istoria

 

 

Монголска империя

 

Йордан Николов

 

1Подир залеза на Арабския халифат (661 — 1055), първата голяма завоевателна държава през ранносредновековната епоха на Земята, през XII — XIII в. изпъкнала друга велика сила, която променила посоките на живота в Азия и Европа — Монголският хаганат. Възникнала под формата на хаганат, монголската държава се превърнала в огромна, всепобеждаваща империя. Една грандиозна държавна система, която трудно се вмества в традиционните мащаби на средновековния свят. По военен потенциал, по завоювани пространства, по политическа мощ тя нямала равна на себе си, поради което не може да бъде сравнявана с нито една държава, която водела борба за отстояване на социалната си самобитност.

Зараждането и оформянето на империята на монголите протекло общо взето много бързо — за около половин столетие, но страните, които подчинила, обхващали огромни пространства, разпръснати в почти целия свят. В най-общ план тя започвала от бреговете на Великия океан и достигала устието на р. Дунав, от пустините и оазисите на Арабия до тундрите на Сибир. Влизайки в единоборство с нея, Китайската империя претърпяла поражение, покорителят хан Хубилай се провъзгласил за император на Китай и поставил началото на монголо-китайската династия Юан. Преди това внукът на Чингис хан, Хулагу, завоювал Иран, Месопотамия и Сирия. Не могла да удържи завоевателния напор на Тимур и Индия, която била покорена и разорена. В Далечния изток единствена Япония се спасила по чудо, понеже на два пъти монголският флот бил потапян от развихрили се тайфуни, поради което нашествениците не успели да завземат островната държава. Не била пълноценен противник на монголите Византийската империя. Без да срещнат сериозна съпротива, монголските орди преминали Русия, прекосили Полша, Унгария, Чехия и достигнали Албания. Така Монголия се превърнала в най-силната държава в тогавашния свят. Империя на завоеватели, които преминавали през всякакви прегради, изпречващи се пред нейните побеждаващи пълчища.

Необикновените и страховити по своята разрушителност походи на монголите създавали апокалиптични представи у съвременниците за себе си като за необуздани безмилостни злодеи, загубили човешкия си образ варвари, които носят гибел, опустошения и смърт, невиждани разорения. Ала и оценките на мнозина съвременни историци не винаги се отличават с научна обоснованост и критичност, поради което преповтарят безкритично едностранчивите описания на средновековните хронисти, без да се разбере достатъчно действителната същност на тази нетрадиционна държава. Една част от историците, които предпочитат литературните образи пред критичния анализ, обявяват монголците за една загадка, неразрешима дори до днес. Друга част, онази, която се поддава на схемите и догмите, продължават да пишат за решаващата роля на неосъзнатата гибелна разрушителност на масите, без да разкрият значението на великите предводители от категорията на Чингис хан, Бату, Хулагу, Хубилай и Тимур. Трета категория автори разглежда монголите като врагове на цивилизацията, създадена от по-напредналите народи. Те подценяват обстоятелството, че това били завоеватели на Земята, които искали да подчинят останалите народи на своя начин на живот, на своята култура, ценностна система.

В съвременната китайска историография се оформят две концепции за монголите и монголското владичество в Китай. Едното, традиционното, разглежда монголския режим като завоевателски. Такава теза застъпват Фан Венлан, У Хан, Мен Симин, Ван Чун-у, Юй Юан-ан, Шан Юе и др. Другото, формирано през шестдесетте години, оценява монголското управление в Китай като епоха на Велико обединение на Китай, осъществено в резултат от завоюването на страната от монголите. Освен това поддържа се, че при династията Юан контактите между Китай и западните държави се засилили и укрепнали. Наред с всичко това в Китай се развили занаятчийството, търговията, процъфтяла икономиката. В Монголия под влияние на китайската цивилизация получили невиждан подем стопанството и културата, търговията. В една или друга форма това разбиране се отстоява от Хан Жу-лин, Ван Шу-ши, Шао Сюн-чжен, Чжоу Лян-сяо, Ван Чжун и др.

 

Извори

 

Документалните свидетелства за монголите са доста многобройни, предвид зловещата слава, която си завоювали. По езика, на който са написани, те могат да бъдат разделени на няколко основни групи. Основната част от документите са на монголски, след това идват китайските, арабските, латинските, византийските и др.

От монголските материали голяма фактологична стойност притежава известната „Тайна история", подготвена, както показват проучванията на специалистите, през 1240 г. по време на Великия хурал (събор). Тя обрисува ежедневието на Чингисидите, разкрива събитията, които протекли през живота на Чингис хан (1206—1227) и след неговата смърт. Приема се, че била написана по разпореждане на Великия хан Угедей (1229—1241). Била подготвена под диктовката на участниците в непосредствените събития, които разказвали за тях на анонимни преписвачи, знатни по произход, които се прекланяли пред подвизите на Чингис хан. Притежаващи високи професионални качества като повествователи, авторите съчетавали умело прозата и поезията и успели да създадат едно рядко произведение, което спада към най-добрите класически творби на документалната историопис на средновековния Изток.

По съдържание „Тайната история" се състои от три части. Първата обхваща генеалогията на Чингис хан, втората — непосредствената животопис на Чингис хан, а третата — управлението на Великия хан Угедей. По богатство на привлечения фактически материал, както и по литературната си форма, това "е паметник на новите обществени отношения, които възникнали и се наложили в живота на монголите при Чингис хан и неговите следовници. Светогледна основа на творбата представлява шаманизмът. Дейността на Чингис хан се оценява като изпълнение на божествената повеля.

Друго класическо произведение, което пресъздава живота и дейността на Чингис хан е „Златно сказание" на Лубсан Дандзан, подготвено също така през 1240 г. Целта на произведението била да опише управлението на Чингис хан, да прослави делата му. Освен това в него се проследява възникването на монголската държава, нейното утвърждаване на историческата сцена. Изключително внимание се отделя на превръщането на ханството в империя. Привлечени са богати данни за епохалните завоевания на монголската империя, потресли целия тогавашен свят.

Неизвестен автор написал през двадесетте години на XVII в. ново произведение „Златното копче", което представлява допълнение и обогатяване на „Златното сказание". В „Златно копче" се проследяват събитията от XIV до началото на XVII в. Това съчинение продължава традициите на монголската историопис, като отразява обществените явления от гледна точка на управляващите династии. В такъв дух е проникнато и следващото голямо историческо повествование „Драгоценното копче" от Саган Сецен от Ордоса. В него, наред с реалните факти и събития, са предадени поредица легенди, в които се преплитат невероятното и правдоподобното.

Документацията за монголската държава се разширява и от „Жълта история", анонимна хроника. Това съчинение представлява преглед върху по-нататъшното развитие и укрепване на монголската империя. Самата „Жълта история" не само увеличава данните за средновековното минало на тази голяма държава, но го възкресява във възможно най-големи подробности.

За реконструиране живота в Монголия основополагащо значение имат китайските източници. „Пълно описание на монголо-татарите" представлява записки на съвременник, очевидец, по-специално на пратеника на империята Южен Сун, Чжо Хуан при главнокомандващия монголски военачалник Мухали в Янцзин през 1221 г. Това произведение, най-ранното от този род в Китай, дава знания за миналото и съвременното на автора състояние на монголците, завоювали вече огромни пространства в Източния свят.

Двама от членовете на делегацията на Южен Сун при хан Угедей — Пен Да-я и Сюй Тин, дали „Кратки сведения за черните татари". Пен Да-я провел мисията си през 1233 г. и предал своите наблюдения за тях. Що се касае до Сюй Тин, той пристигнал в Монголия 1235 — 1236 г. Както първото посещение, тъй и второто съдържат много интересни сведения за социалния живот на монголите, за техния поминък, занаяти и търговия, за положението на монголската аристокрация.

През 1334 г. китайският учен Су Тян-цзюе подготвил сборник с надписи за гроба на Елюй Чу-цай, съветник на Чингис хан, под наслов „Образци съчинения на управляващата династия". Това е любопитна документация за положението на управляващата аристокрация в Монголия.

Първият представител на династията Мин, Чжу Юан-чжен, се разпоредил да бъде подготвена „История на династията Юан". Тази история била написана от група хронисти под ръководството на Сун Лян. В „История на династията Юан" са включени много факти за монголското общество и по-специално за държавното устройство, за управляващата аристокрация. Фактически съчинението представлява най-подробно пресъздаване на китайската история при монголското владичество.

От иранските автори първо място заема Фазлалах ибн Абу л-Хайр Хамадани, познат с краткото име Рашидадин (1247 — 1318). Голям държавен деец, общественик, историк, медик, Рашидадин натрупал обширни знания за монголците в качеството си на везир на монголските ханове Хазан и Улджайт. Понеже засегнал интересите на аристокрацията, обвинили го, че отровил хан Улджайт и го екзекутирали. Неговото основно съчинение „Сборник анали" на персийски език в две части било подготвено в окончателен вид през 1310 — 1311 г. Първата част под наслов „История на Хазан хан" обхваща събитията през XIII и началото на XIV в., като в нея е отделено подобаващо място на монголската държавна институция. Несъмнена фактологическа ценност притежават разделите, в които са включени укази и разпореждания на Хазан хан. Много прегледно е пресъздадена дейността на Чингис хан като държавник и главнокомандващ монголската армия. Управлението на Хулагудите в Иран до 1304 г. също така намира разработка и съдържа първостепенна информация по различни въпроси на държавното устройство, стопанския живот, обществените отношения.

640px Bataille entre mongols chinois 1211Втората част на „История на Хазан хан" рисува развоя на мюсюлманската държава до завоеванията на монголите, но засяга и миналото на Юдея, Индия и Китай. Освен това възкресява историята на народите в Европа — Западна, Централна и Източна. При подготовката на тази част от своята история Рашидадин привлякъл сътрудничеството на учени специалисти от различни народности и религии: монголи, перси, индуси, китайци, както и католически монах. Това той направил, защото бил убеден, че в предмета на „общата история" трябва да бъдат обхванати всички известни народи. За разлика от традиционните ислямски историци, които описвали само историята на народите, изповядващи исляма, Рашидадин включил всички народи без разлика на религиозна принадлежност. Това било модерно за това време разбиране за историческата наука. В съчинението са включени писма, преписки и др. документи. Това обогатява документалната основа на творбата.

Основен извор за управлението на Тимур е съчинението на Шараф ад-Дин Йезди (починал 1454) „Книга на победите" („Зафарнаме") на персийски език. Подготвена през 1419 — 1425 г. в двореца Шахруха в Шираз, тази творба съдържа богата информация за времето на Тимур и особено за неговите гръмовни походи. Много подробности са дадени за владетелите и хановете в Средна Азия. Значението на „Книга на победите" не намалява от панегиричния начин на прослава на Тимур, защото трудът представлява основен извор за миналото на Средна Азия, Иран и Афганистан. Произведението на Шараф ад-Дин Йезди е отпечатвано в различни издания: в Калкута 1887 — 1888, Техеран 1957, Ташкент 1972 г.

Западна Европа не само изживяла тревоги от нашествията на монголите, но тръпнела от опасността да бъде превърната в обект на нападения. За това свидетелстват данните, които изнасят някои автори, съвременници на разорителната инвазия. Това са на първо място хрониката на Алберик от абатството „Три фонтана" и „Голяма хроника" на Матей Парижки. Друга познавателна стойност притежават отчетите на францисканците Плано Карпини и Гийом Рубрук за посещенията им в Монголия. Единият, Плано Карпини, извършил своето посещение през 1245 — 1247, другият, Г. Рубрук — през 1246 — 1248 г. Произведението на П. Карпини излиза под наслов „История на монголите", а на Г. Рубрук — „Пътуване в източните страни". Богат документален материал се съдържа в книгата на Марко Поло за пътешествията му в страните на Изтока. В своите описания за пътешествието си по „Велика Унгария" през 1237 г. унгарският доминиканец Юлиан предава интересни сведения за монголите. Една делегация от исмаилити, която посетила 1238 г. Франция и Англия, се обърнала към кралете на двете страни от името на шиитската секта с молба да подкрепят тяхната религиозна общност в борбата против монголците. Сведенията, които споделили те за разрушенията и погромите на монголските орди, разтърсили обществеността и ръководните кръгове.

 

Монголознанието — постижения и проблеми

 

Като направление в изтокознанието, комплексната наука за Монголия и монголците се формира през XVIII — XIX в. Първи френските мисионери Ж. Дюгалд, А. Гобил, Ж. дьо Гин, Ж. Майо превели и обнародвали китайски хроники за монголите и запознали с тях западноевропейската общественост. През XVIII в. се появили трудовете на руските учени Γ. Ф. Милер и И. Е. Фишер по история на Сибир, в които засегнали историята на Монголия и нейните взаимоотношения с другите страни.

Следващото XIX столетие проблеми на монголознанието започнали да се разработват от руските изследователи И. Я. Шмидт, Н. Я. Бичурин, С. В. Липавцев, В. П. Васильов, В. М. Успенский и пр. През XIX и XX в. шведският учен К. Осон обнародва четиритомен труд върху историята на монголите, изграден върху ирански и тюркоезични документи. Френският историк А. Ремюз издава в два тома специализирано съчинение за Азия и един труд за монголите, а английският изследовател X. Хауърс оповестил три тома по история на монголите. Това са изследвания, които изиграли основополагаща роля в хуманитаристиката на Западна Европа.

В историографията след това сложили отпечатък проучванията на руски, германски, английски и др. автори. От руските учени ценни приноси дали А. Позднев и В. В. Бартолд, от германските — К. Дуглас, от английските — Д. Картърс. В съвременната историография историята на Монголия през средновековната епоха привлича вниманието на американски, английски, японски, германски и др. изследователи. От американските автори научната мисъл се обогатява от Р. Рупън, У. Балис, О. Латимър и др. От английските историци внимание на въпроса отделя А. Тойнби. В бившата съветска историография главните усилия са насочени към най-новата история на Монголия, но се проучва и средновековното минало на страната.

В натрупаната литература широката проблематика се разработва неравномерно. Основното внимание се отделя предимно на Чингис хан, Тамерлан и другите завоеватели, като сравнително слабо и незадоволително се разработва спецификата на монголската цивилизация, положението на религиозните институции, на държавната организация, просветното дело. При това апологетическият подход към делото на великите личности не винаги е реализиран достатъчно диференцирано, аналитично, критично. На теория и практика не са избегнати двете крайности, които си дават непрекъснато среща в научната литература: апологетическата и нихилистичната. От критичен анализ се нуждае огромната литература за Монголската империя. Наложително е да бъдат подготвени за издаване на основните европейски езици изворите за монголците, написани на различни езици. Усеща се потребност от написване на модерна теория на средновековна Монголия.

Етническа специфика на монголите. В научната литература етнонимът „монголи" все още не е намерил задоволително обяснение, поради което дискусиите за неговото вътрешно съдържание продължават да разделят специалистите. В широкия смисъл на думата под „монголи" се разбират всички народности, които говорят монголски и принадлежат на монголския етнос: калмици, буряти, моголи от Афганистан, баоани, дунсяни, монгори, дахури, а в тесен смисъл — едно от многобройните племена, които обитавали земите на Монголия: хамаг монголи, джалаирци, тайчуди, кереити, меркити, наймани, онгци и др.

Монголският език представлява един от клоновете на алтайското езиково семейство. При монголите се оформили няколко вида писменост, като най-древната, киданската, била изградена върху китайската йероглифна система. Друг вид писменост, която те практикували, била възприета от алфавита на уйгурите. Антропологически монголите са свързани с централния азиатски тип на голямата монголоидна раса.

Етнонимът „монгол" се среща за първи път в „Стара история на династията Тан", подготвена през 945 г. С него било означено едно от племената, образуващо конфедерацията на тунгусо-манджурските и монголските племена, които се намирали под патронажа на Източно- тюркския хаганат (552 — 630). По това време те живеели по горите, простиращи се по горното течение на р. Амур. Това били номадски племена, които се препитавали с лов, отглеждали свине и едър рогат добитък.

В документалистиката на средновековието названията „монгол" и „татарин" понякога се смесват. Мнозина източни историци започнали да виждат в лицето на монголите част от татарите. През XIII в. обаче положението коренно се променило: татарите били разглеждани като част от монголите. Така — по заключение на изследователите — етнонимите „монголи" и „татари" в началото на XIII в. станали синоними.

 

Обществено устройство на монголите

 

В навечерието на образуването на държава монголските племена обитавали степите на вътрешна Азия, по-точно, огромните необятни пространства на север до Великата китайска стена, до Южен Сибир, до Манджурия, на изток до Иртиш, а на запад до Енисей. Отделните етнически клонки в основни линии вече били локализирани. Монголите били настанени трайно по горното и средното течение на реките Онона и Керулена. Другата група, на керитите, обитавала пространствата между Тола, Селенга и пустинята Гоби. По течението на р. Селенга се установили меркитите. В земите на езерата Боир Hyp и Коли Hyp обитавали татари. В необятните пространства край Великата китайска стена живеели онгути.

Спецификата на климатичните условия, на географската среда позволявали да се развива скотовъдство. Монголите отглеждали овце, кози, коне, едър рогат добитък. Това бил основният състав на добитъка, на животните, които осигурявали суровините за препитание на населението. Ловът и риболовът, които играели решаваща роля за препитанието на монголите в горите на Южен Сибир, Прибайкалието и Приуралието, вече престанали да служат за основно препитание.

Настъпили промени и в социалната организация на монголите. Родът, който бил основното звено в цялостната организация на обществото, започнал да се разлага. Всяко племе, се оглавявало от нойон, който придобивал наследствени права и носел различни почетни титули: „герой" („багатур"), „мъдър" („сечен"), „царевич" („тайши"), „княз" („онг") и др. Нойоните, както се вижда от сведенията на „Тайната история", през втората половина на XII в. натрупали богатства, превръщали се в крупни скотовъдци, притежатели на големи стада добитък.

Промените, които настъпвали в обществения живот на монголите, довели неизбежно до появата на нукерството. Самите нукери — така били наричани дружинниците — били сподвижници на нойоните, защото имали за задача да подпомагат тяхното утвърждаване, като ликвидират противниците им. Произлизащи из средите на родовата аристокрация, нукерите били снабдени с поземлени имения, които им предоставял нойонът, срещу които те изпълнявали определени задължения. В Европа тези имения били наричани бенефиции, а в Монголия — „хув", част, дял.

Диференцирането на аристократическите родове предизвикало появата на противоречия, разпалени от жаждата за повече блага и власт. „Всяко племе — пише Рашидадин — има господар и емир. Голяма част от времето те воювали и се сражавали един с друг, противопоставяйки се един на друг, мърсейки се един друг и ограбвайки се един друг". Така в хода на конфликтите протичала консолидацията на феодалната обществена система, формирането на аристокрацията като обществена сила на държавната организация.

В Монголия, Манджурия и Югоизточен Сибир се формирала нова обществена организация. Една част от родовете укрепнали икономически, снабдили се със силни бойни организации, дружини, които се обединили в големи съюзи, възглавявани от ханове. Така се зараждали първични примитивни форми на преддържавни институции. Съюзите, които възниквали, се събирали на особени събори, наричани курултай. При тях се избирали ханове, взимали се решения за обявяването на война и сключването на мир.

 

Чингис хан (1206 — 1227)

 

YuanEmperorAlbumGenghisPortraitЗа консолидирането на монголските племена в единна държавна общност голяма роля изиграл Темучин, наречен от Марко Поло „мъж надарен, умен и смел". Това бил бъдещият Чингис хан. Не се знае точната година, през която се родил, а за датата на появата му на бял свят може само да се предполага. Има историци, които сочат за година на раждането му 1162 г., но мнозина автори я оспорват. Застъпва се и 1167 г., но без особен успех. По-голямата част от изследователите се обединяват около 1154 г. като вероятна година на неговото рождение. Така твърди китайският пътешественик Чжао Хун. Може да се счита за установено, че произхожда от селището Делиун Болдак, разположено на р. Онон. Произхожда от древен благороднически род. Баща му Иисугей Багатур бил княз на знатен род, прославил се като безстрашен пълководец на монголска чета.

Самият Темучин се проявил като талантлив смел военен предводител на монголските племена между горното течение на р. Амур и северните граници на Китай. През времето от 1183 до 1204 г. той успял да победи своите съперници, които претендирали за властта — Тохтоа, Таян хан и др. През 1190 г. на всеобщ монголски събор (улус) бил избран за хан. Завладявайки необятни територии, той настроил срещу себе си претендентите за престола на монголските ханове. При все това на общо събрание на курултая през 1206 г. Темучин бил избран за велик хан на монголите и провъзгласен за Чингис хан. „Чингис хан — обяснява Марко Поло — знаел да упражнява властта с ловкост и твърдост. Така че при него се стекло невероятно множество от татари и когато видял толкова много народ, веднага решил да се приготви за завоюване на други земи".

548px Dschingis Khan 01Избирането на Темучин за велик хан приключило формирането на монголската държава. Титулът „Чингис хан" започнал да се употребява за него не само като звание, но и като лично собствено име. Това се обяснява с качествата му на държавник. Следвайки древни традиции, установени още от времето на хуните, той разделил страната на две части. Едната част била наречена „ляво крило", другата — „дясно крило". Териториите по течението на реките Керулана, Анона и Толи превърнал в свое имение. Предоставил владения и на своите роднини. По такъв начин създал родова аристокрация.

Съществен момент в административното устройство на империята представлява създаването на управленски органи. Традиционната десетична система той превърнал в модел за усъвършенстване на империята. В двете крила — лявото и дясното, основал десет стотни, а всяка стотна разделил на десятки. Така всяко крило образувало тема, основно организационно звено на административната система. Образувал лична армия в състав 10 000 души. Административно-териториалният принцип изместил кръвно-родствения. Скотовъдството, което практикували, се превърнало в материална основа на тяхното могъщество. Отглеждането на коне осигурило възможността да създадат великолепна конница, ударният юмрук на тяхната армия. Нито един народ, занимаващ се със земеделие, не могъл да се противопостави на техните завоевания.

Монголите, които живеели в съседство с Китай, възприели редица постижения на китайската цивилизация. По-специално те възприели опита на китайците в завладяването на градовете. С помощта на бойната техника, на стенобитните и огнеметни машини започнали да покоряват градовете, защитени с крепостни стени. Това им осигурило победи в по-напредналите държави.

За върховен съдия в Монголия Чингис хан назначил през 1206 г. Шигихутуг. При въвеждането в длъжност му заповядал: „Всички вътрешни кражби възпирай, лъжата изкоренявай, виновните за смърт — убивай, виновните за други провинения — наказвай в съответствие със закона". Освен това Чингис хан му наредил да записва решенията, които взима съдът. Най-важните от тях впоследствие били включени в известния кодекс „Великата Яса на Чингис хан".

Според свидетелството на М. Поло, той „знаел да упражнява властта с ловкост и твърдост". В потвърждение на това заключение венецианецът пояснява, че „никога не закачал населението, нито отнемал имуществото на хората, а ги карал да тръгнат след него за завоюване на други земи. По този начин успял да събере много народи и всички те се подчинявали на заповедите му, защото го обичали и почитали заради добротата му."

Чингис хан искал от своите поданици да му бъдат безпрекословно предани и да му се покоряват. Изменниците наказвал най-строго. Той ценял високо честността на своите подчинени. В ценностната система, която формирал първостепенно място заемали такива добродетели като справедливост, търпимост, дисциплина. Чингис хан поддържал, че не трябва да бъде оставен жив човек, който „вдига ръка против своя природен хан".

1024px Gengis Khan empire fr.svg

Походите на Чингиз хан и неговите пълководци

Автор на картата: historicair 17:01, 8 October 2007 (UTC) Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

След като обединил разпръснатите монголски племена, включително и компактни маси от татарите, Чингис хан пристъпил към покоряването на племената в Южен Сибир: буряти, киргизи, якути. През 1207 г. той покорил всички „горски народи", разпръснати от Байкал до Енисей. Следващата 1208 г. неговият пълководец Субутай разгромил найманите и меркитите. През 1211 г. се заел с покоряването на Северен Китай, което продължило дълго и приключило едва през последните години от бурния му живот. От 1218 до 1223 г. организирал присъединяването на държавата Хорезъм, чийто обширни земи обхващали Източен Иран, необятните простори на р. Сърдаря до Афганистан. По такъв начин с допълнително завладените земи империята на Чингис хан обхванала освен Монголия, Северен Китай, преобладаващата част от Средна Азия, Южните земи на Сибир и една част от Задкавказието. През 1224 г. ордите на големия завоевател разгромили коалицията на кумани и алани, на руси. При р. Булгар армията на волжските българи поразила ордите му. В резултат от поражението, което претърпели монголите, настъплението към Югоизточна Европа било отложено за по-късно време.

Избрал за своя столица гр. Каракорум, Чингис хан управлявал обширната си империя посредством свои наместници, които упражнявали най-строг контрол. Под негово ръководство била организирана регулярна поща в различните краища на държавата. За провеждането на разорителните походи били нужни огромни средства, поради което облагал поданиците си с тежки данъци и налози, но поощрявал занаятчийската и търговската дейност. Спрямо различните религиозни изповедания се отнасял толерантно, търпимо.

 

Монголската империя след Чингис хан

 

425px CoronationOfOgodei1229През 1227 г. неуморният завоевател склопил очи. В навечерието на смъртта си той разделил държавата на четири части между четиримата си синове, родени от първата му жена. Третият му син Угедей получил титула „велик хан" и наследил Западна Монголия и Джунгария. Той бил слабохарактерен, имал склонност към пиянство и произвол. Първородният син Джучи не се разбирал добре с баща си, отнасял се милостиво спрямо победените и бил убит през 1227 г. от убийци, изпратени от самия Чингис хан. Двамата синове на покойника — Орда и Бату получили дялове в северозападните части на империята: в степите на Южен Сибир и урало-каспийските територии. На Чагатай, втория си син, предоставил земите в Средна Азия. Толуй, четвъртият син, управлявал Източна Персия и Северна Индия.

Продължавайки външната политика на баща си, наследниците на Чингис хан завладели Северен Китай през времето от 1231 до 1234 г. Свиканият 1235 г. хурал взел решение да започне поход в Югоизточна Европа. Под предводителството на хан Бату (1236 — 1255) монголската войска победила волжските българи и завладяла държавата им. Завладян бил Крим, а наред с него и значителна част от Кавказ. През 1238 г. паднали княжествата Рязан и Владимирск. Не устоял и Киев.

Походът към вътрешността на Централна Европа продължил. Защото — както пише Плано Карпини — те мислели, че са „длъжни да покорят цялата земя и не трябва да установяват мир с никой народ, ако преди това не им се подчини". Според свидетелството на унгарския доминиканец монах Юлиан, предадено в писмо до крал Бела IV, монголите имали намерение да завладеят Рим, столицата на папите.

Жертва на нашествениците станали и редица други страни на стария континент. От есента на 1236 до пролетта на 1241 г. монголите опустошавали земите на Волжска България и Русия. Нахлули в Полша, Чехия, Унгария и достигнали бреговете на Адриатическо море, проникнали в Далмация.

Завръщайки се обратно за Монголия, хан Бату преминал през царство България и опустошил българската държава. Малолетният син на покойния цар Иван Асен II, Каломан (1241 — 1246), безсилен да се справи с нашествениците, бил принуден да признае васалната си зависимост. Царство България трябвало да плаща ежегоден данък на монголите, които продължавали да нахлуват в пределите на страната. Селският вожд Ивайло успял да прогони техните орди отвъд р. Дунав. След разгрома на въстанието Ивайло решил да потърси подкрепата на монголите, но хан Ногай се разпоредил да го убият по време на един пир.

Смъртта на великия хан Угедей дала повод за оттеглянето на монголските войски от Европа. Една част от историците намират, че това било причина, друга — повод. Същественото е, че предводителите на монголските орди трябвало да се приберат в Каракорум и да вземат участие в заседанието на курултая за избирането на нов велик хан. Рашидадин пояснява, че синът на Угедей, Гюка и племенникът му Мунке напуснали армията на Бату и пристигнали в Монголия, където „се разположили в своите орди". Че разногласия между командващия състав на монголската армия е имало по това време, едва ли може да има съмнение. Плано Карпини обяснява разногласията с общото отслабване на армията. В тази връзка било отстъплението и на хан Бату, който намерил подходящ предлог да прекрати изморителния поход и да предприеме отстъплението на Изток. Завърналите се в края на 1242 и началото на 1243 г. от Западна Европа орди на хан Бату се установили в причерноморските и прикаспийските степи. При тази променена обстановка се създали условия за появяване на нова държава.

 

Златна орда

 

Така била наречена в руските извори държавата, която основал хан Бату през 1243 г. В монголската документация тя се назовава „Улусът на Джучи", а в някои други извори — „Синята орда". Държавата на хан Бату включвала Хорезъм, Северен Кавказ, Половецките степи, Крим, Западен Сибир, а също значителни територии по течението на Долен Дунав, достигала Финския залив, бреговете на Черно и Каспийско море. Земите по долното течение на р. Волга се превърнали в основно средище на държавната общност. Хан Бату изградил нов град, който превърнал в столица. По-късно градът получил название „Сарай на Бату". Хан Батий бил подчинен на великия хан на Монголия, чиято столица продължавала да се намира в Каракорум. В литературата държавата на Батий се разглежда като татарска държава, включена в състава на Монголската империя.

При хан Берке (1257 — 1266), силен и талантлив владетел, Златната орда получила самостоятелност от Монголската империя. Междувременно възникнали противоречия сред синовете и внуците на Чингис хан. Внукът на големия предводител на Азия, Хулагу, покорил Иран, Месопотамия и Сирия, а 1258 г. влязъл победоносно в Багдад. Братът на Хулагу, хан Хубилай, въз- главил победоносен поход на Изток, покорил Китай, превзел столицата гр. Пекин и през 1279 г. се провъзгласил за император.

1024px DiezAlbumsFallOfBaghdad

Завоеванията на монголите в Азия и Европа нанесли огромни поражения на народите в стопанско, обществено, политическо, етническо и духовно-културно отношение. Забавено било за столетия тяхното развитие. Разрушени били класически центрове на стари цивилизации. Производственият цикъл бил нарушен. Занаятите и търговията замрели. Разстроени били връзките и взаимоотношенията между отделните държави, между Изтока и Запада.

 

Тимур и неговите завоевания (1336 — 1405)

 

В обстановка на разразили се династически конфликти, обхванали владенията на монголи и татари в Централна Азия, успял да се наложи тюркизираният монголски емир Тимур (Тамерлан), свързан по произход с племето барласи. Самото племе изоставило номадския начин на живот и се заселило в Маверанахр. Самият Тимур се родил в семейството на бек Таргай в селището Ходжа Илгар, недалеч от гр. Шахрисабс. Отрано се включил в политическите борби на племената и около 1361 г. вече успял да се наложи като командир на група джигити. Когато през 1362 г. хан Тоглук-Тимур завзел властта в Маверанахр, той влязъл в редовете на неговата войска и ханът го назначил за управител на гр. Кеш, център на вилает.

В стремежа си да постигне самостоятелност Тимур отхвърлил зависимостта си от сина на Тоглук-Тимур, Иляс Ходжа, и преминал на страната на неговия противник — емира на Балха и Самарканд — Хусеин. В тясно взаимодействие с него вдигнал въстание, но и двамата съюзници претърпели поражение. Включвал се на служба при различни ханове и емири, участвал в различни битки. По време на едно от многобройните сражения през 1362 г. получил тежка рана в десния крак, от което окуцял. Така получил прозвището Тимур Ленг — Тимур Куцият, което в езиците на европейските народи получило модификацията Тамерлан.

Двамата съюзници Тимур и Хусеин успели през 1364 г. да завладеят Маверанахр и да установят своята власт. Следващата година обаче били разгромени и трябвало да се спасяват с бягство в гр. Балх. През 1366 г. се завърнали отново в Самарканд, където успели да измамят ръководителите на въстанието сербедари, да ги избият и да покорят столицата на Маверанахр. Известно време управлявали съвместно. Между двамата съюзници възникнали противоречия, предизвикани от жаждата за власт. Като разбил през 1370 г. Хусеин, взел го в плен и го екзекутирал, Тимур станал единствен владетел на Маверанахр и си присвоил титлата емир.

Изразявайки интересите на феодалната аристокрация, той поставил началото на редица завоевателни походи в Средна Азия. В границите на неговата държава влязло цялото Двуречие, долината на р. Сърдаря. В борба срещу завоевателите, отблъсквайки пет техни похода, загубило своята независимост населението на Хорезъм. Столицата Ургенч, важен икономически и културен център в Средна Азия, била разрушена до основи, населението насилствено евакуирано в Самарканд, а върху територията на бившия град бил засят ечемик. Едва след три големи похода разбил Златната орда и подложил на разграбване и разрушаване столицата и Сарай-Берк, а след нея и Астрахан. Грузия и Армения били опустошени. През лятото на 1395 г. той навлязъл в земите на руската държава и замислял да предприеме поход към Москва, но несигурният тил, който имал в Средна Азия, го принудил да се върне назад.

Завладял през 1393 г. Иран, Тимур покорил Грузия, Армения, Азербайджан, Афганистан. През 1398 — 1399 г. осъществил своя поход, най-големия, в Индия, която била покорена, а прочутата й столица, гр. Делхи — разграбена и опустошена. Покорена била и Сирия, а след това и една част от Мала Азия. При гр. Ангора през 1402 г. Тимур разгромил армията на турския султан Баязид и го взел в плен.

Походите на Тимур били съпровождани не само с опустошения, но и с масови избивания на огромни маси хора. При покоряването на гр. Исфахан в Иран през 1387 г. той наредил да посекат 70 000 души, от главите на които била издигната огромна пирамида. Когато през 1398 г. завладял Индия, заповядал да ликвидират 100 000 пленници, понеже транспортирането им до Средна Азия било свързано с редица затруднения. Само в Багдад за един ден през 1401 г. били избити 90 000 човека. Всяка най-малка съпротива се наказвала по най-безмилостен начин. През 1389 г. Тимур се разпоредил една част от гражданството на Сабзевара в Хорасан да бъде зазидано с кирпич, други да бъдат живи заровени в канавките, а от телата на останалите да се изгради жива стена.

417px TeymurПо своя характер държавата на Тимур представлявала огромно военно-феодално образувание, включващо разнородни страни, народности, племена, които се намирали на различна степен на развитие. Земята, основното средство за производство през това време, била разпределена между най-близките на владетеля — членовете на фамилията му, представителите на светската и духовната феодална аристокрация, мюсюлманското духовенство, което подкрепяло завоевателната му политика. При организирането на армията била съблюдавана традицията, установена от Чингис хан — спазвала се десятъчната система. Опирал се главно на конницата, която играела решаваща роля. Артилерията била твърде примитивна, на нея все още малко се разчитало.

Самарканд, столицата на държавата, бил център на културата. Тимур се стремял да увековечи паметта си с грамадни паметници на архитектурата, дворци, мавзолеи, джамии, медресета и пр. За него бил изграден грамаден дворец „Ак Сарай". Забележително постижение на средновековната архитектура била съборната джамия, която поразявала със своето великолепие и красота.

Блясъкът в двореца на Тимур бил резултат от труда на чуждестранни занаятчии, които били принудени да водят тежък начин на живот. Селското население и градският плебс били облагани с огромни данъци и налози. Държавата на Тимур нямала солидна социална база, тя била краткотрайно образувание. Затова след неговата смърт наследниците му султан Шахрух (1405 — 1447) и Углугбек се видяли принудени да разделят огромната империя. Възникнали десетки малки княжества, възглавявани от емири и бегове, които враждували непрекъснато помежду си.

 

Културен живот

 

Монголите не били само или единствено разрушители на сътвореното от другите народи, но сами създали културни ценности, които надживели столетията и конфликтите, разтърсващи живота на континенти и държави. Не друг, а сам Чингис хан проявявал грижи за развитието на образованието и просветата. По точните думи на Елюй Чуцай, сътрудник в двореца, той „обичал знанията и подкрепял учените". Като оценявал правилно значението на писмеността, той поканил в своя дворец на служба уйгуреца Тататонга, пазител на печата при хана на найманите, и поискал от него да приспособи уйгурската писменост към монголския език. След това Тататонга въвел в изкуството на писмовността и книжовността няколко монголски младежи.

Така под ръководството на Чингис хан била създадена писмеността в Монголия. Образувана била група на т. нар. битекчи, включваща монголи, уйгури, наймани, китайци и др., които изпълнявали книжовни поръчения. Така те трябвало да описват най-важни събития в живота на монголите, да подготвят документи на правителството. Те съставили споменатата вече „Тайна история на монголите". В двореца на Чингис хан бил привлечен един член на династията на киданския владетел, Елюй Чуцай, който изпълнявал просветни задачи. По- късно, през 1269 г. Хубилай поискал от будисткия монах Пагба Лама (1239 — 1280), известен учен езиковед, да състави монголска азбука, използвайки тибетската писменост. Така било извикано на живот „квадратното писмо". Поради несъвършенството си то не могло да измести въведената вече от Тататонга писменост, създадена върху основата на уйгурското писмо. При все това квадратното писмо било употребявано в двореца, Хубилай възнамерявал да го превърне в държавно, официално, защото предавало звуците на останалите народности в Монголия. Замислите му обаче не могли да се осъществят. Първото книжовно творение на монголски език било „Тайна история на монголите".

През XIII в. възникнали поредица произведения с исторически характер, прославящи личността и делото на Чингис хан. Това са „Повест за две състезания на Чингис хан", „Поучения на Чингис хан". Интересно произведение представлява „Сказание за Аргасун-хур-чи". Възникнало монголското стихосложение. Появили се поредица поетически творби, които прославяли героизма на монголските конници и предводители. По това време било поставено началото на книгопечатането в Монголия на дъски.

На монголски се появили преводи на чуждестранни произведения, които обогатили културата на монголите. Преведено било творението „Калила и Димна", откъси от Панчатантра. Преведени били избрани места от „Исторически записки" на китайския историк Съма Цян.

През XIV в. монголската книжнина била обогатена с нови оригинални творения. Появила се стихосбирката „Плач на Тогон Темур", излязла вероятно изпод перото на император Тегон Темур (1328 — 1368), с владичеството на когото завършва династията Юан. Развивало се народното творчество. Продължила традицията да бъдат създавани народни песни за прослава на героите.

Монголите отделяли внимание на архитектурата, на градостроителството. През 1220 г. бил основан гр. Каракорум, превърнат в столица. В града бил издигнат дворец на хан Угедей. При проведени разкопки са разкрити остатъци от двореца, като и основите на будистка пагода. Издигнати били храмове и на други религии, изповядвани от монголите: християнски, ислямски и др. Когато през 1254 г. в Каракорум пристигнал пратеникът на краля на Франция Гийом дьо Рубрук, той видял многобройни монументални дворци, които описва най-подробно.

Оживило се строителството на дворци и култови сгради при управлението на Тимур, който искал да увековечи името и делата си. За тази цел той привлякъл в Самарканд, столицата на империята по това време, архитекти, каменоделци, керамици, които трябвало да разкрасят столицата. По разпореждане на Тимур бил построен дворецът „Ак Сарай", а също така мавзолей, голяма джамия. Бил даден тласък върху обновяването и на гр. Маверанахр. Оживила се занаятчийската дейност, процъфтявала търговията. В Самарканд при Улугбек била построена астрономическа обсерватория. Астрономическите таблици, подготвени от астрономите, били използвани в различните страни на тогавашния свят.

1024px Ak Sarai in Shahrisabz 6

Резиденцията Ак Сарай в Шахрисабз, построена по заповед на Тамерлан.

Снимка: Faqscl   Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

В границите на Монголия по това време творил Низамадин Алишер Навои (1441 — 1501), узбекски учен, философ, историк, писател, художник, музикант и държавен деец. В качество си на везир на султан Хусеин Байкари поел инициативата за изграждането на училища, болници, храмове. Автор на редица произведения, които влезли в съкровищницата на световната литература: „Фархад и Ширин", „Седем планети", „Искандерова стена"и др.

Съвременник на Алишер Навои бил Абдурахман Джами (1414 — 1492), автор на великолепни произведения „Пролетна градина", „Огледало на мислите", с които поставил началото на таджикската литература. Бил специалист по философия, астрономия и математика. Както и А. Навои, тъй и А. Джами били учени енциклопедисти, чиято слава се разнасяла в различни страни на Изтока.

Монголите изповядвали различни религии. „Вечното небе" почитали като „Баща", а „Черната земя" като „Майка". Били последователи на Буда, чийто култ възприели от уйгурите. Все под тяхно влияние една част от монголите били привлечени от манихейството, ранна християнска ерес. Ислямът също така намерил голям брой последователи. Широко се разпространил и ламаизмът. Будизмът получил разпространение в края на XII и началото на XIII в., а ламаизмът, сектата гелугпа, се наложил едва през XVI в. В широки слоеве от монголското население се запазили традиции на шаманизма. Несторианството, разклонение в християнството, привлякло известен брой следовници, но заглъхнало окончателно и преустановило своето съществуване през XIV в.