kultura i izkustvo

 

 

Вавилонският зикурат. Съществувала ли е кулата?

 

Кир Буличов

Из "7 и 37 чудеса"

 

vav kulaОпитайте се да направите прост опит: помолете някого да изброи седемте чудеса на света. Най-вероятно първо ще ви назоват египетските пирамиди. След това ще си спомнят за висящите градини на Семирамида и почти сигурно ще споменат Вавилонската кула. И ще сгрешат. Вавилонска кула не е имало. В библията се казва, че започнали да строят кула, но се случило вавилонското стълпотворение; ръководството на строителството не могло да намери необходимия брой преводачи и пред вид на езиковите бариери работите били прекратени.

Всичко това е така. Ако, разбира се, се вярва на библията.

Е, ами ако не се вярва? Ако се направи опит да се изясни какво все пак в същност е било там, във Вавилон?

Отначало да прелистим страниците на историята и да видим как са си представяли хората тази загадъчна кула, как полека-лека се изменял нейният вид…

Най-ранното изображение на Вавилонската кула, което е достигнало до наши дни, се е запазило на барелефа на Салернската катедрала в Южна Италия. То се отнася до XI век. Там е изобразена малка, колкото два човешки ръста, правоъгълна постройка, която прилича на незавършена европейска крепостна кула. Двама души отдолу подават плосък съд с разтвор, а третият, който едва се е наместил на горната площадчица, е протегнал ръце, за да поеме този съд. А отляво на кулата, на нейна височина — строителите достигат едва до кръста му — стои самият бог. Той назидателно е протегнал ръка към кулата. Авторът на барелефа не е имал голямо въображение. Оставил го е за зрителите, които били длъжни да повярват, че заради тази неугледна постройка е могло да започне вавилонското стълпотворение.

През следващите сто години образът на Вавилонската кула не е претърпял много изменения. Върху сицилианска мозайка от XII век кулата не е пораснала, само са допълнени два детайла: врата и строително скеле до нея. По-нагледно кулата била представена като илюстрации към пражката Велиславска библия (XIV век). По нея може да се изучава крепостното строителство на средновековна Чехия. Кулата тук е висока колкото двуетажна къща и художникът дори е намерил място да изобрази самото вавилонско стълпотворение. Отгоре от облак се е подал до кръста господ бог. Той е закачил с гега току-що поставената тухла и иска да я откърти. От облаците се показват също така ръце на ангели, които избутват от кулата изумените зидари. Останалите строители продължават работата си като че ли нищо не се е случило.

Изминали още сто години. В Европа започнал Ренесансът. Хората взели да се интересуват не само от това, което става непосредствено до тях, но открили за себе си други страни и други времена, дори разбрали, че тези страни и времена не са по-лоши от ония, в които живеят. Изображенията на Вавилонската кула от XV век не са така примитивни. Кулата дотолкова израства на рисунките, че за нея може да се говори с уважение. Появяват се нови, интересни детайли. Френски художник от средата на XV век нарисувал до кулата натоварено магаре — разяснение, че действието се развива на Изток. На околните хълмове се намират вятърни мелници, издигнати са скелета, за да се изкачва по-удобно на кулата и да се повдигат тежести, и броят на работниците достига двадесетина души.

vav kula bryogelНо истинска революция във възпроизвеждането на Вавилонската кула извършил известният фламандски художник Питер Брьогел през 1563 година. Именно на него му дошла мисълта, че Вавилонската кула трябва наистина да бъде невероятно голямо и необикновено съоръжение, за да отразява с целия си вид борбата на хората и на бога, и не само величието на бога, но и величието на хората, спорещи с него.

Брьогел бил вдъхновен от образа на римския Колизей, когото видял по време на пътешествието си из Италия. Той увеличил Колизея многократно, разтеглил го на височина и не само че нарисувал кулата отвън, но я показал и в разрез. Това било първата действително „вавилонска“ кула и корабите изглеждали като играчки до нея.

След още едно столетие „реконструкциите“ на Вавилонската кула станали вече съвсем умозрителни. Наивността на Средновековието и поетичността на Ренесанса отстъпили място на нов, трезв и делови подход. Вавилонските кули от XVII-XVIII век били инженерни конструкции — кулата се рисувала такава, каквато авторът, ако би имал възможност, вероятно сам би проектирал. Най-високи били кулите на Атанасий Кирхер. Дори в незавършен вид те се издигали над земята на височината на телевизионната кула в Останкино.

През хилядолетията хора, които никога не са виждали Вавилонската кула и са имали само повърхностна представа за Вавилон, а често и никаква, много пъти са я рисували, но нито един от художниците не познал каква в същност е била.

… Херодот, който написал за седемте чудеса, посетил Вавилон. Дори нещо повече, той видял тази легендарна и като че ли изобщо несъществувала кула. Това се случило преди четири и половина века пр.н.е. Макар че Херодот не включил кулата в броя на чудесата, той оставил нейно кратко описание: кулата се издига над града, тя е осеметажна и всеки етаж е по-малък от предидущия. Именно затова художниците, които били запознати с описанието на Херодот, като се започне от Брьогел, се стараели да я направят осеметажна.

Херодот писал, че видял кулата здрава. Когато след десетина години във Вавилон влязъл с войските си Александър Македонски, той открил, че кулата се руши… и заповядал да се разчистят развалините. Не, той не е искал да унищожи кулата. Напротив, Александър Македонски решил да я възстанови, да я направи център на новата си столица, където трябвало да се намери място за всички велики богове на Изтока, но умрял в самото начало на работата.

… Покрай пътя кретат една след друга камили. Те са с цвета на степта, гърбиците им са протрити и висят на една страна. Прахът от профучаващите коли ги покрива като облак и камилите равнодушно се обръщат. Степта — сива, скучна… слива се в хоризонта със същото сиво и скучно небе. Нито хълмче, нито низина. Именно тук някога, много отдавна, хората решили, че Земята е плоска.

Пътят води от юга на Ирак към Багдад — столицата му. Назад е пустинята, нефтените кули, факлите от горящия газ и черните палатки на чергарите. До столицата са сто километра.

След град Хила пътят се оживява. Срещат се все повече леки коли. Към покрива на всяка втора е завързан ковчег. Колите отиват в Кербела, свещения град на мюсюлманите. Мнозина смятат за чест да бъдат погребани до джамиите на Кербела и Неджед.

Изведнъж се появява стрелка — завои наляво. Обикновен упътващ знак, дори отначало не схващаш цялото значение на написаната на него дума: „Вавилон“.

И тогава започват хълмовете. Невисоки, закръглени като гърбове на китове. Те скриват под себе си развалините на най-великия град в света — Вавилон.

И нищо не се вижда освен хълмове — нито Вавилонската кула, нито градините на Семирамида, нито дворците, нито една колона, нито една стена — няма град, единственото веществено доказателство за съществуването му е дъсчицата-указател.

Пътят свършва пред двуетажна сграда, скрита в сянката на финикови палми. На нея пише: „Музей“.

Стар арабин отваря вратата на музея — само една дълга стая — и с предварително научено бързо говорене казва всичко, което туристът трябва да знае за цар Хамурапи и Вавилонската кула, „която не се е запазила до наши дни поради исторически и природни условия“.

На музея във Вавилон не му провървяло. Разкопките се осъществявали главно от европейски експедиции, преди Ирак да стане самостоятелна държава, и затова най-интересните находки са се преселили в музеите на европейските столици.

Ако се изкачиш на хълма зад музея, ще видиш целия Вавилон, тоест тези негови части, които са разкопали археолозите. Хълмовете са отворени, прорязани от траншеи с различна дълбочина и широчина, едни са се появили преди петдесет или сто години, други са отскоро. Градът изглежда обърнат с главата надолу — отгоре е почти равен, а в дълбочина се виждат къщи с различна височина. От хълмовете се показват арки на дворци, останки от стени, пещери на подземия…

— Ето — казва старият арабин, като показва верига от хълмове, които с нищо не се различават от другите — това са висящите градини на Семирамида. А сега да минем по улицата на Шествията.

Той прави няколко крачки и ни показва със знак да се приближим.

… Пред краката ни се е разтворила пропаст.

Улицата са я разкопали старателно, до дъното й, до истинската й настилка, и стените, като че ли построени вчера от равни тухли и украсени с барелефи на приказни зверове, скривани с хилядолетия под слоя от градски развалини и пясък, отиват много метри надолу.

Близо до улицата на Шествията се намира площад, изровен като лабиринт от тесни плитки траншеи. Лаконичният старец, на когото вече му омръзнало да се тътре в жегата, казва:

— Вавилонската кула.

И ето тогава се убеждаваш лично, че кулата я няма, нито тухла не се е запазила от нея. Александър Македонски старателно е разчистил площадката и дори е подготвил основите за нова кула, по-точно за зикурат — вавилонски храм на бог Мардук. Властелинът на Изтока се грижел да се поддържат и процъфтяват култовете на източните богове, за чието въплъщение се смятал.

Вавилонската кула са я издирвали и първите археолози, и просто търсачите на съкровища, които се натъквали на хълмовете на Вавилон. Разкопки във Вавилон се правят вече двеста години и първите десетилетия били посветени на търсене именно на кулата. Археологът, намерил мястото, където била кулата и открил основите й, бил Колдевей, който започнал разкопки през 1899 година в състава на немска археоложка експедиция.

През първата седмица на разкопките на хълмовете, които представлявали купчина от тухли, чирени и прах, Колдевей се натъкнал на колосална стена. Провървяло му, той попаднал на същата стена, за която Херодот пише, че на нея могат да се разминат две колесници, запрегнати с четири коня. Но по-нататъшните разкопки не вървели така гладко, както му се искало. И това е естествено: Вавилон е покрит със слой от земя и развалини, дебел от дванадесет до двадесет метра. За да се изясни какво се намира в долните слоеве, трябва да се прехвърлят хиляди тонове земя и смет.

Стената, открита от Колдевей, е най-голямото от градските укрепления на древността. На нея е имало триста и шестдесет кули, разстоянието между които достигало петдесет метра. Значи дължината на стената била осемнадесет километра.

Тухленият град, постепенно разрушен от случайни проливни дъждове, земетресения, пясъчни бури в течение на две хилядолетия, служил за строителен склад на жителите от околността. Те изваждали от руините тухли и си строели жилища. И днес в стените на къщите в град Хила и околните села може да се видят тухли с печата на вавилонския цар Навуходоносор.

Един такъв печат видях случайно. Вятърът се стремеше да откъсне залепения за стената афиш, на който красив брюнет целуваше красива блондинка, без да изпуска от ръцете си красив пистолет. Заинтересувах се каква духовна храна предлага американската кинематография на мирните заселници на Хила и когато притиснах пляскащия се от вятъра афиш към стената, то с дланта си почувствах, че тухлата не е гладка. Пуснах афиша. Клинописният знак — печатът на Навуходоносор — се показа под лакътя на брюнета.

Колдевей намерил Вавилонската кула, по-точно основите на Вавилонския зикурат. Но заради това му се наложило да работи във Вавилон освен онази първа седмица, когато открил градската стена, още единадесет години. Колдевей дори оставил примерно описание на кулата, което направил на основата на единадесетгодишното изучаване на града, архитектурата му и начините на строителство.

Големите открития в която и да е наука, в това число и в археологията, обикновено не се правят от единици. И винаги остава място за учения, който ще допълни откритието и ще каже и своята дума.

Английският археолог Лиънард Уули разкопал зикурата в град Ур, в южната част на Вавилонската империя. За разлика от Вавилонската кула той толкова бил запазен, че можело със сигурност да се твърди какъв е бил първоначално. И Уули могъл точно да възпроизведе урския зикурат. Рисунката му почти напълно съвпадала с възпроизведеното от Колдевей. По такъв начин завършил хилядолетния труд на художниците, които са рисували Вавилонската кула.

etemenankiВавилонският зикурат бил най-големият от многобройните зикурати на Двуречието. Представлявал пирамида със седем стъпала, завършваща с малък храм. Съгласно плана първата тераса била квадрат със страни, дълги деветдесет метра. Достигала височина тридесет и два метра. Вторият етаж отстъпвал малко на първия по площ, но бил много по-нисък — само осемнадесет метра, отдалече двете тераси изглеждали като един каменен куб. Следващите етажи били още по-ниски — по шест метра. Накрая, на горната площадка, се намирал петнадесетметровият храм на Мардук. Той бил покрит със злато и облицован с небесносини гледжосани тухли. Общата височина на кулата била равна на дължината на страната на квадрата — деветдесет метра.

Хеопсовата пирамида със своята форма скрива размера си. Тя завършва постепенно. Точните форми на зикурата не позволявали на окото да се плъзга по страните му, погледът неизбежно се местел рязко и бързо, зрителят бил принуден да осъзнае грандиозността на съоръжението и петнадесетметровият храм на върха на зикурата, ярко блестящ и виждащ се от десетки километра, бил толкова величествен, че бедните чергари юдеи го считали за олицетворение на хорското могъщество, богатство, знатност и високомерие. И като смятали така, осъждали изнежените и богатите жители на града, които говорели на непознат за тях език и презирали скотовъдците. А осъждайки ги, мечтаели техният бог, също такъв строг и беден като тях, да накаже и самия Вавилон, и неговото олицетворение — зикурата на Мардук — Вавилонската кула.

А когато много искаш нещо, то приемаш желаното за действително. Отначало съществувала приказка за това, как бог ще накаже вавилонците, А после, когато минали столетия и кулата, пощадена от Кир, разрушена от Ксеркс и изравнена със земята от Александър, престанала да съществува, приказката за гибелта на Вавилонската кула била потвърдена с документи.

Зикуратът във Вавилон бил смятан за главна светиня на царството. Молебствията започвали долу пред златната статуя на Мардук, която тежала, ако се вярва на Херодот, двадесет и четири тона. Към кулата като триъгълник била опряна каменна стълба, която водела направо на третия етаж. Оттам, от тераса на тераса, пилигримите се изкачвали на горната площадка, където се намирал небесносиният храм и откъдето на много километри наоколо се виждала страната. В небесносиния храм не можел да влиза никой освен жреците. В него живеел самият Мардук. Там се намирали ложето му и позлатената маса.

Площадът, на който се намирал зикуратът, бил ограден от големи сгради, където живеели поклонниците, тук били и къщите на жреците — най-могъщите хора в империята. А по-нататък шумял милионният град, уверен във вечността и целостта на стените си.

Апропо, въпреки че Вавилонската кула я няма, все пак тя може да се види и днес, достатъчно е само да се отиде на тридесет километра от Багдад. Над сивата осолена равнина се издига странно съоръжение с гигантски размери.

Това е зикуратът Ахар-Хуфа, по-точно, развалините му.

Зикуратът е толкова голям, та някои пътешественици смятали, че това е Вавилонската кула, недостроена и затова приела тази странна форма.

Когато минавайки покрай приличащите на вавилонските полегати, наситени с чирепи и парчета от тухли хълмове и окопи, останали от скорошни разкопки, провеждани от Иракското археологично управление, се приближиш до хълма, образуван от свлеклата се от зикурата глина, ти става ясен произходът на толкова закръглената форма на колоса. Ветровете и времето са рязали фундамента на кулата, като че ли са го пристегнали близо до земята с конец. Ако се изкачиш по полегатия склон към „пристегнатото“, ще видиш надвисналите отгоре тухли. Между тях са се запазили черните слоеве на асфалта и палмовите листа, които строителите са наредили в зида.

Археолозите са уточнили, че зикуратът се е намирал в столицата на каситската държава — град Дур-Куригалзу, и е построен петнадесет века пр.н.е. По големина ахархуфският зикурат отстъпвал на храма на Мардук във Вавилон, размерите му в основата били шестдесет и девет на шестдесет и седем метра, но по форма и предназначение бил съвсем същият — археолозите дори успели да открият следите на тройната стълба, която водела към върха, към жилището на бога. А околните храмове, складовете, жилищата на жреците и царският дворец, открити при разкопките, дали възможност още веднъж да се убедят в правилността на изводите на пионерите на вавилонската археология. А днес вече никой не се съмнява как е изглеждала онази, най-главната, Вавилонската кула.