Григорий Цамблак

06-04-2017 Hits:352 Втора българска държава

  Иван Лазаров Из "Кой кой е в средновековна България" Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов   Григорий Цамблак — най-бележитият ученик на патриарх Евтимий Търновски, блестящ старобълг. писател от Търновската книж. школа, Киевски и...

Read more

Втора световна война - Хронология

22-08-2016 Hits:3597 Втора световна война

   Любомир Грозданов    1939   1. ІХ Германия започва военни действия срещу Полша. Германската армия, която има огромно числено и техническо превъзходство, преминава границата, атакувайки едновременно Полша откъм Източна Прусия, Поморието, Шльонск и Словакия. Съединенията...

Read more

Походите на Янош Хунияди и Владислав III…

16-10-2017 Hits:514 Османско владичество XV-XVIII в.

  Христо Матанов От края на 20-те години на XV в. за около две десетилетия в северните и северозападните балкански земи се създава специфична военна и политическа обстановка. В тази контактна зона...

Read more

Типик на Григорий Бакуриани за Бачковски…

12-08-2017 Hits:444 Православна култура

  Публикува се по ГИБИ, т. VII, С., 1968Увод: Г. Цанкова-ПетковаПревод: Г. Цанкова-Петкова, П. Тивчев, В. Тъпкова-Заимова

Read more

Този бог на име Юлий Цезар

10-10-2016 Hits:744 Рим

  Из "Атентати, които трябваше да променят света", Вацлав Боровичка   Рим е република, претендираща, че е демократична. За кратко време се превръща във велика сила, която обхваща голяма част от света. През...

Read more

Кралство Испания

27-09-2016 Hits:1894 Западна Европа

   Йордан Николов Вече през XI в. християнска Испания, противостояща на арабските завоеватели, започнала динамично да се консолидира и укрепва. Действително в края на столетието Реконкистата срещнала противодействието на алморавиди, през XII...

Read more

Църковна организация и манастирски живот…

06-08-2016 Hits:735 Балканите

  Христо Матанов   Успоредно с укрепването на византийското самодържавие укрепвала своите позиции и византийската църква. Тлеещият конфликт с Апостолическия престол в Рим карал византийските духовници да търсят нови аргументи в полза на...

Read more

Методий, брат на Константин-Кирил Филосо…

09-11-2016 Hits:460 Първа българска държава

  Иван Лазаров   Из "Кой кой е в средновековна България" Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов   Методий - (ок. 815 - 6.IV.885), брат на Константин-Кирил Философ, слав. просветител, равноапостол, покровител на славянството. Роден в...

Read more

Османска управленска система в български…

16-06-2017 Hits:1342 Османско владичество

Публикува се по:  Цв. Георгиева, Д. Цанев, Христоматия по история на България, т. III

Read more

Многообразие и съперничество. Избрани ст…

24-06-2017 Hits:611 Балканите

  ЦЕНТЪР ЗА СЛАВЯНО-ВИЗАНТИЙСКИ ПРОУЧВАНИЯ "ИВАН ДУЙЧЕВ" КЪМ СУ "СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"   STUDIA SLAVICO-BYZANTINA ET MEDIAEVALIA EUROPENSIA VOL. IX     ПЕТЕР ШРАЙНЕР   МНОГООБРАЗИЕ И СЪПЕРНИЧЕСТВО   Избрани студии за обществото и културата във Византия и средновековна България   Научен редактор: доц. д-р Милияна...

Read more

Цар Калоян загива при Солун

30-07-2016 Hits:1175 Втора българска държава

  Йоан Ставракий живял през XII—XIII в. и е бил дякон и хартофилакс (библиотекар) в солунската църква „Св. Димитър", както сам пише в Похвалното слово, което съставил за светеца-застъпник на Солун...

Read more

Освобождението на България от османско и…

03-03-2017 Hits:615 Възраждане

  Стефан Дойнов   "Из историята на българската народност и държава 681-1948", С., 1993 През 70-те години на XIX в. се създават необходимите социално-икономически и политически предпоставки за провеждането на голямо българско въстание. Икономическият...

Read more

Албанското село

04-01-2017 Hits:689 Балканите

  Публикувано по: Мария Тодорова, Подбрани извори за историята на балканските народи XV - XIX в. Печата се по The Albanian Struggle in the Old World and the New. Boston 1939, p...

Read more

Кризата през III в. Войнишките император…

14-02-2017 Hits:949 Древен Рим

  Публикувано по: П. Барсело, М. Тачева, П. Делев, История на древните общества, С., 1992 г.

Read more

Астрономията в средновековна България

24-07-2016 Hits:1070 Физика и астрономия

  Иван Дуйчев   Астрономията трябва да бъде смятана, без всяко преувеличение, за една от най-древните области на човешкото познание. През най-древния период на своето историческо развитие човекът е живял в тесен допир...

Read more

Египет. От IV хил. пр. н. е. до завладяването на царството от персите

 

Публикувано по: П. Барсело, М. Тачева, П. Делев, История на древните общества, С., 1992

 

Старото царство
 

EgyptianPyramidsandSphinx2006Преходът към основаваща се на земеделие и скотовъдство произвеждаща икономика се осъществил в долината на р. Нил още през VI хилядолетие пр. н. е. В течение на хиляди години многобройни поколения египетски селяни водели трудна и упорита борба с пустинните пясъци, с непроходимите бодливи акациеви храсталаци и обраслите с тръстика блата, за да ги превърнат постепенно в обработваеми земи. Всяка година през лятото, в резултат на проливните сезонни дъждове в Централна Африка водите на Нил прииждали и заливали за около два месеца по-голямата част от долината, оставяйки след оттеглянето си тънък слой напоена тиня, на която египетската земя дължи своето изключително плодородие. Но освен източник на живот и плодородие придошлите води на реката били и разрушителна стихия, която често унищожавала съграденото с много труд от хората. С течение на времето древните египтяни започвали да изграждат за предпазване на нивите си от речните разливи защитни диги от пръст, през които пропускали само толкова вода, колкото била необходима, за да се напои земята и да се отложи върху нея благодатната нилска тиня. За напояване на по-високо разположените терени отбивали речните води по специално устроени канали, с други отводнителни канали пък пресушавали заблатените райони. Цялата икономика на древен Египет била зависима от иригационните съоръжения и въпреки че тяхното изграждане и поддържане изисквало огромен разход на труд, щедрата нилска земя се отплащала пребогато с даровете на своето плодородие. С увеличаването на площта на култивираните терени, около многобройните локални иригационни системи постепенно нараствала и гъстотата на населението в Нилската долина.

Достигнатата висока степен на развитие на земеделско-скотовъдната икономика създала предпоставки за ранното възникване на цивилизацията в Египет. През IV хил. пр. н. е. около първоначалните центрове на иригационни системи започнали да се формират неголеми държавици, които често воювали помежду си. Във втората половина на хилядолетието броят им вече бил около 40; половината от тях се намирали в района на делтата на Нил (Долен Египет), а останалите — на юг по протежение на долината на реката (Горен Египет). В хода на непрестанните конфликти и междуособици тези първоначални държавици, традиционно наричани номи, се обединявали, по-големите поглъщали по-малките и накрая Горен и Долен Египет се превърнали в две големи царства, които започнали борба за надмощие помежду си.

Около 3100 г. пр. н. е. царят на Горен Египет Менес покорил Долен Египет и поставил началото на единната древноегипетска държава. Оттогава насетне, като символ на това обединение египетските фараони носели една върху друга червената корона на Долен Египет и бялата — на Горен Египет. С името на Менес започва и дългият списък с имената на египетските фараони, по годините на управление на които се водело в продължение на следващите две и половина хилядолетия египетското летоброене. За да сложи някакъв ред в безкрайната поредица от имена, в III в. пр. н. е. египетският жрец Манетон ги разделил на 30 повече или по-малко условни династии; това деление се използва по традиция и до днес. За съжаление от голямото историческо съчинение на Манетон, написано на базата на древни летописи и документи, са запазени само незначителни откъси.

Предполага се, че Менес (или Мени), чието име фигурира в по-късната писмена традиция (включително в царските списъци) като обединител на Египет и основател на I династия, е идентичен с известния по своите паметници ранен владетел Нармер. Сред тях особено интересна е една каменна плоча с двустранни релефни изображения, които увековечават победата на Юга над Севера; Нармер е представен в триумфалните сцени поотделно с короните на Горен и Долен Египет.

С обединението при Менес започва периодът на т. нар. Ранно царство, в който фараоните от I и II династия продължили борбите за окончателно утвърждаване и стабилизиране на единната и централизирана египетска държава. От този период са и най-ранните запазени до наши дни йероглифни надписи, някои от които съдържат имената на съответните фараони: надписите позволяват да се възстанови и смисълът на придружаващите ги изображения — например тържествена церемония при започване на селскостопанския сезон или прокопаване от фараона на първата бразда на бъдещ напоителен канал. Сред паметниците от Ранното царство особен интерес представляват проучените в района на Абидос в Горен Египет царски гробници — внушителни постройки от камък или кирпич със скрита под земята погребална камера. Прогресивното нарастване на монументалността на тези съоръжения (известни в науката с египетското си наименование мастаби) и на пищността на погребалните ритуали отразява пряко засилването на царската власт. Заедно с умрелия фараон били погребвани десетки и дори стотици слуги и роби; около царската гробница пък изграждали своите по-скромни гробни постройки многобройни придворни и велможи. Трудни за решаване проблеми поставя откритието на втора серия още по-внушителни царски гробници от същото време в Сакара край Мемфис. При това и двата царски некропола са твърде отдалечени от сочения като столица на Египет в периода на Ранното царство град Нехен (Хиераконполис).

Политическото обединение на Египет позволило да се изгради и поддържа единна иригационна система в мащабите на цялата страна, а това довело и до значително увеличаване на площите на обработваемите земи. Нарасналото селскостопанско производство било в основата на всестранния икономически, политически и културен подем, с който се характеризира развитието на Египет в петстотингодишния период на Старото царство, при последователното управление на фараоните от III,  IV, V и VI династия (XXVII —XXII в. пр. н. е.).

Abhandlungen der Kniglich Preussischen Akademie der Wissenschaften aus dem Jahre 1902 16765759871Сред историческите извори за периода на Старото царство особено важно значение има т. нар. Палермски камък — голям надпис върху черна диоритова стела, 7 фрагмента от която се съхраняват в различни музейни колекции (Палермо, Кайро и др.). Надписът, от първоначалния текст на който е запазена само около една четвърт, съдържа най-древния известен египетски летопис, започващ с неизвестни от други източници царе от преддинастическия период и достигащ до фараона от V династия Нефериркара. Освен имената на фараоните и продължителността на тяхното управление (в години, месеци и дни) Палермският камък съобщава и най-важните събития по време на тяхното управление — нивото на Нил при максимални разливи и засушавания, по-важните войни и експедиции в съседни страни. Ценни сведения съдържат стенописите и възпоменателните биографични надписи от богатите аристократически гробници на Старото царство, както и надписите от погребалните камери на пирамидите от V и VI династия. Запазени са и ред други писмени документи, както и разнообразни археологически паметници и комплекси, които в своята съвкупност позволяват да се възстановяват различни страни от историческата действителност през тази отдалечена епоха.

Опирайки се на бюрократичния апарат и войската, в епохата на Старото царство египетските фараони съсредоточили в свои ръце огромни богатства и неограничена икономическа, политическа и религиозна власт. Превръщането на египетската държава в централизирана, деспотична и бюрократична монархия било в значителна степен обусловено и предопределено от природните условия и особеностите на египетската икономика: създаването и поддържането на единната иригационна система, която обхванала цялата Нилска долина, изисквало пределна централизация на властта и управлението. Из цялата страна царските чиновници редовно измервали и записвали нивото на водите на Нил, следели и докладвали за състоянието на каналите и защитните диги, в изпълнение на царските заповеди извеждали населението за задължително участие в работата на големите хидромелиоративни обекти, която често продължавала години наред. Принудителният безплатен труд на населението, което било напълно обезправено и подчинено на произвола на централната власт, се използвал редовно и на големите престижни строежи на фараоните — царските дворци и гробници, храмовите комплекси, а също и за всевъзможни ангарийни повинности в царското стопанство. Като израз на особено снизхождение със специални укази фараоните дарявали на отделни привилегировани групи население (например жреците, служителите и работниците в храмовите стопанства) правото да не бъдат привличани на царска работа.

Настъпилите промени получили своята идеологическа обосновка в еволюиралия до пределна степен, хипертрофиран култ към владетеля, който се превърнал в една от трайните и най-характерни черти на египетската цивилизация. Фараонът бил почитан като жив бог, син на Ра, земен представител на небесните и подземните богове и застъпник на жителите на страната пред тях, единствен гарант на плодородието и успеха на всички значителни мероприятия, които задължително се провеждали от неговото име. Волята на царя била свещена, а правата му над цялата страна и нейното население —  абсолютни и неоспорими. Бил канонизиран строг ритуал за почитане на фараона, който включвал и педантично спазвания придворен церемониал, и редките публични изяви по време на големи празници, когато целият народ тържествено чествал „появяването на царя на Горен и Долен Египет“ и се провеждало ритуалното „обикаляне около стените“. Лично фараонът извършвал най-важните религиозни обреди в големите египетски храмове, при които се предполагало, че той влиза в личен контакт с боговете.

Най-ярко свидетелство за невижданото могъщество на египетските фараони в епохата на Старото царство представляват техните гробници — прочутите египетски пирамиди. Тези колосални, смазващи човешкото въображение със своите мащаби и непоклатимо величие каменни грамади, събрали в едно-единствено огромно строително усилие всички материални и човешки ресурси на страната, са и най-директната, овеществена и концентрирана изява на култа към фараона-богочовек. Предназначена да стане за вечни време жилище на нетленната мумия на фараона и приют на безсмъртната му душа, пирамидата била същевременно паметник на неговото земно могъщество и безгранична власт. Първата голяма пирамида издигнал най-забележителният фараон от III династия Джосер; тя има стъпаловидна форма, достига на височина 60 м и е била заобиколена от огромен храмов комплекс. Известно е и името на архитекта, който проектирал пирамидата на Джосер и ръководител нейното изграждане — Имхотеп, впоследствие обожествен и почитан като покровител на египетските писари. Най-голяма била пирамидата, издигната през XXVI в. пр. н. е. от фараона от IV династия Хеопс (Хуфу). В древността Хеопсовата пирамида, която има височина 147 м и е изградена от около 2 млн. и 300 хил. огромни каменни блока с тегло по над 2.5 т всеки, била смятана за едно от чудесата на света. Според древногръцкия историк Херодот тя била строена от 100 хил. души в продължение на 30 години. Само с няколко метра по-ниска от Хеопсовата е облицованата с червен гранит пирамида на неговия син Хефрен (Хафра), чийто образ носи Големият Сфинкс — разположено близо до пирамидата скулптурно изображение на лъв с човешка глава, изсечено от естествена скала с височина 20 и дължина 57 м.

Още при управлението на Джосер столицата била преместена на север, в основания от обединителя Менес град Мемфис, който се намирал на границата между Горен и Долен Египет (югозападно от днешната египетска столица Кайро). В Мемфис се намирали дворците на фараона и на останалите представители на висшата столична аристокрация, много от които били негови роднини, заемащи различни високи длъжности. Най-важна била длъжността на първия министър — чати; могъщите фараони от IV династия най-често назначавали на нея своите синове. Чати ръководел огромния и сложен бюрократичен апарат на държавата и лично възглавявал върховния съд, царския архив и хазната. Друг висш сановник бил началникът на войската, който стоял начело на военното ведомство — пер-раха (букв. „дом на оръжието“). В столицата били съсредоточени и всевъзможни други централни служби и ведомства, ръководени от съответни началници. Някогашните номи продължавали да съществуват като своеобразни административно-стопански окръзи, напълно подчинени на централната власт. Царският наместник — номарх — ръководел останалите служители и чиновници в нома и осигурявал изпълнението на всички получени от столицата разпореждания. В граничните райони била изградена система от отбранителни крепости, в които били настанени военни гарнизони.

Фараонът дарявал своите приближени, членовете на царското семейство, висшите сановници и военачалници със земи, в които те уреждали свои големи частни стопанства. В много богати гробници от епохата на Старото царство са запазени релефи и стенописи, които пресъздават живота в тези имения. Аристократът и неговото семейство живеели в големия си дом, заобиколени от многобройни слуги и слугини, музиканти, певци и танцьорки, готвачи, телохранители. Под ръководството на домоуправителя чиновници, писари и надзиратели организирали стопанския живот в имението, контролирали труда на конкретните производители на материални блага, представени в гробните релефи, заети с ежедневната си дейност на полето или в господарския дом — земеделци, пастири, градинари, риболовци, хлебари, пивовари, медникари, ювелири, грънчари, каменоделци, тъкачи, обущари, дърводелци, лодкари, художници, скулптори и много други. Обширни поземлени владения били дарявани и на храмовете на многобройните египетски богове. Тези „отстъпени“ от фараона земи, били смятани за своеобразно възнаграждение на висшите сановници и жреците; в документи от епохата на Старото царство например се говори за „земята на бога, за която жреците изпълняват службата си“.

Извън храмовите и частни имения основната част от територията на страната била пряко администрирана от името на фараона и съставлявала единното царско стопанство — основен източник на доходи за държавата. В управлението на царското стопанство били ангажирани многобройни чиновници и служители, докато милионите трудови хора, разделени по професии в работни отряди, водели полугладно съществуване и работели от сутрин до вечер, подгонени от тоягите на надзирателите.

Честите военни походи с грабителска цел, насочени най-често на североизток към Синайския полуостров и Палестина или на юг в Нубия, носели богата плячка и попълвали царското стопанство с огромни стада добитък и многобройни военнопленници, използвани като работна ръка. В своите надписи фараонът от IV династия Снефру например се хвали, че отвлякъл от Нубия 7000 пленници и 200 000 глави добитък.

Прекомерната централизация на всички ресурси и влагането им в огромна по мащабите си непроизводителна дейност — изграждането на колосалните пирамиди и други престижни строителни мероприятия — в крайна сметка подкопали производителните сили на страната. При управлението на V и VI династия се наблюдава прогресивно отслабване на централната власт за сметка на засилване на позициите на номовата аристокрация, която водела борба за политическа и икономическа самостоятелност. Пирамидите на фараоните от тези династии стават все по-малки, а гробниците на номарсите и другите провинциални велможи — все по-разкошни и богати, илюстрирайки прогресивното преразпределяне на икономическото могъщество, подкопаващо устоите на централизираната власт на царската администрация. С нарастването на реалната сила на номовата върхушка властта на Мемфис над страната все повече ставала номинална и през XXII в. пр. н. е. тя реално се разпаднала на множество полунезависими и враждуващи помежду си номи, управлявани от местни династии.

Разпадането на Старото царство довело до дълъг (около 140 години) период на политическа децентрализация и стопански упадък в Египет — т. нар. Първи преходен период (XXII — XXI в. пр. н. е.). Престанала да функционира единната напоителна система, а това довело до значително съкращаване на селскостопанското производство и предизвикало огромни социални потресения — глад, миграции, бунтове, засилени от непрестанните войни между отделните номови държави и стихийните нашествия на номадите от околните земи.

 

Египет през II хил. пр. н. е. Средно и Ново царство

 

В условията на дълбоката политическа, стопанска и социална криза, обхванала Египет по време на Първия преходен период, постепенно се зараждала тенденцията за ново политическо обединение. Но старата столица Мемфис, в която след мимолетната VII династия (в списъка на Манетон тя фигурира със 70 имена на фараони, управлявали общо 70 дни!) се установила за непродължително време властта на слабите царе от VIII династия, била в състояние на пълен упадък и не можела да застане начело на обединителните процеси. В тази епоха най-значителен център в северната част на страната станал разположеният южно от Мемфис, в близост до Фаюмския оазис Хераклеопол (на египетски Нен-Несут), главен град на XX горноегипетски ном. Независимите владетели на Хераклеопол не признавали властта на Мемфиските царе и провъзгласили себе си за фараони (IX и X династия на Манетон). Още основателят на IX хераклеополска династия Хети (или Ахтой) I повел в средата на XXII в. пр. н. е. активна борба с номадите — нашественици и независимите египетски номарси, и тази твърда и агресивна политическа линия останала основна и при неговите наследници, които постепенно подчинили на властта си по-голямата част на Делтата и северните райони на Горен Египет. Интересен документ за събитията от тази епоха представлява запазеното в по-късен препис поучение на фараона от X хераклеополска династия Хети (Ахтой) III (кр. XXII — нач. XXI в. пр. н. е.) към сина му Мерикара.

Но хераклеополските царе не успели да обединят под властта си целия Египет. На юг се издигнал друг обединителен център — разположената при големия завой на Нил Тива (на египетски Уасет), владетелите на която подчинили на властта си съседните горноегипетски номи и също се провъзгласили за фараони (XI династия). След дълги и ожесточени борби между двете царства, около 2040 г. пр. н. е. тиванският цар Ментухотеп II успял да разгроми Хераклеопол, присъединил севера и поставил началото на Средното царство — нов период на политическо единство и централизация, на стопански и културен разцвет, продължил около 250 години (XXI — XVIII в. пр. н. е.). В един храмов надпис от времето на XIX династия са посочени заедно имената на фараоните Менес (I династия), Небхепетра (= Ментухотеп II, XI династия) и Яхмос (XVIII династия) очевидно, като основатели на Старото, Средното и Новото царство. В епохата на Средното царство в Тива управлявали последователно фараоните от XI и ХII династия.

Новото политическо обединение на Египет позволило да бъде възстановена и усъвършенствана единната иригационна система в долината на Нил и по този начин да се стабилизира селското стопанство като основа на икономиката на страната. Особено голямо значение имали мащабните иригационни мероприятия в района на Фаюмския оазис, които съществено разширили фонда на обработваемите площи. Значително било развитието на занаятите — каменоделство, металургия и металообработване, дърводелство, тъкачество и мн. др.). В тази епоха била окончателно усвоена и въведена в масовата практика технологията на бронза; замяната на каменните и медните оръдия на труда с по-твърди и качествени оръдия от бронз подтикнала общото развитие на производителните сили. Усвоено било и производството на стъкло, но неговото приложение в практиката оставало ограничено. Голямо развитие получила търговията както вътре в страната, така и далеч извън нейните предели - търговски експедиции и кервани свързвали Египет по суша, по море или по течението на Нил не само със съседните райони на Нубия, Либия и Синай, но и с далечни земи — Крит, Източното Средиземноморие (Финикия, Палестина и Сирия), Месопотамия и страната Пунт в Екваториална Африка.

Засилването на номовата аристокрация по време на Първия преходен период не било напълно преодоляно и в цялата епоха на Средното царство тя запазвала значителна част от своите привилегии от политическото си и стопанско могъщество. Номарсите често предавали властта си по наследство, образувайки местни династии; те се опирали и на жречеството в храмовете на местните номови божества и имали свои войски. В богатите гробници на представители на номовата аристокрация и в тази епоха продължават да се срещат изображения на обширни имения, а надписите с автобиографичен характер съдържат сведения за съсредоточените в техни ръце значителни материални и човешки ресурси.

Много по-често, отколкото в епохата на Старото царство, в документите започват да се споменават роби. Те се третират като част от имуществото и стопанството на знатните и богати собственици; запазени са документи за предаването им по наследство и за покупко-продажбата на роби, в които те са поставени наравно с работния добитък. Основен източник на роби били грабителските военни походи в съседните страни: след успешна военна експедиция фараоните награждавали своите военачалници и приближени с част от заробените военнопленници. В автобиографичния надпис на Хусебек, телохранител и военачалник на фараона от XII династия Сенусерт III се разказва, че той на два пъти получавал в награда роби — веднъж 60, а друг път 100 „глави“.

Основната част от трудовото население и в царското стопанство, и в големите храмови комплекси, и в именията на различни частни лица — велможи, жреци или чиновници, се нарича в документите от епохата на Средното царство „царски роби“ (хему нисут); те се разграничават от същинските роби — военнопленници (баку). „Царските роби“ не можели да бъдат купувани и продавани; те имали свое лично стопанство, дом, семейство и известни (макар и твърде ограничени) права. Всички те били трайно обвързани с упражняването на определена професия — земеделци, скотовъдци, градинари, рибари, слуги, готвачи, певци, музиканти, бръснари, учители, писари и т. н. Веднъж годишно във всеки ном царската администрация провеждала специални прегледи, на които отрасналите деца на „царски роби“ били разпределяни по професии. Най-здравите и силни били избирани за войници, синовете на занаятчии и други специалисти често наследявали професията на родителите си, докато основната част ставали селскостопански работници. Разпределените по професии и зачислени за цял живот към определено стопанство трудови хора били откъсвани от основното си занятие единствено когато администрацията ги свиквала на „царска работа“ — задължителна за всички периодична трудова повинност по изграждане и поддържане на иригационните съоръжения, в мините и кариерите, на големите царски строежи, като гребци на корабите или за поливане на царските градини.

В документи от епохата на Средното царство често се говори и за свободни и независими от царското стопанство хора — дребни земеделци, скотовъдци, рибари, занаятчии, търговци и други; обикновено те се назовават с изразителното обобщаващо определение неджес („нищожни“, „малки“). За съжаление достигналите до нас източници не позволяват да бъде разрешен въпросът за количественото съотношение между свободните производители (неджес), зависимото население (хему нисут) и робите (баку), за тяхното относително място в икономиката ни страната.

От масата на свободните производители постепенно започнала да се издига една забогатяла върхушка от хора с незнатен произход, наричан в документите „силни неджеси“, Те можели да дадат образование на децата си, които нерядко ставали впоследствие жреци, чиновници или писари. За да противостоят на мощната номова върхушка, фараоните от XI и XII династия започнали целенасочено да издигат представители на тези кръгове на висши постове в административния апарат; така в противовес на традиционната родова аристокрация се оформила една нова привилегирована прослойка от хора, лично задължени за кариерата си на фараона и затова готови да подкрепят с всички сили неговата власт.

Опора на централната власт била и мощната царска армия; в епохата на Средното царство било възстановено изграждането на стратегически военни крепости и продължило осъществяването на завоевателни походи и грабителски военни експедиции в съседните земи. Особено активна била военната политика на могъщите фараони от XII династия, при продължителното управление на които (ок. 1991 — 1786 г пр. н. е.) Средното царство изживяло своя най-голям икономически, политически и културен разцвет. Още основателят на династията Аменемхет I водил ред агресивни войни в Палестина, Либия и Нубия, за които гордо съобщава в специални възпоменателни надписи. Завоевателната външна политика достигнала своя апогей през XIX в. пр. н. е., когато Сенусерт III трайно присъединил към Египет Нубия чак да втория праг на Нил и постигнал крупни успехи и на другите традиционни направления на египетската експанзия.

Независимо от военните победи и изпълнените с гордост и самочувствие надписи, съобщаващи за тях, фараоните от XII династия никога не успели да постигнат такава степен на власт над страната, каквато имали на времето неограничените деспоти от Старото царство. Те трябвало да се съобразяват с могъщата и своеволна номова аристокрация, с влиятелното жречество, с неспокойните народни маси: запазени са сведения за ред дворцови заговори и въстания на онеправданите слоеве, които подривали могъществото на държавата. Нямайки възможност да се разпореждат произволно и безпрекословно с ресурсите на страната, фараоните трябвало да ограничат мащабите и стойността на строежите си и започнали да изграждат своите пирамиди от кирпич вместо от камък: днес те представляват безформени хълмове, загубили първоначалния си архитектурен облик. По-късно строежът на пирамиди бил изобщо изоставен и започнали да погребват царете в скални гробници с прилежащи заупокойни храмови комплекси, разположени недалече от столицата Тива.

През XVIII в. пр. н. е. Египет отново се разпаднал, първоначално на две части (XIII династия в Тива и XIV династия в Ксоис в Долен Египет), и постепенно навлязъл в т. нар. Втори преходен период. Наред с вътрешната нестабилност и династическите борби (в царските списъци за около два века се изреждат близо 200 имена на фараони) особено важна роля за настъпилия упадък имало нашествието на хиксосите. Те били номадски племена, които нахлули от изток през Синайския полуостров, завладели по-голямата част от Делтата и района на Мемфис и в продължение на около 150 години периодически подлагали на грабеж останалите египетски земи (XV и XVI „хиксоски“ династии).

Начело на борбата срещу нашествениците застанали владетелите на Тиванския ном, които отново успели да наложат властта си над южната част на страната (XVII династия). Едва в първата половина на XVI в. пр. н. е. хиксосите били окончателно разбити и прогонени от Яхмос (Амосис) I, който се смята за основател на XVIII династия и на Новото царство. Тива отново се утвърдила като столица на обединената египетска държава, която в продължение на около 500 години (от XVI до XI в. пр. н. е.) изживяла продължителен период на всестранен подем и разцвет при управлението на фараоните от XVIII, XIX и XX династия.

Възстановяването на държавното единство и укрепването на централната власт срещнало съпротивата на старата номова аристокрация и подобно на своите предшественици от епохата на Средното царство фараоните от XVIII династия се опрели на армията и на покровителстваната от тях нова служебна аристокрация от незнатен произход. При тяхното управление Египет се превърнал в мощна военна държава с огромна армия: при ежегодното определяне на професиите 10 от всеки 100 младежи били взимани за войници. През тази епоха във военното дело започнали да играят особено важна роля впрегнатите в коне бойни колесници, които скоро се превърнали в основна ударна сила и на египетската армия. Разделена на бойни отряди според вида на оръжията, многобройна, добре обучена и дисциплинирана, разполагаща с подвижни и маневрени ударни съединения от бойни колесници и с мощен флот, египетската армия представлявала за мащабите на епохата страшна военна сила.

За да могат да задоволят жаждата на войската и служебната аристокрация за повече почести и награди и да си осигурят верността им, фараоните от XVIII династия водели постоянна агресивна, завоевателна външна политика. Ежегодно техните армии се отправяли в походи към съседните страни на Източното Средиземноморие, към Нубия и Либия. Огромни количества зърно и други продукти, безчислени стада добитък, много злато, сребро и бронз, дървен материал и всевъзможни занаятчийски произведения били заграбвани като военна плячка или събирани като данък от покорените и зависими народи. След всеки поход в Египет били докарвани тълпи от военнопленници и фараоните с щедра ръка ги дарявали като роби на победоносните военачалници и отличилите се войници, на висшите сановници и на големите светилища. Въпреки нарасналото количество на робите в египетското стопанство, основни производители на материални блага си оставали милионите безправни местни селяни и занаятчии, все така разпределени по професии в различни царски, господарски или храмови имения; техният тежък трудов живот почти не търпял промени през вековете.

360px TuthmosisIIIВ края на XVI и началото на XV в. пр. н. е. мирното управление на една жена-фараон, царица Хатшепсут, осигурило двадесетгодишно прекъсване на непрестанните войни. Единственото крупно външнополитическо мероприятие на царицата била голямата експедиция по море до страната Пунт, откъдето корабите ѝ се завърнали натоварени със злато, слонова кост и всевъзможни екзотични стоки. След Хатшепсут на престола дошъл най-войнственият фараон от XVIII династия Тутмос III, при чието управление през първата половина на XV в. пр. н. е. активната завоевателна политика на Египет достигнала своя връх. От Северна Сирия, където египетските войски излезли на р. Ефрат, до четвъртия праг на Нил в Нубия държавата се простирала на разстояние от 3500 км. Огромните богатства, които се стичали от всички краища на страната в столицата Тива, позволили на Тутмос III и неговите наследници да разгърнат грандиозна строителна дейност.

През XIV в. пр. н. е. агресивната външна политика на Египет трябвало временно да бъде изоставена поради настъпилите вътрешни трудности. По време на дългото управление на Аменхотеп III в недрата на египетската върхушка постепенно назрявал конфликт. Представителите на номовата аристокрация и жречеството отново се опълчили срещу силната централна власт. Недоволството било оглавено от жреците в светилището на Амон-Ра в Тива, най-богатия и влиятелен религиозен център в страната. За да подкопае тяхното опасно могъщество, младият Аменхотеп IV провел религиозна реформа, с която наложил култа на ново върховно божество — слънчевия бог Атон. В негова чест фараонът приел името Ехнатон („Угоден на Атон“) и заедно с жена си, прекрасната Нефертити, и с целия си двор напуснал Тива и само за няколко години изградил нова великолепна столица далеч на север — разположения на  брега на Нил гр. Ахетатон. Но новата религия все още нямала здрави корени сред египетското население и след преждевременната смърт на фараона-реформатор неговите противници взели връх. Един от наследниците на Ехнатон, малолетният фараон Тутанхамон бил принуден да се върне в Тива и да възстанови всички привилегии на жреците на Амон. През 1922 г. в Долината на царете край Тива беше открита гробницата на доживелия само до 19-годишна възраст Тутанхамон — единствената неограбена гробница на египетски фараон, поразила света с блясъка на своите златни съкровища.

Вътрешните борби довели до временно отслабване на Египет, който през XIV в. пр. н. е. загубил повечето от външните си владения. Нов период на разцвет и военно могъщество настъпил през XIII в. при войнствените фараони от XIX династия и особено по време на дългото, 66-годишно управление на Рамзес II. Сред многото грандиозни строежи на този велик владетел е и прочутият скален храм при Абу Симбел в Нубия с 4 колосални 20-метрови статуи на фараона, изцяло преместен при изграждането на Асуанския язовир.

При последните владетели от XIX династия и във времето на XX династия (кр. XIII — нач. XI в. пр. н. е.) постепенно настъпил залезът на най-блестящия период на египетската цивилизация. При следващите династии, в епохата на т. нар. Късно царство Египет напълно загубил някогашното си политическо могъщество и сам се превърнал в обект на агресия от страна на съседните народи — либийци и етиопци. През VII в. пр. н. е. той попаднал временно под властта на Асирия, а в 525 г. бил присъединен към Персийската империя на Ахеменидите.

 

posledni puplikacii

View of the Seraglio Point from Pera
Окт 23, 2017
in Османска империя
Публикува се по: Румелийски делници и празници от XVIII в., С., 1978
balgarka
Окт 21, 2017
in Османско владичество
Публикува се по: Цв. Георгиева, Д. Цанев, Христоматия по история на България, т. III
Principatele 1450
Окт 20, 2017
in Османско владичество XV-XVIII в.
Христо Матанов Втората половина на XV в. е изключително успешен период за османската…
Die Gartenlaube 1885 b 725
Окт 19, 2017
in Османско владичество
Публикува се по: Цв. Георгиева, Д. Цанев, Христоматия по история на България, т. III
Alboins Italy it
Окт 18, 2017
in Западна Европа
Йордан Николов Трите самостоятелни части на Италия — южната, средната и северната,…