извори за последователността на събитията, обаче твърде малко от тяхното съдържание се отнася до Османската империя.

По-многобройни са европейските източници, от които може би най-важни са документите от венецианските архиви. От средата на XIV в. насетне, когато Османската империя започва да става опасна за венецианските колонии и за търговията в Леванта, нараства потребността от точна информация за новата заплаха. Щастливо стечение на обстоятелствата осигурява съхраняването и достъпа до тези сведения. Централизираният характер на венецианската власт е причина нейните представители на изток да отпращат много въпроси за разрешаване в метрополията. В резултат правителствените архиви дават отлична картина на отношенията между Републиката и Османската империя. Материалите са прекрасно съхранени, като повечето съществени текстове са частично или изцяло издадени. Документите от Дубровник (Рагуза) могат да се окажат също толкова важни, тъй като градът търгува главно в чертите на султановата държава. Досега малко изследователи са се трудили в тази област, а техните съчинения не са лесно достъпни. Архивите на Флоренция и Генуа също съхраняват материали от значение за османската история.

Западневропейската историопис съдържа сведения за османците, но те са твърде откъслечни и понякога хвърлят повече светлина върху апокалиптичната умствена нагласа на своите създатели, отколкото върху описваните събития. Пример за такава склонност на авторите дава хрониката на анонимен френски монах от Сен Дени от началото на XV в., която разказва за разгрома на Никополския кръстоносен поход през 1396 г.13  Целта на хрониста не е да пресъздаде реалистично събитието, макар че модерните историци изглежда си мислят точно това, а да представи победоносния Турчин, Баязид I, като инструмент на Божия гняв, стоварил се върху кръстоносците заради тяхната греховност и непокорство пред духовенството. Този опит за разполагане на турците в християнската схема е типичен за западните текстове.

Не всички европейски автори са толкова ловки при адаптирането на данните за османците към съответния богословски и литературен модел. Някои съчинения съдържат пасажи, очевидно пресъздадени от участници в събитията, без особени стилистични или морализаторски намеси. Казаното се отнася с голяма сила до онези дялове в хрониката на флорентинеца Матео Вилани (края на шестдесетте години на XIV в.), които засягат османците, както и описанията на Косовската битка (1389 г.) и битката при р. Арджеш (1395 г.) в една анонимна флорентинска хроника от около 1410 г. Неочаквано, но най- ярките редове в този смисъл се четат в Древните хроники на Англия, една бургундска история съставена от Жан дьо Ваврен през XV в. В нея се описват действията на християнския флот в Босфора по време на Варненския кръстоносен поход (1444 г.) и експедицията на същите кораби по р. Дунав на следната година. Жан дьо Ваврен черпи сведенията от своя племенник, Валеран дьо Ваврен, капитан на бургундската ескадра, чийто разказ придава на хрониката изумителна непосредственост.

Същото усещане за близост до събитията носят две венециански истории, посветени специално на турците и нареждащи се сред най-важните извори за управлението на Мехмед II след 1460 г. Първата е за войната срещу турците на Доменико Малипиеро - най-изчерпателният разказ за османо-венецианската война от 1463-1469 г. Малипиеро има достъп до правителствените архиви и до кореспонденцията на личности, участвали във въоръжените действия, които той често цитира изцяло в контекста на хронологичното повествование. Второто съчинение е анонимната Турска история, компилирана в началото на XVI в. чрез обединяване на откъси от хроники и други текстове със свидетелства на участници в събитията. Един от тях, чието име стои на титулната страница, е Джовани-Мария Анджолело. Той е служил в армията на Мехмед II, изглежда като еничар. Често - вероятно погрешно - цялото произведение се приписва на него. Тъй или иначе, свидетелствата на Анджолело и другите участници правят Турската история твърде живописна и интересна.

Освен като части от хроники, някои спомени са запазени под формата на отделни съчинения. Най-ранното от тях е на бавареца Йохан Шилтбергер, пленен от турците в Никополската битка и служил в редиците на Баязидовата армия до разгрома й при Анкара през 1402 г. След тридесет години, през които се появяват някои пропуски в паметта му, Шилтбергер разказва за своето пленничество. В книгата са вплетени популярни мотиви, така че тя често прилича повече на приказка. Друг пленник, който записва своите спомени, е сърбинът Константин Михайлович. Той е заловен при превземането на Ново Бърдо от османската войска през 1455 г. и се сражава в нейните редове до 1463 г., когато попада в унгарски ръце. Подобно на Шилтбергер Константин пише дълги години след събитията. Целта му е да даде напътствия на бъдещите кръстоносци. Независимо от тази си задача, спомените на Михайлович, особено за кампаниите, в които сам участва, съдържат ярки и интересни моменти. Битката с турците при Варна от Михел Бехайм е немска балада за Варненския поход (1444 г.), основана на свидетелствата на кръстоносеца Ханс Маугест, който след сражението престоява в османски плен петнадесет години. Въпреки че разказът е предаден в стихове, баладата съхранява духът на историята, разказвана неведнъж от ветерана в някоя пивница. Запазени са и ред други спомени, записани само няколко месеца след събитията. Това са разкази за падането на Константинопол. Единственият грък, оставил описание от първа ръка, при това - твърде кратко, е Сфранцес. Другите спомени са на чужденци. От тях най-обемист е Дневникът на венецианеца Николо Барбаро - изглежда, печатна версия на записките, водени от него по време на обсадата. По-кратък, но не по-малко красноречив, е докладът на флорентинския търговец Джакомо Тедалди. Накрая, запазени са разказът за обсадата на латинския архиепископ на Хиос, Леонардо, изпратен на папа Николай V, писмата на Изидор Киевски до папата и на други лица по същия проблем. Изидор е по-умел в реториката и кореспонденцията му е по-изтънчена, но по-малко информативна от тази на Леонардо.

Пътеписите са друга форма на личните спомени. Най-ранно е описанието, оставено от арагонския посланик Руи Гонсалес де Клавихо, за пътуването му до двора на Тимур в Самарканд, преминало през Галиполи, Константинопол и Мала Азия. Де Клавихо представя сбито, но доста обективно османските владения веднага след нашествието на Тимур през 1402-1403 г. Следва Задморско пътешествие от Бертрандон дьо ла Брокиер. Този автор описва пътя си от Сирия през османските земи и Мала Азия и Европа в началото на тридесетте години на XV. Дьо ла Брокиер възнамерява да състави итинерарий за кръстоносци, но независимо от плана си отбягва религиозните страсти и прави трезво и точно описание на пътешествието, което включва и среща със султан Мурад II. Задморското пътешествие дава и единственото описание (освен няколкото думи в писмо на Кириак от Анкона) на османския палат в Одрин. Пътешествията на венецианеца Йосафат Барбаро също са важни - разказват за една неуспяла експедиция, водена от автора, чиято цел била да снабди Узун Хасан с артилерия за войната му срещу султана през 1473 г.

Възстановяването на османската история с помощта на тези извори и на някои други, главно неархивни източници, ни среща с трудности. На първо място това е разнороден и фрагментарен плод на няколко литературни традиции, между които няма кохерентност - твърде крехка е такава база за създаване на балансирано и точно историческо повествование. За мнозина от авторите стриктното придържане към литературния модел е по-важно от достоверното предаване на фактите. Друг проблем са имената. Отлична илюстрация на това затруднение са византийските извори - в тях „турци" се срещат рядко, но в подражание на класическите образци пък се говори за „перси" и „варвари". На трето място, авторите представят различни идеологически и религиозни общности и често изопачават, премълчават или смесват събитията в съответствие с предпоставените си схващания. Както Монахът от Сен Дени измисля разказа за греховете на кръстоносците в обяснение на загубата им при Никопол, така османските хронисти описват Баязидовия разгром през 1402 г. като наказание свише за това, че султанът е изоставил ислямските добродетели, а не забравят да добавят, че неговата съпруга-християнка въвела пиенето на вино във владетелския дом. Рядко наративните извори за османската история могат да се приемат като описание на действително случилото се.

Понякога изследванията водят до повторно объркване. Има ярки трудове по османистика, византинистика, балканска и венецианска история, но не всички учени, изкушени в тази сфера, съзнават точно природата на своите извори и приемат литературната измислица за исторически факт. Случва се например някои изследователи да възприемат най-буквално „персите" от византийските хроники. Също така не всички съвременни историци оценяват елемента на идеология в текстовете. Това се отнася главно до западноевропейските учени, чиито трудове засягат Османската империя. Често те, съзнателно или не, споделят кръстоносните възгледи на средновековните си предци и са склонни да разглеждат обекта на своите изследвания като безредна маса зло в конфликт с героично-мъченическия християнски свят. Този подход не води само до изкривяване и опростяване. Той може да породи и умишлени фалшификации. Така нито един съвременен историк не заявява недвусмислено, че генуезците са тези, които транспортират османските войски през Босфора през 1444 г. и предоставят част от артилерията за техния сблъсък с кръстоносците, при все че е налице свидетелството на дьо Ваврен. Това не е единственият случай, когато християни се съюзяват с османците срещу други християни, но за подобни връзки рядко може да се прочете в съчиненията на модерните западни изследователи - вероятно защото тези отношения пропукват познатото уютно схващане за „кръстоносния поход срещу Турчина". Опростяването и деформацията се явяват в работите на учени, които ползват предимно ортодоксални или предимно мюсюлмански извори и приемат безкритично техните верски предубеждения.

Допълнителна неяснота внася налагането на идеологии от XX в. върху историята на XIV-XV в. Това се отнася преди всичко до историците-националисти от държавите-наследнички на Османската империя. Съвременните автори от Турция пък са тези, които, въпреки антиосманизма на някои ранни турски националисти, се идентифицират най-плътно с османците. Част от тях смятат създаването на империята за свое собствено национално достижение. И обратно - важна съставка на национализмите в модерните страни в Югоизточна Европа и Арабския свят е приемането на османската власт за „турско робство". То унищожило средновековното величие на балканската и арабската държавност, възродена чрез националните борби през XIX и XX в. Работите на югоизточноевропейските и арабските историци отразяват в известна степен това разбиране, което пък е огледален образ на турския национализъм и естествено продължение на идеите на кръстоносните историци.

Но изследователят, който оказва най-голямо влияние върху днешните възгледи за Османската империя в ранния и период, е Пол Витек. В поредица статии, писани главно в края на тридесетте години на XX в., той формулира идеята за „газийската държава", посветила се на непрестанна борба срещу християнството и осъдена на крах в момента, в който изоставя този си идеал. Тезата на Витек изглежда дължи феноменалния си успех на това, че допада на всички. Турските националисти виждат в неговите бойци за вярата въплъщение на тюрко-мюсюлманския героизъм, а другите националисти и „историците-кръстоносци" ги разглеждат като еманация на „турското робство" или „турската заплаха". Разбира се, османските султани, подобно на всички ислямски владетели, изграждат образа на воини за вярата като един от начините да легитимират своето управление пред поданиците си от мюсюлманско изповедание. Но само това обстоятелство е допирна точка между теорията за „газийската държава" и историческата действителност. Взирането във Витековите произведения би разкрило просто едно ексцентрично и остроумно прилагане на принципите на романтичния австро-немски национализъм към Османската империя. Витек смята, че нейното разположение на „границата" между ислямския и християнския свят предопределя идеологията й на Свещена война и че тази идеология на свой ред обуславя съдбата на държавата. Той вярва, че Баязид I е разгромен при Анкара, защото е обърнал гръб на газавата, а Османската империя загива през 1918 г. заради съюза с изконните си врагове, католическите Хабсбурги. Според Витек външните влияния, в османския случай - латинските, водят до културна развала и политически бедствия. По неговата теория тюркските племена изиграват жизненоважна историческа роля - те вливат нужната чиста тюркска кръв в една расово смесена държава. Най-сетне, Витек таи романтичното разбиране за някаква централноанатолийска сърцевинна зона, от която османците черпят „турски" и „газийски" дух. Теорията му произлиза от убеждението, че чистотата на идеологията, културата и кръвта е предпоставка за успешна държавност14  и е приемлива само за онези, които споделят подобно разбиране. Въпреки това трудовете на Витек са смятани за авторитетни. Може да се проследи втъкаването им дори в марксистките теории за османската история. Резултатът е идеологически „вещерски котел".

Ранната османска история е объркваща и за специалиста, тъй и за неспециалиста поради огромното лингвистично и културно разнообразие на изворите, а и поради факта, че тази област на науката си остава бойно поле на отделните национални и верски подходи. Опитах да намаля неяснотите на първо място чрез изграждането на хронология, за която в никой случай не твърдя, че е категорична. На второ място - чрез опростяване на описанието: третирах османската история като история на една династия, а не на множеството етноконфесионални или национални групи в империята. Това е едностранчив подход, но смятам, че династическите импулси за разрастване и самозащита са най-могъщите политически процеси в Югоизточна Европа и Мала Азия през тази епоха.

 

1За изданията и преводите на посочените в увода и следващите глави съчинения вж. по-долу, Библиография: Извори.
2За Ахмеди (1334-1412 г.) вж. Tunca KORTANTAMER, Leben und Weltbild des altosmanischen Dichters Ahmedi, Freiburg (1973).
3За идентификация на текстовете, приписвани на Яхши Факъх вж. V. L. MENAGE, „The Menaqib of Yakhshi Faqih“, Bulletin of the School of Oriental and African Studies, XXVI (1963)
4За тази хроника и нейния автор вж. V. L. MENAGE, „On the recensions of Uruj's History of the Ottomans", Bulletin of the School of Oriental and African Studies, XXX (1967); I. BELDICEANU-STEINHER, „Un legs pieux du chroniqueur Uruj", Bulletin of the School of Oriental and African Studies, XXXIII (1970).
5Описаният в този параграф процес е анализиран подробно в V.L. MENAGE, „The 'Annals of Murad II'", Bulletin of the School of Oriental and African Studies, XXXIX (1976).
6Вж. V.L. MENAGE, Neshri's History of the Ottomans, London (1964).
7За общ преглед на ранната османска историография вж. Н. ÌNALCIK, „The Rise of Ottoman Historiografy" è V.L.MENAGE, „The Beginnings of Ottoman Historiography". - In: B. LEWIS, P. M. HOLT (eds.), Historians of the Middle East, London (1962).
8За Анагност вж. Speros VRYONIS, „The conquest of Thessaloniki in 1430". In: A.A.M.BRYER, Heath LOWRY (eds.), Continuity and Change in Late Byzantine and Early Ottoman Society, Birmingham and Dumbarton Oaks (1986).
9Освен спомените на Константин Михайлович. За тях вж. по-долу.
10Вж. С. JIRECEK „Zur Würdigung der neuentdeckten Bulgarischen Chronik", Archiv für Slavische Philologie, XIV (1892).
*Подобно мнение не се приема в по-новите изследвания. Вж. К. Куев, Г. Петков, Събрани съчинения на Константин Костенечки. Изследване и текст. С., 1986, с. 11 - 15. Бел. ред.
11Вж. S. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevic's von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle", Archiv für Slaviche Philologie, XVIII (1896).
12Вж. H.H. GIESECKE, Das Werk des Aziz b. Ardasir Astarabadi, Leipzig (1940).
13L. BELLAGUET (ed.), Chronique du Religieux de St. Denys, Paris (1839- 1852).
14Витек никъде не излага в прав текст този възглед, но той проличава при анализ на неговите съчинения, особено на Тhе Rise of the Ottoman Empire, Royal Asiatic Society Monographs, London (1938); „Deux chapitres de l'histoire des Turcs de Roum" (1936); „De la défaite d'Ankara à la prise de Constantinople" (1938); „Le role des tribus turques dans l'Empire Ottoman" (1952). Последните три статии са препечатани в: P. Wittek (ed. V.L.Menage), La Formation de l'Empire Ottoman, Variorum Reprints, London (1982). За анализ на витековата историческа теория вж. Colin Imber, "Paul Wittek's 'De la défaite d'Ankara à la prise de Constantinople'", Osmanli Araçtirmalan, V (1986).