istoria

 

 

Куликовската битка

 

532px Kulikovo05Куликовската битка през 1380 г.  играе решаваща роля в историята на руския народ. Тогава руските ратници и пълководци, начело с  княз Дмитри Иванович, си спечелват вечна слава в очите на съвременници и потомци. 1380 г. обединява много събития от голямо историческо значение за Русия – от появата на монголо-татарите в Древна Рус до окончателното ѝ освобождение от тяхното владичество. От една страна Куликовската победа увенчава усилията на няколко поколения, въставащи и предизвикващи завоевателите от Изтока. От друга страна тя оповестява началото на бъдещата решителна победа над Ордата (монголо-татарите) и нейните приемници. Историческата съдба дава на славяно-руските племена обширни територии за заселване и стопанисване - причерноморските и приазовските степи, на север от тях – горските степи, а още по-на север – храсталаците и блатата, простиращи се до Варяжско (Балтийско) море и Дишуче море (на Северния Ледовит океан).

Тук влизат плодородни черноземни почви и тучни пасища, лов на дивеч и пчеларство, богато разнообразие от птици, риби и животни. От незапомнени времена тези благословени земи изхранват земеделци и скотовъди, ловци и рибари. Не може да се каже обаче, че животът им е лек – никакъв „златен век”, за който пишат не много запознати хора, не е имало и не е могло да има. Човекът все още е твърде слаб в борбата си за оцеляване, за елементарно съществуване, на всяка крачка го заплашва гибел – сурова природа и диви зверове, болести и глад, сблъсъци с войнствени съседи. Древният славянин, след това руснак, живеещ в Източна Европа, хилядолетия и столетия понася тежките удари на номадите, които вълна след вълна прииждат от изток по степния коридор от Алтай, Южен Сибир, през Южното Приуралие и Долното Поволжие, Приазовието и Причерноморието. Кимерийците и скитите, сарматите и аланите, хуните и аварите, хазарите и печенегите, половците и монголо-татарите завладяват с огън и меч, помитат селища, и като пагубен ураган засмукват като с фуния племена и народи. Нападаните хора са избивани, взимани в плен, включвани във войските на завоевателите и принуждавани да участват в походи срещу други народи. В някои от случаите източните славяни оказват стоическа съпротива, отблъсквайки врага, но в други са принудени да се подчинят. Придвижването, етническите и езиковите асимилации, обмяната на стопански и културни навици неизбежно съпътстват живота на народите, завладени чрез подобни смутове, които често преминават в катаклизми, като например, в епохата на „великото преселение на народите” в средата на първото хилядолетие след Христа.

Непрекъснатата борба със степните и други завоеватели формира у славянина, у руснака, издръжливост и мъжество, чувство за независимост и гордост. Общуването с различни чуждоезични племена и народи, въпреки често драматичния му характер, добавя към характера на руснака дружелюбие, търпимост към обичаите и вярванията на чужденците, които те на драго сърце приемат в своята среда.

Вече в епохата на съществуващата Древноруска държава великите киевски князе с дружините си дават отпор на печенегите и половците, извършват походи срещу тях, издигат гранични крепости, земни насипи и засеки, изпращат в степите силни стражари. Стражеви отряди от руски богатири, възпети в билините, пазят спокойствието по границите на цялата Рус. Положението значително се усложнява, когато над руските земи се възцарява ред на феодална раздробеност и от политическото ѝ и военно отслабване бързо се възползват хора, алчни за чуждо богатство. През XII и първата третина на XIII век развитието на стопанството и културата продължава, но вече в рамките на редица самостоятелни държави-княжества и Новгородската феодална република. Техните управници от време на време обединяват сили и дават отпор на завоевателите, включително и на степните-половци. Ръждата на раздробяването обаче все по-силно разяжда тялото на някога единната руска държава. Вярно, появяват се и първите проблясъци на надежда за възраждане, само че на ново, по-високо ниво в сравнение с някогашното държавно единство. От една страна центростремителните тенденции се наблюдават в един от старите центрове на източнославянския, древноруски свят - в Галицко-Волинското княжество в югозападната част на Древна Рус; от друга страна, те се забелязват и в един доста по-млад център, този на Владимирско-Суздалското княжество, на североизток.

Руските учени сравнително отдавна стигат до извода, че разпадът на Киевска Рус, преходът към раздробеност, в никакъв случай не е регрес, не е движение назад. Това  е много сложен, противоречив процес, който, като цяло, означава придвижване на обществото напред в развитието на селското стопанство и културата, политическите центрове и структури. Процесът е съпроводен и от отслабване на политическия и военен потенциал на руските земи поради феодални междуособици, разногласия между политическите и военните ръководители на земите и техните управляващи съсловия. Ако подобни раздори и разногласия отсъстваха, русите щяха да се изправят пред заплахите отвън с много по-могъща сила, отколкото по времето на Святослав и Владимир Мономах. Проблемът обаче е, че тази сила удря по врага не със стиснат юмрук, а с разтворена длан. От това се възползват новите завоеватели, които са много по-страшни от  предшествениците им – половците, печенегите и други.

Чингис хан, основателят и повелителят на огромната Монголска държава, оставя на децата и внуците си завета от всички известни нему земи да завоюват онова, което той и безпощадните му пълководци не са успели да завземат. Заветната им цел е да достигнат до последното море. По пътя към осъществяването ѝ войните-монголи полагат пред трона на великия хан в Каракорум знамена на победените племена и народи от Сибир, Китай, Корея, Централна и Средна Азия, Иран и Ирак, Кавказ и Крим, Поволжието и Древна Рус, Полша и Унгария, България и Хърватска. Тумените на завоевателите, здраво сплотени от желязна дисциплина и добре въоръжени, оставят след себе си разорени държави, заличени от лицето на земята градове и села, хиляди убити жители. Селското стопанство и култура на превзетите държави и народи търпи такива загуби, че в редица случаи положението е катастрофално, и не подлежащо на  възстановяване. Селското стопанство страда, тъй като завоевателите номади имат нужда от нови пасища за многобройните си стада. Далеч не маловажна цел на техните походи е и ограбването на населението и обогатяването на феодалната монголска привилегирована класа. Хиляди занаятчии от завоюваните страни са преселвани в градовете им, където строят сгради, изработват съдове и украшения, дрехи, сбруя за конете и много, много други.

Genghis khan empire at his deathВъв военните съединения на завоевателите истинските монголи заемат все по-малко място и колкото по-напред във времето се отива, толкова по-явно забележимо е това. В тумените (в Древна Рус ги наричат „тъмата”; в един тумен има 10 хиляди войници) са включвани войници от завоюваните племена и народи и са поставяни най-отпред, в челото на основните бойни редици. Те първи влизат в бой, те нанасят първия удар срещу противниците. Сред тях най-голяма популярност получават татарите – едно от забайкалските племена, завоювани от Чингис хан още през XII век. Името им постепенно става нарицателно за всички завоеватели на Чингис хан и приемниците му. Самите монголи доста бързо се претопяват в тюркоезичните народи на Заволжието и Поволжието – половците, волжките българи и други и възприемат техния език, обичаи. Както често се  случва по-цивилизованите народи асимилират по-слабо развитите завоеватели.

Възникналата на границата на XII и XIII столетия Монголска държава, раннофеодална по своята социално-икономическа същност, дава на завоевателите единство, дисциплина, военно-патриархална сплотеност. Противопоставят ѝ се предимно народи, които са отслабнали от раздробеността. Сред тях е и Древна Рус. Управниците ѝ не си взимат поука от страшния урок на поражението при Калка (през 1223 г.), когато Джебе и Субедей, най-добрите пълководци на Чингис хан, разбиват до един руските князе, които събират и довеждат войските си до бойното поле, но не успяват да ги използват както трябва. Походът през 1223 г. има разузнавателен характер, но и той е много показателен и поразява въображението на русите, в това число и на летописците. Идването на монголите е толкова неочаквано и стремително: «Тях най-добре никой да не ги знае: какви са и откъде идват, и какъв им е езикът, и от кое племе са, и каква вяра са. Едни ги наричат татари, а други – таурмени, а трети - печенеги».

Втората половина на 30-те и началото на 40-те години е време, през което  хан Бату и пълчищата му завладяват руските земи, които от създаването на Златната Орда (един от монголските улуси (1243 г.), попадат в състава му в позицията на васал.

Завоевателите не управляват лично Древна Рус, а оставят властта в ръцете на князете, като ги настройват един срещу друг; редовно събират от тях данъци, изискват войници за тумените си, облагат русите с други повинности и още непосилни данъци. Целите на Ордата в Древна Рус са: изстискване на доходи, обогатяване на ординската върхушка, противопоставяне на всичко, което може да подпомогне засилването на руските княжества икономически, политически, културно и т.н. Ордата притиска със страшна сила руския народ.

Златната Орда (или улусът на Джучи -  най-големия син на Чингис хан) включва земите на запад от река Иртиш до долното течение на река Дунав – Южното Зауралие и Приуралието, казахските степи, Хорезъм, Поволжието, Древна Рус, Крим, Молдова. В улуса на великия хан Хубилай (внук на Чингис хан), влизат самата Монголия, Китай и Манджурия; в улуса на Чагатай (негов внук), - Средна Азия на изток от река Амудария и други земи; в улуса на Хулагу, (друг негов внук) - западната част на Средна Азия, Иран, Ирак и Закавказието.

Историята на четирите улуса е пълна с кървави битки както между самите им управници, така и срещу покорените от тях народи, които не се примиряват с игото на чуждоземците и непрекъснато въстават срещу терористичния режим на завоевателите по техните земи.

Несъмнено, цивилизацията на много от завоюваните от монголите народи в Азия и Европа търпи огромни загуби. Кървавите походи на завоевателите и чуждото иго съществено затруднява историческия прогрес на значителна част от човечеството. Разбира се, те не могат да го спрат. Едни народи чрез упорита борба връщат своята независимост (например, Китай през 1369 г., след него Корея и т.н.), други в резултат на въстанията отслабват оковите на зависимост, подготвяйки предстоящото освобождение.

От средата на 50-те години на XIII век в Древна Рус избухват мощни народни въстания срещу «бройниците» на Ордата (преброителите на населението, които попълват «бройките» за облагане с данъци), откупчиците (бирниците), баскаците (командирите на наказателните отряди на Ордата) и безцеремонните посланици и следват като непрекъсната поредица през цялата втора половина на столетието. Под техния натиск хановете се отказват от откупната система и от тогава руските князе сами събират данък от земите си, като дават «дан» на Ордата. По това време някои руски управници оказват въоръжен отпор срещу наказателните отряди и насилници на Ордата. Те от своя страна периодично устройват кръвопускания, разоряват и грабят народа на Древна Рус. Русите не се примиряват, а отново и отново грабват оръжие в ръце. През 1327 година въстаналите жители на Твер, разгромяват Чол-хан, посланика на Ордата, и всичките му приближени и войници.

Ордата от втората половина на XIV век навлиза в епохата на политически упадък, феодални междуособици, политическо раздробяване. От своя страна североизточна Древна Рус, която се състои от 11 княжества и 20 области, върви по пътя на обединението. За ролята на политически център претендират Твер, Нижни Новгород и Суздал, и накрая Москва, която в първата половина на столетието, вече заема първо място сред претендентите. Княжеството запада по времето на Даниил Александрович (по-малкия син на героя от Невската битка и Ледовитото побоище), но след завземането и закупуването на земи при управлението на децата му, Юрий и Иван I Калита, то значително разширява територията си.

Умелата, хитра, внимателна и далновидна политика на князете и болярите, на дипломатите и църковните деятели дава не по-малко впечатляващи резултати – хановете на Ордата, които те подкупват с дарове, с подмазване и с подчинение, подкрепят московските управители и им предават великокняжеския престол в град Владимир, политическия център на Североизточна Древна Рус. Юри Данилович става за известно време велик княз владимирски, а брат му Калита и децата му Симеон Горди и Иван Красни, както и внукът му Дмитри Донски, стават, макар и с малки, несъществени прекъсвания, московско-владимирски князе.

Превръщайки се постепенно в политически център на Древна Рус, Москва още по-бързо става неин религиозен и идеологичен център. През 1326 г. митрополитът променя седалището на резиденцията си и се премества от Владимир в Москва под крилото на същия този Калита, набиращ сили, щедър към свещения сан, но прекален скъперник по отношение на ред други разходи.

Древна Рус, народът ѝ и политическите ѝ ръководители изминават дълъг и труден път за постигане на споменатите успехи. Преодоляват много препятствия – призоваването от управниците в Ордата, където ги очакват отрова и кинжал, набезите и непосилните разорителни данъци на потисниците, пожарите и взимането в плен на жителите на градове и села. Хановете и мурзовете, изпросвайки подаръци от руските князе, ги сблъскват в спорове за владимирските и други престоли, за доходите и влиянието, свързани с тях. Московските политици преодоляват всички пречки веднъж с мъдра предпазливост и далновидност, а друг път с жестокост и хитрост разширяват владенията си, засилват властта и влиянието си в околните княжества, угаждат на Ордата, а при удобна възможност се опълчват срещу нея.

Руските селяни и занаятчии създават материалната основа за политическото засилване на Москва, за прехода на управниците ѝ към активна политика за събирането на руските земи и противопоставянето на Ордата. Техният труд увеличава богатствата на цялата земя, в това число и на князете и болярите, дава възможност за по-свободно опериране със средствата и военните сили, които стават все повече. Към московско-владимирския княз се стичат много богатства, парични и материални. Дмитрий Иванович, бъдещият герой от Куликовската битка (роден през 1350 г.), ги събира не само от московските властели, но и от Владимир и Переяслав-Залески, Юриев-Полски и Кострома, Ростов (половината град) и Велики Новгород (където има правото да управлява) и техните обширни земи. Наред с неговите дружини, в случай на нужда,  се групират и войски от приятелски, съюзни княжества.

Dmitri DonskoyПрез по-голямата част на втората половина на XIV век, Москва е под управлението на Дмитри Иванович. Това е време на бързо засилване на икономическото и политическото могъщество на Древна Рус и обратното – време на упадък за Златната Орда. Князът, далновидният и решителен политик, е заобиколен от също толкова забележителни помощници: митрополит Алексей, печатаря Дмитри; от военачалниците – Владимир Андреевич, серпуховско-боровския княз и други; авторитетният в цяла Древна Рус църковен деятел Сергий Радонежски и други.

Успехите на решителната политика на Москва видимо се проявяват при похода срещу Суздал (1363 г.), в резултат на който е обявено великото княжество Владимир, «отечество» на московските управници, както и в организирането на голям, почти общоруски поход («цялата Руска земя») към Твер (1375 г.). Независимо от подкрепата от страна на Ордата и Литва, Твер е принуден да признае старейшинството на Москва и да се откаже от претенциите си към владимирския престол. Силата на Москва се демонстрира също толкова убедително при провала на трите похода на Алгирдас (Олгерд) срещу Древна Рус (1368 г., 1370 г., 1372 г.). В политическата система на Източна Европа, както отбелязват изследователите, настъпва сериозна промяна – появява се великото Московско-Владимирско княжество като руски център на обединението. Към него се устремяват народите и земите не само на Северозападна Древна Рус, но и на Западна и Югозападна Древна Рус, които през втората половина на XIII – XIV век попадат в състава на великото Литовско княжество, Полша, Унгария.

Подобни промени и нови идеи не могат да не се отразят на отношенията с Ордата. Така през втората половина на столетието хановете се сменят един след друг, кървавото «помитане» с дива саморазправа и скандали се проточва. През тези десетилетия Москва пуска в действие не само парите и подаръците, но успешно използва и други методи -  намалява размера на «данта» или въобще не я изпраща, намесва се във вътрешните неуредици на Ордата, дори си позволява да премине към открито военно противопоставяне.

Отблъсквайки набезите на литовските войски и ограничавайки васалните права и свободи на съседните руски земи, Москва събира сили за решителна битка с вечния най-коварен и безпощаден от всички свои врагове. Мамай, фактически управник на Златната Орда по десния бряг на река Волга, неин беклярибек (емир, ръководещ военните дела), назначава и сваля хановете и по левия ѝ бряг в Сарай, столицата на улуса. В негови ръце се съсредоточават реална власт и големи средства, военна сила.

Опитите на Мамай да намали силата на Москва, да ѝ противопостави управниците ту на Нижниновгородско-Суздалското, ту на Тверското княжества, на които се опитва да предаде указа (ханска грамота) за пълно управление, се увенчават с неуспех. За нападение срещу владенията на княз Дмитри не му достигат сили, и той изпраща наказателните си отряди срещу Рязан и Нижни Новгород. Понякога набезите му са успешни, понякога не. Ту той разгромява рязанските граници, ту в Нижни Новгород разбиват неговите посланици, «а с тях имало хиляда татари», «ни един от тях не избегнал възмездието». През 70-те години на XIVв. московският княз няколко пъти изпраща войските си по река Ока срещу отрядите на Мамай («пазейки се от татарската рат»). През 1377 година, три години преди Куликовската победа, той изпраща войска, водена от княз Дмитри Михайлович Боброк-Волински, срещу град Булгар в Средното Поволжие. Там вместо поставения от Мамай хан се появява наместникът на Дмитри Московски, чиито хора събират данъци и митнически такси. Дмитри получава и доста голям паричен доход. През същата година се случва нещо доста неприятно - ордата на Мамай, която идва от десния бряг на река Волга, напада пет московски полка. Те търпят пълно поражение заради самоувереността и безгрижието на воеводите при река Пъяна. След това ординците разгромяват Нижни Новгород и други градове в същото княжество. Това се повтаря и през следващата година.

Успехът на река Пъяна въодушевява Мамай и неговите приближени в ординската върхушка. Те събират нови сили, засилват натиска върху Древна Рус и Москва. Целта им е да възстановят властта на Ордата над Древна Рус, да сломят съпротивата на последната, нейния стремеж към независимост. Година след събитията при река Пъяна, Мамай изпраща голяма войска, водена от опитния военачалник Бегич. Този път руските разузнавачи, за разлика от миналогодишната си грешка, разкриват всичко по-рано и самият Дмитри Иванович излиза срещу противника с голяма войска. Срещат се на река Вожа в Рязанските земи, на юг от река Ока. Фактът, че Дмитри и неговите ратници преминават от северния й бряг на южния, говори за тяхната решителност да атакуват Ордата. И двете войски, почти равни по сила, наброяват няколко десетки хиляди души.

Няколко дни и двете войски стоят на противоположните брегове на реката. Центърът на руската войска водена от княз Дмитри е разположен на едно възвишение, от двете страни на което са групирани полковете на десния и левия фланг. На 11 август 1378 г. Бегич изпраща в бой войските си и конницата му връхлита руския център. Големият полк се бие до смърт и отблъсква атаката. След това русите контраатакуват, подкрепени от полковете по фланговете, и разбиват Ордата. Разгромът на врага е пълен и много ординци загиват на бойното поле. Големият им обоз (надявали са се на богата плячка), попада в ръцете на победителите.

Победата при река Вожа става предшественик на славната Куликовска битка, своего рода нейна генерална репетиция. Съвременните летописци, русите, са горди, че в битката войниците на Дмитри Иванович излизат срещу враговете, «изправени неотстъпно срещу тях». Русите, които преживяват 60-те и 70-те години с тогавашните походи и победите в борбата срещу Ордата и Литва, разбират колко важно е обединяването на силите, било то в борбата с вътрешните противници на Москва или с чуждите поробители. Те добиват увереност в своите сили, виждат възможността открито да се излезе срещу Мамай и «царете на Мамай», както русите наричат хановете на Ордата, които непрекъснато се сменят в Сарая по волята на беклярибека (25 хана за 20 години!).

В хода на борбата силно нараства боеспособността на войските от Москва и другите княжества, които отделят за нея свои дружини. Увеличава се количеството и се подобрява качеството на оръжието им, повишава се тактическото и стратегическото изкуство на пълководците. Дмитри Иванович Московско-Владимирски и неговите политически и военни съветници показват, че са способни да организират общоруски, в същността си, военни сили, както и техните действия срещу войските на Ордата и най-вече срещу нейната страшна конница, която по онова време се смята за непобедима. Също толкова успешно те извършват разузнавателни операции срещу врага, съсредоточават войски по южната граница с опора на река Ока, която в зависимост от  конкретния случай се превръща ту в естествена граница за отбрана, ту в изходна позиция за настъпление.

Гръбнакът на руската армия, съставен от конница и пехота, включва московско-владимирски полкове. Тяхна движеща сила са патриотичният им порив, любовта към руската земя, решителността да се опълчат срещу насилниците.

Всичко показва, че предстои ново генерално сражение на Древна Рус с Ордата. След битката на река Волга и двете страни се подготвят за решителен сблъсък – събират полкове, оръжие, парични средства, привличат съюзници. Подготовката продължава  две години – достатъчно дълъг срок, за да стане ясно, че събитията взимат сериозен обрат и не могат да бъдат спрени, че се приближават към кулминацията си.

Мамай организира нов поход с надеждата да върне Древна Рус към времето на хановете Бату и Узбек, да укрепи властта си в Поволжието. Там, на левия бряг, вместо Араб-шах се появява нов хан – Токтамиш. Той е подкрепян от могъщия и победоносен повелител на Средна Азия и редица околни земи Тимур (Тамерлан). Позициите на Мамай отслабват. Беклярибекът формира тумени по десния бряг на реката, привлича наемници от Поволжието, Кавказ и Крим (буртаси, българи, арменци, черкаси, италианци). Той се зарича пред Ягайло, великия литовски княз, че ще доведе на помощ полкове. Олег Иванович, великият рязански княз, лавиращ между Ордата, Москва и Литва, обещава да спазва неутралитет, но тайно уведомява Дмитри за предстоящия поход на Ордата. Мамай събира по всяка вероятност около 50-60 хиляди войници и дори повече. Според руските летописи и повести той излиза срещу Древна Рус «с всичките си ордински князе, с цялата сила на татарите и половците». В «Повест за битката на Дон» (XVI в.) пише, че Мамай се стреми да разори Руската земя, «както е било при Батий», да я накара да плаща данъци в предишните размери. Поражението при река Вожа показва на Ордата колко опасно е издигането на Москва, засилването на Древна Рус. Мамай назначава похода за началото на есента. „Никой да не оре житата, - чули поданиците заповедта на бекляр-бека - Гответе се за руския хляб.”Организаторът на похода разчита да изхрани ордата си в Древна Рус и после да я разори. В началото на август той идва от юг към рязанските земи. Три седмици стои с войската си «в полето близо до река Дон», очаквайки Ягайло и полковете му. Дмитри Иванович обявява сбор на дружините. Освен великокняжеската дружина, се събират и дружините на съюзните, васални князе, сто и петдесет градски стражарски полка, пехотно народно опълчение. Войската му е приблизително толкова многобройна, колкото и тази на Мамай или малко по-малка. Почти цялата Североизточна Древна Рус изпраща синовете си в полковете за схватката с Ордата. Във войната от края на XIV век срещу чуждоземното иго настъпва решаващ момент.

Руските летописи и повести въодушевено съобщават за «великата рат», за «всички люде» и «народ», за «руските богатири», които се събрат под знамената на Дмитри Иванович. Сред неговите войници, освен «руски князе», «воеводи», те обръщат особено внимание на «пехотата», «великата пеша рат» — руските селяни и граждани, целият народ се вдига в защита на Отечеството. Никоновския летопис, който е създаден около 150 години след Куликовската битка, гласи:

«И тогава придоха много пеши воини и мнозина люде, и купци от вси земи и градове».

Сред руските войни – много от тях «младежи», «скитници», тоест обикновени хора, «прости», незнатни, с малко или изобщо без опит във военното дело. В един от източниците (от XVI век) се споменават техните имена: Юрка Сапожник, Васюк Сухоборец, Сенка Биков, Гридя Хрулец - те са представители на руския народ, въстанал срещу Ордата.

На помощ на Древна Рус, на Москва, идват белоруско-литовските полкове на Андрей и Дмитри Алгирдасовичи от Полоцк и Трубчевск, преминали на руска служба.

Руската войска е съставена от полкове, разделени на хиляди, стотици, десетки. Основна нейна сила е големият полк – център на походното и бойното построяване; следват фланговите полкове десен и ляв; отпред е разположен авангарден полк, а в ариергарда – защитен, който по време на сражението също излиза напред. Има също засаден полк и леко конно разузнаване.

Въоръжението на руските войници в края на XIV век е по-добро и по-разнообразно, отколкото един или половин век преди това. Московските и други ковачи и оръжейници и майстори на брони и щитове усилено се трудят през годините и дружиниците разполагат с мечове и копия, саби и боздугани, сулици (къси и леки копия за мятане) и лъкове със стрели, щитове и шлемове, ризници и тегиляи (калайдисани кафтани). Обикновените войни, пехотинци, отиват на война с брадви и бердиши, ловджийски копия и коси, дори с тояги, някои от тях нямат не само щитове, но и тегиляи.

Докато траел сборът Дмитри и Мамай водят преговори чрез посланици – беклярибекът изисква данък в предишния размер, князът изпраща «много злато и сребро», но не иска да плаща данък. Московският посланик Захари Тютчев разбира за обмяната на информация между Мамай, Ягайло и Олег и съобщава за това на великия княз. Дмитри изпраща «стражари» (разузнавачи) пред стените на «Ордата».  Натам се насочват и Родион Ржевски, Андрей Волосати, Василий Тупик «и други силни, смелчаци», а след това и друг отряд разузнавачи – Климент Поленин, Иван Святослав, Григори Судок и други.

Blessing Dmitry Ivanovich NovoskoltsevЛетописците разказват, че небивала военна сила е събрана в Москва и Коломна. Московчанките се сбогуват със съпрузите си «с прощални целувки» - малцина се завръщат след битката. Въпреки подобните предчувствия и настроения, в онези дни в Древна Рус цари национален подем, въодушевление, надежда за победа. Авторът на летописа «Задонщина», създаден скоро след битката, свидетелства за това:

«Коне пръхтят в Москва, слава гърми по цялата Руска земя. Тръби тръбят в Коломна, дайрета дрънчат в Серпухов, знамена се веят близо до Велики Дон на брега. Звънят камбани във Велики Новгород... Събрали са се всички руски князе при Дмитри Иванович».

В Коломна великият княз организира преглед на войската на Девиче поле, подрежда полковете, поверени на воеводите по време на похода и битката. На 20 август те излизат от Коломна, но не отиват на юг, а на запад, покрай северния бряг на река Ока, към устието на Лопасна. Там, между Кашира и Серпухов, на 27-28 август войската, попълнена с «остатъчни» отряди, преминава река Ока и се насочва на юг към горното течение на река Дон. Тази маневра има голям стратегически смисъл. Чрез нея Дмитри Иванович предотвратява възможното обединение на силите на Ягайло, Олег и Мамай и заобикаля владенията на рязанския княз. В резултат на това Мамай остава сам, без съюзници (Олег спазва неутралитет), а Ягайло просто закъснява, като се има предвид стремителното придвижване на войските на Дмитри.

По пътя за река Дон главнокомандващият отново изпраща «стражи» «в полето след Мамаевската Орда». Те научават, че Мамай чака съюзник и, че според него Дмитри и войските му са още далече. Сметките му обаче се оказват грешни. На 6 септември руските ратници вече наближават Дон, а привечер на следващия ден започват да се прехвърлят на южния бряг. Никоновският летопис описва решителността им да се изправят срещу врага с думите, приписани на Дмитри Иванович:

„По-добре би било да се върви срещу безбожни сили, отколкото да се дойде и нищо да не се направи, да се обърнеш да бягаш. Ще тръгнем днес, защото в този ден  ще отидем на другия бряг на  Дон и там ще положим глави за нашего брата".

092Сутринта на 8 септември руските полкове се строяват в северната част на Куликовското поле – низинна равнина, блатиста на места. В южната му част, в района на Червения хълм, стоят тумените на Мамай. Наоколо се разстила гъста мъгла, но към 11 часа сутринта мъглата се разсейва. Прозвучават звуците на тръби и зурни, забиват барабаните, великият княз Дмитри «заповядва на своите полкове да настъпят».

Сражението започва. Според преданието, на ивицата земя, разделяща двете войски, излизат в единоборство руският юнак Пересвет и татарският богатир Челубей. Засилват конете и с насочени копия се хвърлят един срещу друг. И двамата падат мъртви. В боя влизат полковете.

Цялата мощ на първия удар на врага пада върху челния руския полк. Татарите унищожават него и стражевия полк, но и самите те търпят големи загуби. В атаката участва и генуезката пехота. Като цяло, във войските на Мамай има доста наемници от Европа. При следващата атака ординците нахлуват в бойните редици на големия полк. Страшна кръвопролитна сеч покосява бойците и от двете страни:

„И се сблъскали двете велики сили за дълго време и покрили полкове полето и вой го изпълнил на десетки версти. И бе люта сеч и страшна и люта битка, и силно разтресе земята, каквато сеч от как свят светува не е бивала до сега от великия княз руски".

„И се леела кръв, като вода, и падали мъртви безбройно множество и от двете страни, и татари и руси. Не само от оръжие умирали, но и под конските копита; от голямата теснотия се задушавали, защото не можели да се поберат на полето Куликовско между Дон и Меча, такова множество на събрали се сили”.

Големият полк търпи огромни загуби, но се бие до смърт. Когато татарите сякаш започват да изтласкват русите, на помощ му идват владимирските и суздалските дружини. Врагът прехвърля натиска върху десния фланг, но и той устоява. Мамаевата конница яростно се нахвърля върху полка по левия фланг, и той както и резервният започват да отстъпват. Татарите с вой и крясъци се устремяват напред, за да пробият защитата и да отрежат пътя за отстъпление на русите и прехвърлянето им на отсрещния бряг на Дон. Мамай вече тържествува. Но както става ясно - твърде рано.

31919992 Pavel Popov Kulikovskaya bitva1 700x443Неочаквано и неудържимо иззад левия фланг на руската войска, от засада в Зелената дъбрава, напада полкът на Владимир Андреевич и Боброк-Волински. Като «соколи на стадо гъски», русите връхлитат върху ординците, помитат ги и ги принуждават да бягат. Останалите руски полкове се въодушевяват, и макар силно оредели, започват общо настъпление и посичат врага. Страховитият стремителен удар отблъсква татарската конница. Оцелелите от нея войници побягват на юг като по пътя смазват собствената си пехота. Много от тях потъват в река Непрядва в опита си да я преплуват, за да се спасят на западния ѝ бряг. Разгромът е пълен - войската на Мамай вече не съществува.

«И побягнали татарските полкове, а руските полкове ги последвали, биели ги и ги сечали. Побягнал Мамай с князете свои и с малка дружина. И ги гонили до река Меча (Красивата Меча), а конните полкове ги преследвали чак до техните станове и завзели имуществото им и много техни богатства».

В продължение на осем дена победителите погребват загиналите и събират ранените. По цялото Куликовско поле лежат падналите синове на Древна Рус и много километри от земята му е напоена с кръвта им. Много от князете и болярите падат на бойното поле. Летописецът споменава някои от тях, а за безбройните обикновени войници и знатни хора говори с болка в душата:

«А останалите князе и боляри, и воеводите, и княжеските деца, и болярските деца, и слугите, и многобройното множество от пехотните войски бяха избити; и кой ли ще ги преброи?»

Руската земя понася огромни загуби. Тя заплаща великата победа с живота на хиляди свои безстрашни синове. С камбанен звън и радостни викове жителите на Коломна и Москва посрещат победителите. Майките и бащите, жените и децата оплакват близките си, не завърнали се от Куликовото поле, което се превръща в свято за русите място.

Радост изпълва Руската земя, по която, според думите на «Задонщина», «разпространило се веселие и гордост, и понесла се славата руска». Въпреки че скоро след това (след две години), властта на Ордата над Древна Рус е възстановена за още един век, но в силно отслабена форма, Москва упорито и успешно води нещата към обединяване на североизточните и северозападните земи. Нейните основни врагове Ордата и Литва пък навлизат в епоха на криза.

Славата за Куликовската победа достига до страните в Централна и Западна Европа, Кавказ и Крим. На нея руските книжовници посвещават сказанията и летописните си повести. Националният подем, предизвикан от нея, вдъхновява живописта на Андрей Рубльов и други майстори, големи летописни записи и масово каменно строителство. «А смени ли бог Ордата, децата мои няма да плащат дан на Ордата»,  пише Дмитри Иванович Донски в своя завет. Мечтата му за падане на игото на Ордата в Древна Рус става реалност не по време на децата му, а чак по времето на неговия правнук Иван III, почти век след завета му. Героичното дело, което великият княз и московските и руски ратници извършват на Куликовското поле предвещава зората на освобождението, вдъхва надежда за предстоящата окончателна победа. Тя идва в паметния и славен есеннозимен период на 1480 година. След продължителни и кръвопролитни сражения по бреговете на река Угри, до Калуга, пълчищата на още един ордински владетел, хан Ахмед, са разгромени и позорно побягват от бойното поле.

В летописите на руската история победата при реките Дон и Непрявда се поставя на равно със случилото се по време на Невската битка и Ледовитото побоище, на Молодинската битка през 1572 година и под стените на Москва през 1612 година, на Полтавските и Бородинските сражения. Тези славни дела на героичните прадеди, като пътеводни звезди осветяват историческия път на Русия от миналото към настоящето и бъдещето. Като богатирски застави те да пазят границите на страната, винаги на пост за съхраняване паметта за безсмъртието на народа.

Епохата на Куликовската битка, на труда и подвизите на синовете и дъщерите на Древна Рус в защита на Отечеството е отразена в летописите и сказанията. Именно от тях са взети включените в текста описания на Куликовксата битка и събитията, които я предшестват и които са последвали след нея. За дейността на московските и другите князе и духовните йерарси разказват техните завещания и сключваните между тях договори, думи, послания и синодици. Народната реакция на «Донското побоище» е отразена в билина, в духовно стихотворение и приказка.